Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 27 страниц)

– Защо?

– Защото тя излезе добрата работеща майка, а аз – едва ли не безработен татко. Съдилищата предпочитат майките като опекуни, а когато бащата няма истинска работа… – сви рамене, – отпиши го.

– Значи е тръгнала на работа? – Харди искаше да знае какво се е случило.

Рон кимна.

– Някаква канцеларска работа, която, естествено, бе невероятно досадна и не се заплащаше както тя бе свикнала. Искаше да напусне, обаче аз продължавах да настоявам за истинско семейство. – Въздъхна. – Както и да е, изкарахме още две години, без аз да работя – ужасна, ужасна грешка, – но най-накрая трябваше да си потърся работа. – Погледът му помрачня. Пак се премести на самия край на дивана и стисна ръце така, че кокалчетата му побеляха. – И точно тогава тя е започнала да продава децата.

Мари и децата най-после се прибраха, което, честно казано, донесе огромно облекчение на Харди. Доверието в Рон Бомонт и неговата преливаща от идеализъм, мелодраматизъм и дори героизъм съдба се бе разраснало като тумор в душата му през последните дни. И ако той се окажеше злокачествен сега, когато вече бе започнал да го приема за доброкачествен, щеше да изглежда като непоносимо жестока шега.

Известно време обясняваха на скептично настроената Мари присъствието и ролята на Харди. Но Рон и децата – всъщност Касандра – й го представиха в изгодна светлина. Харди е на тяхна страна. Може да му се доверяват безусловно. За Касандра той бе герой. Видимо се зарадва, че го вижда отново, и то най-вече защото тъкмо тя го бе убедила да им помогне. Той й каза, че доста е напреднал. Щял да й докладва окончателно утре. На нея това й допадна.

Що се отнася до останалото, те си бяха все същите добре възпитани деца от хотела, макар Харди да изпита задоволство, когато Рон бе принуден да им нареди да спрат с разправиите чий ред е да избере филма за видеото. В крайна сметка, бяха си най-обикновени деца. Също като неговите. Това все така му носеше облекчение.

Мари – хубава, наглед самоуверена, но всъщност любезна жена, наближаваща трийсетте – си придаваше храбър вид, но тук Рон нямаше думата, особено в присъствието на непознат. Нищо че този непознат бе представен като техен спасител.

Ала след като децата отидоха да гледат телевизия, Рон и Мари разопаковаха продуктите с отработената сръчност на отдавнашна двойка. Щом свършиха, Мари отвори по една бира за всеки и каза, че ако им потрябва, ще бъде при децата.

Харди я възпря. Говореше спокойно, но тонът му не измами никого:

– Значи през почивните дни сте били тук?

Мари погледна Рон.

– Излязохме едва сега.

– А вчера? А онзи ден?

– Какво означава това? – попита Рон.

Харди вдигна длан да го възпре.

– Мари, всички ли си седяхте у дома през почивните дни?

Тя прямо отвърна на погледа му.

– Да. Рон пристигна по обяд в събота и се настанявахме. А в неделя времето беше ужасно, нали си спомняте? Останахме си вкъщи, играхме разни игри и гледахме видео.

– А в събота през нощта?

– Какво? Дали сме излизали ли? Че от къде на къде?

– Беше нощта преди Вси светии.

Тя въздъхна тежко и хвърли поглед на Рон.

– Опитахме се да ги развеселим тук, ловихме с уста окачени ябълки, оставихме ги да погледат страхотии по телевизията.

– И после Макс сънува кошмари – добави Рон. – Половината нощ не можахме да подвием крак.

Мари скръсти ръце, подразнена от кръстосания разпит на Харди.

– Рон ми каза, че утре ще може да се прибере у дома. Вече започнахме да се шегуваме по този повод. Това ли искахте да разберете?

– Да – отвърна Харди.

Мари кимна и по лицето й отново се изписа тревога. Обърна се към Рон:

– Ако ви потрябва нещо, просто ме викни.

Преди да излезе и да затвори вратата на кухнята зад себе си, каза на Харди, че й било приятно да се запознаят.

Той не й повярва докрай.

Макар да бе склонен да повярва на думите й за събота вечерта. А ако Рон е бил тук заедно с нея, значи не е стрелял навън по Фил Канета.

Но Рон се наежи от въпросите му.

– Защо е всичко това?

– За да докажа – сухо отвърна Харди, – че не си убил Брий, което е грижа на повече хора, отколкото би ти се харесало. Между другото, да притежаваш часовник „Мовадо“? Нали се сещаш – уникална изработка с малка точка на дванайсет?

На Рон му бе писнало до смърт от въпроси.

– Между другото, не смяташ ли, че прекаляваш? – Харди не отговори, изчаквайки да се доизкаже докрай, да рухне. – Явно не – изрече той най-сетне.

– А инспектор Грифин питал ли те е за същото? За часовник „Мовадо“?

– Не. Защо?

– Няма значение – махна с ръка Харди. – А сега ми разкажи за погребението на Брий – как прекара деня?

– Господи, не разбирам…

– Рон – неумолимо го прекъсна Харди, – бъди така добър.

По лицето на събеседника му пролича, че е разстроен, но пък лицето на Харди издаваше очевидна решимост.

– Какво те интересува?

– Искам да зная какво си правил, какво правиха децата, къде сте ходили?

Последва подробен разказ. В осем часа Рон и отец Бърнардин организирали закуска за придружаващите ковчега – четирима от татковците на други членове на училищния футболен отбор – в жилището на пастора на „Св. Катерина“, а децата, разбира се, не пуснал на училище, за да останат с него. Опелото било в десет. В единайсет и петнайсет, придружен от Мари, децата, свещеника, татковците и още неколцина познати от ограничения светски кръг на Рон и Брий, потеглил за Колма, където я погребали.

Както Кери, така и Пиърс присъствали на опелото. Но нито единият, нито другият дошли на погребението.

Край гроба имало кратка молитва, а после Рон завел Мари, Бърнардин и децата на обяд в „Клиф Хаус“. Откарал Макс и Касандра в „Меривейл“ около два, по времето, когато е било открито тялото на Карл Грифин.

Нямаше повече място за съмнения. Рон не е застрелял Карл Грифин и значи не е използвал същия пистолет, за да ликвидира Канета. И най-накрая бе почти сигурно, че не е убил собствената си сестра. Както и не бе преставал да се кълне, както вярваше Франи, както се надяваше Харди, Рон Бомонт бе невинен.

От плещите на адвоката се стовари огромно бреме.

Харди се огорчи, като осъзна, че би могъл да го научи още в петък през нощта, най-късно в събота вечер, стига само Рон да не бе изпитал потребност да офейка. Но нямаше от какво да се оплаква. Всъщност Рон му бе позвънил в събота, опитал се бе да му съдейства. Нямал е представа какво преживява Харди. На адвоката му оставаше само да изкопчи отговори на останалите си въпроси, докато все още бе възможно.

Наложи си да говори с безразличен тон и започна:

– Разкажи ми за отношенията на Брий с Деймън Кери.

– Добрал си се до него, а? Не се учудвам. – Рон се облегна и надигна бирата си.

– Смяташ ли, че той я е убил?

Рон бе разсъждавал много по въпроса и сега пак се замисли.

– Тук се сблъсквам с чисто стратегически проблем – как би могъл?

– Не е толкова трудно. Пристига в жилището ви, след като сте тръгнали с децата за училище. Знаеш ли, те са говорили по телефона онази сутрин? Кери и Брий.

– Зная.

Харди се изненада.

– А знаеш ли за какво?

– Не. Не конкретно. Сигурно просто са си говорили. Непрекъснато си звъняха. Обаче виж какво, на него му предстоят избори за губернатор. Едва ли просто ще ходи по улиците и ще убива хора.

– Може да е паркирал в подземния гараж…

Рон поклати глава.

– Ами ако някой го види долу или в асансьора? Пък и защо?

– Била е бременна.

– Изключено. Те се обичаха. Мислеха да се женят. Оттам и разногласията ни с Брий. – Рон нервно въртеше бутилката по масичката. – За мен настъпиха лоши времена – изрече най-сетне. – Бездруго се разстроих много, когато взе да се появява по вестниците във връзка с Кери.

– И защо по-точно?

– Брий не е често срещано име. Ако Даун се натъкне на него…

– И как? Тя не е ли в Уисконсин?

– А защо не? Тя чете вестници. Новините от Калифорния се предават навсякъде.

– Смятах, че ненавижда децата.

– Когато бяха бебета. Но след като разбра каква изгода може да има от тях… – Гласът му пресекна. – Тя, естествено, се бори като лъвица за правото си на техен опекун. Смяташе ги за своя собственост.

– А след като получи съдебното решение? След като ти… – на Харди все още му беше трудно да го приеме – ги взе? Мисля, че Брий е била първият човек, при когото ще ги потърси.

– Точно така. Но съдебното решение не ни дойде като гръм от ясно небе. Двамата с Брий имахме месеци, за да се подготвим. Когато пристигнахме тук, в Калифорния, вече се наричах Рон Бомонт, наскоро овдовял. Около година живях с децата в един апартамент в Оукланд, спотаен в сянка.

– С какво се занимаваше? Искам да кажа – с какво си изкарваше хляба?

– С каквото и сега. Счетоводна работа на компютър.

– Значи сте останали в Оукланд, докато следователите са престанали да додяват на Брий?

– Точно така. После двамата с нея започнахме да „ходим“, организирахме сватба в тесен кръг.

– И никой ли не ви позна?

– Не и като брат на Брий. Откакто заминах да уча в колеж, живеехме отделно. По онова време Брий беше около четиринайсетгодишна. А докато аз живеех в Расин, тя пристигна да следва тук. Нито един от приятелите й дори и не подозираше за моето съществуване, не че тя имаше кой знае колко приятели. – Той сви рамене. – Идеално положение.

– Но и страхотно рисковано.

Рон отново повдигна рамене.

– Рискувай, за да спечелиш. Това бе най-добрият избор. За нищо на света не бих върнал децата при Даун. – Той се помъчи да обясни по-ясно: – Виж, тя наистина не намираше нищо лошо в онова, което искаше да прави, което вършеше. Обществото чисто и просто е прекалено пуританско. Сексът е нещо естествено. Ако някои хора са твърде задръстени, то си е тяхна работа.

– Но не и що се отнася до децата. Никой не го смята за нормално при децата.

Рон като че ли се обърка. Ако Харди не е наясно с това…

– Е, сам провери. Някои правят по десет милиона снимки годишно.

Възцари се кратко мълчание. И двамата взеха бутилките си.

– Както и да е – продължи Рон, – да се върнем на темата. Да предположим, че Даун види Брий във вестниците, обезателно ще схване. Същото име, същата дейност. Малко да се разрови и ще открие, че предишната й фамилия е била не Бомонт, а Брунета – моята. С мен е свършено. С децата също. – Въздъхна. – Тъй че, да, наистина се карахме по този въпрос.

– И какво казваше тя? Какво казваше Брий?

– Не бих го нарекъл „казваше“ – отговори Рон. – Трудно ми е да ти обясня, но като че ли най-неочаквано тя просто… порасна.

– Грозното патенце – обади се Харди.

– Точно така. Не че не беше невероятно щедра сестра – и то само за доброто на децата. Нито дума не ми е споменавала за другите си мъже, макар аз да знаех за тях. Приличаше на мълчаливо споразумение помежду ни, че не би могла да започне сериозна връзка, защото има задължение преди всичко – махна към вътрешността на жилището – към хлапетата оттатък. С тях се бе нагърбила.

– Но защо изобщо се е съгласила на такава стъпка? Имам предвид, че е крайно необичайно…

– Все заради същото. И да съм смятал, че са ме възпитавали традиционно, поне бях скъсал с това възпитание на около двайсет. А Брий беше на двайсет и осем. Бе защитила доктората си и имаше новата си работа, но всъщност нямаше никакъв опит в реалния живот. И този замисъл внезапно й предложи някаква цел. Нямаше никакъв живот навън, а и обичаше децата. Така спасяваше живота им. Нали знаеш, когато човек е млад, смята, че разполага с безкрайно много време. Взема решения за цял живот все едно си избира чифт обувки.

Отново настъпи мълчание. И двамата бяха наясно за какво става дума.

– И какво стана? – попита най-накрая Харди. – Защо започна объркването?

По лицето на Рон отсреща се изписа истинска мъка.

– Поради най-естественото нещо на света – мрачно се отзова той. – Тя се влюби. Искаше да има свой живот, свое семейство. – Подвоуми се, но продължи: – А аз не й давах. Не исках да променям своя. Побеснях, като разбрах, че е бременна.

– От Кери.

Рон кимна.

– Канеше се да му каже. Така и не разбрах дали му е казала. Още един повод за разправии помежду ни.

– Един момент. Нали документите ви за самоличност са били наред, защо просто не сте се престорили, че се развеждате и тя да се ожени за Кери?

Рон поклати отрицателно глава.

– За бъдещия губернатор? Изключено. За всеки друг – да, но ако станеше първа дама на Калифорния, хората щяха да умрат от любопитство каква е била в миналото. И всичко щеше да излезе наяве.

– И какво й предлагаше ти? Какво бе решението според теб?

– Не зная. Мислех, че ще можем да се разделим без проблеми и да изчакаме една-две години. Да се отдалечим един от друг. Само да беше почакала…

– Но тя вече е била бременна. Чакала е достатъчно, не мислиш ли?

За чест на Рон, той се срамуваше от станалото.

– Тя направо ме навика. Кога щяла да живее свой живот? Как било възможно да съм такъв егоист след всичко, което била направила за мен и децата? – Пресрещна погледа на Харди. – И разбира се, имаше право.

Най-сетне стигнаха до същината на проблема.

Първоначално Рон от смайване не повярва на ушите си, че Харди изобщо го моли за подобно нещо. Очевидно било, че е невъзможно. Не можел да го направи. Стана, прекоси кухнята, отиде до умивалника и наплиска лицето си, а после се избърса с кърпата за чинии. За миг остана опрян на дланите си. Харди заговори на гърба му:

– Поканата не подлежи на пазарлъци, Рон. Трябва да се явиш.

Рон се извърна.

– Как е възможно да ме молиш за подобно нещо?

– Защото това е единственият начин.

– Изключено. Ще ме арестуват. Не бива да го допускам. Нали тъкмо за да го избегна, прибягнах до какво ли не.

– Рон, изслушай ме. – Харди се изправи с изопнато лице. – Няма да те разпитва разширеният състав от съдебни заседатели. Разискванията няма да са при закрити врати. Никой от обвинителите няма да е в състояние да те притиска. А освен това на мен ми е необходимо да присъстваш там. Заради Франи.

– Не разбирам защо.

– Простият отговор е защото, ако ти не седиш в съдебната зала, изслушване няма да има. Обещах на съдията.

– Но така…

Харди вдигна ръка и отсече:

– Чуй ме, Рон. Истинският отговор е, че трябва да си там, за да й кажеш, че може да говори. Всъщност не мисля, че ще се стигне дотам, но ако все пак се наложи.

По лицето на Рон се изписа вътрешната му борба.

– Но нали й написах бележка, че…

– Зная какво й написа – озъби се Харди. – Няма да свърши работа, нали ти казах. Тя си е изработила собствена представа за печелене на време и никой, освен теб, няма да промени решението й. – Сниши глас: – Дължиш й го, Рон. Знаеш, че е така. По дяволите, дължиш го на мен.

Рон повторно закрачи из кухнята. Помещението бе прекалено тясно. При прозореца спря, погледа навън в мрака почти минута, което изглеждаше прекалено дълго. Най-накрая се обърна.

– Знаеш ли кой е убил Брий?

– Зная, че не си ти. Мога да докажа, че не си ти.

– Чувал съм, че човек не може да докаже отрицание.

И Харди бе чувал същото. Но със съдействието на Глицки бе в състояние да предостави убедителен довод, че един и същ човек е убил Грифин, Канета и Брий. Следователно…

– Сигурно е вярно – отговори. – Само че понякога, ако човек си наеме достатъчно добър адвокат, може да създаде подобно впечатление.

Но Рон не се отказа от предизвикателния си тон:

– И това ще си ти, така ли?

Внезапно на Харди му дойде до гуша – Мари, Рон и децата можеха да се правят, че разиграват пиеса, която ще свърши утре, но ставащото не беше пиеса и Харди бе убеден до дъното на душата си, че тя няма да свърши, докато самият той не я приключи. Крайчетата на устните му се повдигнаха, макар това да бе по-скоро гримаса, отколкото усмивка.

– Точно така, приятелю, ще бъда аз.

Рон стоеше до прозореца. Харди различи навън кутийките по склоновете на Туин Пийкс. С почуда установи, че все още е светло. Мъглата се бе приповдигнала като нисък похлупак – опушен и мръсен.

– Рон!

Отново се възцари продължително мълчание.

– Нямам друг избор, нали?

– Боя се, че не.

Загледа се през прозореца, после се обърна и приближи до кухненската маса. Отпусна се тежко на мястото си, отново завъртя бутилката с бира, вдигна очи към Харди.

– Ще дойда.

Харди се взря в него.

– Сигурен ли си?

Рон объркано разтърси глава. Вече не се колебаеше. Бе взел решение.

– Да, сигурен съм. – Вдигна поглед и опита да се усмихне. Харди го бе приклещил и бе нанесъл удара си. Щеше да дойде. Естествено. Налагаше се. Нямаше друг избор.

Адвокатът въздъхна с видимо облекчение.

– Добре тогава. Ще те взема оттук в осем и половина. Как ти се струва?

– Става – отзова се Рон. – В осем и половина. Прекрасно. Ще бъда готов.

– Идеално. – Харди за втори път въздъхна победоносно. Протегна ръка през масата. – Извинявай, че беше толкова трудно, но ще свършим работа, повярвай ми. И благодаря за днешното ти съдействие.

Разговорът им бе приключен. Рон повторно разтърси ръката на Харди. Щом стигнаха до външната врата, адвокатът спря.

– О, още една дреболия. Мога ли за секунда да поговоря насаме с Касандра?

Лицето на Рон се помрачи. Но адвокатът, очаквал неодобрителна реакция, пусна една мъжка усмивка и сложи ръка на рамото му.

– Тя е мой приятел, не забравяй. Нали тя ме забърка в цялата тази история с всички вас? Няма да е справедливо, ако не я посветим в замисъла си, не смяташ ли?

Чакаха на площадката пред апартамента.

Рон, Мари и децата вземаха нещата на игра и Харди превърна личната им тайна с Касандра в част от играта. Татко й е казал, че може да се довери на господин Харди, нали? Ако иска още веднъж да се увери, могат да го повикат тук, навън, и да го попитат, но пък има опасност Макс да чуе.

Налагало се да поговори с нея насаме тук, навън, на площадката, защото татко й не искал Макс да се разстрои, че пуска само нея да пренощува при Ребека Харди.

Очичките й заблестяха от вълнение.

– При Ребека ли ще нощувам? Много обичам.

И Макс щели да поканят, но татко й казал на Харди, че братчето й трябвало да се наспи добре след снощните кошмари. Винсънт щял да го преживее тежко, но щял да разбере.

Не. Нямало защо да се връща в апартамента. Ребека имала още една четка за зъби. Щяла да й даде някоя от пижамките си. Щяло да бъде страхотно.

Но трябвало бързичко да стигнат до колата на господин Харди. Налагало се да изчезнат, преди Макс да е разбрал. Иначе ще трябва тя да остане тук и да се лиши от гостуването.

Спря след пет пресечки и наля десетина литра, а Касандра чакаше в колата. Още на бензиностанцията, без да откъсва очи от нея, пусна двайсет и пет цента в телефонния апарат.

Гласът на Мари пресекваше от тревога, но пък и той не й даде време да говори.

– В осем и половина ще чакам долу, както се уговорихме с Рон. Касандра е добре.

Досега не бе виждал Ерин Кокран толкова вбесена и си помисли, че в сравнение със съпруга й Ед, когато той се прибра след работа у дома, гневът й изглежда безобиден като ланшния сняг. Но загрижеността за разбиранията на околните вече не му влизаше в работата. Караше я на интуиция и навивка, а ако хората, които обича, не приемат действията му, ще трябва да се примирят. Не разполагаше с време.

– Взех я назаем – обясни. – Само за една нощ.

– Това не е шега, Дизмъс.

– Не го смятам за шега. Съзнавам, че е изключително сериозно.

Тя направо го грабна за яката и от задния двор го завлече в къщата. Децата, забравили за всичко на света, бяха изцяло погълнати от приспособлението, което си бяха измайсторили от огромен кашон, въжета, няколко пластмасови стола и едно одеяло. Ерин им хвърли едно око, за да се убеди, че не обръщат внимание на възрастните. И пак впи поглед в Харди.

– Не мога да повярвам, че молиш мен и Ед да участваме в подобно нещо.

– Няма друг начин, Ерин.

– Направо не вярвам на ушите си. Ами ако полицията…

– Рон няма да се обади в полицията – прекъсна я Харди. – Пак се канеше да бяга, а аз имам нужда от него утре, за да освободя Франи. – Погледна към децата. – Касандра е моята гаранция, че ще дойде.

– Но ти не можеш…

– Ерин! – Не особено грубо сложи длани на раменете й. Сам се изненада от резкия си тон. Но нямаше какво да се прави. – Ерин, чуй ме! Стореното – сторено. Само още една нощ.

Свали ръце. Устните на Ерин трепереха, тя се мъчеше да се овладее, не бе в състояние да говори.

– Трябва да вървя – добави той.

36

Харди седеше приведен на ниския тапициран стол до балкона в надстройката. Завесите бяха дръпнати и като вдигнеше глава, виждаше далеч наляво от себе си как залезът лее оранжева светлина в пурпурното море. Най-неочаквано между облачната покривка и земята видимостта се бе възстановила. Струваше му се, че в северния край на залива може дори да различи отделните коли по Ричмъндския мост.

Какво направи? Какво направи?

Ето каква мисъл го връхлетя.

Налагаше ли се да взема Касандра? В края на краищата Рон се бе съгласил да се срещнат утре сутринта и да го придружи на разпита. И щеше да го направи – нали обеща. Харди успя да го убеди, че се налага. Беше уредено.

Освен ако…

Освен ако Рон не го излъга. Беше приел твърде внезапно и с прекалена лекота. Да, решил беше, но не да изчака още един ден и да отиде в съда, за да изясни бъркотията. Напротив, Харди изобщо не се съмняваше, че в уречения час Рон с децата си вече ще е изчезнал безследно.

Ами ако греши?

Сърцето му се сви и го обля пот. Стискаше ръце пред себе си – единственият начин да избегне треперенето им.

Скочи от стола и застана неподвижно, опитвайки се за пореден път да си представи сборичкването, състояло се тук. Но обстановката не издаваше нищо. Отиде до френските прозорци, отключи, отвори и излезе навън.

Все същото. Саксиите с хилави храсти. Масичката и столовете си стояха, както и при първото му посещение. Пристъпи три крачки по хлъзгавите плочки и се озова до грубия парапет от ковано желязо.

Опита здравината му и го намери за устойчив. Не се изкуши да се облегне на него, но все пак – с длани на парапета – му се прищя да надникне долу в правоъгълника на покритата градина. Усещането за височина го хипнотизира. Прикова го така секунди наред, но замайването го принуди да се изправи.

Отстъпи, потръпвайки, смаян от първичната мощ на подтика да скочиш: смъртта изглеждаше лесна – страховито привлекателна възможност в миг на слабост.

Или на податливост.

Парапетът бе влажен от трийсетчасовата непроницаема мъгла и той понечи да изтрие длани в сакото си. Нейде долу забуча сирена за мъгла и Харди внезапно се спря.

Ръждиви петна. Почистване на тъкани.

Обърна дланите си нагоре. Слънцето току-що бе залязло и здрачът настъпваше бързо, но естествената светлина все още бе достатъчна, за да различи едва доловимите бразди.

Още дълго стоя неподвижен. Ключът за балконската лампа се намираше зад гърба му. Обърна се и я запали. Ръждата по ръцете му не беше тъмна, но се забелязваше с лекота.

Отново приближи до парапета, но този път приклекнал, та горната му част да се озове на равнището на очите. Там, където бе стоял, влагата, естествено, бе изтрита, но освен това му се стори, че различава къде дланите му са избърсали ръждата. Замахна силно с ръкава на сакото си и гладката и здрава тъкан се закачи на две места, а когато го отдръпна, парапетът бе оставил ръждива ивица по него.

Но по-важното бе, че по самия метал личаха следи от допира. Горният слой ръжда бе изтрит. Едва доловимо, но несъмнено.

Което навеждаше на също толкова несъмнен и смайващ извод. А ако тялото на Брий е било хвърлено през този парапет и триенето е било достатъчно, за да остави петна от ръжда по дрехите й, дори някой некадърен и преуморен следовател, оглеждащ местопрестъплението, щеше незабавно да съзре две неща. Първото – щеше да се забелязва, ако не и да бие на очи, петно по парапета, където ръждата е била изтрита.

„А второто – помисли си Харди, – щеше да е още по-подчертано.“ Собственият му костюм от изкуствена тъкан се бе закачил на две места, когато бръсна парапета. Брий е била облечена с памучни и вълнени дрехи и те щяха целите да са разнищени от грубия парапет от ковано желязо.

Мозъкът му работеше на бързи обороти, докато той стоеше и гледаше запалващите се светлини в града под краката му. Нямаше защо да влиза и да преглежда която и да било от папките в куфарчето си. Помнеше почти всичко наизуст.

Един от най-озадачаващите аспекти за екипа по огледа на местопрестъплението бе невъзможността да представи дори и конче от веществена улика, за да свърже някой заподозрян със станалото в тази стая, на този балкон. И сега Харди разбираше защо е така.

Почистване на тъкани.

Никакви следи от тъкан по парапета.

Дейвид Глен, домоуправителят, го помнеше и заяви, че ще го пусне да влезе, но трябвало да свършат бързо. Налагало му се да продължи заниманията си. Приятелите му щели да дойдат всеки момент на карти и за понеделнишките футболни мачове през нощта и ако храната не бъдела сервирана, удоволствието отивало по дяволите.

Така че влязоха в чистата, ярко осветена кухня, където Глен продължи да подрежда студени закуски и сирена, хляб, туршии и подправки. Харди, който вече напълно се бе отказал от мисълта, че някога пак ще започне да се храни редовно, стоеше до плота и се опитваше да не обръща внимание на яденетата.

– Не съм сигурен – изрече Глен. Адвокатът го бе попитал колко души живеят в сградата и дали Глен ги познава до един. – Само две семейства, Бомонтови и Махмутови от четвъртия, имат деца. Да кажем като цяло, четирийсет, плюс-минус.

– Постоянни наематели ли?

– Ами – Глен огледа една маслина и я лапна. – Собственици. Още преди ви казах. Изобщо не съм виждал някои от тях.

– Никога ли?

Глен се замисли.

– Ами някои, май да. Мога да ги подмина на улицата.

– И как така?

– Много просто. Сградата е предназначена да пази неприкосновеността на личния живот. Паркираш си колата в подземния гараж. С асансьора се качваш до жилището си. В някои от апартаментите никога няма хора. Ако питате мен, там не живее никой, но чековете пристигат редовно. Два принадлежат на компании. Нали разбирате, наемат ги за директорите си, когато пристигат в града. – Навярно забеляза как Харди гледа храната. – Ей, да не сте гладен? Искате ли да хапнете?

– Благодаря, няма нужда. Случайно да знаете кои са компаниите?

– Да. Само две са. „Стандард Уеърхаузинг“. Май са от Финикс. И някакви руснаци. Разправят, че търгували с диаманти. Честно казано, изобщо не се вясват.

– А освен тях, колко от апартаментите нямат постоянни наематели?

Домакинът сдъвка още една маслина.

– Не съм задълбавал много-много. Може би два или три.

– Единият от тях да не би да е 902?

Глен спря да дъвче, престана да се суети с храната и насочи цялото си внимание към Харди.

– Пак ли за Брий?

Адвокатът кимна.

– Балконът на 902 под нейния ли е?

Леко кимване.

– Аха. Всички апартаменти с двойка гледат към задната страна. Рита Браунинг.

– И каква е тя? Познавате ли я?

– Хабер си нямам. – Поклати глава. – И тя е от онези.

Последният, с когото Харди искаше да се срещне, бе Глицки.

И ето го и него, с плик от кафява хартия – в „Солариума“ го доведе един от младите колеги на Фримън. Освен Харди и Фримън, още двама души се трудеха на масата над призовките за изслушването при съдия Брон на следващата сутрин.

Фримън си подсвиркваше весело, беззвучно, досадно, но нито една от трудолюбивите пчелички не последва примера му. Не работеха извънредно по собствено желание, Фримън бе чукал по вратите на канторите, бе прекъснал заниманията им и ги бе подбрал. И бяха още в самото начало – след като обработеха призовките, щяха да ги връчват до късно през нощта.

– Трябва да поговорим – каза лейтенантът.

Харди махна извинително на хората, които работеха заради него.

– Прощавайте. Пет минутки.

Глицки не бе толкова убеден. Изправи се лице в лице с раздразнените им погледи и спокойно заяви:

– Може и повече.

Докато се влачеха нагоре по стълбите, до ушите им долитаха недоволните коментари на младите сътрудници. Харди затвори вратата на кабинета си и запали лампите.

Глицки не загуби нито миг.

– Разработват ни.

Докато лейтенантът обясняваше, адвокатът тежко се отпусна на дивана. Книжата му и материалите по разследването все още лежаха пръснати по масичката, но сега му се сториха някак несъществени – остарели и неуместни.

Подобно на него самия.

– Доколкото успях да разбера – заключи Глицки, – новата теория на Областната прокуратура е, че ние с теб служим за прикритие на Рон Бомонт. Ти си негов адвокат, аз – твой приятел. И тримата ще изкараме луди пари от застраховката на Брий.

– Голям майтап ще падне – мрачно се обади Харди, – когато това стане.

– И аз така мисля. – Глицки също не се усмихваше. – Чух, че си я закъсал с наличните. Никак не бих се учудил, ако сам си подпалил къщата си. Как ти се струва?

– Просто като временна пречка, за да не се съсредоточа върху Брий. – Чутото му донесе поне малко облекчение – разбра защо следователите по палежите го бяха въртели на шиш днес следобед. Някой им го бе посочил като подпалвач и сега вече знаеше кой е той. – Този Скот Рандъл представлява заплаха, Ейб. Само стой и гледай как ще се сдушат с Прат и отиде, та се не видя.

– Абе гледам аз. Но ме карат да си мисля, че ще трябва да разкрия информацията за връзката между убийствата на Грифин и Канета с Брий Бомонт.

– И защо?

– За да докажа, че…

– Ти опитваш ли се да откриеш убиеца? С какво разполагат срещу тебе? С какво биха _могли_ да разполагат?

– Не съм арестувал Бомонт.

– Знаеш ли къде се намира той?

– Не.

Харди едва не прихна.

– Ето, виждаш ли? Напълно основателна причина.

– Да, обаче се залавят за привидното. Те ми подхвърлят, че Рон е очевидният заподозрян, а аз не го търся. Прикривам го.

– Вместо това търсиш фактите. Какво ще кажеш? Нали уж така се работи?

– Зная, зная. – Глицки изпусна дълбока въздишка. – Прав си.

– Недостатъчно често – отвърна адвокатът, – но от време на време съм прав и случаят е точно такъв. – Макар че това си беше чиста фукня.

Всъщност положението бе по-лошо, отколкото подозираше Глицки. Дали има човек – бил той Рандъл, Прат или служителите от Вътрешните работи, – който би повярвал, че Харди е знаел за местонахождението на Рон Бомонт и не е споделил с приятеля си, лейтенанта? Едва ли.

И друго, ако сега кажеше на Глицки къде се намира Рон – а нямаше никакво намерение, – как би трябвало да постъпи приятелят му? Да се превърне в съучастник във федерално престъпление за отвличане ли? Да арестува Харди ли? Или – дори ако Харди успееше някак да изхитрува с фактите около Касандра – трябваше ли Глицки да вкара Рон в правораздавателната система и да се стигне точно до резултата, който Харди на такава висока цена се стремеше да избегне?

Не можеше да му каже. В никакъв случай.

Но ако не му кажеше, Глицки ставаше уязвим за обвиненията, които му предявяваха Рандъл и Прат, а те можеха да му струват работата, благонадеждността, честта.