Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)

Прелисти набързо снимките на абсолвентите и я намери: Брий Брунета. Без моминската й фамилия изобщо нямаше да открие, а още по-малко да познае пленителната Брий Бомонт на скучната официална снимка с тога и шапка.

Брий Брунета на седемнайсет години е била малко пълничка, с тъмна, занемарена коса, с бретон над очите, с чифт нескопосани очила. „Наистина е грозно пате“, помисли си Харди. До леглото имаше неотдавнашна снимка на Брий с децата и той се загледа в усмихнатото лице и лъскавата руса коса, в скулите, в съвършените устни – двата образа бяха несъпоставими.

Прелисти набързо тома до края. Брий е била дейна и наглед всестранно развита студентка – член на кръжока за дискусии, на научния клуб, на клуба по шах. Свирела е на кларнет в оркестъра и е била „художествен“ редактор на студентския вестник. Била е избрана за най-умното момиче.

Харди случайно забеляза още една подробност, един от онези жестоки колежански мигове, които оставят у юношата белег за цял живот. Била е избрана „за най-малко вероятно гадже на Скот Лепин“, най-известното момче, най-хубавото момче и с най-блестящо бъдеще. Което и от хлапетата да е измислило подобен конкурс, сигурно е сметнало хрумването си за страхотно. Харди предположи, че Брий едва ли е мислела така.

Отзад в мека папка имаше няколко сгънати писма и тъкмо отваряше едното, когато чу забързаните стъпки на Глицки да приближават по коридора. Сгъна писмата и ги натика при останалите книжа във вътрешния си джоб. После затвори тома и Глицки изникна на вратата. Очите му гледаха отнесено.

– Току-що ми позвъниха. Трябва да тръгвам – каза той.

– Имаш ли нещо против да остана още малко? – попита Харди.

– Да бе, колко му е. Само да заключиш, като си тръгваш. – Лейтенантът поклати глава. – Ела на себе си, Диз. Махаме се оттук. И няма да спорим, съгласен ли си? Нито да подхвърляме някоя от умните си забележки. – Въздъхна тежко. – Някой току-що е застрелял още един полицай.

24

Двамата следователи по палежа все още бяха в къщата, когато Харди пристигна. Паркира на не съвсем позволено място, приближи към някогашната морава и спря, за да привлече вниманието им. Бяха се свили на мястото, където преди се намираше лицевият еркерен прозорец.

– Как сте, момчета?

Погледнаха го без особен интерес, тихичко се посъветваха нещо и единият се изправи и скочи върху основата на верандата.

– Приятелят ви предаде да ви съобщим, че отива на работа. Иначе ние ще поостанем тук още малко.

– Какво ще рече малко?

Безизразен поглед.

– Часове, не минути.

Водеше безсмислен разговор, но трябваше да измъкне поне някаква информация.

– Намерихте ли нещо? – При тези думи следователят по палежите разпери безпомощно ръце, но Харди го прекъсна. – Не бива да ми казвате нищо, нали? Бих могъл да го направя и аз, така ли? Да подпаля собствената си къща.

– Хората го правят непрекъснато.

Харди знаеше, че е вярно. Човекът си гледаше работата и всъщност защитаваше интересите му.

– Добре – успя да изрече меко той. – Но се чудех дали не мога да вляза отзад и да си взема някои неща: дрехи, тоалетни принадлежности и прочие. Да прослушам телефонния секретар.

Въпреки казаното пред Валънс, Харди не мислеше, че телефонът му в кухнята е изгорял. Докато караше насам, му хрумна, че сигурно ще е добре да чуе какво е записано на лентата.

Но този следовател, независимо от приятелите му в полицията, съвсем справедливо го смяташе за заподозрян. Остана напълно делови.

– Не, господине. Боя се, че не може. Бездруго няма ток. Не зная дали капитанът ви е изяснил, но къщата остава на разположение на отдела по палежите, докато не я освободим.

Нямаше да спечели нищо, ако настроеше човека против себе си, макар че изразходва доста висок коефициент от силите си, за да се сдържи. Насили се да се усмихне търпеливо.

– Да, разбирам. Но ми се ще все пак да планирам някои неща. По ваша преценка колко ще трае?

Сигурно бе сломил инспектора, защото за миг му се стори, че усеща едва доловимо омекване.

– Най-вероятно ще приключим по някое време утре сутринта. – Помълча. – Може би по времето, когато вашият приятел, репортерът списва рубриката си.

Не, осъзна Харди. В крайна сметка не ставаше дума за омекване. А беше начин да му съобщи, че Джеф Елиът е бил тук – поредното нежелано прекъсване на работата им. Джеф навярно ги бе докарал до полуда.

– Ако приключим до здрачаване, ще оградим с дъски за през нощта. Утре някой ще дойде да ви пусне… – Гонеше го.

Нищо повече не можеше да се направи.

Седнал на служебния си стол точно до прозореца към улицата зад тезгяха в „Литъл Шамрок“, Моузес Макгайър се наслаждаваше на неделното си уиски. Не допускаше никой от сервитьорите да пийне или да приседне дори за миг, докато са на работа. Бе твърдо убеден, че на сервитьорите професионалисти им се плаща да стоят прави в очакване на клиентите – така им засвидетелстваха уважение. Ако искат да седнат, той ги канеше да дойдат отзад зад тезгяха за кратка почивка, но с известен риск за работното си място, ала щом се намират отпред – ще стоят прави. Обаче откъдето и да го погледнеш, през работно време трябва да са трезви.

Самият Макгайър обаче като собственик можеше да си прави каквото иска. Когато двамата с Харди спореха колко несправедливо прилага той правилата, Моузес обикновено избухваше:

– Аз съм благороден кръчмар, а не някой проклет робовладелец. – И тъй като притежаваше три четвърти от заведението, думата му беше закон.

Внимателно наточи наливна бира на Харди и след като пяната образува съвършена яка, я донесе на бара. Харди вече я бе снишил с три-четири сантиметра. Беше малко след два и нямаше изгледи мъглата да се разнесе, във всеки случай не днес, а може би и до Коледа. Дърветата в края на парка „Голдън Гейт“ на около трийсетина метра оттатък булевард „Линкълн“ едва-едва се съзираха.

Още трима посетители тихичко си седяха в най-стария бар в Сан Франциско. На един диван в полутъмния далечен край видимо изтерзана млада двойка изглежда дискретно правеше секс. Бяха си поръчали два коктейла с уиски – най-засуканото питие, което пуританът Макгайър разрешаваше да се сервира в „Шамрок“. В мъничката странична ниша самотен, мълчалив мъж, надхвърлил трийсетте, с бръсната глава и яке в защитен цвят, мяташе стрелички по мишена и пиеше от халба смесица от уиски, бира и сурови яйца за протеини.

Преди година Моузес бе попаднал на пуснати наскоро записи, направени през трийсетте: Стефан Грапели, цигулка и Джанго Райнхарт, китара суингираха до умопомрачение заедно с квинтета на „Горещия френски джаз клуб“ – и щом настъпеше затишие като днес, ги въртеше на автоматичния грамофон.

Макгайър плъзна чашата си по влажния кръг, образувал се на бара.

– Както знаеш, винаги ще сте добре дошли, ако се преместите у нас. Всички.

– Благодаря ти, Моуз, но Ерин вече прибра децата. Нейната къща е по-голяма.

Зет му повъртя чашата си още малко.

– А кога излиза Франи?

Озова се на хлъзгава почва. Не можеше да му каже, че Рон е освободил Франи от даденото обещание, без да разкрие, че е говорил с него. А това на свой ред щеше да ги изведе на поле, минирано с тайни, от които Харди не биваше да издава нито една.

Пък и самият той все още не знаеше дали вярва на някои от тях след всичко случило се.

Така че си пиеше бирата, печелейки време.

– Обзалагам се, че Шарън Прат ще я пусне във вторник сутринта. Подложена е на прекалено големи политически нападки.

– Защо във вторник?

Харди пообясни нещичко за разликата между постановлението за незачитане на съдия и призовката за обида на разширения състав от съдебни заседатели. Две различни животни с еднакви названия. За щастие Моузес като че ли остана удовлетворен. Но завъртя чашата си още няколко пъти, а Харди го познаваше добре – може и да бе повярвал на последното му обяснение, но имаше още нещо, за което изпитваше потребност да поговорят.

– А ти какво мислиш? – подкани го Харди.

– Не зная как да се изразя.

– Просто го кажи и толкова.

Моузес изпи уискито, остави чашата и погледна зет си в очите.

– Добре. Как, по дяволите, стана толкова бързо тая работа?

На Харди добре подбраната фраза, която Макгайър се бе опитал да скалъпи, се стори малко забавна. Дребните радости в живота му бяха толкова оскъдни, че практически се изкиска.

Изражението на Макгайър придоби обичайната си мрачност – ирландската му избухливост кипваше и при най-леко дразнение.

– Не се майтапя.

Харди съобрази, че братът на Франи, изглежда, е на три уискита, а не на две. „Е – помисли си Харди, – и за него последните няколко дни бяха напрегнати.“

– Не го приех като шега, Моуз. Истината е, че ми се доплака и затова се разсмях. Чуваш ли какво ти говоря?

Моузес отпи и кимна – извиняваше се.

– Имам предвид, че единия ден води децата на училище и пече курабии, а на следващия, бам! – удари с длан по тезгяха, – като гръм от ясно небе попада в затвора, а къщата й изгаря. Как стават такива гадости?

Какво можеше да му отговори Харди? Че Франи е предприела поредица от тайни стъпки? Че изобщо не е „като гръм от ясно небе“.

И не само Франи. И той самият ги бе предприел тия ситни стъпчици, отдалечаващи го от близостта им. Нещо повече – той _усещаше_ как се разклащат основите на брака им, първите пробиви сред поредицата от фалове. Бяха допуснали нещата помежду им да се променят покрай напрежението по отглеждане на децата – общуването им се пропукваше, животът на всеки сякаш протичаше на различни планети.

Ето откъде тръгваше лошото, довело ги дотук, но точно сега нямаше да вади всичко това наяве. Вдигна чашата си и се разправи с още два-три сантиметра от бирата си.

– Не зная, Моузес. Не зная.

Макгайър се приведе над бара.

– Кажи ми, че не спи с него – прошепна той.

– Казва, че не е така. – Харди улови погледа му. – Не би го направила.

– Така е – побърза да се съгласи Моузес, но си пролича, че изпитва облекчение. Е, поне брат й вярваше. – Първо на теб щеше да каже, преди да се е случило каквото и да е, дори само да си го е помислила. Такава е тя.

– Добре. – Обсъждането на този проблем нямаше нито да влоши, нито до подобри нещата. Само щеше да включи и други хора в дискусията, а Харди не го искаше дори и с Моузес. Те двамата с Франи може и да имаха сериозни разногласия, но бяха единодушни по въпроса, който ги отчуждаваше от съвременния свят – вярваха, че личният им живот си е тяхна лична работа.

– Ами къщата ви?… – попита Моузес. – Тая сутрин ти каза, че и пожарът е свързан с онази история.

– Свързан е с въпроса кой е убил Брий, Моузес. А не с мен и Франи.

– Има ли изгледи да откриеш кой е? Кой го е извършил?

– Нямам представа дали имам изгледи, но някой явно смята така. Струва ми се, че подпалването на къщата ми е предупреждение да стоя настрана.

Моузес отпи глътка уиски и бавно остави чашата.

– Освен ако не е мислел, който и да е той, че си си у дома, а в такъв случай не е само предупреждение.

Харди размисли за миг.

– Не. Съмнявам се. Не представлявам чак такава заплаха. – Разтърси глава, стреснат от тази мисъл. – Не смятам – повтори повече на себе си, отколкото за пред Моузес.

– Е, няма нужда да си го мислиш, за да се окаже вярно. На твое място щях да го прибавя към останалата каша.

– Кое по-точно?

– Че някой се опитва да те убие.

При тази ведра забележка, вратата се отвори с трясък и смесена сюрия от шестима човека нахлу вътре, спорейки за футбол и викайки да й донесат бира. Моузес вдигна извинително рамене към Харди, поздрави дошлите и се упъти към кранчето.

Това послужи като сигнал за Харди, че зет му не иска да губи повече време за философстване с роднината си. Моузес имаше право – трябваше да изясни още сума неща. Бе уязвим и не биваше да си позволява да се отпуска.

И тъй, без план и без конкретна цел, Харди остави недопити две трети от бирата си. Бе паркирал на ъгъла на Трето Авеню и си запробива път през мъглата, привел гръб срещу вятъра. Като седна зад волана, се подвоуми, преди да завърти ключа, после се подсмихна, когато запали мотора. Видя ли? Няма бомба. Наду парното докрай, потегли, стигна до ъгъла и зави надясно. Нямаше представа накъде е тръгнал.

Знаеше само, че мястото му не е в „Литъл Шамрок“. Трябваше да работи. Времето изтичаше стремглаво. Не можеше да се прибере у дома – там сега се разпореждаше отдел „Палежи“. Оставаха му децата, Франи. Но днес вече се видя с тях. Стига толкова засега.

Къде, за Бога, бе Рон Бомонт? А Фил Канета?

С какво разполагаше? С какво би могъл да работи?

Единственото, което бегло му дойде наум, бе да се заеме с книжата си – вечния спътник и последното убежище на всеки адвокат. В кантората си имаше копия на страниците от папката на Карл Грифин, бележките, които си бе водил при последната си среща с Канета, материалите, задигнати от кабинета на Брий, писмата от университетския й албум. „В определен смисъл – разсъждаваше той – поне част от всичко това може да ме заинтересува.“

Дейвид Фримън бе убеден, че адвокатите трябва да работят денонощно. Бе наредил да направят бани на всеки от трите етажа в сградата му, така че колегите му да не се оправдават с неубедителното извинение след целонощна работа, че е трябвало да отскочат до вкъщи, за да се освежат и да се приготвят за съда.

След двайсет и пет минути Харди вече бе в кантората си – изкъпан, избръснат, преоблечен в ризата, която бе скътал в кантонерката си преди няколко месеца.

След като се настани на бюрото, прослуша четирите съобщения, получени от снощи, надявайки се да стане чудо и поне едно от тях да се окаже от Канета или дори от Рон Бомонт. Ако Ал Валънс му е оставил съобщение, което Харди не бе в състояние да получи у дома, то може би единият или и двамата, с които _искаше_ да разговаря, също са опитали да се свържат или пък след това са позвънили тук, в кантората му.

Но де такъв късмет!

Три от обажданията бяха на клиенти, в различна степен почувствали се изоставени, а последното бе от Джеф Елиът. Когато му се обади, на самия журналист му пареше под краката заради пожара в къщата на Харди, ала все пак отдели миг, за да изрази съболезнование по повод загубата на адвоката.

– Мога ли да ти помогна с нещо, Диз? Имаш ли къде да отседнеш?

– Да, Джеф, имаме покрив над главата. Благодаря ти все пак.

Но репортерът незабавно се върна на сензационната новина:

– И смяташ, че е палеж?

– Бих се обзаложил. Всъщност не бих изключил замесените с МТБЕ – „Отмъстителите на Валдес“ и всичките ония тиквеници.

– Ако е вярно – Джеф преливаше от ентусиазъм, – това е гигантски прелом за статията ми.

– Тъкмо към това се стремя – сухо му отвърна Харди. – Да пожертвам къщата си заради една хубава статия. Току-виж спечелиш „Пулицър“, ще се радвам за теб. Ще си направим купон в новата ми къща.

Елиът се извини:

– Нямах предвид това, Диз. – Помълча. – Но нали искаш да се докопаме до злосторниците, да им натрием носа?

– Ти откъде знаеш?

– Обзалагам се, че е така. Казвам просто, че може би сме напипали истинската взаимовръзка.

– Между кого и кого?

– Мисля, че точно с това разполагам, Диз. Искаш ли да чуеш?

– Казвай.

– Добре. След като ти си тръгна вчера, аз се захванах с онова, което ми каза – оня тип от „Калоко“…

– Джим Пиърс.

– Да, точно така, Пиърс. Той ти е споменал, че СКО издържа онези кретени, нали?

– Да.

– Е, ами ако е вярно? Къде е връзката тогава? Така че се разрових в купчината, която ти показах вчера – в дебелата папка – и разбрах, че материалите, подкрепящи етанола, в по-голямата си част произлизат от една организация, наречена „фюълс Мениджмънт Консорциум“ – за по-кратко ФМК. Седалището й е тук, в града. Позната ли ти е?

– Не, обаче допреди няколко дни това небе основната ми грижа. Мислех, че ФМК произвеждат цистерни и уплътнители, тежко оборудване.

– Същото съкращение, но компанията е друга.

– Добре. Продължавай.

– И тъй, ФМК издава печатни материали в полза на етанола и против МТБЕ. Със стотици. Понякога е трудно, едва ли не невъзможно да разбереш източника на изданията, защото ги закупуват посредници – публикуват се чрез синдикати като основни новини в ежедневниците, също и в индустриалните издания – „Хелт Индъстри Нюзлетър“, „Инвайънментал Хелт Мънтли“ и прочие. Така че досега не съобразявах, че източникът им е един и същ.

– Но се досети.

– Да. Освен това, ако от други източници изникне още нещо за МТБЕ, ние получаваме новите данни, преди мастилото в доклада на Агенцията за опазване на околната среда да е изсъхнало.

– Цял съм слух.

– Добре. И тъй, преди няколко месеца ние в „Кроникъл“ решихме да подготвим обширно изследване за опасностите от МТБЕ. Материалът се пускаше четири последователни дни на първа страница. Множество ужасяващи факти: ракови тумори, малформации у новородените и все в тоя дух. Дори и непрофесионалист като теб може да си го спомни.

– Смътно.

– Е, Кери тъкмо бе спечелил на предизборното събрание за определяне на кандидат и ние внезапно получаваме тази новина и я пускаме. Както и да е, репортерката, написала статията, случайно се оказа моя позната – Шери Уиър. Миналата вечер се появи в редакцията покрай отравянето на водата, тъкмо докато размислях над нашия разговор с теб. И тя ми каза, че ФМК е бил основният източник за статията й – впечатляващ производител на пропагандни материали. И вчера, като чула за водохранилището, Шери първо пътем се отбила в офиса на ФМК в сградата на „Ембаркадеро“. Да, знаела, че е неделя следобед, че сигурно не работят, но все пак да опита. И какво, мислиш, намерила?

– Заредено атомно оръжие!

– Наистина нямало никой, но в коридора били подготвени за продажба печатните материали за деня, опаковани и надписани за разпространяване и до един за отравянето на водата – това второ пришествие за Сан Франциско, къси съобщения за опасността при замърсяване с МТБЕ и прочие все в този дух. Както и да е, тя измъкнала няколко от купчината и ги донесла, за да ги използва за статията си. – Пауза – Схвана ли?

– Май не.

Гласът на Джеф се снижи до развълнуван, но ликуващ шепот:

– Те са били написани и отпечатани още _преди_ отравянето.

На Харди му потрябва малко време, за да осъзнае думите му. Ако е вярно, дейността на екотерористите бе свързана с ФМК, но не обезателно със СКО и със сигурност не и с Валънс или Кери. За какво би могло да му послужи?

Но Джеф мислеше, че има готов отговор:

– Защото ФМК се ръководи от един тип на име Бакстър Торн…

– А той работи за СКО – досети се Харди.

– Много си умен, макар и не толкова бърз. Навремето, като го интервюирала, Шери не успяла да изкопчи от Торн признание кой му плаща. Той нарича себе си консултант по обществени въпроси. Според думите му е представител на всевъзможни групировки за опазване на околната среда и на други клиенти, но твърди, че сключените с него договори имали поверителен характер. Тя го питала по-специално за някои от тези активистки групировки и той признава, че им е давал някои съвети.

– Съвети. Добре казано.

– И аз така си помислих. Но следва нещо още по-хубаво. Обадих се на един приятел, мой колега от Синсинати, от „Сентинел“…

– Ти си се преуморил, Джеф.

– Всъщност, като нищо да спечеля „Пулицър“. А и ти не седиш със скръстени ръце. Оказа се, че в Синсинати знаят това-онова за Бакстър Торн. Е, не че чак всички са наясно, но моят приятел знае – Торн от години е момчето за мръсната работа на Елис Джаксън.

– А той кои е?

– Ето това ще ти хареса: Джаксън е главен изпълнителен директор на „Спейдър Круч Охайо“.

Харди усети как по гръбнака му премина тръпка и знаеше, че тя не е предизвикана от студа навън, процеждащ се през прозорците на кантората му.

Джеф продължи:

– Така че навярно спипахме СКО да плаща за мръсни номера в Сан Франциско. Налучкахме човека, който би могъл да налее МТБЕ във водата, да убие Брий Бомонт…

– Да подпали къщата ми – безизразно добави Харди.

– Да, и това – съгласи се Джеф. – Но не сме наясно и трябва да разберем как е станало така, че ако сме на вярна следа, Бакстър Торн се е разтревожил от теб.

– Някой му е казал.

– И аз така смятам. Обаче кой?

Харди напрегна мозъка си, мъчейки се да сдържи интуитивната си реакция за втори път през този ден, че навярно е Валънс. Но възможно бе да идва от още по-високо – не изключваше указанието да е дошло от самия Деймън Кери, макар че Джеф Елиът не би приел подобно предположение.

Но защо да спира до Кери? Връзката със СКО можеше да бъде дори Фил Канета – за ченгетата, работещи като волнонаемна охрана по договор, се знаеше, че също предлагат мускулите си, че помагат в мръсната работа. Запита се дали Канета не е вършил същото за СКО? Или за Бакстър Торн?

– Наистина нямам никаква представа, Джеф – отговори му Харди, – освен че би ми се искало да остана за малко насаме с тоя тип Торн.

– Между другото, говори ли тази сутрин с Ал Валънс? – попита Джеф. – В „Клифт“? След като ме събуди заради него?

– Не ти ли разказах?

Чу как Джеф въздъхна.

– Не. Струва ми се, че пропусна.

И внезапно сутрешните сведения се вързаха с току-що чутото от Джеф. Докладът на Брий. Тя променила отношението си към етанола и Валънс опитал – според него успешно – да я удържи да не казва на Кери. Кой повече и от Кери би имал полза от мълчанието й? СКО. А СКО – това е агентът им Бакстър Торн.

Ами ако усилията на Валънс да принуждава Брий да мълчи са се провалили? Ако на някой му е било необходимо да й затвори устата?

На все същия Валънс.

Може би. Но не искаше да навежда Джеф Елиът на тази мисъл. Имаше си свой план и смяташе, че вече, ей Богу, се е сдобил с правото да се стреми към изпълнението му.

– Мислех, че ме е излъгал – кротко забеляза Харди, – и затова исках да поговоря с него.

– И излъгал ли те е?

– По-скоро недоразумение. Изясних го. – Пауза за промяна на темата. – А ти свърза ли се с Кери?

– Днес е на ред – обеща Джеф. – Ако успея да стигна до това.

– Какво би могло да те спре?

– Единият от проблемите с ежедневната рубрика е, че тя трябва да се напише. До вторник Кери ще е неуловим. Утре ще се занимавам с Торн.

– И как ще се добереш до него?

Харди се обзалагаше, че очите на Джеф вече не са изморени – бе надушил следа.

– Класическата примамка, а после обръщам нещата на сто и осемдесет градуса. Обадих се във ФМК, че искам интервю във връзка с отравянето на водата, за което той ще пожелае да говори. А озова ли се веднъж при него, ще му задам коренно различни въпроси. – Смени тона: – Струва ми се, че сме съвсем близо до целта, Диз, наистина.

– Надявам се – отговори Харди, – но ще ми направиш ли една услуга?

– Каква?

– Не ходи сам.

След като затвориха, Харди незабавно се обади на пейджъра на Глицки. Джеф Елиът може и да го възненавиди за това, но от гледна точка на Харди случаят вече беше за полицията и толкова.

Всъщност дори и без убийството на Брий Бомонт може да се приведат убедителни доводи, че пожарът в къщата на Харди, ако е подпален от същите хора, които са излели МТБЕ във водата, е опит за убийство и следователно е от компетенцията на Глицки. Макар пулгаският Храм на водата да е в района на Сан Матео, той е градска собственост и Глицки можеше да изтъкне правото си на поне още едно пълномощие: да разследва смъртта на убития вчера турист на средна възраст.

А сега, след новите сведения, които Харди бе в състояние да му осигури след разговора си с Джеф Елиът, разследването току-виж стигнало до Бакстър Торн и навярно пак до Брий.

Докато чакаше обаждането на Глицки, стана, протегна се, заобиколи бюрото, за да помята стрелички. Но вместо това, отиде до прозореца, погледна надолу към Сътър Стрийт, после се върна на стола си и придърпа колекцията си от книжа към себе си.

След като вече търсеше нещо конкретно – доказателства за връзка между ФМК и убийството на Брий, – смяташе, че вероятността да го забележи е по-голяма.

Но телефонът иззвъня.

– Да.

– Вземи си сложи телефон в колата, пейджър, какво да е. Звъних из целия град да те намеря.

– В кантората съм. И ти се обадих, не помниш ли?

– Аха, ама не допусках, че ще работиш в неделя и не те търсих там.

Харди се направи, че не забелязва недоброжелателността му. Ейб бе ходил на местопрестъплението на едно убийство и бе прекарал там последните няколко часа. Напълно разбираемо, че е кисел.

– Добре де, ето, че се чухме. Интересно ли ти е защо те търся? Ще ти стане.

– На теб ще ти е по-интересно защо ти звъня. – Тонът на Глицки изобщо не омекваше.

– Защо? – попита Харди.

– За застреляния полицай.

Внезапно го осени. Имаше само една причина на Глицки да му е необходимо двамата да говорят по този въпрос. Сърцето му моментално се сви.

– Фил Канета.

Гласът на приятеля му прозвуча сурово:

– Ти си първият, на когото го казвам.

– Къде си?

Лейтенантът му обясни.

25

Харди се намираше на детелината на Мюр, в самото сърце на „Гарнизона“. Много пъти досега бе карал през градската гора и тя се бе запечатала в паметта му ведра и прекрасна – двупосочен път с надвиснали над него клонаци, виещи се от обширното евкалиптово море.

Но днес, в късния следобед, сякаш иззад всеки клон дебнеше заплаха. Заради гъстата мъгла имаше видимост на не повече от петнайсет метра. Креташе с двайсетина километра в час, вперил присвити очи в нищото. Покрай платното нямаше бордюри и осветление и на два пъти усети, че гумите му излизат от асфалта.

Най-сетне зърна няколко паркирани коли и още повече намали скоростта. Заради мъглата местопрестъплението се очертаваше със застиналата отчетливост на офорт – контурите на три патрулни коли, два фургона, дори няколко новинарски бусчета, инспекторските коли без отличителни белези. Спря зад тях, вдигна ципа на якето си и се опита да различи Глицки в кръжащата групичка призрачни фигури.

Лейтенантът стоеше до задната врата на един от фургоните и докато приближаваше, Харди позна придружаващия го – Джон Страут, върлинестият, говорещ провлечено следовател по смъртните случаи на града и окръга. Глицки го забеляза, едва когато приближи.

– Джон, познаваш Дизмъс Харди.

– Разбира се. – Страут бе работил с Харди и бе свидетел по няколко от делата му. Странно изглеждаше обстоятелството, че Харди, сега адвокат защитник, се намира на местопрестъплението на този етап от разследването, но Страут се бе нагледал на какво ли не и почти нищо не можеше да го изненада.

– Как си, Диз? – Протегна ръка и Харди я пое.

– Немного добре – призна си Харди. – Имах тежък ден.

Страут, както обикновено, бе лаконичен:

– Ще ми се да можех да кажа същото за тукашната ни жертва. Неговият ден е траял само няколко часа. Струва ми се, че ако имах избор, бих предпочел да е тежък, а не кратък.

– Да – раздвижи се Глицки. – Тази сутрин къщата на Харди се подпали.

– И то не сама – остро добави Харди.

Страут долови, че между двамата става нещо.

– Има ли някаква връзка между нея и това тук?

Глицки хвърли поглед на Харди да си затваря устата и заяви, че не било изключено, имало известна вероятност, но са били пътя дотук, за да се заемат най-напред с Фил Канета. Не искал да прави прибързани заключения.

Харди схвана внушението на Глицки – връзката между убийството на Канета и на Брий, да не говорим за пожара в къщата на адвоката – няма да се превръща в предмет на обществени дискусии. Поне засега. На пръв поглед дори не ставаше ясно, че Глицки открито, официално прави паралел между това убийство и онова на Грифин.

– А какво става тук? – попита Харди.

Страут свали крак от бронята на фургона, погледна през улицата, каза: „Май вече привършват“ и се запъти натам. Харди и Глицки го последваха.

И четирите врати на колата бяха отворени. Страут заобиколи откъм вратата на шофьора, но Глицки докосна ръката на Харди и двамата останаха на асфалта, откъм другата врата. При всички случаи вътрешността на колата се виждаше достатъчно ясно и бе също толкова ясно, че лейтенантът иска разговорът им да си остане на четири очи.

Но още първият поглед към Канета донесе нова лоша вест. Беше облечен както миналата вечер при Фримън – последния път, когато Харди го видя. Вече нямаше как да се преструва, че отношенията му с Канета нямат връзка с разследването на Глицки, а това, на свой ред, щеше да доведе до по-нататъшни разкрития – до едно крайно неприятни.

Тялото му се бе свлякло на облегалката, леко наклонено наляво. Страут заговори с професионалния си провлечен изговор, който бе усвоил, когато докладваше неоспорими факти от свидетелската скамейка. Днес обаче безпристрастният му тон се стори на Харди обезпокоителен.

– Ако вдигнете дясната ръка, ще видите – и им показа, – че вкочаняването вече е почти отзвучало, че вторият куршум…

– Вторият куршум ли? – тихичко попита Харди.

Глицки кимна мрачно.

– Не е застрелян тук. Първият е попаднал в гръдния му кош. Стоял е с лице към стрелящия.

Харди чуваше думите на Страут, въпреки разговора им:

– … вероятно е надробил някои от ребрата и е разкъсал сърцето на парчета…

Тук адвокатът престана да слуша и се обърна към Ейб:

– Искаш да кажеш, че е пренесен в колата и докаран тук ли?

– И набутан така, че да изглежда уж е карал сам. Това не са просто предположения. Точно така е станало.

– Но защо някой би…

– Защото точно така изглеждаше и Грифин и тогава този номер мина. Извит настрана – не бих го нарекъл сполучливо хрумване.

– Това ги свързва – съгласи се Харди.

Кимване.

– И не е само това – според мен Канета е застрелян с пистолета на Грифин.

Страут продължаваше:

– … смъртта е настъпила, тъй като е доста омекнал, преди десет часа, може и повече.

– И кой го е намерил?

– Двама бягащи за здраве.

– А Страут казва, че…

– Току-що чу. Късно през нощта или рано сутринта. Вторият изстрел е даден в затворена кола и при тази гъста мъгла навън никой не е чул нищо.

Преди Харди да успее да зададе въпроса си, Глицки сам се разприказва:

– Зная какво ще кажеш, но си го спести. Напълно е възможно да е Рон. Ще стигнем и до това. – Вдигна ръка, за да възпре отговора на приятеля си. – Но тъй като обичам всичко да е изпипано, наредих на Коулман и Батавия да установят алибито на всичките ти герои: Пиърс, Валънс, дори и на Кери. Става дума за часовете между два и четири сутринта, но познай какво ще ти кажа?

– Не всички са си били в леглата.

Устните на Глицки се извиха нагоре, но това не бе усмивка.

– Подобни прозрения са причината да сме приятели до ден-днешен. Може и да са били, но не успяхме да се свържем с нито един от тях. Пиърс го нямало вкъщи. Жена му каза, че от рано сутринта бил на яхтата си. Установихме и дневния ред на Кери, но той не го спазва – той и Валънс не са присъствали на първата си закуска. Предполагам, че два дни преди изборите е с по-гъвкаво разписание. Валънс…

Харди трябваше да се намеси:

– Валънс е бил у Кери до полунощ. После Кери е напуснал дома си.

– Откъде знаеш?

– От Джеф Елиът.