Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 27 страниц)

Още щом Орел излезе некостюмиран – поради което Глицки се запита защо изобщо излиза навън, но не биваше да се заяжда за щяло и нещяло, – той духна свещта в тиквения фенер на предния прозорец. Освен това изгаси всички лампи в предната част на къщата и отвинти крушката на стълбата към входната врата на тяхната къща близнак. Не искаше върволици хлапета с ужасяващи костюми да му звънят цяла вечер на вратата.

Сега седеше на кухненската маса пред голям пакет захаросани курабийки, чайник с хладък чай и кашона с документи, който Шарън Прат най-сетне бе предала в отдела. Докато четеше, настроението му не се подобряваше и стана направо опасно, когато на външната врата, както и очакваше, се позвъни.

Не обърна внимание на звъненето. Ще схванат намека – тука няма да получат никакви бонбони – и ще отминат.

Обаче не схванаха. Позвъни се повторно.

Щяха да събудят баща му с тяхното звънене, ако вече не са го събудили. Стана от масата толкова рязко, че столът се прекатури с трясък зад гърба му. Изруга на глас, нещо нетипично за него.

Между събарянето на стола и псувнята едно от позвъняванията все пак успя да разбуди баща му.

– Ейбрахам, всичко наред ли е?

– Просто отивам да отворя.

– Толкова шумно!

„Неми говори“, помисли си Ейб, крачейки към проклетата врата. Който и да е, ще изяде калая. Надяваше се едва ли не дошлият да извърти някой хубавичък номер – да счупи яйце във вратата, да остави запалена торба с кучешки изпражнения отпред, та Ейб да я загаси с крака, или който и да било от обичайните за този празник трикове – та напълно оправдано да ги подгони и да ги изправи пред съда.

Господи, ненавиждаше навечерието на Вси светии.

Светна лампите в антрето и рязко отвори вратата.

Навън стоеше Дизмъс Харди.

– Шега или почерпка* – каза. – Стори ми се, че осветлението на верандата ти е изгаснало.

[* Традиционен въпрос, с който на 31 октомври в навечерието на Вси светии маскирани деца обикалят от къща на къща и искат сладкиши. Ако стопанинът не им даде нещо, скрояват му номер. – Б.пр.]

– … и си помислих, че щом у дома няма никой, няма защо да се прибирам. А е всеизвестно, че ти си най-печалният, най-покъртителният ерген вдовец на света. И сигурно си си у дома, нали? Имам предвид, че няма къде другаде да бъдеш.

Харди тършуваше из бюфета на Глицки, току изваждаше това или онова за хапване, оглеждаше го критично и го връщаше на полицата или пък го слагаше на плота до мивката.

– Както и да е, смятам, че ние двамата можем да си поседим тук, да помъдруваме над убийството на Брий Бомонт, да си хапнем консерви и да пийнем повечко. Просто да си устроим една хубавичка ергенска вечер като едно време, само че без да излизаме. Как ти се струва, а?

Нат Глицки отново бе заспал на дивана в гостната и хъркането му се чуваше чак в кухнята. Ейб бе издърпал един стол и го бе възседнал с лице към облегалката.

– Вкъщи няма никакъв алкохол.

Харди го посочи с пръст и заскача около него.

– Видя ли? Точно това имах предвид. Печален, покъртителен и неградивен.

– Да бе, ама аз не пия, както може би си успял да забележиш през последните двайсет години.

Харди продължаваше да тършува. Забеляза няколко лотарийни билета, закрепени с магнити върху вратата на хладилника. Издърпа ги и ги вдигна.

– Съзнаваш, че лотарията е данък за хората, които не ги бива в математиката, нали? Спечели ли?

– Вероятно – отвърна Глицки. – Обикновено печеля. Хиляда-две хиляди долара всяка седмица. Ще проверя в утрешния вестник и ще те уведомя.

Харди поклати глава и се върна при бюфета.

– Добре, но като стана дума за това, нека ти кажа, че с ужас намирам консерва кълцана шунка в шкафа ти.

При тези думи Ейб най-сетне не се сдържа:

– Обичам кълцана шунка с подправки. Това е великата невъзпята храна на нашето време. И между другото, _ти_ пък харесваш консервирана говежда кайма със зеленчуци.

– Защото има специфичен привкус.

– Шунката също. Всъщност много _повече._

– Да, обаче подправките й са кофти.

Глицки вдигна рамене.

– Това е манджа номер едно на Хаваите.

– Ето, това вече е сериозна препоръка. Имаш предвид същите онези Хаваи, където в действителност ядат пои* ли? Някога да си опитвал пои? Чудя се какво мислят за кълцаната шунка в Аляска, където ядат китова сланина?

[* Хавайско блюдо, което се приготвя от корените на таро. – Б.пр.]

Но Глицки не се даваше.

– Те я готвят с водорасли и ориз. Това е ястие като суши, нарича се мусаби или нещо подобно.

Харди се обърна и провъзгласи, имитирайки гласа на говорител:

– Дами и господа, в днешното издание на „Лоши готварски хрумвания“ научихме, че неизменно обичаната кълцана шунка и – чуйте само! – _водораслите_ се обединяват в едно като лакомства. Очакваме с обажданията си да гласувате дали това, както изглежда, е… „Лошо готварско хрумване“. – Той спря очи на Глицки. – Да не си мръднал?

– Не съм го измислил аз. – Изправи се и с два разкрача прекоси тясното пространство. – Но като стана дума, бих хапнал нещичко. Какво извади?

Харди бе подбрал голяма консерва спагети с кренвирши и огромна – с равиоли. Канеше се да ги смеси – отваряше консервите.

– Имаш ли някакви подходящи зарзавати в хладилника?

Глицки отиде да погледне.

Но чиниите вече бяха в мивката и в кухнята не ставаше нищо весело.

Харди бе взел от Глицки краткия вариант на извънредно важния документ на „Калоко“ и в момента го прелистваше. Представляваше финансово извлечение за служителя и не бе особено приятно за четене.

Докато е работела в „Калоко“, Брий, изглежда, е разполагала с кредитна карта от компанията с лимит от сто хиляди долара. Когато напуснала, те, естествено, закрили сметката. Но при финансовата ревизия на данните й – установена практика при напускане или пенсиониране на високопоставен служител – впоследствие се установило съществуването на второ лице, упълномощено да подписва сметката – Рон Бомонт.

Това бе необичайно, тъй като Рон не работеше за „Калоко“, но ако нещата спираха дотук, ревизорът щеше да е приключил.

(Харди, ще не ще, си спомни нагледния урок по корпоративно мислене, който бе изслушал преди обед, когато Джим Пиърс, едва сдържайки смеха си, му заяви, че ако някой чиновник в някакъв отдел може и да забележи липсата на три милиарда долара, то за корпорацията като юридическо лице те са едно нищо. Ако трите милиарда са капка в морето за „Калоко“, някакви си сто хиляди ще са направо молекула, невидима с просто око.)

Но ревизорът се бе натъкнал на още нещо, и то крайно обезпокоително. Електронната магистрала си бе създала своя версия на документите и картата на Брий Бомонт бе послужила само като по-нататъшна гаранция за откриване на друга сметка в „Мелън Банк“. Тази сметка с лимит от сто и петдесет хиляди долара показваше редовни покупки в Сан Франциско, за които бе плащано ежемесечно. Месечните сметки са били изпращани на някой си Роналд Брустър до пощенска кутия. А никой в „Калоко“ не бил и чувал за Рон Брустър.

Харди стигна до този пасаж и сърцето му се сви. Вдигна поглед.

– „Калоко“ не са ли опитали да закрият втората сметка, сметката на Брустър?

Глицки седеше мълчаливо със скръстени ръце в очакване на този въпрос. Поклати глава:

– Виж на страница трета. „Мелън“ е използвала сметката от „Калоко“ само като гаранция, за да открие своя сметка. Що се отнася до „Мелън“, Рон _Брустър_ е бил страхотен клиент, плащал редовно цели пет години. По никой начин няма да закрият сметката. Освен това за сметката при тях не са използвани парите от „Калоко“. Тъй че Рон разполага със сто и петдесет хиляди доларов кредит. – Глицки се приведе напред, опрял лакти на масата. – Ще забележиш също, че сметката в „Мелън“ не включва Брий като упълномощена, а само Рон. И познай какво още? Подписът на Рон Брустър напълно съвпада с почерка на Рон Бомонт. Имаме си работа с ловък факир, Диз, укриващ се с фалшиво удостоверение за самоличност.

Дори за Харди, запознат с преднамерения предлог за двуличието на Рон, бе трудно да запази неутралитет, изправен пред подобно обстоятелство. А си помисли, че за Глицки това е направо невъзможно.

Което се оказа вярно.

– Първата ми работа утре сутринта ще е да пусна Коулман и Батавия по петите му.

– Те работят ли в неделя?

– И сега работят. – И го изгледа: – Да не искаш да кажеш, че това не насочва вниманието ти върху Рон?

– Не – съгласи се Харди. – Признавам, че започва да изглежда малко несигурен.

Ако Глицки умееше да се усмихва, то в момента на лицето му бе изписана усмивка.

– Малко несигурен, добре казано. При всички случаи по-несигурен от подписано самопризнание за убийство, но не много повече. И това не е всичко. Виж на страница пета.

Харди бързо прехвърли страниците, спря поглед на сведението и докато го разучаваше, Глицки продължи увлекателния си коментар:

– Електронната връзка, достъпна за „Калоко“, открива още четири сметки, свързани с „Мелън“. – Харди прочете имената: Рон Блак, Рон Блейк, Рон Бърнс, Рон Бланда. – Човекът си има кредит от един милион долара. Пет фалшиви самоличности. Повярвай, че разполага с паспорти и за петте.

Нямаше какво да възрази.

– Изобщо не бих се изненадал. И знаеш, че не обичам да повтарям, но…

Сега вече Глицки се усмихна.

– Това не означава, че е убиец. Но едно ще ти кажа: не означава и че е бойскаут.

Харди бе принуден да се съгласи.

– Прав си. Но все пак защо ще убива жена си заради това? Имаш ли някаква версия?

Очевидно Глицки все още нямаше сигурна почва под краката си. Белегът през устните му побледня, докато мислеше.

– Сигурно не е знаела за сметките. Като е открила, че той ги използва за допълнителна гаранция от „Калоко“, избухнала е, скарали са се и той е изгубил самообладание.

– Значи е било чисто и просто караница? – Не че преследваше личните си цели, но имаше забележка: – Предумишлените убийства не стават така. Обикновено. Най-много да излезе непредумишлено убийство, може би дори самозащита, което изобщо не е престъпление.

– Не ме е грижа как му викат адвокатите. Стига да пипна типа, който е убил Брий.

– Сигурно. – В настъпилото продължително мълчание Харди долавяше равномерното дишане на бащата на Ейб от всекидневната. – Сигурно – повтори. – Ами онзи, който е убил Карл Грифин?

При тези думи Глицки внезапно замръзна.

– Кой?

– Ти си в „Убийства“. Ти ще ми кажеш.

– Искаш да кажеш, че Брий и Карл са свързани ли?

Харди сдържано сви рамене.

– А ти твърдиш, че не са ли? Изглежда обратното, освен ако нямаш заподозрян за Карл. – Това прозвуча като въпрос.

Глицки се позабави, преди да отговори:

– Нямаме нищо за Карл. Казах ти вече. Щеше да разговаря с един от информаторите си в Западното предградие, който очевидно го е взел на мушка.

– И какво? – Харди преливаше от сарказъм. – Помолил е доносника да му подържи пистолета за малко, докато си приказват, и той случайно е гръмнал? Така ли е станало?

– Нищо чудно – отвърна Глицки язвително. Но имаше нещо в думите на Харди и лейтенантът навярно за пръв път забеляза това. – Седял е в колата си, Диз. Дори и Карл не бе чак толкова тъп.

– Добре. И какво според теб се е случило? Спомняш ли си къде са открили колата?

Кимване.

– В една задънена уличка, казва се „Рейклиф Теръс“, точно до „Дивисадеро“.

„Е – помисли си Харди, – зачеркни това хрумване.“ „Дивисадеро“ минаваше точно през центъра на Западното предградие, така че Грифин е бил наистина, където е трябвало да бъде. Но за да е изчерпателен, все пак зададе следващия си въпрос:

– Коя е пресечната улица?

Глицки не помнеше наизуст и само след миг те разстлаха карта на масата помежду си. Възцари се мъртва тишина. „Рейклиф Теръс“ наистина бе точно до „Дивисадеро“ и върху картата тя изглеждаше доста близо до гетото, но за познавачите на града в икономическо отношение тя бе толкова далеч от бедняшките жилища в Западното предградие, че със същия успех можеше да се намира и в Бевърли Хилс.

Пресечната улица се оказа „Тихоокеанска“ – по името на тази артерия бяха наречени и „Тихоокеанските възвишения“ – един от най-аристократичните квартали на Сан Франциско. И още по-красноречиво – тя бе на една пряка от „Бродуей“.

Харди още миг остана наведен над картата, за да се увери. Болезнено осъзна собствената си некадърност, защото хрумването принадлежеше на Дейвид Фримън – забележката му, че Грифин е бил първият, стигнал до яслата. Това дърто врънкало никога ли не греши?

Харди се изправи, отиде до хладилника и взе една химикалка с магнит от вратата. Върна се при картата и отбеляза едно кръстче. Й още едно. Замисли се за миг и озарен от още едно хрумване, надраска трето.

– Брий Бомонт – каза и посочи с върха на химикалката първото кръстче на две преки от „Рейклиф Теръс“. – „Бродуей“ и „Стайнър“. Деймън Кери, „Бродуей“ и „Бейкър“. – На четири преки западно от Брий и на една пряка от „Рейклиф“. Постави писеца на третото кръстче. – Джим Пиърс. „Дивисадеро“ и „Норт Пойнт“. – Десет преки на север.

Глицки мълчете намръщен. Най-после сложи пръст върху първото кръстче на Харди.

– И Рон Бомонт.

Харди бе принуден да потвърди нежелания факт. Но не към това клонеше и след миг се увери, че ще убеди и Глицки.

– Представяш ли си Грифин да се появи с информатора си тук? Аз не. Как си представяш доносника да се остави да го закарат толкова далеч от „махалата“?

Глицки поклати глава.

– Прав си. Не е станало така. Там не е възможно.

Харди подхвана тази мисъл:

– Бил е някой, от когото Грифин не се е боял, навярно дори му е имал доверие.

– И то толкова, че да му даде пистолета си ли? – Бе свил юмрук над кръстчетата на Харди и го повдигна леко, после бавно го отпусна с огромно самообладание. – По дяволите – каза. – По _дяволите,_ Карл.

За Глицки това бе неистово избухване. Вдигна очи и се видя, че бялото им се е наляло с кръв.

– Да беше друг, бих ти отвърнал с „изключено“. Но Карл? Трябва да ти отговоря с „може би“. – Прокара дланта на едната си ръка върху горната страна на другата. – Господи, Диз, как така никой нищо не е видял?

Но не това всъщност искаше да разбере Глицки и Харди реши да го пощади. Имаше си свои проблеми при тази нова информация – знаеше, че съществува още едно кръстче, което не бе отбелязал на картата.

Фил Канета имаше собствено оръжие. На Грифин не му се е наложило доброволно да предаде пистолета си – ситуация, която Глицки бе сметнал за несъстоятелна. Канета може просто да е скочил на мястото до шофьора в колата на Грифин, да е извадил своя пистолет и ловко да е свършил останалото. Взел е пистолета на Грифин, принудил го е да кара до усамотена и тиха сляпа уличка. И го е ликвидирал.

Но пък, колкото повече обмисляше такава възможност, си даваше сметка, че ако някой от останалите заподозрени от него е притежавал оръжие, с лекота би сторил същото.

Положителният резултат бе че накара Глицки да мисли, и то не единствено за Рон. Не бе сигурно, естествено, нито пък доказано, но Харди внезапно прие поразителната вероятност, че убийството на Грифин всъщност е свързано с Брий.

– Кога е бил убит? – попита. – Имам предвид Карл.

Глицки все още не бе свикнал докрай с новината и Харди не го винеше. Ако наистина се бе случило така, значи отдел „Убийства“ бе допуснал нечувано недоглеждаме. Глицки отново седеше до масата. Сви шепи пред устата си и духна в тях.

– Станало е в понеделник. Някой докладвал за трупа в ранния следобед, около два и половина. Съдебните медици приеха, че смъртта е настъпила час, час и половина преди това.

– Значи по обяд.

Глицки направи гримаса.

– Не е обядвал. Само малко шоколад.

Когато Харди си тръгваше, синът на Ейб, Орел тъкмо се прибираше от обиколката по къщите, стига да приемем, че бе правил точно това. Последните двайсет минути Глицки прекара на телефона, предавайки съобщения на инспекторите си да дойдат в Съдебната палата на следващия ден, заедно с екипа за оглед на местопрестъплението, за да проверят още веднъж колата на Грифин, като се вземе под внимание новото развитие на случая. Доколкото познаваше Ейб, а Харди го познаваше добре, той щеше да продължи нататък със съдебните медици, всевъзможните лаборатории и така нататък. Не изпитваше никаква потребност да му се мотае в краката. Вече минаваше десет и бе грохнал.

Но все още не можеше да се прибере – на всяка цена трябваше да мине през Ерин и поне да целуне децата за лека нощ. И ето го седнал в дневната на Кокранови, а синът му Винсънт спи, положил главичка на скута му. Ребека се бе свила от другата му страна, все още будна – някой ден Харди щеше да направи експеримент колко дни наред дъщеря му може да мине без всякакъв сън, но засега бе доволен от спокойното й телце, сгушено до него. Поне ще знае, че все пак се е отбил вечерта преди Вси светии.

И двете деца бяха излезли, увити в чаршафите на Ерин като призраци. Богатите костюми, които Франи бе изработила за тях – Пепеляшка за Беката и Прасчо за Винсънт, – се бяха забутали някъде в безумието на последните няколко дни.

Но поне бяха изживели празничната си вечер. Събраните бонбони вече лежаха подредени на купчинки върху килимчето. Вълшебницата Ерин се беше справила с всичко и Харди бе повече от благодарен.

Освен това бе приготвила цял шейкър коктейли „Манхатън“ – денят бе тежък за всички и през последните двайсет минути те пиеха по едно питие преди лягане и се осведомяваха за напредъка на Харди, завършил с потенциално разтърсващото откритие за смъртта на Карл Грифин.

Ерин обаче имаше ясно съзнание за степенуването на задачите си по важност – този обрат на събитията може и да е очарователен, но не я интересуваше, ако не засяга Франи и възстановяването на нормалния живот на цялото семейство.

– Този полицай е убит, преди да забъркат и Франи, нали, Дизмъс?

– Около две седмици преди това.

– Ами тогава как е възможно… – Хвърли поглед на Беката, която попиваше всяка дума: – … как може да я държат там?

Харди схвана мисълта й, но каква полза?

– Тя е там заради разправия със съдията, Ерин. До това се свежда проблемът. Допускам, че както и да се развие разследването, ще я пуснат във вторник сутринта. – Думите му прозвучаха непринудено, но таяха смътен страх, че може да се окажат неверни. След изчезването на Рон всякакви предвиждания отпадаха.

– Но тя е добре, нали, татко? – Ето, видя ли? Колкото и да е притихнала, Беката изобщо не заспива.

Прегърна я и я потупа.

– Напълно, Бек. Всъщност ще видя дали… искате ли да си поприказвате с нея?

– О, татко, много!

Харди нежно премести главичката на Винсънт на дивана. Хрумна му внезапно, но може пък и да стане.

– Да опитаме.

Набра затвора и поиска рецепцията, внимателно напомняйки на дежурния за деликатесите, с които ги бе снабдил същия ден – да, човекът бил чул. Какво можел да направи за господин Харди?

Можел да позволи на жена му в административния изолатор да позвъни по телефона и да поговори една минутка с децата си. И след кратко колебание дежурният отвърна, че ще види какво може да направи.

Пет минути по-късно телефонът на Кокранови иззвъня. Харди нервно вдигна слушалката:

– Франи?

Щом чу гласа й, осъзна, че е трябвало да я посети тази вечер, когато минаваше оттам на път за Джеф Елиът. И двайсет пъти на ден да ходеше на свиждане, пак щеше да е малко. Трябва да зареже тази псевдополицейска дейност. Вече я движи Глицки и тя ще си върви от само себе си.

– Как я караш?

Чу я да си поема дъх и разбра, че събира сили да отговори.

– Добре – отвърна с такава престорена бодрост, че му призля.

Беката не бе в състояние да се сдържа и от вълнение теглеше крачола му, кабела, каквото й попадне подръка. Сметна, че не му е сега времето да й се кара.

– Слушай, тук има един човек, който иска да говори с теб.

– Добре, но после пак се обади, моля те.

Харди подаде слушалката на Бек и застана до нея, изслушвайки подробностите от последните два дни, въпросите, които й се е наложило да изтърпи в училище, кога ще се прибере мама, какво правят с нея в затвора – всички съкровени мисли и тревоги на дъщеря си, за които Харди не бе намерил време.

Винсънт се събуди и отпаднало се опря на него, смучейки палеца си, макар че се бе отказал от този навик преди шест месеца.

– Мама ли се обажда? Трябва да говоря с мама – прекалено сънен бе, за да се разплаче, но нещата вървяха натам.

И тъй, и двете деца трябваше да говорят с Франи. После и Ерин – трябва ли да предприеме нещо утре за училище в понеделник? Да не се тревожи, баба е насреща.

Никакви критики към Харди – нито явни, нито намекнати, но той разбра. Схвана. За някои неща го биваше, за други го нямаше никакъв. И го прониза чувството, че ролята на баща, която го объркваше и разстройваше толкова често напоследък, бе станала жертва на потребността му да обмисля нещата, да е все зает, да печели.

Беше степенувал нещата неправилно – усещаше го с всички фибри на тялото си.

Но как другояче да постъпи? Колкото и да се възхищаваше на думи от сътрудничеството на Дейвид Фримън, от службата на Глицки, той знаеше и се тревожеше за това разследване повече, отколкото Франи и Глицки, взети заедно. Харесва ли му или не, той бе основната движеща сила. От него и от следващите му стъпки зависеше животът на мнозина – не само на близките му.

Най-сетне неговият ред дойде отново, щом Ерин вкара и двете деца в спалнята да си лягат.

Каза на Франи, че я обича, но не можеше да спре дотук. Колкото и да се презираше, трябваше да изясни още нещо.

– Налага се да те попитам имаш ли някакви вести от Рон?

– Не. Как е възможно? Не позволяват на никого да ми се обажда тук.

– Така е, зная.

– Ами тогава?

Харди й съобщи. Рон е изчезнал от хотела.

Чуваше я как диша.

– Защо го е направил? Мислех, че… нали каза, че те е помолил да му помогнеш? Какво означава това?

– Не зная. Смятах, че ти ще ми обясниш.

– Да не би пак да се е изплашил за децата?

– Но защо не ми е оставил някаква бележка?

– Нямам представа. Сигурно ще ти се обади.

– Сигурно – безизразно отвърна Харди. – Надявам се.

Настъпи мълчание.

– Дизмъс!

– Слушам те.

– Казах ти всичко, каквото зная. Честна дума. Не зная къде е и какво прави.

И да не й вярваше докрай, трябваше поне да се престори.

– Добре.

Отново мълчание, а после се чу разтрепераният й глас:

– Кажи ми, че ми вярваш, Дизмъс. Моля те. Имам нужда да ми вярваш.

– Разбира се – отзова се той с преднамерена двусмисленост. – Ще се видим утре, нали? Рано-рано.

– Би било чудесно. Дизмъс?

– Да.

Изчакваше я.

– Обичам те – каза тя.

Пръстите му, стиснали слушалката, побеляха. Разбра, че не е бил убедителен.

– И аз.

Обърна два големи „Манхатън“ с Ерин и Ед, докато си говореха за отравянето на водоема и горкия възрастен турист, починал от нараняванията. Ерин му даде одеяло и възглавница и му каза да спи тук на дивана и да закуси с децата утре сутринта. Липсвал им, колкото и да не си личало.

След десет секунди Харди вече спеше.

21

Валънс бе оставил Деймън Кери в дома му преди час и вече в хотела си крачеше напред-назад като звяр в клетка. Апартаментът му в „Клифт“ бе по-голям от ония, в които бе живял досега, а от прозорците му се откриваше панорамна гледка към Сан Франциско, но всичко това нямаше значение.

Вече бе почти полунощ след най-тежкия и най-трудния ден в живота му. Единственото, което поне донякъде го осмисляше, бе последното допитване, според което неговият кандидат със сигурност щеше да спечели още при гласуването във вторник. На практика все още отстъпваше с два пункта, но при предвидените грешки в допитването двамата кандидати се изравняваха.

Най-сетне се позвъни, той приближи до вратата, погледна през шпионката и отвори.

Торн за последен път хвърли бърз поглед към коридора, а после пристъпи в стаята.

– Това е неразумно, Ал – изрече с най-мекия си глас, докато затваряше зад себе си и пускаше резето и веригата. Извърна се и се озова лице в лице с Валънс, но изражението му не издаваше нищо – невъзмутима усмивка, влажни очи. – Неподходящо хрумване. Не бива да ни виждат заедно.

Валънс изобщо не забеляза упрека. Прекалено бе възбуден.

– Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… – той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: – … днес.

Торн кимна с разбиране.

– Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.

– Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…

– Чакай, чакай – Торн вдигна длан. – Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. – Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. – Действително страхотна стая. – За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: – Какво общо има умрелият?

Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк от барчето.

– Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.

Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.

– Какво има в нея? – попита Валънс.

Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.

– Ти ще ми кажеш.

Валънс подуши.

– Алкохол е.

Пак усмивка, този път сияйна.

– Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. – Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. – До дъно, Ал. Наистина.

– Искаш да изпия това нещо?

– Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.

Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:

– О, Господи – взе чашата и я пресуши на две глътки. – Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?

– Не, разбира се, че не. Просто… – Срещна погледа на работодателя си. – Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.

Торн добродушно го потупа по коляното.

– Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй – с делови тон, – как намираш идеята ми?

– Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?

Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.

– Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?

Валънс усети, че се поотпуска.

– И моите впечатления са същите.

– Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол – като мен сега – пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… – Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. – Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. – Замълча за миг и вдигна манерката си. – Докато другата добавка, _естествената_ добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.

Но Валънс не бе сигурен.

– Стига Деймън да се навие.

Лицето на Торн се помрачи.

– И защо да не приеме?

– Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.

– Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.

– Вярно. – Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно – досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: – Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено _открито,_ не мислиш ли?

– Понякога има нужда от откритост – гласът му бе мек като пух, а тонът – твърд като кама.

Ето я отбранителността на Торн, на която Валънс доста често се бе натъквал и преди. За него това бе сигнал да не важничи много-много, защото истината бе, че Торн ужасно го изплаши. Не се преструваше пред него, че не стои зад отравянето на водата.

Понякога обаче, както днес, умират хора.

– Съгласен съм – каза Валънс. – Понякога откритостта е полезна. Как смяташ, да питам ли Деймън, да го прослушам как ще го приеме? Ако той поеме, ще действаме и ние.

– Добре – меко отвърна Торн, – след като нямаме друг изход. – Наливаше от самолетните порции водка в чашата си. Добави кубче лед, а отгоре наля оранжада, намести се удобно на мястото си и отпи голяма глътка. – А сега за тоя Харди. Направих някои проучвания. Оказа се, че може да създаде известни проблеми.

Само това му липсваше на Валънс в момента. Седна на самото крайче на дивана.

– Как така?

Със сдържан по обичая си глас Торн очерта какво е научил за Франи, за разширения състав от съдебни заседатели, за Рон Бомонт, разказа едно-друго от живота на Харди, който бил от адвокатите, дето си пъхат носа навсякъде и невинаги се гнусят от черна работа.

– Можем само да предполагаме – заключи той, – че след като е въртял Кери на шиш, значи е направил връзката – в буквалния смисъл на думата – между смъртта на Брий и бензиновите добавки, което за нас е лоша новина. Ще ми се да засечем къде е Рон. – Въздъхна. – Боя се, че трябваше да действаме по-бързо. Аз съм виновен, така е. Трябваше да проникна в компютъра й и да изтрия онази проклетия, вместо да…

Но Валънс клатеше глава. Не искаше отново да се впуска в обсъждания с Торн за неговото „вместо да“.

– Не – прекъсна го, – пак щеше да й остане копие, а навярно и дискета. Точно това се опитах да получа от нея, да я забавя, докато минат изборите.

– Заповядай, Ал. Благодаря ти, че се отби.

Докато влизаше, той обхвана с поглед невероятния апартамент. Не бе идвал преди и внушителността на жилището го порази, макар че не би следвало да се изненадва – всичко, свързано с Брий Бомонт, правеше впечатление. Бе убеден, че до голяма степен е неподатлив на неустоимата й физическа привлекателност, но не бе дотам глупав, че да я отрича.

Тя бе приятелка на Деймън и следователно фактор в кампанията, който трябва да бъде държан под контрол, така че се опитваше да не гледа на нея като на жена. Не го бе грижа, че е жена. Месеше се в кампанията и в работата му и не му харесваше – точка по въпроса.

Но за пръв път оставаше насаме с нея. Докато тя го водеше през богаташката гостна към кътчето за сядане близо до балкона, той подсъзнателно си даваше сметка за изисканото обзавеждане, произведенията на изкуството, за панорамната гледка през прозорците.