Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 27 страниц)

– Какво? – попита Глицки.

– Нищо. Не зная. Просто едно хрумване. – Харди се престори, че рови из страниците по масичката пред него. – Ето – каза, – ето тук. Погребението на Брий.

– И какво за него?

Ловко извъртайки, ненавиждайки се за онова, което му се налагаше да извърши, адвокатът се зае да въведе Глицки в проблема. Уж току-що му бе хрумнало, каза, че в края на краищата Рон може би разполага с алиби за времето, когато е загинал Грифин. Може би свещеникът в… как се казваше църквата? „Света Катерина“ ли беше? Може би е прекарал деня с Рон или поне по-голямата му част, поемайки грижата за стотиците подробности?

Нима Ейб не си спомня? Когато съпругата му Фло почина, той още рано сутринта отиде в синагогата. Проверил ли е изобщо някой какво е правил Рон в деня на погребението на Брий? Нали тя в крайна сметка му е била сестра?

– Какво искаш да кажеш с това „сестра“?

Харди усети как лицето му пребледнява.

– „Сестра“ ли казах? Имах предвид „съпруга“. Погребението на съпругата му. Работата е там, че ако Рон има алиби за Грифин, значи не е убил Брий, нали така? Ако установиш това, натрий носа на Рандъл, че не прикриваш никого. Защо не престане да ти се пречка и не те остави да си гледаш работата?

Както седеше на ъгълчето на бюрото, Глицки незабавно взе решение и придърпа телефона.

– Номерът записан ли е там? На „Св. Катерина“?

Беше записан и когато пет минути по-късно остави слушалката, лейтенантът едва не се усмихваше, а побелелият белег върху устните му изпъкваше.

– Всичко би трябвало да става ето толкова лесно. Свещеникът е бил с Рон през целия ден. С децата. И още няколко души.

– Така изглежда. – Харди изигра задоволство, като се облегна на дивана и също се ухили. – Страхотно.

– Ако не страхотно, то поне добре. – Глицки не губеше нито секунда. – А това ни отвежда при Бакстър Торн, който, както ти сам изтъкна, е невероятно хлъзгав…

Прекъсна го чукане на вратата. Харди стана да отвори. В коридора стоеше Дейвид Фримън с ръце в джобовете.

– Петте минути изтекоха – натърти той.

– Още една – обади се Глицки.

Фримън го погледна, кимна и се обърна към Харди.

– Ако оттатък не остане никой, докато се наканиш да се върнеш, не обвинявай мен.

– Ей сега отивам. Обещавам.

Фримън вдигна рамене – беше опитал – и пое надолу по стълбите. Харди се изви към Ейб.

– Чу ли?

– Добре де. – Лейтенантът подаде на приятеля си книжната торба, която носеше. – Още материал за частната ти колекция. Снимки от колата на Грифин, от задната седалка и от описаното преди това. Инвентаризирани са само тъй наречените съществени материали, но можеш да огледаш снимките. Канета. Два записа от срещи, които може да ти потрябват.

И друго – Кери има „Глок“. Намира се там, където ни каза, и с него не е стреляно, откакто е бил чистен за последен път – според мен отпреди година, а вероятно нито веднъж. Разбира се, не му се е налагало да стреля с него, ако го е насочил достатъчно убедително.

И накрая, зная, че те чакат долу, но ето и съкратената версия на Торн. Ще ти се прииска да я чуеш, повярвай ми. – Когато приключи с идиотската, но напълно недоказуема информация за бензина и едно от слончетата на Харди в джоба на палтото на Торн, адвокатът попита дали са открили каквито и да е доказателства за връзките му със СКО, отравянето с МТБЕ или някакви други терористични акции.

Отговорът бе отрицателен, но утре Глицки щеше да издейства повторно разрешение и щеше да прати два екипа от следователи и компютърни специалисти както в апартамента, така и в офиса на ФМК. Щяло да бъде цялостно претърсване, с разпечатка от телефонните разговори и данни за изтрити дискети – с екипи от експерти.

– Откъде ще ги вземеш? – попита го Харди. – Мислех, че имаш още седем убийства и никакви служители.

– Прехвърлям още хора – простичко отговори лейтенантът. Поеха към стълбището. – Отработвам нов начин за управление, наречен „Прави каквото нареди шефът и виж дали животът ти няма да се оправи“.

– Допада ми.

– И на мен. Мисля, че ще даде резултати. А в случай, че не даде, винаги можем да се обърнем към ФБР.

Оказа се, че никой в „Солариума“ не си е тръгнал за вкъщи, макар завръщането на Харди да не стана повод за най-топлия прием, на който някога се е радвал. Все пак момчетата довършиха работата си, напуснаха кантората и се пръснаха да разнасят лошите новини на Кери, Валънс, Пиърс, Торн, Дейвид Глен. На всички, за които Харди се бе сетил.

Освен това, след дълги спорове, Харди и Фримън решиха да връчат призовки както на Рандъл, така и на Прат. Ще бъдат принудени да се явят пред съдия Брон за разпита на Харди и тежко им и горко тогава!

Не бе сигурен, че ще призове всички тези хора като свидетели, та дори и по-голямата част от тях. Но искаше да си запази изходи, а обратите в този случай вече го бяха изненадвали достатъчно често. За нищо на света нямаше да допусне неприятни изненади в съда.

Подобна стратегия обаче криеше и известни опасности. Подобен разширен обсег представляваше злоупотреба с авторитета на призовката и Харди можеше да си докара дори порицание от щатската адвокатска колегия, обвинение в незачитане, насочено към самия него, но той вече отхвърляше подобни съображения. Ако стратегията му се провали, незачитането щеше да му бъде последна грижа.

И най-сетне към девет и нещо дори и Фримън си събра чукалата и си тръгна, оставяйки го сам в кантората му на горния етаж с разпилените отпреде му страници, със скован от важността на взетото решение, от неосъществимостта на набелязаното разум.

_„Ако Рон има алиби за Грифин, значи не е убил Брий, нали така?“_

Собствените му думи, отправени към Глицки, не му даваха мира. Преди да ги изрече, беше ги използвал да убеди сам себе си и им вярваше безусловно. Толкова бе логично, че нямаше как да не е вярно: Грифин е разследвал убийството на Брий и е бил убит. Както и Канета. Следователно всички те бяха свързани по някакъв начин.

Ами ако не бяха?

Ами ако Карл Грифин, ровичкайки се по обичая си в живота на другите, се е натъкнал на неприятна истина за последния човек, който според записките му го е видял жив – Бакстър Торн? Ами ако Фил Канета, натъквайки се на тандема Торн-Валънс, след като си бе тръгнал от Харди и Фримън в събота през нощта, е хукнал сам да гони славата – да отведе убиеца на полицай на всичките ония чиновничета в отдел „Убийства“? И го е подценил?

Торн.

Опасен, решителен, ненатрапчиво самоуверен човек на действието, вече въоръжен с пистолета на Грифин, с повишена възбудимост от подпалването на къщата му. Или пък е станало, когато след убийството на Канета се е почувствал направо непобедим?

Но тогава, разбира се, оставаше Брий. И съвсем друг убиец.

Гостите на Дейвид Глен започваха да пристигат. Каза, че искал да помогне на Харди за 902, но не можел току-така да го пусне в апартамент на наемател. За такова нещо можели да го уволнят. Защо Харди не доведял лейтенанта или не донесял разрешение, както миналия път?

Но ето че пак – осъзна мъчително адвокатът – не можеше да се обърне към Глицки. И причината бе по-лична, по-непреодолима, от всичко, на което вероятно би се натъкнал.

Причината бе Франи.

Ако Рита Браунинг – невидимата Рита Браунинг – бе още една от самоличностите в кредитните карти на Рон Бомонт, ако в края на краищата Грифин е открил часовника „Мовадо“ в 902, а не в апартамента на Брий…

Не биваше да допуска Глицки да се добере до Рон. Можеше да мине и без арест, и без полицейски разпит. Защото ако Рон продължи да отрича каквото и да било свое участие в убийството – а почти нямаше съмнение, че той точно така ще направи, – Франи все така ще му вярва. И дори по-лошо: тя ще вярва и че правораздавателната система е предала Рон. Приятелят й я бе предал.

Съпругът й също.

И ако все пак Рон е убил Брий, Глицки изобщо не можеше да му помогне – неговото участие бе изключено.

Рон ще трябва да го заяви сам. Пред Франи. Пред целия съд.

Трябваше да тръгва, да види децата, да се увери, че Касандра е на сигурно място. Отпуснат, почти излегнат на дивана, вдигна дясната си ръка пред очите, за да се предпази от осветлението. Лявата му ръка напипа снимките, които Глицки му бе оставил – ясни фотоси в едър план на предметите под задната седалка в колата на Карл Грифин. А после идваха и документите: докладът от аутопсията на Канета, _неговата_ кола. Разговори, разпити.

Насили се да стане, отнесе материалите на бюрото си и отиде в края на коридора да наплиска лицето си. Когато се върна, постоя един миг в нерешителност: изобщо не бе в състояние да анализира каквато и да е част от тях. Какъв смисъл имаше да се захваща?

Но сам знаеше, че го изкушава дяволът.

Ето защо започна, но след бърз оглед осъзна, че в момента не бе подготвен да схване каквото и да е от снимките на боклуците, обвивките от храна и чипс, намерени под седалката в колата на Грифин. Щеше да опита пак утре сутрин, но не очакваше нищо. Вместо това се зае със записите и постави една от микрокасетите в портативния си магнетофон.

Изслуша разбираемо подразнения, но в крайна сметка приел да съдейства Джим Пиърс, който разговаряше в кабинета си с Тайлър Коулман – за пореден път. Следваха Глицки, Харди, Кери и Валънс от снощи.

Осъзна, че този случай – а може би случаи? – навярно е влязъл под кожата и на Глицки. Лейтенантът спешно бе поискал копия от всичко, което бе връчил на Харди, и бе висял на главата на хората си, докато не се увери, че всичко е изпълнено.

И най-вече от аутопсията на Канета. Моргата се пукаше по шевовете от трупове, но следователят по смъртните случаи бе започнал с Канета. Адвокатът мрачно съобрази, че това може би в крайна сметка не се дължи на влиянието на Глицки, а е последна проява на почит към полицай, загинал при изпълнение на служебните си задължения.

Занимаваше се с материалите вече час и ефектът от наплискването със студена вода отдавна се бе изпарил. И в момента пред очите му се намираше протоколът от аутопсията на Фил Канета. Входни рани, изходни рани. Обля го нова вълна от преумора и той затвори очи, за да се предпази от нея.

И от още една мъчителна истина: ако не бе наел Канета, човекът щеше да е жив. Образът му изплува пред очите на адвоката: само преди два дни Канета се наслаждаваше до немай-къде на сандвича си с мортадела, на пурата си в събота вечерта в кантората на Фримън. Сержантът бе толкова жизнен – изцяло отдаден на вкусовете си, подвластен на любовни бури, спъвани от задълженията му, съвсем като Харди, а ето че за един само ден се бе превърнал в прах.

Дрехи. Барутни обгаряния. Редом с медицинските и химични анализи на съставките от захари, скорбяла и въглероди, някой от службата за разследване на смъртните случаи – може би по искане на Глицки – бе записал в полето на достъпен за непрофесионалисти език стомашното съдържание на Канета. Храна на ченге. Последният му бургер с кафе и десерт: шоколад, телешко, картофи, бадеми, хляб, туршия. Харди го прегледа и продължи със съдържанието на алкохол и никотин в кръвта…

Притвори очи и отново видя лицето на Канета на пейката на площад „Уошингтън“ със светнали от спомена за Брий Бомонт очи, с простичката наслада от вкусния сандвич.

Стига, стига, стига.

Прелисти напосоки оставащата купчина, която сякаш нямаше край. Кабинетът като че ли се сви и той пак затвори очи – само за миг. Стресна се, осъзнал, че навярно е задрямал. Ала не биваше да спира. Все още не знаеше…

Франи все така в затвора…

Обърна нова страница, мъчейки се да се съсредоточи. Нямаше смисъл. Едва различаваше буквите, а онези, които успяваше да различи, съставяха думи, чието значение му убягваше.

Част четвърта

37

Кафето имаше вкус на терпентин. Седнал до кухненската маса, изкъпан, избръснат и облечен, той си сипа още захар и разгърна сутрешния вестник.

Беше шест часът. Снощи се прибра у Кокранови малко след единайсет. И трите деца, както и възрастните, още не си бяха легнали. Въпреки донасящия се от спалнята кикот, настроението в къщата бе не по-ведро, отколкото в операционна.

Към два часа, след пет все по-строги посещения от страна на възрастните, децата престанаха да вдигат шум. Харди, легнал на дивана в дневната, чу часовникът да бие още два пъти, преди да заспи.

Разтърка очи, за да не парят. Захарта не подобри вкуса на кафето и той остави чашата, и взе да разтрива дясното си слепоочие, което тъпо го наболяваше.

Бе денят на изборите. Статиите не криеха кой знае какви изненади. Отравянето с МТБЕ и последвалата паника – както и неубедителната реакция на опонента му, – бяха дали на Деймън Кери в последния момент преднина от три пункта и той, макар и с нищожна разлика, вече наистина оглавяваше класацията. „Кроникъл“ го препоръчваше на избирателите.

Адвокатът с удоволствие отбеляза, че клеветническите заплахи на Бакстър Торн, изглежда, не бяха разубедили Джеф Елиът. Рубриката му „Градски клюки“ не отправяше каквито и да е преки обвинения към Торн, но успяваше да изложи редица факти по начин, който навеждаше на доста неласкави изводи. Репортерът обещаваше по-нататъшно разследване.

Внезапно до лакътя му изникна Винсънт. Пижамата му представляваше подобие на кардиналските облекла на Марк Макгайър. Подстриганата му на стъпала коса бе с един оттенък по-тъмна, отколкото на сестра му, но не излизаше от категорията на жълтеникавочервените. Ушите му стърчаха, а лицето му, с изключение на носа, който бе наследил от Франи – бе точно копие на Харди.

– Главата ли те боли? Защо си търкаш слепоочията?

Харди го привлече към себе си и му разроши косата.

– Здрасти, хлапе. Защо си станал толкова рано?

– Не е рано.

– Е, не е късно, а ти заспа едва в два.

– Не съм виновен аз – отвърна Винсънт. – Момичетата са криви. Заспах веднага, щом си побъбрихме. Татко!

– Какво?

– Искам да те питам едно нещо.

Харди копнееше за деня, когато Винсънт щеше направо да пита, без първо да обявява намерението си да зададе въпрос, но засега можеше само да въздъхне.

– Давай – насърчи го.

– Защо не поканихте и Макс? Как така все Беката води приятелките си да нощуват у нас и няма отърване от всякакви момичета, пък те не искат да си играят с мен?

– Това за един въпрос ли го броиш? – Все пак бащата отдръпна стола и взе момчето в скута си. От сина му все още дъхтеше на спящо дете и Харди го държа притиснат до себе си толкова дълго, колкото смяташе, че Винсънт ще издържи – навярно две секунди. – Знаеш ли колко ми липсваше?

– И ти на мен – отвърна момчето от кумова срама. – Ама напоследък си все зает – добави то, повтаряйки като папагалче оправданието, с което Франи без всякакво съмнение неизменно го бе извинявала. – Знаем, че е така. Обаче мама _наистина_ ми липсва. А ти каза, че тя днес ще си дойде. Нали днес?

Харди се опита да не обръща внимание на острата болка, която го прониза при думите на сина му.

– Така сме го замислили. – И за да се измъкне, додаде: – Така се надявам.

Личицето на Винсънт тутакси се помрачи.

– Значи може да не си дойде. Стори ми се, че ти каза днес.

– Днес ще бъде. Не се безпокой.

– Тогава защо каза, че се надяваш?

– Шшшт. Да не събудим някого.

– Ама защо каза така?

– Не зная, Вин. Сигурно, защото го искам не по-малко от теб. Просто така се казва. Днес мама ще си дойде. – Едва не добави „обещавам“, но размисли. Всяко обещание, особено пред децата му, бе свещено.

Очите на момчето светнаха.

– У дома ли? В истинската ни къща ли? Ами тя нали изгоря?

Харди разтри гръбчето на сина си и поклати глава. Внимателно подбра думите си:

– Дом и къща не са едно и също нещо, Вин. Домът е там, където всички живеем заедно.

– А ние къде ще живеем тогава?

– Още не съм съвсем наясно, приятелче. Скоро ще си намерим някакво жилище, докато си поправим къщата, а засега ще можем да останем у дядо и баба. Няма за какво да се безпокоиш, нали?

– Добре.

– Обещаваш ли?

Винсънт вдигна рамене.

– Да. Щом татко казва да не се тревожи, значи точка. Всичко ще се оправи.

„Моля те, Господи – помоли се Харди, – нека не остане излъгана вярата му в мен!“

– А Макс защо не можа да дойде? – върна се отново към изходната точка детето.

– Искаш да знаеш истинската причина ли? Не беше се наспал предишната нощ и татко му реши, че за него няма да е добре.

Винсънт за миг се замисли над отговора му.

– Татко му е много добър – каза простичко.

Харди можа само да кимне безмълвно. Точно това му липсваше: още един безплатен адвокат на Рон Бомонт в лицето на невинния му, добросърдечен син.

– Така казват. Ти откъде го познаваш?

– От училище. Помага в класа, понякога дежури в двора. Много е добър – повтори детето. – Боли ли те главата?

– Май да – отговори Харди. – Не спирам да я разтривам, а?

Харди бе усвоил навика да излиза от къщи, преди да връхлети щурата суматоха от приготвящите се за училище деца. Няколко години се бе старал да опитва и другата възможност, но ежедневното повторение го побъркваше. Излизаше раздразнен и отиваше на работа в такова състояние. Това се отразяваше на работоспособността, на работата му. А какво щяха да правят без нея?

През последните две години се събуждаше рано, изпиваше си кафето, прочиташе вестника. Влизаше в спалнята и събуждаше Франи с целувка. Понякога разговаряха – обсъждаха делничните подробности. После си вземаше довиждане с децата и излизаше.

Така че пропускаше утринния им ритуал, но през последните няколко месеца Винсънт се бе научил от време на време да приготвя закуска. Препечени Филийки, палачинки – „Само полуфабрикати обаче. Не ги бъркам аз“ – бъркани яйца, омлет.

– Само ми кажи какво искаш, и аз ще ти го приготвя.

– Нямаш ли нужда от помощ?

И познатият поглед:

– Тааатко!

Наблюдаваше как момчето му регулира пламъка под тигана, пуска вътре малко масло, сръчно счупва пет яйца в купа и ги бърка. Опита се да си спомни кога бе започнал сам да си приготвя закуската – навярно е бил на годините на Винсънт, ала някак не бе допускал, че неговият малчуган е толкова вещ. Още му бе рано. И дълго ще е така. Та той е още бебе.

Винсънт леко намали огъня.

– Обичам моите да са рохки, но мога да извадя своите, ако ги предпочиташ по-препържени. Мама и Беката ги обичат така. Препържени. Ноти сам знаеш. Мама казва, че винаги ти си приготвял закуската, така че сигурно знаеш, нали?

– Аха – пресипнало отвърна Харди. – Да.

Застанал до печката, Винсънт се извърна при този звук.

– Ей – тихичко произнесе момчето. – Добре ли си, татко?

Тъй като къщата взе да се размърдва, Винсънт се върна да тормози момичетата, а Харди отнесе куфарчето си в трапезарията, където имаше място да се разпростре. Чу, че Ерин шета из кухнята, но не надникна при него да му каже добро утро.

Снимките не изглеждаха толкова стряскащи на сутринта – тези предмети под задната седалка на Грифин в контрастни цветове. Опаковка от фруктова дъвка. Два билета. Пластмасово пликче за закуски с трохи в него. Квитанция от Централния гараж с дата 22.07.1995 – отпреди три години! Монети с обща стойност долар и трийсет и два цента. „Бадемова радост“ – Харди се обзалагаше, че сигурно вече е доста е изсъхнал.

Насили се да продължи, но все повече се убеждаваше, че няма да открие нищо. Просто боклукчийско кошче. Прелисти фотографиите – все същото: пак материали от каросерията на колата. Позлатена обвивка със следи от шоколад – пак сладкиши. Няколко пластмасови капачки от чаши с кафе и безалкохолни напитки. Люспи от слънчогледови семки.

Глицки предвидливо бе прибавил и копие от доклада за аутопсията на Грифин, както и окончателен опис на личните му принадлежности: връзка ключове, джобно ножче на швейцарската армия, половин пакет животоспасяващи материали, две химикалки, празна пластмасова чантичка за закуски.

На Харди всичко това не му говореше нищо. Пък и бе напълно убеден, че в лабораторията бяха изследвали всички предмети за отпечатъци от пръсти, мазнини, секреции и ги бяха подложили на всевъзможните тестове, които се провеждат, за да се открият или елиминират заподозрени.

Следващите страници съдържаха същите сведения за Фил Канета и колата му и той се оказа много по-взискателен към себе си от Карл Грифин, доколкото изобщо имаше нещо за гледане.

Ребека подаде глава откъм кухненската врата и засия в усмивка.

– А, ето те и теб. Много се радвам, че още си тук. – Приближи, целуна го по бузата и се сгуши в него.

Той също я целуна.

– И аз се радвам, че още съм тук. Къде е Касандра?

Тя остана притисната към него.

– Забравила е да си вземе дрехи, но аз й казах, че може да вземе от моите. Искаше да се убеди, че ти нямаш нищо против.

– Разбира се, че нямам.

– Тя ще ходи ли на училище? Защото е отсъствала няколко дни, нали знаеш. – Ребека снижи глас. – Според мен е малко нервна.

– Защо? Училището ли й липсва?

Дъщеричката му поклати глава.

– Безпокои се, че ще й се наложи да се мести. Каза, че ти им помагаш, но все пак се тревожи.

– Тя ли ти каза?

– Татко – отвърна Ребека сериозно, – ние си казваме всичко. Тя е _най-добрата_ ми приятелка. – Озърна се да се увери, че са сами в стаята. – Тревожи се и за още нещо. Познаваш ли Мари?

Харди кимна.

– Вчера се запознах с нея. Изглежда мила жена.

– Ами татко й защо е при нея, след като майка им е умряла само преди месец?

– Може да са приятели.

Изражението на Ребека бе съвсем възрастно и той чак се стресна.

– Татко, сигурна съм. Кас мисли, че те сигурно вече са имали връзка, още преди майка й да умре. Смята, че е ужасно.

– Ами…

Момичето зашепна настоятелно:

– Ти и мама си нямате други, нали?

Харди я притисна към себе си.

– Не, миличка. Само двамата сме си. Кълна ти се. И така ще си останем.

– Прекръсти се!

Той се прекръсти.

– Иначе да умра. – Потупа я. – А сега най-добре да й кажеш, че може да облече твоите дрехи, защото ще закъснеете за училище.

– О! – Тя едва ли не хукна да отнесе добрата новина.

Харди я проследи с очи как излиза от стаята. После сведе поглед към книжата на масата пред него. Небрежно прелисти аутопсията на Канета. Всички технически дреболии за насилствената смърт, както и при Грифин: степен на вкочаняване, телесна температура, стомашно съдържание, ъгъл на проникване на куршума. До болка познато и ужасно неприятно.

Събра книжата, хвърли ги в куфарчето си и го затвори. Стана, пое дълбоко дъх и се запъти към кухнята да се изправи лице в лице с децата.

Пристигнаха в „Меривейл“ няколко минути по-рано и Харди влезе без Касандра да обясни ситуацията на Тереза Уилсън. Излъга я, че очаква и е инструктиран да й предаде, че и двете деца на Бомонтови от утре започват да ходят на училище. След последната им среща господин Бомонт го бил наел за свой адвокат и те гледали Касандра, докато приключат последните юридически процедури.

Макс настанили при други приятели извън града и на следващия ден щял да дойде на училище. Адвокатът се извинявал за неудобството, бил й благодарен за търпението, но Рон се страхувал да не би полицията да си направи погрешни заключения – както станало със съпругата на Харди – и не искал да излага децата си на подобна травма и сътресение.

– Разбирам – отвърна му госпожа Уилсън в кабинета си. – И аз бих постъпила по същия начин. Между другото как е Франи, държи ли се? Четох, че може би днес щяла да излезе от… това положение.

Харди, готов да се номинира за Академичната награда за най-добър актьор, я уведоми, че бил разстроен от случилото се с жена му, но вече не се тревожел. Положението било овладяно.

– Отивам да я взема още сега – добави.

– Е, тогава не бива да ви задържам. На добър час.

Харди прекоси паркинга и спря до колата си. Пред училището все още спираха коли и от тях излизаха деца. Мъглата тази сутрин, съобрази той, е била безобидна и в небето дори се очертаваха изгледи за слънце. Различи групичка деца, застанали до стойката за велосипеди, а сред тях и дъщеря си. И Касандра Бомонт.

Скрита на видно място.

38

Обективният наблюдател би заключил, че двамата мъже, застанали на тротоара на улица „Църковна“, са колеги, обсъждащи някои досадни подробности по последната си сделка. И двамата бяха горе-долу на една възраст, в добра форма, облечени в традиционни делови костюми: единият с масленозелен, двуреден италиански костюм, а другият – с тъмносив, на тънки кафяви райета.

Но един по-близък поглед би разкрил нещо съвсем различно. Волевите, навярно дори хубави лица и на двамата издаваха напрежение и умора. А сделката не вървеше добре.

Чуйте:

– Искам да я видя.

– Едва след като дадеш показания.

– От къде на къде? Няма да дам показания, докато не я видя.

Раираният се усмихна студено.

– Изглежда забравяш, че тя все още е при мен. И всичко е честно и почтено. Спазарихме се. Такава е уговорката. Единствената възможна.

– Кучи син такъв!

– Така да е. Но поне почтен кучи син.

– Какво означава това?

– Че нито веднъж не те излъгах.

– Че аз да не би да съм те лъгал?

– За идиот ли ме вземаш? Нали щеше да им събереш багажа и да изчезнеш, още преди да дойда тук днес сутринта! – Замълча. – Ето какво си помислих, така че не ме ругай. Направих каквото трябваше. Дъщеря ти е на сигурно място.

– Като изключим травмата, която ти…

– Няма такова нещо. Тя дори няма да научи какво се е случило. Стига да не ме принудиш да й кажа.

Господинът в италианския костюм пристъпи няколко крачки и другият го последва.

– Аз съм единствения ти приятел. Не си ли го проумял досега? Никой с пръст няма да те докосне, докато не разкажеш историята си.

Мъжът в италианския костюм се извъртя.

– А после?

– А после, ако кажеш истината, няма за какво да се безпокоиш.

– _Ако_ кажа истината ли? Аз казвам самата истина.

Настъпи продължително мълчание. Най-после раираният слезе от тротоара и отиде до шофьорската врата на една хонда, последен модел.

– Качвай се в колата.

До заседанието, обявено от съдия Мариан Брон за девет и половина, оставаше цял час и Харди не искаше да изпитва късмета си, влизайки в Съдебната палата. Ако той и затворникът му налетят на Скот Рандъл или Шарън Прат, бе абсолютно сигурно, че те ще успеят по някакъв начин да го предадат на полицията. А Харди щеше да е напълно безсилен да ги възпре, ако предизвикат предварително съдебно заседание под чието и да било ръководство.

В „При Лу Гърка“ бе здрачно и достатъчно уединено. Малцина, а може би и нито един от сутрешните пиячи щяха да вдигнат поглед и да ги разпознаят. Повечето от тях си имаха лични, по-безразсъдни ангажименти, щом са се озовали тук в този час, а един от тях – Дейвид Фримън – работеше. Седеше на последния стол в края на бара, както се бяха разбрали двамата с Харди предишната вечер.

Две димящи чаши кафе стояха недокоснати на масата между Рон и адвоката.

– Рита Браунинг ли? Кой ти каза това име? – Рон клатеше глава, видимо озадачен. Седеше с лице към стената в най-отдалеченото от вратата сепаре. – Не.

Харди бе седнал срещу него, за да вижда всички, които влизат.

– Значи искаш да ти повярвам, че то не е едно от имената на кредитните ти карти?

– Все ми е едно дали ще повярваш, но е така. Рита Браунинг ли? – Положението изобщо не бе комично, но Рон се усмихна. – Виж, може и да не съм най-мускулестият тип на света, но наистина ли смяташ, че бих могъл да мина за Рита Браунинг?

Харди трябваше да признае, че доводът му е разумен.

Рон го допълни:

– И за какво бих могъл да го използвам?

– За да плащаш ипотеката на друг апартамент в сградата.

На лицето му се изписа явно и истинско объркване.

– На кой?

– На деветстотин и втори.

Рон се замисли за миг и накрая се пресегна за едното кафе и го взе.

– И защо ми е още един апартамент в сградата?

Умен въпрос, но Харди бе сигурен, че и отговорът си го бива.

– Ако възникне трудност, каквато преживяваш в момента, да разполагаш с жилище, в което да се укриваш известно време и да прибереш там децата, докато успеете да се преместите.

– Е, както сам казваш, сблъсквам се с точно такава трудност. Както си забелязал, не съм ги отвел там. Това нищо ли не ти говори?

На Харди му бе неприятно да се съгласи, но така си беше.

– Кълна се в Бога. Никога не съм чувал за Рита Браунинг. Тя ли е собственик на деветстотин и втори?

– Възможно е. Така пише на пощенската кутия и на табелките. Дейвид Глен, домоуправителят ви, твърди, че никога не я е виждал.

– Тя откога живее там?

– От пет години, всъщност настанила се е няколко месеца преди вас.

– Дейвид постъпи, след като се нанесохме – сговорчиво отвърна Рон. – Май около две години по-късно. Според мен е напълно възможно да не я е виждал…

– Тя си изплаща ипотеката всеки януари.

– За годината ли? – Рон замълча, за да помисли. – Смяташ, че съм плащал за два апартамента в една и съща сграда цели пет години, така ли?

– Да кажем, че не вярвам Рита Браунинг да съществува. Всичките ти фалшиви имена са с инициали Р. Б.

– Да, но ще ти кажа нещо за тези сметки, за тези кредитни лимити. Ако си ги проучвал, вече си разбрал, че никога не съм им правил баланс. Държах ги в случай, че нещата тръгнат на зле. Като спасителен пояс за трийсетина, а може би и за четирийсет и пет дни, за да имам време да се установя другаде. Това е. Все пак само от любопитство щете попитам как, за Бога, се добра до тях?

– Благодарение досието на Брий в „Калоко“. Някой оттам ги е изпратил на Областната прокуратура, за да изглежда, сякаш си предвидил какво ще стане и си замислил бягството си. – Харди забеляза реакцията на Рон – непресторена уплаха. – В онези документи никъде не се натъкнах на името Рита Браунинг, така е. Но ми се струва, че в деветстотин и втори не живее никой.

– Можеш ли да го установиш? Някой проверявал ли е?

– В крайна сметка, да. Стига да издействат заповед. Могат да преобърнат жилището и да извадят късмет, ако точно там Брий… ако там е станало. Но това ще отнеме време – Харди хвърли поглед на часовника си, – а точно сега го нямаме. След четирийсет и пет минути ще сме в съда.

Рон повъртя чашата си с кафе. Погледът му срещна очите на Харди.

– Брий – произнесе той.

– И аз така мисля.

– Тя откри сметките ми. Нищо по-просто от това да открие и своя.

– Дори ако не е била срещу кредитна карта ли?

Рон вдигна рамене.

– То е почти едно и също. С фалшиви данни, под друга самоличност. Какво по-лесно, особено ако основната ти сметка идва от милиардерска мултинационална компания като „Калоко“. Банките се редят на опашка, само и само да ти помогнат.

– Но за какво й е трябвал друг апартамент?

Отговорът хрумна едновременно и на двамата, докато Рон го произнасяше:

– За любов.

– Мъже ли е приемала там?

– Защо не? Като си помисля, идеално е – дискретно, наблизо, никакви разправии…

– Но за да се изплаща ипотека, някъде трябва да има налични пари. Брий печелеше ли достатъчно…

Рон изрече „Не“, преди Харди да е довършил.

– До тази година печелеше много, но недостатъчно за такъв разход.