Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 27 страниц)

[Kodirane UTF-8]

Джон Лескроарт

Нищо друго, освен истината

В „Нищо друго, освен истината“ адвокатът Дизмъс Харди е изправен пред най-драматичния случай в своята кариера – този път е замесено собственото му семейство. И за Харди – всеотдаен съпруг и баща – залогът никога не е бил по-голям.

Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?

Страхотен нов роман от Джон Лескроарт, който никога не е написал една лоша страница. Няма да можете да го оставите.

Лари Кинг, „Ю Ес Ей Тудей“

Лескроарт написа нов шедьовър… Напрегнато четиво.

Сан Франциско Кроникъл

Много увлекателен… голям и разтърсващ.

Чикаго Трибюн

Най-доброто прикритие на лъжите е самата истина, най-добрата маскировка е да излезеш гол.

Уилям Конгрийв

Първа част

1

Към края на една отвратителна сутрин Дизмъс Харди взе да се стряска, че ще прекара и целия смъртно отегчителен следобед в градския съд на втория етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.

Чакаше, и то без прекъсване, от девет сутринта да призоват клиента му в съдебната зала. Едва ли би си избрал точно така да отпразнува четирийсет и осмия си рожден ден.

Ето, секретарят отново повика друг човек, а не неговия клиент: този път един младеж, който имаше вид сякаш от двайсет и една годишна възраст, а вероятно и една-две години преди това, не е спирал да пиянства. Може би все още беше пиян – определено изглеждаше махмурлия.

Съдия бе Питър Ли, бивш заместник областен прокурор, с когото Харди бе в прилични отношения. Прокурор бе Ранди Хуанг; той седеше на масата си оттатък парапета, докато защитникът шикалкавеше. Общественият защитник бе истински ветеран с десетгодишен стаж на име Дона Уонг.

Отдавнашният секретар на съдия Ли, също азиатец на име Мани Сий, прочете обвинението, повдигнато срещу младежа, който стоеше на централния подиум и се олюляваше, и ту отваряше, ту притваряше очи. Съдията се обърна към него.

– Господин Рейнолдс, задържан сте вече две денонощия, за да се опитате да изтрезнеете, и адвокатът ви твърди, че сте успели. Така ли е?

– Да, ваша светлост – побърза да заяви Дона Уонг.

Съдия Ли кимна търпеливо, но заговори със строг глас:

– Бих искал да чуя отговора от самия господин Рейнолдс, госпожо адвокат. Е, господине?

Рейнолдс вдигна очи, олюля се за миг, изпусна дълбока въздишка и разтърси глава.

– Господин Рейнолдс – съдия Ли повиши глас, – погледнете ме в очите, ако обичате. Знаете ли къде се намирате?

Дона Уонг смушка клиента си с лакът. Рейнолдс сведе очи към нея, после отправи поглед към съдията и секретаря му и по-нататък – към седналия на прокурорското място Хуанг. На лицето му се изписа изумление, като осъзна, че накъдето и да се обърне, е заобиколен от азиатски физиономии.

– Не зная. – Замълча. – В Китай ли?

Ала хуморът от съдебната зала, ако може така да се нарече, тревожно се смесваше с трагедията и с понякога жестоката безпристрастност на закона. Двайсет и пет крайно отегчителни минути след извеждането на пияния господин Рейнолдс бе обявено за разглеждане ново дело, бе въведен нов ответник, но не този на Харди. Той започваше вече да си мисли, че собственият му клиент няма да бъде разпитан и още един цял ден ще се окаже пропилян. Това изобщо не беше рядкост. Всички роптаеха, но като че ли никой не бе в състояние да оправи нещата.

Следващият обвиняем се казваше Джошуа Бондър и от параграфа на Углавния кодекс, който секретарят прочете, Харди разбра, че обвинителният акт се отнася за амфетамини. Ала преди процедурата да започне, съдия Ли поиска да се увери, че тримата свидетели по веществените доказателства се намират в сградата и са готови да дадат показания.

Харди отчасти дремеше, отчасти се вслушваше в пререканията между съдия Ли и прокурорите, когато задната врата до съдийската банка внезапно се отвори. При звъна на дрънчащите вериги – призраци от Средновековието, – той вдигна поглед, докато двама въоръжени съдебни пристави въвеждаха в залата три деца.

Възрастта на двете момчета и момичето по всяка вероятност бе някъде от десет до четиринайсет години. И трите бяха слаби като клечки, зле облечени, видимо ужасени. Но обстоятелството, че те до едно са с белезници и с вериги на краката, прониза залата като електрически ток.

Джошуа Бондър, чиито белезници бяха свалени за разглеждането на делото, изкрещя:

– Кучи синове! – и едва не прекатури масата на защитата в опита си да се добере до хлапетата. – Какво сте направили с децата ми?

Харди бе виждал множество убийци да влизат в съда свободно, без всякакви предпазни съоръжения. Смяташе, че вече е видял всичко, но тази гледка го разтърси до дън душа.

И не само него. И двамата съдебни пристави се бяха втурнали да възпрат господин Бондър и сега го държаха до масата на защитата. Но и самият съдия Ли бе скочил от мястото си, забравяйки за обичайното си овладяно изражение, при вида на подобно безчинство.

– Какво сте направили, по дяволите? – ревна той на охраната. – Незабавно свалете белезниците на децата! – Обхвана с бърз поглед помещението и очите му се заковаха на прокурорската маса. – Господин Вела – това бе заместник областният прокурор, привлякъл Джошуа Бондър под съдебна отговорност, – какво означава това?

Вела също скочи на крака и запелтечи:

– Ваша светлост, вие самият постановихте задържането на тези деца като свидетели. Бояхме се да не избягат. Отказваха да дадат показания против баща си – той е единственият им настойник. Затова ги държахме в изправителния дом за малолетни.

– От колко време?

Вела видимо жадуваше земята да се разтвори под краката му и да го погълне.

– Две седмици, ваша светлост. Сигурно си спомняте, че…

Ли не го доизслуша и отново се разкрещя:

– Спомням си делото, но не съм нареждал да ги оковават, за Бога!

Бюрократът Вела и за това си имаше отговор:

– Такава е законовата процедура, ваша светлост. Когато прехвърляме задържани от затвора за малолетни и смятаме, че има опасност да избягат, слагаме им белезници.

Съдия Ли едва не заекна от ярост:

– Но погледнете тези тук, господин Вела! Те са само деца, дори не са юноши…

Адвокатката на бащата, Джина Роук, реши да долее масло в огъня:

– Ваша светлост, трябва ли да разбирам, че тези деца са прекарали две седмици в затвора за малолетни?

Вела измърмори, че нямало защо госпожа Роук да вдига толкова шум. Процедурата била стандартна. Обаче Роук действително се бе разтревожила, гласът й чак секваше от възмущение:

– Заключили сте тези невинни дечица в компанията на истински малолетни престъпници, така ли? Това ли искате да ми кажете, господин Вела?

– Те не са невинни…

– Така ли? И какво престъпление са извършили? Че отказват да дадат показания в ущърб на баща си? И затова сте ги оковали?

Вела отново се опита да обясни:

– Съдията се разпореди…

Но Ли отрече да има нещо общо с това. Избухна, сочейки с ръка към прокурора, и закрещя с все сила:

– Наредих най-леките ограничителни условия, които да осигурят присъствието на децата в съдебната зала. Най-леките, господин Вела. Знаете ли какво означава това?

Най-малкото дете се разплака и момиченцето се приближи до него да го прегърне. Тъй като охраната понечи да ги раздели, Джина Роук извика:

– Да не сте посмели да ги докоснете! – В гласа й прозвуча молба: – Ваша светлост?

Ли изпълни желанието й:

– Оставете ги на мира.

За момент се възцари относителна тишина. В която Джина Роук вмъкна прочувствен упрек:

– Ваша светлост, такива са неизбежните последици от привличане на деца при углавни дела. Трябва да се намери по-подходящ начин. Това е същинска пародия.

Най-после дойде и редът на Харди.

Клиентът му, трийсет и две годишен, неотдавнашен преселник от Далас на име Джейсън Трент, който си изкарваше хляба с настилане на мокети, бе задържан по три обвинителни пункта за нанасяне на тежки телесни повреди и причиняване на сериозни телесни травми вследствие сбиване на паркинга на стадион „Трите команди“ след мач на „49-те“.

Според разказа на Трент, а Харди му вярваше, трима местни младежи, възмутени от облеклото му на даласки каубой и от позорната загуба на „49-те“, решили да си изкарат яда, нападайки самотния каубой. Това, заедно с останалите решения на играчите по време на мача, се оказало злополучно хрумване за отбора на домакините.

Джейсън Трент имаше черен пояс както за карате, така и за айкидо, а като юноша бил носител на „Златната ръкавица“ по бокс в родния си Форт Уърт. След като го залели с бира и го притиснали от две страни едновременно, а той не спирал да предупреждава нападателите си за многобройните си отбранителни умения, накрая изгубил самообладание. Краткотрайната схватка завършила, като натръшкал и трите момчета. А после – и това бе същинското му провинение – продължил вбесено да ги налага, мимоходом строшавайки две ръце, една ключица и един нос.

– Трябвало е да спреш, когато са паднали – беше му казал Харди.

А Джейсън само бе свил рамене:

– Те почнаха първи.

Дори и в този вид историята щяла да приключи още на място, ако една от трите „жертви“ не се бе оказала сина на Ричард Рейнтрий – надзорник на Сан Франциско и политически съюзник на областния прокурор Шарън Прат. Рейнтрий твърдял, че Джейсън Трент се е престарал, отвръщайки на най-безобидна добродушна шега, и самият той бил прекалил с бирата. Шарън Прат се съгласила… и заповядала да арестуват и подведат Джейсън под съдебна отговорност.

Харди се обърна към съдия Ли:

– Ваша светлост, това е първото предполагаемо закононарушение на моя клиент. Той няма криминално досие, дори не е глобяван за неправилно паркиране. Има постоянна работа. Женен е и има три малки деца. Дори не би следвало да се намира в тази зала. Предполагаемите му жертви са започнали сбиването и той е бил принуден да се защитава.

Ли допусна суровото му изражение да поомекне, докато хвърляше поглед към бинтованите и гипсирани жертви на скамейката на ищците.

– И е свършил добра работа, нали?

Харди се улови за това:

– Работата е там, ваша светлост, че господин Трент е бил подтикнат към тези крайни мерки от трима хулигани, които са се нахвърлили отгоре му. Може и да са се канели да го убият.

Думите му извадиха от дрямката прокурора Франк Фишър, който възрази на определението „хулигани“.

– Освен това, ваша светлост, жертвите са лежали на земята в момента на нападението. По това време те не са представлявали заплаха за господин Трент.

– Те са причината за случилото се, ваша светлост.

Все едно да хвърляш приказките си на вятъра, но Харди усещаше, че е длъжен да продължи. Намираха се в Сан Франциско от деветдесетте. Крайната отговорност за което и да било действие рядко извървяваше целия обратен път до първоначалния му причинител – пътьом се натрупваха прекалено много жертви, които можеха да предявят иск за причинен стрес или за потъпкани по един или друг начин човешки права.

По закон Джейсън Трент бе преминал границата на обикновената самозащита. Самият Трент признаваше, че е загубил самообладание. Не се преструваше, че не го е извършил. Умишлено бе наранил тези плужеци, защото те го бяха ударили и заплашили първи. Тогава чия бе вината? – искаше да знае той.

И тъй, законно или не, Харди усещаше, че заради клиента си трябва да изложи виждането си.

– Господин Трент не е направил нищо лошо, ваша светлост. Законът оценява самозащитата като законна защита. Тези младежи са го изплашили и са имали числено превъзходство. Чувствал е, че няма друг изход, освен да ги обезвреди, за да се измъкне.

– Дори и след като ги е повалил ли? – попита Ли.

Харди кимна.

– Искал е да се увери, че няма да се изправят, преди да успее да се оттегли от всякаква по-нататъшна заплаха. Изобщо не се е възползвал от някакви смъртоносни похвати, което за него не е представлявало трудност, ваша светлост. Използвал е допустими средства, за да преустанови едно злонамерено и с нищо непредизвикано нападение.

Харди усети вибрация на колана си, после беззвучният сигнал на пейджъра престана. Сведе поглед към него – имаше бележка от кантората му. Е, тук вече приключваше. Най-накрая. Съдията бе изслушал кратката му реч, сега щеше да определи гаранцията, да назначи дата за процеса, а след това…

Но на Ли, видимо все още кипящ от гняв заради безцеремонното поведение на Областната прокуратура, му хрумна друга мисъл. След като изслуша доводите на Харди, той изчака в залата да се възцари кратка тишина. И се обърна към прокурора.

– Господин Фишър – започна Ли, – приема ли държавата, че господин Рейнтрий и останалите са нападнали ищеца господин Трент, без да са били предизвикани от друго, освен от вкусовете му в облеклото?

Фишър бе неподдаващ се на определение чиновник, надхвърлил трийсетте. Ако се съдеше по реакцията му, навярно за пръв път съдия го заварваше неподготвен и дори се обръщаше към него в хода на делото. Той бавно се изправи, хвърли поглед в бележника си и повторно вдигна очи към съдията.

– Ваша светлост, имало е размяна на реплики и обиди. Имаме свидетел, който да…

Ли го прекъсна:

– Кой е ударил пръв?

Фишър взе да рови по писалището си.

– Като се има предвид, че каквото и да е провокирало сбиването, завършило с…

Лицето на Ли остана безметежно, но гласът му прозвуча рязко:

– Извинете, господин Фишър, зададох ви простичък въпрос. Искате ли да го повторя?

– Не, ваша светлост. Не е необходимо.

– Тогава ще бъдете ли така любезен да ми отговорите? – И Ли въпреки всичко го повтори: – Господин Рейнтрий и останалите ли са започнали първи?

Фишър погледна Харди. Най-после трябваше да отстъпи.

– Да, ваша светлост.

На Харди му се привидя, че очите на съдията блеснаха за миг и внезапно разбра със сигурност какво ще направи той. От него не се очакваше да постъпи така, но на Ли очевидно му бе дошло до гуша и не го беше грижа. Размисли още две-три секунди, после удари с чукчето си и слиса залата с думите:

– Делото е приключено.

2

Харди нямаше време да се наслади на победата си. Намисли да звънне набързо в кантората си, да разбере за какво го търсят, а после да даде тържествен обяд на Джейсън Трент в чест на рождения си ден и на освободения си клиент. Да се порадва на едно извънредно мартини по пладне. Може би на две.

Но съобщението сложи край на всякакви подобни мисли. Беше обаждане, от което се ужасяват всички родители. Администраторката Филис му каза, че Тереза Уилсън от „Меривейл“ настоява той да се свърже с нея колкото е възможно по-скоро. Неговите деца – Ребека и Винсънт – ходеха на училище в „Меривейл“, а Тереза Уилсън бе директор на училището. Беше четвъртък, един и половина след обяд в средата на октомври.

– Децата добре ли са? – изстреля той. Преди двайсет и пет години Харди бе загубил сина си Майкъл и раната още не бе заздравяла… никога нямаше да се затвори. Сега си губеше ума от всичко, заплашващо децата му, а сърцето му се качваше в гърлото.

– Те са добре. – Той затвори очи и въздъхна с облекчение. – Но никой не дойде да ги вземе.

– Франи не се ли е обадила? – Не, разбира се, че не. Ето защо госпожа Уилсън го търси по телефона. Харди хвърли поглед на часовника си. – С колко е закъсняла?

Осъзна, че въпросът му прозвуча нелепо. Не бе негова работа да отговаря за децата – с това се занимаваше Франи, – така че не бе сигурен кога свършват часовете им. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна споменът, че в един ден от седмицата ги разпускат по-рано. Сигурно в четвъртък.

– Около час.

Цял час, без дори да се обади? Франи обичаше да казва, че ако незакъсняващите хора са самотни, тя е един от най-самотните хора на земята.

– Говорихте ли с Ерин? Искам да кажа – с госпожа Кокран? Тя е в списъка на близките. – Това бе бабата на Ребека, която често отменяше Франи за децата.

– Първо на нея се обадих, господин Харди – на Ерин. Но ми отговаряше само телефонният секретар. Реших да изчакам още малко, преди да ви звъня в работата – да не би да има задръстване. – Тя се подвоуми. – Синът ви е доста разстроен. Иска да говори с вас.

Харди усети, че неговият третокласник Винсънт се опитва да се държи храбро, но гласчето му звучеше пресекливо, свадливо.

– Спокойно, братле, ей сега ще дойда да ви взема. Кажи и на Ребека, че всичко е наред. Няма нищо.

– Ама къде е мама?

– Не зная, Вин, но не се тревожи. Сигурно е станало някакво объркване. Или пък е закъсняла по някаква причина. – И той, като сина си, се самозалъгваше. Може би Франи бе помолила някой от родителите да ги вземе, а той е забравил. – Навярно ще пристигне преди мен.

Но всъщност сам не си вярваше. Франи щеше да каже на децата, че вместо Ерин ще ги вземе някой друг. Имаха строго спазвано правило да се прибират у дома само с мама, татко или баба, освен ако предварително не са предупредени за някой друг.

– Бъди голямо момче – заръча Харди. – Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Незабавно позвъни в регистратурата и разпита Филис дали е сигурна, че Франи все пак не е оставила съобщение преди обяд. Но на Филис такива не й минаваха. С леден глас му отвърна, че ако съпругата му се е обаждала, тя щяла да му предаде. Както е правила винаги.

Харди отново погледна часовника си. Не бяха минали и пет минути от разговора му с госпожа Уилсън.

Несъмнено все имаше някакво простичко обяснение. Дори в тези времена на повсеместни комуникации, все пак съществуваха места без телефони или без достъп до тях. Франи можеше да е заседнала на някое подобно място и да се опитва да се свърже с него.

Обади се у дома и попадна на телефонния секретар. Къде ли бе отишла? Щом не е взела децата, нещо не е наред.

Ами ако е катастрофирала? Развинтеното му въображение проигра всякакви възможности на случилото се или случващото се с жена му. Нито една от тях не му допадна.

След няколко минути вече бе в колата си и преодоляваше натовареното движение в центъра на града. Помъчи се да си спомни поне нещо за намеренията на Франи за деня. За нищо на света не бе в състояние да се сети за каквото и да било и дали изобщо му е споменавала нещо.

Истината бе, че напоследък тя най-вероятно не бе споменавала нищо за заниманията си през деня, а и да го бе направила, той навярно не бе обърнал внимание. Все повече всеки от тях двамата водеше свой отделен живот. Съзнаваха го и признаваха, че се превръща в проблем, но плащаха дан на съществуването ден за ден и като че ли никой от двама им не бе способен да се измъкне от този омагьосан кръг. За ежедневието на жена си Харди знаеше толкова, колкото и за училищния живот на децата си, т.е. почти нищичко.

Каза си, че чисто и просто така се бяха развили обстоятелствата, макар това да бе слаба утеха. Животът в семейството им се бе променил, бе станал по-традиционен. Той бе потънал до ушите в безхитростните начини за изкарване на хляба. Франи се нагърбваше с всичко, никога не отказваше, винаги бе на линия да подпомогне другите майки – нейния приятелски кръг. А всичко това – като че ли и самото съществуване на Франи – се въртеше около децата. Харди смяташе, че така и трябва да бъде – това бе желаната от нея дейност. Той печелеше парите и й помагаше във възпитанието. Такава им бе уговорката.

Най-сетне оттатък Ван Нес задръстването започна да се придвижва към авенютата. С малко повечко късмет щеше да пристигне в „Меривейл“ след десетина минути.

Веднъж озовал се у дома с децата и след като обърна къщата за някаква бележка, Харди наистина се разтревожи. Жена му нямаше навика просто да зачезва, без всякакви обяснения.

Изпрати децата в задния двор и заседна на телефона. Първо позвъни на Ерин Кокран, но пак отговори телефонният секретар. После го осени прозрение и се обади на Моузес Макгайър, брата на Франи, съдържател на бар „Литъл Шамрок“.

– Навярно те е напуснала. На нейно място отдавна щях да го направя.

– Тя няма да изостави децата, Моузес.

– Да, вярно бе, прав си.

– Не зная къде е.

Моузес помълча за миг.

– На твое място не бих се безпокоил, Диз. Ще си дойде.

– Е, звучи окуражаващо. Благодаря за съдействието.

Харди затвори. Изключителна помощ откъм зетьовия фланг. Докато седеше на кухненската маса и обмисляше следващото си обаждане, телефонът иззвъня и той грабна слушалката.

– Наистина ли се тревожиш?

– Доста.

– И действително не знаеш къде е?

– Не бе, поднасям те. Всъщност ето я тук, до мен. Просто си рекохме, че ще е забавно да ти звъннем и да ти съобщим, че е изчезнала, та да видим как ще реагираш.

Гласът на Моузес зазвуча сериозно:

– Кога говори за последен път с нея?

– Днес сутринта.

– Да не сте се сдърпали нещо?

– Не сме.

Линията чак забръмча от тишина. После се чу:

– На твое място щях да питам Ерин.

– Вече звънях. Няма я вкъщи.

– Може да са отишли някъде заедно и да са се забавили.

– Може – съгласи се Харди. Не искаше да притесни брат й още повече. Моузес бе отгледал Франи. Често повтаряше, че от десетте неща, които са най-важни за него, Франи е на първо място. – Или с Ерин, или с някоя от приятелките си.

– Обаче не ти е казала?

Тъкмо там бе работата, разбира се, но Харди омаловажи това обстоятелство:

– Възможно е Филис да е пропуснала обаждането. Непрекъснато се случва – излъга той.

– Ще позвъня на Сюзън. – Моузес имаше предвид жена си. – Може пък тя да знае нещо.

– Добре. – Харди погледна часовника си. Три без десет. – Сигурно ще си дойде всеки момент. Ще ти се обадя.

Четирийсет и пет минути по-късно телефонът бе звънял на два пъти, но все не беше Франи.

Първо се обади Сюзън, за да се увери, че Моузес е изтълкувал правилно думите на Харди. Франи наистина ли е изчезнала? Харди не искал да казва това, все още не. Просто все още не си е дошла у дома. Щял да звънне на Сюзън, щом научи нещо.

Второто обаждане бе от Ерин Кокран, прибрала се след дълга почивка, която тя и съпругът й Ед прекарали сред лозята на Напа. Не, не била говорила с Франи от седмица. От обаждането на госпожа Уилсън на телефонния секретар разбрала, че Франи не е взела децата, а после изслушала и съобщението на Харди. Какво става? Франи прибрала ли се е вече?

Макар тя да се помъчи да не проличи, тревогата в гласа й бе явна. Вече били минали два часа, откак Франи е трябвало да прибере децата от училище, и нима Харди изобщо не се е чувал с нея? Има ли нужда от помощта й вкъщи? Можела веднага да дойде.

Харди призна, че това май е добра идея.

Бе отлагал следващия телефонен разговор колкото се може по-дълго, но сега, в четири и половина, при тези две деца със зачервени очи, вяло човъркащи грахамени бисквити с мляко, Харди набра номера, който знаеше наизуст.

– Глицки. Отдел „Убийства“.

Лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе най-добрият му приятел. Тъй като бе част от правната наказателна система, Глицки можеше да заобиколи доста от бюрократичните пречки.

– Ейб, Диз е на телефона.

Думите дотолкова се отличаваха от обичайните им нецензурни или иронични поздрави, че Глицки застана нащрек.

– Какво има?

Харди помоли Ейб да изчака един миг, после стана с преносимия телефон в ръка, каза на Ребека и Винсънт, че има разговор с чичо Ейб – само за възрастни – и отива в дневната, за да поприказват насаме. Връща се веднага. А те да продължават със закуската си.

– Франи от три часа е в неизвестност – прошепна той откъм лицевата страна на къщата. Огледа улицата. Нямаше я.

– Три часа?!

– Мислех дали ти не можеш да провериш.

Нехайният тон на Харди не успя да скрие каквото и да било от Глицки. Схвана какво разбира приятелят му под проверка – катастрофи, приети в болниците или най-лошото – някоя неотдавна починала неидентифицирана жена.

– Три часа – повтори Глицки.

Харди погледна часовника си и неохотно произнесе:

– Навярно малко повече.

Глицки загря.

– Веднага се захващам – отговори той.

Харди затвори и чу как Винсънт изпищя в кухнята.

Кокранови – Големия Ед и Ерин – бяха родители на първия съпруг на Франи, Ед, който бе и роден баща на Ребека. Синът им бе починал отдавна, но Ед и Ерин все така безумно трепереха над внучката си и брат й Винсънт. Обичаха Франи и съпруга й. Харди и жена му, чиито родители бяха умрели, ги смятаха за част от семейството си.

След като получиха вестта за изчезването на Франи, те пристигнаха в дома им. Под ръководството на Ерин децата си пишеха домашните на кухненската маса – така тя се опитваше да отвлича вниманието им. Харди и Ед разменяха по някоя дума, поглеждайки към телефона, и чакаха.

Харди се озова до апарата, още преди първият звън да е секнал. Обаждаше се Ейб Глицки, този път със служебния си тон:

– Върна ли се вече?

Харди му отвърна, че не е, и издържа кратката пауза.

– Е, хубаво. Добрата новина е, че никъде няма умрели. Проверих в Аламеда, Марин, Санта Клара. – Имаше предвид околностите на Сан Франциско – Скучен ден в прерията. Няколко незначителни чуквания с коли. Не са постъпвали доклади за сериозни произшествия. А в града изобщо няма нищо.

Харди изпусна дълбока въздишка.

– А сега какво?

– Не зная. Чакаме. Тя ще… – Млъкна. Глицки, изгубил собствената си съпруга, починала от рак преди няколко години, не бе от хората, които подклаждат празни надежди. – Субаруто ли кара?

– Така мисля. Ако е с кола.

– Дай ми номера да го пусна на диспечерите да разширят обсега на издирването.

– Добре. – Харди ненавиждаше този израз „обсег на издирването“. Случаят се превръщаше в официален. В действителен. Ставаше трудно да го отрича, дори и пред себе си.

Къде е жена му?

3

Същата сутрин Скот Рандъл домакинстваше на неофициална беседа с неколцина начинаещи прависти в миниатюрния си кабинет на третия етаж на Съдебната палата. Дори и най-пламенните му почитатели сред въпросните служители биха признали, че Скот е едва ли не идеалното олицетворение на елегантно облечената, присъща на потомците на „Хората Х“* нахакана надменност. Но никой от тях не смяташе това за отрицателно качество. Всъщност тази черта бе позволила на едва трийсет и три годишния Скот да се издигне до обвинител по убийствата в състава на Областната прокуратура – пост, до който всички те се домогваха.

[* Герои от известни комикси. – Б.пр.]

Тази сутрин Скот си бе набелязал тема и се бе развихрил.

– Я чуйте – заговори той на новаците, – пред вас стои човек, постигнал присъди за първите си три дела за убийства, а няма нужда да ви казвам колко трудно е това в нашето милозливо градче. – Скот Рандъл не се отличаваше с лъжлива скромност. – Но знаете ли какво допринесоха тези три присъди за кариерата ми? И какво ще сторят подобни дела за вашата? – Въпросът бе реторичен и той продължи стремглаво: – Нула, кръгло нищо, nada*. И знаете ли защо? Защото никой не го е грижа за хората, замесени в тях. Вижте – вдигна пръст. – Първо, банда рокери се скарва заради едно от мацетата си; второ – още един пръст, – пласьор на наркотици, убит от наркоман, когото се опитал да измами; трето, скитник наръгал друг скитник, който му задигнал количката за стоки. Читателите не си падат по подобни истории, повярвайте ми.

[* Нищо (исп.). – Б.пр.]

Един от младежите се обади:

– И какво правите тогава?

– Ще ви отговоря с един пример. Сигурно всички сте подочули нещо за убийството на Брий Бомонт. – Той се пресегна за една кафява папка най-отгоре на бюрото си, извади от нея няколко големи гланцирани фотографии и ги вдигна. – Вляво – веществено доказателство номер едно – Скот строго се придържаше към професионалния език, дори в частни разговори – е снимка на покойната. Брий Бомонт, красавица, участник в доходния нефтен бизнес. Освен това омъжена, с две деца и… – той замълча, за да подсили ефекта, – според слуховете има връзка с Деймън Кери.

Бяха крили този коз от медиите и Скот се наслади на реакцията.

– Вероятният ни бъдещ губернатор, точно така.

Скот вдигна снимката в дясната си ръка.

– Веществено доказателство номер две е тялото на Брий Бомонт, намерено във вътрешната градина под нейния надстроен на покрива апартамент, където се е озовало след продължително падане. Както сте прочели във вестниците, в косите над челото на Брий са открити парчета от стъклена чаша. Не намериха стъкло нито наоколо, нито в жилището й. Така че някой я е цапардосал по главата и я е хвърлил отгоре. Била е бременна от месец и половина.

Скот вдигна едната си вежда. Беше привлякъл вниманието им.

– Ето това е случай за добра атестация, трамплин за успешна кариера. Не бива да изпускате такива дела, а почнат ли да ви се изплъзват, трябва да проявите инициативност.

Предишният младеж се обади повторно:

– Как така да се изплъзват?

– Оттогава минаха три седмици, а нашите приятели в полицейското управление още нямат заподозрян. Мине ли толкова време, шансовете сочат, че никога няма и да имат. Ето как.

Една от правистките се намеси:

– Но те сигурно търсят? Не е ли просто въпрос на време?

Скот се съгласи, че понякога е така.

– Но по този случай първият инспектор Карл Грифин работеше сам и загина от куршум – очевидно без всякаква връзка с това разследване – само няколко дни след убийството на Брий. Новите момчета Батавия и Коулман не са открили нищо, но това като че ли не ги притеснява. А докато те не ни представят заподозрян, ние стоим без работа.

Скот ги остави за известно време да смелят фактите.

– И тъй, ако сте на мое място и искате този случай, имам предвид наистина да го искате, какво ще направите?

Правистите бяха дошли при него, точно за да поглъщат жадно подобни сведения.

– Ще ви кажа какво направих аз. Отидох при госпожа Прат – областния прокурор на Сан Франциско Шарън Прат – и й казах, обещах й, че ако ми отпусне мой собствен следовател, ще представя случая пред разширения състав от съдебни заседатели за предявяване на обвинение.

Младата жена се обади отново:

– Как?

Скот ги озари с усмивка.

– Радвам се, че ми зададохте този въпрос, Кимбърли. А ето и отговора: разширеният състав от съдебни заседатели е ваш приятел. Знаете как работят съдебните заседатели в него – в залата не се допускат адвокати на защитата, нито съдия. Представяте случая на двайсет обикновени граждани и показвате изключителна загриженост за спазване на законността. Ако имате поне малко мозък, си получавате обвинението.

– Но ако полицията няма заподозрян, кого викате като свидетел? – запита Кимбърли.

– Всеки, за когото се сетя, включително Кери, ръководителят на кампанията му Ал Валънс, Джим Пиърс – вицепрезидента на „Калоко Ойл“ – някогашния наставник на Брий. Освен това проучвам личните й връзки… и помнете, че каквито и да са мотивите, убийството обикновено е лична работа. И тъй, призовавам съпруга на Брий, приятелите на Рон и приятелите на приятелите му, преподавателите й, колегите, хората от лабораторията й. Обзалагам се, че все някъде ще налучкам пробив.