Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 27 страниц)

– Не е – съгласи се Фримън. – Нещата не стоят добре. Ако беше само до прилагане на закона… – И остави думите си да увиснат във въздуха.

– Бясна ли е?

– Много.

Харди изруга.

– Има ли смисъл аз да поговоря с нея? Да накарам Франи да се извини? Каза ли й, че са намесени малки деца?

– Извадих тежката артилерия, Диз. На нея – как да се изразя? – не й пука. Каза, че Франи сама си е виновна. Досега в цялата си кариера не била срещала човек, който да се отнася с такова неуважение към съда.

– Преувеличава.

– Няма значение, щом така го възприема съдията. – Фримън сви рамене. – Хванали са се за косите, Диз, ето какво.

– Но Франи не е _направила_ нищо, Дейвид. Нейният живот, _нашият_ живот продължава. Тя не е престъпник, дори не е заподозряна в каквото и да било…

Фримън пак сви рамене, нехайно до полуда. Законът си е закон. Можеш да си беснееш срещу него, колкото си искаш, както хората се оплакват от времето, но резултат никакъв.

– Става дума за разширения състав, Диз. Знаеш го не по-зле от мен. Господи, та ти дори си се възползвал от него.

Харди нямаше как да отрече. Разширеният състав от съдебни заседатели винаги има внушителна власт. Когато беше обвинител, едно от най-любимите му развлечения бе появата пред тях. Обикновено водеше някой опърничав свидетел да го изправи пред съдебните заседатели в отсъствието на адвоката му и без съдия, който да следи да не се отклоняват, и държеше горкия лапнишаран с часове, понякога без храна и вода или почивка за тоалетна, за да му задава насочващи въпроси, тоест да прави всичко възможно показанията му да попаднат в протокола, защото точно това бе работата на разширения състав.

И макар Скот Рандъл в случая да злоупотребяваше с него, Харди се принуди да си напомни, че той бе възникнал и все още действаше като средство за защита на гражданските права. Поради мерките за сигурност и наказанията, налагани при нарушения срещу разширения състав от съдебни заседатели, там бе единственото място, където обвинителите можеха да изкопчат отговори от изплашени или неподатливи свидетели, където истината можеше да излезе наяве. Никой дори не би узнал, че си бил там и какво си казал. Там си на сигурно място – далеч от врагове, корумпирани чиновници, от любопитните медии.

Поне на теория.

Но ето сега случая с Франи. И през ум не му бе минавало, че това може да се случи с някого от близките му. Камо ли пък с жена му. Франи не престъпваше законите. Не беше като другите. Но ето че сега в очите на Мариан Брон и Скот Рандъл тя изглеждаше като тях.

Въпреки целия му опит в съдопроизводството, тази перспектива се стовари отгоре му с едва ли не разтърсваща сила. Законът не подминаваше никого. Ето го пак сравнението на Фримън с времето. Франи бе пометена от ураган и сега се намираше в него.

Но Фримън, както обикновено, решително напредваше. Решаваше проблемите.

– Говори ли вече с някого, който да е открил съпруга, как му беше името?

– Бомонт. Рон Бомонт. Не, Глицки го нямаше. Оставих му бележка. Връщам се, щом приключим тук. Но да не оставяме Франи настрана.

– Не я оставям настрана. Според мен трябва да се обърнем към вестниците. Дори Рандъл и Прат да не се огънат, нищо чудно Мариан да се впечатли от подобен натиск. Поне си струва патроните. – Отпи от кафето си. – Но май ще трябва да обмислим как да намалим загубите си.

– И какви са те?

– Четирите дни. Ако не засекат господин Бомонт и не го накарат да говори, тя ще си има доста по-сериозен проблем от тези четири дни.

Скот Рандъл седеше удобно на сгъваем стол с удобно скръстени крака. Заедно с него в просторния, но спартански кабинет на Шарън Прат седяха лейтенантът от отдел „Убийства“ Ейб Глицки, сержантите от същия отдел Тайлър Коулман и Джордж Батавия и подчиненият на Рандъл следовател от Областната прокуратура Питър Струлър. Рандъл се радваше на прекрасен предобед. Най-после нещата около Бомонт се задвижваха, и то благодарение на тая Франи Харди.

„От време на време – размишляваше той – просто трябва да вкарваш някого в затвора.“

А стигне ли се дотам, както е в случая, някои хора неизбежно охладняват към теб. В дадения момент това са Глицки и сержантите му. „Е – мислеше си Рандъл, – може би пък следващия път, падне ли им сензационно убийство, ще се опитат да го разследват чевръсто, та дори ако във ведомството им настъпи криза. А ето ги сега със смачкан фасон, защото аз и Струлър всъщност постигнахме напредък по случай, който те смятаха едва ли не за приключен. Война за територии. Толкова по-зле за тях.“

Но Глицки като шеф на отдел „Убийства“, естествено, бе длъжен да му придаде друг облик. Ето го сега как се джафка с Прат:

– _Познавам_ тази жена, Шарън. Тя е мой близък, личен приятел. Гледа децата ми цял месец след смъртта на жена ми. Мястото й не е в затвора.

– Очевидно съдия Брон не е съгласна с вас, лейтенанте. Пък като че ли и аз не споделям мнението ви.

Прат не обичаше Глицки. Смяташе, че полицаите с всички сили се стремят да подронят авторитета й, да я злепоставят, когато и както могат. Що се отнася до нея, Областната прокуратура се възползваше от всяка възможност да разкритикува полицията. Беше се кандидатирала за поста си, предлагайки платформа за ликвидиране на полицейските жестокости – далеч не най-големия от многобройните проблеми на града. Професионалният съюз на полицейското управление подкрепи опонента й и тя, изглежда, не го забравяше.

Често предпочиташе да не повдига съдебно преследване срещу заподозрени, вече задържани от полицията, защото не вярваше в тъй наречените престъпления без жертви. Тъй че поне на една-две седмици просто освобождаваше заподозрени проститутки, наркомани и всевъзможни други, задържани поради недоразумение хора.

Обаче отказваше да освободи Франи Харди. Не, господинчовци. Тук ставаше дума за законови принципи. Тя държеше на своето.

– Тази жена – запита тя – не е ли съпругата на адвоката? Той някога работеше тук, нали?

– Докато не го изхвърлиха – обади се Рандъл.

Глицки го стрелна с очи.

– Сам напусна.

Рандъл си имаше готов отговор.

– Вижте в досието му – със сдържана язвителност подхвърли той. – Дизмъс Харди беше уволнен.

Устните на Прат леко се извиха нагоре, което при нея означаваше лъчезарна усмивка.

– Ах, да. Навремето се опитвах да работя с него.

Глицки си отбеляза как тя наблегна на думата „опитвах“, а употребата й от Прат не вещаеше добро за лагера на Харди. Но още не се беше отказал да се бори за Франи, колкото и съмнителен да бе успехът.

– Вижте – потърси помирителен тон той. – Шарън, нямаме никакви доказателства, които да свързват Рон Бомонт с това убийство. Проучваме го, естествено, но според всички показания, когато жена му е била убита, той не си е бил у дома и е пиел кафе с госпожа Харди. Дори господин Рандъл не оспорва този факт.

Но Скот нямаше да допусне Глицки да му вменява каквито и да било изказвания. Тутакси се намеси:

– Отрязъкът от време е доста голям. Всъщност остава широк простор за съмнения.

Но Глицки не искаше да започва кавга по този повод, затова сдържа порива си да му се озъби. Вместо това извъртя очи и бързо подхвана:

– И ако установим, че господин Бомонт се вмества в този отрязък от време, навярно ще се приближим до оправдаването му. Но това е мое мнение. В момента разследването е в задънена улица и…

– Точно затова го поех аз и го възложих на главния следовател Струлър.

Глицки се опита да пренебрегне Рандъл и да се обърне направо към Прат.

– Първият следовател _умря_, Шарън. Не става дума за преднамерено разтакаване.

– Не съм чула някой да ви е отправял подобно обвинение, лейтенанте. – Прат отново се подсмихна с половин уста. – Но въпросът според мен е там, че господин Рандъл води свое собствено разследване поради… злополучната липса на напредък във вашето. – Глицки понечи да си отвори устата, но тя вдигна ръка да го спре: – И в хода на разследването му господин Бомонт се превърна в заподозрян в убийството, така че и познатите му съответно се превръщат в обект на следствието.

– Добре – отстъпи Глицки, – а Франи Харди не е отговорила на един въпрос. – Той се обърна към Рандъл. – Имате ли поне бегла представа колко от нашите свидетели не отговарят на въпросите, Скот? Ако затваряме няколко процента от тях, _няколко_ – един-два – ще ни се наложи да наемем целия град Сан Бруно само като складова база, където да ги настаним.

Рандъл се направи, че не го чу.

– Но това е дело за убийство, Ейб. Не търсим някой откраднал нещо от магазина.

Глицки едва не избухна:

– А за какво, мислите, говоря аз! Аз _работя_ по убийства. Занимавам се единствено с убийства и само един от сто свидетели е в състояние да ми каже колко е бил часът, ако тогава не е станало нещо конкретно с него или с кучето му. – Отново смени тона, симулирайки спокойна разсъдъчност, което не заблуди никого в стаята. – Намеквам, Шарън, че може би всички страни са реагирали прекалено бурно. Би следвало Франи да получи един-два дни да се прибере у дома и да размисли как ще й е най-удобно…

– Удобно ли! – Беше ред на Рандъл да се развихри. – Не ме е грижа дали й е удобно. Не желая да се чувства удобно. Тя знае нещо съдбоносно за убийството…

– Не сте сигурен в това!

– … и докато не каже какво е то, един убиец се разхожда по улиците…

Този път се намеси Батавия:

– Вие сте си загубили ума, Рандъл. Не разполагате с нищо. В задънена улица сте. Тя може би просто се чука с човека и не иска съпругът й да разбере. Лейтенантът има право. Не разполагате с нищо срещу Бомонт. Нито с мотиви, нито с улики – само предположения. Оставете това. Пуснете жената да си върви, така де. Господи! Трябва да отскоча до тоалетната – и с тези думи напусна стаята.

– Очарователен господин – промърмори Прат.

– Добър полицай – отвърна Глицки.

Рандъл се приведе напред в сгъваемия си стол.

– Не ме е грижа, дори да беше кралят на Англия, той не ми предоставя никакви заподозрени, така че разработвам случая сам. А от моята гледна точка Франи Харди е точно в епицентъра му.

Глицки улови погледа на Тайлър Коулман, партньора на Батавия, незабелязано му направи знак и двамата се изправиха.

– Ще ми се да поразмислите още, Шарън. Наистина е несправедливо.

Тя го погледна право в очите.

– Ще помисля, Ейб. Обещавам.

Докато Глицки и Коулман чакаха асансьора, Батавия изникна от коридора иззад гърба им.

– Ако тъпанарите можеха да хвърчат – каза той, – това тук щеше да е летище.

Самият Глицки се стараеше да ограничава псувните си до една-две годишно, но ценеше сполучливите изрази. Коулман все още кипеше: от всичко, излязло току-що наяве в кабинета на Прат, се подразбираше обвинението, че той и партньорът му бяха сгафили.

– Щом толкова натискат за този случай, Ейб, ние защо нищо не сме чули?

Вратата на асансьора се отвори и те се провряха вътре сред останалите чиновници, ченгета, адвокати и граждани. Навремето Глицки бе сметнал, че да се разговаря в претъпкан асансьор, е поучителна демонстрация на авторитет и отговори на Коулман, сякаш бяха сами в кабинета му. Помисли си също, че изобщо няма да е зле, ако някой доносник от „летището“ – надяваше се новият прякор на Батавия за Областната прокуратура да просъществува дълго – го чуе да хока господин Скот Рандъл за неправилната насока на ентусиазма му. Може би щеше да пусне и някоя и друга клюка за амбициите на Скот, от която шефът му едва ли щеше да остане във възторг.

– Рандъл иска дело, с което да се прочуе, нищо повече, Тайлър. Иска от зле платената си длъжност да пробие при големите частни пари. Тази сграда не е достатъчно величествена за него, а подобаващият процес му се изплъзва.

Батавия също не се стряскаше от асансьорната навалица. Гласът му прогърмя в тясното пространство:

– Ама той не разполага с нищо, Ейб. Както си му и казах. – Вратата се отвори и те излязоха навън. – Какъв е тоя отрязък от време все пак? От всичко, дето го изчетохме и изслушахме, човекът просто е завел децата и е отишъл на кафе.

По този въпрос обаче Глицки трябваше да признае, колкото и да не му се нравеше, че Рандъл има известно право. Налагаше се да внуши на Коулман и Батавия неговото тълкуване, според което, дори алибито на Франи да е добросъвестно, Рон Бомонт все пак е имал възможност да убие жена си. Тялото на Брий е пролежало в градинката няколко часа, преди да го открият, а съдебният лекар не бе в състояние да определи точното време на смъртта.

– Плюс-минус три часа – заяви Ейб. – Теоретично ще приемем осем и половина, тъй като Рон е напуснал апартамента малко преди това и твърди, че тя все още е била жива.

– Същото казват и децата. Тогава какво? – Батавия не желаеше да отстъпи и на йота пред Скот Рандъл.

Но Глицки знаеше, че най-злият враг на ченгето от „Убийства“ е неточността. Е, може би на второ място след прибързаните заключения, но несъмнено е сред най-страшните. Поправи Батавия:

– Не ми е приятно да ти го кажа, Хорхе, но децата говореха малко несигурно.

– Ей – вметна Коулман, – било е два дни след смъртта на майка им, за Бога, и не са помнели дори какво са яли на закуска. Не ги виня. Господи, и аз не помня какво ядох на закуска днес. Дори не си спомням дали _съм_ закусвал.

– Понички – отвърна Батавия. – Я си спомни, аз донесох…

– Момчета! – Глицки спря пред вратата на отдел „Убийства“. – Работата е там, че Рон не е елиминиран, разбрано?

Батавия не се предаваше:

– Децата са казали, че майка им е била с тях, Ейб.

Глицки поклати глава.

– Рон ги е подучил. Прочетете единственото копие, което Грифин е напечатал на машина. Разговарял е с децата в присъствието на баща им и без да споменаваме мъртвите с лошо, ще ми се да не беше постъпил така. А и да не забравяме, че Рон е напуснал дома си и е заминал неизвестно закъде.

– Добре. По дяволите! – Батавия имаше навика сам да се отпраща. Извъртя се на пети и се запъти към бюрото си.

– Хорхе!

Неговият лейтенант го викаше. Принуди се да спре.

– Още не сме свършили. Случаят все още е наш. Рандъл не е предявил обвинение на никого.

Сержантът се върна една крачка.

– Стори ми се, току-що каза, че…

Глицки го пресече:

– Не съм казал, че е Рон. Казах само, че има вероятност да е той. Но едно е сигурно: той е човекът на Рандъл, нали така? Имам предвид, че Областната прокуратура се е заела с Рон Бомонт. Никой друг. Разбираш ли за какво говоря?

Коулман разбра. Погледна партньора си.

– Всеки друг ще ги поозори, не мислиш ли?

Глицки наблюдаваше инспекторите си, за да се увери, че са схванали. Щом по лицето на Батавия цъфна разбираща усмивка, той вдигна показалец към тях:

– Вървете – каза им.

– Но аз трябва да намеря Рон – заяви Харди. – Защо момчетата ти не открият първо Рон, а после да се заемат с търсенето на други?

В отдела бе отдавнашна традиция в бюрото на лейтенанта да има скрити фъстъци. Глицки се възползваше от това естествено възникващо явление и обилно закусваше с понички, фъстъци и чай. Замислено счупи една черупка.

– Имаш ли някаква представа къде да го търсим?

– Не. Но все има някакви роднини. Може би някой в училището знае къде да му се обади, ако спешно се наложи…

Лейтенантът въздъхна с неохота.

– Добре, не е лошо. Можем да опитаме. Ще изпратя и патрулна кола в жилището му. Няма да навреди. Но няма да чакам със затаен дъх, Диз. Ако си е взел колата и е заминал – минали са цели три дни, как ти се струва? Вече може да е в Чикаго. Може да е избягал къде ли не.

– Добре де, но ако е избягал, и то с децата, все ще има някакви сведения за тях.

Глицки бавно, тъжно поклати глава. Приятелят му не се бе наспал и вече започваше да му личи.

– Диз, знаеш, че съчувствам на Франи. Току-що се посчепках с Прат заради нея. Но не можем да обявим мащабно издирване. Нямаме персонал, пък и да имахме, те си имат по-важна работа.

– Ейб, той е заподозрян в убийство…

– Възможно е, възможно е. Но се е явил пред голямото жури и е отговорил на всичките им въпроси. Приключили са с него. На никого и през ум не му е минало да го заподозре, докато Франи не е споменала за малката им тайна. – Запрати един фъстък в устата си и сграбчи чашата си с чай. – Рандъл дори не му е поръчал да не напуска града. Може да са отишли на къмпинг. В „Дисниленд“. Знае ли човек? Майката току-що е умряла, Диз. Пощурявали са у дома. Къщата им се е струвала прокълната. Случват се такива работи. Какво става с Франи?

Харди поклати глава:

– Отказва да говори.

Глицки застина като натюрморт. След няколко мига счупи още един фъстък.

– Брон поотпусна ли въжето?

– Не.

Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Глицки разпери ръце:

– Ами…

Харди се изправи.

– Да не повярва човек, че всичко това наистина се случва.

Глицки бе загубил жена си преди няколко години – бе починала от рак. И това не бе за вярване. Кимна. Нямаше какво повече да си кажат.

9

В крайна сметка Харди грохна след Съдебната палата и затвора – от последното си обезсърчаващо и безрезултатно посещение при Франи. След това се беше отбил в кантората си да разбере дали Фримън е постигнал някакъв напредък и чакайки го да се върне от съда, бе подремнал. Когато се събуди след двучасовия сън на дивана в кабинета си, нищо не се бе променило.

Не можеше повече да бездейства. Трябваше да предизвика поне някакво събитие.

Глицки му обеща, че ще изпрати патрулна кола в „Меривейл“, за да опитат да получат някакви указания за евентуалното местонахождение на Рон Бомонт, но това нямаше да е достатъчно. Щяха да го включат в категорията на обичайните задачи – Харди се съмняваше дали Глицки изобщо ще изпрати инспектори от отдела си. Всяко униформено ченге можеше да получи сведенията и да ги предаде на по-старшите. „Е – реши Харди, – защо да чакам, след като мога да го направя и сам?“

Директорката на „Меривейл“ Тереза Уилсън бе делова, симпатична жена на около четирийсет и пет. Стана, когато Харди влезе в кабинета й. Ръкостискането й би изглеждало внушително, ако идваше от някой футболен защитник, а усмивката изпод ниско остриганата й къносана грива бе едновременно искрена и професионална и също толкова впечатляваща. Освен това не се скри зад бюрото си, а го посрещна до вратата и го заведе в малък кът, образуван от тапицирани столове.

– Господин Харди, надявам се посещението ви тук да не се дължи на лоши вести за жена ви? Заповядайте, седнете.

Същината на обяснението отне по-малко от минута. Възникнало било недоразумение около алибито на Рон Бомонт за сутринта, когато е загинала жена му, по някакъв начин Франи се е озовала в центъра му.

– Но това е ужасно! Надявам се, че върху нея не пада никакво подозрение!

– Засега поне няма такива признаци.

Госпожа Уилсън четеше репликите му между редовете.

– И колко ще продължи? Кога ще пуснат Франи от затвора?

Харди сви рамене, за да омаловажи драматизма на случилото се:

– В най-добрия случай ще я държат само няколко дни. Тя смята, че Рон Бомонт е заминал на палатка или нещо подобно с децата си и щом се върне и разбере какво я е сполетяло, ще се намеси и ще оправи тази бъркотия.

– Но вие не мислите така, нали?

– Не.

– Какво мислите вие?

– Не зная дали Рон е убил жена си, но според мен от полицейското разследване е усетил, че става напечено, и е решил да вземе децата си и да избяга.

– Но аз смятах… – Тя замълча.

Харди прочете мислите й.

– Благодарение на Франи алибито му е било непоклатимо, но времето на смъртта е разкрило допълнителни възможности. Решил е, че ще го арестуват. Поне такова е моето мнение. – Той се отпусна на облегалката. – Ето защо дойдох при вас.

Тя го погледна въпросително.

– Съзнавам, че навярно нямате право да давате каквито и да било сведения за учениците си, но се надявах, че сте в състояние да ме уверите, че греша.

– По какъв начин?

– Ами, да речем, ако през последните няколко дни децата на Бомонт са идвали на училище, ако Рон се е извинил някак… – Харди й се усмихна уморено. – Изглежда се е изнесъл от къщи, по всяка вероятност във вторник следобед. Ще ми се да разбера дали сте се чували с него оттогава.

Както и очакваше, тя се раздвояваше между неговия въпрос и задълженията си на директор.

– Рон Бомонт е прекрасен човек, господин Харди. Непрекъснато ни предлагаше услугите си. Наистина. Не мисля, че е замесен по какъвто и да било начин.

Но дилемата на Харди бе от друг характер. Трябваше да й придаде повече неотложност.

– Моля ви, госпожо Уилсън, нека сме наясно – не искам от вас да ми казвате къде е той, ако знаете. Освен това, ако предпазвате децата, добре, разбирам. Навярно им е тежко, каквото и да става. Но ако не сте чули нищо, според мен вероятността Рон да се укрива нараства или пък… – внезапно хрумнала му нова възможност – или му се е случило нещо. – Замълча, опрял лакти на коленете си с разперени длани. – Моля ви – повтори той, – ако не го намеря, Франи ще остане в затвора.

След мъчителна пауза госпожа Уилсън се изправи, отиде до бюрото си, пресегна се, грабна една папка, отвори я и извади лист хартия. Подвоуми се още един миг. После се върна при Харди и му подаде листа.

– Всъщност нямам право да обсъждам каквито и да е подробности от живота на децата без съгласието на родителите им, както вие, вярвам, сам разбирате.

Документът представляваше списък от около двайсетина имена под заглавието „Отсъствия“ и датата. До четири от имената имаше звездички и две от тях бяха на Бомонтови. А в кръгли скоби бе вписана цифрата 3, което Харди сметна за брой на отсъствията. В долния край на страницата под линия се обясняваше, че звездичката означава неизвинено отсъствие.

Госпожа Уилсън не знаела нищо. Децата изчезнали безследно.

– Не смятате, че нещо е сполетяло и тях с господин Бомонт, нали? Може би убиецът на съпругата му?… – По лицето й се изписа стреснато изражение при току-що изплувалата немислима вероятност. – Все пак не допускате, че в крайна сметка го е направил той, нали?

– Наистина се надявам да не е той, госпожо Уилсън. Нека не си го и помисляме, а?

Харди чакаше на тротоара пред „Меривейл“, когато звънецът би за края на училищните занятия. Винсънт се озова в колата едва ли не преди Харди да го забележи. Червенокос като майка си и луничав, той бе типично американско хлапе на десет години.

– Къде е мама сега? Защо си дошъл _ти_?

Убеден беше, че синът му не се стремеше въпросът да прозвучи като обвинение, но фактът си е факт. По-добре бе да приключи с него, тъй като имаше чувството, че нещата ще се влошат, щом пристигне дъщеря му. Напоследък Ребека бе придобила впечатляващия навик да го притиска докрай и да държи на своето.

Докато караше към училището, беше решил да съобщи новината с присъщата си точност:

– Майка ви е в затвора.

В семейството му това звучеше привично, тъй като самият Харди често посещаваше клиенти, озовали се зад решетките, и тези думи не изглеждаха необичайни за децата му. Самият израз едва ли щеше да ги травмира. Поне така се надяваше.

И щом ги изпробва върху Винсънт, той като че ли ги прие без особени затруднения.

– За какво? – все още спокойно попита момчето.

Харди му поднесе благородната версия:

– Искаха от нея да издаде една тайна, а тя е обещала да мълчи и сега…

– Къде е мама? – Ребека отвори задната врата, за да метне раницата и кутията с обяда в колата. – Тя обеща, че ще помогне да изрисуваме щанда на класа ни за Вси светии – _обеща_ – и трябваше да е днес и…

– Бек, постой! Поспри!

– Тя е в затвора – изписка Винсънт в настъпилото мълчание. Той, изглежда, се забавляваше с тази новина и определено се радваше да я съобщи пръв. Най-после да каже на сестра си нещо, което тя не знае!

Макар че в първия момент съобщението не произведе впечатление.

– Ама тя обеща _първо_ на мен. Две други майки чакаха ли, чакаха, а тя дори не се обади и значи приятелите ми и майките им дойдоха, а пък аз съвсем се обърках…

Харди щракна с пръсти пред носа й:

– Млъкни! Веднага!

Дъщеря му го стрелна начумерено с очи.

– Чу ли какво каза брат ти току-що?

Тя се извърна към Винсънт – по-лесната плячка:

– Какво? – сопна му се. – Все едно. – Превъзходството на четвъртокласника.

Харди сметна за по-разумно да потегли, за да не се изкуши и да натупа децата си точно пред училището, където всички щяха да го видят.

Прозвуча онзи „няма пък“ тон, с който Бек дразнеше брат си:

– Не ми пука. Обаче те чух.

– А, така ли? И какво казах, зъбло?

– Винсънт!

– Каза, че е в затвора, глупако.

Тук последва вопъл:

– Тааат-коо! Чу ли я? Беката ми вика, че съм глупак.

– Той първи ми каза зъбла.

– Телената усмивка!

На задната седалка хвърлиха нещо, улучиха нещо. Винсънт пищеше и се мяташе.

– Ей, ей, ей! – Харди осъзна, че лицето му пламти. Отново спря как да е до бордюра, извърна се назад и викна с все сила:

– Прекратете тази глупашка караница! Веднага престанете! – И отново размаха пръст, този път към Винсънт: – И не ми казвай, че не бива да употребявам думата „глупашка“. _Това_ на нищо не прилича! Вие двамата понякога помисляте ли и за нещо друго, освен за себе си? Казах, че майка ви е в затвора, а вие си крещите един на друг за няма _нищо_, заради едната любов към писъците си.

– Ти крещиш. – Беката прекрасно владееше изкуството на фарисейското негодувание. Правото бе на нейна страна и толкова по-зле за останалата част от човечеството.

– Ти не каза „в затвора“ – зави Винсънт с нарастваща истерия. Заплака още по-силно: – Ти каза, че е отишла до затвора, а не че е в затвора.

Дотук с план №1.

Ребека изглежда най-после чу.

– Мама е _в затвора_! Какво значи _в затвора_? Как е възможно мама да е в затвора?

Винсънт:

– Кога ще излезе? Какво е направила! Кога ще я видим пак?

Вече плачеха и двамата.

– Татко – попита Беки с мъка в гласа, – как си допуснал да се случи?

Най-сетне, най-накрая, след като се прибраха у дома, той, Ерин и Ед успяха да убедят децата, че при Франи всичко ще се оправи. Една от онези забавни грешки в правната система, за които толкова пъти им е разказвал татко, нали? Този път чисто и просто е станала с тяхното семейство.

Мама се опъва заради един неин приятел и чичо Ейб е там, нали работи отсреща, и се грижи за нея. Е, да, навярно ще отсъства няколко дни, но нали е добре, в много хубава килия – същинска „почивна станция“. За мама това ще е нещо като почивка, а Беката и Винсънт през почивните дни ще останат при баба и дядо Ед. Ще бъде страхотно, цяло приключение. Няма за какво да се тревожат.

10

Харди, останал сам в петък вечерта, крачеше от единия до другия край на къщата и се опитваше да стигне до някакъв – какъвто и да е – извод, да разработи план. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че тази вечер отново ще се види с Франи и ще й поднесе току-що полученото известие, че Рон не е отишъл просто на риба или нещо подобно. Иначе щеше да е съобщил на госпожа Уилсън и в списъка нямаше да има звездички.

Но си знаеше, че тази новина няма да повлияе на жена му. Тя щеше да му отговори, че да, разбира се, че на Рон му се е наложило да изчезне. Че заради децата си не може да допусне да го замесят в съдебно разследване. Че не е имал друг избор.

И какъвто си е глупак, Харди бе обещал на Франи, че няма да разкрива тайната, независимо дали изобщо вярва на думите й. Какво значение има, че бе изгубил правото да претендира за неприкосновеността на взаимоотношенията адвокат-клиент – осъзна, че е извършил нещо, което за в бъдеще щеше съвсем да му върже ръцете. Не можеше да говори с никого за това – нито с Глицки, нито с Фримън, нито с Моузес или с Ерин, с никого. Не биваше да дава обещание на Франи, но след като бе обещал, ако искаше да удържи на думата си, нямаше мърдане.

Телефонът го изтръгна от мислите му. Навярно преди известно време бе спрял да крачи напред-назад, защото се видя да седи на кухненската маса, а пред него имаше чаша недокоснато, изстинало кафе. Беше се здрачило, защото навън отново бе паднала гъста мъгла. Стана и взе слушалката при второто иззвъняване.

– Ще го съобщят в новините в пет. – Фримън не си падаше по предисловията. Заговори, още щом чу гласа на Харди: – Свиках пресконференция, а новините днес навярно са скучни. Защото дойдоха всички. Жалко, че те нямаше. Ето къде се водят сраженията. Всъщност защо си стоиш вкъщи?

– Подбирам нови завеси за спалнята – отвърна Харди. – Какво ще съобщят в новините? За Франи ли?

– И за Брон. И за Рандъл. Допадна им, лапнаха го като топъл хляб. Нищо чудно да се появи по националните програми. На твое място щях много скоро да очаквам някое и друго обаждане. Свири на струната „съпруга и майка, откъсната от семейството си“.

– А има ли друга струна?

Фримън се подвоуми.

– Е, сигурно ще се появят и репортери с мръсно подсъзнание. Приеми го като знак на внимание и не избухвай. – А после се върна към стратегията: – Наистина смятам, че така ще се доберем до Прат, ще я убедим да не подкрепя Рандъл, да го накара да поразмисли. Какво се чува за съпруга на Брий?

– Напуснал е града. – Харди му разказа за посещението си в „Меривейл“. За отсъствията на децата.

– Ченгетата знаят ли?

Харди се сепна, осъзнавайки, че те по всяка вероятност не знаят. И през ум не му мина да позвъни на Глицки, защото лейтенантът му бе заявил, че всъщност Рон Бомонт не го интересува като заподозрян. Но Фримън имаше право. Бягството му променяше нещата.

– Веднага ще им се обадя.

– Не е зле да се видиш и с Франи. Като разбере, че наистина е избягал и изглежда като заподозрян в убийство, тя може и да промени решението си да го защитава.

– Добра идея – отвърна Харди. Държеше си езика зад зъбите. – Така ще направя.

– Първо виж новините – заръча Фримън. – Започват след около пет минути на Четвърти канал.

– На него съм. И ти благодаря, Дейвид.

Фримън се засмя.

– Шегуваш ли се? Нали за това живея.

Идеята да се обади на Глицки беше добра. Неговите инспектори с радост щяха да заподозрат всеки друг, освен Рон в убийството на Брий. Но сега, когато Рон явно бе избягал от правосъдието – а Харди бе принуден да направи това предположение, – Ейб ще трябва да предприеме нещо.

– И защо? – попита лейтенантът, а в гласа му започваше да се прокрадва раздразнение. – Какво искаш от мен?

– Да го намериш, Ейб. Все повече заприличва на убиец. Длъжен си да го признаеш.

– Може би донякъде, но Скот Рандъл вече го издирва под дърво и камък. Имам чувството, че ще е забавно да му погледаме сеира известно време.

– А междувременно Франи ще гние в затвора.

Харди чу търпеливата му въздишка от другата страна на телефонната линия. Последва кратко мълчание.

– Постигна ли някакъв напредък със съдия Брон? А Фримън?

– Не.

– Ами тогава Франи, изглежда, ще остане вътре четири дни, независимо от всичко, нали?

Харди нямаше готов отговор. Вярно беше.

Глицки продължи – логично и безпристрастно:

– Дори Рон да пристигне със собственоръчно подписано признание, съдържащо всичко, което Рандъл иска от Франи, според мен това няма да промени нищо, ама нищичко. Прав ли съм?