Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 27 страниц)

– Добре, но не разбирам… – Замълча. – Но къде е самият часовник, господин Харди? Без него…

Харди кимна и посочи свидетеля.

– Господин Пиърс го носи в момента.

Неочаквано и най-после в помещението се възцари дълбока тишина. И в настаналото мълчание Харди изрече едва ли не шепнешком:

– Господин Пиърс?

Свидетелят не можеше да се препира безнаказано. Знаеше, че из целия апартамент има улики за пребиваването му там. И макар това да не бе убедително доказателство, че е убил Брий, знаеше и какво ще намери полицията, стига да започне оглед: чаши от същото стъкло като парченцата, намерени в косата на Брий, следи от боричкането, при което часовникът му бе паднал.

Вторачи безизразен поглед в Харди.

– Не исках да…

Гласът на Джаред Райт избумтя в залата:

– За Бога, Джим, млъкни! Нито дума повече!

А Брон удряше ли, удряше с чукчето си сред последвалата глъчка.

Глицки го биваше за подобни неща. Съдебният пристав задържа Пиърс, въпреки горещите възражения на Джаред Райт. А после в залата настъпи бъркотия, предизвикана от ощетените свидетели, принудени да загубят толкова часове от деня си. Накрая дойде времето и за Рон – извинения и благодарности. Няколко не съвсем ясни закачки относно Касандра, която пак била тръгнала на училище.

Изчакал търпеливо, Глицки придружи Харди и Дейвид Фримън, докато слизаха по стълбите и извеждаха Франи от дебрите на правораздавателната система. Дейвид Фримън си тръгна, за да се върне на работното си място, и двамата мъже най-после останаха за пет минути насаме в чакалнята на затвора, докато една пазачка отведе Франи да си получи личните вещи.

Не минаха и три секунди, откакто тя се бе скрила от погледите им, и Глицки се обърна към Харди:

– Добре мина. Не че убийствата са ми професия де.

Харди не бе съвсем сигурен в точното време, но тогава не можеше да направи друго.

– Научих едва тази сутрин, Ейб, и имах намерение да ти кажа, но нали си спомняш, че се посдърпахме дали си се срещал с Рон, и точно тогава Рандъл и Прат изникнаха в коридора. Сметнах, че все ще го преживееш някак.

Лейтенантът за миг се замисли – все още спокоен, по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан.

– И как го откри? Не по стихотворенията, нали?

– Не. За тях се сетих, чак когато вече бях разбрал. Дори не и по часовника. А по „Бадемовите скалички“.

Харди му разказа за купата с бонбони до вратата в къщата на Пиърс, за стомашното съдържание на Грифин и Канета, за златистите обвивки в двете коли.

– Отначало не съобразих, заради проклетата „Бадемова радост“ в колата на Грифин. И като видях бадеми и шоколад, реших, че е от „Бадемовата радост“, разбираш ли?

– Да.

– Само че при аутопсията на Грифин не е бил открит кокос, значи напоследък той не е ял „Бадемова радост“. Проверих при Страут. Само бадеми и шоколад. У Канета също бяха намерили бадеми и шоколад, което ме накара да се замисля. Канета е наминал към къщата на Пиърс, да го поизцеди, грабнал е два бонбона до вратата и ги е изял точно преди да го застрелят.

– Смяташ, че Пиърс го е пречукал в собствената си къща ли?

– Допускам. Били са сами. Ако огледате, все ще намерите нещо, но предполагам, че и Пиърс ще ви каже. Като започнат веднъж с признанията… впрочем ти и сам знаеш.

Глицки знаеше. Едно нещо не разбираше: защо Канета е чакал толкова време, преди да започне да изнудва Пиърс.

– Защо точно тогава? Защо не по-рано?

Честно казано, Харди не бе съвсем сигурен.

– Предполагам, че първоначално – и бих добавил най-вероятно – е умирал от желание да приеме, че убиецът е Рон. Щом му е станало ясно, че не е така, от негова гледна точка е оставал един-единствен заподозрян, а пък той се случил паралия. – Тъжно поклати глава – Канета, макар подмамен и объркан, му харесваше. – Излъгал се е в човека.

Глицки смучеше вътрешността на бузата си.

– Грифин е носел часовника, когато е говорил с Пиърс след погребението – промълви най-после. – Показал му го е.

Харди кимна.

– Точно така. И Пиърс очевидно е сметнал, че самият Грифин го е намерил, а не чистачите. А щом е така, само Грифин е знаел за „Деветстотин и втори“ апартамент и часовникът е бил единствената улика. И тъй, Пиърс е грабнал пистолета му – може и да са се сборичкали, знам ли, – но все пак Пиърс е надвил. Успял е да го вземе и е застрелял Грифин. И си е прибрал часовника. – Поклати глава. – Станало е импровизирано, но _едва не_ мина. Добре, че беше разписката в „Херитидж“.

Глицки би могъл да пита и разпитва защо Харди не му е показал разписката, но осъзна, че ще прилича на вайкане. Приятелят му бе направил каквото е смятал за нужно и нито една дума на лейтенанта нямаше да промени каквото и да е. Нито пък щеше да въздейства на поведението му в бъдеще. Но имаше още един, последен въпрос:

– И на Франи изобщо не й се наложи да издава голямата тайна на Рон, нали?

Адвокатът му хвърли кос поглед.

– Добре, че ми напомни – май не.

– А ти случайно да си разбрал каква е тя?

– Какво? – дръпна си ухото Харди.

Глицки понечи да повтори въпроса си, но приятелят му вдигна ръка да го спре.

– Не те чувам. Имам банан в ухото.

Епилог

В петък, на двайсет и шести март, губернаторът Деймън Кери ратифицира закона за забрана на МТБЕ в Калифорния. Законът, наречен от медиите „Закона на Брий“ представляваше кулминацията на главните законодателни усилия на губернатора през първите три месеца от мандата му и обществеността го приемаше като политическа и морална победа над петролните магнати и лобиращите за конкретните им интереси. Кери разчистваше щатското законодателство, щатските водоизточници. Вече се носеше мълва за негова бъдеща национална кампания.

Ал Валънс се погрижи резултатите от доклада на Брий Бомонт, порицаващ етанола и всички останали окислители, да не попаднат на бюрото на губернатора. Всъщност във встъплението на закона се възхваляваше Агенцията за опазване на околната среда, задето бе въвела задължително използване на окислители в преформулирания бензин. Под въздействието им щатският въздух се бе подобрил и бе достигнал най-чистите си равнища от десетилетия. Окислителите като етанол и МТБЕ се оказаха ефективни при намаляване замърсяването на въздуха.

За нещастие бензиновата добавка МТБЕ се бе оказала канцерогенна. Някои други окислители, най-вече етанолът, се намираха в достатъчни количества да задоволят нуждите на щата. Все по-нарастващото наличие на МТБЕ в подпочвените води на Калифорния представляваше сериозна и нарастваща опасност за здравето и от този ден насетне употребата му настойчиво щеше да се преустановява.

Две седмици по-късно, при срещата на акционерите на „Спейдър Круч Охайо“ в Синсинати, изпълнителният директор Елис Джаксън с гордост прочете на глас откъси от годишния отчет, украсявайки го за пред слушателите си, където му се струваше уместно:

– Що се отнася до производството на етанол, със задоволство ви съобщавам, че последната битка във войната между Близкия изток и Средния запад засега завърши в наша полза. Завишеното търсене на етанол като бензинова добавка в много щати, но най-вече на обширния Калифорнийски пазар, принуди правителството на САЩ да продължи освобождаването на федералните горива от данъци. Освен това правителството гарантира изкупуването на всички излишъци от царевичен етанол, произвеждан в нашата страна, чак до средата на следващото хилядолетие.

Думите му предизвикаха бурни аплодисменти.

– … но си имаше своята цена. Благодарение усилията на корпоративното щатско и федерално лобиране и проучвания в полза на субсидиите за етанол, през финансовата година те възлизат на осем милиона и шестстотин хиляди долара. Изтеклата година, разбира се, бе изборна. Ние подкрепихме политически кампании във всички двайсет и три щата, където се провеждаха избори, и с огромна радост отчитаме, че седемдесет и два процента от кандидатите ни успяха да заемат изборни длъжности.

С увеличаване на политическото ни влияние неизбежно ще нарастват и разходите ни за лобиране. Но тяхната сума бледнее в сравнение с четирийсетте и пет милиона долара _печалба_ – повтарям, такава е печалбата, – получена от продажбата на етанол в Съединените щати през изтеклата година. След неотдавнашната забрана на МТБЕ се очаква потреблението на етанол в Калифорния да се увеличи многократно в най-близко време. А сме свидетели на подобни кампании в много други райони на страната.

Джаксън се въздържа да им прочете следващите изречения. А те гласяха следното: „За съжаление пазарите в Калифорния и други щати все още остават в известна степен незадоволени заради трайната ни неспособност да им доставяме етанол в достатъчни количества и ако не беше правителствената програма за субсидии, цената му щеше да е значителна. Въпреки това проучванията по този проблем продължават. Понастоящем без помощта на правителството реалните разходи за добив на етанол – включително заплатите, стойността на рафинирането, на горивото за засяване и жътва на царевицата – са средно долар за четири литра и половина или грубо – два пъти повече от бензина. За щастие правителствените данъчни кредити ни осигуряват конкурентоспособност, но очевидно е, че тази сфера се нуждае от подобрения.“

Ала тези редове сякаш изобщо не съществуваха. Джаксън продължи гладко, а в гласа му звънтеше самоувереност:

– Печалбите от етанола през следващата година ще варират в границата от сто милиона долара и ако съумеем да увеличим производството, за да посрещнем нуждите на пазара, в недалечно бъдеще можем да предвиждаме печалби, които ще възлязат на половин милиард долара годишно!

Елис изчака, докато аплодисментите разтърсваха помещението. Най-накрая, широко усмихнат, вдигна ръце и шумът стихна. Изпълнителният директор се приведе към микрофона:

– Дами и господа – победоносно се провикна той, – беше страхотна година!

Следващата събота децата на семейство Харди прекарваха последния си ден в къщата на баба и дядо.

В момента, час преди здрачаване, Дизмъс и Франи работеха в мълчание и приключваха с последните придобивки в наново обзаведената си кухня. Прозорци на покрива, бели шкафове и петдесет допълнителни квадратни метра, приспособени за сметка на стаите в задната част на къщата, придаваха на помещението усещане за въздух и простор.

В крайна сметка бяха възприели китайското гледище, че бедата и сполуката се означават с един и същ символ. И тъй, след като възстановиха първоначалната основа на къщата, те се прехвърлиха нагоре. Над първия етаж надстроиха спалня и баня. Това им освободи пространство да превърнат старата си спалня в семейна стая. Което пък означаваше, че в дневната вече няма да има телевизор – отдавна набелязана цел: вече бе възможно там да се проведе смислен и непрекъсван разговор.

Харди вгради нов, двеста и седемдесетлитров аквариум за рибки в стената между кухнята и семейната стая, за да му се любуват и от двете страни. На достъпна височина завинти стара въдица за марлини на стената над новата печка и на нея окачи железния си тиган, чиято черна вътрешност заблестя, закалена в пожара и прясно натъркана със зехтин.

По време на строителството бяха струпали в задните стаи колкото се може повече от вещите и през последните три дни приключиха с пренасянето на най-тежките от тях. И ето, новите мебели красяха дневната и трапезарията. Три нови и оцелялото слонче от венецианско стъкло отново се строиха на полицата над камината. Върху новото им легло горе се кипреше ватирано одеяло с венчален пръстен, което бяха открили в антикварен магазин при семейно пътуване през почивните дни до Мендосино.

Бяха се изръсили и въпреки парите от застраховката, приличаха на разорени младоженци след сватбено пътешествие.

Харди приключи с нареждането на купчина чинии в един шкаф, извърна се и се изненада, че внезапно е останал сам. Отвори вратата към трапезарията и я прекоси покрай солидната и елегантна маса със столове. Десетината слоя лимоново масло все пак не премахнаха миризмата на изгоряло от бюфета, но тази вещ от преди създаваше уют и представляваше поне някаква връзка с миналото.

Слънцето клонеше към залез и лъчите му струяха през капаците на еркерните прозорци, осветявайки дневната, Франи седеше на крайчето на дивана пред нещо, което според Харди можеше да се превърне в негово кресло за четене, но все още бе рано да се каже, тъй като не бе привикнал към него.

– Добре ли си?

Тя побърза да се усмихне любезно.

– Просто си почивам.

Застанал между двете помещения, той се загледа в лицето й за известно време, после взе един стол иззад гърба си и седна с лице към нея.

– Красиво е, нали? – попита жена му.

Здраво забил ходила в пода, с лакти на коленете, Харди се огледа: лъскавия дървен под, килимчето в стил навахо, светлия кожен диван, няколко изискани нови принадлежности, няколко произведения на изкуството, Франи имаше право – подредбата бе малко еклектична, смътно напомняше за Санта Фе, но всичко прекрасно си подхождаше.

– Добра работа свършихме.

Начинът му на изразяване я шокира и неопределената усмивка отново се изписа на устните й, потрепна и изчезна.

– Какво има? – попита Харди.

– Така е, сам знаеш. Заедно вършим нещата добре.

– Точно това казах и аз.

– Да, разликата обаче е, че аз наистина го мисля.

Той я изгледа.

– И аз, Франи.

Тя се подвоуми, после стана, отиде до прозореца и остана там известно време, преди да се обърне отново към него.

– Истинският живот отново ще започне тук в понеделник. Ще си бъдем четиримата.

– Зная.

– Училището, децата, домакинските грижи, твоята работа. Не искам пак да се докараме до предишното положение. – Махна да покаже новия им дом. – Ако няма да имам теб, всичко това не ми трябва – ето какво имах предвид. Още утре ще го зарежа, ако започне да ти се струва, че се налага да работиш денонощно, за да го изплатиш, ако бремето е прекалено голямо.

Той вкопчи ръцете си една в друга.

– Причината не е в работата. – Изпусна въздух с надути бузи. – За мен работата беше бягство.

– От какво? – Едва долови следващите й думи: – От мен ли?

Харди вдигна рамене и ги отпусна тежко.

– Не зная. От всичко. Май бях забравил, че трябва заедно да постигаме всичко.

Думите му докоснаха някаква струна в душата й и тя се изсмя тихичко:

– Е, предишното си го постигнахме заедно. Но знаеш ли, никога не съм те лъгала. Никога.

– Зная.

– Наистина ли? Защото е така.

Той се замисли, въздъхна дълбоко.

– Всъщност винаги съм ти вярвал, Франи. Просто тогава ми беше трудно да те разбера.

– Зная. Толкова съжалявам за станалото. – Тя колебливо пристъпи към него. – Значи ще можем да започнем наново? Нова къща, нови взаимоотношения.

– Опитвам се.

Тя измина и останалия път до стола му.

– Зная. Аз също. Но последните ни месеци, прекарани при Ед и Ерин, бяха чудесни. И не бяха досадно ежедневие, както при нас четиримата вкъщи. А ми се струва, че се дразниш точно от досадното ежедневие.

Харди дълго мълча и накрая й отговори:

– Права си.

– И то отново ни предстои.

Той се опита да го обърне на шега:

– Чак от понеделник.

Но Франи не се отказа.

– И какво ще предприемем?

Дизмъс въздъхна повторно.

– Какво ще кажеш: като ти се иска да се изповядаш пред някого, да идваш при мен?

– Ще опитам. Стига да ме изслушваш.

– Изглежда справедливо. – Той срещна погледа й. – Но какво ще кажеш и за малко повече равновесие между „детските работи“ е работите на възрастните? Не моля за невъзможни неща – например седемдесет на трийсет процента и да излизаме само двамата на всеки две седмици.

Франи бе принудена да признае, че той има право.

– Зная, че малко прекалявам. Аз съм виновна. – Изправи раменете му и седна в скута му. – Но пак ще имам приятели и вероятно някои от тях ще са мъже.

Тук Харди едва не се усмихна.

– И през ум не ми минава да спирам. Приятелите са хубаво нещо. Възможно е и аз да си имам няколко – имам предвид жени. Което обаче май не е като твоето приятелство с мъжете.

– Не зная – отвърна тя. – На някои жени им допада твоят стар и неумолим вид.

– Едва ли приятелствата ми ще имат нещо общо с външния ми вид. А какво искаш да кажеш с това „стар“?

– Е, всъщност не стар, а по-скоро зрял, внушителен.

– Внушителен. Това ми допада. – Целуна я, и то както трябва. След около петнайсет секунди, току-що приключил с едната целувка, я целуна втори път. – Внушавай ми това – заключи.

– Уверена съм, че ще мога – отвърна Франи.

Изправи се, улови го за ръка и го поведе през трапезарията, през кухнята и нагоре по стълбите към новата им спалня.

На следващия ден, в неделя, силен, дъхтящ на море вятър задуха откъм океана, но небето бе яркосиньо и температурата позволяваше да ходиш по риза.

Цялото семейство Харди и повечето им приятели и роднини се бяха събрали да отпразнуват нанасянето им в къщата: Глицки, баща му Нат и синът му Орел, Дейвид Фримън, Еди Ерин Кокран, Моузес Макгайър, съпругата му Сюзън Вайс със сина си Рико и Анджела Моралес с две от децата си, Макс, Касандра и Рон Бомонт, както и приятелката му Мари.

Задният двор на Харди представляваше продълговата и тясна ивица трева, оградена с розови храсти. Той се намираше между два невисоки блока, които за щастие пропускаха слънчевите лъчи.

Всички, освен Фримън, бяха донесли тенджери с гощавки: чили, спагети, чопино*, задушено овнешко със зеленчуци. Всички тези ястия, заедно със салатите и хляба и буренцето с бира, бяха наредени на масата за пикник. И сега, след огледа на къщата и ахканията и охканията, след като пийнаха и похапнаха, Глицки хвърли поглед на Харди и двамата влязоха вътре да се полюбуват на последните подробности от подредбата или нещо подобно.

[* Пикантно ястие от задушена риба, скариди и раци със зеленчуци и червено вино. – Б.пр.]

Всъщност прекосиха цялата къща и излязоха на новата веранда, два пъти по-широка от предишната. Харди приседна на новия парапет, но все още не себе настанил като хората, когато външната врата се отвори и се появи Дейвид Фримън, размахал пура.

– Рекох си да изляза навън да попуша.

– Ти си беше навън, Дейвид – отвърна Харди. – В задния двор.

Но старецът цъкна недоволно.

– Деца. Долнопробни пури. Съсипва им дробовете. Ако вие обаче, приятели, искате да останете насаме…

Харди изгледа въпросително Глицки, а той сви рамене. Нямаше значение.

– Стига да умееш да пазиш тайни.

– Такова ми е призванието – отговори Фримън с безизразно лице.

– И какво? – обърна се Харди към лейтенанта.

– Знам го от става вече две седмици – започна Глицки, – но исках да изчакам до днес, за да ти кажа нещо, което да внесе хармония в случилото се.

– Виж го само какви ги ниже – отбеляза Харди пред Фримън.

– Тъкмо му се любувах – отвърна старият човек.

Глицки рядко се усмихваше, но Харди сметна, че изражението му в момента със сигурност следва да се определи като самодоволно ухилване.

– Няма да ти падам на колене – сериозно продължи той.

– Става дума за Бакстър Торн.

– Добре – прие Харди, – може пък и да ти се примоля мъничко.

Една седмица след изборите, през която специалният издирвателен отряд на Глицки не бе успял да изкопае поне някаква улика, свързваща нападението над пулгаския Храм на водата с Торн и компанията му, ФМК бе затворила офиса си на „Ембаркадеро“ завинаги. Макар полицейските следователи да бяха помолили Торн да остане на разположение, два дни след затварянето на ФМК той бе изчезнал безследно, без да остави новия си адрес.

Харди не бе наясно какво възнамерява да прави с Торн, ако някой ден го пипне. Настаняването на Франи и децата у дядо и баба му бе попречило да издири Торн, а после вече бе станало прекалено късно. Когато най-после се опита да влезе във връзка с него, той вече бе избягал.

– Утре стават две седмици от опита за обир в дома на един сенатор в Джорджтаун в големия селскостопански щат Ню Джърси, огласил неотдавна решението си да поведе битка срещу освобождаването на етанола от федерални данъци за горива. Предполагало се, че в къщата няма никой, но камериерката била там и спяла в стаята си на горния етаж, когато станал взломът. Тя държала зареден пистолет в нощното си шкафче. Може би си чел за случая.

– Торн – произнесе Харди.

Глицки кимна.

– Два дни не успели да установят самоличността му, а когато най-после го идентифицирали, новината вече не интересувала никого. Де да го беше застреляла съпругата на сенатора или нещо подобно – тогава щеше да се вдигне шум, а така чисто и просто изглеждало като поредния неуспешен обир с взлом. Но тъй като го бях обявил за издирване, за да го разпитам, от полицията в Джорджтаун ми се обадиха. Твоят господин Торн, както се казва, вече не е между живите.

Харди се надигна от перилата.

– Е, ето на – промълви той. Помълча и добави: – А защо не се радвам?

– Защото е тъжно, когато някой умре, затова. – Фримън палеше пурата си. – Винаги е тъжно, когато някой умира.

Слънцето бе залязло. Рон, Мари и двете им деца махаха и викаха за довиждане на път за външната порта и смехът им отекваше и отскачаше от двата блока, докато те вървяха към колата си.

Харди стоеше на верандата, прегърнал Франи. Тя се притисна до него, каза, че на негово място много би се радвала за Бомонтови.

– Изглеждат щастливи – призна той.

– Нямам предвид това.

– Зная, зная.

Всъщност той знаеше повече от нея. Веднага след собственото си разследване, за да задоволи любопитството си, бе проверил разказа на Рон Бомонт за първия му брак. Първоначалното дело за присъждане на попечителство и последвалата присъда бяха вдигнали доста шум в Расин, но самото отвличане на децата няколко седмици бе държало в напрежение почти целия Среден запад. Относително лесно бе да проследи историята, докато тя не се бе превърнала в остаряла новина в същинския смисъл на думата и не бе изчезнала от страниците на вестниците.

Доста по-трудно се оказа да проследи живота на Даун. Във всички вестникарски репортажи – както за делото за попечителство, така и за отвличането – майката на Макс и Касандра се споменаваше като Даун Брунета. По това време в Расин и околностите вече не живееше никой с подобна фамилия. Накрая Харди се обади на Рон и го попита дали бившата му жена не е използвала професионален псевдоним. „Да – бе отвърнал той, – Амбър Даун.“

Един сержант в отдела на Глицки на име Пол Тию се бе преместил от отдел „Издирване на изчезнали лица“ и все още се фукаше, че няма човек на света, когото не би могъл да открие. Харди, без да издава причината за интереса си – „заради един клиент“ – се хвана на бас с Тию на каса хубаво вино, че последният не е в състояние да открие порнографската актриса, която през последните десет години е работила под псевдонима Амбър Даун.

И дори на запаления и опитен Тию му бе нужен цял месец. Амбър Даун, известна още като Даун Брунета, с истинско име Джуди Роузън, бе починала през 1996 година в Бърбанк от свръхдоза кокаин и хероин. През последните пет години от живота си тя периодично бе работила като помощник-администратор и актриса за вече несъществуващата компания „Увеселителни продукции“, ръководеща търговията си от един склад.

Актът й за раждане и някои лични вещи се намирали в апартамента, който деляла с Дърк Болинг – трийсетгодишен актьор, чието истинско име било Дон Стантън. Била на четирийсет и пет – пет години по-възрастна, отколкото е казала на Рон, съобрази Харди.

Тию поиска да разбере дали Харди желае да се сдобие с копие от някой неин филм. Натъкнал се на седем, в които тя изпълнявала второстепенни роли. За още една каса вино сигурно щял да намери и повече, макар че получаването на истинските копия щяло да изисква повечко ровене. Адвокатът благодари на Тию за положените усилия, даде му касата с каберне и му каза, че е дотук. Получил каквото му трябвало.

Сега, застанал на верандата, притисна жена си още по-силно. Чу как собствените му деца играят на някаква импровизирана игра в задния двор. Смееха се, тичаха, все повече пощуряваха и вдигаха невъобразим шум. Всеки момент щяха да прекалят. Целуна Франи по косата и й се усмихна.

– Мой ред е – каза Харди.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2991

__Издание:__

Джон Лескроарт. Нищо друго, освен истината

Издателство „Весела Люцканова“, София, 2000

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров