Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 27 страниц)

Но непосредствено пред очите му се разкриваше още по-хубава гледка. Не можеше да откъсне очи от идеалното дупе на Брий, което тя бе натъпкала в чифт фирмени дънки. Досега не я бе виждал по дънки. Нито по тениска без нищо отдолу. Нито пък боса. Русата й коса падаше тежко до средата на гърба. Помисли си, че може да обхване талията й с шепи.

И всичко това по някакъв начин пробуди смътен гняв, защото тя можеше колкото си иска да си ходи ето така пред него, но пропастта помежду им бе толкова бездънна, че в буквалния смисъл на думата бе немислимо той да реагира по какъвто и да било начин. Тя стоеше толкова над него, че той изобщо не съществуваше за нея. А това направо го изкарваше от кожата му.

Докато вървяха, тя поведе разговор за незначителни неща:

– Извини ме, че съм в този вид. Цял следобед не съм ставала от компютъра и загубих представа за времето.

Слушаше я с половин ухо, все така впил очи в нея, когато тя внезапно се обърна – дали улови накъде бе насочен погледът му? – и посочи един от ниските, тапицирани столове.

– Както и да е, нека просто ти благодаря, че намина. Не исках да те безпокоя, но не зная какво да правя. Щеше ми се да се посъветвам с теб, преди да обременявам Деймън с каквото и да било.

– Ще направя каквото мога – неуверено отвърна Валънс. Беше висок почти един и осемдесет – горе-долу колкото Брий – и тежеше близо деветдесет килограма. Имаше кестенява коса, хвърляше тромава сянка, бялата му риза бе зле колосана и сакото му бе провиснало. Езикът не му се подчиняваше. – Благодарен съм ти, че си се сетила за мен.

Навярно усетила как той реагира на присъствието й, тя постоя неловко за миг, а после му посочи един от столовете.

– Искаш ли да седнеш? Да ти донеса ли нещо за пиене? Разполагам буквално с всичко.

– Да, бих изпил една бира, благодаря.

Отново се взря в нея, но се насили да отклони поглед към балкона и града отвъд. Тя се върна само след секунда с бутилка чуждестранна бира, с изстудена чаша за пилзенска бира и пластмасова бутилка минерална вода.

Валънс любезно й благодари.

– Хубаво жилище – отбеляза, докато си наливаше.

Тя отвинтваше капачката на минералната вода, но спря, а лицето й се натъжи.

– Да. Макар че, боя се, много скоро ще ни се наложи да го напуснем. Но не бива да се оплаквам – беше много удобно, повече, отколкото предполагахме, че… – Замълча. – Поддръжката му е твърде скъпа. А освен това ние с Рон – съпруга ми… е, наясно си.

– Той вкъщи ли е?

Тя поклати глава.

– Не. Отиде с децата… както и да е, няма значение. Не са у дома в момента.

Валънс отпи голяма глътка и се опита да зададе въпроса си предпазливо. Нямаше да му е от полза, ако му проличи каквото и да било.

– За него ли става дума?

Запитването му като че ли я изненада.

– Не. Абсолютно нищо, свързано с него.

Той изчакваше.

Тя се загледа над рамото му, разсеяно поднасяйки бутилката към устните си.

– Напоследък доста се вглеждах в себе си, Ал. А правих и много проучвания.

– Да.

Тя отметна кичур от лицето си.

– Знаеш ли, откакто Деймън ме накара да се усъмня в предположенията си относно моята работа за петролната индустрия, да се огледам във всички посоки, както би се изразил той, беше истинско… предполагам, че ти би го нарекъл образование.

Валънс кимна.

– Което е странно, при положение, че ме смятат за експерт по тези въпроси.

Той вдигна рамене и се опита да се усмихне.

– Е, осъзнала си заблудата си, нищо повече.

Но Брий тръсна глава.

– Не зная какво всъщност осъзнах. Струва ми се, че освен дето се почувствах уязвена, съм била и подведена от хора, на които съм имала доверие, и ядосана на себе си за собствената си глупост – имам предвид, Ал, че не съм глупава, всичко друго да, само не и глупава.

– Така е – отвърна Валънс, стараейки се да говори безгрижно, – не и глупава е добре казано.

Тя пренебрегна лекомислената му забележка. Раздразнено отметна кичур коса.

– И нещо повече, Деймън отново ме върна към подтика да се захвана с всичко това… имам предвид работата си… преди всичко.

– Което ще рече?

Тя помълча.

– Ще ти прозвучи глупаво.

Валънс поклати глава.

– Не, нали се разбрахме, че не си глупава. И защо започна работа преди всичко?

– Исках да върша добро. – Брий въздъхна шумно. – Добре, ето така. Казах го.

– Добре. – „Голяма работа“, помисли си той. – И тъй, искала си да правиш добро.

– И го правех. С МТБЕ направих онова, което си бях поставила за цел. Знаеш ли каква работа върши това вещество за прочистване на въздуха, Ал? Почти напълно ликвидира токсичните газове. Ако отидеш в Пасадена през август, вече ще можеш да видиш планините. И дори ей там – посочи Брий към прозореца. – Всичко се вижда! То направи въздуха по-чист, разбираш ли? Съзнаваш ли какво невероятно постижение е това?

Беше се разпалила и трябваше да стане и да се раздвижи, за да се разтовари поне донякъде. Отвори балконската врата и в помещението нахлу струя студен въздух. Това изглежда я поуспокои за миг и тя пак се обърна с лице към него.

– Както и да е, въпреки сегашните лоши отзиви за него в пресата, въпросът е там, че то наистина действаше, а аз имах принос за него, и то какъв! Агенцията за опазване на природата се възхити, всички се възхитиха. Можеш ли да разбереш до каква степен вложих себе си в разработката му? Как не исках дори да погледна появилите се оплаквания? Не бях в състояние да ги погледна.

– Всеки би те разбрал – кимна Ал, макар самият той да не бе съвсем сигурен, че я разбира. – Естествено е.

– Така е – съгласи се тя. – Напълно е естествено. – Въздъхна и пак седна на стола срещу него, а коленете им почти се докосваха. – Както и да е, по-късно прозрях какво съм вършела, благодарение на Деймън.

– И правилно си постъпила.

– Е, до известна степен.

Валънс вдигна глава.

– Какво искаш да кажеш?

– Че навярно съм била ядосана. Бяха ме изиграли като глупачка и не исках това да се случи повторно. Осъзнах, че Деймън изглежда възнамерява да лансира етанола, макар всъщност да не го прави директно, пък и не съм сигурна, че наистина иска да продължава в тази насока.

За Валънс това бе възможно най-лошата новина. Кандидатът не бе учен – нямаше нужда да знае подробностите. Трябваше да знае единствено, че МТБЕ замърсява подпочвените води, а етанолът – не. Следователно етанолът е за предпочитане. Но не биваше да издава безпокойството си. Вместо това се позабави, отпивайки от бирата, после се усмихна.

– Е, Брий, както сама казваш, никога не е включвал етанола в предизборната си платформа.

– Обаче всъщност за това става дума. И ти го знаеш, Ал.

– И толкова ли е лошо?

– Е, не е страхотно гориво. Производството му е скъпо, не е икономично…

Принуди се да я прекъсне:

– Но не представлява опасност за подпочвените води и пречиства бензина, нали?

Брий се намръщи. Двоумеше се.

– Какво? Кажи ми!

– Не се нуждаем нито от едното, нито от другото. Цялото производство на добавки в основата си е просто едно голямо, алчно мошеничество. Петролните компании, както е известно, трупат милиарди от МТБЕ. Но това не е всичко. Чувал ли си за СКО, петролното сдружение?

Валънс усети, че му се завива свят.

– Разбира се.

– Е, те пък изкарват милиарди и милиарди от дотациите за етанола. Не могат да печелят от него, но някак са убедили правителството, че е от национален интерес производството му да продължи.

– Може и така да е. Може би…

Но тя го прекъсна:

– Не. Не, не е, Ал. Знаеш ли, че добивът му изисква по-голям разходна енергия, отколкото той произвежда като гориво?

– Едва ли, Брий. Как е възможно?

– Извличането на горивото, стойността на превоза, складирането, рафинирането и тъй нататък.

– Добре, но…

– Нищо не е добре. И тъй като горивната му енергия е по-малка от тази на бензина, това означава, че на километър се харчи повече, което засяга всички шофьори. Освен това – продължи Брий, обзета от дълбоко възмущение, – съзнаваш ли, че всеки долар от печалбите на СКО от етанола струва трийсет долара на американския данъкоплатец? И при това изцяло изпускам научната страна. Говоря единствено за гнусния бизнес. Направо ужасно.

Валънс нямаше какво да й отговори. Не знаеше дали всичко това наистина е вярно, а и не му пукаше, но тя очевидно си вярваше и като нищо щеше да го съобщи на Деймън. Ето къде бе проблемът. Ето на какво трябваше да попречи.

Заговори, владеейки гласа си:

– Но, Брий, почти всеки бизнес…

– Само че Деймън не се е ангажирал с всички видове бизнес. А с този. И етанолът не е най-лошото.

Той зачака, стаил дъх. Какво можеше да е по-лошо от вече установеното от нея?

– И какво е най-лошото? – попита.

Тя се приведе напред и очите й фанатично се впиха в неговите.

– Нямаме нужда нито от едното, нито от другото.

– От кое по-точно?

– Нито от МТБЕ, нито от етанол и изобщо от никакви добавки. Агенцията за опазване на природата ги е узаконила, но цялата история е мошеничество. Цялата, разбираш ли? – От гняв гласът й се извиси с няколко децибела.

– Аз… боя се, че не разбирам – успя да измънка той.

– Да, да. Зная, че не ти е ясно. Как иначе? Никой не разбира. Почакай малко.

И ненадейно скочи, едва ли не затича, и изчезна в някакъв коридор срещу кухнята. А след миг се появи отново с голяма купчина книжа в ръце.

– Виж – започна без предисловие, – не очаквам от теб да проумееш научните термини, но нека се опитам да ти обясня.

Той слуша, както му се стори, цяла вечност как тя изброява основните пунктове от доклада, над който бе работила миналия месец и половина. Той съдържаше множество данни – диаграми, уравнения, сравнителни анализи на скоростта на горене, емисии, икономичност на бензините – и постепенно дори Ал Валънс започна да осъзнава какво бе натрупала Брий.

Съставен от патентни заявления, съдебни преписи, лични бележки, административни резюмета и експертни данни на десетки инженери по двигателите, докладът на Брий изчерпателно излагаше една тревожна истина: петролните компании бяха открили способ за такава формула на бензина, че той да изгаря напълно без прибавяне на окислители, без каквито и да било добавки.

– Ето, виждаш ли, Ал, точно това ти казах. Цялата история с добавките е чисто мошеничество. Деймън трябва да го научи. Длъжна съм да му кажа.

Когато тя приключи, Валънс внесе ред в мислите си. Сега не биваше да отблъсква Брий. Ако хукне да обяснява на Деймън, ако го убеди да заговори за откритието й, ще настъпи катастрофа. Въздъхна престорено:

– Ужасно. Направо отвратително. Чудя се как не е гръмнало в новините.

Но Брий имаше готов отговор:

– Това е само купчина от отделни документи, експерименти, мнения. Така работим ние учените – пощипваме оттук-оттам дребни проблеми, сами по себе си привлекателни и предизвикателни.

Както и аз с МТБЕ. В началото, казано дилетантски, работата ми бе да докажа, че той допринася за пречистването на въздуха. И всяка проба излизаше успешна. А после някак си работата ми се промени и постепенно престанах да бъда учен. Превърнах се в говорител, който защитава онова, което е направил, онова, в което вярват в „Калоко“, в което вярвах самата аз. Така че не се интересувах от подпочвените води, от пречистването им, дори от тази нова формула на бензина. Работата ми, животът ми се заключаваше в МТБЕ. Останалото не беше моя грижа. – Погледна го с надежда. – Разбираш ли?

Той кимна.

– Естествено. Естествено, че разбирам.

Брий сгъна листовете на доклада си, облегна се и го сложи в скута си.

– Но сбърках.

– Не, не мисля така. Според мен си вярвала на работодателите си. – Валънс протегна ръка и докосна коляното й с пръсти. Бегло. Жегна го дори през дънките. – Брий, постъпила си правилно, като се обади на мен. Искам да го знаеш.

Тя въздъхна дълбоко.

– Не знаех какво друго да направя. Струва ми се, че съм длъжна да кажа на Деймън, но той трябва да мисли за толкова други неща…

– Точно така.

– Но ако не…

Валънс я прекъсна, за да й даде необходимия й отговор:

– Той ще те разбере, ако не му кажеш. Всъщност след изборите ще ти благодари, че си постъпила така. Главното във всяка кампания на този етап дори при доста по-незначителна разлика от сегашната, Брий, е съсредоточаването. Ако кандидатът се разконцентрира, избирателите се объркват и той е свършен. А трябва да признаеш, че тази материя е сложничка.

Тя се усмихна.

– Предполагам, че е малко сложна.

– Недей да предполагаш. Повярвай ми! – Вече бяха повече от съюзници, бяха истински приятели. Сега бе моментът да опипа почвата. – Брий, имаш ли този доклад и в компютъра си?

– Да.

– Знаеш ли, материалът е доста опасен. Ако попадне в недобросъвестни ръце, може би на съпруга ти…

– Какво?

– Може да го изтрие. Да го заличи от дискетата. И целият ти усилен труд отива по дяволите. Ако съобрази за теб с Деймън…

– Не – възрази тя. – Рон никога не би направил подобно нещо. – Подвоуми се. – Рон приема създалото се положение.

Той сви рамене. Не биваше да настоява.

– Е, твоя работа, но бих могъл да взема всички материали, дискетите ти – всичко. Да ги пазя на сигурно място, докато минат изборите.

Ала тя бе непреклонна.

– Тук са на сигурно място. Не искам Деймън да ги види, преди да съм му казала, докато не намерим време да му обясня, а също и защо съм решила да не му съобщя веднага.

– След изборите ли? – Валънс държеше на недвусмислен отговор, макар че всъщност искаше единствено всички копия от доклада, а най-добре и Брий да изчезне заедно с тях.

– Да, мисля – отвърна тя. – Както решихме.

Но щом вратата се затвори зад гърба му, Ал осъзна, че не бе настоявал докрай. Стоеше на площадката пред асансьорите и се питаше дали да не почука пак, докато тя все още е сама, да влезе и да вземе необходимото – лично, както се полага на професионалист. Защото, доколкото познаваше Брий, а той я познаваше, тя изобщо не бе в състояние да запази откритието само за себе си. Някоя нощ ще се гушне до Деймън и просто ще трябва да му каже, а Деймън ще реши, че най-правилно е да го съобщи на обществеността.

Едно е да бъдеш Белия рицар, предприел кръстоносен поход срещу един нечестив корпоративен замърсител, и съвсем друго е да си вманиачен левичар фанатик, който вярва, че Агенцията за защита на природата е съучастник във Великия правителствен заговор за бензина. Това, макар и вероятно вярно, нямаше да мине и Валънс го знаеше.

Това можеше да струва на Деймън изборите. А на Ал – евентуалните доходни взаимоотношения със СКО за в бъдеще. Щеше да изкара от кожата опасния и непредсказуем Бакстър Торн.

Не. Не става.

От бездънната си фокусническа торба Бакстър Торн извади телефонния номер на Дизмъс Харди и предложи Валънс да му се обади и да замаже лъжата си, че не е звънял на Рон.

Тъй като Харди не си бе у дома, Валънс му остави съобщение на телефонния секретар, после пак се върна при диваните, където Торн пиеше четвъртата си бутилчица след първото питие от чист етанол.

– Би трябвало да свърши работа – забеляза Торн с напълно трезвен глас. – Но не ми допада, че си навира носа в нашите дела. Не му е мястото там, а? Не зная откъде изникна.

Валънс откри, че се бои да отговори. Имаше нещо изцъклено в очите на Торн – навярно не само от алкохола, – което го стряскаше.

Бакстър се облегна, кръстоса крака и пак отпи голяма глътка.

– Загрял е, че го будалкаш. Щом е ходил в жилището на Брий, може да знае нещо за доклада. – Възцари се тишина, която се стори злокобна на Валънс. – А ако е така, току-виж решил да съобщи на Деймън или на пресата.

Измина доста време. Внезапно Торн остави чашата си, тупна се по коленете и стана.

– Е, Ал, благодаря ти за коктейлите. – Пое към вратата. – Струва ми се, че господин Харди разполага с прекалено много свободно време. Мисля, че някое… разсейване точно сега ще му се отрази добре. Казваш, че не си е у дома в момента, а?

– Нямаше го, когато му звънях.

– Да, така е, така е.

Торн погледна през шпионката, открехна вратата, извърна се с лице към Валънс, очевидно взе някакво решение, после отвори широко вратата и си тръгна, без да каже нито дума.

Част трета

22

В Сан Франциско лятото е ветровито, сурово и влажно, макар да вали рядко. А после от края на август до средата на октомври настъпва циганското лято и дните са топли, небето безоблачно и подухва лек ветрец. През останалата част на годината по крайбрежието непрекъснато има мъгла и ниски облаци, които следобед се разсейват над сушата, циклони с ниско атмосферно налягане, от запад вятърът духа с двайсет до трийсет километра в час.

Когато Харди се събуди на дивана у Кокранови малко след шест, беше явно, че циганското лято е свършило и е нахлуло лошото време. Седна сковано и му потрябваха няколко мига, за да се ориентира – отдавна не бе нощувал на дивана в чужда гостна. През венецианските щори се просмукваше смътна утринна дрезгавина, но той някак изведнъж – по качеството на светлината – разбра, че е паднала мъгла. Неволно въздъхна.

След десет минути вече беше на път със запалени фарове. Предстоеше му още един тежък ден и имаше нужда да си вземе душ и да се преоблече. Ерин, разбира се, също бе вече на крака и правеше кафе в кухнята и той й каза, че смята да отскочи до вкъщи, да прослуша телефонния секретар, да се измие и да се върне при тях, преди децата да са се събудили.

Но когато зави към своята пряка, моментално го обзе лошо предчувствие – живееше на тази улица повече от две десетилетия и я познаваше с нещо по-дълбоко от обикновената разсъдъчност. А тази сутрин се усещаше нещо необичайно. Поради мъглата не виждаше края й, където се намираше неговата къща, но определено нещо не бе наред. В дъното й се съзираше мигаща червена светлина. Намали още повече и предпазливо продължи напред – хем не му се щеше, хем едновременно с това го теглеше натам.

А после от здрачината постепенно изплуваха по-ясни очертания, като образи от кошмарен сън. Три пожарни коли все още стояха паркирани насред улицата, а от улеите им, като избълвани змии, се виеха маркучи. Една-две черно-бели патрулни коли – източникът на пулсиращата червена светлина – със светещи буркани. Пет-шест униформени мъже се въртяха по собствената му морава край мократа утринна улица.

Замаян, опитващ се да сподави надигащата се паника, той внимателно паркира плътно до бордюра. Излезе от колата и долови пращенето на радиостанция и като че ли мирис на тлеещо дърво.

Без изобщо да съзнава какво прави, тръгна слисан към все още димящите развалини, които над двайсет години му бяха дом. Пожарникарите и оборудването им бяха натрошили белия стобор на парчета. Доскорошната малка, грижливо поддържана морава представляваше разкашкана кал и овъглено дърво. Предната веранда напълно липсваше, а разрушената дневна зееше противно в мрачната утрин. Столът му. Полицата над камината. Прекрасната им маса със столовете от черешово дърво бе съсипана.

Вече стоеше на участъка си.

– Господине! – Човек с бяла каска внезапно се изпречи на пътя му и го спря: – Съжалявам, но не можете…

– Аз живея тук – каза Харди. – Това е моята къща.

По-голямата част от къщата бе оцеляла като по чудо. Някакви окъснели празнуващи, прибирайки се у дома, забелязали пламъците минути след като пожарът избухнал около четири сутринта и се обадили на пожарната по мобифона си. В резултат задната част от къщата на Харди – кухнята, спалните и банята – бе останала относително невредима, макар че почистването й щеше да трае седмици, а миризмата на изгоряло сигурно никога нямаше да изчезне.

Отговорникът по произшествията – мъжът с бялата каска – му даде разрешение да огледа щетите, но само ако неотстъпно го придружава капитан Флорес. Говореха за улики и консервация на местопрестъплението и Харди осъзна, че поне засега е заподозрян в палеж.

Двамата с Флорес стояха насред кухнята и Харди се мъчеше да отговаря на въпросите на капитана. Но мислите му се отплесваха. Забеляза черния си чугунен тиган на печката, където го бе оставил. Погледна по зеещия към улицата коридор и видя, че външната врата все още виси на пантите си – навярно можеше да се опази. Щеше да я рендоса и да я боядиса повторно.

Под стъпките им хрущяха натрошени стъкла и отломки.

– Не. Не е възможно да е останал незагасен огън – заяви Харди на Флорес. – Не съм се прибирал от вчера сутринта. Не сме палили огън от месеци.

– Ами съвсем очевидно е, че огънят е започнал там, в лицевата част. Там минават ли газови тръби? Пушите ли?

Не и не.

Капитан Флорес бе миловиден младеж с провиснали мустаци. Последва Харди в предната, обгорена част на къщата и двамата спряха в някогашната дневна – от прашната розова зидария не бе останало почти нищо. Над главите им нямаше покрив и все още тук-там капеше вода. Харди въздъхна и попита:

– Какво прави човек в такива случаи?

Флорес присъстваше на подобни сцени всеки божи ден, но въпреки това му бе трудно.

– Имате ли застраховка?

– Да, но нямах това предвид.

– Зная.

– Някой го е предизвикал нарочно, нали? – обърна се Харди към него.

Капитанът вдигна рамене. И да имаше някакви подозрения, не би ги споделил с цивилен.

– Винаги се допуска. Затова си имаме следователи по палежите. – Посочи двама души, ровичкащи около вече несъществуващата веранда. – На този етап е още рано за подобно твърдение. Но ако знаете нещо, за което аз не съм осведомен, ще предам.

Харди мушна ръце дълбоко в джобовете си.

– Нищо не зная – отвърна, подразбирайки доста повече, а не само пожара.

Флорес почовърка с носа на обувката си обгарялото дюшеме и въздъхна.

– Сигурно ще ви стане неприятно, ако ви кажа, че някои хора имат подобна представа какви лудории трябва да се вършат в навечерието на Вси светии. – Замълча. – И друг път се е случвало.

Харди се позабави с отговора си, клатейки глава:

– Едва ли.

Сутрешната мъгла се бе сгъстила. Едно от първите неща, които Харди предприе, след като отговорникът по произшествията го спря, бе да помоли за връзка с дома на Глицки по радиостанцията на патрулната кола. А след това и със зет си Моузес Макгайър.

И ето, лейтенантът седеше върху капака на колата си, опрял крака на предната броня, приведен напред, с лакти на коленете, свел глава. Въпреки дългогодишната си работа в отдел „Убийства“ и ужасяващите гледки на местопрестъпленията, Глицки не можеше да понесе това зрелище.

Когато Ейб пристигна, Харди стоеше смълчан, затворен в себе си от потрес и ярост. Глицки полека-лека го отведе по-далеч от следователите по палежа, от самата къща – там, където последиците от пожара не си личаха толкова. Приятелят му започваше да се съвзема, закрачи напред-назад.

– Едно ще ти кажа: смятат, че са ме предупредили да се разкарам, така ли? Смятат, че вече няма да мм се пречкам ли? Тогава ще трябва да ме убият.

– За кого говориш?

– За онзи, който е направил това, Ейб.

– Смяташ, че е намек ли?

Харди кимна.

– Предупреждение. Сигурно заради историята с Бомонт. – Спря пред него. – Не мислиш ли?

Глицки премълча.

Харди повиши глас:

– А какво, по дяволите, се е случило според теб, Ейб? Може би пожарът се е подпалил сам?

Глицки срещна погледа му.

– Според мен моментът не е подходящ да споря с теб, не смяташ ли? – Смъкна се от колата и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Харди имаше сили, колкото да кимне. Глицки стисна рамото му за последен път, отдалечи се няколко крачки, извърна се и с видимо усилие погледна къщата.

– Ако ти трябвам, ще бъда в центъра. Отивам на работа.

Флорес стоеше до него, а Харди се бе върнал в къщата, в килерчето зад кухнята, където държеше сейфа си. Флорес не искаше да го пусне вътре, за да не замажат евентуалните останали улики. Капитанът ясно му даде да разбере, че докато не приключат с разследването си, с тази къща ще разполага отделът по пожарите, а не той. Но пристигането на Глицки – високопоставен полицай, който очевидно бе личен приятел на собственика – вдъхна на Флорес известно доверие към Харди и той му поотпусна края. Можеха да влязат през задната врата и Харди да вземе каквото му трябва, но макар да му показа разрешителното си за оръжие, пролича, че като видя за какво е влязъл, на Флорес му дойде нанагорно.

Сега Харди не усети пристъп на нежелание, както последния път, когато бе взел пистолета си. Там бе и старата му значка от времето, когато бе помощник на областния прокурор. Не му мисли много-много и я грабна. После затъкна полицейския си пистолет в колана, спусна сакото отгоре му и се върна сред опустошения си преден двор.

Моузес най-сетне пристигна – пет минути след заминаването на Глицки – и сега стоеше отпред край комина, който бе оцелял. Зет му вдигна нещо и го подаде на Харди, щом те двамата с Флорес изгазиха калта.

– Започвай да събираш новата си колекция – мрачно каза Моузес. Бе едно от изключително крехките слончета от венецианско стъкло, които пасяха, лудуваха и тръбяха на полицата над камината през последните десетина години, а Моузес ги пренареждаше почти при всяко посещение. До миналата вечер те бяха петнайсет – Харди току-що бе купил последното за годишнината от сватбата им с Франи. И ето че въпреки минималните шансове, едно бе оцеляло, изхвърлено навярно на двора от напора на водната струя.

Харди го взе, повъртя го в ръка и го върна на Моузес с молба зет му да го пази у себе си.

След като още десет минути оглежда щетите, Харди се извини. До отварянето на „Шамрок“ имаше цели четири часа. Моузес се съгласи, че Харди трябва да отиде в затвора и да съобщи новината на Франи. А после и на децата. Моузес щеше да остане тук с Флорес и да се погрижи за първия подробен оглед. Радваше се, че може да помогне с нещо.

Но Харди не отиваше в затвора. Спря на първата бензиностанция и позвъни на домашния телефон на Фил Канета.

Отговори изморен, разтревожен женски глас.

– Ало? Фил?

Харди се представи на госпожа Канета и й съобщи, че работи с мъжа й. Можело ли да се свърже с него тази сутрин? Важно било.

– Не зная къде е Фил. Излезе снощи след вечеря и не се прибра. Винаги се обажда по телефона. Ако говорите с него…

Харди й обеща да накара Фил да й се обади и затвори намръщено. Неочаквано и неприятно. Канета бе излязъл от кабинета на Фримън, отишъл е някъде, вероятно във връзка с тяхното разследване, и не се е прибрал у дома!

Вятърът връхлетя телефонната будка и той се сгуши още повече в сакото си. Пусна още двайсет и пет цента и набра друг номер.

– Дано да е за добро.

– Джеф, Дизмъс Харди се обажда. Извинявай, че те събудих, но трябва да разбера къде отсяда Ал Валънс, когато е в града.

– Това ти трябвало, а? Ами аз кога да спя? Колко е часът между другото?

– Рано е, но имам страхотна новина за теб. Намини край къщата ми по някое време преди обяд.

– След като стана.

– Добре. И това стига. И тъй, Валънс!

Джеф се замисли за миг.

– Май в „Клифт“. Какво има? Нещо за Бомонтови ли?

– Добро попадение – отвърна Харди, – но напоследък май няма друго.

– Прав си, друго няма. – Гласът на репортера действително звучеше изтощено. – Колко е часът? – повторно попита той.

– Не зная, Джеф. Какво има, късно ли се прибра снощи?

– Всъщност поостанах още малко, след като ти си тръгна, поговорих с един колега все за същото, най-после се прибрах, вечерях, не можах да заспя и реших да посетя Деймън.

– В дома му ли?

– Аз съм благосклонен репортер, не забравяй. А той е нощна птица. И би ме приел. Като миналия път.

– И кога това?

– Късно, малко след полунощ. Струваше ми се, че за нищо на света няма да заспя, ако не чуя един-два отговора около тая история.

– И?

– И него го нямаше.

– И в колко си дойде?

– Аз си тръгнах в един, а той още не се беше прибрал.

– И все пак заспа.

– Но не ми стига. Ще го хвана днес… – Джеф въздъхна. – А това у вас… сигурно можеш да ми кажеш по телефона още сега, не мислиш ли?

Но на Харди не му се щеше, защото знаеше, че реалната гледка е къде по-въздействаща.

– Намини към къщи – отвърна. – Ще ти бъде интересно, обещавам ти.

Било нарушение на правилника, но служебната значка убедила администратора да съобщи на господин Харди от Областната прокуратура номера на апартамента на господин Валънс.

С асансьора се качи на петнайсетия етаж и по дългия коридор стигна до последната врата.

Харди чу някой да мънка: „Добре, добре, само секунда“ и се приготви за действие. Събра цялото си самообладание, за да не извади пистолета. Когато Валънс открехна вратата, той я подпря с рамо и настъпи.

– Какво, по… – Валънс беше по панталони и с обувки, но наметнат с белия хотелски халат и го загърна пред него.

Харди бързо затвори вратата след себе си.

– Извинете, че съм толкова настойчив, но се налага да поговорим.

– Кой, по дяволите?…

– Дизмъс Харди. Може би си спомняте. Вчера се видяхме бегло покрай господин Кери. Казахте, че не сте се обаждали на Рон Бомонт по телефона. Спомняте ли си поне нещичко?

Валънс отстъпваше, ала един стол го спря. Едва не падна, но се задържа.

– Да. Господин Харди. Спомням си.

Сграбчи хавлията си, която се бе разтворила. Започваше да се съвзема, опитвайки се да завърже колана, но все още видимо се пазеше от този луд, който нахълта в апартамента му.

– Още снощи ви звъннах, за да поправя тази неточност. Забравил бях, че всъщност се обадих на Рон. Под натиска на вчерашните събития временно ми се изпари от главата. Не сте ли получили съобщението ми?

– Не, не съм. Знаете ли защо? Защото телефонният ми секретар е изгорял в пожар заедно с цялата ми къща.

Валънс спря да бърника халата си.

– Искате да кажете, че домът ви се е подпалил, така ли?

– Не го е направил сам. Някой му е помогнал.

Валънс пое дълбоко дъх и заговори много предпазливо, все още видимо не на себе си от нахлуването на Харди, от присъствието му в стаята.

– Много съжалявам за тази вест.

– Да. Е, аз самият съм поразстроен от станалото.

Валънс приседна на облегалката на стола. Крадешком погледна часовника си, после вратата.

– Очаквате ли някого?

Нервно свиване на рамене.

– Деймън има официална закуска след час. По план трябва да го взема аз.

Но Харди поклати глава.

– Не и преди да изясним някои неща на четири очи. Брий Бомонт, пожарът и прочие.

Валънс се изопна и се нацупи.

– Но аз наистина не ви разбирам. Какво общо имат те с мен?

Внезапно на Харди съвсем му причерня пред очите. Измъкна пистолета от колана си, направи крачка към Валънс и го насочи към него.

– Какво общо имат с вас ли? Ще ви кажа. Разследвам убийството на Брий Бомонт и вие вчера ме излъгахте. Все по-близо съм до истината. Пожарът е нечие предупреждение към мен да стоя настрана и вие сте единственият, за когото се сещам, че би имал някакво основание. Какво ще кажете? Ясен ли съм?

Валънс разпери ръце, видимо ужасен.

– Аз не съм подпалил къщата ви, господин Харди. Текат последните дни на една политическа кампания, която ръководя почти година. Брий Бомонт няма нищо общо с дейността ми. Но Деймън Кери има. Не ви излъгах. – Още един безсмислен жест. – Моля ви, нямате нужда от пистолет. Онова, което вие наричате лъжа, беше просто грешка. Забравих за миг, нищо друго.