Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 27 страниц)

Вместо това го е включил към уликите, регистрирал го е под номер към делото „Бомонт“. Работата бе там, че Харди вече беше научил списъка на уликите наизуст, ала нито в хранилището, нито другаде фигурираше какъвто и да било часовник.

Попита може ли да получи копие от разписката. Когато се върна с копието, господин Ли го подаде на Харди и му се усмихна съчувствено.

– Съжалявам, че не мога да помогна с нищо повече, но дори не знаех за смъртта на сержант Грифин.

Не го гонеше, но очевидно смяташе, че това разследване няма нищо общо със самия него и с персонала му. Беше му отнело доста от работното време.

Харди не можеше да се отърси от усещането, че тук се крие нещо повече. Би следвало да е така. Преди да дойде, повторно бе огледал бележките и видя, че Грифин бе поставил до името на химическото чистене влудяващите си удивителни.

Но вече вървяха към изхода. Харди си спомни думите „тък. пране“ и се спря на вратата.

– Господин Ли, един последен въпрос. Перете ли каквито и да е дрехи? Да кажем, ако някой ваш клиент остави купчина дрехи до пералнята си – ще ги изперете ли вместо него? Ще ги изсушите ли?

Собственикът помисли и поклати глава.

– Понякога чистим завеси и тапицерии, но не перем. Общо взето не перем дрехи.

– А как стоят нещата със завесите и мебелите на Брий? Вземали ли сте ги за химическо чистене? Имаше ли по тях петна, които се налага да почистите?

– Не. Това щеше да бъде специална поръчка, а ние със сержант Грифин проверихме, когато той ни посети тук. Още веднъж, много съжалявам за известието за смъртта му.

Скот Рандъл научи клюката от един стажант в Областната прокуратура, който на свой ред я бе чул от член на екипа на инспектор Лион Тимс, злополучно събирал и описвал цяла нощ намереното под задната седалка в колата на Грифин.

Макар Глицки да бе предупредил Тимс и хората му да не обсъждат евентуалната връзка между убийствата на Брий Бомонт, Карл Грифин и Фил Канета, по необяснима природна загадка, мълвата се бе разчула.

В момента Рандъл присъстваше на спешно свикано в обедно време стратегическо заседание с шефката си и следователя Питър Струлър. Тъкмо се бяха настанили в „Булевардът“ – невероятно изискан ресторант, разположен достатъчно далеч от постоянните заведения на редовите служители в Съдебната палата.

Прат, все още раздразнена от мъмренето на кмета, бе склонна да пренебрегне клюката, обаче Рандъл се нуждаеше от нейната подкрепа за по-нататъшните си действия и нямаше да се остави току-така.

– Според мен ще трябва да допуснем, че е истина, Шарън. Звучи правдоподобно. _Изглежда_ вярно, нали?

Питър Струлър бе сериозен следовател вече петнайсет години и заговори с увереността на врял и кипял професионалист:

– Вярно е – отзова се той. – Всички предполагаха, че Грифин е бил пречукан покрай някаква разправия за наркотици, но той се занимаваше със случая „Бомонт“. Балистичните анализи потвърждават, че Канета са го гръмнали със същия пистолет.

Прат за миг застина с отворена уста.

– Потвърдено ли е? Сигурен ли си?

Струлър кимна.

– Още щом Скот ми каза какво е чул, хукнах към лабораторията и попитах няколко от момчетата. Със същия пистолет.

– Със същия пистолет. – Прат се опитваше да нагоди сведението към своите представи.

– Със същия пистолет, с който е убит Грифин – повторно обясни Рандъл.

– Но каква е връзката между Канета и случая „Бомонт“?

– Е, може ли точно ти да питаш? – Рандъл се опита да овладее безочливата си усмивка, но не му се удаде напълно. Приведе се над масичката. – Нали познаваш оная Франи Харди, дето толкова я оплаквахме тази заран? Горката нещастна женица!

Прат присви очи.

– Да.

– Е, та старият ни познайник, съпругът й. Затънал е до гуша в тая каша. Канета е работел за него срещу заплащане.

– За него ли? Какво искаш да кажеш?

– Харди е използвал значката на Канета, за да може сам да получи сведенията, които му трябват – включи се Струлър.

– За какво?

– Все за същото. За всичко възможно – направи широк жест Рандъл.

– Но защо?

– Навярно ще отговори, че иска да помогне на жена си да излезе от затвора, но не на нас тия. Въпреки настояванията на кмета, тя няма да излезе, докато не я пуснем ние, а аз не съм особено склонен да я пусна. – Рандъл хвърли заговорнически поглед на Струлър. – Имам своя теория за причината, поради която Харди се е намесил, и Питър я намира за сполучлива.

Прат отпи от газираната вода и кимна внимателно.

– Продължавай.

– Нали Харди е най-добрия приятел на Глицки? Онзи ден го чу тоя наш лейтенант в кабинета ни да разправя колко добра приятелка му била онази Франи, какъв страхотен човек била. Грижила се за децата му след смъртта на жена му. Дрън-дрън. Е, питай Мариан Брон каква душичка е госпожа Харди.

Прат нетърпеливо махна с ръка.

– Та каква е теорията ти, Скот?

– Добре, слушай. Всички сме на едно мнение – Рон е извършителят, нали?

Струлър бе още по-категоричен и от Рандъл.

– Несъмнено. – Обърна се към Прат и й го повтори, да не би тя да не е наясно: – Чиста застрахователна измама, Шарън. Брий е имала огромна застраховка. Издържала е Рон, но е решила да го изхвърли на улицата.

– Защо? – попита Прат.

Струлър продължи:

– Имал си е едно маце…

– Жена – побърза да го поправи Прат. Разговаряха за няколко свързани убийства, но някои неща не бива да се толерират дори и за миг.

По лицето на следователя се изписа схватливост и той продължи, запазвайки това изражение:

– Имало е и друга жена…

– Франи Харди ли?

– Не. Не смятаме, че е тя. Така или иначе, разполагаме с четирима свидетели от сградата, които твърдят, че са виждали Рон с друга жена – все една и съща – през деня, когато Брий е била на работа. Минавали са през фоайето, хванати за ръка и май са сядали на пейката отпред.

– И коя е тя?

– Не знаем. Но все пак ще я открием. Както и да е, работата е там, че Брий е научила.

– Откъде знаете?

– Това е само логична догадка – намеси се Рандъл. – Възможно е да не е научила. Без значение е. Но ще видиш, че всичко пасва. – Кимна на Струлър да продължи.

– В края на краищата всичко е свършило с това, че Брий си е намерила приятел, надула е корема и се е канела да се омъжи за него.

– Чухме, че бил Деймън Кери – зашепна Скот Рандъл. Наслади се на смаяното изражение на шефката си. „Нищо не може да се сравни – помисли си – с голямата изненада.“ А и за Франи Харди утре си бе запазил една-две.

– Деймън Кери! – Очите на Прат заблестяха от възбуда.

– Такива клюки се носят – каза Струлър.

– Много ловко са го установили – обади се и Скот.

– Кое? Кой?

– Харди и Глицки. Знаели са, че няма как Кери да не е замесен…

Прат вдигна ръка.

– Боя се, че избързвате. По какъв начин Кери…

– Защо, мислиш, кметът иска от нас да спрем точно в момента? Кметът е демократ. А кандидатът за губернатор с най-добри изгледи също е демократ.

– Да, добре. Обаче Деймън…

Скот Рандъл продължи с бомбастичните си приказки:

– Кери е въртял любов с омъжена жена, Шарън. По време на кампанията си. Направил й е извънбрачно бебе. – Той поклати глава. – Не, не, не. Това не бива да излиза наяве.

Областната прокурорка все още не разбираше.

– Добре де, ами лейтенант Глицки? Той пък какво общо има?

За Скот Рандъл нямаше нищо по-лесно от този въпрос.

– Харди – взе да обяснява – е адвокат на Рон Бомонт, нали? Рон се е отнесъл към него по този проблем – знаел е, че Брий ще го разкара. И че ако стане така, ще загуби два милиона долара.

– Два милиона ли? – Прат не бе и чувала за тази цифра.

– Хубав, значителен мотив, нали? – усмихна се Рандъл.

– При това не може да се каже, че Харди изкарва добри пари – отново подхвърли Струлър. – От няколко години не е имал свястно дело. Само скалъпва писмени защити. А жена му не ходи на работа и децата му учат в частно училище. Парите са му проблем, имай го предвид.

– Ако още малко продължиш в тази насока, Шарън – добави Рандъл, – спокойно можеш да се обзаложиш, че вчера сам е подпалил къщата си, за да получи пари в брой.

– Значи според вас – започна да схваща Прат-Харди и Рон Бомонт са скроили заговор да убият съпругата на Рон?

– А жената на Харди са използвали за алиби – кимна Рандъл и цъфна в усмивка.

– А каква е ролята на Глицки?

Струлър и Рандъл си размениха погледи и следователят се нагърби с отговора:

– Колко печели Глицки – седемдесет, седемдесет и пет годишно? Той е шеф на „Убийства“, а Харди му е приятел, така че включват и него в далаверата и по този начин Рон със сигурност никога няма да бъде арестуван. Глицки изобщо няма да насочи разследването към него. Толкова. Край на случая.

– А след това – поде Рандъл – попритисват Кери за връзката му с Брий и той се принуждава да се обърне към кмета, който, на свой ред, ни нарежда да освободим Франи по политически причини и прочие, и прочие, та цялата работа да се покрие.

– Кучи син! – възкликна Прат.

– Точно така. – Донесоха мартинито на Рандъл, той извади маслинката и доволно я задъвка. – Всички части на пъзела съвпадат, Шарън. А междувременно Бомонт убива още двама – и двамата са ченгета, които схващат каква е работата.

На Прат картинката й допадна, но тя повдигна едно възражение:

– Освен ако Канета не е работел за Харди…

Но Скот имаше готов отговор и на него:

– Канета е трябвало да извади кирливите ризи на Кери и Пиърс, оня тип от „Калоко“. Класически адвокатски фъшкии за мътене на водата, ще ме извините за израза. Тая работа я е свършило някое друго конте. И тук Канета е налетял на нещо, дошъл му е акълът в главата и се е опитал да се включи в далаверата.

– И Рон е бил принуден да го убие. – Струлър отпи от бирата си.

– И накрая, но не на последно място – обади се Рандъл, – Глицки издава заповед никой да не обелва дума за Канета, Грифин или за когото и да било. Той, цитирам, води свое собствено разследване и следователно Рон Бомонт, изглежда, е изпаднал от него.

– Господи! – разпали се Прат. – Ако е вярно…

– Това ще бъде делото на десетилетието – довърши Рандъл.

– Вярно е – отсече Струлър. – Всичко пасва.

За кратко настъпи тишина, докато келнерът им сервира салатите. Прат почовърка из своята за миг, после остави вилицата си.

– Добре, още едно възражение. Щом е било толкова хитро замислено, защо тая Харди се остави да я пъхнат в затвора?

– За един милион долара – отвърна Струлър – и аз ще полежа четири дни там, когато кажеш.

Но Рандъл отговори сериозно:

– Тъпанарска грешка, която престъпниците допускат под път и над път. Беше нервна, а Брон я вбеси.

Отговорът му не задоволи Прат.

– А тайната, която отказва да разкрие?

– Няма никаква тайна – трезво отвърна Рандъл. – Била е прекалено самоуверена и е импровизирала. Хитрата сврака хлътна с двата крака с твърдението, че е знаела за разногласията на Рон и Брий, но нямала представа на какво са се дължали. В онзи момент въпросът ми изглеждаше съвсем безобиден. Тя не разбра накъде бия, а когато схвана, вече беше прекалено късно.

– Значи тя…

– Според моите предвиждания утре тя ще отрече да е имало тайна. Или пък ще си измисли някоя.

– А направи ли го, ще потвърди нашата теория – вметна Струлър.

– Точно такъв е моят замисъл – радостно заключи Рандъл.

– А междувременно протежето на Глицки се превърна в сериен убиец на полицаи. – Гласът на Прат прозвуча твърдо: – Господа, трябва да натрием носа на тези хора.

От една ледена телефонна будка на „Грант“ Харди провери какви съобщения са постъпили в кантората му и научи, че екипът от отдел „Пожари“ се е обадил и повече или по-малко настойчиво е пожелал да поговори с него. Същото са поискали и трима от клиентите му.

И накрая се изненада от връхлетялото го облекчение, когато разбра, че Дейвид Фримън най-после се е прибрал. Все така пеш, той стигна от китайския квартал до Сътър Стрийт и зданието на Фримън за десет минути.

Когато Харди отвори вратата, старият му, свадлив – и все пак очевидно недосегаем за куршумите – хазаин усилено пишеше в един жълт бележник на бюрото си.

– Отдели ми минутка от скъпоценното си време – започна той. Беше възмутил Филис, отхвърляйки думите й: „Не желае да го безпокоят“ с едно: „О, добре. Тогава ще го оставя намира“.

Не се извърна нито веднъж, докато подминаваше бюрото й, чукаше на вратата на Фримън и я отваряше.

Очите издаваха стареца. Всъщност не бе толкова ядосан, колкото изглеждаше, ако се съди по гласа му, макар че все пак придърпа бланка за почасово заплащаме, вписа нещо в нея и изръмжа:

– Скъпоценно едва ли е точната дума. А времето ми тук се заплаща, Диз. Ако в момента поискаш съдействието ми, това ще ти струва пари.

– Рано или късно с всичко е така.

Харди затвори вратата. Косата на Фримън бе придобила прическа а ла Айнщайн, а и целият той бе пременен с обичайното си шивашко великолепие: угаснала пура в устата, изкривена вратовръзка, разкопчана смачкана риза, а сакото на лъскавия му кафяв костюм бе набрано на раменете.

– Фил Канета е убит – мрачно произнесе Харди. – Чу ли?

Възрастният човек остави молива.

– Мярнах нещо във вестника тази заран…

Харди вече бе пристъпил няколко крачки в просторния ъглов кабинет, когато вратата се отвори зад гърба му: беше Филис.

– Простете, господин Фримън. Предадох на господин Харди, че не искате да ви… но той прехвърча край мен и…

Фримън вдигна ръка.

– Всичко е наред, мила. Неотложна работа.

Тя постоя още миг, за да доведе до съвършенство своето неодобрително изражение, макар Харди изобщо да не смяташе, че то се нуждае от каквато и да е обработка. После Филис издаде подходящия за накърненото й честолюбие звук и се оттегли.

– „Мила“ ли? – попита адвокатът. – Ти я наричаш „мила“?

– Тя си е мила – отвърна Фримън. – Справя се с цялата тукашна сган. Досега да съм загинал без нея.

Харди поклати глава.

– Трябва да излизаш по-често. – Стигна до бюрото на Фримън, придърпа един стол, тръшна куфарчето си на него и го отвори. И поде така, сякаш бяха разговаряли цяла сутрин:

– Прав беше за Грифин. Че е трябвало да започнем с него.

– Стори ми се, че говорим за Канета.

– И за двамата.

Фримън повдигна едната си вежда – още един въпрос – и Харди седна, за да му разкаже за потвърждението на балистичната експертиза: и двамата са били застреляни с един и същ пистолет, а останалото възрастният човек и сам знаеше.

– Изглежда, че е станало само няколко часа, след като си тръгна оттук – добави в заключение.

– Къде са го открили?

– В „Гарнизона“.

– В статията не се споменаваше нищо за Грифин. Нито пък за Брий Бомонт.

– Глицки иска засега да не се разчува. Деймън Кери без всякакво съмнение е замесен и както се казва, ще настъпят политически усложнения. – Фримън не отговори и Харди продължи да изброява фактите така, както му бяха известни.

Когато привърши, Фримън седеше облегнат със скръстени ръце, с провисналата на врата му вехта вратовръзка, със затворени очи. Гърдите му се повдигнаха и хлътнаха няколко пъти. Бавно вдигна глава и примига по посока на Харди.

– И докъде си стигнал?

Харди се пресегна и взе от куфарчето си подредените и подчертани копия от бележките на Грифин.

– Грифин е открил нещо. Убеден съм, че то е тук. – Подаде страниците над бюрото. – Подчертаното с жълто.

Шефът му вдигна черните си очички със злобна ирония.

– Добре, че ми каза.

Погледа известно време, прелисти няколко странички назад, кимна, върна се отново на предишната и повторно вдигна очи.

– Значи Грифин е елиминирал Рон?

Харди също се приведе напред.

– Къде го видя?

Фримън търпеливо се зае да повтаря:

– Ето първия запис. „Р. в 805, НМТ“ с удивителни. „Р“ ще да е Рон, не смяташ ли? „805“ е времето, когато е тръгнал с децата за училището им, прекалено рано за убийството. „НМТ“ е „не може да е той“. Вече си наясно с това, нали?

– Да – произнесе Харди, чувствайки се като последния глупак. „НМТ“, помисли си. „Не може да е той“. Точно както „ЩПП“ означаваше „Ще позвъня пак“. Но досега първото не му бе хрумвало.

– Да – повтори. – Рон не си е бил у дома.

– Добре – кимна Фримън. – Предполагам, че е пресметнал правилно времето. А това „Херит“ какво е?

– Оттам идвам. Това е службата за почистване, която е чистела сградата, където е живеела Брий. – Приведе се над бюрото. – Във вторник и четвъртък, както е написано. Почистили са жилището й в четвъртък, тоест два дни след огледа на екипа. Между другото там не е записано, но Грифин е намерил часовник на местопрестъплението и го е вписал към уликите.

– Кога?

– В четвъртък. В „Херитидж“ са го намерили и са го дали на Грифин.

– А екипът във вторник не го е забелязал, така ли?

– Нямам представа – отвърна Харди. – Навярно не. Глицки би казал, че са претоварени и зле платени. Така или иначе, изчезнал е.

Фримън кимаше разсеяно, без да откъсва очи от страничката.

– Както и да е, както и да е. Ето пак. Това пране на тъкани. „Р. петна“. Дали Рон?… Какво е било? Сперма ли?

– Не зная. Не мисля че тя и Рон са спели заедно.

Сега вече Фримън вдигна очи.

– Имали са отделни спални – продължи Харди. – За Брий няма съмнение, а навярно и що се отнася до Рон – и двамата са имали сексуални връзки с други хора.

– Очарователно – отзова се Фримън. – Съвременен брак. Значи си прегледал резултатите от аутопсията. Има ли някакви доказателства за изнасилване през онази сутрин? За сексуален контакт?

– Не.

– Хм. Редки петна?

Харди поклати глава.

– Екипът щеше да ги открие.

– Да бе, онези компетентни специалисти. – Фримън размисли за миг, после посочи куфарчето. – Да имаш копие от полицейския доклад?

Харди му подаде друга папка и седна, докато Фримън я прелистваше, за да намери нужната му страница.

– Носела е тъмносиня памучна пола и светлосин пуловер. Чорапогащник. Черни обувки с нисък ток. Ах, ето го тук.

– Какво?

– Онова, което си очаквал – кръв и кал, но има също и петно от ръжда на лявото й бедро и по ръба на пуловера. Ръжда.

– Нали е паднала от балкона – възрази Харди. – Парапетът е от ковано желязо.

– Ето, видя ли? – Фримън, доволен от себе си, пак се облегна назад.

– Тогава защо пише „пране на тъкани“? Това означава, че в лабораторията не са намерили нищо по платовете, нали? Но са открили кръв, кал, ръжда…

– Може да е някакъв перилен или почистващ препарат. А може би просто означава, че по завесите, килимите и тапицерията не е имало нищо, което си е чистата _истина._ Всичките тези тъкани са били почистени.

– Възможно е. – Харди все пак не се успокои. Проклетите удивителни на Грифин стояха навсякъде около „Херитидж“ и по тази бележка и едва ли бяха без всякакво значение.

Но Фримън изобщо не си губеше платеното време. За своя радост бе отгатнал тайната на „р.“-то и продължи нататък с телефонното обаждане в девет и две минути.

И Харди му съобщи най-новите сведения за телефонния разговор на Брий с Кери. Когато свърши, Фримън изглеждаше озадачен.

– Но ти каза, че обаждането не е било в девет и две минути.

– Не. Било е по-рано – разговорът им е започнал в седем и десет.

– Тогава какво означава девет-нула-две?

– Не зная. Тъкмо това имам предвид, Дейвид, че Грифин го е записал, но аз не го разбирам. Смятах, че е час, който ще ни отведе към Кери, и така и стана, но пък времето не съвпада.

– Значи не е време.

– Не си прав – виж назад. Така той записва часовете, и то навсякъде. Осем и пет, единайсет и четирийсет и пет, а ето сега и девет и две.

Фримън помисли още малко, после махна с ръка.

– Добре, да го оставим и да вървим нататък. Какво означава „Бакс. Т.“ в осем и половина?

– Последният, който е видял Грифин жив, доколкото знаем. Може би и най-последният. – Харди се залови да му разказва за Торн и Елиът и за разрешителното, което щеше да издейства Глицки, за да потърси печатни материали. – Струва ми се, че ако Ейб открие улики за което и да било от трите комюникета, можем да спрем разследването.

Фримън избарабани с пръсти.

– Че тогава защо ние двамата с теб се занимаваме с това? – И преди Харди да успее да отговори, барабаненето секна. – Канета случайно да е работил за този Торн?

– Доколкото зная, не. Понякога за Джим Пиърс.

– В качеството на какъв?

– Като охрана на хотелски приеми или нещо подобно.

– Но не и при Торн, така ли?

– Не зная. Едва вчера свързах Торн с цялата тази история, така че не съм го питал.

Фримън пое в тази посока.

– Е, помисли. Нима и производителите на етанол не са давали приеми тук? Искам да кажа, че това е градът за приеми на САЩ. И те до един имат нужда от охрана, така ли е? Ако Канета е бил едно от стотиците ченгета, наемани срещу заплащане… – Сви рамене. Беше очевидно. – А ти сигурен ли си, че Торн е бил обвързан и с Кери?

– Да, чрез СКО, и то доста.

Старецът си бръкна в ухото с пръст.

– Добре, и тъй, кое е последното – „Бърн или Браун“, а после доларовият знак?

Харди се отпусна назад.

– Тъкмо затова, работодателю мой, дойдох при теб. Макар че я почакай, я да видя. – За десети път се взря в драскулките. – Моминското име на Брий е Брунета. Така че би могло да означава „Брун“. Какво ще кажеш? – Подаде му страниците.

– Възможно е – отвърна Фримън. – Може Торн да я е изнудвал за нещо в миналото й, когато се е казвала Брунета. Във всеки случай Грифин, изглежда, е открил някаква парична връзка и сигурно затова е звънил на Торн.

Харди си спомни за кашона с документи на „Калоко“ в кухнята на Глицки. За таланта на Рон – а току-виж всъщност на Брий – да трупа състояние или поне значителни кредитни лимити. Дали Торн не се е опитал да държи Брий в ръцете си и следователно в ръцете на Валънс и Кери чрез заплахата, че ще разкрие финансовите й измами? Или – още по-добре, – че по същия начин ще съсипе името й в очите на Кери?

Най-после се отпусна назад, Фримън го наблюдаваше съсредоточено.

– Ти смяташ, че Торн е подпалил и къщата ти, нали?

Старецът за пръв път споменаваше за инцидента и както навярно бе възнамерявал, това завари Харди малко неподготвен.

– Както би се изразил ти, мисля, че е възможно.

Фримън кимна дълбокомислено.

– И когато тази сутрин отиде при него, пак ли се беше презастраховал? Зная, че това предполага адвокати, оръжие или пари, но всъщност на пистолетите не им е там мястото.

За миг по лицето на Харди се мярна вяла усмивка. Дейвид наистина е ужасен. Забелязва абсолютно всичко.

– Сметнах, че може би ще имам нужда от някаква защита.

Но Фримън не се шегуваше.

– Аз пък не мисля така. Мисля, че ако не те беше приел, в момента щеше да лежи с куршум в тялото.

Неканена, усмивката отново се мярна по лицето на по-младия.

Старецът размаха пръст.

– Чуй ме, Диз. Имаш всички основания да ненавиждаш този човек, но ще го накаже законът, а не ти. Вече си оставил нещата там, където им е мястото – в ръцете на Глицки. Не допускай да те убият. Вече има прекалено много убити. И двама от тях са имали пистолети и са знаели как да си служат с тях. Това говори ли ти нещо?

Харди кимна.

– Не са стреляли достатъчно бързо.

Фримън отново с нищо не показа, че му е забавно. Погледна часовника си, а после написа нещо.

– Трийсет минути при двеста на час прави сто долара. Ще ти ги прибавя към наема.

Вече горе, в кабинета си, Харди позвъни по безплатния телефон на „Мовадо“ и продиктува серийния номер на една любезна служителка. Тя можа само да му каже, че съдейки по номера, часовникът е бил продаден през последните пет години в Сан Франциско на „Бижутерската борса“. Името на купувача не е било записано.

33

Канцелариите на Главното пожарно управление на Голдън Гейт Авеню не приличаха кой знае колко на Съдебната палата. Тук обширното фоайе бе отворено за хората, без предимството на метални детектори и полицейска охрана на входа. Никъде не се виждаха сновящите насам-нататък тълпи от неудовлетворени съмнителни личности, характерни за Съдебната палата и преките около нея. Напротив, мраморните стени с имената на героично загиналите служители сякаш блестяха от гордост. Добре облечени делови хора влизаха в сградата и целенасочено се запътваха към асансьорите, които незабавно ги отнесяха към целта им.

Така че Харди не усети жегването на страха, когато влезе в кабинета на петия етаж с надпис „Разследване на палежи“.

След като остави Фримън, той се качи в кабинета си и почти половин час отговаря на телефонни обаждания. Позвъни на Бил Тилтън, застрахователния агент, и се престори, че е евентуален работодател на Мари Демпси. Била му изпратила кратки сведения за себе си по факса, но не можел да разчете ясно телефонния й номер и адреса й. Тилтън, нехайно нарушавайки всички разпоредби за конфиденциалност, му даде необходимата информация.

При следващото обаждане една секретарка в отдела по палежи му съобщи, че там искат да разговарят с него възможно най-скоро. Ако намерел време, можел да се отбие в главното управление още същия следобед, инспекторите щели да го чакат. Той си определи среща с тях за един и половина, допускайки, че бързат да му предадат собствения му имот.

Първото усещане, че нещо не е наред, го осени, когато секретарката го насочи не към следователските кабинети зад гърба й, а в една тясна, празна стая с издраскана метална маса в средата и четири дървени стола покрай едната стена.

В достатъчно подобни помещения се бе озовавал и незабавно се досети за предназначението му: беше стая за разпити.

Не му се наложи да чака дълго за потвърждение. Дори не седна. Пристъпи до един прозорец и погледна надолу и на запад. Виждаха се една-две пресечки и Харди внезапно усети ледената тръпка на мрачно предчувствие.

Бързо се извърна с намерението да излезе и да покани желаещите да разговарят с него на свой терен, в „Солариума“, Фримън го бе посъветвал да остави полицейската работа на Глицки и този съвет бе добър, но Харди знаеше повече от Глицки и имаше неотменим краен срок. Трябваше да свърши още толкова неща – не можеше да си позволи да го задържат тук. Но щом вдигна очи, разбра, че в скоро време няма да отиде никъде. Трима мъже стояха на вратата.

– Господин Харди?

– Как сте?

– Седнете, моля!

Любезни като погребални агенти.

Последният на влизане затвори вратата.

Веднага го позна. Не бе дружелюбният капитан Флорес, а онзи опак и кисел човек от вчера следобед. Представи се като сержант Уилкс без малко име. И с папка под мишница взе да командва парада.

– Партньорът ми сержант Лопес – изрече той, сочейки як млад каубой с дънково яке, – а това е сержант Предо.

Предо, опрян с рамо на стената отсреща, се усмихна хладно, дъвчейки клечка за зъби.

– Римува се с „Бордо“.

– Сержант Предо – добави Уилкс – също работи в отдел „Палежи“. Той е един от полицаите ни. Сержант Лопес и аз самият сме към отдела по пожарите.

– Добре.

Въздухът в помещението вече тегнеше от враждебност. Харди, твърдо решен да не допринася за нея, ако е възможно, си придаде спокоен вид.

– И какво открихте?

Уилкс разигра същинско представление с разтварянето на папката. От гледна точка на Харди в качеството му на адвокат в нея нямаше кой знае какво: чертеж на къщата, някоя и друга страница с бележки и вероятно официален доклад. Ала Уилкс бавно и мълчаливо я разлистваше, а останалите чакаха. Най-накрая сметна, че подходящият миг е настъпил.

– Разполагаме с неоспорими признаци на катализатор на петролна основа, вероятно бензин, върху предната веранда. Разполагаме и с множество технически подробности в подкрепа на нашето заключение, но всъщност в основата си определяме случая като умишлен палеж. Както от размерите на обгарянията, така и от телефонното обаждане за пожара, можем с голяма точност да установим началото му към три и половина сутринта в неделя.

Фактите не изненадаха Харди, но последвалият въпрос, макар също толкова очакван при създалите се обстоятелства, прозвуча неприятно. Лопес приближи до Уилкс, сякаш се сдържаше, и заговори:

– Разбрахме, че през онази нощ не сте спали в дома си. Вярно ли е?

Харди местеше поглед от единия към другия. Беше решил да кима и да отговаря със спокоен тон.

– Точно така. Не съм ли го споменал пред капитан Флорес? Нощувах с децата при роднини.

– Защо?

– Моля?

– Защо сте били у роднини?

– Защото там бяха децата ми. Беше в нощта срещу Вси светии – отвърна Харди. – Те останаха у баба си и дядо си, а аз исках да съм при тях.

– Женен ли сте? Съпругата ви беше ли там?

– Да, женен съм – спокойно отговори адвокатът, – но съпругата ми я нямаше.

– Имате семейни проблеми ли? – попита Лопес.

– Съпругата на господин Харди е в затвора – произнесе Предо, но това като че ли не предизвика учудване у колегите му.

Харди помълча.

– Това е дълга история.

– Разполагаме с достатъчно време – лицемерно се усмихна Уилкс.

– Радвам се за вас, но изглежда аз не разполагам – възрази Харди.

Предо пристъпи една крачка.

– Често ли оставате да нощувате у роднините си?

Това вече бе натиск и адвокатът изпъна рамене, облегна се и скръсти ръце.

– Не вярвам на очите си – едва не прихна той, но се възпря. – Нима не сте разговаряли с роднините ми? Те ще ви кажат, че спах там. За Бога, не съм подпалил собствената си къща!

– Те бяха ли будни в три и половина?

– Да – твърдо отсече Харди. – Всички стояхме будни и дрънкахме небивалици около лагерния огън.

– Странно се изразявате – обади се Уилкс.

– О, да – отзова се Харди. – Много убедително. – Приведе се напред. – Вижте, момчета, смятах, че ме викате, за да споделите с мен поверителни сведения за хода на работата си и дори да ми върнете къщата, за да се захвана с възстановяването й.

– Имате ли застраховка? – попита Уилкс.

– Да, сър – въздъхна отегчено адвокатът. – Слава Богу, имам застраховка.

– Възстановителна или за покриване на щетите? – вметна Предо.

Харди отново се подсмихна едва-едва.

– Знаете ли, сигурно ще се изненадате, но напоследък не съм поглеждал застрахователната полица. Изобщо нямам представа. – Поклати глава. – Това е смешно. Ако ще продължаваме все в този дух, предлагам да си определим нова среща и ще си доведа адвокат.

– Смятате, че се нуждаете от адвокат, така ли? – попита Лопес.

Харди направи опит да се усмихне ледено.

– Ще ви издам нещо, сержанте. Всеки се нуждае от адвокат. – Бутна стола си и се изправи в отбранителна поза срещу Предо. – Арестуван ли съм? Сериозно ли смятате да ми отправите подобно обвинение, защото ако е така, ще се възползвам от парите, които ще ми донесе съдебният процес за незаконен арест.

– Странно, че повдигате този въпрос. – Предо обърна един стол и го възседна. Премести клечката за зъби в другото ъгълче на устата си. – Май сте я позакъсали с парите?

– Че кой не е? – озъби му се Харди. – Какво ви става бе, хора? Изгоря ми къщата. Разполагам с поне двама надеждни свидетели, които ще се закълнат, че не съм припарвал до нея, и знаете ли какво? Наистина не съм.

– Като стана дума за това, ето какво изясняваме – отвърна Предо.

– Ами късмет тогава. А също и да намерите поне някакви улики, което, момчета, между другото е една от традиционните стъпки при криминално разследване.