Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 27 страниц)

Харди знаеше, че е прав. Франи бе в затвора по две различни обвинения в оскърбление. Дори да проговори още сега, пак ще трябва да изплати целия си дълг от четири дни към Мариан Брон. А от друга страна, дори Брон да отмени това наказание, Франи ще остане в затвора заради тайната, докато Скот Рандъл не й каже, че може да си върви.

Харди знаеше всичко това, но то не му носеше никаква утеха.

– Виж, Ейб, може би все пак ще накарам Брон…

– „Може би“ е ключовата дума тук. Виж, Диз, застъпих се пред Прат, опитах се да принудя Рандъл, два пъти се видях с Франи, за да се уверя, че там се грижат за нея и май е така. И аз като теб не съм във възторг от ставащото.

– Зная, Ейб. Не казвам, че ти не…

– Но всичко, свързано с Рон Бомонт, няма да стои на дневен ред през следващите три дни. Непосредственият ти проблем е с Брон.

– Но ако намериш Рон, издействаш съдебно разпореждане, наемеш и други агенции да търсят…

– И после какво? Това бездруго ще стане, щом съдебните заседатели се съберат отново във вторник. Ще го подведат под отговорност, освен ако моите момчета не намерят друг заподозрян, и тогава всичко живо ще започне да го издирва. Така че вероятно ще го открият. Но дори и тогава, ако наистина е убиец, той няма да каже нищо. И какво ще прави Франи тогава?

– Не зная, Ейб, просто не зная.

– Господи – гласът на полицая омекна. Ейб видимо му съчувстваше, дори се опитваше да му помага на няколко фронта, но просто нищо не можеше да се направи. – Ти какво мислиш, Диз? Тя не ти ли загатна за какво става дума? Имаш ли изобщо някаква представа?

Харди се насили да процеди:

– Никаква, Ейб – излъга той. – Ама никаква.

Петнайсет минути след края на новините той вече си бе облякъл палтото и излизаше, когато телефонът отново иззвъня. Не се съмняваше, че нападението на репортерите започва и щеше да остави телефонният секретар да записва, а той щеше да тръгне към центъра. Но после си спомни, че може да е Ерин или децата, затова реши да прослуша обаждането от апарата в коридора.

– Ало? – Непознат глас – навярно на репортер, и то достатъчно чевръсто успял да се сдобие с номера на телефона на Харди, невписан в указателя. Звучеше видимо разочаровано, че не се бе свързал за интервю. Е, Харди нямаше желание да разговаря с репортери. Запъти се към външната врата да излезе. Гласът продължи: – Опитвам се да се свържа с Дизмъс Харди. Името ми е Рон Бомонт и току-що гледах новините по…

Харди грабна слушалката и произнесе „ало“.

– Здравейте, господин Харди, как сте?

– Е, не особено добре, да ви призная. Научихте ли, че Франи е в затвора?

– Затова ви се обаждам. Видях по новините и си помислих, че може би ще съм в състояние да й помогна.

– Можете да й помогнете. Къде сте в момента?

Мълчание.

– Хм, по-добре да не ви казвам. Не съм далеч. Сметнах за по-разумно да се махна, преди полицията да реши, че съм заподозрян.

– Не полицията, а Областната прокуратура смята така.

Сух смях.

– За мен е едно и също. Не мога да си позволя да им се мяркам пред очите. Вашата съпруга каза ли ви… за положението? При мен?

– Да. Говорихме. – Харди съзнаваше, че тонът му е ядосан, раздразнен. Така си и беше. Не му се щеше да се насилва и да се преструва заради клетия Рон – главния инициатор на цялата бъркотия. – Работата е там, че в момента положението на Франи е дяволски отчайващо. Вече прекара една нощ в пандиза.

– Зная. Чувствам се ужасно. Затова ви се обаждам да разбера дали мога да направя нещо.

– Искате ли съвет от мен?

– Да.

Харди му го даде, без заобикалки:

– Идвате веднага тук, давате ми бележка, че й разрешавате да говори пред разширения състав, аз я занасям на Франи в затвора. Тя приема цялата тази история с честната дума много сериозно.

– Очевидно вие също.

Харди не му отговори. Не бе сигурен докъде ще му стигне благородството, ако Франи остане арестувана още известно време. Но засега нека Рон си мисли каквото иска, стига да й помогне.

– Работата е там, че тя трябва да каже на съдебните заседатели. Или пък вие.

Настъпи дълго мълчание. После:

– Би трябвало да знаете, че не мога да го направя.

– Можете, и още как. Давате на Франи разрешение да говори и се връщате там, където сте в момента. Казахте, че сте наблизо, така че можете просто да…

– Не съм казвал такова нещо.

Харди нямаше намерение да се впуска в смислови спорове с него. Съобщил му бе, че не е далеч, и засега това бе достатъчно.

– Добре, не сте наблизо. Но където и да се намирате, искате да помогнете на Франи, нали? Нали затова ми се обаждате?

– Но аз не мога да…

– Вижте, можете. Аз съм адвокат. Мога да ви посреднича в съдилищата…

– Не, вие не разбирате, няма да го бъде. Последния път се опитах да играя според правилата и да действам чрез съдилищата. И тогава имах добър адвокат. И знаете ли какво стана? Съдът присъди децата ми на майка им. Чувате ли какво ви говоря? Законите не присъждат децата на бащата. Не мога да го допусна втори път. Не поемам такъв риск.

– Този път няма да поемате никакъв риск. Нищо няма да излезе наяве. Интересува ги само дали сте убили жена си. Ако не сте, ще се върнете към нормалния си живот.

– Не, не мисля. Точно това бих искал, но вече не откривам нормално бъдеще в създалата се обстановка.

Харди помълча за миг, сниши глас. Въпреки студа в къщата, от него течеше пот, а пръстите му, стиснали слушалката, бяха побелели. Въздъхна и заговори тихо:

– В такъв случай не разбирам защо изобщо се обаждате. Не зная друг начин да помогнете на Франи.

След още едно кратко мълчание Рон Бомонт най-после каза:

– Ще се опитам да измисля нещо. Съжалявам.

– Не, почакайте! Ние можем…

Връзката прекъсна.

– Той отказа дори да ти напише една бележка, Франи? Какво ще кажеш?

Жена му не допусна това да я обърка.

– Сигурна съм, че иска да помогне.

– О, да! – Харди преливаше от сарказъм. – Направо бълнува за това. Само дето не иска да направи нищо.

Тя скръсти ръце и заговори през стиснатите си устни, а цялото й тяло сякаш го проклинаше:

– Какво би могъл да направи? Как да направи нещо, без да застраши децата си?

– По какъв начин ще застраши децата си, ако ти позволи да говориш? Нали все едно ще се укрива? Освен това би ли ми обяснила защо според теб те не са застрашени в момента?

– Ти сам го каза: защото не е заподозрян. Дори и Ейб го каза по телевизията. Полицията не го издирва.

Харди бе принуден да признае, че това бе един от малкото приятни мигове през иначе катастрофалния ден. В края на краищата Глицки несъмнено щеше да си плати скъпо и прескъпо за изявлението, че не разполагат с никакви улики, за да арестуват Рон Бомонт за убийство. Областната прокуратура щеше да се оплаче на шефа му. И щяха да го разтакават още повече за неговите случаи. Но и така да е, според Глицки вероятно си струваше.

Само че Харди не бе дошъл тук за това.

– Ами _нашите_ деца? Не забелязваш ли, че и те са малко застрашени? Нима не разбираш?

– Да не си посмял да ме поучаваш – сопна се тя. – Естествено, че разбирам. – Очите й пламенно заблестяха от гневни сълзи. – Това е _немислимо_! Смяташ, че не го разбирам, че не го чувствам ли? – Тя се извъртя в тясното пространство зад масата в стаята за посещения на адвокати. Нямаше къде да избяга. – Но какво очакваш да направя?

– Лесен въпрос. Искам да го издадеш.

– А децата му?

– Или неговите, или нашите, Франи. Не ми изглежда чак толкова тежко изискване.

– Просто да го издам?

Той си помисли, че може би тя най-сетне го е чула. Положи усилие да обуздае избухливостта си.

– Заминал е, Франи. Укрива се. Още щом се разчуе, ще изглежда така, сякаш той е убил Брий. Освен това наистина се появи в новините и цялата история – с децата и така нататък – все едно излиза наяве. И за какво беше всичко?

Упоритото изражение си остана на лицето й.

– Все още не е излязло.

– Кое?

– Никой няма да се рови в живота на Рон. Докато не го обвинят. Никой не е съсредоточил вниманието си върху Рон.

– Напротив – възрази Харди. – Аз съм го съсредоточил. Скот Рандъл също.

– О, колко хубаво! Превъзходно, Дизмъс. – Франи ядно избълва думите насреща му. – Да вземаш страната на моето приятелче Скот Рандъл.

– Не вземам страната на Скот Рандъл. Боже Господи! Опитвам се да те измъкна оттук! Опитвам се отново да събера цялото ни семейство, а от теб слушам само за горкия Рон Бомонт, проклет да е. Защото ето какво ще ти кажа Франи: той и децата му са избягали.

Тя го изгледа предизвикателно:

– Все си мислиш, че знаеш всичко. Винаги всичко си пресметнал предварително. Е, и аз ще ти кажа нещо: не, не са. Той ти се е обадил преди един час. Не иска да бяга. Иска да се върне към нормалния си живот. Нима не разбираш?

Обезсърчен, Харди приседна на ъгъла на масата.

– А ти не разбираш ли, че това няма да стане? – попита я отпаднало. – Няма да стане, каквото и да се случи.

– Ще стане, ако открият кой е убил Брий.

Харди поклати глава.

– Не е вярно, Франи. Просто не е вярно. – Наложи си гласът му да прозвучи убедително: – Виж, във вторник съдебните заседатели ще се съберат отново, а дотогава Скот Рандъл – дори и без помощта на Глицки – ще открие, че Рон е офейкал. Това е достатъчно, за да го подведат под отговорност. След което делото се превръща в шумен процес. И всичко ще излезе наяве.

– Добре, говориш за вторник – отвърна тя. – Ако някой, например Ейб, успее да открие убиеца на Брий преди това, някаква истинска улика…

– Едва ли.

– Защо?

– Защото вече са минали три седмици. Случаят е безнадежден. А ти говориш за _три_ дни. Изключено.

– Ами ако Рон помогне? Ами ако разкаже на всички какво знае за Брий?

– На кого да разкаже? На Ейб ли?

Но тя най-влудяващо поклати глава:

– Той не бива да се забърква с полицията.

– О, да бе, как забравих! И като стана дума за това, искаш да кажеш, че той не е съобщил на полицията всичко, което знае за нея на последния разпит?

– Не, нямам това предвид. Не бъди такъв грубиян. Отговорил е на въпросите им…

– Обаче просто е забравил да ги уведоми за интересни подробности около убийството на _собствената си_ жена, така ли? Я поспри, Франи. Това е смехотворно.

Тя развълнувано удари с юмрук по масата.

– Не е смешно. Нима не осъзнаваш цялата трагедия? Не те ли е грижа и за другите? Съвсем ли си станал безчувствен?

– О, моля те… – Харди скочи на крака и се извъртя към нея. – Изобщо не си в състояние да си представиш от какви _чувства_ преливам точно в този миг. Например ще ми се да го пречукам тоя кучи син. Ще ми се да зная какво ще стане с децата ни без майка им и какво всъщност става с брака ни.

Изгледа я кръвнишки, но тя премълча. Нищо не възрази – просто студено се втренчи в него.

– По дяволите – изпъшка той, отиде колкото се може по-далеч край стъклената стена и застана там.

Столът й изскърца. След миг я усети зад гърба си, макар телата им да не се докосваха.

– Помогни му – прошепна Франи. Харди не намери какво да каже и тя заговори в пустото пространство: – Ти ми каза, че така или иначе ще остана тук три дни, независимо от всичко, нали? Че това няма нищо общо с тайната.

Работа на Глицки, но накъде биеше Франи?

– Е, и?

– И ако имаш право, няма да подведат Рон под отговорност до вторник. Значи историята с децата му няма да се разчуе преди този ден и изобщо няма да излезе наяве, ако не го подведат под отговорност. Това означава, че разполагаш с три дни.

– _Аз_ ли разполагам с три дни?

– Да.

– За какво?

– За да спасиш няколко живота, Дизмъс.

– И как ще стане това?

– Ще намериш убиеца на Брий.

Той увеси нос. Жена му нямаше представа за какво говори.

– Ох, хубаво. Втурвам се и го намирам. Как не се сетих по-рано? Толкова е просто. – Обърна се към нея. – Да имаш някое блестящо хрумване откъде да започна?

– От Рон – отвърна Франи. – Казах ти – той иска да помогне.

– Е – отзова се Харди, – приятелчето ти Рон не ме светна къде да го намеря. Може като позвъни следващия път…

– Аз май знам.

На пода имаше дупка – тъй нареченото клекало. До стената се издигаше циментов плот с дюшек на него, а върху дюшека имаше чаршаф и две сиви вълнени одеяла. Мивка нямаше. Стените бяха тапицирани, защото в административния изолатор държаха откровено лудите, преди да ги освидетелстват.

Вратата се затвори зад гърба й – тя почти не съзнаваше и безспорно не се чувстваше благодарна, че не бе решетка, а истинска врата с шпионка и с отвор за подаване на храна ниско долу.

Постоя минута и повече вцепенена и безмълвна.

С подсъзнанието си долавяше студа, проникващ през мукавените й чехли. Всичко бе леденостудено.

Над главата й светеше лампа, затулена зад армирано стъкло. Скоро тя щеше да угасне и килията щеше да потъне в мрак.

Но така или иначе, това не зависеше от нея.

Мяташе се между две състояния – да не допуска да я обземат никакви чувства и да реагира на всичко. Снощи, след като лампата угасна, плака почти час. Днес тъмнината нямаше да е от значение. Вече бе сигурна.

Опита се да мисли за децата си, да си ги представи при Ерин, ако не друго – то поне на топло и в безопасност. Но близостта сякаш се бе стопила. На нейно място изникваха само материалните тукашни предмети – леглото, тапицираните стени и миризмата на средства за дезинфекция.

Навярно, каза си тя, емоциите й се бяха изчерпали. Но около тази мисъл лъхна паника, като че ли чувствата й бяха прегорели дотолкова, че чак се бяха изпепелили и тя вече никога не ще си позволи да изпита каквото и да било, във всеки случай на определено равнище.

А и съпругът й. При всяко негово посещение усещаше, че той може само да се кара, да спори и да се обяснява. А тя имаше нужда единствено от някогашното им взаимно разбирателство…

Но няма да се поддава на слабостта. Слабостта ще я направи безпомощна, неспособна да взема решения за децата, ако се стигне дотам.

Докъде ли ще се стигне?

Не, засега няма да се отказва от чувствата. Дизмъс е на нейна страна – трябва да вярва в това. Той действа в неин интерес, а също и в свой и на децата. Макар близостта им да бе изчезнала, може би безвъзвратно. Усещането бе несъмнено. Знаеше, че и тя носи част от вината за това.

За всичко ставащо.

Никога не бе замисляла нещо лошо, но ето докъде се бе докарала. Защо все още й се струваше, че трябва да се защитава, че поведението й е морално оправдано? А всичко изглежда неправилно. Всяко решение и действие струва скъпо на нея и семейството й.

Ще й простят ли? И защо да й прощават?

Внезапно килията потъна в мрак.

Тя остана неподвижна неизвестно колко време. Най-накрая протегна ръце към леглото, напипа го, придърпа одеялата към брадичката си и ги притисна с юмруци към гърдите си.

Не можеше да си представи дечицата си – къде са, спят ли. И при тази мисъл най-после рукнаха благословените сълзи.

11

Някога, когато Харди бе обвинител в същата тази Областна прокуратура, която сега презираше, той непрекъснато изпращаше хора в затвора. Тъй като първата му жена Джейн се безпокоеше, че някои от неговите осъдени и опасни углавни престъпници могат да излязат на свобода озлобени, Харди бе подал молба за разрешение да носи замаскирано оръжие. При нормално стечение на обстоятелствата щяха да му откажат, но бащата на Джейн бе съдия във Върховния съд, затова и получи разрешително, а поради някакво странно съчетание от политика и инерция, му го подновяваха всяка година.

През годините Харди на два пъти бе имал случай да вземе един от пистолетите със себе си. Нито първия, нито втория път му се наложи да стреля по когото и да било, макар веднъж с радост да бе дал един изстрел, който бе имал незабавен и задоволителен резултат.

И все пак тази вечер, обзет от нещо като хладнокръвна ярост, не видя нищо странно да грабне оръжието. Беше малко след здрачаване и той извади своя трийсет и осем милиметров „Колт Спешъл“ от сейфа, където го пазеше след раждането на Беката. Няколко години дори не бе държал това проклето нещо в ръце, но след като за последен път го носи на стрелбището, той го изчисти, смаза и внимателно го уви, преди да го прибере.

Сега го извади и го разви. Избърса го с гюдерията и смазката заблестя. Провери и се убеди, че не е зареден, после превъртя цилиндъра и няколкократно изпробва механизма.

По обратния път след посещението си при Франи реши – едва ли това бе точната дума, тъй като поривът бе по-скоро спонтанен, отколкото обмислен – да го вземе със себе си. Навярно не би могъл да обясни защо – със сигурност не за да застреля човека, който може би спеше с жена му. Ако изобщо бе помислял нещо, то бе, че е пистолета по-убедително ще накара Рон да изпълни молбата му, каквато и да е тя.

Значи доста дълго нямаше да се прибира у дома. Франи му бе казала, че веднъж Рон й споменал – тя си го спомни, след като откри, че е избягал, – къде би се отбил първо, ако му се наложи да се укрива.

Харди бе заявил на Франи, че ще се изправи очи в очи с Рон. Край на прибързаните обещания. А жена му, погрешно заключила, че Харди вече е изцяло на страната на Рон, не бе настояла за каквито и да било обещания.

По дънки, синя риза, облечена над фланелка за ръгби и с маратонки, той стоеше в полутъмното задно помещение зад кухнята и пълнеше пистолета с патрони. Затъкна го в колана си и издърпа ризата отгоре, прибра кутията с останалите патрони в сейфа, внимателно затвори вратичката и превъртя ключалката.

На излизане грабна едно яке от закачалката до външната врата.

Не бяха изтекли и пет минути, и ето го отново в колата. Готов.

Рон Брустър.

Сега се казваше Рон Брустър. Франи бе обяснила всичко това на Харди, смятайки, че така трупа точки в полза на Рон, като показва на съпруга си докъде е готов да стигне тоя страхотен тип, само и само да опази децата си.

Но оправданията и лъжите, на които се натъкваше всеки ден в практиката си на адвокат по углавни дела, бяха изострили присъщия на Харди цинизъм и го бяха превърнали в рязък и дълбок скептицизъм, отварящ празнота в обикновените човешки чувства, поне що се отнася до свързаното със закона. Макар да се бореше с него вкъщи и пред няколкото си близки приятели, установи, че вече не приема всичко за чиста монета. Взе да проявява недоверие към интересните разкази – в тях все се таеше нещо недоизказано.

Обясненията на Франи за поведението на Рон – ловкостта, с която променяше името си например; сполучливото отвличане на собствените му деца – само убедиха Харди, че си има работа с изключително умен и находчив престъпник. Който в най-добрия случай бе изиграл Франи, а в най-лошия бе сторил нещо къде-къде по-сериозно.

Толкова бе разгневен, че нямаше нужда да долива масло в огъня.

Бяха отседнали в хотел „Хилтън“ на летището. Харди бе наблюдавал същото и преди у хора, които бягат: първият инстинкт ги караше да се спотаят, изчаквайки удобен момент. Да останат наблизо. Да видят в каква посока ще поеме преследвачът и тогава да се изпарят в обратната.

Пети етаж, стая 523. На бравата висеше табелка „Не ме безпокойте“.

Харди погледна часовника си. Беше точно девет и шестнайсет. Иззад вратата се чуваше пуснат телевизор. Смях на запис.

Напипа пистолета на колана си, усети успокоителното му присъствие и го остави да си виси там. Почука.

След миг телевизорът млъкна. И зад вратата се възцари тишина. Почука повторно, изкушавайки се да извика: „Захаросани ядки“. Вместо това изчака, давайки на Рон възможност да отвори, когато намери за добре.

Рон Бомонт стоеше с пръст на устните, подканяйки децата си да не издават нито звук. Приближи до вратата на хотелската стая. Той също имаше пистолет, но неговият лежеше прибран в двойното дъно на един куфар.

Молеше се да не е полицията или пък полицаят да е само един. Тогава може би щеше да отвлече вниманието му за минутка, колкото да стигне до куфара и да направи неизбежното.

Харди почука още веднъж, този път по-силно.

– Рон! Отвори вратата!

Изчака още няколко мига. После иззад врата се чу суров глас:

– Опитваме се да спим.

Харди се приведе напред и произнесе с овладяна настойчивост:

– Аз съм Дизмъс Харди.

Най-сетне вратата се отвори, всъщност само се открехна. Рон бе угасил осветлението в стаята и бе оставил веригата. Харди едва сдържа порива си да приклещи рамото му с вратата и да махне веригата.

Разпери широко ръце. Никаква заплаха. Просто отвори вратата и нека поговорим.

Рон Бомонт се оказа хубав мъж, макар Харди да си го призна с неприязън. Волево, сухо лице и ясни кафяви очи над толкова изпъкващи над наболата му брада скули, та ти се струваше, че ако драснеш клечка кибрит на тях, тя ще се запали. Орловият му нос с висока основа бе разположен точно в средата над една уста, която според Харди би трябвало да се нарича великодушна. В гъстата му, тъмна коса тук-там на слепоочията се забелязваха сиви косъмчета, но по лицето му нямаше нито една бръчка и те изглеждаха преждевременни или дори боядисани. На ръст бе почти колкото Харди с неговите метър и осемдесет, но тежеше поне с четири-пет килограма по-малко, без помен от отпуснатост.

Вратата бе отворена и той направи крачка встрани, за да пропусне Харди.

По целия път до летището Харди даваше воля на фантазиите си, предвкусвайки с наслада мига, когато ще се изправят лице в лице и той, по дяволите, _ще накара_ Рон да признае каква отговорност носи пред Франи, пред щетите, които е нанесъл. Пък и за оная, другата история, каквато и да е тя – за същинското естество на взаимоотношенията им, за алибито, и какви показания трябва да съвпаднат.

Макс и Касандра незабавно промениха разположението на силите.

Децата на Рон като човешки същества, които се намират в епицентъра на тази драма, не бяха се превърнали в централни герои, преди лампата в хотелската стая да светне. Дотогава Харди, естествено, осъзнаваше съществуването им, но те бяха само пионки в шахматната партия, разигравана от него. Обстоятелството, че се намираха _тук_ и _сега,_ обитавайки едно и също пространство с Рон Еди-кой, все едно каква му е фамилията, променяше всичко.

Касандра засия, като го видя.

– Здравейте, господин Харди. – По-естествена от всякога. Изненадана и зарадвана от появата му. Внезапно Харди също свърза името с личицето й. Касандра вече не беше полузабравено приятелче на дъщеря му, а наистина едно от най-добрите – мила, забавна, способна да се изразява със завършени изречения.

Хвърли поглед на момченцето Макс – и то му беше познато. И двете хлапета бяха идвали няколко пъти у тях да си играят с децата му, макар Харди да не бе завързал кой знае какъв разговор нито с едното, нито с другото.

Обърка се, като видя, че дори и сега, в тази угнетяваща обстановка, и двамата несъмнено си оставаха добре гледани деца, току-що изкъпани и облечени в пижамки.

– Да ни помогнете ли сте дошли? – попита Касандра. Обърна се към баща си и обясни: – Ребека казва, че такава била работата на татко й. Той помага на хората. Адвокат е.

Рон не се впечатли, колкото дъщеря си, но изявлението й, изглежда, съответстваше на намеренията му и той се възползва от тази възможност:

– Така е – отвърна непринудено. – Дошъл е да разбере дали не може да ни помогне. – И му хвърли кос поглед с безмълвна молба за съучастничество още от самото начало, а Харди не успя да измисли как да откаже. – Опитва се да ни помогне да се приберем у дома. Деца, вече е време да си лягате, нали?

Последва кратко бърборене за незначителни неща, което най-сетне заглъхна, и Харди получи по едно яко ръкостискане и от двете хлапета, преди да поемат към леглото. И най-суровото изпитание: и двете го погледнаха в очите.

Малко се пообърка, осъзнавайки, че децата са добре възпитани и като че ли обичат баща си. Дори и да бяха малко сдържани, не биваше да забравя, че вече им бе време за спане, намираха се в непозната обстановка, а втората им майка бе убита само преди три седмици. Не биваше да очаква кикот и веселие.

Но не долови дори и помен от страх от чужди хора нито у тях, нито у баща им, а той бе вечният и неизбежен спътник на измамниците.

Смути се. Каквото и да бе очаквал, то нямаше нищо общо с тази уютна домашна сценка между баща и обичливи деца.

Пистолетът му тежеше на колана – глупашка, недодялана, мъжкарска преструвка. Как можа да му дойде наум. Раздвижи се неловко, придърпвайки сакото си, за да го прикрие, и усети да го залива вълна от отвращение към самия себе си.

Кого ли баламосваше? Да не би да е някакъв гангстер. От двайсет години не е ченге. Сега е адвокат, придвижва документи, увещава. Думи и стратегия – оръжията на старци като Дейвид Фримън.

А сега и на Дизмъс Харди.

И все пак тези мисли траяха само миг. Рон се грижеше всичко да тече по реда си.

– Добре, вече няколко пъти казахте лека нощ на господин Харди, стига толкова. А сега марш в леглата! – Твърд, добронамерен, овладян.

Учудващо, но не започнаха спорове. У семейство Харди лягането често бе най-трудният миг в денонощието. Нетърпеливите, изтощени родители се мъчеха да накарат грохналите си деца да признаят, че са поне донякъде уморени. Накрая това занимание се разгръщаше в борба за надмощие на волите, в която и двете страни търпяха поражение.

Но ето че Макс и Касандра вече тръгваха. Още веднъж вежливо пожелаха лека нощ, умишлено печелейки още една скъпоценна секунда, заявявайки на Харди колко много се радват, че е при тях.

Той за пръв път обърна внимание, че се намират в апартамент с отделна стая за децата, а Рон му каза, че ще се върне след пет минути – първо да ги настани и завие. Обаче Харди не беше бил целия този път само да остави Рон и хлапетата да се изнижат през друга врата. И въпреки глупавото положение, приближи и застана до вратата към спалнята, откъдето да наблюдава, в случай че добрият татко реши да я залости и да избяга с децата си.

Но ритуалите преди лягане незабавно му показаха, че подобно нещо не фигурира в тазвечерните планове. Рон очевидно бе решил да приеме неочакваното присъствие на Харди и да действа според тези нови параметри.

Харди най-сетне се върна в другата стая, седна на бюрото и даде ухо на добре познатите шумове преди лягане.

Пистолетът все така си оставаше на хълбока му като тревожно присъствие, като непреклонен натиск. Повдигаше му се от неизразходван гняв, напрежение и глад. Свирепа вълна от умора се стовари върху му толкова мощно, че за миг, отърсвайки се от нея, загуби представа къде се намира. Навън, над залива, големите самолети, снишавайки се към летището, изплуваха от стъменото небе, по което се носеха облаци.

– И тъй, какво възнамерявате да предприемете? – Рон затвори вратата към детската и придърпа едно високо кресло. – Искате ли кафе? Бира? Нещо друго? В хладилника има всичко.

– Не искам нищо, освен жена ми да излезе от затвора.

– Да, разбирам ви. – Рон седна. – Не ви виня, задето сте вбесен. Не мога да ви опиша колко съжалявам, но никой не предвиждаше подобно нещо.

– Предвидили сте го преди три дни, щом сте напуснали апартамента си и сте взели децата от училище.

– Стана, когато разбрах, че ще разпитват Франи. – Името на жена му, произнесено с подобна фамилиарност, отново разпали предишния му гняв. Харди се пребори с това чувство: то нямаше да му донесе желаното, поне не сега. Но Рон продължи да обяснява, да дава смислено разяснение, че вината не е изцяло и само негова. – Тогава осъзнах, че следствието отново се заема с мен. Не можех да остана и да го допусна.

– Не. Било е най-добре да ги оставите да погнат Франи.

– Не го предвидих.

– Току-що казахте, че сте знаели за нейния разпит. Какво според вас трябваше да се случи?

– Нямам представа. Казах им, че съм пил кафе с нея. Помислих, че искат да се убедят в това. – Той се приведе напред. – Не съм наясно дали разбирате, но съдебните заседатели вече ме бяха разпитали. Отговорих на всичките им въпроси.

– Но очевидно сте излъгали за кавгите с жена си.

Като че ли подът внезапно привлече интереса на Рон. Накрая той вдигна очи:

– Какво трябваше да направя, да се включа като главен заподозрян ли?

– На теория вие сте длъжен да им кажете истината и нищо друго, освен нея. Така постъпи Франи. Да бяхте й казали, че има право да издаде тайната ви.

– Сметнах, че ще искат само потвърждение на алибито ми. Повярвайте ми. Изобщо не допусках, че другото ще излезе наяве.

– Е, излязло е. – Но тази новина вече бе остаряла и на Харди му бе дошло до гуша от нея. – И защо не заминахте, щом разбрахте, че са започнали да ви търсят? Разполагали сте с три дни. Можехте вече да сте в Австралия.

– И отново да откъсвам децата насила? Без да съм получил осигуровката от смъртта на Брий? И да ме издирва полицията?

– Тя вече ви издирва.

– Аз чух друго. Все още не са по петите ми.

Мъжкарско или не, но Харди едва не посегна към пистолета, за да сложи край на тази идиотщина. Да залови този човек и да стигнат до същината.

Но после си спомни трите невинни, оковани дечица в съдебната зала на съдия Ли. Пример за това какво би могло да се случи – а неизбежно _щеше да_ се случи нещо също толкова ужасяващо на Касандра и Макс. Колкото и да бе ядосан, непростимо бе да ги вкара в углавната правораздавателна система. Във всеки случай не веднага. Стига да има и друг начин.

Рон седеше приведен напред, със стиснати устни и сериозен. Подпрял лакти на коленете си, сключил силно, до побеляване, пръсти пред себе си.

– Вижте, зная, че ви е тежко. Ужасно. Но аз съм отговорен преди всичко за хлапетата си. Знам, че ме разбирате.

Харди нямаше какво да каже. Унизително, но това бе истина – напълно го разбираше.

Рон продължи:

– А и не сме длъжни да бягаме, поне засега. Ако ни се размине, следващата седмица децата ще се върнат в училище след кратка извънредна ваканция и на никого и през ум няма да му мине каквото и да било. Първоначално замислихме да се махнем за няколко дни и да видим откъде ще задуха вятърът. – Въздъхна дълбоко. – Може би в края на краищата няма да ни се наложи да заминем.

– Къде да заминете?

– Където и да е. Все едно.

– И какво ще правите там?

Рон сведе глава за миг, после отново я вдигна:

– Ще започнем отначало. За кой ли път.

Ако това бе недотам изкусен ход за събуждане на съчувствие, той не попадна в целта.

– А какво ще стане в това време с Франи? – озъби се Харди.

– Ще я избавя. Тя ще излезе.

На Харди обаче и това не му допадна:

– Ще я избавите ли?

Кимване.

– От обещанието.

– Хрумна ми нещо, Рон. Защо не го направите още сега? Веднага дори, още в този миг? – Гласът на Харди прозвуча поразгорещено. Грабна химикалката и бележника за телефони от бюрото и му ги подаде, като отново си, помиели за пистолета.

Рон отрицателно поклати глава.

– Щом тя заговори, ние ще трябва да избягаме, да се преместим. Нима не разбирате?

Харди огледа апартамента.

– А на това как му викате? То не е ли бягство?

Химикалката още висеше във въздуха помежду им.

Рон бавно се изправи, взе я, седна на бюрото и написа нещо.