Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 25 страниц)

Нечия ръка я стисна за китката.

– Недей.

Тя обърна глава. Момичето с плитките клатеше глава.

– Не се меси – рече тя сухо. – Няколко часа в железата няма да ѝ навредят.

– В кое?

Изьолт се врътна рязко... и ѝ призля. Мерик бутна Сафи на земята, хвана я за краката...

И вдигна някакви железните ленти над глезените ѝ.

Огромните окови се затвориха със скърцане, ключалките щракнаха, а Сафи успя единствено да я измери с очи през палубата.

Изьолт отново понечи да иде при нея, но този път един възрастен моряк ѝ препречи пътя.

– Остави я там, малката. Или ш’те затвори и тебе.

Сякаш за да потвърди думите му, Иврен се стрелна напред с вик:

– Не може да постъпваш така с нея, Мерик! Тя е карторска домна! Не е нубревненка!

Принцът се изправи и махна леко на моряците си... макар че очите му останаха приковани в леля му.

– Ти обаче си нубревненка, така че и твоето неподчинение няма да остане безнаказано.

Нишките на Иврен се обагриха в тюркоазена изненада, а двама моряци я сграбчиха и я отнесоха към втори чифт железни крачоли. Докато я наместваха и затягаха оковите, Мерик се обърна, сякаш да си ходи.

– Значи си готов да измъчваш една домна? – извика Иврен. – Ще ѝ сториш нещо, Мерик! Ще съсипеш договора си!

Той застина и се обърна към леля си.

– Налагам наказание, не мъчение. Последиците от неподчинението ѝ бяха известни. Освен това – добави той със смъртоносно спокойствие – що за адмирал... що за принц... щях да бъда, ако не спазвах собствените си закони? Домната оцеля невредима след нападението на морските лисици, така че няколко часа в железата няма да ѝ навредят. Обаче ще ѝ дадат време да помисли за ада, който ни навлече.

– Не беше нарочно – обади се Сафи, заковала очи в него. – Не съм искала да наранявам нито теб, нито Кълен... нито Нубревна. Не знаех за марсточаните – кълна се, адмирале. Чичо ми ме увери, че никой няма да тръгне по петите ми!

Изьолт се изумяваше все повече. Пред очите ѝ нишките над главата над Сафи – както и тези над главата на Мерик -туптяха с някаква сурова, неутолима нужда. Нишките на Сафи се спуснаха към неговите, а те пък се увиха и усукаха около тях.

Пред очите ѝ нейните се измениха – от съзидателни станаха свързвателни.

С две широки крачки Мерик отново се озова до Сафи и приклекна. Вгледа се настоятелно в очите й; тя устоя на погледа му.

– Ако не беше магията на Кълен, всички вече щяхме да сме мъртви. Причината беше безразсъдното ти неподчинение. Това не може да остане безнаказано. Договорът със семейството ти все още е валиден и по един или друг начин ще те закарам до Дейна. След което ще осигуря храна за народа си.

За един... за два удара на сърцето пространството между тях – нишките, горящи между двамата, – лумнаха в една ярка, алена нишка.

Изьолт обаче нямаше време да определи нюанса точно – дали беше уплътняваща се нишка на любовта, или на непростимата ненавист – тъй като цветът избледня, а тя се зачуди дали всичко това не беше плод на собственото ѝ въображение.

Беше почти забавно колко бързо гордо изправената снага на Сафи се озова в капана на железата – като набито куче. Неподвижна. Приклещена. Без изход.

При това без никаква съпротива. Просто се беше подчинила, учудена, че е готова да приеме оковите толкова лесно. Учудена къде се беше загубила способността да нападне. Да побегне. Какво ѝ оставаше от предишния ѝ живот, ако загубеше и умението си да бяга? Къде щеше да иде щастливото съществувание, изпълнено с таро, кафе и мечти?

Всичките ѝ надежди за свобода бяха изпепелени. Нямаше място, което да нарече „свое“ заедно с Изьолт. Нямаше как да избяга от двора на император Хенрик, от кроежите на чичо си Ерон и от живота като веровещица-беглец.

Изьолт обаче беше спасена. Раната ѝ беше излекувана и тя беше спасена. Заради това си струваше, нали ?

Сафи се загледа в нишкосестра си, която се тътреше след Мерик по палубата – умоляваше го с безизразно лице, въпреки погнусата на моряците около себе си. Мерик не ѝ обръщаше внимание; той се покатери на квартердека, зае мястото си на руля и заповяда ветробарабанът отново да подеме ударите си.

Изьолт се отказа. Спря пред стълбата към вътрешността на кораба и се обърна към Сафи. Изглеждаше по-безпомощна дори от миговете, в които беше на прага на смъртта.

Заваля. Нежният ръмеж по кожата на Сафи би трябвало да я успокои, но всъщност тя имаше чувството, че вали киселина. Загуби се в самата себе си. Светът сякаш я задушаваше. Не можеше да помръдне крака. Беше в капан, а капанът – в нея самата. Завинаги щеше да си остане такава. Затворена в това тяло, в този ум. Окована в собствените си грешки и нарушени обещания.

„Затова всички те изоставят. Родителите ти. Чичо ти. Хабим и Матю. Мерик”.

Името на принца заеча в ушите ѝ. Затуптя в едно със сърцето ѝ, с дъжда. В едно с барабана.

Той искаше просто да спаси родината си, но Сафи не се беше трогнала от това – нито заради него, нито заради живота на всички, които зависеха от него.

Изьолт залитна по палубата към нея с посърнало, бледо лице. Беше ѝ останала единствено тя, единственото късче от стария ѝ живот. Колко време обаче оставаше, преди и тя да се откаже?

Изьолт стигна до нея и се отпусна на колене.

– Отказва да ме изслуша.

– Трябва да си починеш – рече Иврен. – Прибери се в каютата.

Сафи потръпна, а веригите ѝ издрънчаха. Беше забравила, че монахинята беше окована до нея. Дотолкова се беше вглъбила в себе си, че беше забравила всички останали.

Както правеше винаги.

Поради егоистичната ѝ алчност за главата на Изьолт беше обявена награда. Което я беше принудило да напусне Веняса – и незнайно как да получи омагьосана стрела в ръката. После пък, когато Сафи беше подхванала битка в нейно име – решена да направи всичко по силите си, за да се отплати на половинката си и да я спаси от бедите, които ѝ беше навлякла, – беше навредила на другиго. На много други хора. Ограниченият ѝ поглед я беше повел по коварен път, а сега Мерик, Кълен и целият им екипаж плащаха цената.

При тази мисъл думите, които чичо Ерон ѝ беше казал във Веняса, оживяха в сърцето ѝ.

„Щом камбаните ударят в полунощ, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила.“

Беше направила точно това, нали? В полунощ беше изоставила ролята си на домна. Отново беше подхванала старото си безразсъдно, безсмислено съществуване.

Обаче... тя отказа да приеме това. Отказа да се превърне в онова, за което я мислеха Ерон... както и много други. Беше затворена в това тяло, в този ум, но това не означаваше, че не можеше да се отвори навън. Не значеше, че не може да се промени.

Тя кръстоса очи с Изьолт, чиито бяха хлътнали и грееха неистово.

– Прибери се в каютата – нареди ѝ тя. – Трябва да се скриеш от дъжда.

– Но ти... – Изьолт се доближи; мокрите ѝ от дъжда ръце бяха настръхнали. – Не мога да те оставя тук.

– Моля те, Из. Ако не се оправиш, всичко това ще се окаже напразно – Сафи се насили да се засмее. – Ще се оправя. Това не е нищо в сравнение с изненадващите тренировки на Хабим.

Изьолт не се усмихна, както се беше надявала, но все пак кимна и се изправи неустойчиво на крака.

– Ще дойда да те видя при следващия удар – тя погледна Иврен и вдигна китка. – Искате ли си болкокамъка?

Иврен поклати леко глава.

– Ще ти бъде нужен, за да заспиш.

– Благодаря. – Изьолт отново обърна очи към Сафи и се взря дълбоко в очите ѝ. – Всичко ще бъде наред – обяви тя простичко. – Ще оправим нещата. Обещавам ти.

После обви гърди с ръце и се отдалечи, оставяйки Сафи на надигащия се прилив на веровещерството ѝ.

Защото те наистина щяха някак да оправят нещата.

ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ

В седемте часа, откакто картотският катер беше отплавал от Веняса, слънцето беше залязло, луната беше изгряла, а Едуан не беше спрял да повръща. Единствената му утеха беше, че окаяното му състояние беше дало искрата на мълва сред ужасените от Пустотата моряци на борда: „Кръвовещите не могат да прекосяват вода”.

Да, дано разпространяха този слух по всички пристанища, на които попаднеха.

Той тъкмо премина към добре дошлите сухи напъни, когато катерът се натъкна на четири разбити бойни кораба – три марстошки и един нубревненски. Въпреки ожесточеното му ръмжене, че Сафия фон Хастрел не се намираше на тях, принц Леополд все пак настоя да спрат.

Защото явно на борда се намираше императрицата на Марсток... и Леополд настоя Едуан да го придружи на въпросния борд. Тъй като никой от ад-бардовете не се противопостави на тази лудост – дори командирът им: мързелив, непочтителен млад мъж на име Фиц Григ, – Едуан скоро се понесе във въздуха към галерата на императрицата на ветровещерски вятър. Щом кацнаха, десет от Усойниците претърсиха небрежно него и Леополд, без да настояват да оставят оръжията си, след което ги въведоха в каютата на императрицата. Явно бяха убедени, че нито Леополд, нито Едуан имаха някакъв шанс срещу отрововещерските им стрелички.

Той разпозна няколко от Усойниците – единствено по кръвомириса им, тъй като не можеше да види лицата им под шаловете. Зигзаговидните им мечове, подобни на стоманени пламъци, проблясваха на огневещерските фенери по палубата.

Оръжията бяха безсмислени. Неудобни и непотребни – особено при положение че най-сериозното преимущество на човек от Усойниците беше отрововещерството.

Властта им над отровите беше изключително мрачно разклонение на водовещерството – беше чувал, че е тръгнало от покварени водовещи-лечители, – но въпреки това неговите способности се смятаха за магия от Пустотата. И него наричаха „демон“.

Винаги беше смятал това за... нечестно.

И все пак полезно.

Щом влязоха в каютата на императрицата, Усойниците се наредиха равномерно из помещението и покрай стените. В средата на каютата имаше ниска, неугледна маса с две пейки. До едната стоеше императрицата на Марсток.

Беше по-дребна, отколкото я беше запомнил... беше я виждал само отдалеч, но въпреки фините ѝ кости кръвомирисът ѝ издаваше твърдост. „Пустинни билки и стени от пясъчник. Ковашка наковалня и мастило от жлъчка.“ Мирис на железовеща, при това могъща, както и на образована жена. При това въпреки че флотата ѝ беше разбита, Ванес беше облечена в чиста бяла рокля, а изражението ѝ беше хладно, но благовъзпитано.

Той застана с широко разкрачени крака зад втората пейка, като междувременно премисли кои бяха най-добрите изходи от каютата. Императрицата се усмихна. Усмивката пробяга по устните ѝ като бриз – сякаш двамата с Леополд се намираха в балната зала.

Ванес вероятно знаеше кой – и какъв – беше Едуан, но не отбеляза присъствието му. Не показа недоумението си, че Леополд се беше появил без ескорта си от ад-бардове.

Тя очевидно умееше да владее изражението си, като непрекъснато сменяше внимателно премислени маски, чиято цел беше да задържат положението в каютата в нейните изящни ръце.

„Защо обаче се старае толкова?“, зачуди се Едуан. Ако се вярваше на историите за могъществото ѝ като железовеща, не ѝ бяха необходими номера, за да постигне своето. По-старите карауенски монаси все още разказваха за деня, в който беше унищожила прохода Кендура; тогава тя беше отприщила необятна и безстрашна магия, способна да срине цяла планина.

При това го беше направила на седемгодишна възраст.

Едуан прие старанието ѝ за знак, че срещата им беше миролюбива.

– Ако позволите, бих хапнал марстошки фурми – рече принц Леополд.

Той се завъртя около масата, като че по-заинтригуван от ръкавелите на жакета си, отколкото от разговора с Ванес.

Маската, която беше нахлузил, обаче беше неумела и преиграна. Сякаш се опитваше да се държи като благородник, докато Ванес просто беше такава.

Тя посочи пейката и железните ѝ гривни дръннаха.

– Седнете, принц Леополд. Ще наредя да донесат сладки.

– Благодаря ви, Най-свята сред светите.

Той ѝ се усмихна широко и се тръшна на пейката с движенията на човек, който беше прекарал дълъг, тежък ден. Черната дървесина простена.

Ванес се настани на пейката срещу него. Тя изправи гръб и наведе глава на една страна в очакване. Почти на мига един млад прислужник дотича с чиния със захаросани плодове. Леополд грабна един, изсумтя със задоволство и побърза да вземе още два. Секундите преминаха в минути и макар че Едуан не се и съмняваше, че поведението на принца целеше да обиди императрицата, тя показа единствено търпение – което далеч не можеше да се каже за самия него.

Ако целта на посещението на Леополд беше да сипе дребнави обиди, значи отклонението беше още по-голямо прахосване на време от първоначалните му предположения. С тази скорост Сафия фон Хастрел щеше да достигне Пазачите на Ноден, преди Леополд да е сдъвкал сладките си.

На четвъртия плод Ванес повдигна деликатно вежди и рече възпитано:

– Когато заявих, че флотата ми е пострадала, се надявах на вашата помощ. Може би не съм била достатъчно ясна?

Леополд отново се ухили и бавно обърса устни с палец.

– Не се съмнявам, че Ваше Най-Величаво Величие си дава сметка, че сладкото може да оправи и най-обречената ситуация.

Той ѝ подаде една смокиня.

– Не съм гладна.

– Не е нужно човек да е гладен, за да се наслади на това -той отново побутна смокинята. – Вземете една. Божествени са почти колкото красотата ви.

Тя склони глава почтително и за изненада на Едуан прие захаросания плод. Дори гризна едно парченце.

Той прокара език по зъбите си, озадачен от поведението ѝ. Леополд очевидно се опитваше да я ядоса, а тя ловко отбягваше предизвикателствата му. Значи искаше нещо важно... а тя винаги получаваше онова, което искаше. Защо тогава протакаше? Защо държеше на маската на спокойствието, след като разполагаше с такава мощ? Едуан със сигурност не би си направил труда.

Леополд явно мислеше същото, защото на шестата фурма изостави игричката си. Отпусна се назад със зле прикрита досада и кръстоса крака.

– Какво се случи с флотата ви, Ваше Обожание?

– Морски лисици – отвърна тя простичко...

...и предизвика смеха на принца.

– Морски лисици – повтори той и повдигна вежди. – И очаквате да ви повярвам? А имаше ли и сенко змейове и огнени ястреби? Не, не, почакайте – може би Дванайсетте са се завърнали с прокълнатите си мечове и са пробили коритото на кораба ви?

Ванес не реагира, но въздухът в каютата като че се напрегна. Усойниците застанаха нащрек, а Едуан плъзна ръка към дръжката на меча.

– В Марсток все още има огнени ястреби – заяви Ванес; тонът ѝ беше равен като преди малко; маската ѝ беше непокътната. – Изглежда, че и морските лисици са се завърнали.

Едуан стрелна с очи Леополд с надежда да разгадае как ще постъпи принцът. Той самият беше чувал за морските лисици, но доколкото знаеше, от десетилетия никой не ги беше виждал. Както никога обаче Леополд замълча и остана непроницаем.

Затова Ванес продължи:

– Налага се да пристигна в Азмир, Ваше Височество, но се опасявам, че времето, нужно на екипажа ми, за да поправи щетите на флотата ни, е твърде много. Моля ви да ни заемете приливовещите от своя екипаж. Ние вече не разполагаме с такива.

„Тогава защо – замисли се сухо Едуан – долавям мириса на поне трима приливовещи под палубата?“

Нямаше как да се е объркал – миришеха на линията на прилива и на речни бързеи.

Докато той обмисляше как най-удачно да уведоми принца, че императрицата лъже, Леополд махна с ръце и пророни:

– Ваше Имперско Съвършенство, нямаше как да не забележа, че един от корабите ви е непокътнат. И не прилича на останалите. Всъщност изглежда... как го казахме? – той изгледа многозначително Едуан, като ясно показа, че не очаква да получи отговор от него, а после щракна с пръсти. – Изглежда нубревненски. Точно така. Чудя се, Ваше Имперско Съвършенство, как се е озовал във ваше владение?

– Натъкнахме се на него по случайност – отвърна Ванес равно. – Явно и той е бил нападнат от морските лисици.

– В такъв случай – Леополд облегна лакти на коленете си – мъртвият му екипаж надали би имал нещо против да стигнете до брега с кораба им.

За половин дъх Ванес замръзна. Не заговори, не мигна, дори дишането ѝ престана. След това скочи на крака, гривните ѝ зазвъняха, а тя сложи на лицето си нова маска: на гнева. А може би не беше маска, защото, когато вдъхна дълбоко, Едуан усети, че ударите на сърцето ѝ се бяха ускорили. И сгорещили.

– Каните се да ми откажете помощ? – рече тя тихо. – На мен, Императрицата на огнените деца, Избраната дъщеря на Кладенеца на огъня, Най-обожаваната сред марсточаните?

Тя протегна двете си ръце на масата толкова уверено, че и една от железните ѝ гривни не дрънна.

– На мен, Унищожителката на прохода Кендура? Отказът ви е равносилен на факла в собствената ви погребална клада, принц Леополд. Не ви съветвам да ме печелите като враг.

– Не знаех, че сме съюзници.

Ванес изпъна тяло като дебнеща змия, а Едуан инстинктивно призова магията си – съвсем малка частичка, за да не се напълнят очите му с червено. Ако напрежението се покачеше, щеше да обезвреди императрицата за един удар на сърцето.

Леополд вдигна пръст пред нея.

– Ето как виждам положението аз, Най-височайша сред височайшите. Първо, мисля, че преследвате годеницата на чичо ми – защо иначе бихте напуснали мирни преговори, на които се очаква да присъствате?

– Второ – той изправи още един пръст, – мисля, че тук сте се сблъскали с похитителите на Сафия и сте подхванали битка, която някак е минала през цепнатините в Спогодбата – той изпъна трети пръст и повдигна вежди. – Не мога обаче да разгадая третия пръст, който е причината за всичко това. Изключено е Сафия да представлява някакъв интерес за вас, Най-обичана.

Атмосферата в каютата стана още по-напрегната. Ванес изду гърди... но след това Едуан почувства, че кръвта ѝ се охлажда и тя озапти яростта си.

– Не търся годеницата на чичо ви, принц Леополд – пророни тя.

– А аз – Леополд се изправи и се извиси с цяла глава и половина над нея – не ви вярвам, императрица Ванес.

Изплющя магия – по-бързо, отколкото Едуан би могъл да си представи. Силата изтръгна три ножа от ремъка му, пренесе ги над пейката и ги насочи към врата, сърцето и стомаха на Леополд.

Силата на Едуан се пробуди с рев. Кръвта му се пресегна към Ванес. Тялото му се стегна за бой. В същия миг обаче шестима от Усойниците извадиха тръбичките си с тихо прошумоляване и ги насочиха към Едуан и Леополд.

Едуан трескаво огледа каютата за втори път, като пресмяташе възможните пътища за бягство наум. Можеше да овладее Ванес, но, така или иначе, щеше да приключи с гърди, пълни с отрова или с метал – а макар че той щеше да оцелее, Леополд нямаше да има този късмет.

Принцът вдигна хладно ръка и заговори без помен от страх в гласа – а за учудване на Едуан, страх нямаше и в кръвта му.

– Ако намерите Сафия фон Хастрел преди мен, императрице, ще ми я доведете незабавно или ще понесете последствията.

– Толкова много ли обичате играчката на чичо си? – Ванес обърна длан нагоре и ножът над врата на Леополд се отдръпна на няколко сантиметра. – Толкова ли я цените, че сте готов да поемете риска да ме разгневите?

Устните на принца се кривнаха нагоре, но в усмивката му нямаше и следа от веселост.

– Познавам Сафия фон Хастрел, откакто се помня, Ваше Кралско Съвършенство. Когато му дойде времето, от нея ще стане отличен предводител. От типа, който поставя своя народ пред себе си – той стрелна многозначително с очи гривните на Ванес. – Така че запомнете думите ми, Избрана щерко на Кладенеца на огъня, ако не ми доведете бъдещата императрица, ще дойда в Марсток и сам ще си я взема. Сега свалете остриетата, преди неволно да се намушкам на някое. Това би изтрило името ви от Двайсетгодишната спогодба, повярвайте.

В каютата се възцари Напрегнато мълчание, а Едуан задържа вещерските си способности на пълни обороти. Готов... готов...

Остриетата се извъртяха мазно. После се отдръпнаха и паднаха.

Той улови най-близкото във въздуха, но другите две паднаха на масата. И на пейката. Той ги вдигна, а Леополд протегна ръка и взе нов захаросан плод.

– Благодаря за лакомствата, Велика разрушителко – той се усмихна ласкаво. – Винаги е огромно удоволствие да ви видя.

Без да казва и думичка повече, изпънал рамене като човек, който владее положението, Леополд Четвърти закрачи към вратата.

– Хайде, монахо – рече. – Загубихме време, трябва да наваксаме.

Едуан тръгна след него, но магията му не изпускаше Императрицата и Усойниците ѝ. Никой обаче не направи опит да ги възпре и след няколко мига мъжете се отдалечаваха от очуканата марстошка галера.

Щом стъпиха здраво на борда на катера си – а Леополд се развика на командир Фиц Григ да му донесе чисти бричове, – Едуан изгледа принца недоверчиво през присвити очи.

– Императрицата излъга, че на борда няма приливовещи – рече той, щом командирът изчезна под палубата.

– Предположих – Леополд се втренчи в невидимо петънце на ръкавела си. – Излъга също, че не се интересува от Сафия фон Хастрел. Само че – той вдигна очи – аз имам едно предимство пред Императрицата на Марсток.

Едуан повдигна вежди.

– Имам теб, монах Едуан, а това - не се съмнявай – определено я е изплашило.