Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 27 страниц)

– Съгласен съм. Разбрах. – Харди започна да се чувства като католически свещеник в изповедалня. Още няколко дни като последните и ще е научил всички тайни на хората, а не ще може да каже ни една от тях. Но ако за познанието трябва да се плаща, той е готов.

Неуспешният пазарлък на Ева. Можеше само да се надява, че за него той няма да се окаже толкова злополучен, колкото за нея.

– И така, това е поверително, само за твоите уши – подчерта Джеф. – Ако не помага пряко на Франи, казаното си остава тук.

– Дадено. – Харди стана и двамата се ръкуваха над бюрото. – И тъй, какви са взаимосвързаностите? – попита той.

– Ти сам току-що ги назова, Франи е в затвора. Кери има свое кътче в съзнанието ми – изборите, днешното отравяне на водата. Досега не ги свързвах. – Очите му заблестяха от заинтересованост. – Но те са свързани помежду си, нали? И все с Брий.

– Така смятам и аз.

Джеф зашава в количката, реши се и кимна.

– Споменах ли вече, че „не е за печат“?

Харди умираше да разбере какво знае Джеф, но не биваше в никакъв случай да показва любопитството си. Усмихна се нехайно.

– Един-два пъти.

Зачака.

– Кери всъщност е добро момче, особено за политик. Бил съм няколко пъти с него в пресцентрове, след някой банкет, неофициално – съвсем както сега с теб – той е свестен. А и играе почтено с нас.

– С нас ли?

– С репортерите, медиите и така нататък.

– Добре. И?

– Така. Та човек като него, а понякога и като мен, открива някакъв факт и един вид неофициално решава да не го прави обществено достояние.

Харди вдигна вежди.

– Извинявай. Стори ми се, току-що те чух да казваш, че медиите могат да проявяват известна сдържаност.

Джеф потвърди с кисела физиономия.

– Говоря лично за себе си. Не че се фукам с това, но се случва. Понякога. – Пред скептичния поглед на Харди журналистът широко разпери ръце. – Добре де, рядко. Работата е там, че Кери не е женен и може да се среща, с когото си поиска. Както е правил и нашият президент, това си е негова лична работа. Не е за новините.

– Но Брий е била омъжена.

– А може пък да не са правили нищо, да го наречем, плътско. Може тя просто да е прекарвала доста време с него, и то само заради кампанията и работата.

Харди се приведе напред.

– Но ти знаеш нещо друго?

– Дали съм ги засякъл _на местопрестъплението_ ли? Не. Но съм сигурен. Според мен те са се обичали.

На Харди му потрябва малко време да осъзнае думите му, макар в крайна сметка да подозираше подобно нещо. Но Джеф продължи:

– Живеели са само на пет-шест преки един от друг, и двамата на „Бродуей“, както знаеш.

– Не, не знаех за него. Само за нея.

– Е, Кери също. Къщата му е оная трийсетстайна колибка точно на ъгъла с „Бейкър“. Ако я видиш, няма как да не я запомниш, а ти си я виждал. – Джеф като че ли изпитваше едва ли не облекчение, че може да разкрие тайната си. Щом е обещал да не я печата, най-добре бе да я сподели с някого, който на свой ред не биваше да я издава. – Както и да е, преди няколко месеца натисках Деймън за интервю – както казах, пътищата ни се преплитат – и той ми предложи да се срещнем у тях след няколко часа, щял да намери нещичко и за мен. Щял да се върне от Чико или от някъде си, щял да бъде сам, тоест без Валънс. Само че като отидох у тях, кой, мислиш, ми отвори вратата – Брий Бомонт.

– Облечена ли?

Джеф се изкиска.

– Ама че мръсно подсъзнание имаш. Да речем, че беше облечена като за вкъщи. Като за вкъщи и много, много привлекателна. – Замълча, припомняйки си, после въздъхна. – Много. В зелена копринена блуза с дълбоко деколте, ленени панталони, боса. Определено си спомням, че бе забравила да си облече бельо над кръста. Повярвай ми, такова нещо не се забравя, особено при нея, дори и да не си опитен репортер като мен, схващащ всички подробности.

Харди искаше да го накара да продължи:

– Та да чуем колко е била хубава.

– Доста повече от хубава, Диз. Във всеки случай на масичката имаше бутилка шампанско в кофичка, а иначе къщата бе празна. Така че попитай ме дали не се чувствах като навлек? Аз това!

– И какво се оказа?

– Очевидно е имала намерение да го изненада за добре дошъл след дългия път. И тъй, той изниква десетина минути след мен, отваря вратата и казва нещо като „Здрасти, Брий, колко хубаво, че си тук. Е, та какво става с проклетите бензинови добавки?“. Кажи ми, че съм гениален, но веднага схванах какво се крие зад това.

– Ти си гениален.

Джеф кимна.

– Все някой трябва да бъде. Както и да е, бяха двойка и аз го разбрах, а те разбраха, че съм разбрал. И им казах, че ще си трая.

– Извини ме за любопитството, но защо го направи?

Той поклати глава, сякаш това си оставаше загадка и за самия него.

– Не зная, Диз. Човекът ми допадаше. Допадаше ми политиката му. За тях това бе много важно. – Той открито погледна Харди в очите. – Абе просто така реших. Срам ме е да го призная, но бих направил същото дори и за теб.

– Няма да ти се наложи – отвърна Харди. – Не съм спал с Брий. Но не се ли изкуши да разкажеш на полицаите след убийството й?

– Защо? Не съм чул да подозират Деймън.

Харди го изгледа въпросително.

– Ако не друго, Джеф, тя е убита и ти знаеш, че той й е бил любовник. Това сигурно е от значение за разследването. Може би дори е съдбоносно.

– Но също е от значение за кампанията на Деймън, може би дори е съдбоносно. Не я е убил той, Диз. Няма начин. Освен това искам да го изберат и със сигурност не бива да казвам на ченгетата каквото знам. Навярно, ако някой от инспекторите бе дошъл и бе навързал нещата, ако ме бе попитал направо… Не зная, току-виж се бях изкушил. Но никой не ме попита. Никой.

– Но както _сам казваш,_ Джеф, всичко е взаимосвързано. Би следвало да е. – За да подчертае думите си, Харди тупна по бюрото. – И тъй, наградата ти днес е въпросът кой замърси водата? Какво представлява „Съюзът за чиста планета“?

Джеф отново зашава в инвалидната си количка, вдигна ръка към изморените си очи и ги потърка. Хвърли поглед на часовника си и внезапно видя, че навън е паднал кафеникав здрач.

– Кога ли ще се науча да не работя в почивните дни? Защо съм тук в събота?

Харди се приведе напред. Джеф знаеше още нещо и се бореше със себе си доколко да му се разкрие. Харди си даде вид, че му е все едно.

– Искал си да напишеш някоя и друга колонка за Франи.

Което ги върна към изходната точка. Джеф поседя за миг неподвижно, после подкара количката към ниска кантонерка. Върна се при бюрото с дебела папка и взе да я разлиства.

– „Милицията на Йосемити“. „Отмъстителите на Валдес“. „Земята днес“. – Вдигна очи. – А сега се нарича „Съюз за чиста планета“. Схващаш ли?

– Свързани ли са помежду си?

– Да кажем така – обзалагам се, че щабът им е в някоя хижа в Монтана.

– И какво ги ръководи?

– Е, това е спорен въпрос. – Джеф извади няколко страници и намери резюме за причинените от тези групировки щети – повечето бяха в сферата на дребните хулиганства – вандалщини и графити, но в два от случаите се бе стигнало до далеч по-сериозни неща.

„Отмъстителите на Валдес“ бяха поели отговорността за бомбена експлозия в тръбопровода на една бензиностанция на „Ексън“ в Такома, щат Вашингтон, убила четирима и ранила дванайсет души. Джеф вдигна поглед от страниците.

– Не искали хората да инвестират в „Ексън“. При това дръзко нападение е загинало шестгодишно момиченце.

Господи, дали са му да разбере.

Неотдавна в голяма рафинерия в Ричмънд, оттатък залива, трима пазачи били жестоко пребити при нападение, за което никой засега не бе поел отговорността: Според изявленията на рафинерията не било взето нищо и останалите служители от охраната отблъснали петимата нападатели, макар че били в състояние да ги заловят.

– Но ако те интересува моето мнение – завърши Джеф, – точно тогава тези палячовци са пипнали МТБЕ-то.

– Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?

– Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи – това е тяхното послание. Като днес.

Харди се облегна, кръстоса крака.

– И ти си събрал всички тези материали в една папка.

– Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали – кимна към папката с документите – също са свързани с тях.

– И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.

Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.

– Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.

Харди посочи папката.

– Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?

На Джеф не му бе необходимо да проверява.

– Не, добре, че ми спомена. Хубаво попадение.

– Може би тези групировки не знаят кой им плаща. Може СКО да си имат прикритие.

Джеф кимна.

– Но това значи, че… – Замълча, защото го бе осенило хрумване. – Защо тогава ще…

– Цял ден си повтарям една мантра – отвърна Харди. – Опитай и ти.

– И каква е тя?

– Три милиарда долара. Повтори си го няколко пъти. Ще започне да ти харесва.

19

Дейвид Фримън не спеше и не четеше. Но бе абсолютно неподвижен, подпрял крака на масата в така наречения си „Солариум“ – прозвище на заседателната зала, разположена точно до централното фоайе на сградата. Беше си свалил обувките и на единия му чорап имаше дупка. Пурата му изпълваше помещението със силния си мирис и придаваше синкав оттенък на въздуха, макар да нямаше признаци, че Фримън дърпа от нея или че изобщо я забелязва как стърчи точно под носа му.

Харди чукна един път на отворената врата.

По лицето на седналия не потрепна нито един мускул, Фримън въздъхна:

– Тъкмо си мислех за теб. Как си?

– Бил съм и по-добре. – Харди дръпна един стол и се стовари на него. Дълго време и двамата не пророниха дума. Накрая заговори Харди: – Току-що се отбих у дома да чуя съобщенията на телефонния си секретар. Знаеш ли, днес е навечерието на Вси светии…

– Какво?

– Тази вечер. Вси светии.

Фримън за пръв път го удостои с поглед, после пак се зае с пурата си и издуха дълга струйка дим.

– Забравил си. И децата ти са разстроени.

Прозвуча като присмех, но в думите му нямаше веселост. И помен дори.

– Какво, по дяволите, правя?… – Сложи ръка на масата с пресилено спокойствие и забарабани с пръсти. Та-та-там, та-та-там. – След десет минути имам среща тук, Дейвид. Вероятно ще се окаже важна среща, свързана с попадането на жена ми в затвора и с опитите ми да я измъкна. Възможно е да греша, но май си струва да отделя малко време.

Отново мълчание, Фримън нямаше какво да му каже, а това бе добре. Харди имаше нужда да излее душата си.

– И тъй, имаме убиец, когото се опитвам да намеря без каквато и да е помощ от полицията. Водоизточниците на града са под забрана за няколко седмици. А майката на децата ми гние в затвора, споменах ли го вече? И всичко това е взаимосвързано, обаче нямам представа как. И знаеш ли какъв всъщност е проблемът? Имам предвид истинската голяма, проклета, най-важна злина на света в момента? – Барабаненето се ускори. – Искаш ли да знаеш?

Съчувствайки му, Фримън кимна едва забележимо.

– Естествено.

– Добре, ще ти кажа. То е, че съм толкова калпав баща и дотолкова не ме е грижа за собствените ми деца, та съм забравил за най-важния празник в кратичкия им, скъпоценен живот. Нито веднъж за целия ден не ми светна червената лампичка. Представяш ли си? И за какво ли съм мислил тогава?

Фримън кимна повторно.

– Живеем през деветдесетте. Човек като тебе не може да е безчувствен идиот. Не ти остава друго, освен да не обръщаш внимание.

Фримън имаше право. Нямаше смисъл да роптае срещу първостепенността на задачите си. Каквито – такива.

Той бе парий на деветдесетте – последователно, логично, обременено с факти, получило класическа подготовка човешко същество. Дори по-лошо: поради някакъв наследствен недостатък бе предопределен да предпочита по-скоро справедливостта пред милосърдието. Неговият свят в Сан Франциско извън професията му бе чувствителен, съсредоточен върху децата и политически коректен и разбира се, радостта на децата в навечерието на Вси светии бе къде по-важна от цялата работа, която се налагаше да свърши.

Просто ще трябва да го превъзмогне.

Харди бе почти сигурен, че по други краища, в Косово или в Руанда, например, много бащи не намират време всеки ден да поиграят с децата си. Тяхната цел – а той я усещаше и като своя – бе чисто и просто оцеляването. Питаше се дали децата в онези страни смятат бащите си за безчувствени.

Сърцераздирателната истина бе, че Харди се интересуваше повече от жена си и децата си, отколкото от каквато и да е _работа._ Всъщност от каквото и да било друго. Но онова, с което се занимаваше днес, не бе просто работа. А реалният живот – неговият и на Франи, и на децата реален живот в действително кризисен момент. Също както при децата на Рон Бомонт и техния живот.

И все пак и двете му деца предполагаха, че той ще дохвърчи от центъра и ще ги заведе костюмирани да обикалят от врата на врата за лакомства. Това го разстрои неописуемо. Колкото и малки да бяха, не можеха ли все пак да схванат истински колко сериозно е неговото положение? И колко са му скъпи? И коя е _движещата сила,_ скрита зад всяко негово действие? Възможно ли е да са чак толкова слепи?

И ако са, какво бе пропуснал да направи за тях?

Старецът спусна крака на пода и опря лакти на масата.

– Какво имаш предвид, като казваш, че знаеш, че са свързани помежду си, но не знаеш как? Отравянето на водата и Франи? Това ли имаш предвид?

Харди бе свикнал с течението на мисълта при Фримън – тя скачаше във всички направления, откъдето може да изскочи нещо обещаващо, – но въпреки това му потрябва малко време. Преходът, макар и внезапен, се оказа полезен. Върна го към работата му, към това какво трябва да се направи, а чувствата да вървят по дяволите.

Щом нещата отново си дойдат по местата, навярно ще си струва и децата може би ще разберат, а може и да не разберат защо и как го е постигнал. Но при всички случаи трябва да успее.

Кимна на Фримън.

– И като стана дума, вероятно и изборите във вторник.

Във фоайето се чу рязко позвъняване.

– Сигурно е Канета – каза Харди. – За срещата ни. Ако ти се прииска да останеш, няма да те изхвърля.

– Шегуваш ли се? Няма да можеш, дори и да се опиташ.

– Бил Тилтън всъщност го има в указателя.

Бяха се настанили в задимената, стъмена зала. Фримън бе привлечен за късмет. Харди долавяше, че Канета прие присъствието на стопанина с крайна неохота. Но сержантът се бе сдобил със сведения и искаше да се похвали какво е открил.

– Не беше трудно – заяви той. – Беше ми по силите.

– Явно вече си се справил, Фил. – Харди бе готов да го гали по посока на косъма колкото е необходимо, само и само да изкопчи всичко от него.

Но Канета май си имаше собствена мотивация.

– Той е застрахователен агент във фермерския осигурителен институт. Позвъних там от участъка, за да разбере, че е законно полицейско обаждане.

– Браво – похвали го Харди. Вдигна поглед към Фримън и безмълвно му нареди да си затваря устата. – И той обади ли ти се?

– Не беше минал и час. Аз направо минах на въпроса. Казах му, че става дума за разследване за убийство и се нуждаем от сътрудничеството му. Защо е звънял на Рон? Той ми отвърна, че компанията му се заинатила за изплащане застраховката на Брий, тъй като тя била убита и така нататък. Повери ми, че отговорникът за исковете не желаел да изпрати чек – говорим за две големи суми, – докато не станело ясно, че Рон не е убиецът. Е, аз се позакачих с него и той каза, че за пръв път попадал в подобно положение и то заплашвало поста му. А сега, дръж се, това ще ти допадне.

Харди премълча, но осъзна, че Канета очаква от него да каже нещо.

– Предавам се.

Подържа го още миг в напрежение и после се усмихна.

– Секретарката му напуснала заради този случай. Мари не вярвала, че Тилтън е способен да постъпи толкова долно с Рон, който бил най-милият…

– Мари? – Харди неочаквано схвана.

Канета пак се усмихна.

– И аз така реагирах. А Тилтън продължи: „Да, Мари Демпси“.

– Същата Мари от телефонния секретар ли?

– Така излезе. – Канета направо сияеше от детинска гордост. – Мари е… била му е секретарка… на Тилтън.

Харди кимна със задоволство. Това е добре. Ще зачеркне две от имената. Застрахователни вълнения.

– Знаеш ли, Фил, страхотно си се справил. Ако искаш, ще те похваля пред Глицки.

– Не. Майната му на Глицки и на чиновниците. Не искам да постъпвам при тях, обаче нямам нищо против да им натрия носовете. – Внезапно Канета посочи Фримън, който бе несвойствено мълчалив, и пурата му.

– Случайно да имате още една?

Фримън кимна, каза, че да, имал, стана и се стопи в тъмното фоайе.

– Сигурен ли си, че е готин? – попита Канета.

„Готин“ бе последната дума, която би хрумнала на Харди, за да окачестви Фримън, но разбра какво има предвид Канета.

– Той е най-умният тип на тоя свят, Фил.

Канета хвърли поглед през рамо.

– Сигурно и най-грозният.

Харди, снишавайки глас, не се сдържа и се усмихна.

– Е, не можем всички да сме идеални. Но ти гарантирам, че можеш да му имаш доверие. Няма да се целуваш с него я.

Канета целият потръпна.

– Ще се опитам да се сдържа. На бас, че ще успея.

– Какво ще успеете? – Още един от многобройните таланти на Фримън – способността да изниква изневиделица. Носеше цяла стиска пури, бутилка червено вино и чаши – винаги държеше такива запаси в кабинета си. Остави пурите на масата. – Заповядайте, сержант. Трябваше веднага да ви предложа. Изпуснах ли нещо? – Нареди чашите и понечи да ги напълни.

Но Харди го спря с ръка.

– Не ми наливай, Дейвид. Работя.

Канета постъпи по същия начин.

Фримън сви рамене. И той работеше, но беше събота вечер. Можеше да изпие чаша вино, цяла бутилка, дявол да го вземе, – а мозъкът му пак щеше да си действа изрядно, слава тебе, Господи, дори може би малко по-добре от сега. Същото се отнасяше за Харди и Канета, но Дейвид отдавна бе усвоил, че няма смисъл да внушаваш каквото и да било на родените след войната. Те работят. Работата е сериозно нещо. Не бива да се смесва с удоволствието, иначе току-виж… какво? Ще умрат ли? Божичко, нищо чудно, че грохваха до един.

Но си пийваше и слушаше как Канета продължи да разказва какво е открил. „Е, поне ще запали една от пурите ми – мислеше си Фримън, – макар че и това, разбира се, ще го довърши.“ Сержантът четеше от бележника си със спиралата.

– Коджий Сасака има салон за масажи. „В нашите ръце“. Така се казва. Поразпитах този-онзи в участъка. Законен е. Никакви възражения, никакви оплаквания. Тя прави масажи, колкото и да не ви се вярва. Както и да е, затова е търсила Рон.

Прелисти страниците си.

– Толкова. Тилтън, Мари и Коджий, нали? А ти пое Пиърс, нали така?

– И Валънс, както се оказа. – Харди го осведоми най-подробно за беседите си в хотела и завърши с любопитната измишльотина на Валънс за обаждането му на Рон.

– Но Валънс наистина му е звънил.

Харди се съгласи.

– Стига само някой да не се представя дяволски добре за него.

– Тогава защо ще лъже?

Въпросът увисна във въздуха, докато Фримън гълташе виното си. Той най-сетне заговори:

– На това трябва да наблегнете – каза простичко. – Имаше ли нещо конкретно в посланието му, или само съобщаваше името си?

– Не. Някакъв доклад – отвърна Харди. – Екземплярът на Брий за нещо, по което е работила.

– По което е работила и за което Рон е знаел – добави Канета. – Все си мисля, че за това става дума. Разбрал е, че е важно или ценно и се е върнал да го вземе.

Харди не искаше сержантът да си тръгне, настървен срещу Рон Бомонт.

– Според мен няма да е лесно да намерим Рон, Фил – каза той.

– Ако се е върнал – възрази Канета, – значи все още е някъде наблизо, прав ли съм?

– Ако се е върнал.

– Това казвам и аз. Ако. А ако го намеря…

– Първо ще ми съобщиш. Преди да предприемеш каквото и да било.

Кимване.

– Непременно.

Канета си тръгна. Каза на Фримън и Харди, че смята да, провери дали няма да камери Валънс тази нощ и да изясни лъжата му пред Харди. Канета познавал хотелите в града като петте си пръста – в съботна вечер като тази, три дни преди изборите, Кери вероятно ще има пет различни прояви в различни зали в центъра. Едва ли ще е много трудно да открие кандидата. А ръководителят на кампанията му ще го придружава и ще е лесно да го заговори. Работата на „Убийства“ може да я върши и дете.

Междувременно двамата адвокати записаха вече познатите имена на всички разследвани и купчинка жълти странички от бележниците им лежаха пръснати на масата: Валънс и Кери, Пиърс, Рон Бомонт. Дори Франи и Карл Грифин. Според замисъла на Фримън с неговата любов към контекста, както сам го наричаше, трябваше да впишат връзките под всяко име и да видят дали ще могат да съединят отделните точки.

– Добре – поде Харди, – представи си, че не знаеш нищо. Откъде би започнал?

Фримън изобщо не се подвоуми:

– От Грифин.

Усмивка трепна в ъгълчетата на устните на Харди.

– Какво смешно има?

– Само дето все не улучвам. Аз щях да го оставя последен.

Фримън захапа отдавна изгасналата си пура.

– Той е бил първият, стигнал до яслата, нали? Това стига.

„Ето защо – помисли си Харди, – е толкова ценен Фримън.“

Неговият принос винаги включваше и трета гледна точка към уликите, вадеше наяве и други мишени.

– Добре де, обаче Глицки ме уверява, че Грифин не е работил по случая „Бомонт“ през сутринта, когато е бил убит.

– Случаят не е бил негов или не е работел по него?

– Не, разследвал е убийството, но е имал и други. Бил е на мястото по едно от тях.

– Глицки откъде знае?

– Грифин му казал, преди да излезе и да го пречукат.

– _Казал_ му е – изсмя се Фримън.

– Защо да лъже?

Възрастният мъж присви очи иззад масата.

– Ще се престоря, че не си ми задал този въпрос, и то само защото си работил цял ден и си уморен и претоварен. А знаем ли какви са били другите му случаи?

И все така – брънка по брънка. Подробностите около смъртта на Грифин – време и място, – които евентуално да са в разрез с останалите, възложени му случаи. Лъжата на Валънс за доклада на Брий. Харди се почувства неловко, когато Фримън без всякаква чужда помощ свърза Брий с Деймън Кери. Също и с Пиърс.

– Допускай най-лошото, Диз. И животът няма да те разочарова чак толкова. Че Брий е спала с всички наред, може би с доста мъже. Това ни дава повече материал за работа.

Харди искаше да избегне допускането на най-лошото, що се отнася до жените и тайните им дела. Започваше да му пари под краката.

Насили се да се съсредоточи пак над обсъждането и чу Фримън да пита за Джим Пиърс:

– Да допуснем, че и той е спал с Брий.

Но на Харди му бе трудно да разисква тази тема, след като същия ден се бе запознал със зашеметяващата Кари Пиърс.

– Жена му е красавица от световна класа, Дейвид. Не мога да си го представя.

Фримън извади прогизналата пура от устата си.

– Да ти кажа ли, Диз, и Джаки Кенеди не бе съвсем за изхвърляне. Знаеш ли каква е главната разлика между мъжете и жените, що се отнася до секса?

– Инструментът ли?

– Не, умнико. Мъжете искат да имат колкото е възможно повече жени. Жените искат възможно най-блестящия мъж. Фундаментална истина.

Харди кимна.

– Ще си го запиша, като се прибера. Но сме изтървали още едно име, на което, струва ми се, ще се зарадваш.

– Кое е то?

– Канета.

На Харди толкова рядко му се удаваше да смае Фримън като сега, че успееше ли, изпитваше неизмеримо удоволствие. Очите на стареца чак се присвиха от любопитство:

– И каква е неговата роля според теб?

– Мисля си дали не ме лъже. Струва ми се, че е прекалено замесен, и то не отскоро.

Удовлетворено кимване.

– Знаеш ли, тъкмо да си помисля, че ставаш лековерен, и…

– Само предположение – призна Харди. – Но е патрулирал съвсем близо до дома й, бил е охрана на приеми, в които са участвали както Пиърс, така и Брий, спестил й е призовка за шофиране в пияно състояние…

Рунтавите вежди на Фримън подскочиха нагоре.

– Това вече е нещо.

– И още как. Освен това на няколко пъти са разговаряли на тротоара.

– Няколко ли? – Пауза. – И все на тротоара?

– Така твърди той. Но държи да повярвам, че наистина е бил луд по нея. И може би е така. Не зная.

– И си му възложил да намери убиеца й.

– Или да отклони вниманието ми от него.

Фримън се облегна назад, измъкна пурата от устата си, огледа я критично и отново я пъхна обратно.

– Прекрасно – каза. – Ако ти потрябвам, знаеш, че съм тук.

Харди кимна.

– Оценявам помощта ти, Дейвид. Но да не забравяме, че който и да го е извършил, не се шегува.

Презрително махване с ръка.

– Не се бил шегувал, дрън-дрън. Хиляди пъти съм ти казвал, че куршум не ме лови.

– Хиляди пъти съм ти повтарял, че не ми се нрави, когато го казваш.

– Което не означава, че не е вярно – измърмори Фримън.

20

И отново навън.

Джим Пиърс не бе в състояние да се озове на поредното светско събитие, този път сред маскирани възрастни хора и всевъзможни други щуротии, за които дори не искаше и да си помисля. Вси светии. Помоли да го освободят от участие, както обикновено през последните пет-шест години, защото му бе дошло до гуша от тези папагалски сбирки, чието предназначение бе да се увери, че приятелите му са наясно, че той е техен приятел, а това щеше да си проличи от размера на чека.

Приятели ли? Беше твърде богат. Нямаше доверие на никого. Нямаше нито един приятел на този свят.

Последното от тези събирания, на което бе присъствал преди година, окончателно затвърди решението му повече да не се смесва със светската навалица.

Финансовият и политическият елит на града се бе събрал в голямото открито хале на Южния пазар. Често се даваха любителски представления, по общо мнение свързани с набиране на средства, и онази вечер, след като всички си пийнаха, започна главното събитие.

Внезапно на осветената отзад сцена изникна гола двойка. Ужасно биене на барабани попречи на разговорите. Жената започна да изрязва някакви сатанински символи _по гърба на мъжа._

Пиърс се намираше на пет-шест метра оттам и се опитваше да разговаря с областния прокурор и кмета, преди барабаните да заглушат гласовете им. Онова, на което станаха свидетели, не бе постигнато благодарение на огледала. Рукна кръв. А това бе само началото.

Жената държеше бутилка бърбън „Джак Даниълс“, от която отпи. После поля пресните порезни рани на мъжа, а той пищеше ли, пищеше, гърчейки се – но в такт с противното барабанене – от истинска болка.

Биенето на барабаните се усили. Мъжът разтвори крака и се наведе, а – на Пиърс все още не му се вярваше, макар да го бе видял с очите си – жената напъха гърлото на бутилката „Джак Даниълс“ в…

Слава Богу, Кари не бе дошла с него, иначе можеше да получи инфаркт. Но той отиде и му стигаше толкова. Край.

Телевизорът бръмчеше в стаичката под стълбището. Канал само за спортни новини. Двайсет и четири часова програма. В почивните дни гледаше повечето от тях, макар да се повтаряха на всеки половин час – все същите, плюс допълнително постъпилите. Но го държеше в течение на спортните събития – нещо, необходимо за имиджа му на обикновен трудещ се.

Е, необикновен. Всъщност един от шефовете, но поне от леснодостъпните. Натисна клавиша за изключване на звука и се изправи, залитайки.

Бе обещал на Кари, че ще хапне нещо. Тя щеше да се върне след по-малко от час, а той само бе пил – няколко скоча и бутилка „Пино Грижо“. По-добре да хапне, ако не иска да изтърпи още един убийствен разпит.

Напоследък Кари все му пилеше на главата – защо не ядял? Трябвало повече да се грижи за себе си. Пък и това пиене всяка вечер не му действало добре. Какво, по дяволите, ставало с него? Може би се налага да се прегледа при лекар. Как станало така, че вече не излизал навън?

„Какво ще кажеш за малко креватна гимнастика?“ – идваше му да я попита. Някоя Люински например. Ха! За нищо на света. Дори още в самото начало, когато всеки път бе такъв пълноценен подарък от нейното прекрасно същество, когато тя се преструваше, че й харесва. Не често, но ако всичко вървяло идеално и той бил _романтичен,_ каквото и да означава това. Тогава можеше да извади късмет. Късмет със собствената си съпруга. Подобна представа му изглеждаше някак изопачена.

Ето го сега в огледалото в банята. Помисли си, че за месеци нещо се е състарил с десет години, макар никой, изглежда, да не забелязваше. Приближи се, удари се силно по бузите, но нищо не усети. Вяло подръпна пениса си. Нищо.

Всеки от тях си имаше собствен сейф – на Кари бе в пода на дрешника й на горния етаж, а документите на Джим се съхраняваха в кабинета му, където тя никога не влизаше.

Отиде там. Зад бюрото повдигна крайчето на персийския килим и притисна двете дъсчици от паркета, като едновременно натискаше копчето под горното дясно чекмедже. Така освободи останалите шест дъсчици и ги извади.

В следващия миг вече седеше в просторното си кресло на бюрото. Държеше пистолета – дръжката и цевта – с две ръце. След минута врътна барабана, за да прещрака веднъж, а после го завъртя.

Поднесе го към лицето си. Масло, бездимен барут и още нещо. Възможността за мигновена смърт. Можеше ли наистина да я надуши?

Със затворени очи тъкмо щеше да я долови чрез сетивата си – да помирише студения метал, могъществото му. Зави му се свят.

Приведе се от замайването. С пресилена бавност вдигна и извъртя оръжието, после притисна дулото точно в средата на челото си.

Ейб Глицки имаше нелека вечер.

От всички празници най-малко обичаше Вси светии. Но извън това цялото му същество на ченге усещаше, че тазвечерният празник се очертава като същинско бедствие. Ударът идваше от три страни: прекрасна, едва ли не и благоуханна нощ, събота и отгоре на това – пълнолуние.

Учените може и да спорят дали пълнолунието влияе на човешкото поведение, но няма полицай, който да се усъмни дори и за миг в това. Фактът бе неоспорим и щом е пълнолуние и е навечерието на Вси светии, отваряй си очите.

Глицки изслуша всички новини за отравянето на Пулгаския водоем и все пак изобщо не бе убеден, че това е просто номер навръх Вси светии. Такъв е този празник: шантави шегички с ножчета за бръснене, слабително и стрихнин, а сега – като вълнуващ намек за новото хилядолетие – бензиново отравяне на водоизточника.

И тъй, макар че никога няма да е истински подготвен за всичко, което нощта евентуално може да донесе, Глицки бе нащрек. Знаеше, че всички душевноболни до един ще плъзнат по улиците. Преди да зазори, ще го извикат поне за няколко смъртни случая.

Това го изнервяше.

Както и мисълта, че синът му Орел е навън сред шантавите. И че Рита замина през почивните дни. Както и хъркането на неговия настроен да осъжда (и то справедливо) баща на дивана в дневната. И синкопираното стакато на фишеците, които понякога изпукваха като същински изстрели и можеха да заблудят дори един врял и кипял лейтенант от отдел „Убийства“.