Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 27 страниц)

Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:

– Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.

Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.

Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на десетина пресечки от хотел „Св. Франциск“ и натам се бе упътил.

Ал Валънс стоеше на пост във фоайето. Беше нисък, енергичен, добре облечен и с яко телосложение. Харди влезе през въртящата се врата, постоя отстрани и се огледа за миг в прочутото кръгло фоайе, ориентирайки се в разположението.

Валънс се усмихваше, мръщеше, потупваше нечии рамене, кимаше мъдро – според случая. Наоколо все още кръжаха репортери, любопитни и обичайната навалица от несведущи туристи. Камерите и осветителското оборудване бяха опаковани и отнесени.

– Ей – каза нисичкият човек на групичка репортери, – чухте как го потвърди господин Кери, а сега ще чуете как ще го потвърди и Ал Валънс. Ние нямаме нищо общо с това. То е ужасно. Тези хора са идиоти.

Валънс хвърли тревожен поглед нагоре към стълбите, където се намираше барът „Компас Роуз“, разположен на обширно пространство за сядане оттатък фоайето на хотела. Харди и Франи се бяха срещали тук стотици пъти. Дизмъс веднага се досети къде се крие Кери.

Разбира се, около него все още имаше охрана – четирима униформени охранители от хотела, цивилен бодигард и един мъж със смокинг, в когото Харди разпозна метрдотела на заведението. Самият Кери се намираше зад ограждение от кадифен шнур. Седеше приведен на ниско канапе, съвсем сам. От време на време се пресягаше за чашата вода, оставена до заледена кана на масичката пред него.

Името и лицето на Деймън Кери бяха познати в Сан Франциско през последните двайсетина години. Навремето бе започнал кариерата си като градски съветник. Като такъв той работи два изключително успешни мандата, които опровергаха първоначалното впечатление, че е разглезено богаташко хлапе, на което татенцето е купило поста, както се купува играчка. Кери открай време бе привърженик на „Грийнпийс“, от ония, които ратуват за спасяване на китовете и прочие, и прочие – в Сан Франциско това винаги вървеше ръка за ръка с политиката, – но всъщност действително отделяше време за почистване на замърсени с нефт заливи и плажове, за сервиране в кухни за бедните, за _вършене_ на подобни неща.

След като се премести в съвета на Сакраменто, той не прекрати активността си – особено за защитата на околната среда, – а поддръжниците му от Сан Франциско не го изоставиха нито за миг. Той бе тяхното момче, либерално до мозъка на костите си, искрено и избираемо, но дотогава все в местен мащаб. Според калифорнийските закони нямаше право на трети мандат и щеше да е принуден да напусне поста си, а това – повече, отколкото всякакви лични амбиции за по-висок пост, – го изтласка напред в изборната надпревара, благодарение печелившата карта на МТБЕ, и го изкара пред очите на целия щат. А освен това, разбира се, се включи и Ал Валънс.

Кери беше от вечно, и то без всякакви усилия, младеещите и на Харди му се щеше да го възненавиди за това. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше на по-малко. Нито една бръчка не помрачаваше руменото му, цветущо лице. Изглеждаше отлично в тъмносиния си костюм – нито дребен, нито прекалено внушителен. Седнал така на канапето, той напомняше някое от съседските момчета, вече пораснало и преуспяло. С открито лице, привлекателен, без да е писан красавец. С ясносини очи, волеви нос, един мило нащърбен зъб. Дори само от външността му, от жизнеността, която излъчваше, на човек му се приискваше да го хареса.

Но сцената тук горе, в бара, бе статична. Цялото действие се разгръщаше във фоайето под тях. Харди си помисли, че би могъл да се възползва.

Приближи самоуверено, кимна непринудено на бодигарда, придаде на гласа си ведра нотка и подобаваща височина:

– Това ли е Деймън Кери?

Най-близкият от хотелските пазачи си свърши работата и му препречи пътя.

– Ей, никакви интервюта. Вече приключиха. Язък, изтървали сте ги.

Харди не възнамеряваше да заплашва или да блъфира. Отстъпи малко встрани и вдигна ръка, сякаш се извиняваше:

– Аз не съм репортер. – Обърна се с лице към Кери зад кадифения шнур и още малко повиши глас: – Адвокат съм на Рон Бомонт. Съпругът на Брий Бомонт.

– И да сте английската кралица, все ми е тая. Казах – никакви интервюта и вие няма…

Но Кери скочи на крака.

– Не, не, всичко е наред. – Усмивка на политик, разперена ръка. – Всичко е наред – повтори той на охранителите. – Ще поговоря с този човек. – А после се обърна към Харди иззад шнура: – Здравейте. Аз съм Деймън Кери. Какво мога да направя за вас?

– Не съм съвсем наясно. Опитвам се да измъкна клиента си, преди да са решили да го арестуват. Щом чух, че сте тук, реших да си опитам късмета и да видя дали ще поговорите с мен. Днес навярно ми е щастлив ден.

Кери хвърли поглед през рамото на Харди, вероятно с надеждата Валънс да дойде и да го изведе оттук. Но той бе зает и очите на Кери пак се върнаха към Харди.

– За какво искате да говорим? – попита го с лека усмивка.

Харди се изкуши хапливо да му съобщи, че го е гледал по телевизията и иска да знае кой го подстригва. Имаше един-единствен въпрос, поради който да се намира тук, и Кери би трябвало да знае какъв е. Махна над шнура, който ги разделяше, към канапето, от което Кери току-що бе станал.

– Искате ли пак да седнем?

Успокоявайки за трети път пазителите си, че всичко е наред, кандидатът отмести шнура и пусна Харди при себе си, после го последва до канапето и двамата седнаха. Кери си придаде заинтересован вид и около минута двамата обсъждаха познатия въпрос за малкото име на Харди – че Дизмъс бил добрият разбойник на Голгота и светецът покровител на убийците.

– Но аз дойдох тук – заключи Харди, – защото може би вие ще ми дадете по-добра представа за Брий. Говори се, че сте били близък с нея и се питам дали някога е споменавала за свои врагове, или че се бои за живота си?

Кери се пресегна за чашата с вода и бързо отпи.

– Честно казано, не. Смъртта й сама по себе си ме потресе, но щом чух, че някой я е убил… – Поклати глава. – Стори ми се невъзможно. Едва ли някой би могъл да я мрази, особено като човек. Тя бе най-милото същество на света.

– Значи според вас това е свързано с… какво? С тази бензинова добавка ли?

Кери отново поклати глава.

– Не зная. Може да е обир. Оказала се е на неподходящо място в неподходящия момент. – Умълча се за миг. Когато заговори отново, Харди остана с впечатление за по-голяма прямота. – Наистина не мога да си представя, макар че след днешния случай понякога ми се струва, че вече не съм в състояние да си обясня каквото и да било. Какъв трябва да е човек, за да отрови _питейната_ вода? Каква изкривена логика движи тези хора? Щом са могли да сторят това… – Гласът му заглъхна. – А съпругът й? Вашият клиент? Той няма ли някакви предположения? Май четох, че изчезнал?

– Знае само, че не го е извършил той. Пък и аз самият мисля така. А вие?

Кери хвърли поглед на охранявания си периметър, после пак на Харди:

– Предполагам, че не биха го заподозрели, ако няма улики, нали?

– Непрекъснато стават такива неща. Познавате ли Рон?

– Не. Не сме се запознавали лично.

Харди се намръщи.

– Какво има?

– Нищо. Допусках, че сте ходили у тях на приеми.

– Не. Брий ми беше консултант и приятел – дори много добър приятел, – но не смесваше работата и семейството. Не познавам дори децата й. Все пак вие разбирате, че не отправям никакви обвинения към съпруга й. Сигурно и той е съсипан от станалото.

Харди се приведе напред, опрял лакти на коленете си.

– Той наистина не я е убил.

Настойчивостта му като че ли стресна Кери.

– Добре, добре.

– Но все пак някой я е убил, господин Кери. Моля ви, необходима ми е поне някаква представа каква е била тя навън, а не със съпруга и семейството си. Казвате, че не е имала врагове, че е нямало по-мил човек от нея, но зная, че „Калоко“ например не са били във възторг от напускането й. А може би и някой друг. Някой я е убил. Трябва да разбера кой е той. В състояние ли сте да ми помогнете?

Кери реагира изненадващо. Изобщо не се озърна дали няма да му се притекат на помощ. Вместо това погледът му за миг се обърна навътре, после се облегна на канапето, а Харди си помисли: „Мили Боже, и този ли!“

Не отговори веднага – очевидно Харди го бе сварил неподготвен, задавайки му неочаквани въпроси. Кери навярно бе очаквал въпроси за мотивите и вероятностите, каквито самият Харди имаше намерение да зададе.

Но беше ясно, че каквото и да каже Кери, искаше да бъде разбран правилно. Най-сетне отново се приведе напред, вкопчил длани пред себе си, но този път по-непринудено, далеч по-спокойно. За пръв път погледна Харди в очите.

– Била е грозното патенце.

Това като че ли противоречеше на всичко, чуто от Харди досега – за красотата на Брий, за обаянието, ума й, убедителността й. Изражението му навярно издаде объркването му, защото Кери побърза да обясни:

– Имам предвид, че ако искате да знаете каква беше, трябва да почнете от това.

– От кое по-точно?

Кери си пое дъх, поразмисли за миг.

– Обстоятелството, че докато е растяла, е била задръстенячка – умница в една възраст, когато не искаш да си интелигентен, ако си момиче. А тя е била истинска умница – с очила и шантава прическа, без всякакъв шик и с онова чувство на обърканост – един вид „Какво всъщност става наоколо ми…“ – сподавено завърши той.

– Нима я познавате от дете? – попита Харди.

Озари го една наистина искрена усмивка.

– Не, не, нямах това предвид. Срещнах я – запознах се с нея – само преди няколко месеца, но двамата се опознахме много добре. – Настъпи мълчание и Харди предпочете да не го нарушава. Кери говореше, а той тъкмо това искаше. Щеше да продължи. И след като въздъхна, Кери наистина продължи: – Както и да е, оттам започва всичко. Не е била много харесвана. Не е имала приятели, нито светски контакти. Само учене и химия.

– Но е била много хубава. Сигурно се е срещала с момчета. В университета.

– Не – отвърна Кери. – Момчетата не я смятали за хубава, колкото и странно да ви се струва. Каза ми, че не е имала _нито едно_ гадже. Ходела на училищните забави с брат си, толкова било лошо положението й. – Искаше Харди да го разбере: – Помните ли онези филми, когато действително невзрачни момичета накрая си свалят очилата и се превръщат в най-големите красавици в града? Е, същото е станало и с Брий, само дето нейният филм свършил, когато вече била надхвърлила двайсетте и дотолкова била свикнала да е невзрачна и пренебрегвана от мъжете, че просто не можела да се види от друг ъгъл. А освен това умът й все така я превръщал в чудовищна заплаха за много от тях.

„А освен това – помисли си Харди, – е била женена, което значи, че не се е пласирала. Или напротив?“

Но Кери, явно все още в плен на спомените си за нея, продължи:

– Проблемът е там, че – и това навярно изглежда чудновато или непоследователно, защото тя бе толкова умна, – че представата й за самата себе си според мен действително е забавила порастването й, превръщането й във възрастен човек… Опитвам се да намеря точната дума. Беше просто много наивна, изолирана, бих казал. Изобщо не бе наясно с каквото и да било в живота, с изключение на науката си, което се е превърнало в нейна работа. Имам предвид, докато не… – Тук Кери наистина се затрудни.

– Докато не сте се появили вие? – подсказа Харди.

Кери вдигна рамене – признаваше.

– Започнало е, преди да се срещнем. Беше подготвена за това.

– За кое?

– За промяната, за прелома. Е, всъщност въпросът не е там.

– Добре. А къде е? – Харди мимоходом долови суетене в помещението, изблик на весел смях от шумни двойки, събиращи масите една до друга. Следобедното питие след покупките в един свят, различен от техния с Франи. Отново насочи вниманието си към кандидата за губернатор, с когото като че ли бе постигнал непосредственост в общуването. То му се струваше едва ли не фантасмагорично, но щеше да го поддържа, ако е възможно. – В какво тогава се е състоял големият прелом?

– Всъщност отнасяше се за целия й живот. – Той се втренчи в Харди с дълбокомислено изражение. – Може да ви прозвучи самонадеяно… – Отново замълча, а Харди изчака. – Не че е пораснала внезапно, а по-скоро е осъзнала, че _вече_ е голяма. Че е красив лебед. Че може да лети.

– Добре. – Харди изобщо не разбираше каквото и да е, но щеше да си го изяснява по-късно. – Но този прелом е станал публично, нали, на някакво радиопредаване? И е свързан с вас?

Кери сви рамене.

– Не зная доколко е свързан с мен. Но дискусията ни като че ли набеляза някаква промяна. Тя осъзна, че целите ни са еднакви, а са ни издигнали две различни сили. Всъщност издигнали са нея. Озлоби се срещу работодателите си и не мога да кажа, че я обвинявам.

– Срещу Джим Пиърс ли? – Беше само предположение, но ако се съди по реакцията на Кери, правилно.

Кандидатът за губернатор кимна.

– Той е човекът, който пръв е оценил възможностите й – имам предвид в политически план. Той я подготвил за говорител, но както ви казах, тя беше наивна. Повярвала на становището му, защото повярвала в него. Бил петролен магнат, но и той се интересувал от света, също като нея. Ха! Но същевременно представлявал и идеалът й за баща. Обикнал я още когато била грозно патенце и това имало голямо емоционално значение.

– Обичал ли? Току-що казахте, че я е обичал.

– Нямам представа. Всъщност я скапвал от работа, възнаграждавал я щедро, задето правела каквото искал той, галел я по главичката, когато постигала сполуки, и й заръчвал да не се безпокои, ако чуе или си помисли нещо друго. Тя искала да го радва и изобщо не се оглеждала наоколо си. – Кери се подвоуми. – Струва ми се, че аз бях просто катализаторът. В края на краищата, и без мен щеше да стане така. Тя бе съзряла за това. Беше станала възрастен човек.

– И е започнала да се среща с вас.

При тези думи Кери внезапно осъзна къде се намира, какво всъщност прави, а то бе да разговаря с адвокат за убийство. Общественият му образ – винаги открит и обаятелен – особено разстройваше Харди, изглеждаше му като завеса, спусната помежду им.

– Не по начина, по който предполагате, господин Харди. В края на краищата, тя бе омъжена.

– Но вие не сте женен.

Кери го удостои с кандидатската си усмивка, сети се да погледне часовника си, реши, че подкреплението няма да му се притече на помощ, а той ще отиде при тях.

– Е, да. Никога не съм се женил. Досега не съм срещнал подходящо момиче. – Плесна се по коленете и стана. – Беше ми много приятно да говоря с вас, но трябва да се върна при ръководителя на кампанията си и по следите на днешното отравяне на водата. – Намръщи се. – Ужасно, направо ужасно. – А после усмивката се върна на лицето му, пак разпери ръка. – И да не забравите да гласувате. Внимавайте.

И се запъти към свитата си от охранители, а Харди пак седна на канапето, наблюдавайки как групичката се събира около Кери, докато се спуска към централното фоайе.

Щом изчезнаха от очите му, Харди се пресегна и със салфетката за коктейли, предвидливо осигурена от хотелския персонал, вдигна водната чаша, от която бе пил Кери. Изля останалата вода в каната и пъхна чашата в джоба на найлоновото си яке. „Ти внимавай“, помисли си.

Но крайно доволен от себе си заради чашата с пръстовите отпечатъци, той внезапно осъзна, че е забравил основния въпрос, който искаше да зададе в лагера на Кери. Скочи от канапето и догони кандидата и антуража му, точно когато те стигнаха до Ал Валънс, току-що приключил с някакъв репортер.

– Извинете ме, господин Кери.

Охраната понечи да задържи Харди на мястото му, но Кери отново им каза, че всичко е наред. Той бе кандидат за губернатор, предстояха избори и се налагаше да разговаря с хората.

– Имам още един въпрос, този път към господин Валънс, ако нямате нищо против. Ще отнеме само минута.

Кери пусна наглед искрена усмивка.

– Добре, Коломбо, разбира се. Разчитайте винаги на една минута. Ал, това е господин Харди. Той е адвокат на Рон Бомонт.

Валънс хвърли бърз поглед по средата между Харди и Кери, после протегна ръка.

– Радвам се да се запознаем. Какъв е въпросът ви?

– Чудех се защо сте се обаждали на Рон Бомонт миналата седмица – питали сте нещо за папките на Брий?

Усмивката на Валънс потрепна за секунда.

– Едва ли съм бил аз – отвърна. Погледна Кери: – Да сме се обаждали на Рон?

– Не, доколкото си спомням.

– Не сте ли се обаждали на Рон Бомонт и не сте ли му оставяли съобщение миналата сряда или четвъртък – там някъде?

Валънс се престори, че размишлява, повторно погледна Кери, после поклати глава.

– Струва ми се, че имате грешка. Той не е ли напуснал града? Чух, че бил заминал.

Харди се разкая най-искрено:

– Простете. Навярно са ме осведомили неправилно. – И добави с широка усмивка: – Господин Кери, още веднъж ви благодаря.

Кери му махна с ръка:

– Не се притеснявайте. Можете да ми се обадите по всяко време.

– По дяволите – гласът на Валънс звучеше неестествено пронизително по телефона. – Тоя знае нещо. Тоя Харди. Кой е той? За какво става дума?

Бакстър Торн му отговори с най-спокойната си интонация:

– Ал, винаги е най-добре да кажеш истината. Особено пред Деймън. Кажи му, че си забравил. Бил си погълнат от отправените му днес обвинения в тероризъм. Главата ти е била замаяна и за миг си забравил. Всъщност си спомняш, че си звънял на Рон – ето ти нещо прекрасно, – за няколко възпоменателни думи за Брий, които е искал да включи в речта си, ако… не, когато Деймън бъде избран. В речта при встъпване в длъжност, ако Рон не възразява, ако няма да е прекалено мъчително за него. Затова си позвънил.

– Но откъде тоя Харди знае…

Торн имаше прелестна логика:

– Оставил си съобщение. Сигурно го е чул.

– Но как?

– Е, сигурно е бил там тогава, нали? В жилището на Брий.

– И е търсил доклада ли?

– Не зная. Възможно е. Несъмнено е търсел нещо. Но ти ми каза, че е адвокат на Рон, нали? Възможно е да няма нищо общо с нашия проблем. Не се тревожи. Ще проуча. Гледай си кампанията.

– Добре, добре. Но се безпокоя.

– Не се притеснявай, Ал. Нищо сериозно. А ако е нещо сериозно, аз ще имам грижата.

18

Вечерта бе ясна и топла, без мъгла и Харди усети, че е надушил следа. Хората се изплъзваха и лъжеха, а в това бе неговата сила.

Щеше му се да разполага и с отпечатъците на Ал Валънс. Нямаше обяснение защо Валънс излъга, че не се е обаждал на Рон. Все пак оставаше му ловко отмъкнатата водна чаша на Деймън Кери и той я сложи на бюрото на Ейб Глицки с тайнствена бележка, че тя съдържа съдбовни улики по случая „Брий Бомонт“ и трябва да бъде сравнена с отпечатъците, открити в дома на убитата.

Харди добави, че ако Глицки не го стори, само ще съжалява – изявление, на което Ейб щеше да се зарадва. В писъмцето се споменаваше също, че Кери отрича да е ходил когато и да било в жилището й, а това е нов обрат.

Все още бе рано – Харди имаше време преди уговорената за седем среща с Канета в кантората си. Можеше да отскочи да се види с Рон и възпитаните му деца, да се срещне с него по-рано от уговореното, да ги поразведри всичките.

Освен това изпълни цяла страничка в адвокатския си бележник с въпроси, на които Рон бе в състояние да му отговори, свързани предимно с имената, които Канета бе записал от телефонния секретар.

Коя е Мари? А Коджий Сасака? А Тилтън? Какво искат всичките? Ами Валънс, Кери и Пиърс? Рон познавали ги добре? А Брий познавала ли ги е?

И по-тежкия въпрос: допускал ли е или знаел ли е Рон, че Брий има връзка с друг мъж? Ако е така, то с кого? А за бременността й? Той и тя искали ли са детето? Как е минала последната им сутрин? Тя притеснявала ли се е за нещо? Доколко Рон е бил в течение на професионалния й живот, ако изобщо е бил? Знае ли над какво е работела в момента?

И най-важното: как Рон ще обясни обстоятелството, че от всички мъже, с които Харди разговаря – Пиърс, Кери, дори Канета, – собственият й съпруг изглежда най-малко разстроен от смъртта й?

Карайки на юг по безплатната магистрала към хотела, където се криеха Рон и децата, Харди без малко да си внуши, че е постигнал известен напредък. Рон щеше да отговори на въпросите му, може би ще научи повечко за МТБЕ и етанола и за днешното отравяне на резервоара, което, разсъждаваше той, е свързано с убийството на Брий. Нещата действително започваха да се проясняват.

– Господин Брустър е напуснал.

– Напуснал ли? – повтори Харди, сякаш това бе израз на чужд език, който не разбираше.

Администраторката беше миловидна, млада жена, пъргава и експедитивна.

– Да, господине. – Тя натисна няколко клавиша на компютъра си: – Рано тази сутрин.

– Сигурна пи сте? – И с извинителна усмивка: – Простете. Просто имахме уговорена среща и съм малко изненадан.

Тя натисна още няколко клавиша и забелязала явната му загриженост, видимо омекна:

– Да не сте сбъркали деня?

Харди кимна:

– Така ще да е.

И тъй, все още бе рано и разполагаше с два свободни часа.

Рон Бомонт започваше да му напомня неколцина клиенти от предишните години: бяха склонни да лъжат и да изчезнат, ако не бъдат задържани. Това го влудяваше, но същевременно подобно поведение бе и доста предсказуемо сред заподозрените и не биваше непременно да приема, че са виновни за каквото и да било. Просто бяха изплашени, объркани, заблудени. С изключение на ония, които в действителност бяха виновни и се укриваха.

Докато караше покрай нос Кендълстик, Харди с цялото си същество се опитваше да се придържа към разумния довод, че Рон трябва да закриля децата си. Нещо повече, щом Харди бе успял да го засече в този хотел, то други с доста по-неблагожелатени намерения – следователите от Областната прокуратура например – биха могли да постигнат същия успех. А и Рон не му бе обещавал, че ще се навърта тук за по-продължителни консултации.

Обаче когато отби по отклонението от Седма улица покрай Съдебната палата, раздразнението му вече се бе превърнало в истински гняв. Рон Бомонт, кучият му син, държеше в ръцете си отговорите на хиляди въпроси, крито сега Харди ще трябва да си ги изяснява сам, стига да може. А времето изтичаше. Вече не му се играеше като глупак на котка и мишка. Особено пък с човека, докарал Франи до затвора.

Навикът едва не го накара да паркира срещу затвора, където щеше да посети Франи и да се отбие повторно в кабинета на Ейб. По това време – в събота привечер – действително имаше свободно място до бордюра.

Но продължи да кара. Сега не биваше да оставя никакви послания на Глицки заедно с бележката за отпечатъците на Деймън Кери. Щеше да си проличи ядът му към Рон и да размъти водата. Доколкото това зависи от него, не искаше Глицки дори и за миг да си помисля за Рон като за възможен заподозрян.

А Франи? Преди всичко заради нея се занимаваше с всичко това. Е, да, можеше да отиде и да я подържи за ръка още веднъж, но това щеше да му изхаби два скъпоценни часа. Франи искаше от него да спаси Рон и децата му, а цената на тяхното спасение за нея бе, че съпругът й няма да ходи да я утешава всеки път, щом се озове наблизо.

Честно казано, изчезването на Рон пак предизвика у него същинска „пустинна буря“ от яд към Франи. И по-лек полъх на недоволство към собствената му лековерност, към неспирните му усилия в една кауза, в която в най-добрия случай се бе насилил да повярва. Правеше всичко това заради съпругата си, по нейна молба. Нека тя да се оправя с последствията. Да я види колко ще й се усладят плодовете им.

Но трябваше да признае, че някои страни от развитието на случая не зависеха от Рон Бомонт, че бяха възбудили собствения му интерес. Тримата мъже – Канета, Пиърс и Кери, които оплакваха смъртта й. Днешното отравяне с МТБЕ. Лъжата на Ал Валънс. И неизменно – трите милиарда долара.

Харди машинално, по някакъв нерационален път, бе решил да отиде в кантората си. Все още разполагаше с два часа, докато стане време да дойде Канета и да си разменят сведения. Имаше голяма вероятност Дейвид Фримън да е там и да работи в събота. Харди можеше да се изфука с откритията и догадките си пред своя хазяин – навик, който винаги се оказваше поучителен.

Ако Фримън го няма, ще се задълбочи в копията от бележките на Грифин, които му бе предоставил Глицки, и ще види дали някоя подробност няма да привлече вниманието му. Спомагателен план, вярно, но все пак някакъв план.

И в този миг зърна празното място до тротоара на „Пета“ и „Мишън“. Свободно място за паркиране през работната седмица можеше да се окачестви като чудо, но да видиш цяла _страна_ на Пета улица едва ли не празна – това е все едно да ти се яви ангел небесен. Току-що навалял сняг или сутрешен плаж без следи от нечии стъпки – направо закопняваш да нагазиш. Отби и спря точно срещу сградата на „Кроникъл“.

Същинско знамение.

Джеф Елиът бе репортер в „Кроникъл“, водещ рубриката „Градски клюки“ за политическия живот в града.

Навремето, когато Харди се запозна с него, той бе младо, хубаво, свежолико момче от Средния запад, което се придвижваше с помощта на патерици заради несекващата си борба с множествената склероза. Сега, макар на практика все още млад – Харди не вярваше да е навършил трийсет и пет, – младоликото хлапе си бе пуснало посивяваща, добре оформена брада. Гръдният му кош бе наедрял, а очите му изглеждаха вечно изморени. Тук, в кабинета му точно до редакцията, някогашните патерици стояха до вратата, вече почти непотребни. Сега Джеф се придвижваше с инвалидна количка.

Но все още бе представителен на вид, поне в очите на Харди, който през годините бе служил като източник на множество ценни сведения и сюжет за една-две рубрики. Елиът и жена му дори бяха гостували на приеми в дома на Харди.

Днес Джеф несъмнено бе, дошъл заради отравянето на водата. Освен ако не убиеха президента или не станеше земетресение от осма степен, то щеше да е водещото заглавие утре, а и гъмжеше от политически елементи.

Но сега, след като си подаде носа през вратата му, първо най-важното. Джеф се извъртя от компютъра си и му махна да влиза.

– Големият Диз – усмихна се той. – Как си? – После се сети и внезапно стана сериозен: – Как я кара Франи?

Харди направи гримаса. Какво да му каже?

Джеф възмутено поклати глава.

– Иде ми да дам под съм Брон, Прат, Рандъл и цялата им пасмина. Или да ги убия. Може и двете.

– Струва си да се обмисли.

– Значи си чул обаждането ми у вас?

– Не. Цял ден не съм се прибирал.

Думите му изненадаха Джеф.

– Ами съобщих ти, че се каня да посветя на историята с Франи една-две колонки в понеделник, може би ще направи впечатление на когото трябва. Мислех, че можеш да ми предоставиш подходящ цитат.

Харди се усмихна вяло.

– Нищо, което да става за отпечатване в приличен вестник.

Джеф го изгледа въпросително.

– Значи не си чул съобщението ми и все пак си тук?

– Видях свободно място за паркиране. Господи, цялата улица беше празна. Какво друго да направя? Казах си: „Ей, ти, що не вземеш да размениш няколко приказки не за печат с добрия си приятел Джеф?“

Думите му предизвикаха усмивка у събеседника му. Някога Харди пропускаше да направи пред Джеф уговорката кои от репликите му не са за печат. От това не произлезе нищо хубаво и оттогава Харди смяташе за необходимо да включва думите „не е за печат“ при всеки свой разговор с Джеф, дори и на чисто светски теми.

– Очаквах да го кажеш – усмихна се журналистът.

– Освен това – продължи Харди, – сметнах, че може да знаеш нещо, което на мен не ми е известно.

– Възможно е. Специалист съм по Средновековието и Викторианска Англия.

– Ядец! – Харди щракна с пръсти. – Нито едното, нито другото. Говорех по-скоро за Франи, Брий или Рон Бомонт, за тая история с МТБЕ. – Замисли се за миг. – За Деймън Кери. За Ал Валънс.

Джеф се ухили.

– Свърши ли? Струва ми се, че пропусна жена ми и неколцина сенатори.

Харди разпери ръце в знак на безсилие.

– Май не съм съвсем наясно как да свържа всички тези неща помежду им.

Репортерът извъртя инвалидната си количка, за да застане с лице към Харди.

– А в замяна аз ще получа изключителни права върху тайната, заради която Франи е в затвора, така ли?

– Не, но можеш пръв да научиш кой е убил Брий.

– Надуши ли го вече? Всички твърдят, че бил съпругът й. Рон ли е?

Харди поклати глава.

– Ейб Глицки, който, може би си спомняш, е шеф на „Убийства“, определено не го твърди. А Ейб е човекът, който се занимава с тази работа.

– И не е по петите на Рон?

Настъпи мълчание.

– Не е Рон.

Прозвуча едва ли не сякаш Глицки твърди с положителност, че Рон не е убиецът, което не бе вярно. Но ако Джеф го е схванал така, няма да опровергава това впечатление.

– И кой е според теб? Подозираш ли някого?

Както си седеше на стола, Харди въздъхна. Беше събрал доста сведения. Но вместо да чувства, че се е добрал до нещо в разследването си, осъзна, че не би могъл да определи до какво точно. Когато помоли Елиът да му разкаже за Деймън Кери, сам се изненада не по-малко от Джеф. Откъде изникна този въпрос?

Джеф поклати глава.

– Това ще му се отрази крайно отрицателно, Диз.

– Навярно. Но ми се ще да науча повечко за ония двамата – за Брий и кандидата.

Приготвяйки се да му отговори, Джеф се облегна назад в инвалидната си количка зад бюрото. Подръпна мустаците си, почеса се по брадата, бръсна с ръка ризата си отпред.

– Нямаме бърза работа – подкачи го Харди и го озари с многообещаваща усмивка. – Само дето на Франи й дойде нанагорно, задето спазва обещанието си.

Най-сетне репортерът въздъхна.

– Знаеш ли, проблемът е във взаимосвързаностите – поде той. – Ти не свързваш нещата. – Но Джеф все още не бе готов да изплюе камъчето. Немирната усмивка от младостта му се мярна бегло на лицето му, докато се привеждаше напред, събрал длани на бюрото пред себе си. – Нали си спомняш разговорите ни „не за печат“? Това ще е един от тях – поверителен и личен.