Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 27 страниц)

– Но не става дума за медиите, лейтенанте. А за Областната прокуратура, с която би трябвало да си сътрудничите. Защо не им съобщихте?

– По две причини. Първата – имаме големи неприятности с изтичането на информация. – Всички в сградата знаеха за този постоянен проблем, макар всяко ведомство да обвиняваше всички други, че са негов източник. – Втората, доста по-прозаична, защото до снощи още не знаех нищо със сигурност. Ако тази сутрин не трябваше да съм тук, навярно щях вече да съм съобщил в Областната прокуратура.

Харди се съмняваше, че Рандъл все още смята, че набира точки. Но очевидно все пак си мислеше точно така и премина към друга област, в която Глицки уж също не бе изпълнил задълженията си.

– Лейтенанте, познавате ли някой си сержант Тимс?

– Да. Той е специалист по оглед на местопрестъпленията.

– Работил ли е с вас по колите на сержантите Грифин и Канета?

– Да.

– И вие споделихте ли с него подозренията си, че е възможно двете убийства на полицаите да са свързани?

– Разбира се. Та нали аз го помолих да свери балистичните експертизи.

– А казахте ли му да не споменава на никого за евентуалната им връзка?

– Да.

– Защо?

– Щеше да е прибързано. Не знаех дали е вярно. Ако един и същ човек убие двама полицаи, останалите ще се развълнуват. Надявах се да го избегнем, ако не излезе вярно.

Рандъл театрално вдигна ръце.

– Но все пак се оказа вярно, нали? Така ли е?

– Да, така е.

– А те и двамата са разследвали смъртта на Брий Бомонт?

– Да.

Харди тъкмо си мислеше, че ще му бъде много лесно, когато Рандъл най-после напипа болното място.

– Лейтенанте, сержант Канета във вашия отдел ли работеше? Беше ли следовател по убийствата?

Глицки хвърли безизразен поглед към банката на защитата и пак се извърна към обвинителя.

– Не. Работел е в Централното управление.

– В Централното управление ли? Може би ще кажете на съда как е станало така, че е работел по убийство?

– Беше свързан със случая чрез един от свидетелите, които разпитахме.

– Кой е той?

– Джим Пиърс, вицепрезидент на „Калоко Ойл“. Навремето господин Пиърс е бил работодател на Брий Бомонт, а освен това е наемал сержант Канета като охрана при различни приеми и така нататък.

– И така нататък – изимитира го Рандъл. – Вярно ли е, че Канета всъщност е работел за господин Харди?

– В какъв смисъл?

– В смисъл на работа – той го е наел…

– По ведомост ли? Доколкото зная, не. Не. Питайте господин Харди.

Рандъл бе допуснал основната грешка да зададе въпрос, чийто отговор не знае предварително. За миг остана безмълвен.

И в настъпилата тишина най-после заговори Мариан Брон:

– Към какво се стремите с въпросите си, господин Рандъл? Имате ли някакви доказателства, че господин Харди е наел сержант Канета?

– Не, ваша светлост, все още не.

– Тогава насочете въпросите си другаде, за да докажете връзката им, или си седнете. Тази съдебна зала не е място за игра на сляпа баба.

Минаваше десет и половина и Брон обяви десетминутна почивка. Джим Пиърс още не беше пристигнал, но като гледаше как се развива това нетрадиционно слушане, Харди си мислеше, че дори и без показанията на изпълнителния директор на петролната компания съществува някакъв шанс да освободи Франи и да опази Рон и децата му от правораздавателната система. Наглостта на Рандъл прекрасно действаше в полза на Харди и той вече бе убеден, че съдията е напълно подготвена за следващото му разкритие, което щеше да подкопае благонадеждността на Областната прокуратура и да я сведе до нула.

Още щом Брон напусна съдебната зала, настана познатата лудница.

Засега Харди искаше само да поговори няколко минути с жена си и да отведе Глицки настрана, но и двете неща изглеждаха неосъществими.

Щом напусна свидетелското място, Глицки спря до банката на Харди, сподели, че рядко се е чувствал толкова добре в качеството си на свидетел, а после заяви, че пейджърът на колана му се е изтощил през изтеклия час. Най-добре било да отиде да отговори на обажданията. Подмина перилата и по централната пътека излезе през задната врата на съдебната зала.

Междувременно Ал Валънс, зачервен от ярост, вдигаше врява с настояване приставът да го пусне да се срещне със съдията. Добре де, ето те двамата с Деймън Кери – почтени граждани, уважаващи призовките, – дошли след гласуването, но едва ли можело да се очаква кандидатът за губернатор да виси цял ден в съда. Чакали го срещи, пресконференции, набиране на средства… в коридора репортерите вече пишели статиите си за появата му в съдебната зала във връзка с дело за убийство.

Бакстър Торн седеше на пейка близо до мястото, където бе застанал, когато влизаха. Разговаряше с добре облечена двойка младежи, очевидно давайки им някакви разпореждания, и Харди се радваше, че издокараният гадняр бе предпочел да си намери място в дъното на залата. Ако се приближеше към човека, подпалил къщата му, все още съществуваше голяма вероятност да му дръпне един бой, а това нямаше да съдейства за делото му при Брон.

Подведеният Рон Бомонт искаше да знае какви ги върши Харди. Какви бяха тези свидетелски истории? Колко щяха да траят? Смятал, че адвокатът възнамерява да се бори за освобождаването на Франи, а Рон е дошъл, за да я убеди, че вече не е обвързана с обещанието си към него. А после Харди да го измъкне по някакъв начин оттук, преди Рандъл и Прат да успеят да ги спрат. Но бил забелязал пазачите на вратите и току-що видял Прат да разговаря с един друг, който приближил края на тяхната скамейка. И какво щял да прави сега?

Харди го успокои, доколкото можа, с обяснението, че върши основната работа за пред съдията. Показанията на Глицки, естествено, не _доказват_ юридически, че и Грифин, и Канета са убити с един и същ пистолет. Процедурата вече не е свързана с доказателства, макар адвокатът все още да се надявал, че и това ще стане по-късно. Отнасяло се за преценката и действията на Областната прокуратура и доверието или съответно липсата на такова у Брон.

– Само така ще излезеш свободен оттук, Рон. Тоест, ако Брон реши, че на Рандъл му трябва по-солидна основа, за да те сметне за заподозрян. И ако не друго, поне я накарах да слуша.

На Рон така и не му допадна, но Харди не му бе обещавал подобно нещо.

Дейвид Фримън поддържаше разговор с Франи на скамейката на защитата. Не искаха тя да има каквото и да е вземане-даване с Рон и Фримън се бе нагърбил да я занимава. Преди още Брон да се е върнала в залата, вече бе успял да я разсмее тихичко с една от историйките си. Докато траеше почивката, Харди изобщо не успя да вметне и думичка, но щом се изправиха при влизането на съдията, взе ръката й и я стисна. Тя вдигна очи към него и кимна. Изпълнена с вяра в него и с чувство за отговорност.

Усещаше, че се налага да представи още факти и изложи доказателствата от аутопсията и доклада на съдебния лекар за двамата полицаи. Прат и Рандъл нямаха възражения по откритията на доктор Страут, свързани с причината и времето на смъртта.

Харди ги изложи гласно за протокола:

– Според доклада на съдебния лекар, ваша светлост, сержант Грифин е бил застрелян между десет и половина и дванайсет на обяд в понеделник, пети октомври. Госпожа Прати господин Рандъл не оспорват този период от време. За сведение на съда през същия ден се е състояло погребението на Брий Бомонт.

– Добре, господин Харди. Нататък.

– Искам да призова отец Мартин Бърнардин.

Свещеникът бе облечен с расото и якичката си. Премина през залата и застана на свидетелското място. Бърнардин бе стегнат, посивял мъж с лице на аскет на възраст някъде между четирийсет и петдесет. След като секретарят го закле, Харди отдели минута за установяване на самоличността му като енорийски свещеник на „Св. Катерина“, църквата, в която се е състояло опелото на Брий. И започна по същество:

– Отче Бърнардин, познавате ли Рон Бомонт?

– Да, познавам го.

– А виждате ли го тук, в съдебната зала?

– Да. – Свещеникът го посочи. – Господинът в зеления костюм на първия ред ей там.

Неколцина от седящите в галерията се понадигнаха да разгледат главния герой във всички тези събития. Залата зашумя тихичко, но Брон леко удари с чукчето си и прекрати глъчката.

– И тъй, отче Бърнардин. На пети октомври, в деня на погребението на Брий Бомонт, имахте ли възможност да прекарате известно време с господин Бомонт?

– Да, сър. Почти целия ден.

Галерията отново се оживи, но този път Брон остави шумът да затихне от само себе си.

Макар Бърнардин вече да го бе заявил, Харди го накара да разкаже за деня час по час: за закуската, опелото, погребението, обяда в „Клиф Хаус“.

– С други думи, отче – заключи адвокатът, – вие свидетелствате под клетва, че непрекъснато сте били с господин Бомонт от седем сутринта до около два и половина следобед на пети октомври тази година?

– Точно така.

– И нито за миг не сте се отделяли от него?

– Не, сър.

– А има ли и други хора, които според вас могат да свидетелстват за същото?

– Ами да. Децата му, неколцина приятели. Тежък ден беше, както е често при погребения.

Харди постоя известно време, та значимостта на свещеническите думи да проникне в съзнанието на всички, а после се извърна и се изправи срещу Прат и Рандъл.

– Предоставям ви свидетеля.

Какво можеха да направят те? Пред тях се намираше заслужаващ пълно доверие свещеник, създал неоспоримо алиби за главния им заподозрян. Дълго се съвещаваха на банката си и накрая се изправи Прат.

– Нямаме въпроси, ваша светлост.

Брон каза на Бърнардин, че може да слезе, свали си очилата, отново си ги сложи и премести очи от Харди, застанал в средата на залата, към банката на Прат и Рандъл.

– Господин Харди? – попита.

– Ваша светлост, от показанията на отец Бърнардин – а очевидно има още няколко свидетели, които биха подкрепили изявленията му, – става ясно, че господин Бомонт не е бил в състояние да убие сержант Грифин. В такъв случай той не е убил и сержант Канета и въз основа на по-раншната ни дискусия може да се предположи, че що се отнася до това изслушване, той не е убил Брий Бомонт.

Лицето на Брон остана непроницаемо.

– Адвокатите да приближат до масата.

Когато застанаха там, тя отправи суров поглед към Прат и Рандъл.

– Струва ми се, господа адвокати, че загубихте доста време на съда – да не говорим за госпожа Харди, – при положение, че достатъчно задълбочено разследване по смъртта на сержант Грифин би извадило на бял свят това направо очебийно алиби.

– Ваша светлост – Рандъл си бе подготвил извинение, – по времето, когато отправих обвинение в незачитане срещу госпожа Харди, нямах представа за каквато и да е връзка между смъртта на сержант Грифин и Брий Бомонт.

Редно беше Харди да се намеси. Постара се гласът му да не издаде злорадство:

– Връзка, установена от лейтенант Глицки, би следвало да добавя, ваша светлост.

Но извиненията не интересуваха Брон. Беше се вбесила.

– Обърнете се и вижте тази съдебна зала, господин Рандъл. Казах _да се обърнете_ Госпожо Прат, и вие също.

И двамата го сториха неохотно, така направи и Харди и забеляза, че Ейб Глицки се е върнал. Имаше и други приятни попълнения сред публиката. Господин Ли от химическо чистене „Херитидж“, макар Харди да не му бе връчил призовка, му беше казал, когато адвокатът се обади днес сутринта, че ще се опита да пристигне в съда, и ето го тук. А освен това най-после се бе явил Джим Пиърс. Дори в момента си проправяше път в един от редовете за сядане, придружен от друг известен в града адвокат – Джаред Райт.

„И съвсем навреме“, помисли си Харди.

Прат и Рандъл отново се обърнаха с лице към съдията.

– _Погледнете_ колко хора сте обезпокоили сериозно в безотговорната си гонитба очевидно не на някакъв убиец, а просто на човек, когото полицията все още не е сметнала за подходящо да обвини, защото все още не са приключили с доказателствата. И вече, изглежда, разбрахме защо, нали? – Тя негодуващо поклати глава. – Ужасяващо безотговорно поведение.

Рандъл стоеше и мълчеше. Прат мърмореше нещо.

Тъй като публиката зашумя, Брон ги отпрати по местата им и повиши глас:

– Господин Харди, струва ми се, че вече съм готова да изляза с постановление по доведената в съда затворничка.

Харди ровичкаше в куфарчето си и подреждаше още документи на масата пред себе си. Вдигна поглед и заговори с премерен тон:

– Може ли още няколко минути?

Думите му накараха съдията да се смръщи, а сред публиката отново се чу мърморене.

– За какво, господин Харди?

Той излезе иззад масата и застана пред подиума на Брон.

– Разработихме стесненото предположение, условно прието както от съда, така и от Областната прокуратура, че убиецът на сержантите Грифин и Канета е причинил също и смъртта на Брой Бомонт.

– И?

– Това предположение обаче не е правно доказателство, че господин Бомонт фактически не е отговорен за последното деяние, нито пък че не е наел лице, което да извърши първото. Всяко съмнение, което може един ден да падне върху господин Бомонт, сериозно заплашва бъдещата свобода на клиентката ми. Убеден съм, че съм в състояние да елиминирам тази опасност за няколко минути, стига съдът да бъде снизходителен.

В залата зад гърба му се възцари мъртва тишина. Брон свали очилата си и допря едната им дръжка до устните си. Най-после крадешком погледна часовника си и взе решение.

– И какво предлагате?

– Да призова още един свидетел, ваша светлост.

– Още _един?_

– Да, ваша светлост. Бих искал да призова Джим Пиърс.

40

– Това е нелепо!

Харди чу как Пиърс избухна в дъното на залата, но като се обърна, видя, че възражението идва от Джаред Райт, скочил на крака.

– Ваша светлост, господин Пиърс е разговарял с полицията и с нейни представители най-малко шест пъти. Съдействал е на цялото разследване по случая „Брий Бомонт“ и… – Излезе от скамейката си на пътеката и се запъти напред.

Брон удари с чукчето, за да го накара да замълчи.

– Господин Райт, ако господин Пиърс е съдействал до такава степен съвестно досега, едва ли ще има нещо против да го стори още веднъж.

– Това си е чист тормоз, ваша светлост.

– И защо смятате така, господин Райт?

Райт бе стигнал до перилата.

– Защото работодателят на господин Пиърс – „Калоко Ойл“ – бе дарител за предизборната кампания на госпожа Прат и поддръжник на нейната администрация. Днес станахме свидетели на враждебността между полицейското управление и тук присъстващия господин Харди, от една страна, и Областната прокуратура, от друга. Като добър гражданин господин Пиърс се отзова на своеволната, връчена в последната минута призовка на господин Харди, но е безсмислено да търпи нов разпит за тези събития. Той не е замесен. Да се подмята обратното, е в най-добрия случай безразсъдно, а в най-лошия – престъпно.

Брон го изслуша, после се взря в Пиърс, който стоеше зад адвоката си.

– Господин Пиърс, призован сте редовно и сега ви викат като свидетел. Излезте напред. Господин Райт, възражението ви е отбелязано в протокола.

– Ваша светлост… – не се предаваше Райт.

– Да, господин адвокат. Какво има пък сега?

– Ще помоля съда за разрешение да придружа клиента си на свидетелската скамейка. Той е изтърпял неколкократни полицейски разпити, без да се ползва от услугите на адвоката си, и смятам, че…

Брон вдигна ръка да го прекъсне.

– Господин Харди, имате ли възражения?

На Харди това не му допадна, но нямаше да даде да се разбере.

– Нямам възражения, ваша светлост.

Петролният магнат се подвоуми още миг, после ядосано се изправи и пое по пътеката, мина край Харди и се запъти към свидетелското място. Райт го пресрещна до перилата и застана от едната му страна. Секретарят вдигна Библията.

– Кажете си името.

– Джим Пиърс.

– Господин Пиърс, заклевате ли се да говорите истината, цялата истина и нищо друго, освен истината и Бог да ви е помощ?

– Заклевам се.

– Моля, седнете.

– Господин Пиърс, разговаряли ли сме преди?

Приставът бе донесъл стол и Джаред Райт седна до клиента си. Не загуби време да се качи на подиума, за да възрази:

– Несъществено, ваша светлост.

Брон удари с чукчето, за да го накара да замълчи.

– Отхвърля се. Господин Пиърс?

– Сам знаете, че сме разговаряли – проговори свидетелят.

Харди излъчваше деловитост.

– Ваша светлост, бихте ли наредили на свидетеля да отговори на въпроса?

Брон така и направи, Харди повтори запитването си и Пиърс измърмори едно „Да“.

– И тогава, докато разговаряхме, вие отрекохте ли да сте имали лична връзка с Брий Бомонт?

– Не, разбира се, че не. Няколко години бях неин началник и приятел.

– Господин Пиърс, имахте ли интимна връзка с Брий Бомонт? Сексуална връзка?

Отново се обади Джаред Райт:

– Клиентът ми е отговарял на този въпрос десетки пъти, ваша светлост. Той…

Тряс!

– Господин Райт, юридическо възражение, ако обичате.

– Добре, въпросът е несъществен.

_Беше_ несъществен, но Харди вече бе извадил зайче от цилиндъра си при разпита на Бърнардин и Брон бе склонна да го остави да извади и второ.

– Отхвърля се.

Той леко се поклони.

– Благодаря ви, ваша светлост. Господин Пиърс, желаете ли да повторя въпроса си?

Този път Райт прошепна нещо в ухото на клиента си, но Пиърс не му обърна внимание.

– Не, чух го, а отговорът ми, както неизменно досега, пак е не.

– Значи не сте имали сексуална връзка с Брий Бомонт?

– Точно така.

Със скръстени на гърдите ръце и намусен поради несправедливото отношение на съда към него и клиента му, Райт се облегна на коравия стол. Харди забеляза промяната в настроението му и я прие като добър знак.

Адвокатът се извъртя и отиде до масата си, порови из книжата си, остави ги на мястото им.

– Добре. Имали ли сте лични взаимоотношения със сержант Канета?

– Не, не съм имал.

– Но сте го познавали, нали?

Пиърс се размърда на мястото си и отговори раздразнено:

– Май помагаше в осигуряването на охрана за някои мероприятия на „Калоко“. Възможно е в такива случаи да съм разговарял с него. Изобщо не си спомням.

– Не си спомняте – повтори Харди. – А какво ще кажете за сержант Грифин? Той разпитвал ли ви е?

Пиърс се подвоуми, хвърли бърз поглед на адвоката си. Но не последва никаква реакция и той отговори:

– Да, струва ми се.

– _Струва_ ви се, така ли? Не си ли спомняте?

– Добре де. Да, разпитва ме.

– И кога стана това?

Свидетелят отново се запъна:

– Тряб… трябва да погледна в календара си. Не зная с точност.

Но Харди нямаше съмнения.

– Може би ще ви помогна да си спомните, господин Пиърс. Не беше ли веднага след погребението на Брий?

– Не, не съм сигурен.

– Не сте сигурен, така ли? Спомняте ли си какво правихте след погребението, господин Пиърс?

– Ваша светлост! – На Джаред Райт отново му се подпали фитилът: – Ваша светлост, длъжен съм да възразя. Какви основания има господин Харди да задава който и да било от тези въпроси? Господин Пиърс не е подсъдим. Не е длъжен да отговаря на такива въпроси.

Брон размисли за миг. Адвокатът на Пиърс всъщност имаше право. И макар да се възхищаваше от стила на Харди – той се отнасяше към това изслушване по същия начин, по който би се държал Скот Рандъл при заседание на разширен състав от съдебни заседатели, – не биваше да допуска този разпит да продължи. Подозрителна бе цялата насока, която бе поел.

Но преди дори да успее да каже на Райт, че е прав, и да излезе с някакво постановление, Дейвид Фримън се изправи и се притече на помощ на колегата си:

– Ваша светлост, господин Пиърс винаги може да се позове на Петата поправка.

Нещата обаче ставаха неудържими. Брон удари с чукчето си и хвърли свиреп поглед към подиума.

– Господа, седнете. Аз ръководя този съд и аз давам инструкциите. – Извърна се и погледна свидетеля. – Господин Пиърс, ако ви се струва, че отговорът би могъл да е във ваша вреда, можете да се позовете на Петата поправка. Желаете ли да го направите?

По челото му изби пот и това изглежда го изненада, когато прокара пръсти по него. Съзнаваше, че ако се позове на Петата поправка, неприятностите му със закона тепърва предстоят – продължаващото полицейско разследване щеше да е неумолимо.

Всички вече бяха забравили за възражението на Райт, че въпросът е несъществен.

На Харди му се струваше, че вижда с очите си какви мисли преминават през главата на свидетеля, решил да опита късмета си тук и сега и да сложи край на обвиненията и подозренията. С какво удоволствие го наблюдаваше! Пиърс бе преуспяващ, нахален, недостъпен, благодарение на парите и положението си човек и в светогледа му просто не съществуваше представата, че някакви си простосмъртни могат да го победят в честен двубой. Така беше, защото честни двубои не съществуват.

Той зае бойка поза – положи длан върху перилата пред свидетелското място – и заговори на съдията:

– Нямам какво да крия, ваша светлост, макар да съм възмутен до дъното на душата си от задаваните ми въпроси.

И Брон трябваше да признае, че разрешавайки на Харди да продължи без каквито и да било доказателства, се излага на упреци. Но адвокатите могат да питат каквото си искат, докато противната страна не възрази, а Пиърс отговаряше.

– Негодуванието ви, което не е правно възражение, се приема. – Съдията насочи вниманието си към мъчителя на Пиърс. – Господин Харди – сурово започна тя, – ще допусна нови въпроси, само ако предоставите на съда някаква доказателствена основа. В противен случай ще освободя свидетеля.

Харди замръзна за миг.

– Добре, ваша светлост. – Отиде до масата си и този път се върна с малка купчинка листове. Първо ги показа на съдията, после подаде копие от един от тях на свидетеля. – Господин Пиърс, познавате ли този документ?

Пиърс предпазливо го погледна, сви устни и отново вдигна очи. Гласът му изневери. Очевидно на адвоката му също.

Харди не спря атаката си.

– Бихте ли обяснили на съда какво съдържа той?

Пиърс като че ли не го чуваше. Най-после въздъхна, неспособен, както изглежда, да откъсне очи от листа, безмълвно препрочитайки написаното.

Харди:

– Това е писмо от вас до Брий Бомонт, нали?

Отново мълчание.

– Бихте ли нарекли документа любовно писмо?

Пиърс не отговори.

– Да прочета ли няколко реда пред съда? Противно на по-раншните ви показания, написаното не показва ли, че сте имали връзка с нея?

В това време Райт яростно шепнеше нещо на клиента си, който сякаш не го чуваше.

Харди бе принуден да му даде да се разбере. Механизмът действаше бързо и безотказно. Само миг, и пред съкрушителното разкритие от самообладанието на Пиърс не остана и помен. Той леко удари перилата с ръка, мъчейки се и не успявайки да представи жеста си като нехаен.

– Беше отдавна.

– Кога? Преди година? Преди пет години?

– Да. Горе-долу толкова.

Райт излезе от кожата си от безизходност и гняв.

– Ваша светлост, нека в протокола залегне, че не съветвам господин Пиърс да отговаря.

Но свидетелят бе решил да постъпи посвоему. Усмихна се студено.

– Не му отдавах значение, флирт, за който съжалявам. – И пак се обърна към съдията. – От уважение към съпругата си, ваша светлост, се опитах да не го огласявам публично. Сгреших.

Но ако смяташе да получи съчувствие от Брон, не бе познал.

– Лъжесвидетелстването пред моя съд също е грешка.

Харди не отслаби натиска:

– Господин Пиърс, повторно ви питам кога приключи връзката ви?

Навярно изкаран от равновесие от недоброжелателната реакция на Мариан Брон, Пиърс се позабави с отговора си:

– Казах, че не помня.

– Всъщност казахте друго – отвърна Харди. – Казахте, че било преди една или пет години. Желаете ли съдебният протоколчик да прочете предишния ви отговор?

– Не, не е необходимо. – Престори се, че се опитва да си спомни, да помогне. – Не зная кога точно скъсахме.

– Не знаете точно ли? Нима не е вярно, господин Пиърс, че връзката ви с Брий Бомонт е приключила само преди шест месеца, горе-долу когато тя е напуснала „Калоко“?

– Не, по-рано беше.

– Но не си спомняте кога? – попита адвокатът. – Кога точно?

– Не. – Пиърс се силеше да не загуби твърда почва под краката си. – Не означава, че съм я убил, само защото съм искал да запазя връзката ни в тайна.

– Така е – съгласи се Харди. – Не означава, обаче аз не съм ви питал дали сте я убили. Вие ли убихте Брий Бомонт, господин Пиърс?

– Не. Разбира се, че не съм аз.

– Но все пак излъгахте, въпреки дадената клетва, за отношенията си с нея, така ли е?

– Да, навярно. Но ви казах, че…

– Господин Пиърс, излъгахте ли и за отношенията си със сержант Канета?

Край устните на свидетеля затрепери мускулче.

– Казах ви вече. Не съм имал взаимоотношения със сержант Канета.

– Не наредихте ли на сержант Канета да ви докладва за влизането и излизането на Брий Бомонт, след като тя прекъсна отношенията си с вас?

– Не, не съм му нареждал.

– А не му ли плащахте за тази услуга?

Пиърс стрелна с очи съдебната зала, после пак сведе поглед.

– Не.

– Не – повтори Харди. – Господин Пиърс, сержант Канета не ели идвал у вас миналата събота през нощта, когато беше убит?

И мускулчето отново потрепна, и свидетелят отново се съвзе.

– Не.

– И не се ли опита той да ви измъкне още пари, задето насочва разследването за смъртта на Брий Бомонт в погрешна посока? И го отклонява от вас?

– Не.

– А вие не го ли поканихте в къщата си да си поговорите, а после…

И най-сетне свидетелят избухна истински. Приведе се напред, а очите му пламнаха:

– Не, не и не. Нищо подобно не съм вършил. Измисляте си всичко, за да ме дискредитирате.

Най-накрая се обади и Мариан Брон:

– Свидетелят има право, господин Харди. Отправяте множество обвинения, без да представяте каквито и да е доказателства.

Харди, пое дълбоко дъх и издиша.

– Имам доказателство, ваша светлост – спокойно отвърна той. – Господин Пиърс го държи в ръцете си.

Свидетелят все още държеше писмото си до Брий и във внезапно настъпилата тишина отново го вдигна към очите си. Но с това издаде, че ръцете му треперят, и побърза да ги опре на перилото.

Брон смъкна очилата си на върха на носа си и погледна над тях.

– Той вече призна, че е лъжесвидетелствал относно връзката си с госпожа Бомонт, господин Харди. Но това не означава, че я е убил.

– Не, ваша светлост, не означава. Но писмата, разпознати от господин Пиърс като негови собствени, съдържат улики, които директно го свързват с убийството на Брий Бомонт.

Брон се подвоуми: ако Пиърс не бе дал веднъж лъжливи показания, тя щеше да прекрати разпита незабавно. Вместо това несъзнателно за самата нея кимна. Искаше да разбере.

– Но внимавайте, господин Харди.

Адвокатът кимна.

– Ако разрешите, ваша светлост, ще ми се да прочета пред съда откъс от едно писмо.

Брон кимна.

Очаквам,

Бленувам

И тръпна.

Чуй ме,

Аз искам те,

Младост.

Ти, укроти ме,

Ела!

Харди не изчака въздействието на сладникавите стихове. Друга бе неговата цел.

– Почти всички писма, ваша светлост, съдържат подобни стихотворения. – Подаде към подиума писмото, което току-що бе прочел. – Както съдът ще забележи, първите букви от всеки стих представляват акростих – в случая: „Обичам те“. Както ваша светлост ще види, това се отнася за всички стихотворения в писмата.

Брон прехвърли няколко странички и кимна.

– Добре.

– Писмото, което господин Пиърс държи в момента, съдържа друго подобно стихотворение. – Приближи до свидетеля и взе листа от ръцете му. – Ако обичате. – Зачете, наблягайки на отделните стихове:

Да те докосна

Е мечтата ми

Веднъж поне.

Е, не можах

Това да сторя

Ни веднъж,

Уви.

Любов,

Ад,

Див копнеж

Веднъж да те докосна

Ела!

И пак не запази мълчание.

– Господин Пиърс, бихте ли казали на съда значението на фразата „девет нула две“?

По лицето на Пиърс течеше пот.

– Не зная – каза той. – Не си спомням.

– Не си ли спомняте?

– Не.

Тъкмо това искаше Харди: да го притисне със забързания ритъм на въпросите и свидетелят да отговаря с „не“, без да е помислил достатъчно.

– Вярно ли е, господин Пиърс – продължи адвокатът, – че „девет нула две“ е номерът на апартамента в сградата на Брий Бомонт, в който сте се срещали с нея?

– Не, аз…

– А вярно ли е, че двамата с Брий сте го купили преди близо шест години?

Пиърс хвърли поглед към публиката.

– Не. Тя… – и замълча.

– Какво тя, господин Пиърс? Тя ли го е купила?

– Не. Не зная.

– Ваша светлост! – Джаред Райт не издържаше повече да гледа как клиентът му се самоунищожава пред очите му. – Това е възмутително…

Харди извиси глас, за да го надвика:

– Но вие знаете, нали, господин Пиърс, че апартамент деветстотин и две е точно два етажа по-долу под нейната надстройка.

– Не, не мисля, че…

Ала Харди вече не можеше да се спре и продължи с все сила:

– Искате да кажете, _че не се намира_ под надстройката й ли, господин Пиърс? След като знаете, че не е вярно?

Пиърс не бе в състояние да отговори.

Харди се приведе към него и едва ли не извика:

– Господин Пиърс, нима не знаете, че всъщност деветстотин и втори е апартаментът, от който тя е била хвърлена и убита?

– _Ваша светлост! Моля ви!_

Нейна светлост удари с чукчето си.

– Седнете, господин Райт. Господин Харди!

Харди се помъчи да сподави набраната инерция, да се овладее и вдигна очи към съдията. Беше се зачервил, дишаше неравномерно.

Гласът на Брон прозвуча сурово:

– Искам незабавно да спра разпита, господин Харди. Дадох ви достатъчно време. Вие не представихте на съда никаква улика, която да свързва господин Пиърс с апартамент „Деветстотин и две“, никаква улика за каквото и да е. Казахте, че разполагате с доказателство и представихте тези писма и стихотворения, но нито едно от тях не може да се разглежда като същинско доказателство. Господин Пиърс не призна нищо от твърденията ви, свързани с убийството на Брий Бомонт. Ако не разполагате с нищо по-сериозно, нямам друг избор, освен да позволя на свидетеля да слезе от мястото си.

Харди пое дълбоко дъх и издиша тежко.

– Разполагам с веществена улика, която свързва господин Пиърс с апартамент „Деветстотин и две“, ваша светлост.

Търпението на съдията също се бе изчерпало. Личеше си от тона й:

– Ако е вярно, съдът настоява да я види незабавно.

Харди бързо се върна до масата си, бръкна в куфарчето си и извади ксерокопието от разписката на Грифин за часовника „Мовадо“, който сержантът бе взел от химическо чистене „Херитидж“.

Върна се при съдийската маса, прочете я на глас и я връчи на Брон. Докато тя я разглеждаше, той продължи словото си:

– Ваша светлост, както виждате, разписката се отнася за особен модел часовник „Мовадо“, който инспектор Грифин е взел като улика при разследването си на смъртта на Брий Бомонт. Готов съм да призова свидетеля, господин Ли, който се намира в залата. Господин Ли е управител на компания за химическо чистене „Херитидж“, която почиства някои апартаменти в сградата на Брий Бомонт. Господин Ли ще свидетелства, че този часовник е намерен от служителите му в апартамент „Деветстотин и две“ в същата сграда в четвъртъка след убийството на госпожа Бомонт.

Брон сведе поглед към Харди, после изви очи към Райт и Пиърс и най-сетне – към съдебната зала.