Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 27 страниц)

_Не че често му възлагаха случаи, за чието разрешаване се изискваше ум. В Сан Франциско девет от всеки десет убийства бяха ясни като бял ден. Жена убива мъжа, който я бие. Ревнивец убива приятелката си, която си походва. Закъсали пласьори на наркотици. Гангстерски престрелки. Злополуки поради пиянство._

_Отрепките прочистват генетичния фонд._

_В такива случаи инспекторите по убийствата събират улики, нужни на съдебните заседатели, за да обвинят напълно очевидния заподозрян, и с това работата им свършва. Карл бе много полезен за свързване на дреболиите помежду им._

_От време на време, тъй като убийствата пристигаха при дежурния и се възлагаха на онзи, който бе приел повикването, Грифин получаваше случаи, над които трябваше да се работи. Не беше му се случвало от две години, когато прие повикване за обвързана с политиката бяла жена от „Бродуей“, така че Глицки просто нямаше друг избор. Първоначално не бе ясно, че става дума за изтъкната личност и ако лейтенантът бе допуснал, че разследването ще се окаже от висока класа, щеше да го възложи на друг инспектор, а нараненото достойнство на Карл да върви по дяволите._

_Но при това положение Грифин пое случая „Бомонт“ и бяха минали шест дни, а той още не бе арестувал никого._

_След получаване на докторска степен в Университетския колеж в Бъркли в началото на осемдесетте, Брий няколко години бе завеждала тамошната лаборатория по токсикология, после бе напуснала университета и бе станала консултант на „Западната щатска петролна асоциация“, а по-късно бе работила в „Калоко Ойл“._

_Но само няколко месеца преди смъртта си бе напуснала петролната компания и бе застанала на противниковата страна в опасната битка за милиарди долари между производителите на бензинови добавки. Противопоставяйки се публично на добавките към калифорнийския бензин, които според нея причинявали рак, Брий се бе присъединила към члена на щатския законодателен съвет на Сан Франциско Деймън Кери, понастоящем водещ предизборна кампания за губернатор._

_В основата си предизборната кампания на Кери използваше страха на обществеността, че тези добавки на петролна основа, и по-специално веществото, наречено МТБЕ – метилов третичен бутилов етер – проникват в калифорнийските подпочвени води в обезпокояващо количество. Това бе опасно и трябваше да се обяви за незаконно, но правителството отказваше да вземе мерки._

_Когато Брий – най-фотогеничната любимка на нефтопроизводството – прие да се включи в кампанията на Кери, това му осигури страхотна реклама. А сега, след нейната смърт, дискусиите по радиото оживено лансираха хипотезата, че петролните компании са убили Брий Бомонт или за да й отмъстят за измяната, или за да й попречат да осигури на Кери повече и по-добри средства за борба с тях._

_Смятано от утре, до изборите оставаха четири седмици, а Кери изоставаше зад опонента си с шест пункта. Смъртта на Брий се бе превърнала във водеща новина. И всеки път, щом някой я споменеше, изникваше и името на Деймън Кери._

_Но Карл Грифин не се безпокоеше. Разследваше предостатъчно убийства и имаше заподозрени в три от тях. Просто си трупаше материала._

_Що се отнася до Брий Бомонт, бе убеден, че всеки момент ще поиска съдебно разпореждане. Имаше само още едно сведение, което да потвърди, и щеше да свърже нишките. И щеше да им покаже той на Глицки и на останалите, които смятаха, че подобни случаи не са за него._

_Ето защо не спомена пред никого за напредък или неуспех. Трудно понасяше недоброжелателност. Тормозеше се, когато другите инспектори умуваха със задна дата кое биха направили еди-как си, а не като него, къде биха проверили, защо не биха говорили с хората, които е разпитвал Карл._

_Не възприемаше думите им като добродушни закачки, а може би те и не бяха такива. Смяташе се за ченге от старата гвардия, душещо като куче, накъдето го води обонянието, отхвърляйки нещата, които нямаха мирис, и преследвайки онези, които имаха. Та тъкмо нюхът му подсказваше, че е на крачка от успеха по случая „Бомонт“._

_На излизане от участъка спря пред прага на Глицки. Карл си бе облякъл непромокаемото яке с емблемата на „Рейдърс“ и оранжево-синя хавайска риза, запасана в лъскави стари панталони. Ризата висеше над колана. Изглеждаше почти готов за действие._

_Грифин съобщи на лейтенанта, че тази сутрин най-напред ще се срещне с информатор от наркоманска шайка в Западното предградие. Вече закъснявал, но нямало значение, защото и информаторът щял да закъснее. После, в зависимост от това как се развият нещата с него, ако остане време, възнамерявал да се опита да открие ножа в случая „Санчес“ – разследвалите местопрестъплението не успели да го открият в къщата, но той бил готов да се обзаложи, че е някъде в квартала, така че щял да се повре из храстите и ще видим с какво щял да излезе оттам. Според неговите догадки тя е излязла от къщата и го е захвърлила някъде, а после се е върнала и е набрала телефон 911. Както и да е, после…_

_Глицки го прекъсна:_

– _Как върви „Бомонт“?_

– _Много добре._

_Глицки изчакваше._

– _Още един-два дни._

– _Записваш ли всичко?_

_Грифин повдигна якето си да покаже на лейтенанта бележника си, затъкнат в колана. Потупа го:_

– _Нито дума не изпускам._

_Нямаше смисъл да го пришпорва. Грифин щеше да му каже, щом открие нещо, и щеше да напише доклад. Междувременно като че ли сигурно напредваше по поне два от другите случаи. Засега трябваше да се задоволи с това._

_Но ако „Бомонт“ не приключеше до няколко дни, Глицки съзнаваше, че ще се наложи да притисне Карл да съобщи за разкритията си, него самия започваха да го притискат._

– _Добре. – Грифин понечи да тръгне, но неизвестно по каква причина Глицки добави: – Пази си гърба, Карл._

_Кимване:_

– _Винаги._

– Грифин не беше най-големият умник в отдела – каза Ейб. – Виждал ли си го?

– Един-два пъти.

– Значи знаеш. Както и да е, предполагаме, че е приготвил някаква примка, притиснал е някой от очевидците. Той изглежда е бил замесен в нещо, не му е допаднало как се развиват нещата. Така или иначе, Грифин не реагираше добре при натиск, имаше чувството, че го мамят – дайте да съсипем Карл, един вид. – Глицки направи гримаса. – Възможно е никога да не разберем.

Харди измърмори някакви съболезнования, а после махна към папката, която държеше.

– А сега кой води случая?

Ейб кимна към купчината папки, които току-що бе преровил.

– Взех ги от бюрото на Тайлър Коулман. По тази май не е работено кой знае колко.

– И защо така?

Глицки вдигна рамене.

– Това им е шестото убийство. Когато го получиха, вече бе на повече от седмица. По-пресните са с предимство.

Харди знаеше. Разследващите убийства не искаха да губят време: ако убийството е по-отдавнашно, следите се изгубваха. Внезапно той придърпа телефона и набра „Справки“. След минута затвори.

– Разбира се, че го няма в указателя. Ако го имаха, щях просто да позвъня и да си спестя цял час, но сега няма мърдане, нали? – Скочи на крака. – Трябва да вървя. Тук ли да те търся?

Глицки погледна часовника си – девет.

– Смятах да видя Орел. – Глицки бе вдовец и имаше четиринайсетгодишен син. Опитваше се всеки ден да му отделя поне малко време. Поне малко. Иззад бюрото се взря в разтревоженото лице на приятеля си. – Ако разбереш нещо, обади ми се у дома. Става ли?

Харди протегна пръст – разбрано – се втурна навън, лашвайки вратата.

Докато караше към мястото, където бе умряла Брий Бомонт, осъзна, че трябва да стане чудо, за да измъкне Франи от затвора още тази нощ. Да речем, че убеди този Рон, _приятеля_ на Франи Рон, да разкрие тайната си, после какво?

Глицки не го съветваше да звъни на съдия Брон в дома й и имаше право. Само щеше да влоши положението, най-много и Харди да го обвинят в незачитане на съда. Трябваше засега да забрави за това, да отхвърля нещата едно по едно.

Но все така се разсейваше. Просто не проумяваше. Как е могла Франи да допусне подобни неща, и то едно след друго? Сега в семейството наистина бе възникнал проблем, който щеше да засегне както него, така и децата – най-вече тях. И всичко това – само защото Франи просто се е разлютила. При всички положения, би могла да постъпи другояче и да избегне цялата тази бъркотия.

Но не го бе направила и това имаше нещо общо с Рон, нещо лично.

Не му се щеше да се впуска в подобни размисли, но, естествено, не устоя. Ами ако Франи чисто и просто е още начинаеща в прикриването на следите си, в измислянето на извинения? Преди не й се е налагало да овладява такива номера, защото никога не е лъгала. Винаги си казваха всичко. Но внезапно покрай Рон (какъвто и да е той, по дяволите), покрай починалата му – не, _убитата_ му – съпруга нещата са се променили.

_Та Франи дори не му бе споменала за призовката!_

Харди не беше в състояние и да си представи, че ще получи призовка да се яви в приюта за бездомни кучета, камо ли пък пред разширен състав от съдебни заседатели, без да обсъди всички подробности с жена си. Какво е направил? По какъв начин е замесен? Как да се държи? Какво означава това?

И при все това Франи е била призована, и то _дни преди това_, за свидетел по разследване на убийство и не му е споменала дори мимоходом!

Не искала да го безпокои. Едва ли. Едва ли въпросът е в това.

Тук ставаше дума за нещо друго.

Пропусна да завие наляво към „Бродуей“, незабавно кривна – ненавременно – и пак се върна в лентата си, ругаейки, като стовари длан върху волана с такава сила, че си помисли дали не го е счупил. Най-после със свито сърце зави наляво по следващата пряка, която го изведе на пет пресечки по-надолу.

Защо остави Франи в затвора? Позволи да го подмамят да разпитва Рон Бомонт за проклетата му тайна. Или те двамата с Франи си имат доверие, или нямат нищо. Нещо съвсем, ама съвсем не беше наред в тая работа, в действията на Франи, както и в обясненията й защо е постъпила така. Как можа да им причини подобно нещо?

А може би най-важното е какво всъщност бе направила тя?

Харди отвори прозореца да вдъхне малко студен въздух с мирис на море. В края на краищата не бе просто ядосан. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше равномерно и силно, но той се чувстваше така, сякаш му бяха задигнали късче от него.

От Северния плаж нататък „Бродуей“ е известен със стриптийзите си и с безвкусните си туристически атракции. Но щом излезе от италианския квартал през най-дългия тунел в града, а после пресече авеню „Ван Нес“, той очертава билото на склона, който стръмно се спуска към падината Кау Холоу и пристана за яхти. В този участък булевардът може да се похвали с най-внушителните жилищни сгради в Сан Франциско.

Дворците на могъщите посредници се редуват с консулства, частни имения и имоти. Кметът живее на „Бродуей“, а също и един от щатските сенатори, най-продаваният автор на бестселъри на запад от Мисисипи, собственикът на най-процъфтяващата модна къща в областта и съдружникът, ръководещ най-голямата адвокатска кантора в града. „Бродуей“ е официалното местожителство и извънредно седалище на главите на три от десетте най-богати фамилии в Калифорния. Погледнат от голяма височина сред поразителната панорама на Залива и двата му знаменити моста, „Бродуей“ – и най-вече северната му част – изглежда на светлинни години далеч от житейските грижи на работещите хорица. „И все пак – мислеше си Харди, – точно тук е била убита Брий Бомонт.“

Беше овладял напора на чувствата си и го обзе опасно, доколкото се познаваше, спокойствие – бе уверен, че така тялото му се защитава от склонността да приема нещата дълбоко, да става жертва на емоциите си.

Понякога се чувстваше по същия начин в съда, цялото му внимание се съсредоточаваше върху едно-единствено нещо. Щеше да направи необходимото, и то както трябва. Над случилото се щеше да размишлява по-късно, щеше да се проклина, да прекалява с пиенето, да се смее, да повръща – все едно какво. Само не сега.

Сега щеше да действа.

Провери два пъти адреса, приближи и паркира до бордюра. Помагайки си със сведенията от полицейския доклад в кабинета на Глицки, той си припомни историята, която бе следил във вестниците, след като се бе разчула. Знаеше, че тази жена Брий е майка на Макс и Касандра, така че новината бе по-завладяваща от обикновено. Но дори и тогава Франи нито веднъж не бе споменала за Рон. Харди бе запомнил единствено, че е била убита майката на съученици на децата му. Приказваше се за политика. За петролни магнати. Което означаваше много пари. Красива, млада жертва.

И по някакъв начин жена му бе замесена в тази бъркотия.

Семейство Бомонт живееха на последния етаж на това чудовище, на този надстроен небостъргач – на дванайсет етажа над земята. Месинговият парапет, обграждащ двойната стъклена врата на входа, бе лъснат до блясък. А вътре обширното мраморно фоайе, излизащо към асансьорните табла, сякаш сияеше под няколкото огромни полилея.

Но нямаше как да се влезе: вратите бяха заключени и Харди осъзна, че не би трябвало да очаква друго по това време на нощта. От едната страна на входа имаше звънец, той го натисна, но не излезе никой.

Внезапно забеляза мъждукаща светлинка над единия от асансьорите. Някой слизаше. Върна се на половината път към колата си, завъртя се кръгом и изчака, докато двойката излезе от асансьора. Стигна до вратата, тъкмо когато те отваряха да излязат, и на влизане им благодари.

Натисна друг звънец, този път на едно табло до асансьорите, с надпис „Бомонт“, и зачака. И чака дълго. Утре бе учебен ден, а часът – десет и половина. Семейството трябваше да си е у дома, ако след смъртта на Брий домът им все още бе тук.

Вратата на асансьора стоеше отворена пред него и той влезе и натисна копчето за надстройката. Не вярваше да се случи каквото и да било: в луксозни жилищни сгради като тази вратите на асансьорите често се отварят направо към жилищата на горните етажи. Обикновено едновременно с копчето трябва да се използват карти или ключове. За негова голяма изненада вратата се затвори и той потегли нагоре.

Излезе в слабо осветено преддверие, дълго около три метра, покрито с паркет и персийска пътека. През прозореца, гледащ на запад, Харди разпозна трепкащите светлинки по една от кулите на моста „Голдън Гейт“. В преддверието имаше само една врата и той стоеше пред нея. Но никой не се отзова на звъненето и чукането му. В пристъп на безсилие сграбчи дръжката на бравата.

И вратата се отвори.

– Добре – прошепна. – Едно на нула за нас.

Чу, че вратата на асансьора се затвори зад гърба му, но не влезе веднага. Освен дето тук неотдавна се бе разиграло престъпление (макар да нямаше полицейски ограждения), това бе частен дом и нахълтването без покана бе нарушение. Излагаше се на голяма опасност, ако влезе. Можеха да го сбъркат с взломаджия и тогава тежко му и горко. Ако го заловят, щатската адвокатска колегия щеше да го накаже, можеше дори да загуби адвокатските си права. Незаконното проникване е много сериозно злодеяние.

Но има моменти, които изискват да рискуваш, и този, каза си Харди, е точно такъв. И жена му досега не бе попадала в затвора. Ако Рон Бомонт се прибере или дойде домоуправителят на сградата, или дори охраната, докато той е вътре, Харди щеше да обясни положението. Практически не се намираше там, за да краде, така че нямаше да е взлом. Щеше да каже, че се е боял да не е станало още едно престъпление. Но всъщност му бе все едно: трябваше да изясни къде е Рон, и то колкото по-бързо, толкова по-добре.

Както и да е, окуражен от благовидния си предлог – винаги е добре да си имаш _някакво обяснение_, – той бутна вратата да се отвори докрай, прекрачи прага и запали лампите.

При първия поглед в жилището замръзна на мястото си. От вестниците си спомняше, че Брий Бомонт май е била преподавател в Университетския колеж в Бъркли, а после е преминала в производството. И да е било така навремето, ако първото впечатление от жилището им можеше да служи за показател, семейство Бомонт отдавна бяха скъсали с академичната оскъдица.

Затвори вратата след себе си и се озова в просторна всекидневна под нивото на пода като от архитектурно списание. Въздухът сякаш бе пропит с богатство. Оригинални модернистични картини в рамки красяха стените, всяка от тях изискано осветена от скрити лампи. Имаше два къта за сядане: кожени дивани и високи кресла, тапицирани с копринен брокат. Изискани масички край диваните, масички за кафе, писалище, две мраморни малки пластики една срещу друга на пиедестали. От дясната му страна френските прозорци разкриваха панорама на искрящия град долу в ниското.

Погледът му се устреми напред и той се качи в официална трапезария с гранитна маса и шест тръбни стола под ултрамодерно осветление. Просторна кухня за чревоугодници се намираше вляво от него зад тъмен плот от характерен за „Космическата ера“ материал.

Оттатък масата, покрай рафтовете за вина и кътчето за сядане отвъд официалната трапезария, Харди стигна до завесите, закриващи задната стена. Разтвори ги на около половин метър, а слабата светлина от всекидневната почти се бе стопила зад гърба му.

Френските прозорци гледаха към балкон. Той ги отвори и излезе, съглеждайки червена теракота, малка кръгла маса за веранда и столове, няколко саксии. Балконът не бе нито голям, нито малък, но гледката, която се откриваше от него, му придаваше великолепие – откриваше се право на север, невъзпрепятствана от нищо на стотици километри, особено в нощи като сегашната, когато режещ бриз разчистваше небето от мъгла и изпарения.

И внезапно го осени: ето оттук бе хвърлена Брий Бомонт. Отиде до края на балкона, приведе се през масивния парапет от ковано желязо и погледна надолу към нещо, което оттук приличаше на правоъгълник светлина – вътрешната градина, където очевидно бе останала да лежи, преди да я открият. Отстъпи назад и по-скоро долови, отколкото усети реално някакъв лек полъх пред себе си – той дори не раздвижи растенията на перваза, ала косъмчетата по врата на Харди се изправиха.

Но тук само си губеше времето, наслаждавайки се на изгледа. Трябваше да открие нещо, което би го отвело при Рон, и после да се маха, ако иска да помогне на Франи, ако тази нощ вече не бе отишла на вятъра.

Върна се през завесите в кътчето за сядане отсам трапезарията. След миг прекоси кухнята и попадна в коридор, който не бе забелязал преди. Той водеше покрай всекидневната с по-нисък под към друго крило и пристъпвайки там, Харди запали лампите.

В стаята отляво имаше мигащо екранче, което привлече вниманието му. Върху едно бюро бе поставен телефонен секретар. Това бе кабинет и сигурно в него щеше да намери каквото му трябва. Докато прекосяваше стаята с намерението първо да прослуша съобщенията, след това да прегледа визитника, а после и компютъра, чу проскърцване.

Замръзна на мястото си и се ослуша. Пристъпи към преддверието. Ето и един несъмнен шум: отваряше се входната врата. Усети промяна в светлината, проникваща от дневната към коридора.

Имаше си компания.

6

Нямаше друг избор. Харди гръмко се прокашля и излезе, за да се изправи лице в лице с дошлия, който и да бе той.

– Стой на място!

– Стоя.

Бе се изправил във входното антре с разтворени ръце, с дланите навън на височината на гърдите. Видя мъж с почти същия ръст като неговия, с черни панталони, спортни обувки и зелено яке. Мъжът държеше пистолет така, сякаш знаеше как да борави с него, и това ангажира цялото внимание на Харди.

– Ти Харди ли си?

– Виновен. – Продължи да държи ръцете си вдигнати. Не му бе сега времето да прави внезапни криворазбрани движения. – Обикновено оставям човека с пистолета да говори пръв, но може би трябва да обясня защо съм тук. Ти Рон Бомонт ли си?

Мъжът погледна пистолета си, а после го прибра в кобура под мишницата си.

– Не. Аз съм Фил Канета, сержант от Централния участък. – Пристъпи напред. – Ти си приятелчето на Глицки. – Това не беше въпрос.

Харди кимна.

– Бях в участъка, когато той звънна и каза, ако някой иска, да те държи под око. Че си на път за насам и може да ти потрябва помощ. – Хвърли му нахакан поглед: – Не очаквах да те намеря вътре.

– Вратата не беше заключена. Проверих и тя се отвори. Трябва да намеря човека, който живее тук. Познаваш ли го? Бомонт.

– Ами видях го в деня на убийството и толкова. Нея съм я срещал няколко пъти. – Изражението на Харди, изглежда, се промени, тъй като Канета продължи с обясненията си: – В свободното си време работя като охрана – по сбирки и купони. В „Калоко“ често си ги устройват.

– И Брий е ходила по такива мероприятия?

Той кимна.

– Ъхъ. – И добави: – А появеше ли се тя, човек нямаше как да не я забележи.

– Видях снимката й във вестника. Хубава жена.

Канета поклати глава едва ли не ядосано:

– Не съм я приближавал. – Харди се позачуди на яростната му реакция, но Канета продължи: – И тъй, къде са останалите?

– Не зная. Надявам се да не са избягали.

– Да не са се канели да го арестуват – съпруга де?

– Струва ми се, че им минава през ума. Ти подпомагаш ли следствието по някакъв начин?

Бе го настъпил по мазола.

– Майтап ли си правиш с мен! Участъковите ченгета не разследват убийства. Просто това ми е в участъка. В деня на убийството аз приех обаждането и се качих тук, за да охранявам местопрестъплението, докато дойдат хората на Глицки. Професионалистите. – Тази дума прозвуча едва ли не подигравателно от устата му, но навярно си спомни, че Харди е приятел на Глицки, и продължи делово: – Сигурно са на кино или на вечеря, нещо такова.

Стенният часовник показваше почти единайсет. Харди поклати глава:

– Става късно за деца, които утре са на училище. Но не ми се ще да допусна, че Бомонт просто се укрива, щом съществуват толкова други възможности. Може би този дом стряска децата му. Може би са отишли при роднини.

– Че той има ли роднини?

Харди съжали, че не е ксерокопирал папката, която му бе показал Глицки. Там може би се съдържаха някои от тези подробности. Имаше още едно средство, но Харди се чудеше как да го предложи.

– Знаеш ли – каза накрая, – в кабинета ей там има телефонен секретар.

– Осем обаждания – отбеляза Харди.

– Търсено момче.

– Или пък отдавна не се е прибирал.

Канета кимна.

– Тъкмо това се канех да добавя. – Посочи апарата. – Да го включим и да видим какво ще ни каже.

Харди натисна копчето.

Каквото и да се е случило, Рон Бомонт или не бе прослушал съобщенията, или не ги бе изтривал от 13:07 часа във вторник, тоест отпреди два дни. Механизмът бе от ония, които съобщават датата и часа на обажданията, така че Харди и Канета можеха да ги определят с точност. Първото бе от човек на име Бил Тилтън, който молеше Рон да му позвъни за застраховката и съобщаваше номера си.

Канета приближи до Харди, взе една химикалка от поставката на бюрото и се зае да записва в бележник със спирала. Харди си помисли, че това е малко странно, но може би сержантът искаше някой ден да стане инспектор, да се издигне по-високо от службата в участъка. А може би просто искаше да разкрие едно убийство, за да натрие носовете на ония от „Убийства“.

Секретарят продължаваше да говори. Жена с азиатско име – Коджий Сасака? – звънеше да напомни на Рон за уговорената им среща, макар да не остави номера си, да не спомена часа и мястото или пък повода за нея.

Джеймс Пиърс от „Калоко“. Молеше Рон да му се обади. Имало някакви въпроси около някои книжа на Брий и би искал някой път да намине и да…

Пак женски глас: Мари. Просто се обажда да каже „Здрасти“.

И нататък във вторник следобед. Ал Валънс. Нещо за папките на Брий, за някакви нови данни, над които работела.

– Двете страни на барикадата.

Харди натисна клавиша за пауза.

– Какво значи това?

– Ами предишният, оня Пиърс, и този сегашният – Валънс. Той работи за Деймън Кери. – Това беше кандидатът за губернатор. – Ръководител е на кампанията му.

Харди се обърна към Канета.

– За участъково ченге много добре се ориентираш в тоя случай, а?

Отбранително свиване на рамене.

– Чета вестници. Каквито и да ги разправят горе, нито в един устав не пише, че ни се забранява да мислим.

– И какво мислиш за тия типове, сержант – за Пиърс и Валънс?

Канети се подвоуми за миг, преценявайки дали Харди му се подиграва, но реши, че не е така.

– Нещо, свързано с работата на Брий, предполагам. Те са на двете враждуващи страни във войната за бензиновите добавки.

– И какво искат от Рон?

Канета се позамисли.

– Сигурно знае нещо.

– За работата й ли?

– Нямам представа. Възможно е. Това прочетох. Такава й е била работата.

– И заради това ли са я убили? Значи по всяка вероятност не е Рон.

– Нямам представа. Може да не е. – Канета сви рамене с преувеличено, както се стори на Харди, равнодушие. – Което ни връща на изходната точка. Възможно е Рон да знае нещо.

– Чудя се дали е наясно какво е то.

Канета кимна.

– Или пък най-накрая е съобразил. Ако става дума за работата й. Сигурно затова е избягал, ако изобщо е избягал.

Харди не знаеше почти нищо за бензиновите добавки и за войната, свързана с тях. Засега грижите му опираха до жена му. Но ако Канета има нужда да изрази на глас предположенията си, нищо не пречи да го изслуша. Отново натисна копчето.

Бяха стигнали до сряда сутринта, тоест вчера. Прозвуча му познато, като чу отново гласа на Тереза Уилсън от „Меривейл“. Децата на Бомонт още не бяха дошли на училище и тя звънеше на Рон, за да разбере какво става и къде са.

Харди натисна клавиша „пауза“.

– Ако допуснем, че децата са били взети от училище във вторник, той е заминал веднага след това.

Следващото обаждане бе отново от Мари.

И последният позвънил: „Здрасти, Рон. Нали ти казах за призовката, която ми връчиха? Безпокоя се. Сигурно ще искат да им разкажа за теб и Брий. Трябва да се видим, за да съвпаднат показанията ни. Но не ми звъни тук след шест и половина. Ще се опитам да ти се обадя пак, когато ще мога да говоря спокойно. Там ли си? Рон!“ Лентата замлъкна.

– „За да съвпаднат показанията ни“ – изрече Канета в празното пространство. – Това не звучи много добре, а?

Харди се обърна към него с безизразен тон:

– Това беше жена ми.

Канета се вкопчи в думите на Франи, че показанията им с Рон трябва да съвпаднат. За Харди най-многозначителна бе репликата й да не звъни след шест и половина, тоест след като Харди евентуално ще се е прибрал у дома. Отново го порази истината: тя не бе пропуснала да му спомене за призовката от недоглеждане. Искала е да държи в тайна отношенията си с Рон и тази мисъл, макар навярно предсказуема, го прониза като удар с нож в слънчевия сплит.

Но не би било разумно да сподели реакцията си с Канета. Същественото бе, че обажданията по секретаря не съдържаха информация къде може да е изчезнал Рон. Харди нямаше да го намери, във всеки случай не и тази вечер, а това означаваше, че няма да измъкне Франи от затвора.

Очевидно бе, че Канета съзнателно потиска порива си да отвори дума за замесеността на Франи. Сержантът любопитно местеше предметите по бюрото. След като се поразтакава достатъчно дълго, той се изправи, обърна се с лице към Харди и се прокашля.

– Е, като и тъй, и тъй сме тук, да вземем да проверим дали няма умрели по другите стаи. Какво ще кажеш?

Поеха по коридора и влязоха в първата от спалните – детска стая с две еднакви легла, спретнато застлани с дантелена кувертюра. На леглото имаше колекция от кукли и порядъчна купчина играчки в ъгъла. По боядисаната в светлосиньо шуплеста стена цъфтяха нарисувани в пет-шест цвята рози.

Канета се насочи право през стаята и отвори най-горното чекмедже на скрина.

– Виж това.

Харди приближи и застана зад гърба му. С изключение на няколко чифта чорапи, чекмеджето бе празно.

– Заминали са – отбеляза Канета. – Най-добре и ние да си вървим.

На излизане Харди се увери, че оставят вратата заключена. Двамата се спуснаха с асансьора в неловко мълчание, после прекосиха фоайето и излязоха навън.

– А сега какво ще предприемеш? – попита Канета.

Харди не знаеше. Вече беше късно, а нищо не бе постигнал. Вдигна рамене.

– Ще се опитам да го намеря. Ще проверя дали децата му са били на училище. Ако не са ходили, навярно ще съобщя на Глицки. Ако се укрива…

Настъпи мълчание и Харди въздъхна.

– Жена ти ли?

Кимна.

– Задържали са я в областния затвор. Рон й е казал някаква тайна… – Гласът му отново заглъхна. Звучеше толкова нелепо. – Каза ми, че не би допуснал за нищо на света тя да остане в затвора, но тайната била негова и трябвало да я каже той, а не тя. Дала му е обещание.

Канета нямаше с какво да го утеши. Харди виждаше какво си мисли и не го винеше.

– Е, късмет.

Покара известно време, опитвайки се да реши дали повторно да посети затвора, да се прибере вкъщи и да се наспи, или да събуди някой съдия. Всичко му се струваше неподходящо. Най-сетне зави по Сътър Стрийт, където работеше.

Горе в кабинета си Харди позвъни и събуди Глицки в дома му. Лейтенантът се съгласи, че бягството на Рон Бомонт, ако наистина е такова, утежнява положението му на заподозрян в убийство. А и на Франи. Накрая Глицки обеща, че рано на другата сутрин ще поговори със Скот Рандъл, може би ще опита да подръпне конците тук-там в затвора, но не му вдъхна кой знае какви надежди.

След като затвори, Харди размисли за миг и съвсем сериозно прехвърли през ума си един нощен набег в дома на Брон, може би като вземе Дейвид Фримън за придружител, а той да приведе убедителни аргументи пред съдията. Но съзнаваше, че само ще влоши нещата, ако предприеме каквото и да било спонтанно действие при сегашното си настроение.

Трябваше да разсъждава, да разработи план, да бъде благоразумен. Но при мисълта за жена му, легнала на една от койките в затвора, заобиколена от всякаква паплач, ужасена и беззащитна, това изискване му се стори непосилно.

Не се искаше много въображение, за да си я представи, сгушена под тънката тъкан на затворническото одеяло. Миризма на дезинфекционни средства, безнадеждни шумове. С широко отворени очи и измъчвана от безсъние на коравия дюшек, питаща се какво е направила, как се е стигнало дотук. Какво ще й донесе утрешният ден.

_Четири дни!_ Харди внезапно се изопна при тази мисъл. Брон й бе дала четири дни. Тя нямаше да издържи четири дни дори и в административния изолатор. Познаваше жена си или поне си мислеше, че я познава. Четири дни в затвора щяха да й причинят големи поразии и после щеше да е необходимо много време, за да се избави от тях.

Седеше и се мъчеше да измисли нещо, каквото и да било. Но бе среднощ, всички спяха. Малко след един прие, че не е успял. Днес нямаше да освободи жена си от затвора. А ако не си почине поне малко, едва ли и утре щеше да й помогне кой знае колко.

Не му оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома.

Ала нощта още не бе приключила.