Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 27 страниц)

Глицки го нямаше в кабинета му. И изобщо в „Убийства“ нямаше никой, което бе малко странно в десет часа сутринта в понеделник. Харди се настани на едно от следователските бюра и отвори куфарчето си.

Смяташе, че тази сутрин много добре се е справил с бележките на Грифин, а сега ще извади своите и ще отдели малко време да прехвърли записките си за откритията на Канета. Спря, още преди да е започнал.

Осъзна.

Мари Демпси. Канета му бе казал за откритието си, че тя е била секретарка на онзи застрахователен агент Тилтън. Че тя всъщност е напуснала в резултат на решението, взето от застрахователя да задържи изплащането на застраховка „Живот“ за Брий, докато не бъде доказано, че Рон не е замесен в смъртта й.

И тъй, ето я тази жена, останала без работа в застрахователната компания, да звъни два – не беше ли три – пъти на Рон Бомонт в течение само на два дни. Тя не му звънеше, за да го преведе през процедурата на иска за изплащане. Струваше му се, че са минали седмици, макар всъщност да бяха само няколко дни, а вниманието на Харди бе съсредоточено върху Франи, докато бе слушал обажданията в надстройката, но си спомняше, че остана с впечатлението, че Мари звъни по личен повод, а не по работа.

Пресегна се към телефона на бюрото и набра „Информация“.

– Говори Петиция. В кой град, моля?

– Да. В Сан Франциско. Ако обичате, телефонния номер на Мари Демпси.

– Бихте ли го повторили буква по буква, господине?

Той го повтори, а търпението му бе на изчерпване.

Демпси в края на краищата не беше като Албъкърк, що се отнася до правописа. Но Петиция най-после записа.

– Не намирам никаква Мари Демпси, господине. Знаете ли на коя улица живее?

– Не. Ами ако опитате просто с инициалите?

– С „М.“ ли?

Харди изскърца със зъби.

– Да, точно така.

– Открих десет, не, единайсет М. Демпси.

– Добре – отвърна той. – Ще запиша всичките.

– Съжалявам, господине. Имам право да диктувам само два номера наведнъж.

– Моля ви, Петиция, много е важно. Може би от това зависи животът на много хора. Не се шегувам. Не можете ли все пак да ми ги дадете?

– Съжалявам, господине. Наистина нямам право да давам подобни сведения. Бихте ли искали да говорите с някого от началниците?

– Вашият началник има ли право да ми издиктува и единайсетте номера?

– Не, господине. Едва ли. Ако имате достъп до телефонен справочник, там ще са изредени всичките.

– Да, ами, виждате ли, нямам подръка телефонен указател и тъкмо затова ви позвъних.

– Е – весело и ведро се отзова Петиция, – нека ви продиктувам първия номер. Той е…

Харди бързо го записа, а после се оказа, че слуша записан на лента глас, който му съобщаваше, че след като получи номера, телефонната компания би могла да му го набере направо за такса в размер на трийсет и пет цента. Да пусне една монета, ако…

Той тръшна слушалката. Глицки стоеше на вратата и сочеше телефона.

– Това е градска собственост – заяви лейтенантът. – Ако я строшиш, ще си я платиш.

– Да ти се намира телефонен указател? – попита го Харди.

– Съмнявам се. Когато ти потрябва, по-лесно ще намериш ченге, отколкото указател. Знаеш ли колко убийства имаме за почивните дни на Вси светии?

– Като броим и Канета ли?

– Да, и него.

– Три?

– Повече.

– Двеста и шейсет?

– Седем. Обикновено на седмица са средно по едно и половина. Не ми останаха инспектори.

Харди кимна, озъртайки се.

– А това обяснява и загадъчното ти изчезване от кабинета ти цяла сутрин. Помислих, че може би си се изморил и си решил да си дадеш малко почивка.

– Не – лаконично отвърна Глицки. – Първото да, но причината е друга.

В кабинета си обаче Глицки все пак намери телефонен указател отпреди три години и в него фигурираха единайсет М. Демпси. Срещу първото име стоеше същият номер, който му бе продиктувала Петиция, и Харди прие това като добро знамение.

Той преписваше, а Глицки говореше, претупвайки купчината новопостъпили документи.

– Та ако Кери се е обадил на кмета, както заяви, аз поне не съм чул, макар че, както вече си забелязал, не се навъртах около телефона.

Харди вдигна очи.

– Той няма да се обади на кмета. Така само би засилил шумотевицата около себе си. А той чисто и просто иска това – а като казвам „това“, имам предвид „теб“ – да се разкара.

– Смяташ ли, че снощи го оставих с впечатлението, че ще се разкарам? Че ме е стреснал?

– Ако си му създал такова впечатление, то наистина е било недоловимо. Какво има?

Глицки се взираше в страница от факс. Подържа я известно време.

– Господин Кери, господин Кери – подаде я на Харди. – От „АТТ Безжична“ за сутринта на двайсет и девети септември. Ето разговор, започнал в седем и десет и продължил двайсет и две минути. Някой му се е обадил.

– В деня, когато се е успал ли?

– Така твърди той.

– Може пък да е имал предвид, че е спал чак до седем, а ние просто да сме сметнали, че говори за по-късен час.

– Така ще да е – саркастично отвърна Глицки. Отново се зае да разпръсва документи по бюрото си. – Да си записал някъде номера на Брий?

Оказа се, че Харди случайно го има в куфарчето си. На Кери се бяха обадили от същия номер.

– Току-виж в крайна сметка не гласувам за него – изрече Глицки.

Харди се облегна и скръсти ръце.

– Значи първата им работа сутринта е била да се спречкат…

Глицки изопна рамене и щракна с пръсти, истински развълнуван.

– Той е бащата. Казала му е, че е бременна. Щяла е да го изнудва.

„Добре“, помисли си Харди. Няма да се наложи да нарушава клетвата си за мълчание, дадена на Джеф Елиът. Глицки сам бе стигнал до този извод.

– Разумно предположение – кротко се обади адвокатът.

– Изчакал е да се увери, че Рон е отвел децата на училище, поразходил се е…

Но Харди поклати глава.

– Защо не? – попита лейтенантът.

– Не. Не собственоръчно. Обадил се е на Торн. А Торн – на някого от хората си.

Глицки погледна факса.

– Във всеки случай не от собствения си клетъчен телефон.

– По дяволите – изрече Харди. – Защо винаги е заплетено?

– Това е едно от основните правила. Но защо смяташ, че ако Кери се бе обадил на Торн, щеше да е по-просто?

– Копелето е много ловко, Ейб. – И му разказа за дипляните, отпечатани преди отравянето с МТБЕ, за обясненията на Торн по случая.

Глицки се наслаждаваше на разказа му. Целият в слух, седеше облегнат на стола си със събрани пред устните длани. Щом Харди свърши, той заговори:

– Значи тези терористи, които са се опитали да хвърлят вината върху Торн, по някакъв начин са допуснали, че колежката на Джеф Елиът ще се отбие случайно в неделя следобед и ще намери листовките в коридора? – Глицки едва не се усмихна. – И това ако не са локуми, наречи ме циник.

– И ние си помислихме същото. Джеф и аз. – Харди се придвижи напред, опря ръце на бюрото помежду им и заговори настойчиво: – Ейб, ако свържеш Торн с шайката, изляла МТБЕ, ще спечелиш.

– Така де. Бе как не ми дойде на ума!

– Бас държа, че ти е дошло. Но виж как ще е най-добре. Торн е авторът на тези листовки, навярно ги е написал в апартамента си. Така че издействай заповед и накарай някого да претърси жилището му. Ако намериш някакви книжа или компютърен файл, ще изясниш поне едно от убийствата, а може би две или три.

Глицки наведе глава на една страна, цял слух.

– Слушам те. Какво ще рече две или три?

– Говорил е с Грифин в сутринта на убийството. Грифиновото.

– Кой? Торн ли?

Кимване.

– Сигурен ли си?

Харди му обясни как е разчел бележките на Грифин, че срещата с Торн е била един от последните записи на пети октомври, в осем и половина сутринта.

– Било е същия ден, Ейб, не се съмнявай. И ето нещо, което ще ти хареса: Елиът смята, че Торн чрез СКО по някакъв начин субсидира благородния кандидат за губернатор Деймън Кери.

– Как?

– Никой не знае, но ако наистина има такова нещо, то свързва калташките номера с Деймън Кери, който толкова ни се хареса снощи, а още повече тази сутрин.

Глицки все още седеше облегнат и размишляваше.

– Торн е изтрил компютърните си файлове, Диз. Ако не веднага, то със сигурност сега, след разговора си с теб и Елиът.

– Добре. Но все пак в кофите за боклук може и да се намери разпечатка.

– Зная, зная. – Глицки се приведе напред и взе да размества книжата по бюрото си. Изрече почти на себе си: – Обаче нямам свободни следователи.

Най-после отвори бюрото си и извади лист, в който Харди разпозна непопълнена бланка за заповеди. Взе химикалка от средното чекмедже на писалището си.

– Добре – промълви, докато пишеше. – Разполагаме с листовките. Със записките на Грифин от последния му ден. Така. Я ми помогни малко. Какво още търсим?

Харди помисли за миг.

– Уликата, свързваща го с Кери. Валънс. Разписки, разпечатки от телефонните разговори на Торн, каквото и да е.

– Ще са ми нужни много сериозни веществени доказателства, за да проникна по-близо до Кери. Необходимо ми е повече от един телефонен разговор, за който той е забравил.

– Може би да вземеш ДНК от него и да я сравниш с бебето на Брий?

– Ако не го изберат, ще са нужни месец и половина, а ако го изберат – няма да стане никога. Пък дори и той да е бащата, никой не е дал показания за присъствието му в жилището на Брий през онази сутрин. – Белегът върху устните на Ейб изпъкна. Поклати безизходно глава: – Дори и за обикновен простосмъртен, да не говорим за нашия обичан политик, изобщо няма повод за обвинение.

– Дори и за подвеждане под отговорност – съгласи се Харди.

– Добре тогава – обади се стратегът у Глицки. – Заемаме се с Торн и изстискваме всичко от тази възможност. Ти си говорил с него. Сещаш ли се за още нещо, свързано с него?

– Моята къща.

Лейтенантът пресрещна погледа на Харди и мрачно поклати глава. За успокоение на приятеля си се престори, че вписва и това.

– Ще проверя в отдела по пожарите. Друго?

Харди почовърка мозъка си, но така и не измисли нищо.

– Нищо, Ейб. – Въздъхна. – О, само дето открих къде Карл Грифин си е давал прането.

– Майтап ли си правиш? – намръщи се Глицки. – През целия си живот Карл не е стъпвал в химическо чистене.

След като Глицки отиде да се опита да издейства подпис за заповедта си, Харди преписа останалите телефонни номера срещу имената „М. Демпси“, после се облегна замислено. На излизане Глицки бе затворил вратата и в тясната кабинка Харди имаше възможност да поработи, без да се разсейва, а определено се нуждаеше от съсредоточаване.

Като че ли всеки получен отговор повдигаше нов въпрос. Колко хубаво, помисли си, че Глицки бе открил сутрешния продължителен разговор на Брий с Кери в деня на смъртта й. Но нещо в тази информация не му даваше мира, ето и сега. Върху копията му от Грифиновите бележки бе отбелязан часът „9:02“. Или това бе негово предположение и то го бе отвело право при разпечатките от телефонните разговори на Кери и към лъжата му.

Обаче обаждането не е било в девет и две. Било е в седем и десет.

Тогава какво означава „902“?

А ето и химическо чистене „Херитидж“, пералнята на Грифин. Харди придърпа телефона върху бюрото на Глицки и се свърза с жена, която говореше английски толкова зле, че той се задоволи само с адреса, както се надяваше, на ателието, благодари й любезно и затвори. Тази сутрин нямаше повече сили за несвързани разговори чрез това чудо на съвременните комуникации – телефона. Трябваше да намери време, да се отбие малко по-късно в пералнята – кога? кога? – и да провери с какво се занимават там и защо Грифин я е вписал в бележките си.

Пълна каша.

Погледна часовника си. Вече минаваше единайсет.

А днес бе последният ден за приключване, Франи му каза, че най-добре да не й се налага да признава, а единственият начин да го постигне бе, ако Харди осигури някои отговори преди повторния й разпит утре пред съдебните заседатели.

Внезапно, ей така, от само себе си, с освободения си и възприемчив ум той изведнъж разбра какво точно бе имала предвид Франи с последната си загадъчна, предизвикателна забележка. Харди й бе казал, че ще я слуша. Че ще вършат всичко заедно. Че ще се опита да обръща повече внимание на нейната работа, на грижите й. А тя го изслуша и се запъти към вратата, казвайки му: добре, само това е истински важно за мен.

Решавай или се откажи.

31

– Разрешете, ваша светлост!

Мариан Брон вдигна поглед от бюрото в кабинета си. Тя носеше очила, половинки в метални рамки под едва удържаната си посивяла грива и изобщо не си даде труда да скрие неудоволствието си както задето й пречат, така и от личността на посетителя.

– Не може. В обедна почивка съм. Ще се върна в залата след четирийсет и пет минути, адвокате. Говорете със секретаря ми.

Харди не помръдна. Поемаше риск, но усещаше, че няма друг избор.

– Ваша светлост, моля ви. Случаят не търпи отлагане.

Тя се намръщи още повече. Възмутителната безочливост и мъмренето на кмета, наглостта на областния прокурор и политическите й преструвки – и всичко това преди да е изпила сутрешното си кафе – все още дълбоко я наскърбяваха. Да не говорим за евентуалните правни последици, на които се бе изложила, допускайки да я принуди да остане до края на срещата. Беше извършила сериозно етично нарушение в случая с Франи Харди и можеше само да се надява, че то няма да й се върне тъпкано.

И ето го сега съпруга на онази проклета жена, несъмнено стремящ се към още една среща ex parte*.Е, той поне стоеше доста под нея в социалната йерархия. Можеше безнаказано да го сдъвче и изплюе и навярно след това щеше да се почувства малко по-добре. Щом всички се мъчеха да я приклещят, за да наруши постановлението си, тя щеше да ги елиминира един по един, като започне с този адвокат, който си пъха носа, където не му е работа.

[* В интерес на едната страна и в ущърб на другата, пристрастно, необективно (лат.). – Б.пр.]

– _Не търпи_ отлагане, господин Харди. Напълно сте прав. Какво искате? И да не съм чула никакво хленчене за положението, до което жена ви сама се докара. – Тя демонстративно погледна часовника на китката си. – Разполагате с три минути и започвам да броя.

На Харди му се искаше да удуши Мариан Брон намясто. Ако не друго, копнееше поне да й разясни потресаващите неприятности, на които бе подложила цялото му семейство. Но нито с едното, нито с другото щеше да постигне целта, за която бе дошъл тук тази сутрин. Трябваше да се придържа към безпристрастен, юридически тон и нищо повече.

Бързо приближи, сложи куфарчето си на стола пред бюрото й и го отвори.

– Донесъл съм ви – започна той – писмено разпореждане за разглеждане делото на съпругата ми. Бих ви помолил да издадете алтернативно разпореждане за утре сутринта.

Брон си остана намусена, но дрезгаво се изсмя.

– Шегувате ли се? За какво сте дошли при мен с този документ? Ако сте подготвили основания за анулиране на обвинението в незачитане, подайте искането си до съда по установения ред.

– Ваша светлост…

Съдия Брон не го изслуша.

– Дори да приемем, че имате някакви основания за подобно разпореждане, нима очаквате Областната прокуратура да ви отговори до утре сутринта? Какво се надявате да постигнете?

– Да отменя обвинението в незачитане пред разширения състав.

Съдията забарабани с молива си по плота на писалището. Огледа го над очилата си.

– Възхищавам се на хладнокръвието ви, господин Харди, макар че не мога да кажа същото за съпругата ви.

На Харди му се наложи едва ли не да си прехапе езика, но нямаше да допусне да го въвлекат в спор за Франи.

– Всъщност не засягам обидата на съдията, ваша светлост. Никой не я оспорва. А само призовката на съдебните заседатели.

– Е, това е рядка и приятна проява на здрав разум.

Тя придърпа листа хартия към себе си, бързо го прегледа и повтори първоначалния си отказ:

– Не пишете, че тя ще проговори и не пишете защо отказва да го направи. Казвате само, че ще бъде добре да я освободят. Този документ засяга Областната прокуратура. Те вземат такива решения, а не аз. – И избута листа към него. Отпращаше го.

Ала той не помръдна. Брон му хвърли кръвнишки поглед и още веднъж побутна документа.

– Ще изгубя търпение, ако вие не…

– Нямам доверие на Областната прокуратура – прекъсна я Харди. – Не мога да го занеса там.

Брон присви очи.

Харди побърза да продължи:

– Ако съдя по досегашния си опит, тази институция ще заеме подходящо становище в канцеларията си, а в протоколите то внезапно ще се окаже променено. В този случай те извършиха процедурно нарушение пред разширения състав…

– Това е сериозно обвинение. По какъв начин?

– Ваша светлост, при цялото ми уважение, вие знаете не по-зле от мен. Разширеният състав от съдебни заседатели е оръдие на обвинителя. Но то не би следвало да се превръща в сляпо.

– Тоест?

– Тоест Скот Рандъл се опитва да превърне цялата работа в шумен процес и използва жена ми за тази цел. Колко пъти срещнахте името му във вестниците през почивните дни?

– Не го споменаваха с добро.

– Че какво го интересува? След шест месеца всичко ще бъде забравено, освен името му. – Харди се изненада, че Брон го оставя да спори дори и толкова – навярно бе засегнал някаква чувствителна струна в душата й. Тя знаеше, че ръководството на Областната прокуратура си поставя предимно политически, а не правни задачи. Като съдия, тя самата несъмнено се бе натъквала на примери за безчестни и мръснишки номера. Харди разработи нова вариация на същата тема. – Ваша светлост, на всички нас ни се иска Областната прокуратура да постъпи правилно. Но дори да са убедени, че няма да стигнат доникъде с Рон Бомонт, в Палатата има хора, които ще оставят жена ми в затвора, само за да докажат, че могат.

– Като изключим схващането ми, че Рон Бомонт по всяка вероятност ще бъде подведен под отговорност.

– И да го подведат, няма да се намерят достатъчно улики за образуване на процес.

Определеното от Брон време вече изтичаше.

– Е, такава е правораздавателната система, господин Харди. Свиквайте.

– Системата се пропуква, ваша светлост. Ако ще държат жена ми в затвора, поне ги накарайте да го направят открито.

Брон опря лакти на бюрото.

– Знаете ли, господин Харди, тази сутрин самият кмет се опита да заобиколи съдебната процедура. До гуша ми дойде от хора, които не спират пътьом да се занимават с това. – Тя изпъна рамене и за последен път побутна листа към него. – Написали сте речта си – отнесете я в Областната прокуратура. Трите ви минути изтекоха.

Харди си бе подготвил един последен ход, но не искаше да го използва, освен ако няма друг избор. Само че сега се налагаше. Все пак поемаше огромен риск. Ако не сполучеше, последиците щяха да са катастрофални за благонадеждността му, за цялата му кариера.

– Ами ако доведа Бомонт на изслушването?

Брон го изгледа втрещено.

– Чух, че бил избягал.

Харди ловко се възползва от думите й.

– Скот Рандъл не разполага с нищо, ваша светлост. Затвори жена ми, за да спаси доброто си име. Ако се стигне до дело, оставете го да действа на открито заседание, стига да е в състояние.

– Твърдите, че Рон Бомонт ще даде показания на изслушването утре, така ли?

Харди кимна. Сърцето му се бе качило в гърлото.

– Ако не се яви в съдебната зала, няма да има изслушване.

Видя как умът й се бори с чутото. Брон бе избухлива и той й бе лично ядосан за онова, което бе сторила на Франи. Но като повечето съдии от Върховния съд, тя се гордееше с непоклатимата си безпристрастност. В момента Харди разчиташе на това нейно качество.

Обществена тайна бе, че точно това ръководство на Областната прокуратура систематично допуска процедурни нарушения при заседанията на разширения състав от съдебни заседатели. В края на краищата заради безочието и грандоманията на Скот Рандъл самата Брон преди малко бе притисната и унизително нахокана от кмета.

Тя мрачно се взря над очилата си със стиснати до краен предел устни.

– Искам да разберете, че ако не бях толкова ядосана на съпругата ви, нямаше да ви разреша това изслушване. Но не бива да допускам личните ми чувства да се намесват, а ако не ви позволя това изслушване, няма да съм сигурна, че те не са си казали думата.

Придърпа листа към себе си и ядосано се подписа най-отдолу. Харди протегна ръка, но тя задържа искането още един миг.

– Ако утре вляза в съдебната зала и Рон Бомонт го няма, няма да получите дори и три минути.

В „При Лу Гърка“ имаше китайски вариант на паелята като специалитет на деня. Резени октопод (вероятно гума), наденица, може би пиле (трудно бе да се разбере) и някакво червено вещество – всичко това разбъркано в ориз със соев сос. Тъй като специалитетът винаги бе – единственото блюдо в менюто за деня, Харди си го поръча. В кабинета на Глицки го връхлетя пристъп на вълчи глад и той с радост би си поръчал някакъв вариант на кълцана шунка с подправки, стига само да му предложат. Навярно щеше да е по-прилична от паелята, която, налагаше се да признае, не бе цвете.

Но я изяде почти всичката, седнал в едно от сепаретата до прозореца, който в сутерена на „При Лу“ започваше от равнището на тротоара. Така и така, можеше да яде и кълцана гума, защото храната не го интересуваше.

Нещо далеч по-завладяващо привличаше вниманието му: любовните писма на Джим Пиърс до Брий Бомонт, които тя бе запазила в университетския си албум. Бяха десетина, сравнително късички – по половин страничка или малко по-дълги – и болезнено, по юношески страстни. Любителска поезия, от която потръпна:

Да те докосна

Е мечтата ми

Веднъж поне.

Е, не можах

Това да сторя

Ни веднъж,

Уви.

Любов,

Ад,

Див копнеж

Веднъж да те докосна

Ела!

Три от тях бяха написани върху бланки на „Калоко“. Нито едно нямаше дата, макар хартията да бе пожълтяла, което наведе Харди на заключението, че последните са писани преди няколко години.

„Значи Дейвид Фримън отново излезе прав“, помисли си Харди с благоговение, оставяйки последното писмо. И нищо чудно. Пиърс може и да е женен за първокласна хубавица, както и президентът Кенеди, но това не бе гаранция, че няма извънбрачни връзки. „Такава е човешката природа – бе казал Фримън. – Мъжете искат да имат много жени. Жените искат най-блестящия мъж.“

Точно когато усещаше, че най-после се добират до връзката между смъртта на Брий и Кери и Торн, Харди нямаше нужда от това усложнение. Бе в състояние да разбере отричането на Пиърс, особено в присъствието на жена му. А ако се съди по овехтелите писма, връзката им навярно е приключила преди години, възможно е още преди и двамата да са били женени. Но откритието бе нежелано: опитваше се да намали списъка на заподозрените, а не да го разшири. А ако Пиърс и Брий някога са били любовници – въпросът вече бе предрешен, – това обстоятелство отново вписваше петролния магнат в пейзажа или поне в периферията му.

– Как си днес, Диз?

Лу Гърка самолично се надвеси над масата, откъсвайки Харди от вглъбеността му. Адвокатът се усмихна и посочи почти празната си чиния.

– Май по-добре от всякога, Лу.

Собственикът показа сума ти зъби изпод дебелите си, посивели мустаци.

– Тая сутрин всички това разправят. Току-виж ни стане навик. – Вмъкна се в сепарето на отсрещната страна. Тъмните му очи престанаха да се усмихват. – Ей, подочух това-онова. За теб, за жена ти, за къщата. Добре ли си?

Харди сви рамене.

– Карам я някак, Лу.

– Ако ти трябва нещо, да ми кажеш. – Притеснено прокара ръка по мустаците си. Подвоуми се за миг, после кимна. – Хубаво тогава. – Протегна ръка и Харди я пое. – Късмет. Днеска аз черпя.

Харди му благодари и поразен от неочакваната му любезност, го проследи сочи, докато Лу не започна да си бъбри с друга маса. За двайсет и няколко години подобни общувания между тях се брояха на пръсти и съвсем не бе наясно какво бе предизвикало този разговор.

Общата им принадлежност към човешката раса ли?

Тази мисъл внезапно прикова вниманието му. Най-неочаквано се оказа, че поривът към доброта все още съществува на света. Не само у него, не само у Франи. Върна се към Рон Бомонт – ако е невинен, а на Харди вече му се искаше да вярва, че е така, той живееше в адски кошмар – като него и като Франи.

И жена му бе права. „Най-добре“, беше казала тя. Възможности имаше безброй, но най-добре ще е, ако не й се наложи да говори. А за да се избегне това, те до един зависеха от него. От неговата преценка и ловкост, така е. Но всъщност още повече от неговата човечност – тя лежеше в основата на всичко.

Пак се зае с писмата на Пиърс и с учудване установи, че няма намерение да ги използва за каквото и да било. Поне не днес. Нямаше време. Засега знаеше всичко необходимо за Пиърс. Действал е по принуда. Обичал е Брий. Възможно е дори да я е убил – поради ревност, отказ или поради собственото си отчаяние.

Но от сегашната му гледна точка пътят към истината не минаваше през Пиърс. Трябваше да избере най-вярната посока, а това го върна към Карл Грифин, загинал в търсене на същото.

32

Ателието за химическо чистене „Херитидж“ ръководеше дейността си от една кантора на последния етаж с прозорци към мръсна, влажна и – днес – ветровита уличка в китайския квартал. Харди зави от „Грант“ по тясна пряка. Някакво ручейче течеше по тесен и плитък циментов улей, който разделяше пътя на две. Премина край няколко боклукчийски кофи, от които се носеше силна воня на зеле, развалено месо и урина. Трупчето на мъничко кафяво паленце лежеше жалостиво до една от постройките. Харди не се сдържа – приведе се над него, за да се увери, че не може да го спаси. После насъбра вестници, уви го с тях и го положи в една от кофите.

Погледна адреса и се изкачи по тъмни стълбища. Ако му се наложеше да носи ризите си на пране, едва ли би се спрял точно на тази пералня. Но щом се озова в помещението, остана изненадан. Макар и далеч от супермодерната антисептична суетня на седалището на ФМК, „Херитидж“ бе добре осветена, подобаващо обзаведена, на две бюра имаше компютри.

А най-голямата изненада беше, че това не е пералня.

Хилав наглед възрастен китаец с бифокални очила и колосана риза без яка вдигна очи и стана иззад едно от четирите бюра, още щом вратата се отвори. Говореше на приличен английски, макар и с акцент.

– Аз съм господин Ли. С какво мога да ви помогна?

Харди му подаде визитната си картичка.

– Помагам в разследването за смъртта на полицейски служител и бих ви помолил да ми отделите няколко минути.

Господин Ли хвърли още един поглед на визитната картичка.

– От полицията ли сте?

– Не. – Човекът се намръщи и Харди побърза да продължи: – Но ми се струва, че е възможно полицаят да е идвал тук и да е разпитвал някого във връзка със смъртта на една жена.

Китаецът пресметна наум.

– Значи стават двама умрели?

– Всъщност трима или повече. – Помълча, за да му даде време да осмисли думите му. – Работя за полицията. – Не беше съвсем вярно и вече се готвеше да каже на господин Ли, че ще позвъни на Ейб да уреди нещата, но забеляза как китаецът кима в знак на съгласие. – Инспекторът се е казвал Карл Грифин.

Повторно намръщване. Този път по-силно.

– Едър господин, нали? Не съвсем чист. Мъртъв ли е?

У Харди пламна искрица надежда.

– Да. Бил е убит преди няколко седмици. Надявам се да разбера за какво ви е разпитвал.

Продължавайки да кима, господин Ли махна на Харди да го следва и го заведе при бюрото, от което току-що бе станал. Старецът натрака нещо на клавиатурата, кимна и посочи екрана.

– „Бродуей“, 2006. Наши клиенти.

– Цялата сграда ли чистите?

– Не. Там според мен има двайсет и три, двайсет и четири апартамента на различни наематели. Имаме договор с домоуправителя за общите площи, а много от обитателите с радост се ползват от услугите ни.

– И Брий Бомонт е била една от тях?

– Да. – Господин Ли хвърли кратък поглед на Харди и се реши да направи личен коментар. – Много тъжно, че с нея е станало така.

– Да, прав сте – отвърна адвокатът. Цялата история тънеше в тъга. Замълча пред наплива на това чувство. – И какво е разписанието ви за чистене там? Предполагам, че ходите във вторник и четвъртък, така ли?

– Да.

– Значи чистите жилищата два пъти седмично?

– Не. Общо взето чистим веднъж. Половината апартаменти през единия ден, другата половина – през другия.

– И кога сте чистили у Брий?

– В четвъртък. Всеки четвъртък.

Харди разбра причината за посещението на Грифин. Ако „Херитидж“ бяха ходили във вторник, вероятно час-два след смъртта на Брий, преди да пристигне екипът за оглед на местопрестъплението, навярно можеха да се открият следи от улики сред средствата за чистене, в торбичките на прахосмукачките и прочие. Но очевидно не бе станало така.

Все пак искаше да се увери.

– Значи не сте били в апартамента й в деня на смъртта й?

– Не. За това ни пита сержант Грифин.

– А попита ли ви дали някой от вашия персонал не е срещнал непознат? Да е забелязал нещо особено?

– Да, естествено. – Господин Ли се облегна на стола със скръстени ръце. – Но вие сте ходили там, нали? Значи сте наясно. Сградата не е съвсем обикновен блок с апартаменти. На всеки етаж има само по два, а в надстройката – един-единствен.

Харди си припомни. На дванайсетия етаж на Брий имаше просто площадка и прозорец. Обитателите всъщност не ходеха по коридорите и не се шляеха из заключеното фоайе.

– Значи във вашето оборудване не е било открито нищо. Когато пристигнахте там в четвъртък, огледът на местопрестъплението беше вече приключил, нали?

Китаецът поклати глава.

– Нямам представа. Но инспектор Грифин… един момент.

Собственикът отвори чекмеджето и се порови известно време, намери каквото търсеше, измъкна го и го подаде на Харди.

Беше смачкан лист хартия. Пулсът на Харди се ускори, щом разбра какво би могло да е това: лист, откъснат от бележника на Грифин. Зачете вече познатите му драскулки: „10.01. Получено от химическо чистене «Херитидж». Мъжки часовник от злато и платина «Мовадо», сериен номер 81–84–9880/8367685. Номер на уликата: 981113248. К. Грифин, СФПУ, значка 1123.“

– Откъде го взехте? – попита Харди. – Къде е часовникът?

Господин Ли красноречиво вдигна рамене.

– Когато инспекторът дойде тук, каза, че часовникът все още му бил нужен. Трябвало да пазя разписката. Ако никой не го потърсел, можел в крайна сметка да остане за нас.

– Но преди всичко – как получихте разписката?

– Инспекторът я дал на моя контрольор от сградата. Намерили го, докато чистели.

– Когато вашите хора са чистили там ли? В четвъртък ли?

Ли помисли за миг.

– Да. Датата върху разписката е първи октомври, виждате ли? В четвъртък.

– И оттогава никой не го е потърсил? Не е съобщил, че го е загубил?

– Не – отговори старецът. – Поне не на моите хора.

Харди не се изненада от чутото. Ако часовникът е паднал по невнимание, например при сбиване на местопрестъплението, щеше да е върхът на глупостта да се върнеш обратно и да го търсиш. Но се случваха и по-странни неща.

„Разбира се – осъзна Харди, – часовникът може да е на Рон. При настъпилите след смъртта на Брий промени в живота му, нищо чудно да не е забелязал липсата му. Но Грифин щеше направо да го попита. Нали?“