Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 27 страниц)

Стоеше сам до огромния бюфет под огледало в натруфена рамка в най-далечния ъгъл на стаята. Дояждаше втората си скарида – първата бе изгълтал надве, натри – и сега отпиваше от кафето си и наблюдаваше останалите гости. Шарън Прат, неговата началничка, бе потънала в напрегнат разговор с Дан Ригби, шефа на полицията, и Питър Струлър – следователя на самия Рандъл от Областната прокуратура.

Присъствието на Мариан Брон бе изненада за Рандъл – съдиите от Върховния съд често обичаха да се преструват, че стоят над политическите дрязги. Но тя очевидно бе дошла по заповед на кмета, макар че изискано пренебрегваше всички останали и видимо се чувстваше нещастна. Когато Рандъл пристигна, тя вече седеше на масата и с молив в ръка демонстративно нанасяше бележки в някаква дебела, черна папка.

Икономът на кмета също се казваше Ричард. Скот Рандъл сподави усмивката си, спомняйки си, че еднаквите им имена бяха довели до неизбежните прякори „Големия Дик“ и „Малкия Дик“* на кмета и иконома му. Малкият Дик бъбреше с двама от служителите, които Рандъл позна, но имената им му убягваха.

[* Игра на думи – в разговорния език Дик, освен съкратено от Ричард, означава и човек, и пенис. – Б.пр.]

Най-после – Рандъл погледна часовника си: 7 и 13 – кметът Уошингтън връхлетя в стаята. Решителен, претоварен, раздразнен, той говореше високо на жена на средна възраст, която се мъкнеше по петите му и непрестанно драскаше нещо в стенографски бележник. Над костюма си Уошингтън бе облякъл палто от камилска вълна. Бе доста висок и плещест. Неправилен нос, капиляри по лицето, буйна, рошава и посивяла грива. На влизане в стаята продължи да крачи забързано, докато не стигна до мястото си начело на масата и там се закова, сякаш изненадан, че е спрял точно тук.

– Добре – едва ли не ревна той, оглеждайки стаята. – Всички ли дойдоха? Да почваме.

Малкият Дик изникна зад него и му помогна да си свали палтото – машинално действие, което кметът изобщо не забеляза. Докато седне на стола си, жената му бе наляла кафето, бе сложила в него – както забеляза Рандъл – три бучки захар и сметана и бе изчезнала.

Уошингтън сръбна от чашата, преглътна, изчака за миг една от служителките да престане да мърда на стола си. След още миг Мариан Брон вдигна очи, остави молива си и затвори папката.

Кметът й кимна, огледа седналите на масата и спря поглед върху младежа откъм края.

– Ти си Рандъл – изрече той и го посочи с дебелия си пръст.

– Да, сър.

– На колко си години, синко?

Рандъл леко се наежи от високомерното му снизхождение, но какво можеше да направи?

– На трийсет и три, сър.

– Женен ли си? Деца имаш ли?

– Не. Нито едното, нито другото.

Уошингтън го подържа на горещия стол и изглеждаше доволен, че той ще се попържи там известно време. Повторно сръбна от кафето си.

– Някой ще ми подаде ли кифличките? Благодаря. – Грабна напосоки от купчинката, отхапа, задъвка. – Знаеш защо сме се събрали. – Това не беше въпрос.

Рандъл преглътна мъчително.

– Предполагам, че заради случая с Франи Харди.

– Точно така.

След това официално потвърждение на повода, поради който бе свикана срещата, Мариан Брон заговори:

– Извини ме, Ричард, но при това положение аз не мога да остана тук. Не бива да обсъждам дело на своя съдебен състав – и понечи да се изправи.

Кметът обаче не се впечатли.

– Така или иначе, защо не вземеш да поостанеш, Мариан, в случай че втората половина на разговора засегне бюджета на съда за следващата година? Той може би ще е достоен за твоето внимание. – Отправи й свиреп поглед, а тя в края на краищата отстъпи пред него и се намести на стола си.

Ричард Уошингтън отпи още една голяма глътка кафе и внимателно постави чашката на порцелановата чинийка. Цареше гробна тишина.

Гневният изблик дойде неочаквано, което го направи още по-внушителен. Внезапно кметът с все сила стовари длан по масата. Порцеланът задрънча и кафето се разля. Всички до един подскочиха на местата си.

– Имате ли поне някаква представа за размера на неприятностите, които причинихте, господин Рандъл? – избухна той. – Поне някаква представа?

На находчивия Рандъл му потрябва всичко на всичко частица от секундата да се съвземе.

– Случаят е част от разследването, което аз…

Уошингтън отново го прекъсна:

– Смятате, че всички действаме в безвъздушно пространство ли? Е, нека ви изясня…

– При цялото ми уважение, сър… – намеси се Прат.

Кметът обаче, изглежда, не се израдва и на областния прокурор.

– Какво, Шарън? – сопна се той, извърнат с лице към нея.

– Работата не е там, че възникнаха политически неприятности. Случаят е юридически. Господин Рандъл е постъпил правилно.

Уошингтън за миг претегли думите й. Гласът му, възвърнал обичайната си интонация, прозвуча още по-страховито:

– Онова, което е направил – което всъщност е направила Мариан, може и да не е незаконно, но не бих стигнал дотам да го наричам правилно.

Прат запази ведростта, която идва единствено от съзнанието за собствената правота.

– Жената отказа да съдейства на разширения състав от съдебни заседатели, Ричард. Държа се агресивно и неуважително.

– Била е притеснена как да прибере навреме децата си от училище. Като че ли медиите са единодушни по този въпрос, а същото писа вчера и Джеф Елиът. А ето че и къщата й изгоря. Някой от вас случайно да е забелязал?

– Едното няма връзка с другото – отвърна Прат. – А ти как смяташ, Ричард?

– Аз смятам, че отгоре ми се стоварва целият обстрел, задето допускам продължаването на подобна пародия в града си. Хора, искам жената да бъде освободена. Още днес.

Последва колективно ахване, след което на масата настъпи тишина.

– Не мога да направя такова нещо, Ричард – твърдо изрече Брон. – Първата присъда за незачитане изтича тази вечер и тя трябва да я излежи. Присъстващият тук господин Рандъл може да я призове утре сутринта пред съдебните заседатели първа и по-нататъшното й задържане ще зависи от самата нея, ако тя реши да отговаря, или от господин Рандъл, ако реши да не говори.

Кметът не си направи труда да прикрие сарказма си:

– Благодаря ти, твоя светлост, но нека ти бъде ясно, че не ми допада да се задържа невинна гражданка в затвора, само защото лично й имаш зъб.

Рандъл най-после възвърна способността си да говори.

– Жената не е невинна, ваша светлост. Тя знае нещо.

– Тя знае нещо – закима Уошингтън, а ъгълчетата на устните му потрепнаха. – Радвам се, че повдигнахте този въпрос, господин Рандъл. Господин Ригби – рязко се извъртя той, – до този момент има ли обвинен или подведен под отговорност за убийството на Брий Бомонт?

– Не, сър.

– Значи тази Харди знае нещо за някого си, но ние не знаем какво и не знаем има ли то нещо общо с убийството?

Никой не отговори. Уошингтън свирепо изгледа седналите около масата.

– И въпреки това тя лежи в затвора. – Той негодуващо разтърси буйната си грива. – Свиках тази среща, за да запозная всички ви със своите чувства по повод случилото се. Ще дам гласност на тези силни чувства на тазсутрешната пресконференция и исках благосклонно да ви предупредя да внимавате. Мариан – и ти също, Шарън, – едва ли някой уважава повече от мен правораздавателния процес. Но ми е трудно да повярвам, че тази жена умишлено крие развръзката към това убийство. Така че вашето е чисто и просто дребнавост. – Той повторно посочи Рандъл. – А що се отнася до теб, синко, на това му викаме самонадеяни амбиции. А те не са качество, достойно за уважение. Ако не се беше опитал да заобиколиш полицейското ведомство, нямаше да се озовем в такова положение. Господин Ригби!

– Да, сър. – От изражението му се разбираше, че е наясно какво ще последва. Шефът на полицията е заложник на кмета – той го назначава, на него се отчита. А Ригби се бе озовал в небрано лозе.

– Очевидно сте се опитвали да правите мили очи на госпожа Прат, та нейният страх и ненавист към полицията да не пречат прекалено много на ежедневните дела във ведомството ви. Намеренията ви са похвални. Но си имаме отдел „Убийства“ и не го ръководи нито тук присъстващият господин Струлър, нито госпожа Прат. Ако Глицки не ви харесва, назначете си нов шеф на „Убийства“. Но полицейският отдел разследва убийства и вие трябва да поддържате хората си. Ясно ли е?

Толкова, що се отнася до Ригби. Но Уошингтън още не бе приключил.

– Шарън, Мариан, вие и двете сте на изборни длъжности. Аз съм дилетант по правните въпроси, но постъпката ви създава впечатление за непростима безочливост и обществеността, както изглежда, реагира зле точно на такова поведение. Не би било лошо да помислите върху това.

Харди отвори очи и за втори път от толкова дни му потрябва малко време да осъзнае къде се намира.

На долния етаж, във фоайето на Фримъновата сграда, постави да се вари кафе и влезе да си вземе душ. След десет минути вече бе в кантората си, облечен в тъмносивите си дрехи, и пиеше кафе от огромна чаша.

Мъглата не се бе вдигнала. Прекара известно време в телефонен разговор с Ерин, каза й къде е, поговори с децата, които се държаха мило и дори загрижено. Добре ли е той? Липсвал им. Той и мама щели да останат при тях, така че всички щели да бъдат заедно при баба и дядо след два дни, нали? Двамата с Франи наистина, наистина, _наистина_ им липсвали.

Вярваше им.

След като затвори, се върна на дивана и седна. Официалното му писмо от снощи бе готово да го напечатат долу и той го остави на подранилите служители да го наберат на компютър, а после се качи, вземайки стъпалата по две наведнъж, за да се захване с очакващата го работа.

Ксерокопията на страниците от бележника на Грифин.

По време на смъртта си Грифин е работел над няколко убийства. Откъслеци от всяко от тях бяха пръснати по всички страници – имена, дати, адреси. Свързваха ги стрелки. Удивителни. Телефонни номера.

При предходното прелистване на страниците, щом се натъкнеше на име, което не се срещаше в други списъци, свързани с Брий Бомонт, Харди допускаше, че то е от друг случай. Досадно и неакуратно, но му бяха необходими критерии за елиминиране, а тези му изглеждаха достатъчно разумни.

Тази сутрин обаче реши да прегледа всичко отначало. Нещата се бяха променили. Искаше да разбере дали Деймън Кери е имал връзка с Бакстър Торн, за която Грифин да е бил наясно. Последния път, когато преглеждаше страниците, дори още не бе чувал за Торн и ФМК. Пък и за много други неща.

Карл е бил застрелян в понеделник на пети октомври. Брий е умряла предишния вторник, на двайсет и девети септември, затова ще започне оттам. Карл, ако не друго, поне е имал навика да вписва датите с известна последователност.

Изглежда на третия ден от разследването си, „01.10.“, той се е бъхтил с обичайните начални действия да разпитва хората, които живеят в сградата на покойната. Внезапно името Д. Тлин (или нещо подобно, записано с нечетливи драскулки) изскочи пред очите му.

Харди предполагаше, че това е свидетел от азиатски произход от един друг случай на Грифин, и изобщо не бе размишлявал над името, но сега неочаквано си спомни за домакина от сградата на Брий и провери собствените си бележки в своя жълт тефтер. Дейвид Глен. Д. Тлин. Приличат си.

Но написаното отдолу изобщо не се разчиташе. Имаше едно „Б“ или „Р“, а после „805“. Час? „НМТ!!!“

След това на нов ред. „Херит., в. и ч.!!!“. И телефонен номер.

Тези проклети удивителни – те очевидно означаваха нещо важно, само че Харди дори под страх от смъртно наказание не можеше да измисли какво се крие зад НМТ. В. и ч. можеше да означава единствено вторник и четвъртък, но пък за какво ставаше дума?

Погледна часовника си. Все още бе много рано, нямаше осем, но той стана, отиде до бюрото си и позвъни на номера, записан след „Херит., в. и ч.!!!“

Отговори му женски глас със силен азиатски акцент и Харди едва не затвори, разочарован, че изобщо си губи времето. В края на краищата тази бележка сигурно се отнасяше за някой от другите случаи на Грифин. Но изслуша записаното съобщение: „Много ви благодарим, че се обаждате в ателието за химическо чистене «Херитидж». Работното ни време е от понеделник до петък, от осем и трийсет до шест. Моля оставете съобщение и позвънете отново“.

– И случаят се изясни напълно – промърмори Харди, докато затваряше. – Сега вече знаем къде Грифин си е носил прането. – Върна се на дивана при бележника.

Така или иначе, на 01.10. инспекторът очевидно е прекарал част от деня в разпити на екипите от огледа на местопрестъплението и съдебните медици. Харди възприе драскулките като имената на Страут, Тимс, Глицки. А още по-надолу – пак влудяващите три удивителни: „тък. пране“, „р. петна!!!“

Поклати глава, развеселен от прозаичната истина. Пак пране.

В петък Грифин е проверявал алибита. Очевидно е говорил с Пиърс – „ДжП“ и навярно с жена му – „КП“.

„Проверка на часовете?“. Видимо се отнасяше за алибито на Пиърс.

През почивните дни е прекъснал работата си.

След това в понеделник пак е проверявал алибита, този път на Кери. Тук Харди провери в собствения си бележник за потвърждение. „ЮЗА 1140, СД“. „Югозападните авиолинии“ за Сан Диего около обяд. Съвпада. Но какво е правил Кери преди да го вземат и да го закарат на летището? От бележките на Грифин не личеше нищо.

Няколко реда по-надолу на същата страница и очевидно все още под Кери имаше още един номер: „902“. Ако това бе дата, тя се отнасяше за цял месец по-рано, ето защо Харди допусна, че сигурно е час. А ако е _час,_ той почти съответства на часа, в който е умряла Брий.

И така, какво бе открил Грифин за местонахождението на Кери в девет часа? И защо с такава точност?

„Сигурно е било телефонно обаждане – заключи Харди, – но къде са телефонните записи?“ Прелисти няколкото страници, но бе убеден, че отдавна щеше да ги е забелязал, ако имаше такива – и наистина нямаше.

Няколко минути си поблъска главата над евентуалните възможности, после отново стана, отиде до бюрото и вдигна телефона.

– Глицки, „Убийства“.

– Харди, веселяк, учен, шампион по потис…

– Какво? – изръмжа Глицки.

– Предполагам, че Кери е звънял на Брий или обратното в сутринта на смъртта й.

– Умник.

– Какво имаш предвид?

– Кери има и домашен, и клетъчен телефон. Вече проверих. Тази сутрин поисках спешни разпечатки и за двата, за да проверя дали наистина се е успал, както твърди. Чакам факса.

– Ами Грифин? Под задната седалка нямаше ли телефонни разпечатки?

– Още не е ясно. Отбих се в гаража, преди да дойда.

Досега дори не са разчистили колата, да не говорим за описа на нещата.

– Но Грифин сигурно е получил записите, нали? Не постъпвате ли така?

– Надявам се, че е така – отвърна Глицки, – макар че не бих си заложил ранчото.

– И къде са те тогава?

– Ако ги е събрал, ще са при нещата, които са у теб.

– Аха. Виж дали ще се сетиш къде са.

Глицки въздъхна.

– Бюрото му е разчистено, Диз. Всичко е отнесено някъде. Предполагам, че материалите, свързани с неговите случаи, са при новия екип.

– Може би са в една от торбите от багажника, вече с етикети?

– Тогава сигурно са долу в камерата с уликите. – Повторна въздишка. – Смяташ, че има някаква връзка с телефона на Кери ли?

– Ще умра от кеф, ако има. – Харди се подвоуми. – Кандидатът наистина почва да ми харесва.

– Още снощи ти казах: може дори да гласувам за него.

– Нямах това предвид.

– Така е – съгласи се Глицки. – Разбрах какво имаш предвид.

След като затвори, Харди се върна на дивана при бележките си. Беше стигнал до последния пълен ден от живота на Грифин и под „неделя“ откри каквото се бе надявал: „Бокс Т., Ембарк. 2,10/5, 830. Бърн или Браун. $!!-??“

Предишния път допусна, че става дума за пощенска кутия в някой от небостъргачите по „Ембаркадеро“. Сега обаче видя бележката в нова светлина. Не беше „Бокс Т.“. Беше „Бакс. Т.“.

Бакстър Торн. Сега вече Харди съобрази, че бележката се отнася за среща в осем и половина сутринта в офиса на Торн на „Ембаркадеро“.

Взря се в нечетливата бележка. Ето го най-после Торн, свързан с Брий в разследването на Грифин. Дали инспекторът наистина е ходил да разпитва Торн в утрото на смъртта си? Дали не са излезли за кратка разходка с кола?

Внезапно му се наби в съзнанието една подробност. Изпъна гръб и погледна часовника си. Най-после бе станало осем, дори малко повече. Джеф Елиът му бе казал, че първата му работа тази сутрин е да си уреди среща с Торн и на нея възнамерява да му пусне въдицата, после рязко да смени курса и да го притисне до стената.

Харди полушеговито бе предупредил Джеф да вземе мерки и да не ходи сам. Сега вече не му бе до шеги.

Позвъни в дома на Джеф и никой не отговори. На личния телефон на репортера в „Кроникъл“ остави съобщение, а после провери в телефонната централа. Не, господин Елиът още го нямало. Господинът ще остави ли бележка?

Харди мигом грабна якето си. На вратата се закова, после се върна при бюрото.

След трийсет секунди, въоръжен, хвърчеше надолу по стъпалата и само за миг се спря на рецепцията.

– Дейвид дойде ли вече?

Филис отговори с обичайния си леден тон:

– Все още не. От сутринта не съм се чувала с него.

– В съда ли е?

Зорките й очи се впиха в него.

– Нямам представа, господин Харди. Не ми се е обаждал.

– Ох, да бе. – Харди си помисли колко е тъжно, че някой ден със сигурност ще убие Филис. – Май вече ми казахте.

– Два пъти.

– Така е. – Но не се сдържа: – Значи да разбирам, че го няма?

Макар от кантората му до „Ембаркадеро“ да имаше петнайсет-двайсет преки, нямаше смисъл да се качва на колата. Сутрешното задръстване и паркирането, след като пристигне, щяха да му отнемат повече време, отколкото ако отиде пеш.

Ето защо дишаше тежко от ускореното ходене. Освен това му бе студено заради мъглата и усещаше болезнено стържене в стомаха си – от вчера на обяд, от онези няколко хапки вкусна изстинала царевична питка, не бе слагал нищо в уста.

В справочника „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ бе вписан на двайсет и втория етаж и асансьорът го откара там за секунди. Офисът изобщо не изглеждаше плашещ. Изобилие от стъкла – тия тук хвърчаха в облаците. Модерни мебели, преградени работни места, писклива музика в стил „ню ейдж“. Суетенето и жуженето на натоварено работно място.

– С какво мога да ви помогна? – Жената на рецепцията бе съвсем млада, може би дори под двайсет, и се усмихваше сърдечно.

Харди й отвърна със същото и си пофантазира какво би било, ако някой с ведро присъствие, за разлика от Филис, посреща посетителите на работното му място.

– Тук ли е господин Торн?

– Съжалявам, но точно в момента има среща. Все пак бих могла да предам името ви. Имате ли определен час?

– Не, нямам. Бихте ли ми казали дали случайно при него не е Джеф Елиът? Репортер от „Кроникъл“?

Тя сведе очи, хапейки устна – очевидно бе, че иска да постъпи правилно, а не знаеше дали следва да му дава подобни сведения. Харди й се усмихна, каза й името си.

– Аз съм приятел на господин Елиът. Със сигурност ще му хареса, че съм тук.

Навън бе студено заради натежалия от мъгла вятър, но в просторния ъглов кабинет на Бакстър Торн цареше направо арктически студ. Изпълнителният директор на ФМК в никакъв случай не бе едър човек, а зад обширното си, изискано бюро изглеждаше съсухрено, заядливо, злонамерено джудже.

Настанен в инвалидната си количка, Джеф Елиът само извърна глава, когато съобщиха за пристигането на Харди. Торн кимна на милата администраторка и тя безшумно се оттегли, като затвори вратата зад себе си. Не си размениха каквито и да било любезности.

От атмосферата в помещението си пролича, че въдицата е била налапана и рязката смяна на курса току-що е започнала.

– Единствено от любезност, макар да започвам да се чудя искам ли изобщо да ви я оказвам, поканих вашия познат. А сега какво, господин Елиът?

– Нима не познавате господин Харди?

Торн хвърли поглед по посока на Харди, после се обърна към Елиът.

– Никога досега не съм го виждал.

Харди бе впечатлен от гласа му – плътен, тих, добре поставен.

Елиът поклати глава.

– Друго ви попитах. Попитах дали познавате господин Харди.

– Длъжен ли съм?

– Вие май не сте в състояние да отговорите на въпроса ми, господин Торн. Защо ли?

В душата си Харди бе убеден, че Торн по някакъв начин стои зад подпалването на къщата му и едва се пребори с порива да извади пистолета си и незабавно да прекрати тази игра на котка и мишка. Но реши да остави Джеф първо да поразиграе картите известно време. Ако не друго, репортерът, изглежда, вече бе успял да изкара Торн от кожата му.

Джуджето хвърли поглед към страничния прозорец, където се кълбеше мъглата. На Харди за миг му се стори, че се намират в самолет. Вятърът стенеше – всъщност виеше – почти като жив.

Торн отново обърна очи към Елиът.

– Не познавам господин Харди.

– А името му не ви ли е познато?

– Не зная. Доста често срещана фамилия. Възможно е да съм го чувал.

Елиът като че ли наблюдаваше събеседника си за някаква издайническа реакция, но и да е имало такава, Харди не я забеляза.

– В момента съпругата му е в затвора заради отказа си да даде свидетелски показания пред разширения състав от съдебни заседатели за смъртта на Брий Бомонт. Чували ли сте за нея? За Брий Бомонт?

Този път лицето на Торн изрази раздразнението му.

– Какво значи това? Игра на „Двайсет въпроса“? Кого познавам? Питахте ме за официалните изявления в пресата относно отравянето на водата. Казах ви, че можете да проверите материалите ми. Изявленията не са наши. Не са подготвени тук.

– Моя колежка ги е намерила в коридора в неделя, опаковани за разпращане.

Торн вдигна рамене.

– И какво от това? Не съм ги писал аз. Не съм ги оставил аз там. Очевидно някой се опитва да ни изкара недобронамерени, свързани с онази групировка, както опитаха и с господин Кери през почивните дни. Това са тенденциозни действия, съгласен съм, те не са ми в стила. – Разочарован от човечеството, той поклати глава. – Ако това е решаващата ви улика, господин Елиът… е, тук не се крие сензационна новина.

Разпери ръце и направи опит да се усмихне студено.

– Моите клиенти са добри хора, господин Елиът. Не са терористи. Загрижени са да извадят наяве безкрайните лъжи, които петролните компании пробутват на неосведомената общественост, лъжите, замърсявали години наред въздуха ни и заплашващи да…

– А Елис Джаксън? Каква е връзката ви с него?

Предоставил според представите си приемливо опровержение, Торн леко омекна, а гласът му прозвуча едва ли не добродушно:

– Какво ви интересува?

– Ваш клиент ли е?

Тъжно поклати глава.

– Вече ви казах, че не разполагам със свободата да разкривам самоличността на клиентите си. Разбира се, познавах се с Елис Джаксън, когато работех за СКО. – Последва нова сносна усмивка. – Когато за последен път се отбих при него, в това нямаше нищо престъпно. Той е голяма личност. И тъй, ако сте…

– Не съвсем – за пръв път заговори Харди. – Така и не отговорихте на въпроса на Джеф дали сте познавали Брий Бомонт. Сержант Грифин разпитва ли ви след смъртта й?

– Да, струва ми се така се казваше.

– Тогава как е възможно да не сте чували за нея?

– Не съм твърдял подобно нещо. Естествено знам коя е. През последните десет години името й бе най-шумното и най-често срещаното в тази област. Тя прояви изключително голяма смелост, като премина на противниковата страна и се изправи срещу Голиат. – Торн замълча за по-голям ефект, после добави сухо: – И те, разбира се, я убиха заради това.

– Петролните компании ли?

– Нима се съмнявате?

Харди изсумтя разярено:

– Не мисля така.

Но Торн си остана вбесяващо невъзмутим.

– Всъщност аз не мога да ви внушавам какво да мислите, господин Харди. Но ако смятате, че заради големите петролни компании не загиват хора, че не биват убивани хора, попълнете проучванията си. Следите ли последните събития в Нигерия? Съществуват буквално милиони примери. И то ако оставим настрана повечето наши войни, като се почне чак от Втората световна война и се стигне до Кувейт. За петрол и пазари.

Дребният, кротък, властен човек се изправи зад бюрото си.

– А сега наистина се боя, че времето ми се изчерпа. Надявам се, че сами ще намерите обратния път. О, господин Елиът – ухилване, – сигурно знаете, че законите за клевета са доста сурови в този щат. Това е единственият начин моите клиенти да се борят с безскрупулни врагове. И твърде напористо търсят юридическо удовлетворение за изпълнени с измислици новинарски репортажи.

Навън, докато Харди тикаше инвалидната количка на Джеф, сладуранката на рецепцията им пожела приятна сутрин и леко махна на Харди.

30

Франи седеше върху масата в адвокатската стая на затвора и клатеше крака. Приличаше на ученичка, а впечатлението се подсилваше от обстоятелството, че бе вързала косата си на две опашки. Гледката на затворническия й комбинезон все още шокираше Харди. Но след двете й вчерашни посещения в отдел „Убийства“ му бе по-лесно да приеме затворническото облекло. „Скоро – каза си – всичко това ще остане зад гърба ни. Днес е последният й пълен ден тук.“ Молеше се да е така.

Преди всичко обаче стоеше въпросът за бележката на Рон.

А както и с всичко останало, и тук нещата не вървяха гладко.

– Какво искаш да кажеш? – попита той. – Не си уверена, че ще се справиш добре с това? Да разкажеш за Рон?

Лицето й придоби упоритото изражение, което Харди не обичаше да вижда. Насили се да говори със спокоен тон:

– Франи, чуй ме. По времето, когато нещата пак стигнат до съдебните заседатели, вече няма да има значение. Дотогава той ще е изчезнал, ако вече не го е направил.

– Не. – Тя поклати глава. – Не мисля. Той не иска да мести децата, да започва отначало на друго място. Ще чака. Точно както сам заяви.

– Но и в двата случая Рон те освободи от дадената дума. – Харди не искаше да я притиска прекалено, мъчейки се да я убеди, но усещаше, че се налага да спечели съгласието й. Ако се стигне дотам, утре Франи ще бъде принудена да разкрие тайната на Рон.

Тази мисъл изобщо не й допадаше. Но тя кимна.

– Омерзително ми е да угаждам на онзи мръсник Скот Рандъл. Освен това от всичките ти думи личи, че Рон вече съвсем не е най-заподозрения.

– Не е, и аз така мисля – призна Харди. – Обаче, докато някой друг не им падне сам в ръчичките, те ще се преструват, че е той.

– Но все пак аз ще решавам, нали?

– Какво имаш предвид?

– Че ти си на път да разкриеш убиеца. Ейб също. Може би е въпрос на ден-два… – Беше спряла да си клати краката. Седеше със скръстени ръце и сведени очи. – Искам да кажа, че ако продължа да мълча, Рон може би ще има още мъничко време да си поеме дъх.

Харди седеше нехайно на един от дървените столове, наредени около масата. Успя само да запази позата си. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му, наложи си да говори с безизразен глас:

– Рон не иска от теб да го правиш, Франи. И не разбирам защо _ти_ искаш да го направиш.

Тя вдигна изтерзаните си очи.

– Не става дума за искане, Дизмъс. Изобщо не искам да върша подобно нещо. Но зная какво са изтърпели Макс и Касандра, а още щом отворя уста, с техния свят е свършено, не разбираш ли? Ако съм в състояние да осигуря на теб и на Ейб повече време, за да ги спасите…

Но Харди разтърси глава.

– Няма да стане така, Франи. Дори и да не проговориш във вторник, твоето приятелче господин Рандъл ще възбуди съдебно преследване срещу Рон – ето какво ще стане.

– Защо? Все още няма никакви улики, нали? Както нямаше и миналата седмица!

Харди се съгласи.

– Почти. Но това няма значение. Стигат, колкото за пред съдебните заседатели. Дори самото бягство на Рон е достатъчно, фалшивите кредитни карти, лъжливите самоличности, съзнанието за вина. А щом го подведат под отговорност, с него и децата е свършено. Ще го въвлекат в правораздавателната система и от двама им превес ще има системата. Независимо как ще постъпиш ти. Ето я добрата новина, Франи. Не зависи от теб.

– Значи твърдиш, че трябва да кажа.

– Твърдя, че няма да постигнеш нищо, ако не кажеш. – Внезапно кипна. – Господи, Франи! Нали така ще се измъкнеш оттук! Какво искаш?

– Какво искам ли? – викна му тя в отговор. – Да се прибера в дома си, който вече не съществува. – Ядосано разтърси глава, за да възпре напиращите сълзи. – И да съм в състояние да прегърна децата ни.

Харди закопня да протегне ръце към нея, да й каже, че всичко е наред, че при тях двамата нещата вървят добре. Но не беше сигурен, че е така. Не му убягна, че той самият не бе споменат сред онези, които тя иска да прегърне.

– Можеш да го направиш, Франи – изрече спокойно. – У Ерин. Можем всички да отидем там. За възстановяване. – И колебливо допълни: – На къщата и на нас самите.

– Не – поклати глава тя.

Стомахът му се сви на топка, но трябваше да попита:

– Какво не?

– Така говориш, но не съм сигурна, че наистина го искаш. Както и онова, което то означава.

– И какво е то?

Тук Франи замълча, пое дълбоко дъх, изпусна го.

– Отново да сме всичко един за друг.

– Но ние сме…

Тя вдигна ръка да го спре.

– Дизмъс, спомни си как беше отначало. Спомняш ли си? И тогава работеше пак така усилено. Водеше разследванията и процесите си и се грижеше за кариерата си. Но най-важното бяхме ти и аз, помниш ли? И ти всеки ден се прибираше колкото се може по-рано, а аз стоях на верандата с Беката и Винсънт и заедно те чакахме. И те се затичваха да те посрещнат, прегръщаха краката ти, щастливи, че татко отново си е у дома. Ти също бе щастлив, че отново сте заедно. Помниш ли? А после ти и аз се прибирахме да ги нахраним, да ги сложим да спят, а после да си говорим и да се смеем и в края на краищата да се любим много по-често, отколкото обратното. Така ли беше? Не си го измислям, нали?

– Да – отвърна тихо той. – Да, така беше.

– И какво се случи?

По това време той вече бе седнал нормално на стола, приведен напред. С лакти на коленете и събрани длани. С превити рамене.

– Не зная, Франи. Всички сме много заети. Определено никой не го е грижа кога се прибирам. Вече дори не ми казвате здрасти, като вляза. Толкова си затънала в „детските работи“, че винаги си грохнала, а ако не става дума за децата, не ти е интересно. Вече не излизаме никъде. Имаме ли изобщо общ живот? – Вдигна поглед към нея. – Приемам предизвикателството ти, Франи. Е, да, вината е най-вече моя за всичко, което казваш. Но тази улица е с две платна.

– И твърдиш, че наистина искаш да се върнеш към всичко това?

Той размисли за миг.

– Не, във всеки случай не към живота ни, какъвто беше допреди седмица. А към нещо по-хубаво, по-близко до някогашния. Но все така с теб и децата.

След продължително мълчание Франи се смъкна от масата и отиде до вратата, където чакаше пазачът. За миг Харди се уплаши, че тя просто ще помоли да я отведат. Но жена му се обърна с лице към него.

– Най-добре ще е – заяви тя – да не ми се налага да говоря.

И почука на пазача.