Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)

– А аз зная само, че ако не бях поел по този път, Брий щеше да е жива. Ако тя не беше… – гласът му заглъхна.

Но вече стотици пъти бяха разисквали този въпрос, най-често късно нощем, когато защитните сили на Кери рухваха. Валънс добродушно сложи ръка на рамото на кандидата.

– Но тя все пак е мъртва. – Леко го потупа по рамото, за да изрази съчувствието си. – Нека те приберем вкъщи, за да си починеш поне малко. Утре сутринта нещата ще изглеждат по-добре.

Торн седеше до кухненската маса в апартамента си по средата на склона на Ноб Хил и слагаше последните щрихи в меморандума, който щеше да отпечата утре, относно помощите в размер на 10 800 000 долара, вложени от петролните компании в тазгодишните политически кампании в страната. В меморандума той отбелязваше, че Деймън Кери не бе приел и цент от подобни източници. Торн смяташе, че ако новинарското изявление се разпрати рано на следващия ден, със сигурност ще се появи във вестниците във вторник, и то навярно преди повечето хора да отидат да гласуват, и дори би могло да запълни някои от късните новини утре вечер по телевизията.

Убеден бе, че и най-дребното нещо ще бъде от полза, особено в светлината на несекващия скандал с отравянето на водата с МТБЕ, който за негово удоволствие бе в устата на всички. Противопоставянето на Кери срещу крупните производители на петрол щеше да свърши добра работа, и то по всяка вероятност точно в деня на изборите.

Той прочете коректурите на окончателния вариант, после прибра книжата в куфарчето си, отвори една студена бира и я наля в изстудена чаша. Отиде в дневната и включи телевизора.

Късните вечерни новини не излъгаха очакванията му.

Започнаха с продължението на репортажа за пулгаския Храм на водата. Районният отдел по водите бе взел проби от питейната вода в града и бе установил, че съдържанието на МТБЕ е по-ниско от нормите на Агенцията за опазване на околната среда, така че практически било „безопасно“. Но все пак се „забелязвало“ наличие на веществото и жителите бяха посъветвани да „проявяват предпазливост“.

Торн се подсмихна на израза и на истеричния отклик на зрителите, който гласността в медиите несъмнено бе осигурила. МТБЕ бе опасно вещество, така е – токсично, колкото таблетка аспирин в басейн с олимпийски размери, – от петдесет-шейсет литра във водохранилище с размерите на „Кристалните извори“ нямаше да се разболее никой, във всеки случай не веднага. Въпреки това обаче над трийсет души бяха потърсили медицинска помощ в спешните отделения из целия град, след като бяха пили вода вчера и днес сутринта.

Интервютата, взети от пешеходци, сочеха, че почти всички бяха доловили „особен вкус“ във водата, мирис на терпентин. Торн сметна за необходимо да изпие някоя и друга чаша през деня и не усети нищо.

Показаха хубавичък клип с няколко десетки умрели пъстърви, плуващи недалеч от мястото на отравянето. Засичането на този рибен пасаж – където концентрацията на МТБЕ е няколко милиона пъти по-голяма, отколкото при помпената станция за питейната вода на града – си бе чист късмет, но Торн го намери за особено задоволително. То създаваше впечатлението, че е било замърсено цялото водохранилище.

Кери пусна няколко доста хапливи остроти, призоваващи за незабавен мораториум върху употребата на МТБЕ, на което откликнаха един от сенаторите на щата и кметът, Бог да го благослови, който дори отиде още по-далеч от тях:

– Нямаме основание да търпим и секунда повече това опасно и неразтворимо токсично вещество в бензина си, след като съществуват безопасни за околната среда и икономични заместители, съвсем леснодостъпни – имам предвид етанола.

Опонентът на Кери, напротив, се изказа от района на Ориндж Каунти и на Торн му заприлича на идиот:

– Тази ужасна криза е предизвикана от МТБЕ толкова, колкото и от оръжията, с които убиват хора. Хора убиват други хора и пак хора – престъпници – са отровили водоизточниците на Сан Франциско. Бензин без всякакви добавки би довел до същия резултат, а никой не се обявява за забраната на бензина.

Полицията не разполагаше с улики за самоличността на извършителите, нито за местонахождението на щабквартирата на „Съюза за чиста планета“, поел отговорността за акцията, макар че, ако ги открият, щели да им предявят обвинение в убийството на петдесет и три годишен мъж…

Торн изключи звука, облегна се и с наслада отпи от бирата. Като цяло, трябваше да смята чутото за шумен триумф. Никакъв „Съюз за чиста планета“, разбира се, не съществуваше. Неговите членове се бяха пръснали по четирите краища на света. Животът бе хубав.

Но при новопоявилия се на екрана образ – къщата – усмивката му угасна и той грабна дистанционното, за да увеличи звука.

– … определиха, че пожарът е причинен умишлено.

Сериозният водещ кимаше мъдро.

– А най-интересното в този случай, Карън, е, че в тази къща живее Франи Харди, нали? Жената, която все още е в затвора, защото отказва да свидетелства относно съпруга на Брий Бомонт, специалистката по бензинови добавки, убита преди около месец.

– Точно така, Бил. – Камерата се насочи към Карън. – Не е за вярване, че няма каквато и да било връзка между убийството на Брий Бомонт, отравянето на Пулгаския храм с МТБЕ и палежа на къщата.

Торн отново изключи звука, вече определено намусен. Снощи той бе едновременно пийнал и превъзбуден, а гъстата мъгла му служеше за идеално прикритие. Освен това се чувстваше като бог след успешно проведената акция на водохранилището.

Кога най-после ще се научи, че колкото и да ти се иска, колкото и да се наслаждаваш на всеки миг, не бива да вършиш нещата със собствените си ръце? Трябва да наемаш специалисти да се погрижат за операцията. Така е най-безопасно. Иначе самият ти си човека, когото засичат, на когото се налага да импровизира, който по всяка вероятност оставя веществени улики на местопрестъплението.

Седеше навъсен, размишлявайки над възможността този път сам да се е разкрил, дори да се е показал замесен в убийството на Брий Бомонт, макар и за миг да не бе възнамерявал подобно нещо. Помъчи се да си припомни дали е знаел, че съпругата на Харди е проклетата жена, попаднала в затвора.

А последният проблем, навярно най-големият проблем, когато сам оплескаш нещата, е, че понякога ти се налага да ги оправяш собственоръчно.

28

В неделната нощ Харди все още седеше в отдел „Убийства“ с Глицки. След няколко часа щяха изненадващо да посетят Деймън Кери в дома му след последната му публична изява за деня.

Междувременно по молба на Харди Глицки повторно доведе Франи от килията й. Това бе последната възможност да пробутат този номер преди началото на работната седмица, а всяка секундичка, която жена му можеше да прекара извън стените на затвора, бе същински подарък.

И тримата все още се преструваха, че във вторник тя ще бъде на свобода, но ако не друг, то поне Харди съзнаваше, че сигурно няма да е толкова просто.

Ако Скот Рандъл не им съдейства, ако Шарън Прат не омекне под нарастващата критика в пресата, ако Франи изнамери още някаква причина да не разкрива тайната на Рон – ако например Рон просто откаже да я освободи от даденото обещание, – всяко от изброените неща можеше и щеше да удължи кошмара.

И при всички случаи Харди трябваше да поиска назначаване на заседание за отмяна на обвинението в неуважение. А беше повече от сигурен, че то бая ще го поизпоти.

Цели два часа Глицки постоянно звънеше на диспечера, за да изясни местонахождението на Деймън Кери, даваше сведения за събитията от деня на репортера, отговарящ за сензационните полицейски новини – с една дума, организираше коефициента на полезност. Харди и Франи седяха сами в стаята за разпити до отдела, със спуснати щори и залостена със стол врата.

Харди се извини, за да се отбие до колата си и да си вземе пистолета. Нямаше намерение да се движи невъоръжен, докато историята не приключи. Знаеше, че Глицки ще възрази – така може да се забърка в голяма неприятност, да рани някого и накрая току-виж самият той се изправил пред съда. Но Харди се утешаваше със старата поговорка: „По-добре да те изтезават дванайсетима, отколкото шестима да ти носят ковчега“.

После двамата се качиха в колата на Глицки и паркираха срещу дома на Кери. Възнамеряваха да изчакат, докато лимузината му си тръгне и кандидатът остане сам. Но лимузината едва-що бе спряла и една възниска набита фигура се запъти през улицата към тях.

– Това е Валънс – обади се Харди.

Глицки се раздвижи да отвори вратата с изваден пистолет.

– Стой намясто – нареди лейтенантът. – Веднага. Полиция.

– Полиция ли? Боже Господи! Какво правите тук?

Харди отвори вратата откъм своето място и излезе, но остана зад колата. Напипа пистолета на кръста си, скрит под сакото.

– Ей! – Валънс държеше ръцете си вдигнати нагоре. Мъглата най-после се бе пораздигнала и гласовете кънтяха като звън на кристал. – Идвах да проверя какви сте. Двама мъже в тъмна кола посред нощ – нали разбирате?

– Естествено – отвърна Глицки. – Обаче точно в момента аз съм лейтенант Глицки и съм шеф на отдел „Убийства“. Бих искал да разменя някоя и друга дума с господин Кери.

– Изключено – Валънс категорично поклати глава. – Човекът цял ден тича по предизборни срещи. Утре му предстоят още двайсет изяви. Не е на разположение.

Глицки си позволи една оскъдна усмивка. Заговори с обикновен тон:

– Не ви питам – и пое към лимузината.

Но Валънс не се даваше толкова лесно. Препречи пътя на лейтенанта.

– Имате ли заповед? Настоявам да ми покажете заповед.

Харди се изненада. Никога не бе виждал Глицки така търпелив и отделящ време любезно да отговаря на човек, който отказва да му се махне от пътя.

– Нямам нужда от заповед, за да разговарям с него на улицата, което и се надявам да сторя. – Спря и опита друг подход: – Господин Валънс, нима се опитвате да ми подскажете, че господин Кери не желае да съдейства на полицейско разследване за убийството на един от неговите консултанти? Навярно е по-добре да се посъветвате с него.

Валънс вирна брадичка.

– Ей, не ми минават тия. Съсипахме се да ви съдействаме всеки път, щом някой пристигнеше да ни разпитва. Отговаряхме на въпросите ви до посиняване. Обаче в момента е късна нощ и вашето си е чист тормоз. Държа да зная какви пари на републиканците стоят зад действията ви.

– Отместете се, ако обичате – изръмжа Глицки.

Валънс размаха пръст.

– Казвам ви, че правите грешка, лейтенанте. След два дни Деймън ще бъде избран и аз ще ви взема значката, чувате ли?

Глицки спря, хвърли поглед на Харди, а после се извърна към ръководителя на кампанията.

– Ето какъв избор има Кери. Може да говори с мен, а може и да откаже. – Замълча. – Чуйте ме, Валънс, дошъл съм тук посред нощ, за да му спестя неловкото положение. Никой не знае за посещението ми. Не желая да му придавам публичност. Но ако се наложи, ще го направя. Разбирате ли?

Едва сега Валънс се поукроти.

– Значи се налага да присъства и адвокат? За какво всъщност става дума?

Глицки вдигна ръка и потърка очи.

– Винаги може да повика адвокат, но засега няма да го арестуваме. Ако реши да повика адвоката си, ще почакаме. Ако откаже да разговаря с нас, изобщо няма да се учудя да прочета за това в утрешния вестник, но оставяме на него да вземе решение.

– Кучи син такъв! Кой стои зад тази история?

Глицки пристъпи още една крачка.

– Подбирате думите си крайно необмислено и на ваше място аз не бих продължил в този дух. А сега, що се отнася до това кой стои зад тази работа – _аз самият._ Това е работа на полицията. Няма политически подбуди. Разследвам убийство.

– Но от тогава мина почти месец. Защо е това бързане тази вечер?

– Бързането е, защото снощи е станало още едно убийство. На полицай.

Валънс присви очи.

– Свързан с Брий ли?

– Ето едно от нещата, които искам да изясня. Трябва да разберете, господин Валънс, че когато убият полицейски служител, останалите ченгета стават малко сприхави. И с мен е така в момента, така че не ме тормозете. Аз действително се старая да държа случая в сянка. Ако не беше така, досега да съм събрал бая навалица, не смятате ли?

Глицки изчака тази простичка истина да проникне в съзнанието на Валънс.

– А сега ще се съгласи ли господин Кери да поговорим, да или не?

Валънс се подвоуми няколко мига. А после му метна още един ядосан поглед, извърна се и закрачи към лимузината.

Щом влязоха в къщата и Валънс позна Харди, последва нов продължителен изблик. Нали не е полицай, какво, по дяволите, търси тук? Та този човек бе нахълтал в хотелската стая на Валънс същата сутрин и го бе заплашвал с пистолет.

– Подадохте ли оплакване в хотела? А в полицията? Настоявате ли сега да предявите иск? – Глицки задаваше въпросите кротко, но те сложиха точка на проблема.

– Между другото, ще записвам разговора ни – заяви лейтенантът, колкото е възможно по-непринудено, без да оставя каквато и да било перспектива за спор. Разположи портативния си касетофон на масата и вдигна ръка, за да изпревари всякакви евентуални възражения от страна на Валънс.

Започна със стандартното въведение, удостовери самоличността на присъстващите, накара Кери да потвърди, че говори по своя воля, че не е арестуван и че не настоява за присъствието на адвоката си.

– Но защо е тук този човек? – попита Валънс, сочейки Харди, без да се отказва от спорната точка.

– Той ще съдейства за разговора ни – отвърна Глицки. – А _вие,_ господин Валънс, сте тук благодарение на моето любезно разрешение. Не се намесвайте. – Оплакването на ръководителя на кампанията бе справедливо – нямаше законно основание за присъствието на Харди, но Валънс пък нямаше думата. Какво би могъл да предприеме? Да уведоми медиите и обществеността, че кандидатът му е заподозрян в убийство ли? Не, двамата с Кери бяха принудени да съдействат на полицията и доколкото зависеше от Глицки, нямаха друг избор, освен да търпят присъствието на Харди.

Само че Глицки имаше причина за това и тя незабавно излезе наяве.

– Господин Кери – започна той, – убеден съм, че си спомняте вчерашния си разговор с господин Харди във фоайето на „Св. Франциск“. Един доста продължителен разговор за Брий Бомонт, така ли е?

– Смятах, че е адвокат, но да, спомням си.

На челото си кандидатът държеше мокра кърпа. Той почти се бе излегнал на дивана и бе качил крака си, обут в дълъг чорап, на масичката пред себе си. Макар изобщо да не бе топло – нито навън, нито вътре в къщата, – кожата му лъщеше, сякаш леко изпотена. Глицки си помисли, че навярно Кери има температура и ако е така, толкова по-добре.

– Е, причината да доведа господин Харди тук и изобщо да провеждаме сегашния си разговор, честно казано, е свързана с онази ваша среща.

Колкото и да бе изморен и трескав, Кери леко се раздвижи, събирайки запасите си от енергия.

– Добре – обади се той.

Глицки кимна.

– Спомняте ли си да сте му казвали, че никога не сте ходили в апартамента на Брий Бомонт?

– Това бях аз! – избухна Валънс, прекъсвайки го, и повторно посочи Харди. – Ето защо звънях на този човек миналата вечер. Вече му разказах всичко. Просто бях забравил. И ето защо той нахълта в хотела ми…

– Господин Валънс, моля ви! – Глицки го смрази с поглед. – Е, господин Кери?

Кандидатът вече бе седнал нормално. Попи челото си с кърпата.

– Да, така му казах.

– И все още ли държите на думите си? Че никога не сте посещавали жилището на Брий?

Кери кръстоса крака и въздъхна дълбоко.

– Предполагам, открили сте някой, който ме е виждал там? Който ме е заснел? Навярно присъстващия тук господин Харди?

– Деймън, замълчи! – отново се намеси Валънс.

Но Кери изглеждаше едва ли не развеселен. На лицето му се появи шеговито изражение.

– Всичко е наред, Ал. Няма нищо. Лейтенантът обеща да държи случая в сянка, вярно ли е, лейтенанте? След като не съм убил Брий. На магнетофона е записана честната ви дума.

– Стига да успея – отвърна Глицки.

– Да, ходих там.

Глицки и Харди се спогледаха.

– Защо тогава сте казали на господин Харди обратното?

– Какво значение има, лейтенанте? Нима е престъпление? Можеше да е репортер, който се опитва да хвърли кал върху мен и Брий. Възможно е да е на страната на опонента ми и да се опитва да ме очерни, да представи нещата така, сякаш съм имал любовна връзка с омъжена майка на две деца. – Вдигна рамене. – Каза ми, че е адвокат на Рон, а аз съм убеден, че я е убил Рон. И господинът работи по делото. Ето защо го излъгах. Най-лесно беше да го излъжа.

– Убеден сте, че я е убил Рон?

– Да.

– Защо?

Свиване на рамене.

– Тя бе основният му източник на парични средства, но възнамеряваше да промени това положение. А той е открил, че губи този източник.

– Откъде знаете?

– За първите две ми каза тя самата. А последното заподозрях сам. – Междувременно Кери се бе преместил напред на дивана. Признаците на умора се бяха изпарили. Леко приведен, с лакти, опрени на коленете, смачкал кърпата в дясната си ръка, той напомняше на Харди за човек, увлечен да наблюдава последните мигове на изключително оспорван футболен мач. – Честно казано, изненадан съм, че на вас, полицаите, ви отне толкова време да се доберете до него. Ако се съди по този наш разговор, все още не сте го сторили, нали?

– Той има алиби за времето на убийството – спокойно отвърна Глицки, а характерната липса на усмивка му придаде печално изражение. – Ние все още сме възпрепятствани от физическия закон, според който човек не може да бъде на две места едновременно. Но като стана дума, къде бяхте вие в сутринта на убийството й?

Кери на практика прихна.

– Това е смехотворно.

– Това е простичък въпрос.

– Да, така е, но все пак си остава смехотворен. Намеквате, че съм заподозрян в убийството на тази жена ли?

Ала Глицки умееше да води разпит, а първото правило е да не отговаряш на въпроси, а да ги задаваш.

– Питам къде сте били вие, когато е била убита. Съвсем простичък въпрос.

– Добре. Ето ви и простичкия отговор. Дори не бих могъл да ви кажа на коя _дата_ бе убита Брий, лейтенанте. Заварвате ме в разгара на предизборна кампания на стойност трийсет милиона долара за губернатор на най-пренаселения щат в страната. За последните шест и повече месеца съм имал между десет и трийсет изяви всеки божи ден.

Глицки кимна.

– За протокола сте казали, че през онази сутрин сте били вкъщи, тук. Сам. Спомняте ли си?

– _Аз_ го казах – вметна Валънс. – Така казах на инспекторите ви. Господи, и то поне пет пъти. Деймън все трябва да спи поне от време на време. Снимахме реклами, които трябваше да излязат на следващата седмица. В деня на смъртта й му се налагаше да лети за Сан Диего по обяд и се успа.

– Вижте – Кери бе почервенял. – Убийството на Брий беше ужасна трагедия и от все сърце бих желал да не се бе случило. Освен това се надявам да откриете убиеца. Но ми се иска градът да разполага с по-компетентна полиция, която да не се хваща за сламката и да не ме безпокои в предпоследния ден от кампанията ми.

Валънс схвана намека му и се изправи.

– Това е то. Ще се обадя на кмета. Той ще сложи край на тази история. – И се обърна направо към Глицки. – Няма да ви се наложи да изчакате до изборите, лейтенанте. Може да изгубите значката си още тази нощ.

Харди се пресегна към магнетофона, изключи го и заговори, преди Глицки да успее да отвърне:

– Прекрасно хрумване, Валънс. Давайте. А пък аз ще позвъня на Джеф Елиът и тогава ще видим докъде ще стигнем.

– Вие познавате ли Джеф? – обади се Кери, целият слух.

– Приятели сме – отговори Харди. – Идвал е тук миналата вечер, но вас ви е нямало. Какво ще кажете?

– Стига толкова! – извиси глас Глицки. Вдигна касетофона и го включи наново, а после прошепна сред възцарилата се тишина. – Аз водя разпита. Аз ще задавам въпросите. Господин Кери, ще ви отнема още пет минути, а после ще си отида заедно с господин Харди. Признахте, че сте били в жилището на Брий Бомонт. Какво правихте там?

Кандидатът възмутено тръсна глава.

– Посетих я. Тя бе един от консултантите ми, а освен това бяхме приятели.

– Само двамата ли бяхте?

– Да. Това престъпление ли е?

Глицки внезапно смени курса:

– Какво правихте вчера след полунощ?

Кери се отпусна на облегалката. Повторно попи челото си с кърпата.

– Снощи ли? Какво общо има снощи с всичко останало?

– Снощи на пет пресечки оттук бе убит полицай.

Кери хвърли поглед към Валънс.

– Няма да се спрат пред нищо – каза му. После отново се обърна към Глицки: – Сигурно съм убил и него. Не ми стига предизборната кампания за губернатор. Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге. Сигурно имам непоносимост към скуката. – Въздъхна. – Снощи излязох да се разходя.

– Да се разходите ли?

– Точно така. Приключих към… към колко, Ал, към единайсет и половина ли? Чувствах се превъзбуден. От отравянето с МТБЕ. От смъртта на Брий. Та дори и от тук присъстващия господин Харди. Реших да се разходя, за да се поразтоваря от напрежението.

– Притежавате ли пистолет, господин Кери?

– Естествено – отвърна домакинът. – Мазето ми е претъпкано с „Узи“-та и полуавтоматични пушки. Особено си падам по „АК–47“. Когато не избивам жени и полицаи, се преобличам като пощенски служител и изръсвам закусвалните „Макдоналдс“ тук и там. – Насили се и стана. – Както отбелязахте, това бе доброволен разговор. Ще ви бъда благодарен да получа утре екземпляр от този запис в щаба си. И ви уверявам, че ще се обадя на кмета, а вие двамата правете каквото искате.

Вече се бе озовал в средата на стаята, когато Глицки – куче, не пускащо захапания кокал, – изрече зад гърба му:

– Притежавате ли пистолет, господин Кери? Не ми отговорихте.

Кандидатът спря и бавно се извърна. Отговори с премерен тон:

– Имам деветмилиметров „Глок“ за самозащита в спалнята си. Не съм застрелял колегата ви с него. Честна дума.

Глицки се усмихна и кротко го нападна:

– Откъде знаете, че е бил застрелян?

Кери се вцепени. Погледът му, за миг обладан от страх, се метна към Валънс. Съвзе се и обърна очи към Глицки.

– Ако се съди по въпросите ви за пистолети, предположението ми е напълно разумно. А сега, лека нощ, лейтенанте.

Докато караха към центъра, и двамата мъже не отрониха нито дума първите няколко пресечки. Спряха на светофара на „Гиъри“ и Харди се извърна на седалката до шофьора.

– Не бяхме подготвени. Не бих казал, че мина добре.

Глицки го изгледа.

– Не зная. Той няма алиби. Притежава пистолет. Забеляза ли, че каза „няколко убийства“?

– Кога?

– Почакай. – Глицки зачовърка касетофона си, пренави лентата за минута и натисна копчето. И отново се чу гласът на Кери: „Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге“. – Изключи го. – „Няколко“ – поде той – не означава две. Две – това са Брий и Канета. Никой не знае, че и Грифин спада към тях.

– Но той не каза „и няколко от тях да са ченгета“ или „няколко ченгета“.

– Не, не каза – призна Ейб. – Съзнавам, че говореше саркастично. И все пак… ще бъде поучително, ако наистина се обади на кмета. – Замълча. – Има много по-бързи реакции, отколкото предполагах. Възможно е дори да гласувам за него.

– Допускайки, че не е убил никого.

– Дори и тогава. – Глицки изглеждаше развеселен. – На човек не му се иска да подценява ума на чиновниците, за които е гласувал.

– Не зная – каза Харди. – Президентът ни има ум в главата си.

– Да, само дето го използва не по предназначение.

Светофарът светна зелено и те потеглиха.

– Едно ще ти кажа – изкоментира Харди. – Ако е в дъното дори на едно от убийствата, значи е голям куражлия.

– Струва ми се, че току-що станахме свидетели на това – отвърна Ейб. – Не е мека Мария. Не остана ли с впечатление, че досега не е разговарял с полицаи, че все Валънс ги е поемал?

– Сто процента.

– А ето ти още малко евтина психология: според мен Кери е точно от хората, на които Грифин в крайна сметка би връчил пистолета си. Направо си го представям как моли Карл да се повози в патрулната кола. „О, ето какво било да си ченге. Имаш ли нещо против да ти подържа пистолета за малко? А той зареден ли е?“

– Или пък – възрази Харди – си е носел „Глок“-а и го е заставил.

– Да, или пък така.

– Грифин просто се отбива в дома му. Чука на вратата.

– Не зная. Трудно ми е да си го представя.

– Знаем ли къде е бил, когато са пречукали Грифин?

– Беше в деня на погребението на Брий. Бил е в града. Валънс твърди, че се разболял от смъртта на Брий. Отменил всичките си ангажименти, но присъствал на погребението.

Отново настъпи тишина. След няколко пресечки Харди пак погледна Глицки.

– Господи! – възкликна.

– Интересно, нали? – подхвърли лейтенантът.

Двете коли стояха паркирани една до друга в подземния градски гараж под Съдебната палата. Един пазач се опитваше да се стопли в будчицата до задната врата, която всъщност бе централен вход. Но иначе, като изключим Глицки и Харди, гаражът бе празен – съвсем обичайно за неделна нощ. Глицки помоли пазача да запали осветлението и след миг тъмният и мрачен гараж светна като изложбена зала.

Жълта лента за означаване на местопрестъпления висеше на пътни конуси и изолираше мястото, където се намираха колите на Грифин и Канета, от съседните автосервизи и места за паркиране на градските автомобили.

Всички врати и багажниците на двете коли бяха отворени. Под колата вдясно – тъмносиня люмина – някой от екипа за оглед бе написал с печатни букви с тебешир: „КАНЕТА“. Колата над надписа „ГРИФИН“ бе сив, среден по големина шевролет, с дребни повреди по каросерията и с множество години на гърба си.

Но в момента, докато стъпките им кънтяха из гаража, те все още мислеха за Кери.

– Значи смяташ, че значката ти наистина е застрашена?

– Задето съм разпитвал основателно заподозрян ли?

– Ще го обявят за политическа акция.

Глицки изсумтя.

– Те не подкрепят повечето от действията ми, но все ми се струва, че няма да ме погнат за това. Тук до голяма степен съществува правдоподобна причина. Всъщност утре ще поискам съдебно разпореждане за „Глок“-а. Ще проверя дали се намира там, където твърди той, и какво бихме могли да научим от това оръжие. – Посочи двете коли пред тях. – Възможно е този „Глок“ да е прекарал известно време в някоя от тях, да издаде нещо _за_ неприятностите им.

Бяха стигнали до колата на Канета От лявата им страна. Глицки измъкна гумени ръкавици от джоба на якето си, подаде един чифт на Харди, надяна своя и се наведе над зиналия багажник.

– Какво търсим? – приближи Харди зад гърба му.

– Не би трябвало да има каквото и да било – отвърна Глицки. – На теория всичко би трябвало да е пакетирано и с етикети в лабораторията, а ако са приключили – прибрано в кутии в камерата.

И багажникът наистина изглеждаше напълно прочистен. Все пак двамата поровиха във вдлъбнатините за резервни гуми, под килимчето, под тонколоните – навсякъде.

Глицки мина откъм страната на шофьора, а Харди – от другата. Макар предната седалка да бе почистена, по килимчето все още личеше кръвта на Канета. Под козирките нямаше нищо. Жабката бе празна. Отзад нещата стояха по същия начин.

Глицки не проронваше дума и макар Харди все още да не бе наясно защо правят всичко това, остана с него през цялото време. При колата на Грифин пак започнаха от багажника. В своя автомобил Карл бе оставил малко повече свидетелства за живота и работата си – петна от напитки, изгаряния от цигари, – но той очевидно бе обработен от екип професионалисти.

Поне докато не стигнаха до задните врати. По задната седалка и килимчето под нея личаха същите, привични им вече, петна и миризми и Харди се канеше да се изправи, когато Глицки му махна.

– Последното. – И двамата вдигнаха задната седалка.

Харди подсвирна.

Глицки се загледа втренчено за миг.

– Не пипай – каза той. – Да вървим.

Върнаха се при будката на пазача, Глицки вдигна телефонната слушалка и набра няколко цифри.

– Свържете ме с Оперативния отдел – нареди лейтенантът на диспечера. – Лион Тимс ли е на дежурство? Добре. Обадете се на пейджъра му. Да, госпожо, още сега. Предайте му да ми се обади.

Глицки й издиктува номера и почакаха минута-две. Телефонът иззвъня.

– Лион, Ейб е. Намирам се в гаража и случайно вдигнах задната седалка в колата на Карл Грифин. Да. Аха. Е, пропуснали са я. Аха. Зная. Аз също.

Извъртя с досада очи пред Харди.

– Слушай сега, работата е там, че ако си забелязал, изоставаме с това разследване. Точно така. Лион, чуй ме. За да сме наясно, очаквам всичките тези ненужни хартийки, книжни кърпички, пържени картофки, захарни фунийки, презервативи, монети, куршуми, връзки за обувки, капачки, фишове за тото, лотарийни билети до сутринта да бъдат проверени, пакетирани, описани и качени в лабораторията до шушка. Започнете веднага. Аха. Точно така. Зная. Не ме е грижа.

Харди не бе уверен, че е в състояние да остане буден, докато кара през града към дома на Ерин. Сградата на Фримън бе по-близо, а и имаше още работа там.

И ето го, седнал на дивана в кантората си, той се мъчеше да държи очите си отворени. Адвокатските му бележници лежаха до него и той бе нахвърлял искането, което щеше да предяви пред съда – всъщност пред Мариан Брон – за анулиране на призовката за неуважение към съда. Погледна часовника си – почти един.

Прочете още един ред, едва не задряма и стреснат се събуди.

На ниската масичка пред него, притиснати с пистолета му, лежаха всички книжа, които бе събрал през последните четири дни. Щеше да ги изчете едно по едно, след като свърши с искането. Отново взе да задрямва.

Пистолетът. Напоследък се мъмреше сам, задето бе допуснал да заспи с пистолета на видно място до себе си, и този път нямаше да го позволи.

Краката не му се подчиняваха, раменете му бяха изтръпнали, а в устата му горчеше, но се застави да отиде до бюрото, да отвори чекмеджето, да прибере пистолета и да заключи.

Пътят до ключа на лампата при вратата и после до дивана му се стори като цял километър по нанагорнище, но най-сетне го преодоля, зави се с якето си, катурна се на една страна и заспа, преди да разбере какво става.

29

Привидно това бе закуска в частния апартамент на кмета в сградата на общината, но никой от присъстващите, с изключение на един, изглежда нямаше кой знае какъв апетит. Подносът със сладки кифлички си стоеше непокътнат в средата на дългата правоъгълна маса.

В седем и десет самият кмет – Ричард Уошингтън – още не се бе появил. Но всички останали се бяха събрали и пиха кафе в седем – в часа, който негова светлост бе определил за това неотложно заседание.

Скот Рандъл за пръв път попадаше в седалището на кмета и съвсем характерно за него, макар да бе много по-млад от всички останали в стаята, не се впечатли. „Напълно е възможно – помисли си, – някой ден и аз самият в крайна сметка да се озова тук.“ Щеше да боядиса стените в друг цвят – такъв, който по-определено, но все пак изискано, да намеква за власт. В светлокафяво може би.