Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 25 страниц)

Сюзан Денърд
Веровещица
(книга 1 от "Вещерия")

На нишкосестра ми Сара

ЕДНО

Всичко се беше объркало ужасно.

Набързо скроените планове на Сафия фон Хастрел за обира се проваляха стремглаво един след друг.

Първо, черната карета с лъскавия златист флаг не беше целта, която Сафи и Изьолт дебнеха. Още по-лошо, че проклетото возило бе съпровождано от осем реда градски стражари, присвили клепачи под напора на обедното слънце.

Второ, Сафи и Изьолт не разполагаха с абсолютно никакъв път за бягство. Единственият начин да стигнат до град Веняса от голата варовикова скала, на която се бяха покачили, беше прашният път под тях. Сивата скална грамада се извисяваше над пътя, а той на свой ред се извисяваше над необятното тюркоазено море. И нищо друго. Седемдесет стъпки отвесна скала, блъскана от мощни вълни и още по-мощни ветрове.

И трето – което беше същинският ритник в бъбреците, – в мига, в който стражарите стъпеха върху заровения капан на момичетата и гърнетата с барут отдолу избухнеха... Ами, след това нямаше начин да не претършуват всяка педя от скалата.

– Адски двери, Из! – Сафи затвори с щракване далекогледа. – По четирима стражари на всеки ред. Осем по четири прави...

Тя сбърчи лице. Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет...

– Трийсет и две – рече Изьолт невъзмутимо.

– Трийсет и двама трижди проклети стражари с трийсет и два трижди проклети арбалета.

Изьолт просто кимна и плавно свали качулката на кафявата си пелерина. Слънцето огря лицето ѝ. Двете бяха пълната противоположност – Сафи беше с житноруси кичури, а Изьолт с черна като среднощен мрак коса; Сафи имаше тен, кожата на Изьолт беше луннобяла; Сафи беше синеока, Изьолт имаше лешникови очи.

... които сега се плъзнаха към Сафи, след което Изьолт грабна далекогледа.

– Не ми се ще да казвам „Нали ти казах“...

– Тогава недей.

– ... но – продължи тя – всичко, което ти обясни той снощи, беше лъжа. Беше очевадно, че той не се интересува от някаква си съвсем обикновена игра на карти. – Тя вдигна два пръста, скрити си в ръкавицата. – Както и че няма да напусне града тази сутрин по северния път. А и се обзалагам – вдигна се и трети пръст, – че дори името му не беше Кейдън.

Кейдън. Ако... не, когато Сафи откриеше шлифования измамник, щеше да натроши всички кокалчета на съвършеното му хитро личице.

Сафи простена и блъсна глава в скалата. Беше загубила всичките си пари срещу него. Не някакви пари... всичките.

Миналата нощ далеч не беше първата, в която Сафи залагаше всички спестявания, направени от нея – и от Изьолт, – на игра на карти. Тя обаче никога не губеше, тъй като „не можеш измами веровещица“, както гласеше поговорката.

Освен това печалбата от един-единствен кръг в играта на таро с най-висок залог във Веняса би позволила на Сафи и Изьолт да си купят свое собствено местенце. Край с живота на тавана за Изьолт, край със задушната квартира в дома на гилдмайстора за Сафи.

Да, но по прищявка на Съдбата Изьолт не можа да се присъедини към Сафи по време на играта – родословието ѝ беше попречило да влезе в превзетата странноприемница, в която се беше състояла тя. А без нишкосестра си до себе си Сафи имаше склонността да... греши.

Особено около мъже с изразена челюст и лъжлив език, които я засипваха с комплименти, а те някак убягваха на веровещерската ѝ природа. Всъщност не беше доловила и една лъжовна костица в тялото на шлифования измамник, когато беше прибрала печалбата си от банката. Нито когато той беше мушнал ръка в нейната и я беше повел в топлата нощ... Или когато се беше привел, за да залепи на бузата ѝ благоприлична, но все пак подлудяващо омайна целувка.

„Никога повече няма да играя комар – закле се тя, потропвайки с пета по варовика. – И никога вече няма да флиртувам?

– Ако ще бягаме – гласът на Изьолт прекъсна мислите ѝ, – то по-добре да го направим, преди стражарите да стигнат до капана.

– Не думай.

Сафи стрелна с гневен поглед нишкосестра си, която наблюдаваше през далекогледа приближаващите се стражари. Вятърът се закачаше с тъмната коса на Изьолт и гонеше непокорните кичури, изплъзнали се от плитката ѝ. В далечината една чайка поде досадното си „скрий, скр-р-скрий, скр-скрий!“

Сафи ненавиждаше чайките. Непрекъснато цвъкаха по главата ѝ.

– Още стражари – пророни Изьолт.

Вълните почти погълнаха думите ѝ, но тя добави по-силно:

– Още двайсет стражари се задават от север.

За половин миг дъхът на Сафи секна. Дори двете с Изьолт да се справеха с трийсет и двамата, придружаващи каретата, останалите двайсет щяха да ги спипат, преди да успеят да се измъкнат.

Тя изпълни жадно дробове с въздух. Всички ругатни, които беше научила през живота си, се търкулнаха по езика ѝ.

– Можем да избираме между две неща – прекъсна я Изьолт и се върна до нея. – Или да се предадем...

– Само през разложения труп на баба ми – изсъска Сафи.

– ...или да се опитаме да стигнем до стражарите, преди да задействат капана. След това трябва просто да си пробием път с преструвки.

Сафи я измери с очи. Както обикновено, лицето на нишкосестра ѝ беше непроницаемо. Безизразно. Тревогата ѝ си личеше единствено в дългия нос – той помръдваше на всеки няколко секунди.

– А след като се измъкнем – добави Изьолт, наметна обратно качулката и скри лице в сянка, – ще следваме обичайния план. Хайде, бързо.

Тази подкана беше ненужна – Сафи очевидно щеше да побърза, – но тя сдържа хапливата си забележка. Все пак Изьолт за пореден път щеше да спаси кожите им.

Освен това, ако ѝ се наложеше да чуе още веднъж „Нали ти казах...“, щеше да удуши нишкосестра си и да захвърли трупа ѝ на раците отшелници.

Стъпалата на Изьолт докоснаха песъчливия път. Сафи се спусна пъргаво до нея, около ботушите ѝ се надигна облаче прах и внезапно... я озари прозрение.

– Чакай, Из.

Тя трескаво свали пелерината и отряза качулката с няколко бързи „хряс-кръц-хряс“ с кинжала си.

– Пола и кърпа на главата! Престорени на селянки, няма да сме толкова заплашителни.

Изьолт присви очи. После се тръшна на земята.

– Така обаче лицата ни ще се виждат по-добре. Натъркай се колкото можеш с прах.

Тя се зае да натрива лицето си, придавайки му кално-кафеникав оттенък. Сафи пък уви качулката около главата си, а пелерината пристегна около кръста. После затъкна кафявия плат под колана и се постара да прикрие ножниците под него. Накрая и тя омаза бузи с прах и пръст.

Не беше минала и минута, а двете момичета бяха готови. Сафи измери бързо Изьолт с преценяващ поглед... маскировката беше сполучлива. Достатъчно сполучлива. Нишкосестра ѝ изглеждаше като селянка, която отчаяно се нуждае от баня.

Следвана плътно от Изьолт, тя заобиколи пъргаво варовика, задържала дъха си... После издиша рязко, без да забавя крачка. Стражарите все още бяха на трийсет крачки от заровените гърнета.

Сафи помаха непохватно на един мустакат стражар от първия ред. Той вдигна ръка и останалите се заковаха на място. После един по един арбалетите им се насочиха към момичетата.

Тя се престори, че не забелязва, и щом стигна до купчинката сиви камъчета, които отбелязваха капана, я разчисти с лек подскок. Зад нея Изьолт стори същото – едва забележим скок.

В този миг мустакатият – очевидно той беше предводителят – вдигна и своя арбалет.

– Стой!

Сафи се подчини и остави краката си да спрат, но междувременно се постара да се приближи колкото може повече.

– Онга ? – произнесе тя аритовската дума за „да“.

В края на краищата щом щяха да се преструват на селянки, можеше поне да бъдат селянки имигрантки.

– Говорите ли далмотски? – попита предводителят и погледна Сафи, а после – и Изьолт.

Която спря тромаво до Сафия.

– Гуворим. Мъ-ъ-ълко.

Това като нищо щеше да се окаже най-несполучливият опит за имитация на аритовски акцент, който Сафи бе чувала да излиза от устните на Изьолт.

– Ние... имаме проблем? – Сафи вдигна ръце с всепризнатия жест за подчинение. – Просто сме тръгнали към град Веняса.

Изьолт се закашля драматично и на Сафи ѝ се дощя да я

удуши. Нищо чудно, че Из винаги беше джебчийката, а тя се занимаваше с отвличането на вниманието. Нишкосестра ѝ беше пълен провал като актриса.

– Търсим градски лечител – побърза да каже Сафи, преди Изьолт да изтърси още някоя потресаваща кашлица. – В случай, че е пипнала чумата. Майка ни умря от нея, нали се сещате, а как само кашляше в последните си дни, мале-е-е. Всичко беше в кръв...

– Чума? – прекъсна я стражарят.

– Ами, да – кимна му Сафи многозначително. – Сестра ми е тежко болна.

От гърдите на Изьолт се изтръгна нова кашлица, но тази беше толкова убедителна, че Сафи направо потръпна... след което изкуцука до нея.

– Ох, трябва ти лечител. Хайде, хайде. Нека ти помогна, сестричке.

Стражарят явно забрави за момичетата и изрева заповедите си:

– Върни се в строй! Ходом марш!

Чакълът захрущя под звучните им крачки. Момичетата се затътриха по пътя си. Стражарите бяха сбърчили носове – явно никой не държеше да пипне „чумата“ на Изьолт.

Сафи я повлече покрай черната карета, но внезапно вратата се отвори широко. Разплут стар мъж, облечен в червено, се провеси навън. Сбръчканата му кожа потрепери на вятъра.

Това беше ръководителят на Златната гилдия, мъж на име Йотилуци, когото Сафи беше виждала отдалеч – при това не другаде, а на събитието миналата нощ.

Старият гилдмайстор обаче очевидно не я разпозна и след като ги огледа набързо, оповести с писклив глас:

– Едуан! Разкарай тези чуждоземни отрепки от мен!

Покрай задното колело на каретата се плъзна облечен в бяло силует. Пелерината му се вееше на вятъра и макар че лицето му оставаше скрито под качулката, ремъкът на ножницата за кама през гърдите, както и мечът на кръста му се виждаха ясно.

Беше карауенски монах – наемник, обучен да убива още в детството си.

Сафи замръзна и несъзнателно отдръпна ръка от Изьолт, а тя се плъзна безмълвно зад нея. Стражарите щяха да стигнат до капана на момичетата всеки миг, затова двете застанаха в готовност: Начало. Край.

– Аритовки – изрече монахът.

Гласът му беше дрезгав, но не от старост, а от малко ползване.

– От кое село?

Той направи една-единствена крачка към Сафи.

Тя едва успя да потисне порива да отстъпи плахо назад. Веровещерската ѝ природа внезапно кипна тревожно – стържещо чувство, сякаш някой сваляше кожата от врата ѝ.

Магията ѝ не закипя поради думите му. Причината беше излъчването му. Монахът беше млад, но нещо не беше наред. В него имаше нещо твърде безскрупулно, твърде опасно, на което никога не би се доверила. Той свали качулка и разкри бледо лице и късо подстригана, кестенява коса. После подуши въздуха около главата на Сафи, а около зениците му се завихриха червени тонове.

Стомахът на Сафи се превърна в камък.

Кръвовещ.

Монахът беше кръвовещ, да го вземат мътните. Създание от митовете, същество, което можеше да подуши кръвта на човек – да подуши вещерската му същност – и да го преследва през цели континенти. Запомнеше ли миризмата на Сафи или на Изьолт, двете щяха много, ама много да...

Буф-буф-буф!

Барутът затрещя в гърнетата. Стражарите бяха задействали капана.

Сафи не загуби нито миг... както и монахът. Мечът му изскочи от ножницата със свистене; тя вдигна кинжала си. После подхвана острието му и го отблъсна встрани.

Той се окопити и се хвърли към нея. Сафи отскочи назад. Прасците ѝ опряха в Изьолт, но нишкосестра ѝ коленичи с изящно движение, а Сафи се претърколи странично по гърба ѝ.

Начало. Край. Така се биеха те. Така живееха.

След кълбото Сафи изправи тяло и извади меча си. В същия миг Изьолт с подрънкване изкара на показ лунните си сърпове. Далеч зад тях трясъците продължаваха. Дочуха се викове, а конете започнаха да хвърлят къчове и зацвилиха.

Изьолт се завъртя към гърдите на монаха. Той се метна назад и скочи върху колелото на каретата. Сафи очакваше, че това ще го забави, но той просто се хвърли отгоре ѝ.

Беше добър. Най-добрият боец, срещу когото се беше изправяла.

Те двете обаче бяха по-добри от него.

Сафи се измъкна от обсега му в мига, щом Изьолт се изтъркаля на пътя му. Сърповете ѝ оформиха въртящ се кръг от стомана, който посече ръцете, гърдите и корема му... а след това тя се отдръпна – същинско торнадо.

Което чакаше Сафи. Само че стана свидетел на нещо, което не би могло да бъде истина: раните по тялото на монаха до една зарастваха пред очите ѝ.

Вече нямаше съмнение – монахът беше трижди проклет кръвовещ, изпълзял от най-мрачните ѝ кошмари. Затова тя направи единственото смислено нещо: запрати кинжала си право към гърдите му.

Острието прониза ребрата му и заседна дълбоко в сърцето. Монахът залитна напред, падна на колене... и впи червените си очи в тези на Сафи. Оголи зъби. Изръмжа и изтръгна ножа от гърдите си. Раната избълва кръв...

...а после започна да заздравява.

Сафи обаче нямаше време за нов удар. Стражарите се връщаха. Гилдмайсторът закрещя от вътрешността на каретата, а конете се втурнаха напред в луд галоп.

Изьолт се стрелна пред Сафи, завъртя бясно сърповете си и отби две стрели в полет. После каретата за миг се изпречи между момичетата и стражарите* Виждаше ги единствено кръвовещият. Той посегна към ножовете си, но беше твърде бавен. Магическото лечение беше изцедило силите му.

Въпреки това обаче той се усмихваше – да, усмихваше се, – сякаш знаеше нещо, неизвестно за Сафи. Сякаш можеше и щеше да я издири и да я накара да си плати.

– Хайде! – Изьолт я дръпна за ръката и я повлече на бегом към скалата.

Поне това беше част от плана. Поне това бяха упражнявали толкова често, че можеха да го направят и със затворени очи.

Първите стрели от арбалетите заваляха по пътя зад тях. Момичетата достигнаха до един камък на височината на кръста им отстрани на пътя, откъм морето.

Прибраха оръжията в ножниците. После с два скока Сафи се прехвърли през камъка, Изьолт също. От другата страна скалата се спущаше отвесно към разбиващите се с грохот разпенени вълни.

Двете въжета, вързани за набит дълбоко в земята кол, ги очакваха. Далеч по-бързо и трескаво от предварителния план за бягство Сафи грабна своето въже, пъхна стъпало в примката в края, сграбчи възела на нивото на главата...

... и скочи.

ДВЕ

Вятърът зафуча покрай ушите на Сафи, нахлу в носа ѝ. Полетя напред... и надолу към разпенените вълни... от висока седемдесет стъпки скала...

... докато въжето не се опъна. Рязкото дръпване разтърси тялото ѝ, въжето се вряза в стисналите го длани, а тя се понесе към покритата с морски жълъди скала пред себе си.

Това щеше да боли.

Мощният сблъсък я накара да прехапе език. Болка прониза цялото ѝ тяло. Варовикът поряза мишците, лицето и краката ѝ. Тя разпери ръце, за да се хване за скалата, когато... Изьолт се заби в камъните до нея.

– Пламък – простена Сафи.

Грохотът на морските вълни погълна думата, с която се задействаше омагьосаното въже, но тя все пак упражни действието си. Проблесна бял пламък, който се стрелна нагоре по-бързо от погледа, и въжетата лумнаха...

... и се разпаднаха. Фината пепел се разнесе по вятъра.

Няколко прашинки се посипаха по кърпите и раменете на момичетата.

– Стрели! – кресна Изьолт.

Тя едва успя да се прилепи към скалата, когато край тях засвистяха стрели. Някои рикошираха о скалите, други изчезнаха под вълните.

Една продупчи полата на Сафи. Тя обаче успя да впие пръстите на краката си в пукнатините, намери захват за ръцете и се измъкна встрани. Разтреперана, напъна мускули и двете с Изьолт накрая се прикриха зад една малка козирка. И накрая успяха да си поемат дъх, докато стрелите се сипеха зад тях, без да могат да им навредят.

Скалата беше мокра, жълъдите – остри, а те бяха във вода до глезените. Връхлитаха ги порив след порив солени пръски. Накрая стрелите престанаха да валят.

– Идват ли? – просъска Сафи на Изьолт.

Тя поклати глава.

– Все още са горе. Усещам очакването в нишките им.

Сафи премигна – в очите ѝ беше влязла сол.

– Ще ни се наложи да плуваме, нали? – Тя потърка лице в рамото си. И това не помогна. – Ще успееш ли да стигнеш до фара?

И двете бяха отлични плувкини – във вълни, способни да омаломощят и делфин обаче, уменията им бяха безполезни.

– Нямаме избор – отсече Изьолт.

Решителният поглед, с който я стрелна, вдъхна нови сили в жилите ѝ.

– Може да хвърлим полите вляво. Докато стражарите стрелят по тях, ние ще скочим вдясно.

Сафи кимна, изкриви лице и се преви, за да си свали полата. Щом и двете съблякоха кафявите поли, Изьолт изви ръка назад и попита:

– Готови?

– Готови – прошепна Сафи.

Полата ѝ излетя изпод козирката, следвана от тази на Изьолт.

А после двете момичета се оттласнаха от скалата и потънаха сред вълните.

* * *

Докато изхлузваше пропитите с морска вода туника, ботуши, панталон, а накрая – и долни дрехи, Изьолт дет Мидензи осъзна, че всичко я боли. С всеки слой плат, който сваляше, тя разкриваше по десет нови прореза от варовика и морските жълъди, а при всяка следваща вълна усещаше още десет.

Древният, порутен фар беше удобно скривалище, но нямаше измъкване, преди да дойде отливът. За момента водата беше доста над гърдите на Изьолт. Надеждата им беше, че подобна дълбочина – както и могъщите вълни между фара и мочурливия бряг – ще откажат кръвовещия от преследването.

Вътре във фара беше тясно – напомняше стаята на Изьолт на тавана над кафенето на Матю. Слънчевите лъчи пробиваха през покритите с водорасли прозорци, а вятърът тъпчеше морска пяна през сводестата врата.

– Съжалявам – рече Сафи глухо изпод мократа туника, която се опитваше да свали.

Щом успя, тя захвърли дрехата на перваза на един от прозорците. Изпечената на слънцето ѝ кожа беше необичайно бледа под луничките.

Изьолт събра собствените си разхвърляни дрехи.

– Няма нужда от извинения. В края на краищата аз самата ти казах за играта на карти.

– Да, вярно – отвърна Сафи разтреперано.

После заподскача на един крак в опит да събуе панталоните си – без да е свалила ботушите. Винаги правеше така. За Изьолт беше пълна загадка как едно осемнайсетгодишно момиче все още може да бъде толкова нетърпеливо, че да не може да се съблече както трябва.

– Обаче – добави Сафи – Аз настоях да изберем по-хубавите стаи. Ако просто бяхме купили онова местенце преди две седмици...

– ... щяхме да делим покрива с плъховете – прекъсна я Изьолт и се намести на най-близкото сухо, огряно от слънцето място. – Права беше да настояваш за друго място. Струва повече, но щеше да си заслужава.

– „Щеше“ е точната дума в случая.

Сафи изсумтя и най-сетне се измъкна от панталоните.

– Забрави за идеята да си имаме свое собствено местенце, Из. Обзалагам се, че всеки стражар във Веняса ни търси. Да не говорим за... – Тя за миг се вторачи в ботушите си, след което трескаво изхлузи десния. – Кръвовещият също ще ни погне.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер. Думите заехтяха в съзнанието на Изьолт в ритъма на сърцето. В ритъма на кръвта.

До този момент не беше срещала кръвовещер... нито пък друг носител на магия, произлизаща от Пустотата. В края на краищата пустовещиците бяха просто страшни приказки – не бяха истински. Не охраняваха гилдмайстори и не се опитваха да те изкормят с меча си.

След като събу панталоните и ги опъна до последната гънчица на един от первазите, Изьолт се примъкна до кожената торбичка в дъното на фара. Двете със Сафи винаги криеха авариен запас тук преди поредния обир, в случай че нещата се развиеха по най-лошия възможен начин.

Не че бяха организирали много обири до този момент. Правеха го само от време на време – за отрепките, които си го заслужаваха.

Например онези двама чираци, които бяха съсипали две пратки коприна на гилдмайстор Аликс и се бяха опитали да натопят Сафи.

Или пък бандитите, които бяха разбили кафенето на Матю в негово отсъствие и му бяха задигнали сребърните прибори.

Да не забравяме и четирите пъти, в които участието на Сафи в играта на таро беше приключило със свада и изчезнали монети. Разбира се, справедливостта трябваше да възтържествува... а отмъкнатото трябваше да бъде възвърнато.

След днешния сблъсък обаче за пръв път прибягваха до аварийната торбичка.

Изьолт бръкна между резервните дрехи и меха с вода и извади два парцала и кутийка ланолин. После вдигна захвърлените им настрана оръжия и се върна при Сафи.

– Хайде, да почистим оръжията си и да измислим някакъв план. Трябва някак да се върнем в града.

Сафи изхлузи и втория си ботуш, след което пое меча и кинжала си. Двете момичета седнаха на грубия под и кръстосаха крака. Познатият мирис на селски двор, който се разнасяше от мазилото, скоро погълна Изьолт заедно с внимателното търкане, с което почистваше сърповете си.

– Какви бяха нишките на кръвовещия? – попита Сафи тихо.

– Не обърнах внимание – промърмори Изьолт. – Всичко стана страшно бързо.

Тя затърка стоманата още по-усърдно, за да предпази от ръждата изящните марстошки остриета – подарък от Хабим, сърценишката на Матю.

Над каменните руини се спусна тишина. Единствените звуци бяха проскърцването на парцалите по стоманата и непрекъснатият грохот на вълните на Яданско море.

На външен вид Изьолт може и да изглеждаше невъзмутима, докато чистеше, но беше убедена, че нишките ѝ са усукани със същите уплашени нюанси като тези на Сафи.

Собствената ѝ нишковещерска природа обаче ѝ пречеше да различи собствените си нишки... както и тези на другите нишковещици.

Способностите ѝ се бяха проявили на деветгодишна възраст. Сърцето ѝ беше забило толкова силно, че тя си беше казала, че ще се пръсне. Беше затисната под тежестта на милион нишки, но никоя не принадлежеше на нея. Виждаше нишки, накъдето ѝ да погледнеше: съзидателните, свързвателните и разкъсвателните. При все това така и не успя да съзре своите собствени, както и начина, по който тя се вплиташе в света.

Затова, подобно на всяка друга номатска нишковеща Изьолт се научи да задържа тялото си хладно, когато се очакваше то да гори. Да успокоява пръстите си, когато се очакваше да треперят. Да пренебрегва чувствата, които даваха порив за всички останали.

Гласът на Сафи пропъди мислите ѝ.

– Струва ми се, че кръвовещият разбра, че съм веровещица.

Изьолт престана да търка.

– Защо реши така?

Гласът ѝ беше хладен като стоманата в ръцете ѝ.

– Заради начина, по който ми се усмихна – потръпна Сафи. – Надуши магията ми, точно както гласи мълвата, така че сега може да ме улови.

– Тоест, възможно е да ни следи и в момента.

По гърба на Изьолт пробягаха ледени тръпки, които сковаха раменете ѝ. Тя зажули острието си още по-усърдно.

По принцип чистенето ѝ помагаше да се успокои. Даваше възможност да забави мисълта си и да остави практичността да излезе на повърхността. Беше роден тактик, докато искрицата на въображението се раждаше в главата на Сафи.

Начало. Край.

Само че в момента Изьолт не можеше да измисли никакво решение. Двете със Сафи можеше да се покрият и да отбягват градската стража няколко седмици, но нямаше как да се скрият от кръвовещ.

Особено ако беше научил каква е Сафи... и можеше да я продаде на човека, предложил най-висока цена.

Сафи имаше умението да различава истината от лъжата и действителното от измамата, когато някой застанеше пред нея. Доколкото Изьолт помнеше от обучението си при Матю, последната известна веровещица беше издъхнала преди столетие – обезглавена от един марстошки император, задето се съюзила с кралицата на Картора.

Ако магията на Сафи станеше обществено достояние, щяха да я използват като политическо средство...

...или да я премахнат като политическа заплаха.

Способностите ѝ бяха изключително ценни и изключително редки. Именно затова тя беше държала магията си в тайна цял живот. Подобно на Изьолт, тя също беше еретичка: нерегистрирана веща. Не носеше знака на опакото на дясната си длан – нямаше вещерска татуировка, която да оповести способностите ѝ. И въпреки това рано или късно все някой – не от най-близките ѝ приятели – щеше да се досети каква е. А когато този ден настъпеше, войниците щяха да нахлуят в стаята за гости на Гилдмайстора на коприната и да отведат Сафи, окована във вериги.

Скоро оръжията на момичетата бяха почистени и прибрани в ножниците. Сафи беше заковала един от строгите си, по-умислени погледи в Изьолт.

– Изплюй камъчето – нареди Изьолт.

– Може да се наложи да напуснем града, Из. И дори цялата Далмотска империя.

Изьолт стисна солените си устни и си наложи да не повдига вежди. Наложи си да не чувства нищо.

Мисълта да напуснат Веняса... Не можеше да го направи. Столицата на Далмотската империя беше нейният дом. Хората от Северния пристанищен район бяха свикнали с бледата ѝ номатска кожа, както и с извитите ѝ номатски очи.

А и беше отнело шест и половина години да се впише в това място.

– Нека засега се тревожим за това как да проникнем в града незабелязано – изрече тя тихо, – както и да се молим, че кръвовещият не е успял да подуши кръвта ти.

„Или магията ти.“

Сафи изпъшка уморено и се сгуши под един слънчев лъч. Кожата ѝ грейна, а косата засия.

– На кого да се моля?

Изьолт се почеса по носа, благодарна, че промениха темата.

– Едва не бяхме убити от карауенски монах, така че защо да не се помолим на Кладенците на произхода?

Сафи потръпна леко.

– Ако онзи се моли на Кладенците на произхода, аз не искам да го правя. Какво ще кажеш за онзи, нубревненския бог? Как Му беше името?

– Ноден.

– Точно той.

Сафи долепи ръце пред гърдите си и закова поглед в тавана.

– О, Ноден, боже на нубревненските вълни...

– Мисля, че е бог на всички вълни, Сафи. И на всичко останало.

Сафи завъртя очи.

– Боже на всички вълни и на всичко останало, моля те, погрижи се никой да не ни преследва. И особено... той. Просто дръж него настрана. А ако успееш да задържиш и стражарите на Веняса настрана, би било просто прекрасно.

– Това май е най-плачевната молитва, която съм чувала – заяви Изьолт.

– Да те опикаят невестулките, Из. Още не съм свършила. – Сафи въздъхна през нос и поднови молитвата. – Моля те, върни всичките ни пари у мен, преди той или Хабим да се завърнат от пътуването си. И... това е всичко. Благодаря ти много, о, свещени Ноден. – След което побърза да добави: – А, моля те още да се погрижиш оня шлифован измамник да си получи заслуженото.

Изьолт почти изгрухтя от смях при последната ѝ молба... само че една вълна връхлетя върху каменния фар с неочаквана сила. Водата плисна по лицето ѝ. Беше топла, не студена.

– Моля те, Ноден – прошепна тя и изтри морската пяна от лицето си. – Моля те да ни преведеш през това живи.