Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)

– И къде е отишъл?

– Един Господ знае. Но живее на около пет преки оттук. И като стана дума, Пиърс също не е кой знае колко далеч и все надолу по склона.

Глицки помълча секунда-две.

– Виждам, че си готов с домашното си. Откъде знаеш всичко това?… Господи, _дори и една частица?_

– Имам основания. Тази сутрин говорих с Валънс…

– Кога? Половината сутрин прекарахме заедно.

– Сигурно през другата половина. – Знаеше, че Глицки няма да го остави намира, и продължи: – Във връзка с къщата ми.

– Валънс има нещо общо с къщата ти?

Страут свърши монолога си, изправи се и погледна над покрива на колата.

– Това момче седи на студа от доста време, Ейб. Имаш ли още работа тук?

Глицки насочи вниманието си към следователя.

– Аз нямам, Джон – отвърна му. – Ако огледът е приключил, можеш да му сложиш етикет и да го пъхнеш в чувала.

Страут хвърли последен поглед на тялото на Фил Канета в колата и съчувствено зацъка. Отново се изправи.

– Повикванията за оглед. Мразя ги, знаеш ли? Не могат с нищо да помогнат, нали? Това не е просто безстопанствено тяло, което има нещо да ти каже.

Нямаше какво да му отговорят. Всички в такива случаи изпитваха същото в по-голяма или по-малка степен.

Глицки лекичко потупа Страут по рамото, докато последният минаваше край тях. После самият той се върна няколко крачки към мястото, където шефът на екипа за огледа се съвещаваше с двама от хората си. Харди го чу да им казва:

– Ако е останало достатъчно олово, накарайте балистичната експертиза да го сравни с куршума, който е убил Грифин. Бас държа, че е от същия пистолет.

Последва кратко обсъждане, след което лейтенантът се върна при Харди.

– Валънс. Тази сутрин. Джеф Елиът. Обзалагам се, че си смятал, че ще се разсея.

– И през ум не ми е минавало – възрази Харди. – Зная, че трябва да поговорим, но да отидем другаде, а?

С ръце в джобовете, Глицки огледа унилата околност. Тялото бе положено на носилка, а влекачът със запален двигател бе готов да повдигне колата на Канета, за да я откара на полицейския паркинг.

Привел рамене, лейтенантът още веднъж потръпна от студ и каза:

– Страхотно повикване, няма що!

В една от някогашните стаи на братята си по коридора, водещ към кухнята, Орел Глицки се бе проснал на пода, гледаше телевизия и си пишеше домашните. Рита седеше на дивана при него и четеше, а испанската й радиостанция работеше тихичко на масата близо до нея.

Глицки, следван по петите от Харди, се отби при домочадието си – даваше им да разберат, че вече се е прибрал, че съжалява, задето го е нямало, кажи-речи, цял ден, че се радва, че са добре. Рита вдигна поглед от книгата си и му каза, че е претоплила мексиканска царевична питка за закуска и сигурно тя е още топла във фурната. Макар да не откъсна и за миг очи от телевизора, синът му кимна.

– Добре. Кога си тръгна дядо ти?

Свиване на рамене.

– Не зная.

– Малко след дванайсет – обади се Рита. – След като пристигнах аз.

Не се и опитваха да скрият поне малко недоволството си, задето Глицки работи в неделя, след като вчера бе зарязал Орел на дядо му.

– Е… добре ли прекарахте деня? Забавлявахте ли се?

Рита само го изгледа.

– Орел?

Момчето вдигна рамене.

– Не особено.

Глицки постоя още миг на вратата, после въздъхна тежко и пое по коридора.

– Радвам се, че се поинтересувах – промърмори той.

Деляха ги само няколко крачки от кухнята, където двамата затвориха вратата, за да се изолират от нахлуващия шум. Глицки издърпа един стол и го яхна наопаки.

– Да не мислят, че се натискам да работя през почивните дни? Или смятат, че посещаването на местопрестъпленията съвпада с представата ми за удоволствие?

Харди го остави да се ядосва, защото нямаше какво да му отговори. Понякога на хората им се налага да работят – гадно, но какво да се прави. Собствените му деца не бяха разбрали защо не можа да отиде с тях на празника преди Вси Светии миналата вечер. Сега бе ред на Ейб да се сблъска със същото.

Той грабна една от кухненските кърпи, отвори фурната и измъкна плоската тава с остатъците от питката. Харди взе чинии от шкафа, нареди ги на масата и се зае да си сервира.

– Едно не разбирам – заговори той. – Как могат да седят, да четат и да учат, и едновременно с това да слушат музика и да гледат телевизия. Аз не бих могъл да се съсредоточа при целия този шум.

Глицки седна както си му е ред и придърпа тавата към себе си.

– Не разбираш, защото си прехвърлил четирийсет. Сега тия работи ги учат в училище. Няколко програми едновременно. Ставаш по-всестранно развита личност. – Сипа си едно парче в чинията и взе да го човърка. – Това е една от причините светът днес да е по-добър, отколкото по времето, когато ние бяхме деца. – Набоде си една хапка и я мушна в устата си. – И така, сам ли ще почнеш или предпочиташ да ти задавам въпроси?

Мракът захлопна града като в капан.

Час по-късно Харди се озова на изпотъпканата кал зад къщата си. Тук, по-близо до океана, мъглата започваше да се превръща в хубавичък ръмеж. Застанал на резкия, леден вятър, той се смая колко допринася влагата за и бездруго значителните удоволствия на тази вечер.

Все още отвън, изкачил задната стълба, той превъртя ключа в бравата на задната врата и за негово учудване, тя се отвори. Очакваше охраната на отдел „Палежи“ да е сменила със свои бравите на всички изходи, но макар здраво да бяха заковали парадния вход и да бяха поставили из имота табели с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, мерките им, изглежда, се изчерпваха с това.

И тъй, ето го вътре. Взе джобно фенерче от най-долната полица на етажерката с инструменти и мина в кухнята. Все още нямаше нужда от фенерче: пространството и ъглите му бяха станали втора природа. Огледа се: лампичката на стенния телефон бе изгаснала и хладилникът не светна, когато го отвори. Спретнато сгънатите плътни пазарски торби от кафява хартия си стояха на обичайното място в най-долното чекмедже на кухненския шкаф. Грабна най-горната.

В спалнята си рискува и запали фенерчето за кратко. Тропическите му рибки – седемнайсет на брой, – които бе събирал и отглеждал въпреки всевъзможните промени над двайсет години, плуваха с коремчетата нагоре на повърхността на аквариума.

По лицето му премина тик. Угаси фенерчето и прекоси стаята. Телефонният секретар се намираше на малко нощно шкафче. Изключи щепсела му от стената, откачи джака му от телефона и го сложи на дъното на хартиената торба в ъгъла на леглото. Следващ по ред бе скринът – върху секретаря нахвърля вътре бельо и два пуловера. От дрешника взе топло яке, официално сако, няколко ризи – всичко миришеше на пушек. И пълна смяна дрехи за жена си. За след като я измъкне.

Част от него се съпротивляваше срещу необходимостта да предприеме следващата стъпка, но се налагаше. Остави всичко на леглото, мина през кухнята в обгарялата лицева част на къщата и застана насред някогашната си дневна.

Веднъж представляваше ищец, пострадал от тежки обгаряния при производствена злополука. Спомни си как при подготовката си експертът, на когото възложи случая, определи различните степени на обгаряния: първа – слънчево изгаряне, втора – мехури и най-тежката – трета степен, причиняваща непоправимо увреждане на кожата и ужасно обезобразяване.

Но в момента изпитваше нещо още по-тежко: изгаряне четвърта степен на самата му същност, овъглило цели кътчета в душата му.

След известно време се раздвижи отново – върна се през кухнята в спалнята да вземе оставените там неща. Вдигна торбата за хартиените й дръжки, а дрехите за закачалките им. Грижливо върна фенерчето на полицата с инструментите, а после излезе навън в ужасната, отвратителна нощ.

Харди остави торбата с дрехите в колата, но отнесе телефонния секретар в кантората си, включи го в щепсела и установи, че Ал Валънс не лъже поне по този въпрос. Неговото обаждане бе първото – точно както твърдеше.

От второто се вцепени.

Не съобщаваше името си, но адвокатът го разпозна незабавно:

„Съжалявам, че се наложи да се преместя от хотела. Надявам се да не съм ви причинил големи неудобства“.

Харди едва не се разсмя на глас – дребни неудобства, няма що!

„Единственото обяснение е, че трябва да бъда много предпазлив. Зная, че ще ме разберете. Щом вие успяхте да ме откриете толкова лесно, същото важи и за полицията. Възможно е да са ви проследили втория път. Не зная. Просто усетих, че се налага да се преместя. Но искам да знаете, че съм наблизо и оценявам усилията ви, но се притеснявам от евентуално ваше посещение при мен. Желая ви късмет. Благодаря.“

– Да бе, няма проблеми – обади се Харди, после изключи секретаря, облегна се на стола си и се опита да събере мислите си.

Но неразборията беше пълна. Тъкмо днес бе изгоряла къщата му, беше убит Канета. Тичаше още от зори, а му оставаше само един ден да установи поне някаква полезна истина. Хвърли поглед към мишената си на стената срещу бюрото. Не си спомняше да ги е мятал, но трите му изработени по поръчка стрелички безразборно стърчаха по дъската.

Насили се да стане, заобиколи бюрото, запали ярката горна светлина в помещението. Стреличките му служеха като броеница и той ги изтръгна от мишената, върна се на линията, която бе очертал на пода на два и половина метра, обърна сее лице и запрати първата. Шейсет точки – добро начало.

Хвърли втората, после третата. Отиде до мишената, извади ги и пак се върна на линията.

Ако Рон не е напуснал града, какво означава това?

При добронамерено тълкуване трябваше да се хване за думите му. Проявил е предпазливост, нервност, мания за преследване – напълно обяснимо. Искаше да е наблизо в случай че – което вече не изглеждаше много вероятно, – Харди съумее да разкрие убиеца на Брий. Ако стане така, той и децата му могат да се върнат към нормалния си живот. А след всичко, сполетяло останалите участници в драмата, Рон имаше основание да се безпокои.

Но докато мяташе стреличките си, в съзнанието му си пробиваше път доста по-зловеща интерпретация и му бе трудно да я удържи. Рон все още е някъде наоколо. Достатъчно наблизо, за да подпали дома на Харди. Достатъчно близо, за да убие Канета.

Поне да беше оставил някакъв телефонен номер. Това със сигурност не криеше опасност. Тогава би могъл да отговори на някои от въпросите, тълпящи се в съзнанието на Харди. Каква например бе истината за брака на Рон и Брий? За отделните спални, за изневярата? Рон може и да е „чудесен баща“, но не е бил и такъв съпруг. Те не са били щастливата двойка, за каквато са се представяли. Ако не друго, то Брий е имала връзка с Деймън Кери. И очевидно е забременяла от него. Макар Харди да чувстваше, че не бива да изключва Канета или дори Пиърс.

А ако бащата е всеки друг, освен Рон, това е мотив за убийство. Мотив Рон да я убие.

И на всичко отгоре, ако Брий постоянно му е изневерявала, това би могло да означава… че Рон…

Харди се опита да пропъди тази мисъл, но повече не можеше да я прогонва. Разбира се, че водеше към Франи. Макар днес най-после да му бе казала, че не, не е било така. Всъщност това ли каза? А как по-точно е било? Не я бе подложил на кръстосан разпит. Нямаше кураж.

И защо да е такъв глупак, че да й вярва, каквото и да стане?

Думите на Фримън от миналата вечер още кънтяха в ушите му и не му даваха мира: Харди и Глицки вярвали, че Карл Грифин е отишъл на среща с информатор, само _защото е казал така._ А всъщност е направил друго. Грифин всъщност е излъгал. Шефа си. И то поради далеч по-незначителна причина от Франи.

„Нищо друго, освен истината“ е благородно понятие за пред съда, но Харди знаеше от дългогодишния си опит на юрист, че дори и там с него систематично се злоупотребява. А в живота нещата стоят още по-зле.

Но сам се спря, преди да стигне твърде далеч по този път. Франи не беше просто някой си. Беше майка на децата му, съпругата, която бе обещал да обича, да почита и да уважава. А ако тези три понятия не включват и доверие, фундаментална вяра в нейната честност и в личността й, той бе загубен при всички положения.

Франи му бе дала ясно да разбере, че Рон я е привличал, но е останала вярна на мъжа си. Рон й е бил добър приятел, но тя не е допуснала нищо повече. Харди просто нямаше друг избор, освен да й вярва, да приеме думите й на доверие. Тя му бе казала истината.

И това бе единствената истина, въз основа на която той би могъл да си позволи да действа. А другото би означавало да предаде и двама им.

26

Беше неделя вечер и Глицки не си бе седял достатъчно у дома през почивните дни. И имаше чувството, че скоро това така и няма да му се удаде.

През годините той много рядко бе вършил услуги на работното си място. Преди три години се бе изказал в защита на Пол Гатас по едно от десетките подобни дела между колеги, които се завеждаха сред и срещу служители в Съдебната палата. Гатас, лаборант, чийто майчин език бе тагалогския*, бе направил изказване пред своя колежка и тя бе изтълкувала думите му като сексуален тормоз. Двамата обсъждали мястото на прободна рана, Гатас се позапънал над названието и накрая използвал думата „цици“, а не „гърди“.

[* Език на тагалите, един от двата официални езика на Филипините. – Б.пр.]

По това време Глицки се намираше в лабораторията – чакаше резултатите от друг случай – и бе единственият свидетел, чул цялата разправия, включително и последвалото унизително извинение на Гатас.

Жената изпищя:

– Няма какво да ми пикаеш върху краката ми и да ме уверяваш, че вали дъжд! – И избяга от помещението.

Преди изказването на Гатас в лабораторията цареше професионална и неутрална атмосфера. Но жената се чувствала обидена до такава степен, че не била в състояние да идва на работа цели десет дни. После завела дело, което, както се оказа, не й било за пръв път. Искането й било Пол Гатас – служител от десет години и баща на четири деца – да бъде уволнен. Изисквала и пълно заплащане за дните, в които не е била на работа. Настоявала за шестмесечна нетрудоспособност, защото толкова според нея й било необходимо, за да преодолее нанесената й емоционална травма.

Глицки бе работил многократно с Гатас. Английският на лаборанта бе много лош, но затова пък той бе изключително опитен работник. И тъй, осъзнавайки веднага, че нагазва в несигурна почва, Глицки се бе застъпил за него пред съда и – въпреки неблагоприятните обстоятелства в една обстановка, където, щом си обвинен, значи си виновен – Гатас бе оправдан.

Така че Пол с радост придружи Ейб в Палатата в седем вечерта тази неделя. Лейтенантът го остави долу в лабораторията и се качи в кабинета си. Сверяването на пръстовите отпечатъци на Деймън Кери с всички останали, открити в апартамента на Брий, щеше да отнеме доста време на Гатас, а Глицки го чакаше куп собствена работа.

Дългият списък от сведения, които Харди му бе изброил малко по-рано, бе изключително обезпокоителен, и то най-вече защото Глицки не знаеше за нито едно от тях. А би трябвало, след като е шеф на отдел „Убийства“, да не говорим пък, че е най-добрият приятел на адвоката. Батавия и Коулман безусловно имаха мозъци в главите си, а все пак, между тях да си остане, някак не бяха сполучили да открият поне някаква опорна точка в това разследване.

Изкушаваше се да арестува Харди, задето не го бе запознал поне с общите положения, задето не спомена какво е открил, с какво се е занимавал. Например, че е работил с Канета. Че е направил връзка с убийството на Грифин. Че днес сутринта е разговарял с Валънс, след като нито един от инспекторите на Глицки не е успял да намери ръководителя на кампанията. А ето сега се появява и Бакстър Торн, който вероятно стои зад изливането на МТБЕ в резервоара „Кристалните извори“, като междувременно може би във връзка с това е убил човек в района на Глицки.

Но Глицки осъзна, че Харди май е предубеден по един въпрос и този въпрос е Рон Бомонт. В разследването на убийства бе общоизвестно, че съпругът е извършителят, и въпреки цялата дейност по работата на Брий за петролната промишленост, Рон все още изглеждаше крайно подозрителен на лейтенанта. Бе избягал от местопрестъплението, бе използвал множество самоличности. Ако се съди по спалните в жилището им, той и Брий напоследък едва ли са имал и интимен живот, а след като тя е била бременна, налице бе доста сериозен мотив.

Глицки мразеше да угажда на Областната прокуратура, но не можеше повече да изключва Рон като заподозрян. От негова гледна точка – всъщност най-подходящият заподозрян.

Внезапно се изпъна на стола, стигнал до неприятното осъзнаване, че приятелят му все още крие нещо от него – иначе Рон също щеше да фигурира в кратичкия списък на Харди. Би следвало да е включен. Следователно Харди знаеше повече и не го издаваше. Не го направи, дори когато се преструваше, че разголва душата си преди няколко часа, докато замисляха да се срещнат отново тук, след като Харди си събере вещите.

Сега Глицки се печеше на бавен огън, мислейки си, че за Бога, приятел или не, ще трябва да арестува това двулично копеле, когато Харди в края на краищата се веене тук. Взе да набира кантората на адвоката от телефона на бюрото си, за да му тегли едно конско, ако е там, но чу стъпки по коридора и остави слушалката.

След минута инспектор Лион Тимс, специалистът от огледа на местопрестъплението по убийството на Канета, застана на вратата.

– Помоли меда побързам с балистичната експертиза, Ейб. Можеш ли да повярваш – в лабораторията има някой.

– Пол Гатас – отвърна Ейб. – Докарах го тук от тях. За отпечатъците.

– Отпечатъци ли? – Въпреки възхваляваното им наличие в книгите и филмите, Тимс знаеше, че в реалния живот отпечатъците рядко са фактор в работата на полицията. Но само сви рамене – щом лейтенантът иска да свери отпечатъците, моля. – Той направи балистичната експертиза вместо мен. Тоя човек струва колкото цял екип лаборанти.

Приятна новина за човека, чието работно място бе спасил, но вниманието на Глицки бе насочено другаде.

– И какво откри?

Тимс кимна.

– Стрелял е един и същи човек. С пистолета на Грифин.

Няма съмнение.

Когато пристигна, Харди се зарадва – без да се изненада, – че предположението на Глицки за пистолета на Грифин се е оказало правилно. Но изобщо не се зарадва, когато приятелят му стана, затвори вратата на кабинета си и го попита какви сведения за Рон Бомонт укрива.

– Какво искаш да кажеш? – Само че опитът му за отвличане на вниманието стигна дотам, докъдето Харди и предполагаше – тоест доникъде.

Глицки бе кацнал на ъгъла на бюрото си, надвиснал на няма и метър над мястото, където Харди седеше на твърдия стол, притиснат до стената на кабинета. Точно това бе необходимо на Глицки – в тази позиция адвокатът се чувстваше неловко.

– Какво искам да кажа ли? – повтори лейтенантът настръхнало. – Да видим дали ще успея да ти обясня. Ти знаеш местонахождението и почти целия живот на всички, които поне донякъде са замесени в смъртта на Брий Бомонт. Ти откри, че и смъртта на Карл Грифин вероятно е свързана с нея. А днес Канета превърна това правдоподобно предположение в несъмнено. Разполагаме с четирима-петима заподозрени и нито един от тях няма приемливо алиби, ноти, изглежда, не изпитваш и капка подозрение към човека, който, струва ми се, е най-вероятният извършител. Ако проследим резултата, това ще се окаже Рон. – Глицки бе скръстил ръце с професионален израз на лицето и това изобщо не бе преструвка. Очите му гледаха непреклонно. Не се канеше да чупи фъстъците от чекмеджето в бюрото си за кратък философски разговор.

Харди пое въздух, задържа го и го изпусна рязко.

– Няма да ти допадне.

– Не съм и очаквал. – Глицки изчака още известно време.

– Забърках се в тази история заради децата му.

Очите на лейтенанта, до момента безизразни, се присвиха. Ноздрите му се разшириха, а белегът на устните му побеля. Пое дъх един-два пъти, а когато най-после заговори, гласът му прозвуча ужасяващо овладяно:

– Виждал ли си го? Негов адвокат ли си?

Харди знаеше, че всеки опит за увъртане само щеше допълнително да вбеси Ейб.

– Срещнах се с него веднъж. В петък вечерта, преди нещата да се заплетат окончателно.

– И къде?

– В хотел „Хилтън“ на летището.

– Значи е имал намерение да напусне града? Заминал ли е?

– Не. Нито едното, нито другото. Но бе готов да го стори, ако се наложи. Това беше.

– Това било. Прекрасно. И ти неизвестно защо реши, че няма нужда да ме запознаеш с нито едно от тези събития.

– Не. Не съм вземал подобни решения. Тогава ти _не_ издирваше специално Рон.

– Сега обаче го търся. Къде е?

– Не зная.

– Айде бе!

Харди сви рамене.

– Не те лъжа. Никога не съм те лъгал, Ейб. Просто изпуснах онова, което нямаше нужда да знаеш.

– Е, много ти благодаря. – Глицки направи възмутена физиономия, а гласът му се извиси негодуващо: – Ама кой си ти, че да решаваш? Ами аз за какво съм, да не би това да ми е някакво си хоби, с което да се залавям или да зарязвам, когато ми скимне, а не работа, а? _Случайно да ти е идвало наум, Диз? Не си ли се замислял поне веднъж?_

Но Харди нямаше намерение да се моли за милост или за прошка. Бе сторил каквото му диктуваше сърцето. Вярваше, че може да се защити.

– Виж, Рон ми се обади миналата вечер. Обаждането му още си стои записано на телефонния секретар в кантората ми. Заповядай да го чуеш по всяко време, когато поискаш. Не зная къде е, нито как да се добера до него и самият аз се вбесявам.

– Но това не е твоя _работа,_ Диз.

– Не се самозалъгвай, Ейб. За мен то е много повече от работа. Първо, става дума за жена ми, после за къщата ми, а след това съм наред може би и аз, моя живот. Смяташ ли, че щях да рискувам всичко това, ако имах и най-малкото съмнение в Рон? Не мислиш ли, че щях да ти го предам? Господи, та аз пръв щях да дотичам.

– Не и ако ти е клиент.

Харди снижи глас.

– Той не е забъркан, Ейб. Знаеш го открай време. Ако се впуснеш в тази посока, ще сбъркаш адреса.

– Да, но на ментова ми е работата – да проверявам във всички посоки. Ако изскочи нещо, аз го подхващам и то може да ме наведе на друго.

– А може и да не те наведе. – Харди се приведе напред на стола си. – Няма време, Ейб.

Глицки го изгледа свирепо с още неотзвучала ярост. След няколко секунди се изправи, отиде до вратата, отвори я и излезе.

Стоеше със скръстени ръце до прозорците на отдел „Убийства“ и през черната мъгла гледаше към затвора оттатък пътя. Харди излезе от кабинета му и застана зад приятеля си.

– Ще ти кажа всичко, което мога – обади се той иззад гърба му, – но има неща, които не мога.

Глицки не се обърна.

– В положението на Рон има нещо, което прави опасно официалното му въвличане в съдебно дирене. Ако попадне в правораздавателната система, ще пострадат децата му. Ето защо Франи не биваше да го издава. Ето за какво не можеше да говори тя. Чу какво каза домоуправителят в жилището му, Ейб. Човекът е добър баща. Като теб и мен, нали?

Пак не последва отговор, но Харди забеляза, че раменете на Глицки се повдигнаха и смъкнаха. Слушаше го.

– Зная, зная. Защо не съм ти казал по-рано, нали? Защо съм работил с Канета? Не знам. Не знаех. Опитвах се да проумея нещата. И равносметката е, че Рон не е убил Брий.

Лейтенантът най-после леко се извърна и отрони:

– Освен ако я е убил.

– Не е.

Глицки стоеше неподвижен като статуя.

И двамата доловиха стъпки, приближаващи бързо по коридора. Харди се обърна, точно когато един възбуден азиатец изникна на вратата. Бе леко задъхан и за няколкото крачки до тях се помъчи да се съвземе.

– Едни от последните, които аз опитва, Ейб. Прощавай. Обаче съвпадат.

– Съвпаднали са?

– Да. Също като на чаша, все едно кого са.

– С отпечатъци от жилището в надстройката ли?

Гатас кимаше ли, кимаше.

– Сигурен напълно.

– Кери? – обади се Харди.

Гатас погледна него, после Глицки за позволение. Лейтенантът кимна.

– Така изглежда.

– Какво това? – попита Гатас. – Сам _Деймън Кери?_

Глицки кимна.

– Ако си сигурен за отпечатъците по чашата, значи е бил в дома на Брий Бомонт, а каза, че не е ходил там.

– О, сигурен напълно.

– Значи е Кери.

– Ах, мамка му – възкликна Гатас. – Съвсем мамка му.

– Взе ми думите от устата, Пол – почти се усмихна Глицки. – Чудесна работа свърши. И благодаря, че дойде тази вечер. Много ни помогна. Да те откарам ли у вас?

– Не. Звънил на моя жена. Десет минути, тя тук. – Кимна и излезе.

Отново се възцари тишина. Харди изчакваше. Глицки смучеше бузата си отвътре.

– Навярно точно в момента си спомняш, че аз донесох чашата – обади се Харди.

27

Джим Пиърс седеше на лоцманското място на подвижния мостик на яхтата си, облечен топло заради лошото време. Пиеше чист ром от канче и смучеше угарката на пура „Партагас“. Плавателният съд се захранваше с електричество от яхтклуба и бе включил малкия телевизор, макар да не го гледаше – просто за шумов фон, нищо друго. Смях на запис. Порив на морския вятър довя цял облак влага през отворените прозорци.

Усети раздвижване в яхтата, но не се обърна.

– Имаш ли представа колко е часът?

Жена му, както обикновено, представляваше великолепна гледка. Особено в момента, поруменяла от студа и от лекото усилие да дойде на яхтата. По косата й се бяха събрали ситни капчици и осветени отзад, те се превръщаха в ореол.

– Навярно около девет – отвърна й безизразно.

– Какво чакаш тук?

– Тебе – да дойдеш и да ме вземеш. И ето, че дойде.

– Пак се отбиха от полицията.

– Е, бедата никога не идва сама. И какво искаха този път?

– Очевидно е станало още едно убийство. Убит е полицай.

– И са дошли да разпитват мен ли?

– Явно по някакъв начин е бил свързан с Брий.

Той най-после погледна жена си в очите.

– Е, _аз не съм_ свързан с Брий. – Отпи глътка от канчето.

– Не се настройвай против мен, Джим. Моля те. Къде беше?

Продължаваше да я гледа.

– Ето тук – отвърна. – Нали ти казах. Чаках да дойдеш да ме вземеш.

– От снощи ли си тук?

Джим кимна.

– Ти не се беше прибрала от тържеството. Щях да се побъркам. Какво искаха?

Тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се безпокоеше да не я чуе някой. И отново към него:

– Искаха да разберат къде си. Казах им. Не са ли идвали тук?

С пурата си той посочи към водата:

– Бях в открито море.

– В тази мъгла?

Пиърс вдигна рамене.

– Водя опасен живот. Какво значение има? А ти какво прави цял ден?

– До обяд си останах вкъщи и чаках да се прибереш. После обядвах с майка си и брат си. После беше приемът за библиотеката – вечерята на спонсорите.

Джим Пиърс се плесна по челото с мним ужас.

– Тази вечер ли беше? И аз съм го изтървал? – Хвърли й невиждащ поглед. – Добре си се забавлявала без мен!

– Всички се чудеха защо те няма. Казаха, че им липсваш.

– Не се и съмнявам. Те на мен също.

Тя скръсти ръце и се облегна с гръб на парапета.

– Не разбирам защо си толкова жесток, Джим. Не усетих кога започна това.

Той помълча един миг, внимателно вдигна канчето и бавно отпи.

– О, мисля, че би могла да се досетиш. Човек се ожесточава, ако го отблъскват прекалено дълго. Някои хора, като се ожесточат, си го изкарват с жестокост.

– Никога не съм те отблъсквала.

Опит за отривисто изсмиване. „Не – помисли си той, – само дето направи така, че вече бе невъзможно да ти се моля.“ Но каза:

– Права си. Аз съм виновен.

Задълго се възцари мъртва тишина.

От една шамандура в канала при устието на яхтклуба се разнесе плътен звън, почти незабавно последван от отчаяния вопъл на сирената за мъгла. Джим Пиърс хвърли пурата си в залива и се пресегна да изключи телевизора.

Жена му като че ли очакваше той да каже нещо, така че й направи тази услуга:

– Няма значение. Нищо няма значение.

– Не бива да го правиш! – едва не изпищя Валънс. Бе измъкнал Деймън Кери на покрива на поредния проклет хотел, в който бяха отседнали след поредната проклета беседа на кандидата. – Не бива да го правиш два дни преди изборите! Отблъскваш хората, не разбираш ли? А не можеш хем да ги отблъскваш, хем да спечелиш.

– Аз съм верен на себе си – отвърна Кери. – Досега не съм губил на избори, а винаги съм оставал верен на себе си.

– Да, Деймън, обаче досега не си се кандидатирал за _губернатор_ Това не ти е длъжността градски съветник, а висок пост и затова съм нает, забрави ли? Такава ми е работата. Да преча на кандидатите да бъдат верни на себе си, особено четирийсет и осем часа преди изборите. Ето какво ще ти кажа: щом искаш да бъдеш верен на себе си, направи го в сряда. – Пристъпи няколко крачки и изруга.

Кери се приближи откъм гърба му.

– Не отблъсквам електората си. Опитвам се да въздействам на хората, да им кажа истината. Те откликват на думите ми.

– Не – отсече Валънс. Обърна се, изпълнен с презрение към политическото правило, че високият винаги печели. Кери го надвишаваше с над десет сантиметра и при такава близост Валънс бе принуден да го гледа изотдолу. Но все едно, щеше да каже своето – дали изотдолу, дали отвисоко, или отстрани – и на Кери ще му се наложи да го изслуша. – Не, не и не. Чуй ме внимателно. Твоята работа не е да въздействаш на хората, нито да им казваш истината, нито да оставаш верен на себе си. Опитваш се да спечелиш изборите. Ето какво се опитваш да постигнеш в момента. А ти цял ден закъсняваш, пропускаш срещи, отклоняваш се от сценария…

– Сценарий няма. Има…

– Не, Деймън. На този етап от значение е единствено сценарият. Повтаряй, повтаряй, повтаряй. Усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се. И не се спирай на едно място, не пропускай нито една възможност да повтаряш, да повтаряш и пак да повтаряш.

– Само дето тази сутрин изтървахме една, нали, Ал? И защо? Защото ти закъсня да ме вземеш.

– _Ти_ се успа, Деймън.

– Аз завися от теб, Ал. Изтощен съм и се разболявам. А ти? Задължението на ръководителя на кампанията е да води кандидата там, където е необходимо. Това му е работата. А не да му пречи да остава верен на себе си. – Допря ръка до челото си. – Наистина се разболявам – добави. – От седмици съм болен.

Валънс се озова на ръба на покрива. Под краката си долавяше прозирното сияние на светещия в мъглата град. Изпадаше в подобно положение при почти всички избори, в чиято подготовка бе участвал – ученически дрязги през последния етап на кампанията.

Деймън Кери несъмнено се чувстваше зле и Валънс всъщност не го винеше. Темпото бе изтощително, натискът – неотслабващ. Валънс можеше и да е в правото си да се чувства обезсърчен и разтревожен, но бе дошло време да успокои топката за доброто на изборите.

– Деймън – заговори той спокойно, – остава ни _само_ още един ден и той ще започне рано. Защо не се прибереш у дома да си починеш добре през нощта, стига да можеш? Вече му се вижда краят. Все още можем да се измъкнем.

– Не са само изборите – поклати глава Кери. – Ти не знаеш, Ал.

– Нищо подобно, Деймън, зная, и още как. И зная, че _пак_ става дума за изборите.

Но Кери бе на друга вълна.