Текст книги "Нищо друго освен истината"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 27 страниц)
– Значи това е търсене на доказателства – отбеляза първият младеж. – Но на нас винаги са ни повтаряли, че не бива да…
Скот го прекъсна безцеремонно:
– Забравете простотиите, на които са ви учили в правния факултет. Пред вас е Истинският живот в цялото си превъзходство. Има правници, които печелят пред разширения състав – те правят кариера. Всички останали свършват сред купчини хартия и едва свързват двата края. Изборът е ваш. И тъй, аз ще се заема с убийството на Брий Бомонт и името ми ще загърми. Разширеният състав от съдебни заседатели ще ми стане ракета-носител. Ще го яхна и няма да ловя затворници. – Очите на Скот заблестяха. – Другата седмица по същото време, помнете ми думата, това дело ще излезе начело. И то е мое.
Скот бе връчил призовката на свидетелката си – някоя си госпожа Франи Харди – в дома й предишния петък. В призовката се казваше тя да позвъни, ако указаното време за полагане на свидетелски показания й създава неприятности или затруднения. Случеше ли се така, Скот щеше да промени часа – вече го бе направил за няколко свидетели. Ако госпожа Харди бе позвънила, той щеше да й каже колко отдавна я чака да заеме свидетелското място и какви въпроси смята да й зададе.
Скот не разполагаше със сведения свидетелката да е познавала Брий Бомонт. Получи името й от Рон, съпруга на Брий, който твърдеше, че двамата с госпожа Харди пили заедно кафе през предобеда, когато умряла Брий. Така че тя се превръщаше в главното алиби на Рон и следователно Скот искаше да разговаря с нея. Но нямаше да превръща разговора им в инквизиторски разпит. Франи Харди не бе заподозряна. Ако му се бе обадила, за да обсъди каквото и да било с него, той щеше да я успокои.
Но тя не се обади.
Така че днес сутринта, когато госпожа Харди пристигна със закъснение в помещението на разширения състав на съдебните заседатели, десет минути след началото на заседанието, започнало в девет и половина, Скот вече бе започнал разпита на Джеймс Пиърс, първи вицепрезидент и завеждащ връзките с обществеността на „Калоко“. Той бе работил в тясно сътрудничество с Брий, преди тя да напусне компанията, и я познаваше още откакто я бяха наели в „Калоко“. Скот смяташе, че ако е имала някакви зловещи тайни, Пиърс щеше да знае къде се крият те.
По ирония на съдбата първоначално Скот възнамеряваше да изслуша госпожа Харди преди Пиърс, сметнал, че нейният разпит ще бъде доста по-кратък от неговия – не му се искаше да я бави цял ден. Но тъй като тя не пристигна навреме, а Пиърс вече бе там, толкова по-зле за нея – сама си го изпроси.
Така че сега Скот щеше да остави госпожа Харди да се поизпоти. Не, бе й казал той през почивката между показанията на Пиърс, не знаел кога ще й дойде редът. Не, не можело да дойде друг път. Приведе любимия си израз: това не било светска забава, а разследване на убийство.
– Наясно съм с разследванията на убийства – каза му тя. – И моят съпруг е адвокат.
– Тогава разбирате колко е сериозно.
Госпожа Харди не изглеждаше убедена.
– Наясно съм колко сериозно се отнасяте всички вие към тези неща – уточни тя меко. – Вижте, господин Рандъл, просто се опитвам да изясня колко ще продължи. Трябва да прибера децата от училище. Ако не успея да си тръгна преди един, ще ми се наложи да позвъня по телефона.
– Това е нелош изход – отговори й той с преднамерена двусмисленост.
Значи не й изглежда прекалено сериозно, така ли? Е, ще види тя.
Нещата се развиха така, че нейният ред дойде точно преди пладне. Тъкмо бе решила да се обади по телефона, и Скот я призова да даде показания. Тя сметна, че едва ли ще трае дълго. Разполагаше с достатъчно време. Нямаше нужда да звъни.
След като положи клетва, че ще казва истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, Скот я накара да удостовери самоличността си и незабавно започна по същество:
– Госпожо Харди, познавахте ли починалата Брий Бомонт?
– Не. Никога не съм я виждала.
– Но се познавахте със съпруга й Рон, нали?
– Точно така. – Госпожа Харди седеше на маса отпред, с лице към двайсетте съдебни заседатели. Вдигна поглед към тях и обясни: – Рон се грижи по цял ден за децата, така че се виждахме най-вече в училище и по други детски мероприятия.
– И откога го познавате?
– Не си спомням точно. Две-три години. – И пак се обърна към заседателите: – Той е нещо като неплатена майка. Все го подкачахме за това.
– Ние?
– Останалите майки от училището.
Скот само опипваше почвата, разпитвайки за каквото дойде. Тук, пред разширения състав, въпросът за уместността не стоеше на първо място.
– Той показваше ли негодувание срещу тази роля?
– Какво имате предвид?
– Имам предвид да играе ролята на „господин мама“? Да е споменавал, че се чувства засегнат, задето жена му работи, а той не?
Госпожа Харди се замисли за миг над въпроса.
– Не, не смятам, че това го притесняваше.
– А вие приемахте ли го за странно?
– Кое? Че се грижи за децата или, че не негодува срещу това?
– Знам ли? И двете.
Тя отново се замисли.
– Не повече от всички останали. – Госпожа Харди озари заседателите с усмивка. – Според мен нашите любими малчугани понякога на всички ни идват до гуша. – А после пак се обърна към Скот, този път по-сериозно: – Но що се отнася до Рон, на него като че ли му допадаше. Жена му си гледаше нейната работа, а той своята. Рон е добър баща.
– Тя изкарваше парите, а той не.
– Така е, господин Рандъл. През деветдесетте се случват такива неща.
– И това не го тормозеше? Да бъде съпруг и да не печели никакви пари?
– Точно това казах току-що. Като че ли не се притесняваше. – В гласа й прозвуча остра нотка: – Не разбирам накъде биете.
– Опитвам се да изясня кой е убил госпожа Бомонт.
– Е, не е Рон. Двамата бяхме заедно, когато тя е загинала. Пиехме кафе в „Старбъкс“ на „Двайсет и осма“ и „Гиъри“, близо до училище „Меривейл“. – Последното, изглежда, й напомни нещо и тя вдигна очи към стенния часовник, присви устни.
Скот Рандъл продължи непреклонно:
– И как се стигна дотам?
– Докъде?
– Да пиете кафе.
– Изобщо не разбирам въпроса ви. Просто решихме да пием по чаша кафе. В това няма нищо престъпно.
– Не съм казал подобно нещо.
– Е, стори ми се, че го намеквате. Срещнахме се в училище, където оставихме децата, и Рон каза, че му се пие кафе, а аз отвърнах, че ми звучи примамливо. Така че отидохме заедно.
Тя отново погледна към стенния часовник.
– Вижте, извинете ме, но нали вече привършваме? Скоро ще трябва да прибирам децата.
– Когато приключим – отвърна Скот. – След като приключим.
Скот не се имаше за жесток човек, но женските сълзи на свидетелската скамейка бяха почти толкова без значение, колкото температурата или осветлението в залата. Понякога се налага да имаш работа с тях и толкова. Но така или иначе, у теб те не предизвикват каквито и да било чувства.
Франи Харди, разплакана на свидетелското място, ни най-малко не размекна сърцето му. Честно казано, тя бе много симпатична, облечена с вкус, с поразителни зелени очи и яркочервена коса, и ако се бе озовал с нея където и да било другаде, а не в съдебната зала, навярно щяха да му хрумнат други мисли. Но не и в този миг. Сама си бе навлякла неприятностите и сега си плащаше.
Тя не хлипаше. Скот бе убеден, че сълзите й са от яд. Все едно му беше.
– Длъжен сте да ми позволите да се обадя по телефона.
– Не, госпожо. Тук ще стоите.
– Казахте ми, че по това време ще сме свършили.
Скот вдигна рамене.
– Казах ви, че може би ще сме приключили. Не беше невъзможно. Смятах, че ще свършим, но вие отказвате да отговаряте на въпросите ми. Това забавя процедурата.
Преди половин час вече трябваше да е на път, за да прибере децата си. Бе прекарала два часа на свидетелската скамейка.
– Нека повторим още веднъж, моля!
– Няма да кажа нищо, докато не ме пуснете да се обадя по телефона.
Това се превръщаше в решителна битка на волята, а Скот имаше надмощие. В тази зала той определяше правилата и госпожа Харди трябваше да играе по тях.
Скот отдавна бе изоставил непринудения подход. Стоеше в единия край на масата, та да е в състояние да гледа ту госпожа Харди, ту заседателите.
– Госпожо Харди, поставяте ме в неловко положение. Както стоят нещата в момента, ако не отговорите на въпросите ми, ще съм принуден да се обърна към някой от районните съдии и да изискам издаването на призовка за неуважение към съда. Като нищо ще отидете в затвора, разбирате ли? Ако се случи така, ако се стигне дотам, тогава ще трябва да се обадите на адвоката си. Но няма да ви пусна оттук, докато давате свидетелски показания. Ако ми сътрудничите, ще свършим за десетина минути, но иначе може да ни отнеме целия следобед. А сега – притисна я Скот, – да опитаме още веднъж. Според показанията вие сте знаела – Рон Бомонт ви е признал, – че отношенията с жена му са в трудна фаза, така ли е?
– Да, така ми каза.
– А обясни ли ви естеството на тези трудности?
– Донякъде.
– Загатвал ли ви е господин Бомонт с нещо, че е нещастен или ядосан на госпожа Бомонт?
Франи поклати глава.
– Не, не бих казала. Но всъщност нямам представа какво е изпитвал. Не разговаряхме за отношенията им.
– Но все пак ви е споменал, че има проблеми?
– Да, нещо такова.
Скот Рандъл обърна няколко страници в жълтия си служебен бележник. Погледна към заседателите, а после отново към свидетелката.
– Госпожо Харди, намирате ли господин Бомонт за привлекателен?
Тя стисна устни.
– Никога не съм мислила по този въпрос.
Скот открито даде израз на недоверието си пред съдебните заседатели.
– Никога не сте мислили, значи? Очевидно сте имали взаимоотношения с него, близки при това, нали? И не сте забелязали дали е привлекателен, или не?
– Възможно е да съм обърнала внимание, но не съм мислила за това. Бяхме просто приятели.
– И все пак е избрал вас и само вас да сподели семейните си проблеми.
– Нямам представа. Възможно е да е споделял и с други хора. Не зная дали е казал единствено на мен.
– Имахте ли любовна връзка, госпожо Харди? За това ли става дума?
Франи Харди силно прехапа долната си устна. Произнесе неразбрано:
– Вече ви казах, че бяхме просто приятели.
Скот Рандъл запази самообладание.
– Така е, точно така ми казахте. Но между приятели често възникват любовни връзки. Да не би съпругата му да е научила за вас двамата? Щеше да ви създава неприятности, така ли?
– Няма да ви удостоя с отговор.
– Е, най-добре е да удостоите поне един въпрос с отговор, и то по-бързичко. Хлътнали сте и с двата крака, не съзнавате ли?
Франи уморено поклащаше глава. Как се стигна дотук толкова бързо? Затвори очи и се насили гласът й да звучи спокойно, смислено:
– Вижте, господин Рандъл, какво искате да ви кажа? Закъснявам да си прибера децата от училище, ето за какво мисля. Нямам никаква любовна връзка с Рон Бомонт и никога не съм имала. Никога не съм виждала жена му. Не смятам, че проблемите във взаимоотношенията им са довели до нейната смърт.
– Нека се спрем на това, госпожо Харди. Признахте, че е имало проблеми. Просто ни кажете какви са били те.
Франи нямаше представа, но Скот Рандъл и заседателите вече бяха чули Рон Бомонт да казва, че двамата с Брий се разбирали прекрасно, че нямали проблеми помежду си. Скот сметна, че моментът е подходящ да го спомене пред Франи. Тя седеше неподвижна, с безизразно лице.
– Госпожо Харди!
– Обещах му, че ще си остане между нас, че няма да кажа на никого. Дадох му дума.
Скот подуши благоприятна възможност.
– Госпожо Харди, нека бъдем реалисти. Никой вече не вярва в светостта на обещанията. Този факт може да се окаже съдбовен в едно разследване за убийство. Сигурна ли сте, че не сте споменавали за думите на господин Бомонт пред съпруга или пред приятелките си?
Тя се взираше в него, мъчейки се да сподави яда си. В очите й отново напираха сълзи. Една се изтърколи от дясното й око.
– Обещах – повтори тя. – Дадох му дума.
Скот извърна поглед към заседателите. Изчака един миг и въздъхна.
– Така да бъде, госпожо Харди – каза той. – Не ми оставяте друг избор.
Към четири и половина районният съдия Мариан Брон вече бе уморена от тежкия си ден като председател на състав по необикновено потискащ процес за убийство. Членове на един цигански род убедили няколко заможни възрастни граждани, че са им приятели. Принудили ги да им припишат имотите си и ги отровили с „вълшебната сол“ – с напръстниче*. Вълшебната сол предизвикала гръмки смехове – подсъдимите се кискали, докато я наръсвали. Мариан Брон бе свикнала с хора, извършили гнусни престъпления, но изнесеният факт я вбеси.
[* Вълнест напръстник – силноотровно растение. – Б.пр.]
Днешният ден бе особено отчайващ, защото десетина и повече доста яки на вид роднини на подсъдимите бяха показали мускули, появявайки се в съдебната зала тъкмо навреме, за да сплашат главната свидетелка на щата, също член на рода, която не устояла на угризенията на съвестта си и на която бяха обещали имунитет срещу съдебно преследване в замяна на свидетелските й показания. Но главорезите в залата успяха да й въздействат – жената внезапно забрави да е свидетелствала, че който и да било от обвиняемите е ръсил сол където и да било. Сега вече бе възможно безжалостните убийци да се озоват на свобода.
Когато съдебният пристав дойде в кабинета й да съобщи, че Скот Рандъл иска призовка за обида в края на един и бездруго отвратителен ден, тя грабна съдийската си тога и бълвайки огън и жупел, раздразнено закрачи по коридора към залата на разширения състав от съдебни заседатели.
– Не, госпожо. Както вече ви е обяснил господин Рандъл, нямате друг избор, освен ако не се позовете на Петата поправка. Но вие ми казахте, че свидетелските ви показания няма да ви навредят, така че тази възможност се изключва. Трябва да му кажете какво знаете.
Франи Харди поклати глава. Цялата тази история траеше толкова дълго, че търпението й бе на изчерпване.
– Не мога да повярвам, че това се случва в Съединените щати. – Погледът й се плъзна по лицата на съдебните заседатели, после по Скот Рандъл и накрая се спря върху Мариан Брон. – Какво ви става бе, хора? Не ви ли е срам? Не водите ли поне някакъв истински живот? Не съм направила нищо лошо.
Речите в тази насока се оказаха тактическа грешка. Съдия Брон нямаше намерение да оставя някаква си нищо и никаква свидетелка да поставя под въпрос реалността на живота и работата й. И рязко отсече:
– Преди всичко в тази зала ще се обръщате към мен с ваша светлост. Второ, що се отнася до правенето на нещо лошо, вие отказвате да сътрудничите на разследване за убийство. Харесва ли ви, или не, но това е престъпление. А сега за последен път, млада госпожо – или отговаряте на въпроса, или отивате в затвора.
– Не съм ви млада госпожа. – И след кратко мълчание: – Госпожо.
Брон удари по масата.
– Добре тогава, ще заповядам да ви задържат в областния затвор, докато не решите да отговаряте на въпросите на господин Рандъл. – Съдия Брон се извърна настрана: – Пристав…
Но в този миг Франи скочи на крака и викна високо със зачервено лице:
– Обвинявате ме в неуважение към съда ли? Аз ви обвинявам в неуважение. Господ да е на помощ на съдебната система, ако я ръководят кретени като вас!
Брон обърна стоманения си поглед към нея.
– Току-що получихте четири дни, преди още тези съдебни заседатели да са започнали истински работата си. Ако ви се иска още затвор, млада госпожо, продължавайте да говорите. Приставът.
Охраната пристъпи напред.
4
Харди се чу с Франи в шест и двайсет и взе половинчасовото разстояние до Съдебната палата в центъра за седемнайсет минути. Пътем спря, защото, както кипеше от гняв вече доста време, не бе помислил да позвъни на Ейб Глицки в колата му и да разбере дали той не би могъл да стори някакво чудо. Областният затвор и Съдебната палата се намираха един до друг. Може би Глицки щеше да задвижи нещата.
Но лейтенантът го чакаше откъм задния вход на палатата, пред вратата на затвора. И не си бе надянал щастливата физиономия.
Харди се приближи почти тичешком, по риза, без палто, схванал, още преди да попита:
– Още ли е вътре? _Наистина_ ли е там? – Макар и за миг да не се бе усъмнил в това. Едва ли бе забавна шега, която Франи му е спретнала за рождения ден.
– Ъхъ.
Почти без да забавя крачка, Харди изруга и се насочи към входа на затвора. Глицки се пресегна и го хвана за ръкава да го спре.
– Ей!
– Остави ме да вляза, Ейб. Ще я измъкна оттам.
– Само със съдия, а ти не си такъв. Аз не можах.
Щом Глицки пусна ръкава му, Харди застина на място, втренчен в здрача. Вечерта бе ветровита и студена. Юристът у него съзнаваше, че приятелят му има право: не бе въпрос да събере цялото си упорство. Трябваше да намерят съдия, дежурния през нощта магистрат, изобщо някого. За да улеснят нощните гаранции и другите късни дела, съдиите на ротационен принцип поемаха правораздавателните си задължения, та всяка вечер да има по един съдия на повикване.
Докато още изричаше „Къде е Брон?“, Харди отново закрачи, този път към палатата, а Глицки го следваше по петите.
Но макар да минаха без затруднения покрай нощната охрана и да влязоха в зданието, след като се изкачиха на втория етаж, не успяха да проникнат в съдийските кабинети, разположени след съдебните зали. Харди удряше по всички врати в коридора. Никакъв отговор.
Някаква чиновничка, останала да работи до късно в една от стаите, отвори вратата на помещението си и подаде глава:
– Там е затворено. Всички си отидоха.
Харди срита вратата и звукът отекна в стените. А после най-неочаквано, тъкмо се извръщаха да слязат по стълбите, вратата се отвори.
– Какъв е този шум, по дяволите?
Лио Чоморо не бе сред най-любимите съдии на Харди, макар в момента да се зарадва, че го вижда. Ала изглежда чувството не бе взаимно – Чоморо се навъси. После, забелязал Глицки, той кимна по-сърдечно.
– Добър вечер, лейтенанте. Какво става тук?
Глицки изложи проблема с няколко думи. Нуждаеха се от съдия, който да анулира обвинението в неуважение към съда и да пусне съпругата на Харди от затвора.
– _Съпругата_ ви ли?
– Да, ваша светлост. Станала е някаква бъркотия.
Чоморо се намръщи още повече.
– Какво е правила тук? Тя нали не е адвокат?
– Не. Призовал я е разширеният състав от съдебни заседатели и докато се усети, се е озовала в затвора.
Стори им се, че Чоморо се канеше да зададе още въпроси, но щом чу вълшебните думички „разширен състав от съдебни заседатели“, осъзна, че на никого не е позволено да обсъжда, което и да било действие на заседателите. Вече му бяха казали, че обвинението е за оскърбление, но все пак… можеше да се занимае с това.
– Кой е издал разпореждането? – попита предпазливо.
– Мариан Брон – отвърна Глицки.
Чоморо направи гримаса и без да обещава нищо, поразпита за още подробности, а накрая каза, че ще звънне на Брон, за да получи някои отговори, ако е възможно. Но им каза да не се надяват кой знае колко – забранени бяха всякакви сведения за работата на разширения състав от съдебни заседатели. Ако искат, нека почакат…
Глицки остана при съдията, но Харди реши, че трябва да види Франи.
Бе посещавал затвора десетки пъти и познаваше установения ред, така че само след минути чакаше жена си в стаята за посещения на адвокатите.
Всъщност не бе подготвен както трябва за срещата. Смяташе за важно да си представи влизането на своите клиенти в това помещение. Често ги виждаше за пръв път в оранжев затворнически комбинезон и почти винаги се стъписваше при вида на свой познат от цивилния живот, облечен за дранголника.
В този случай първото впечатление бе повече от порядъка на физически шок. Франи, винаги толкова хубава, определено изглеждаше измъчена. На учрежденското осветление в помещението страните й бяха като на привидение – с избелелия, повехнал жълтеникавосив цвят на престояло тесто. Прекрасната й червена коса вече бе изгубила блясъка и бухналостта си и висеше раздърпана и обезформена.
Един поглед бе достатъчен да ги сближи отново и те прекосиха стаята един към друг, кажи-речи, хвърляйки се в обятията си. Тя се притисна към него, заровила лице на гърдите му, и не спираше да повтаря:
– Слава Богу, слава Богу.
Той я придържаше.
Най-накрая, сплели ръце върху масата, те започнаха да говорят по същество и Франи се опита да му обясни за призовката и защо не му бе казала.
– За мен тя не означаваше нищо, ето защо.
Харди поклати глава. Разговорът поемаше в неподходяща посока.
– Не – каза той, – означавала е _нещо_, Франи. Ако не беше така, _щеше_ да ми кажеш за нея. Щеше да ми кажеш: „Днес получих призовка да дам показания пред разширен състав от съдебни заседатели. Чудно за какво ли става дума?“ А вместо това си го запазила в тайна.
Тя мълчеше и хапеше долната си устна. След малко Харди й напомни за себе си:
– Франи?
– Добре – съгласи се тя.
– Кое е добре?
Издърпа ръцете си от неговите и ги скръсти пред гърдите си.
– На кръстосан разпит ли ме подлагаш? Струва ми се, че за днес ми стига.
Харди прекрасно владееше гласа си.
– Не, нищо подобно. – Снижи го до шепот. – Просто не зная защо си тук. Объркан съм. Не съм наясно какво става. Искаш ли да ми помогнеш? На твоя страна съм.
Тя затвори очи и въздъхна.
– Добре – кимна и отново се пресегна за ръката му. – Зная, че трябваше да ти кажа. В смисъл, че едва сега го осъзнавам. Просто напоследък твоят и моят живот текат поотделно. Изглежда не ми се е искало да ме разбереш криво, ако те занимавам с цялата тази работа.
– С коя работа?
Тя срещна погледа му и дълго мълча, преди да отговори:
– С Рон.
– Рон – повтори Харди, а гласът му неволно прозвуча рязко. – Струва ми се, че не познаваме никакъв Рон.
– Рон Бомонт – отговори Франи. – Таткото на Макс и Касандра.
Харди познаваше донякъде децата от гостуванията им при неговите, от преспиванията им у тях. По-голямото – Касандра – бе една от най-добрите приятелки на Ребека, навярно дори най-добрата, макар да не бе съвсем сигурен. Харди имаше някаква смътна представа, бегъл спомен за обаятелно, жизнено хлапе, макар „детските работи“, както ги наричаше, да бяха оттласнати – или прокудени? – от челното място в живота му.
– Таткото на Макс и Касандра – повтори той с безизразен глас. – Рон.
Франи го погледна и той долови безнадеждност, едва ли не отчаяние в изражението й. А може би и тревожен намек за предизвикателство.
– Той ми е приятел. Каквито са жените в живота ти.
Това бе слабото му място. Харди често обядваше, а понякога и вечеряше с други жени – колежки, с които работеше, с които се разбираше добре. Дори от време на време и с бившата си съпруга Джейн. В края на краищата той и Франи наложиха мораториум по въпроса какви са те – тези всевъзможни лични и професионални връзки. Просто до една бяха приятелки. Така си и остана.
Но Харди откри, че положението се е променило и това не му отърва.
Внезапно му се прииска да се отдалечи от онова, което, изглежда, щеше да чуе. Прекоси стаята, стигна до вратата и застана до армираното стъкло, гледащо към коридора на затвора. Най-после се извърна.
– Добре, да оставим този въпрос, щом така искаш. Но трябва да ти напомня, че в дъното на всичко това стоиш самата ти. За Рон Бомонт чух едва преди две минути, а ти си в затвора заради някаква призовка, която свързва двама ви в едно. Смятам, че известно любопитство от моя страна е напълно в реда на нещата.
– Жена му е убита. Той е заподозрян.
Харди замръзна на мястото си до вратата.
– И разширеният състав е решил, че трябва да разпита теб за него?
Тя вдигна рамене.
– Бях с него – пихме кафе – добави тя бързо – сутринта, когато е умряла. На обществено място.
Той изчакваше.
– И искаха да проверят дали моето алиби съвпада с неговото.
Харди все още се опитваше да проумее какво се крие зад думите й.
– Говорила ли си някога с полицията за това, преди днес?
– Не.
Нищо не разбираше. Ако Франи имаше алиби за един от главните заподозрени в убийство, беше в реда на нещата полицията да я разпита, ако не за друго, то поне за да впише показанията й в протокола. Да не забрави да попита Ейб защо не са го направили, стига Ейб да знае. И стига да отговаря на истината.
Но засега все още е тук.
– Добре. И тъй, ти получи призовка, за която не си ми казала…
– Смятах, че ще трае само няколко минути преди обяд, Дизмъс. Нямаше нужда да те безпокоя заради това.
Харди не искаше отново да се отклоняват в тази посока. Щеше му се да си изясни редица други факти. Щом се приберат у дома и се махнат оттук, нещата щяха да изглеждат другояче. Щяха да са в състояние да разговарят, докато стигнат до някакъв извод. Тук, в затвора, времето ги притискаше.
– Така да е. И тъй, доколкото схващам, ти си потвърдила алибито на Рон.
– Да.
– А после?
– Ами този прокурор… познаваш ли някой си Скот Рандъл?
Харди поклати глава.
– Чувал съм името му. Той ли те вкара тук?
Тя кимна.
– Попита ме дали Рон е споменавал за някакви разногласия между него и жена му, които биха могли да имат нещо общо с нещастието.
– Защо те е питал за това? Как този въпрос е хрумнал на Скот Рандъл?
– Не зная, но ме попита.
Погледите им отново се срещнаха от двата края на стаята и този път Харди се върна при масата и седна на единия й ъгъл.
– А ти какво му отговори?
– Че е споменавал. – Франи сви рамене. – И господин Рандъл ме помоли да съобщя какви са били те, да преразкажа пред съдебните заседатели думите на Рон.
– И?
– А аз не можах.
– Защо?
– Защото съм обещала на Рон да не казвам.
– Добре, и каква е тя, тази голяма тайна?
Тя го изгледа умолително.
– Стига, Дизмъс.
В същия миг, преди Харди да успее да й отговори, на вратата се почука и охраната пусна Ейб Глицки – самият той образец на едва сдържана ярост. Хвърли бърз поглед на Франи, очите му се присвиха за частица от секундата, а белегът върху устните му побеля. После съсредоточи вниманието си върху Харди.
– Няма да стане – каза лейтенантът. – Брон е непоколебима.
Машинално, забравил за препирнята им, Харди протегна ръка през масата и Франи я хвана. Погледна я и видя, че очите й плуват в сълзи. Не я кореше.
– Не мога да остана тук, Дизмъс. Ейб!
Двамата мъже се спогледаха окаяно. Нямаше какво да кажат. Затворът бе реално съществуваща част от живота и на двамата. Щом съдията се разпоредеше, хората в крайна сметка попадаха тук. От гърдите на Харди се откърти въздишка.
– И какво ни остава, Ейб? Какъв избор имаме?
Лейтенантът поклати глава.
– Не зная. Мога да поговоря с приемната да я преместят в АИ.
– Какво е това? – попита Франи. – Аз съм още тук, момчета. Не говорете за мен в трето лице.
– Административен изолатор – обясни й Глицки. – Преди всичко това означава усамотение, по-добра килия. Да си настрана от останалите, което ти е най-необходимо, повярвай ми.
– Сигурно сънувам – обади се Харди.
– Очевидно – продължи Ейб, без да откъсва очи от Франи, – ти си нарушила най-важното правило на съдебната зала: не бива да обиждаш съдията.
– Тя е надута глупачка – сопна се Франи. – И започна първа.
– На нея й е позволено да те обижда. То й влиза в служебните задължения. Какво й каза?
– Че _аз_ я обвинявам в неуважение, че цялата тази история е оскърбителна…
Харди разтърси глава – вече вярваше, че всичко това става в действителност. Щом Франи кипне, прави му сметката.
– И си си докарала четири дни – намръщи се Глицки.
– _Четири дни ли?_ – Харди се съвзе за миг. – Заради някаква си тайна?
– Каква тайна? Не съм чул такова нещо от Чоморо. Заради Брон е. – Тонът на Глицки зазвуча обнадеждено: – Може би тя утре ще поговори с теб, Диз.
– Никакво може би – заяви Харди. – Ще я заклещя в коридора, ако се наложи.
Франи се пресегна през масата.
– Дизмъс, не ги оставяй да ме държат тук. Децата имат нужда от мен. Станала е някаква ужасна грешка. Започна се с онова глупаво обещание. Само това искаха от мен.
– И какво е то? Сподели го – обещавам ти, че няма да кажа на никого. Ще ме наемеш за свой адвокат и то ще стане поверително. Никой няма да научи, а можем и да го използваме като залог. Ще събудя съдията в дома й, ще й обясня положението…
Глицки го прекъсна:
– Не те съветвам. За каква тайна говорите?
Франи се престори, че не чува Ейб.
– Могат просто да попитат Рон. _Ти_, Дизмъс, можеш да помолиш Рон. Да отидеш у тях и да го събудиш. Дори да му позвъниш оттук. Ако научи, че съм в затвора, той ще им каже всичко, което искат да знаят. Не би допуснал да ми се случи подобно нещо.
– Каква е тази тайна? – повторно попита Глицки.
Франи най-после повиши глас:
– Работата не е в тайната! – И продължи по-тихо: – Тайната няма значение. – Умоляваше съпруга си с поглед, опитваше се да му каже нещо, но каквото и да бе то, оставаше си обвито в загадъчност.
После очите й бързо се насочиха към Ейб.
– Обещах на Рон. Дадох му дума. Това е _негова_ тайна. Дизмъс, може би, ако му се обадиш или отидеш в апартамента му и му кажеш какво става… Сигурна съм, че той ще сподели с теб. А след това ще се върнеш и ще ме отведеш оттук.
5
Ейб преравяше купчина папки, която бе взел от едно бюро в отдел „Убийства“. Намери нужната и през бюрото си я подхвърли на Харди.
– Както си спомняш от времената, когато бе обвинител, адресът е написан горе вдясно. „Бродуей“.
Харди сведе очи, после вдигна поглед.
– Без телефонен номер? Щеше да е прекрасно, ако имаше телефон.
– Много работи щяха да са прекрасни в тази папка, Диз. В нея няма, кажи-речи, нищо. – Лейтенантът въздъхна. – Първият ми инспектор, който се зае със случая, бе убит около седмица по-късно. Може и да го помниш – Карл Грифин.
Харди кимна.
– Ъхъ. Как бе убит? – Не му се говореше за убити полицаи, особено с най-добрия му приятел, който си бе жив, но това може би имаше някаква връзка с Франи, така че трябваше да е наясно.
– Някаква среща със свидетел протекла зле, поне така смятаме ние.
_Сержант инспектор Карл Грифин не го знаеше, но когато стана от бюрото си в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско в понеделник сутринта на 5-и октомври, това бе за последен път._
_Той бе единственият инспектор, работещ по убийството на Брий Бомонт, трийсет и шест годишната специалистка по опазване на околната среда, а напоследък политически консултант. Работеше над случая от шест дни. От четиринайсет години беше инспектор по убийствата и вече бе усвоил суровата истина: ако за четири дни не набележиш убиеца, едва ли изобщо ще го откриеш._
_Карл бе упорит и съвестен, но бавен служител и дотолкова безличен, че заслужаваше слаб две по индивидуалност. Всички в отдела, включително и лейтенантът му Ейб Глицки, го смятаха за най-досадния повлекан в участъка. Предан и усърден, точен, но в същото време муден, ограничен и със съмнителна чистоплътност._
_И все пак при случай Карл наистина постигаше успехи. Често прекарваше седмица, понякога и десетина дни, беседвайки със свидетели и техни познати, събирайки материали за отпечатъци от пръсти и други веществени доказателства, които насипваше в торби за замразени продукти, без да слага етикети, и ги пъхаше в багажника на колата си с градска регистрация. Когато сметнеше, че е готов, той подреждаше всичките си боклуци в някакво подобие на последователност и понякога в крайна сметка представяше заподозрян за осъждане._