Текст книги "Нищо друго освен истината"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 27 страниц)

Къщата му бе в стил викторианска гара – с дълъг коридор от едната страна, чиито стаи гледат към лицевата страна – на около петнайсетина пресечки от плажа, точно в пояса от почти целогодишните мъгли на Сан Франциско. Той бе навлязъл в плътната им стена и докато стигне до своята улица, предните му чистачки не спряха да отмерват постоянния си такт. Разбира се, нямаше свободно място за паркиране, но тази нощ той реши да рискува и остави колата си в забранена за паркиране зона, точно зад ъгъла на „Клемънт“. Пресметна, че при всички случаи ще стане и ще излезе преди изгрев – през повечето дни пътните патрули се раздвижваха доста по-късно.

Къщата бе разположена между два четириетажни блока и на около метър и половина навътре от тротоара. Харди не я виждаше, докато не се озова точно пред нея. Докато отваряше портичката на бялата дъсчена ограда, не видя и Моузес, приседнал на тъмната веранда с гръб към вратата.

– Къде е тя?

Едва не падна, изненадан от гласа, разнесъл се сред непроницаемата нощна мъгла. Когато се посъвзе и закрачи напред, не се впусна в излишни приказки:

– Още е в затвора. Да влезем вътре.

Ерин седеше по халат, с подвити под тялото крака на дивана под прозореца. Щорите бяха спуснати да скрият мрака и мъглата. Моузес закрачи напред-назад пред жаравата в камината. Ед Кокран тихичко похъркваше в любимия шезлонг на Харди, така че той взе един от столовете в кухнята и го възседна наопаки. След като ги забавлява двайсетина минути с отбрани откъси от несполучливите си нощни опити, той ги запита дали някой от тях е чувал Франи да говори за Рон Бомонт, децата му, смъртта на Брий или каквото и да било, свързано с тях.

Моузес спря да крачи, скръсти ръце и се намръщи. Обичал сестра си, но бил собственик на бар „Литъл Шамрок“ и баща на семейство и нямал време да споделя с нея разни по-особени преживявания.

Харди обърна очи към Ерин. Тя се раздвижи на мястото си и се загледа някъде в пространството между двама им.

– Ерин – подкани я той. – Какво има?

Тя отново се извърна към него.

– Не зная. Не съм убедена, че е нещо сериозно. Никога не е споменавала имена. – Тя се подвоуми и Харди се насили да изчака, докато Ерин измисли как да се изрази: – От думите й предположих, че става дума за друга жена, за някоя майка от „Меривейл“, но може и да е било свързано с това.

– С кое?

Ерин въздъхна – ненавиждаше да издава поверените й тайни, ако се окаже, че става дума за тайна.

– Не ми е съвсем ясно, но някой от приятелите й – може да не са тези Рон и Брий – очевидно преди много време, преди години, е имал несполучлив брак. Сега новата двойка води друг живот тук и внезапно тази личност се е уплашила, че някогашната половинка ще довтаса и ще започне да създава неприятности.

– Какви неприятности?

Ерин отново се раздвижи, няколко секунди чопли някакво конче на халата си за баня.

– За попечителство, струва ми се.

– Изключено! Разводите не приключват, докато не се уредят въпросите с попечителството. И как изобщо е станало дума? Ако това е голямата й тайна, не разбирам защо…

– Не казах, че е това, Дизмъс. Нямам представа дали има нещо общо. Ето това ми разказа, а после отказа да продължи, сякаш си спомни, че не бива.

– Това ще да е – заключи Моузес.

Харди не бе толкова убеден, но в сегашното си положение би приел каквото и да било.

– Преди всичко как възникна тази тема?

Ерин поклати глава, като че ли тя самата не бе много сигурна.

– Просто седяхме и гледахме Ребека и Винсънт в задния ви двор… преди има-няма две седмици. Децата прекарваха великолепно следобеда си, играеха, смееха се и бяха чудесни. Както и да е, Франи най-неочаквано, като гръм от ясно небе, заяви, че изобщо не си представя как би водила нормален живот, ако някой се опита да й отнеме децата. Казах й, че няма за какво да се безпокои – откъде й хрумват подобни мисли? И тя понечи да разкаже нещо за този свой приятел или приятелка, точно каквото ти предадох, нищо съществено. Не спомена име, но тази вечер, като ме попита, хрумна ми, че може би е този Рон.

– С това навярно се обяснява бягството му – намеси се Моузес.

Харди копнееше да чуе поне някакъв отговор, но не сметна този за правилен.

– Не сме сигурни, че е избягал, Моузес. Може да е при някоя от бабите, кой знае.

– Е, и как ще разберем?

Харди се почувства капнал от умора.

– Работя по въпроса – отвърна той.

7

Дори и в най-добрите си времена Дейвид Фримън не би могъл да мине за привлекателен и обаятелен, а днешният ден далеч не бе от най-добрите за него. Седеше преди изгрев до старата си кухненска маса, отрупана с жълти правни бележници, моливи, пакетчета книжни носни кърпички, разтворени и затворени юридически книги и десетина, че и повече, немити (а ако се съди по вида им – _никога_ немити) чаши от кафе. Облечен бе в оръфаните останки на кафяв халат, който е бил нов по Никсъново време. Посивели косъмчета надничаха изпод деколтето на също толкова посивяла фланелка. Естествено не беше избръснат – Харди го бе събудил с позвъняването си само преди пет минути. Брадичката му бе увиснала, косата му стърчеше накъдето си иска и на всичкото отгоре дъвчеше угарката от последната си снощна пура.

– Знаеш ли, Дейвид, ако адвокатският ти бизнес някой ден западне, според мен можеш да се захванеш с кино, да изпълняваш главни роли, дори да се ожениш за Джулия Робъртс…

– За кого?

Харди поклати глава.

– Няма значение. – Щом нещо нямаше връзка с юриспруденцията, то вероятно не бе известно на Фримън и със сигурност не го интересуваше.

Пък и самият Харди не бе в настроение за остроумни шегички. Спа не повече от три часа и се изтърколи от леглото, за каквото му бе послужил диванът в дневната. Бе отстъпил леглото си на Ед и Ерин, Бог да я благослови. Тя пое грижата за децата, заведе ги на училище, замествайки Франи във всички тези съществени неща. Оказваше му изключителна помощ, макар това положение да го изпълваше с чувство за вина.

Но Харди не можеше да си хаби силите в тюхкания, че не прекарва достатъчно време с децата си. Франи все още бе в затвора.

– Ето защо си помислих, че ти ще поговориш с Брон.

Мрачното лице на Фримън не вещаеше никаква утеха.

– Винаги с удоволствие бих си побъбрил с Мариан, Диз, но ако смяташ, че тя ще пусне някого от затвора, само защото го искам аз, криво си разбрал характера на взаимоотношенията ни. Как така милата ти съпруга се е докарала чак дотам?

Харди набързо описа положението в най-общи линии. Дейвид премести угарката от пурата в другото ъгълче на устните си. Харди понечи да каже нещо, готов да се застъпи за почтеността на Франи, да оправдае оскърблението, което бе нанесла на Мариан Брон, но старецът вдигна ръка.

– Няма значение какво е направила, Диз, или защо го е направила. Би трябвало вече да си го разбрал. Просто почакай. Нека помисля малко.

Фримън справедливо бе прочут в Сан Франциско както с театъра, който разиграваше в съдебните зали, така и с познаването на законите. Характерно за него беше, че печели изключително много дела, без да го е грижа по какъв начин. Като адвокат по защитата имаше юридически правомощия да осигури най-добрата позволена от закона защита, а дали това ще означава, че трябва да оспорва някой загадъчен правен въпрос или на бърза ръка да застане на глава и да направи някой фокус – все едно. Беше страхотно горд с обстоятелството, че няма гордост.

А сега обмисляше стратегията си. Макар Франи все още да не му бе клиентка, навремето той бе измъкнал сума народ иззад решетките, а всъщност тъкмо за такава помощ го молеше Харди.

– Струва ми се, че имаме две отделни обвинения в незачитане – първо, тайната, а после непочтителността към съдията. Прав ли съм? Не намирам, че тайната предполага неприкосновеност. Рандъл има всички основания да я хвърли в затвора, ако отказва да изплюе камъчето. Питай Сюзън Макдугъл. – Харди си помисли колко типично е Фримън да не проявява интерес към тайната на Рон Бомонт. – Но ако жена ти се извини на Мариан, ако каже, че може би и двете са имали тежък ден… Ще се съгласи ли да го направи?

Харди не беше сигурен – напоследък се двоумеше за много от нещата, свързани с Франи – и му го каза.

– Е, ако се съгласи, това ще бъде първата ни успешна стъпка. А после може би ще си опитаме късмета при Рандъл или Прат, но и това ще бъде костелив орех.

– Глицки вече работи по въпроса.

Фримън поклати глава.

– Смяташ ли, че един лейтенант от полицията ще убеди Рандъл да пусне, когото и да било от затвора? И то лейтенант, нека добавя, който някак си се е измъкнал от примката точно по това убийство, който дори не знае, че по този случай е свикан разширен състав от съдебни заседатели? Струва ми се, че си прахосваш напразно надеждите. Очевидно между Областната прокуратура и полицията нещо не е наред. Глицки не е подходящ. Рандъл ще му подлага крак.

– Откъде знаеш? Познаваш ли Рандъл?

– Четох някои от заключителните му речи за удоволствие. Страхотен е по време на процес, но не съм наясно какво се таи в душата му. Не мога да си представя, че ще тикне в затвора една иначе добродетелна гражданка, освен ако не е убеден, че това е ключът към присъда за убийство. Едва ли е от лекомислие. Така ще разберем дали няма политически амбиции.

– И за какво ни е да знаем?

Фримън изгледа Харди като бавноразвиващо се петгодишно дете.

– Ако има, ще се обърнем към медиите. Ще свикаме пресконференция и ще го изкараме безразсъден, отвратителен, жалък кучи син, който откъсва една добра майка от прекрасното й семейство. Но и това си има своя недостатък.

– И какъв е той?

– Ами типичният обвинител си умира от удоволствие да откъсва майките от семействата им. Както ти е известно.

Харди някога бе обвинител и си спомняше. Не че бе държал да разделя майките от децата им, но и сълза не бе проронил, изпращайки осъдените в затвора, дори някой роднина или любим да хлипа отчаяно зад гърба му в съдебната зала, което се случваше доста често. Така че Фримън имаше право – Харди не биваше да възлага никакви надежди на медийна кампания срещу Скот Рандъл.

– Но с Прат навярно е другояче – продължи старецът. – Тя се интересува от реакциите на обществеността, от гласоподавателите, нали? След някоя и друга седмица ни предстоят избори. За съжаление те не засягат Прат. Тя има още две години, независимо какво ще направим сега. Все пак можем да опитаме – прие Фримън, макар да бе ясно, че го смята за рисковано начинание. – Разбира се, след една нощ в затвора Франи може би ще реши, че едва ли си струва да жертва живота си заради тази скъпоценна тайна. Особено като научи, че приятелят й е напуснал града.

Харди пристигна в затвора в седем без петнайсет, а го пуснаха вътре точно в седем. Фримън щеше да говори с Мариан Брон и щеше да се опита да й изкаже някакво приемливо за Франи извинение. Поне така се надяваше. Знаеше също, че Глицки ще натисне инспекторите от отдела си, работещи по случая „Бомонт“, да намерят Рон.

Но на първо място бе Франи. Трябваше пак да се срещне с нея, да получи поне някакво разумно обяснение какво става и затова бе тук.

Вратата на стаята за посетители се отвори и Франи замръзна на мястото си, сякаш се боеше да пристъпи, а може би се боеше от него. Пазачът стрелна Харди с въпросителен поглед.

– Така добре ли е? Готови ли сте?

И щом затвори вратата зад Франи, тя направи една крачка в стаята.

– Нямаше го у тях. – Харди говореше с адвокатската си интонация, с която съобщаваше лоши новини – равна и безстрастна. Изреждаше фактите: – Рон го нямаше. Преместил се е оттам.

Тя не изглеждаше по-добре от снощи, но и не изглеждаше по-зле. Може би беше поспала поне малко. Най-лоша бе тази напрегнатост, която сякаш й пречеше да пристъпи напред. Харди толкова дълго се бе самоукорявал за своята неспособност да я освободи от затвора, та дори през ум не му мина, че и тя може да таи подобни самоненавистнически чувства, задето бе подложила него и децата на такова изпитание.

Нещо се мярна в погледа й и тази мисъл го осени едва сега. Той направи първата крачка в буквалния смисъл на думата, протягайки ръце към нея. Със сърцераздирателно ридание, тя се хвърли в прегръдките му.

– Снощи не успях да ти кажа, Дизмъс. Ейб беше с нас, спомняш си. Влезе, точно когато стигнахме до този въпрос или поне се канехме.

– Тогава трябваше да говориш пред Ейб.

Тя поклати глава.

– Не можех. Казах на Рон, че не му обещавам да крия от теб, че ти казвам всичко, но Ейб – това е съвсем друго нещо.

– Не можа ли просто да го помолиш да ни остави, да излезе за малко?

– Не, защото ти щеше да останеш. И той щеше да схване, че съм ти съобщила нещо, нали? А какво можеше да е то, ако не тайната на Рон? Нямаше да ни остави току-така. Познаваш Ейб. Не че му нямам доверие, но той е ченге. Той винаги и преди всичко е полицай, дори и с теб.

Харди съзнаваше, че тя има право. Преди няколко години при едно дело бе възникнало притеснение по подобен повод и Ейб не му говори няколко месеца. Ако Ейб научи, че Харди знае тайна, отнасяща се до негов случай, и не му я е казал, в най-добрия случай щеше да си има неприятности. Франи му бе спестила тази грижа.

Тя седеше до него и държеше ръката му в скута си. Все още се намираше в затвора, но поне разговаряха, отново бяха съпруг и съпруга. Всъщност той искаше преди всичко да разбере какви са отношенията й с Рон, но нямаше да я попита направо. Това не би трябвало да е от значение. Франи бе негова съпруга и имаше нужда от помощта му. _Това_ бе на дневен ред днес – излезеше ли от създалото се положение, тогава той щеше да се занимае и с останалото.

Помисли си още, че ако наистина ставаше нещо важно, нещо, което да заплашва брака им, тя щеше да му каже – беше _длъжна_ да му каже, нали така? Знаеше, че подобно предателство – да пропусне да му каже – ще е най-лошото от всичко, което би могла да стори. Със сигурност щеше да му каже.

Но не можеше да я попита направо. Ще подходи по-общо и ще види как ще потръгне. Наложи си маската на адвокат и попита с възможно най-миролюбив глас:

– И за какво е цялата тази работа?

Франи използваше дланите му като чифт броеници. Харди забеляза, че тя трепери, и свали найлоновото си яке. Заметна раменете й с него.

Пазачът почука и съобщи, че арестантката ще изпусне закуската, ако свиждането им продължи, но Харди с огромния си адвокатски опит го подмами да им донесе две чашки кафе и тазсутрешната дажба на Франи, след което изчакаха няколко минути в неловко мълчание.

„Защо не ме пита? – мислеше си тя. – Нима му е толкова все едно, та дори не ме пита? На негово място аз щях да му задам само този въпрос – за мен и за Рон.

Просто много отдавна се занимава с такива неща, там е работата. Те са го променили изцяло. Ето го сега, седи тук съвсем хладнокръвен и безпристрастен, защото има нов _случай_, нов проблем за разрешаване. Няма значение дали жена му му е изневерила. Той просто иска да разбере какво _се е случило_. Само фактите, госпожо – но за него това не бе поредният адвокатски виц. Бе му дълбоко присъщо.

Моля те, Дизмъс, ако поне малко те е грижа за нас двамата, попитай ме!“

Опита се да му внуши желание за разговор, но той си седеше до масата, търпелив и разбран, в очакване да й донесат закуската. От време на време й стискаше ръката, както би успокоявал която и да е друга клиентка.

Прищя й се да го удари с юмрук.

Щом донесоха храната, Франи бързо изгълта няколко хапки. Умираше от глад. Снощи бе толкова разстроена, че не бе способна да погълне и залък от вечерята си. Най-после остави пластмасовата лъжица и отпи от кафето си.

– Добре. – Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че някой ще я чуе, дори в това усамотено помещение. – Но трябва да си остане между нас.

– Тайната, която може да те измъкне от затвора ли? Искаш да я науча, без да я използвам ли?

– Само при това положение ще ти я кажа, Дизмъс. Така обещах на Рон. Не мога да ти я кажа като на свой адвокат, _най-вече_ като на свой адвокат. Само като на свой съпруг. Ще ме разбереш, след като я чуеш.

Харди не бе убеден, че това ще се окаже вярно – не проумяваше почти нищо от развоя на събитията, – но знаеше, че трябва да я научи, а за да я научи, трябваше да обещае да не я издава.

Тази мисъл изобщо не му бе по сърце. Извън чисто личните му възражения, съществуваха и две сериозни професионални причини за нежеланието му да даде такова обещание. Като лицензиран адвокат, той бе съдебен служител, задължен да съдейства за прилагането на закона по неизмеримо множество от обществени въпроси. Втората причина бе дори по-съществена – ако Франи споделеше тайната си с него в качеството му на неин адвокат, тя щеше да бъде неприкосновена, поради привилегията на взаимоотношенията между адвокат и клиент. Нито един съд не можеше да го принуди да я разкрие – щеше да е под закрила.

Молбата на Франи криеше безброй опасности. Като частно лице, Харди много лесно можеше да се озове пред разширения състав от съдебни заседатели в положението на съпругата си, неспособен да даде показания, и да го тикнат в дранголника. Освен това, ако се впуснеше в каквото и да било разследване за Рон Бомонт и нямаше основание да претендира за неприкосновеност, не бе трудно да си представи лъжите си какво знае или не знае пред същите онези хора – Глицки, Канета, – които бяха в състояние да му помогнат. Беше опасно във всяко отношение и той се опита спокойно да разясни това на Франи.

Тя обаче не отстъпваше.

– Не. – Все още говореше почти шепнешком, но тонът й бе непреклонен. – Ще стане така, че ти разчиташ на своята неприкосновеност.

– Е, и? Какво имаш предвид? Такъв е редът.

– Обаче понякога не е. Понякога правораздавателната система не я бива.

– А? О! – изръмжа Харди.

– Какво?

– Системата не я бива. Любимият изтъркан, но удобен шлагер на шейсетте. Само дето сега ме хващат нервите, като го чуя. Защото ето какво ще ти кажа: понякога системата я бива.

– Но не и в случая с Рон. Тя го е предала. – В очите й се върна онзи предишен блясък, ала Харди не му се зарадва особено. Тя протегна ръка към него и гласът й омекна: – Дизмъс, повярвай ми. Рон има основание да не вярва на юристите, сам ще видиш.

– Не се съмнявам – отвърна Харди. – Аз самият не вярвам на много от тях. Но нали става дума за мен?

– За теб човека, а не юриста.

Той сведе глава и я поклати. Жена му сложи ръка на коляното му. Харди пресуши последната глътка хладко кафе от пластмасовата чаша.

– Добре – каза. – Обещавам. Ще си остане между теб и мен човека, мен сина, мен Светия дух. Да чуем.

Франи хвърли последен поглед към вратата, за да се увери, че никой от пазачите не се спотайва да подслушва. После извърна очи към Харди, пое си дъх и започна:

– Рон и Брий доста се караха за смяната на работата й.

Това встъпление не допадна на Харди.

– Много се надявам след това предисловие да не ми кажеш: „О, да, спомних си. В края на краищата той я уби.“

Представата не бе чак толкова забавна, но тя се насили да се усмихне.

– Не я е убил. Бяхме заедно, когато тя умря.

Оставаше си под въпрос дали това е добра или лоша новина, но той нямаше да я обсъжда точно сега.

– Добре. Слушам те. За какво са се карали?

– Ами старата й работа в петролната компания беше очевидно страхотна. Анонимна, но много добре платена. Правеше си проучванията, пишеше си докладите и почти никой от външния свят не й обръщаше особено внимание. Беше нещо като звездата на компанията. Имам предвид, че играеше голяма роля, проправяйки законовия път на това производство, струващо над три милиарда долара, но всъщност не бе обществена фигура.

– Но когато е постъпила при Кери, нещата са се променили, така ли?

– Точно така. Около нея се въртяха купища журналисти покрай проблемите с бензиновите добавки.

– И защо това е предизвиквало спорове с Рон? Имам предвид, че щом тя е била работещата в семейството, защо се е искало неговото мнение?

– По същата причина, по която и аз имам известен принос за твоята работа, за клиентите, с които се ангажираш. Поне си мисля, че имам, нали?

Вярно беше. Франи не би искала той да защитава, да речем, производителите на цигари или серийните убийци, а ако той решеше, че трябва или иска, или му се налага, то със сигурност щяха да си разменят остри думи по въпроса. Но нямаше защо да си изясняват тази тема сега, само това им липсваше днес сутринта.

– Права си. Но не говорим за теб и мен. Говорим за Рон и Брий, а те са се карали, нали така?

– Да. – Жена му се стягаше, приклещена и тя като него. Но той трябваше все така да я подтиква. Трябваше да узнае.

– И за какво се караха? За политика? За пари?

Но Франи го изненада:

– Не, нищо подобно. Заради децата. Заради децата на Рон. Макс и Касандра.

– Не са ли и нейни?

– Не. Рон вече се е развеждал веднъж. Децата са от първия му брак.

– Добре. И?

– Какво и?

– По какъв начин новата й работа е щяла да засегне децата? – Харди внезапно си спомни разговора си с Ерин и Моузес от миналата нощ. – Да не би да е заради опекунството, за което си споменала на Ерин?

Огорчен поглед – собственото й нехайство отскачаше обратно към нея и я нараняваше.

– Как Ерин е свързала думите ми с Рон? Изобщо не съм споменавала името му.

Дори не е споменала за него пред Ерин? Сърцето му не преля от радост при тази новина за още някакви тайни. Ала Харди си имаше една желязна усмивка за пред съдебните заседатели и сега тя му влезе в работа – с нея отклоняваше вниманието, ако не искаше да му проличи, че нещо наистина го безпокои.

– Мисля, че някой ловък адвокат би могъл да й помогне. Но не виждам връзка. Работа и разправии, хубаво, обаче какво отношение има това към опекунството?

Франи не бе съвсем готова да каже, все още не бе подготвена.

– Рон смяташе, че тя принася в жертва безопасността на _неговите_ деца заради някаква отнесена представа за всички бъдещи деца. – При неразбиращия поглед на Харди тя побърза да продължи: – Накрая бе стигнала до убеждението, че тези добавки към бензина отравят водоизточниците. Съсипваше се от безпокойство за раковите образувания и малформациите при бебетата.

– И Свети Рон се е противопоставял тя да изнесе всичко това наяве? А защо?

Франи се намръщи. Стигаха до същината на проблема.

– Защото колкото повече Брий се превръщаше в общоизвестна личност, толкова повече нарастваха шансовете бившата съпруга на Рон да го намери.

– И какъв проблем е това? Що се отнася до децата? Да не би да е седяла на пусия или нещо подобно?

– Не съвсем.

Той изчака, но му се наложи да я подкани:

– Франи!

Стори му се, че тя сякаш за пръв път се опитва да произнесе думите, да види как ще се излеят:

– Злоупотребявала е с тях.

– Кой? Бившата съпруга ли?

Кимване.

– Даун. Името й е Даун. Тя… – Франи като че ли се препъна в думите: – ъъъ… опитала се да изкарва пари чрез децата. Рон намерил някакви снимки.

– За детска порнография ли става дума?

Франи кимна.

Харди изпусна дълбока въздишка.

– Господи!

– И подал молба за развод, но още преди да се стигне до съд, тя започнала да го обвинява, че _той_ бил направил снимките. И съдията й повярвал и присъдил опекунството на нея.

– Но нали сега са при него?

– Да – отвърна тя. – Наложило му се да си ги вземе.

– Какво значи „да си ги вземе“? – Потрябва му един миг, докато осъзнае значението на думите й. – Искаш да кажеш, че е отвлякъл собствените си деца ли?

На Франи терминът не й допадна.

– Практически навярно е така, но всъщност не е направил такова нещо. Спасил ги е. И после, след всичко преживяно, Брий е щяла да застраши цялата…

Харди вдигна ръка.

– Почакай малко, почакай малко! Остави Брий. Искаш да кажеш, че Рон е загубил делото за попечителство, а после е взел децата, така ли? Кога е било това?

– Не зная със сигурност. Предполагам, че преди шест или осем години. Не по-малко.

Харди седеше като закован на стола си и почти не я слушаше.

Тя продължи:

– Успял да се настани тук, сменил си името, събрал се с Брий. И всичко вървяло прекрасно, докато тя не се забъркала с Кери… – Франи замълча.

Харди не успя да сподави сарказма си:

– Всичко е вървяло прекрасно, освен дето са го издирвали за отвличане, а?

– Но не това е бил същинският проблем…

– Точно там е бил проблемът, Франи. Не ме е грижа какво ти е разправял.

Ала тя клатеше глава.

– Не. Там всичко било приключило. Вече никой не го търсел. Нямали проблеми, докато двамата с Брий не започнали да се карат и той дори сметнал, че разправиите утихват, когато…

Харди отново я прекъсна. Досегашният търпелив и съчувстващ адвокат започваше да губи самообладание.

– Когато тя проявила неблагоразумието да бъде убита. – Прокара длан по челото си. – И къде е той сега?

– Не зная.

Той се опита да смекчи тона си, но не сполучи напълно.

– Разбираш, естествено, че ако полицията се натъкне някъде на тези факти, ще стигне до извода, че той я е убил. Всъщност _аз_ смятам, че я е убил той.

– Не я е убил той, Дизмъс. В отчаяние е. Опитва се да спаси децата си.

– Отвлякъл ги е, за да ги спаси. Може би е убил жена си, за да я спаси. Има още едно предположение: може би е убил жена си, та отново да си спаси децата. А после ще убие и тебе.

– Никого не е убивал. И никого няма да убие.

Харди смяташе, че е на края на силите си, когато пристигна в затвора. Сега вече нямаше съмнение – бе напълно изцеден. Неубедителното опровержение на Франи кънтеше в ушите му, но той съзнаваше, че тя щеше да държи на своето и е безсилен да я убеди в каквото и да било. Във всеки случай не днес, не сега.

Съзнателно се взе в ръце, пое в друга насока:

– И тъй, Рон го няма, а ти си тук. За него вече е без значение дали ще кажеш пред съдебните заседатели какво знаеш.

– Изобщо не е без значение. Ако го издирват и го намерят, ще му вземат децата. Но те дори все още не се и опитват да го засекат – така ми каза ти.

– Ще започнат, Франи. Той ще стане основният им заподозрян, още щом официално се изясни, че е изчезнал, в първите две минути, след като Ейб го потърси. Във вторник сутринта, когато разширеният състав от съдебни заседатели пак се събере, заседателите ще го подведат под отговорност за убийството на Брий, помни ми думата.

Тя като че ли най-сетне осъзна този ужасен факт, който Харди безрезервно приемаше за истина. Отпусна се на стола и плътно се загърна с якето му. Когато вдигна очи към него, цялата й борбеност я бе напуснала. Все пак не отстъпи. И изрече безизразно:

– Той не я е убил, Дизмъс.

Харди въздъхна.

– Добре, да спрем дотук. Така или иначе, какво искаш да правя оттук нататък?

8

„При Лу Гърка“ бе тъмен бар-ресторант в сутерена на сградата през улицата срещу Съдебната палата, собственост на една поръчителска фирма. Когато Харди имаше работа в съда, често се отбиваше тук, за да хапне или пийне в края на работния ден. Лу Гърка бе женен за китайка и тя ежедневно забъркваше набързо нещо, което според собствената й представа представляваше калифорнийско-азиатската кухня.

Из целия град прочути готвачи трупаха слава и състояние, съчетавайки най-изисканите съставки от Тихоокеанското крайбрежие и сътворявайки зашеметяващи шедьоври: равиоли с омари в бял сос от лимон и аспержи, сашими от риба тон с тоскански бял боб и горчица от мащерка и хрян.

При Лу човек можеше да получи лозови сърми в сладко-кисел сос, пържена сепия, плаваща в таратор. Най-изненадващото бе, че повечето от манджите на жена му бяха много вкусни, макар, както се казва, да имаше какво още да се желае от външния вид на блюдата.

Но до обяд имаше много часове, пък и Харди не бе отишъл там да се храни. В едно ъглово сепаре се бе нахвърлил на чаша кафе, докато чакаше Дейвид Фримън.

А като си тръгна от Франи, мина през празния кабинет на Глицки да му остави бележка за изчезването на Рон Бомонт, после се качи на третия етаж лично да се изправи очи в очи със Скот Рандъл – та да му се противопостави дори и физически, ако се наложи.

Макар отдавна да минаваше осем, в цялата Областна прокуратура нямаше жива душа. А се чудят защо показателите за съдимост стават само за тоалетната. Какви присъди, по дяволите – та в Сан Франциско дори обвинителните актове са по-малко, отколкото в другите области!

И така, Харди отиде в „При Лу“, за да изчака, а може би и да се опита да помисли. Изобщо бе забравил за съществуването на тълпите, закусващи с алкохол: момчета и момичета, които бяха тук, още щом заведението отвори в шест сутринта, да изпият някоя и друга бира или „Блъди Мери“. Разпозна пет-шест дребни риби от палатата и се запита колко от тях съзнават, че потребността от сутрешно живително питие е знак за опасност.

Но колко му е да се правиш на надуто копеле. Точно в този миг Харди имаше не по-малка нужда от помощ от когото и да било от тях. Жена му все още бе в затвора, а цялата му подготовка, дисциплина, трезвост и връзки изобщо не й бяха от полза.

За част от секундата се изкуши да обърне и той едно-две питиета, да изпадне в творческо състояние и да изключи линейното си мислене, докато не го осени някоя страхотна идея. Само дето тези велики пиянски идеи – а го бяха спохождали доста такива, – май за нищо не ставаха, след като му минеше махмурлукът.

Тази сутрин Лу бе мълчалив и навъсен, което отърваше на Харди, и още как! Бутна чашата към края на масата и тъкмо му я доляха, когато Дейвид Фримън се вмъкна в сепарето и седна насреща му.

– Ей, Лу, ще ми дадеш ли едно бързо кафе? Три пакетчета захар, без сметана. Боже, каква тъмница е тук! Не си ли забелязал, Диз?

– Така храната изглежда по-привлекателна. Какво каза Брон?

Фримън изобщо не бързаше да стигнат до тази тема. Почовърка си сакото, повъртя се на седалката от изкуствена кожа.

– Мариан ли? Знаеш ли, един-два пъти излязохме заедно, когато и двамата още започвахме. Всички, разбира се, й викаха Мариан библиотекарката. Страхотни крака. – Фримън въздъхна при спомена, после зацъка одобрително. – Тогава беше доста по-забавна.

– Това се отнася за всички ни, Дейвид.

– Нищо подобно. Вземи например мен. Сега съм в разцвета си. Поне напоследък.

– Радвам се за теб – отвърна Харди. – Аз пък съм в обратното на разцвета. Какво каза Мариан за жена ми?

Фримън бе сключил ръце на масата. Лу дойде да му донесе кафето и Дейвид притегли чашата към себе си, взе да подухва, печелейки време.

– Дейвид!

Вдигна очи над чашата си.

– Истината е, че не е в луд възторг от случката с жена ти – заяви ми го, без да ми цепи басма.

– Истината е, че същото се отнася и за мен.

Мълчание.

– Да разбирам ли, че не ти е казала голямата си тайна?

Харди само вдигна рамене – изобщо нямаше намерение да си дава труда да обяснява на Дейвид Фримън цялата бъркотия. Дори само да надуши нещо, той няма да го остави, докато не разпердушини тайната на пух и прах.

– Казва, че било въпрос на чест. Дала е дума, не може да го издаде. – Харди направи гримаса: – Но така или иначе, това не е предмет на спора с Брон.