Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 27 страниц)

Харди спря и премига от внезапната слънчева светлина, нахлула през отворената врата. Пиърс за втори път уж между другото загатваше, че Рон е замесен в убийството.

– Но лично вие все пак смятате, че го е извършил Рон, нали?

Пиърс се усмихна, печелейки време.

– Струва ми се, че това обикновено става по лични причини, нека да ги наречем така. Ако Брий е започнала връзка с някого от хората на Кери и Рон е научил… – Гласът му пресекна. – Е, и това така или иначе е мотив.

Харди искаше да каже: „Трите милиарда долара също“, но вместо това просто благодари на двойката, задето му отделиха време, даде и визитната си картичка и пое по дългия път _към_ паркинга.

16

Идеята му хрумна покрай сандвича от „Молинари“ на сержант Канета. Въпреки всичките му сутрешни пътешествия, Франи нито за миг не излизаше от съзнанието му. Сега, докато караше към центъра, за да я посети в затвора, хрумна му, че съвсем не е речено тя през цялото време да се чувства там като в ада.

Тъй като при него това често даваше резултати, той си помисли, че малко вкусна храна може временно да поразведри за Франи мястото, подобно ни повече, ни по-малко на чистилище – същите условия като в ада, но всъщност знаеш, че все някой ден ще свърши.

Затова спря и накупи същинско пиршество от вкуснотии в деликатесния магазин „Дейвид“: пушена сьомга, кроасани, топено сирене, кълцан пилешки дроб, пастърма, чеснови сухарчета, туршия и дори три бутилки крем сода, която бе най-любимото й безалкохолно питие.

Само колкото да го отрежат грубо на влизане. Да не би да се е побъркал? – искаше да знае дежурният сержант. Не е ли разбрал досега? На посетителите е забранено да носят _каквото и да било_ на затворниците – във всяко парче кекс може да има ножче за бръснене или оръжие, а във всяко питие да е разтворен наркотик.

Така че макар и с неохота, Харди остави торбата на рецепцията. С добри намерения е постлан…

Пристъпвайки една крачка в стаята за свиждания, Франи се извърна от пазача и го видя да седи до масата и да й се усмихва. Той разпери ръце.

– Съжалявам, но дойдох с празни ръце – каза й той – Купих ти най-любимите ти яденета, честна дума, но не ми позволиха да внеса нищо. – С безпомощно изражение повтори, че съжалява.

На стъпалата на синагогата двамата се спряха, примижавайки на ярката слънчева светлина.

– Знаеш, че обичам момчето, Ейбрахам. Не е заради това. А заради теб.

Ейб въздъхна дълбоко.

– Какво заради мен? Знаеш, че нямах намерение да ходя в града в почивния ден на Рита. Там им трябвам.

Нат изви очи, за да отхвърли извинението му.

– Там винаги им трябваш. Синът ти има нужда от теб тук. Ами ако кажа не, трябва да се върна в храма, тогава какво ще правиш?

– Не зная. Навярно ще взема Орел със себе си.

– При престъпниците!? Прекрасно решение, няма що! По-добре да го взема с мен тук.

– Стига да няма тренировки по футбол.

– О, да, така де. Те са къде по-важни от ходене в храма на шабат.

– Ама той те чака, татко, казах му, че ще го вземеш. Ако не можеш, добре, но ми кажи още сега, става ли?

Внезапно ведрото му изражение в синагогата изчезна и го замени рядък изблик на гняв. В гласа на Нат зазвучаха остри нотки:

– За теб вече всичко е сега, Ейбрахам. Може би се питаш защо?

Ейб също повиши глас:

– Не. Няма нужда да се питам, татко. Искаш да знаеш защо, така ли? Защото всичко е нагоре с краката. Всичко е трябвало да се свърши преди пет минути и така се изнизва съботата – заради всичко, което е трябвало да се свърши в петък… – Ейб обузда надигащата се сприхавост. – Не зная – каза той. – Не зная. Не исках да ти викам.

Нат се пресегна и сложи ръка на рамото на сина си. Ейб бе наследил ръста на майка си Ема и разбира се, характера й. Извисяваше се над своя старец евреин, който сви рамене:

– И преди са ми викали, Ейбрахам. Не ме тревожат крясъците. А се безпокоя за момчето ти. Времето минава и то ще си иде, а ти така и няма да забележиш.

Глицки обеща на баща си да се прибере вкъщи, за да вечеря с него и Орел.

Въпреки това разправията им го тормозеше, докато караше към Съдебната палата. Тя все още му бе в главата, когато влезе в продълговатото фоайе на Областната прокуратура – летище за Въздушните линии на хвърчащите тъпанари.

За какво ли им е притрябвал все пак? В събота следобед?

Политиците си въобразяват, че стига само да го помамят с пръст, и той ще дотърчи с изплезен език. А сега доказва, че имат право, защото ето го тук. Трябваше просто да каже: „Не, имам други планове, не мога да дойда да беседваме за Рон Бомонт.“ Но вече бе твърде късно.

Скот Рандъл седеше в кабинета на Шарън Прат заедно с Нейна светлост, следователя на Областната прокуратура Питър Струлър, шефа на полицията Дан Ригби и предшественика на Ейб в „Убийства“ капитан Франк Батист, който сега бе заместник-началник. И – о, Боже! – атмосферата май се нажежава? Четирима от петимата в стаята – с изключение на Батист – вече приятелски обсъждаха нещо, но тутакси млъкнаха, щом сянката на Глицки изникна в рамката на вратата.

– Ах, лейтенант Глицки. – Прат седеше върху бюрото си и направо плесна с ръце, сякаш изненадана, че Ейб се е отбил.

Глицки забеляза, че Батист си е намерил удобно неутрално ъгълче и запаметява десена на плочките по тавана. Беше добро момче и движенията му подсказаха много на Ейб. Не той командваше парада тук, което означаваше, че шефът му е бил повикан, за да обезвреди Ейб, за да е сигурно, че „Убийства“ ще схванат посланието, каквото и да е то.

Ригби и Рандъл седяха в двата края на дивана и преглеждаха някакви книжа, пръснати по масичката пред тях.

– Ах, госпожо Прат. – Неспособен да се сдържи, Глицки безшумно сключи длани. Понякога имитирането не е най-искрената форма на ласкателството. Понякога то означава, че долавяш преструвката и показваш на преструваната, че е гаднярка.

Застана до вратата и зае възможно най-нехайната поза „свободно“. Кимна на мъжете, но без да се усмихва.

– Здравейте, момчета.

За миг настъпи неловкост, размениха се погледи, а Ригби очевидно чакаше знак, че е време да започнат. Прокашля се.

– Става дума за случая „Бомонт“. А сега и тази вестникарска шумотевица за жената в затвора.

Глицки кимна.

– Франи. Казва се Франи Харди.

– Да, разбира се, че беше Франи. – Началникът погледна Прат, прие някакво тайно послание, прокашля се и отново заговори: – На път сме да вземем решение да обявим Рон, съпруга, за повсеместно издирване и искахме първо да го съгласуваме с теб, да се възползваме от вашите данни.

– Искахме да сме сигурни, че няма да подминем вашето звено, Ейб – добави Прат.

Глицки мигновено фиксира Батист и двамата за частица от секундата установиха собствена връзка без думи. После лейтенантът скръсти ръце, облегна мощното си тяло на страничната рамка на вратата.

– Искрено оценявам загрижеността ти, Шарън, благодаря. А това повсеместно издирване? То ще бъде в светлината на новите улики, които е открил следовател Струлър, така ли?

– Трябва ни за разпит – заговори Скот Рандъл, – нищо повече. Искаме да му зададем някои въпроси.

– Нямате нужда от мен, за да разговаряте с него. – Глицки отметна тялото си назад до краен предел. – Нямате нужда от мен за обявяване на повсеместно издирване. Но умирам от любопитство какво възнамерявате да правите, ако го намерите след такава хайка. – Той изгледа Струлър, после Рандъл. В другия край на стаята Батист вдигна ръка към устните си и придърпа ъгълчетата им надолу.

– Какво искате да кажете? – попита Струлър. – Докарваме го и…

– Тоест, арестувате го?

Хванат натясно, Струлър погледна Рандъл, после Прат. Кимна.

– Да.

– Без улики ли? И дори без шанс да мине през предварителна процедура, а после да се образува дело, камо ли пък то да бъде спечелено? Искате да си докарате съдебен процес за незаконен арест или какво?

Ригби се прокашля повторно насред думите му.

– Стига, Ейб, не ми се вярва да няма улики.

Глицки се обърна към него.

– Така ли? И да има, аз не съм видял никакви.

– Човекът е изчезнал – обади се Рандъл.

Глицки вдигна рамене.

– Е, и? Да не ви е за пръв път?

– Убийството е станало в неговото жилище – намеси се Прат. – Няма данни да е някой друг. Може да е имала връзка и да му е казала, че го напуска. По метода ни изключването остава Рон.

Глицки я измери с невярващ поглед и се запита не за пръв път дали прокурор номер едно на града и областта е прокарала поне едно възражение и дали е спечелила поне едно съдебно дело. Струваше му се изключено.

– Ако искаш да вкараш това пред състав от съдебни заседатели, без да предизвикаш никакво съмнение, Шарън, имаш одобрението ми.

Ригби – и той политиканстващо същество – се опита да успокои топката:

– Работата е там, Ейб, че за пред хората ще трябва да напредваме по този случай.

Но Прат не можеше да не се намеси:

– Обадиха ми се множество граждани, плюс че отзвукът от задържането на онази жена в затвора е много лош. – Прат бе направила едва ли не кариера от несъобразяване със законовите разпоредби. А сега, изглежда, й бе трудно да се примири с факта, че политическите й проблеми няма да изчезнат, ако наруши още някоя и друга. – Тази сутрин ми се обади кметът, разбираш ли?

Глицки отново вдигна рамене.

– Говори за това със съдия Брон.

– Кметът е говорил и с нея.

– И? – Макар че Глицки знаеше отговора: нямаше да са тук, ако Брон бе отстъпила.

Рандъл пусна в ход най-същественото в теорията си:

– Ако задържим Бомонт, Ейб, ще пренасочим общественото мнение от Франи към Рон. Той ще е виновникът за положението й.

Най-после изплюха камъчето. Тия хора наистина падаха от Марс.

– Ако не ме лъже паметта – каза Глицки, – май ти я постави в това положение, нали, Скот?

Но младият обвинител отхвърли думите му с едно махване на ръка.

– Имах пълно право да го направя, а и съдия Брон имаше всички основания за това. Просто сме подложени на силна политическа атака…

– И искате да пожертвате Рон Бомонт. Пак старата песен. – Глицки обхвана стаята с поглед. – Тези неща не стават така, момчета. – Поклати глава. Обърна се към Ригби и зададе недвусмисления си въпрос: – Шефе, какво искате от мен?

По това време Ригби седеше на самото крайче на дивана. Вдигна злощастен поглед.

– С какво разполагате, Ейб?

– С бележките на Грифин – общо взето нищо особено. Аз обаче имам един по-хубав въпрос. – Обърна се към Прат: – Шарън, кой по-точно те притиска да хванеш Бомонт?

Персоналът на летището – Струлър, Прат, Рандъл – като че ли отново си предаде някакво негласно съобщение. На Глицки започна малко да му писва от глупашката им тайнственост, но опитът го бе научил, че ако остави нещата да следват своя ход, може да го отведат до нещо.

Прат се спусна от бюрото си, заобиколи го, отвори някакво чекмедже, после го затвори.

– Е, „Калоко“, естествено, ще се радват случаят да приключи колкото се може по-бързо. Както сигурно знаеш, медиите яко ги притискат.

– А те са твои дарители, нали? – От реакцията на Прат Глицки разбра, че въпросът му е улучил право в целта. В края на краищата не се занимаваше току-тъй с разследвания цели двайсет и пет години.

Но Прат не избухна. Леко присви очи. Лицето й придоби насмешливото си изражение.

– Те бяха дарители и на съперника ми, лейтенанте.

– А стига избраният, който и да е той, да им прави услуги, щом поискат, те не спират поддръжката си, нали? И в какво се състои услугата в този случай? Да се намери изкупителна жертва и да се овеси на показ ли?

– Дръжте се прилично, лейтенанте – изджафка Ригби.

Но Батист най-после направи няколко крачки към групичката им. От години се занимаваше с убийства и внезапно бе доловил, че тук нещо намирисва.

– При цялото ми уважение, сър, въпросът на Ейб беше основателен. Ако „Калоко“ се опитват да влияят на разследването, това увеличава вероятността да са забъркани.

– Пълна нелепост! – избухна този път Прат.

И Рандъл скочи на крака да подкрепи шефката си.

– Направо смехотворно. Не можете да отправяте подобно безпочвено обвинение, капитане. „Калоко“ ни сътрудничат от все сърце и…

– Не съм отправял никакво обвинение – сопна му се Батист. – Казвам само, че в случая лейтенантът е в правото си да зададе този въпрос. Имате ли нещо пред вид за „Калоко“?

– Нямаме нищо. Те дойдоха и ни дадоха кашон с документи – разпалено се намеси Струлър. – И ние заключихме, че Рон е замесен.

Всички в стаята задълго застинаха неподвижно. Накрая Скот Рандъл едва чуто прошепна „По дяволите“. Дори политиканът Ригби – намиращ се там, за да принуди Глицки към служебна отстъпчивост – се намръщи. В тази бездна от мълчание Батист хвърли екливо камъче:

– Какви документи?

И Глицки го подхвана:

– Не съм виждал никакви документи.

– Те не са включени в първоначалното разследване. – Прат се хвърли да запушва пробойната с пръст, ала водата я заливаше отвред. – От „Калоко“ дойдоха при нас доброволно.

– С какво по-точно? И кога? – Внезапно Глицки изпита радост, че е дошъл тук през този прекрасен съботен следобед. Но трябваше да й даде да се разбере, щом тя не се предаваше.

Прат отново седна върху бюрото с извинителна усмивчица.

– Госпожа Бомонт е била ценен работник и две седмици след убийството й, след като не се намери заподозрян, „Калоко“ се обадиха в кабинета ми и предложиха всичките си папки, свързани с нея.

– И естествено – поде Глицки с преливащ от сарказъм глас, – тъй като са свързани с убийството, вие незабавно осведомихте отдела ми, за да преценим всички сведения.

– Вече бяхте зарязали случая – обади се Рандъл.

Глицки постоя още миг до вратата. Отдавна бе заел изправена стойка. Това тук не бе просто политиканстване, а сериозен пробив в правната етика. Служебно възпрепятстване на правосъдието от страна на Областната прокуратура. На Глицки чак не му се вярваше. Но знаеше как ще постъпи.

– До един час очаквам кашона с цялото му съдържание да бъде на бюрото ми.

Глицки не бе получил кашона от Областната прокуратура по времето, когато Дизмъс Харди се появи в кабинета му, минути след като се бе разделил с жена си в затвора.

– Работиш в събота! – възкликна той от вратата.

Глицки, приведен над купчини книжа, му хвърли недоброжелателен поглед.

– Само не започвай пак. Моля те.

– Добре. Между другото, изобщо не започвам – Харди тръсна една книжна торба на бюрото пред себе си, – а сметнах, че щом така и така съм тук, да видя дали и ти не си дошъл и да ти дам остатъците.

– Днес ми е ден за остатъци. – Глицки придърпа торбата към себе си. – Какво е това? – Не че лицето му светна – Харди мислеше, че това едва ли е възможно, но изражението му достави удоволствие на адвоката. – Това пушена сьомга ли е? Кажи ми, че е пушена сьомга.

– Любимата ти. Щеше да е повече, но сержантът на рецепцията в затвора изяде почти половин кило.

Глицки разкъса торбата и нареди съдържанието й върху кафявата хартия.

– Занесъл си това в затвора!

– На практика отговорът е не, макар че там ме обичат, личи им. Но вътре не допускат храна, така че го задържаха на рецепцията, докато се видя с Франи. Може ли да вляза?

– Откога искаш разрешение?

Харди сви рамене, придвижвайки се напред.

– Нов курс на поведение. Първо се пита. Изпробвам го. – Седна на дървения стол срещу бюрото на Глицки. – Докато ядеш – започна той, – да ти разкажа вица за трите джуджета.

Глицки извъртя очи. Шегите на Харди бяха едно безкрайно мъчение.

– Не се ли чудиш защо са три? – Но устата на Ейб бе пълна и той дъвчеше щастливо. – Та значи, стоят си те пред сградата на рекордите „Гинес“ и първото разправя, че имало най-малките ръчички на света и щяло да ги покаже на работещите там, за да влезе в книгата на рекордите. След няколко минути излиза страшно развълнувано…

– Добре – прекъсна го Глицки между две хапки: – Второто има най-малки крачета, третото – пишка. Та къде е кулминацията?

Харди бе свикнал с постоянните избързвания на Глицки.

– Третото джудже излиза и изглежда потиснато, а приятелите му го питат какво има – неговата пишка ли е най-малката или какво?

– Казвай де! – И отново хапка сьомга и залък кроасан.

– Човечето поклаща глава, оглежда приятелите си и пита: „Кой, по дяволите е Ейб Глицки?“

С напълно очаквана реакция – тоест никаква, – Глицки се облегна назад.

– Преди малко имах приятно преживяване. Искаш ли да ти разкажа?

Очерта събитията от неотдавнашната си среща с Прат и останалите, задържането на документите на „Калоко“.

Към края на разказа му Харди се дръпна, едва ли не шокиран.

– Искаш да кажеш, че и Дан Ригби се е забъркал в това? Съзнаваш ли, че можеш успешно да смачкаш фасона на Прат и ведомството й? Всъщност познавам един местен адвокат, който с радост ще ти помогне. Да те повишат в шеф.

Глицки направи гримаса.

– Не искам да ставам шеф, понякога дори не ми се ще да съм завеждащ на „Убийства“. Искам пак да стана обикновено ченге. Да ловя лошите.

– И тук можеш да го правиш. Какво според теб ще се окаже в кашона?

– Каквото, такова. – Скоро щеше да разбере. – Представяш ли си какво нахалство? И на никого от тях не му е минало през ума, че изобщо нямат право да разполагат с тези улики. Щом е пристигнало при тях, значи е тяхно, а какво трябва да предприемат по закон, няма никакво значение.

– По-добре внимавай – поде Харди, – заприличваш на адвокат. – Избута стола си назад с около сантиметър. – Значи това те е довело тук днес?

Глицки кимна.

– Горе-долу.

– А аз си мислех, че двамата ти и инспектори – докато са проверявали разследването на Карл Грифин, както ти предложи най-добрият ти приятел – може да са се натъкнали на нещо.

– Ами след като заговори за това… – Глицки смачка кафявата хартиена торба и я хвърли в кошчето. Книжата, които преглеждаше преди идването на Харди, изглеждаха натрупани безразборно, но той взе да подбира някои от тях, сякаш ги бе подредил по някакъв начин. – Ето копия от някои бележки на Грифин. Работил е по сградата, в която е живяла Брий. Няма признаци да е постигнал нещо при свидетелите, но такъв си беше Карл – не записваше всичко докрай. – Хвърли поглед на Харди, вдигна рамене. – Ама знае ли човек?

Глицки взе друга сортирана купчинка листове.

– Местопрестъплението. Нищо. Никакво стъкло, съвпадащо с намереното в главата й.

– А какво е било то?

Прелистване на страниците.

– Версията е, че е оловен кристал от чаша за вино или шампанско. Бомонтови не са разполагали с нищо подобно.

Харди бе забил нос в бележките на Грифин.

– Ето пак Джим Пиърс. Деймън Кори. Ал Валънс. Как Грифин се е добрал до тези хора?

– Благодарение на скърбящия съпруг, твоя приятел Рон. Искал да помогне в издирване на убиеца.

– И той смята, че някой от тия?…

Но Глицки поклати глава:

– Просто е дал няколко имена на Карл, Диз. На хората, с които се е движела Брий. – Мълчание – Защо каза: „пак Джим Пиърс“?

– Какво?

– Каза: „Ето пак Джим Пиърс“.

Харди се усмихна.

– Не съм бил аз. Някой друг го е казал. – И добави по-меко: – Щеше да е екстра, ако неволните грешки на езика от време на време ти минаваха покрай ушите. Така или иначе, просто посетих него – Пиърс – преди няколко часа. Ще се зарадваш, като чуеш, че инспекторите ти вече са ходили там.

Кимване.

– Само са пораздрусали златната му клетка. Алибито му е сносно.

– Всичко на всичко сносно?

– Бил е на път за работа. Тръгнал от къщи в единайсет, четирийсет минути по-късно е бил в офиса си на „Ембаркадеро“.

– Четирийсет минути! Аз го взех само за петнайсет.

– Днес е събота. Опитай през седмицата, при най-натовареното сутрешно движение. Коулман и Батавия го направиха снощи и им отне час. А той наистина е бил на бюрото си след четирийсет минути. – Глицки вдигна рамене.

– Добре де, както знаем, всичко е възможно, но никой не го е забелязал наблизо до жилището й. На момчетата ми е казал, че не я е виждал от четири месеца. Те проверяват, но засега чуват все същото. Никакви контакти.

– А Деймън Кери?

Този път Глицки присви устни.

– Той е кандидат за губернатор, Диз. Според мен едва ли.

– Според мен също, но поне не е ли бил наблизо?

Глицки кимна.

– Бил е в града и се е снимал за телевизията.

– Виждал ли се е с нея?

– Понякога. Често.

– Спали ли са заедно?

Думите му предизвикаха едва ли не усмивка, което бе рядкост при Глицки.

– Странно се изразяваш. Да кажем просто, че за омъжена жена е прекарвала много време с него, но Кери, изглежда, не е чак толкова сензационна тема, та репортерите денонощно да му ходят по петите. Хората му – цитирам – негодуват срещу подобно заключение. Тя му е била технически съветник по въпросите на околната среда. Такава е версията.

– По ведомост ли?

– Още един доброволец, поел опасно задължение, а тъкмо поради това е велика тази страна. – Той вдигна длан. – Зная, обаче Грифин така и не е стигнал до него, а четири дни преди изборите и без всякакви веществени доказателства не можеш просто да му изпратиш двама следователи да го въртят на шиш.

– Защо не? Аз бих пратил.

На Глицки това изявление му допадна.

– Не се и съмнявам, затова и не работиш вече за града ни. Не, трябва да направиш каквото направихме ние: молиш го да дойде и да даде изявление и той, разбира се, обещава пълно сътрудничество. Веднага щом намери свободна минутка, което ще е някъде по Коледа, ще ни даде предимство. – Уморена въздишка.

– Знаеш ли, Диз, ние с теб може и да имаме основателни причини да се надяваме, че не го е извършил Рон, но все пак нищо чудно да е той. Наистина. Изглежда много по-вероятно от Кери или Пиърс, що се отнася до това, и то дори преди да сме видели какво съдържа тайнственият кашон.

Харди не искаше мислите на Глицки да поемат в тази насока. Разтърси глава.

– Не смятам. Харесва ми, че Кери е на изборна вълна, напрегнат е до крайност, а въпросната дама се натъква на нещо, което ще извади кампанията му от релсите. Той не разполага с време да премисли и предприема първото, което му хрумва, и накрая тя е мъртва. Ах, пардон! Изглежда ми напълно смислено.

– И е ходил в дома й?

– Възможно е. Открихте ли отпечатъците му?

– Какви отпечатъци, моля ти се! – Пръстовите отпечатъци бяха от полза при сверката им с вече познати престъпници, но ако човек никога не е извършвал престъпление, отпечатъците му ги няма в база данни. – Снехме отпечатъци от вратата за балкона и от някои съдове в кухнята. На Рон и децата, които нямаше нужда да сверяваме, защото ги знаем кои са. Освен това имаме около дванайсет-петнайсет неидентифицирани. Може да са на други деца, на семейни приятели, на кого ли не. Но не са на познати ни престъпници.

– Все пак може да е Деймън Кери.

– Възможно е никога да не разберем, а дори и той да е, какво от това?

– Значи е бил на местопрестъплението.

Глицки извъртя очи, търпението му към любителската следователска дейност бе на изчерпване.

– Защо да не се озове на местопрестъплението по някакъв повод през последните няколко месеца? Познавали са се. И да е отишъл у тях, какво от това? Виж какво ще ти кажа – продължи лейтенантът, – _ти_ се заемаш с Кери, вземаш обувките му, намираш парченца от оловно стъкло по тях. После откриваш някой, който го е виждал в жилището на Брий, а още по-добре, ако докаже, че са се чукали или са престанали да се чукат, все едно какво… – Гласът му стихна, той вдигна очи. – Неприятно ми е да ти го кажа, Диз, но колкото повече размишлявам…

– Тогава недей – вдигна ръка Харди.

17

Пулгаският Храм на водата е разположен в тиха и живописна местност сред ниски полегати хълмове на около трийсетина километра от Сан Франциско. Над бистро езеро се извисяват в полукръг високи бели йонийски колони и образуват изящна постройка, която увековечава спомена за завършването на едно от най-известните (или най-неизвестните) технически постижения в историята на Калифорния – проекта „Хеч Хечи“. Това чудо на архитектурата и градоустройството каптира изобилните води и топящи се снегове от планинската верига Сиера Невада при националния парк „Йосемити“ и ги отвежда на около триста километра, предимно под земята, до една падина, някогашно светилище на индианците.

Това някога свято място сега е водохранилището „Кристалните извори“ – източникът за питейна вода на Сан Франциско и всъщност една от главните причини естествено пустинният Сан Франциско да се превърне в една от големите столици, а не да си остане старомоден туристически обект с прекрасни гледки и отвратително време.

Осеяният със скулптури парк край храма е любимо място за пикник и в този ясен, топъл следобед той представляваше типична за циганското лято гледка: разстлани по тревата одеяла с храна и напитки, лодки в прозрачните води на езерото, деца, кучета, двойки, шепа колоездачи и четящи самотници. От време на време патрулна шерифска кола от окръг Сан Матео обикаляше паркинга, но е местността нямаше редовна охрана. Никога не е имало нужда от такава.

Паркингът бе почти препълнен и невзрачната „Чеви Камаро“, която зави откъм главния път, трябваше да спре в северния му край на почти триста метра от храма.

От предните врати слязоха двама мъже на средна възраст, а от задните – две жени. Всички случайни очевидци биха се съгласили, че са прекалено топло облечени за този ден – жените с шалове на главата, мъжете с ниско нахлупени шапки, – но слизайки от колата, те не привлякоха ничие внимание. Без да разменят и дума, те се струпаха до багажника, после двамата мъже и едната жена поеха към храма с голяма кошница за пикник. Другата жена се върна в колата, настани се на шофьорската седалка и отвори прозореца.

От мястото, където паркираха, тримата носачи не чуваха нищо, освен чуруликането на птиците и обичайните шумове от пикника, но щом се приближиха, постепенно започнаха да долавят глух тътен, който полека-лека стана съвсем ясен.

– Някой от вас скачал ли е тук като дете? – попита първият мъж. Не очакваше да му отговорят, бърбореше от напрежение и никой от двамата му придружители не отрони и дума. Така или иначе, разказът му бе заглушен от водата, шуртяща през входните тръби в храма, но той не спря да говори: – Когато растях, да ви кажа, това бе _начинът_ да докажеш мъжествеността си. Познавах едно момче, което си счупи крака и едва не се удави, но аз се спуснах на половината път към езерото.

Той имаше предвид някогашния популярен сред юношите на полуострова на Сан Франциско обичай за спускане. Години наред мъжкарчетата със замъглено от тестостерона съзнание идваха тук с други момчета или с приятелките си най-вече по здрач, прескачаха ниската стена на храма и се хвърляха от четири и половина метра в разпенената, леденостудена вода, прииждаща с хиляди литри в секунда в кръгъл, покрит с плочки басейн. Потокът подхващаше хлапетата – или пък ги притискаше и не ги пускаше повече, – издигаше ги и ги изхвърляше през петнайсетметровия подводен тунел в канала, водещ към резервоара.

В наши дни заради редките удавяния щатът бе покрил басейна с широка стоманена решетка и скачането в него вече не съществуваше като възможност.

Щом тримата заговорници стигнаха до ниския – зид, жената – тя безспорно бе водачът им – се озърна назад да се увери, че колата им се е изтеглила и ги чака запалена, за да ги измъкне оттук. На площадката заедно с тях имаше млада двойка – момчето бе прегърнало момичето с една ръка и двамата изглеждаха хипнотизирани от стремителния поток на водата и едва ли щяха да помръднат оттам поне още пет минута.

Самотен мъж над петдесетте по шорти и туристически обувки изкачваше ниските стъпала към храма, а зад него семейство от четирима души ставаха от одеялото и като че ли се канеха да дойдат насам.

Мъжът с късите панталон и туристическите обувки улови погледа й и тя прекалено бързо – и глупаво – отмести очи. Грешка, грешка, грейка. Продължаваше да я гледа. Беше привлякла вниманието му – непростим грях. Той като че ли забеляза кошницата за пикник на земята до краката й. Намръщи чело, навярно при неправдоподобното наличие на кошницата там, а може би заради донейде странното трио с шалове и нахлупени шапки, със сака и дебели панталони.

Тя хвърли още един мигновен поглед на семейството зад гърба си. Да, и те идваха насам, към храма.

Видя, че колата им вече е на място и ги чака. Не можеше да се бави повече, дори я да станеше опасно. Бяха обмислили и подобна случайност. Бяха подготвени.

Рязко кимна на двамата си партньори, сочейки им самотния турист на средна възраст. На заговорническите си сбирки бяха решили, ако съдбата ги постави в подобно положение, изцяло да се възползват от него. Това щеше още повече да изтъкне деянието им. Общественият отзвук винаги бе къде по-задоволителен, ако има ранени или убити. Такава възможност превръщаше играта в далеч по-значима. А и тръпката ставаше по-голяма.

Единият от мъжете вдигна кошницата за пикник върху ръба на парапета, а другият нехайно пое откъм гърба на човека, който в момента видимо смаян наблюдаваше гледката в краката си – сгромолясващата се вода и грохота – цялото _завладяващо_ зрелище. Но тук той повторно вдигна очи и видя кошницата за пикник на още по-необичайно място. Понечи да вдигне ръка, да заговори така, че тя да го чуе:

– Ей, какво?…

Настъпи моментът да се раздвижат. Още едно кимване и двамата мъже пристъпиха към действие. Партньорът й, онзи, който някога бе скачал в храма, за да докаже мъжествеността си, обгърна самотния турист с ръце и го метна през ръба като чувал с брашно. В същия миг другият й спътник отвори капака на кошницата, извади една от двайсетлитровите кофи и я изля върху решетката, а тя стори същото с другата.

И после хукнаха, зарязвайки кофите, а влюбените юноши се видяха в чудо дали да помагат на възрастния турист или да подгонят злосторниците.

А те, тичайки с все сила, се шмугнаха край приближилото семейство, наблъскаха се в чакащото ги „Камаро“ и излетяха от паркинга, свирейки с гумите.

Харди чу за инцидента по радиото на път за кантората си след разговора с Глицки. В извънредния репортаж се предупреждаваха гражданите на Сан Франциско да не използват водата от водопроводите, докато не се определи какво е всъщност веществото, изсипано в „Кристалните извори“.

– … макар възстановените етикети върху кофите при пулгаския Храм на водата да навеждат властите на подозрението, че това е бензиновата добавка МТБЕ…

Харди рязко протегна ръка и усили звука. Едва тази седмица научи за това вещество, а сега то внезапно изникваше навсякъде. Говорителят продължаваше:

– Групировка, самоопределяща се като „Съюз за чиста планета“, е изпратила факс до нашата програма и до други новинарски програми, поемайки отговорността за отравянето.

Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…