Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 25 страниц)

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

Едуан беше убедил император Хенрик да го наеме само за няколко минути, но времето, което беше спестил, отиде в това да изкара новия си спътник – превзетия принц Леополд, заедно с ескорт от осем ад-бардове – от двореца.

Два часа след като напуснаха личния кабинет на Дожа, той най-сетне се затича до каретата на Леополд на път към Южния пристанищен район. По улиците беше изключително оживено. Хората се стичаха от всички краища на Веняса, за да видят „изгорения дворец на Дожа“. Или – както се изразяваха повечето – „каква я бяха свършили онези огнегълтачи, трижди проклетите марсточани“.

Едуан нямаше представа откъде беше плъзнал слухът, но предполагаше, че беше разпространен умишлено. Може би някой устат дворцов стражар се беше раздрънкал, или някой жаден за война дипломат се беше изпуснал нарочно. Така или иначе, докато той прекосяваше с бяг улиците и мостовете на Веняса, усети, че неприязънта към марсточаните набираше сила – лошо знамение за подновяването на Двайсетгодишната спогодба; обзе го усещането, че всичко случващо се като че беше дирижирано. Като стратегия. Някой искаше Марсток да се окаже врагът.

Той си отбеляза наум да сподели това с баща си.

Както и факта, че от осемте ад-бардове под властта на Леополд единствено командирът все още дишаше нормално под шлема след две пресечки бяг.

И това ми било елитна бойна част.

Все пак, когато каретата на Леополд най-сетне навлезе в Южния пристанищен район, край проскърцващите карторски бойни кораби, самият той беше изтощен – за свой срам.

Почти се беше свечерило... прясно заздравелите му мускули горяха от умора, новата му кожа пареше сред тълпите по улицата, а старите му белези отново пускаха кръв... тоест, единствената му чиста риза също вече беше изцапана.

Ах, нямаше търпение да си отмъсти – някак – при новата си среща с онази нишковеща.

Леополд се измъкна от каретата и се изложи на горещите лъчи на залязващото слънце. Носеше синьо-зелен кадифен костюм, твърде изискан за морско пътешествие, а на хълбока му висеше сабя с плетен гард – по-скоро за показ, отколкото за употреба.

Парите обаче си бяха пари, а новото, пълно със сребърни талери ковчеже на Едуан в каретата определено си струваше да се попече на слънцето и да изтърпи непрекъснатия поток от оплаквания на превзетия принц.

– Каква е тази воня? – обади се той, закрил уста с ръкавица.

Никой от ад-бардовете не пристъпи напред, за да отговори – те всъщност закрачиха встрани, така че да не чуват, сякаш умишлено избягваха да разговарят с принца си. Явно честта да отговори се падаше на Едуан.

– Тази воня – рече той равно – е на риба.

– Както и на гоената на мърлявите далмотийци – ревна брадат мъж, крачещ по кея.

Беше облечен в смарагдовозелен редингот на карторската флота и съдейки по високо вдигнатата му брадичка и тримата души, които ситняха след него, явно това беше адмиралът, с когото имаше среща Леополд.

Четиримата офицери се строиха в редица пред принца и се поклониха отсечено, като извикаха четири пъти: „Ваше Имперско Височество“.

Със самодоволното изражение на момче, получило нова играчка, Леополд намести сабята си и обяви на карторски:

– Качвайте се по корабите си, войници. Флотата ще отплава с прилива в преследване на някакъв нубревненец -според този монах.

Адмиралът се размърда на място, капитаните се спогледаха, а ад-бардовете някак успяха да се отдалечат още повече. Защото отплаването с прилива беше изключено, разбира се. Да изпратят и един кораб към Нубревна беше най-малкото рисковано. Тръгването на цяла флота беше самоубийство. Всички присъстващи го знаеха – с изключение на онзи, който трябваше да го знае: имперския наследник на Картора.

При все това никой от офицерите явно нямаше желанието да заговори – дори адмиралът. Едуан простена наум. Не вярваше мъжете пред него да се страхуват от надутия принц. Можеше да си обясни страха пред император Хенрик, но той не беше тук, за да ги подложи на зъбатия си гняв.

Той се завъртя рязко към принца и рече на далмотски:

– Не може да поведете флотата към Нубревна.

– Ами? – премигна Леополд. – И защо?

– Защото е безсмислено.

Принцът подскочи, а бузите му пламнаха – първият признак за нарастващо раздразнение. Затова, макар и с изключителна досада, Едуан побърза да добави:

– ...Ваше Имперско Височество.

– Безсмислено, така ли? – Леополд опря палец до устните си. – Да не би да пропускам нещо? – той се извърна към адмирала и го запита на отсечен карторски: – Нали флотата е за това? Да ни връщат всичко, което онези вироглави нубревненци ни вземат?

Докато приказваше, бузите му потрепваха; Едуан поправи по-ранните си впечатления. Леополд действително притежаваше твърде сприхав нрав, който беше повод за страх, ако нечий адмиралски чин зависеше от невежите му кралски прищевки.

Затова той издиша рязко и отново заговори. Все пак той нямаше адмиралски чин за губене.

– Флотата е за морски битки, Ваше Имперско Височество. Тоест в морето. Ние обаче не сме тръгнали да се сражаваме в Нубревна, защото докато корабите ви наближат нубревненското крайбрежие, домната най-вероятно вече ще е в Ловац. На мястото на нубревненския ветровещ аз бих я откарал именно там.

Бузите на принца отново потръпнаха и той се обърна към Едуан на далмотски:

– Какво значение има, че момичето ще иде в Ловац? Нубревненецът отвлече годеницата на чичо ми. Трябва да си я получим обратно.

– Двайсетгодишната спогодба – обясни Едуан – не разрешава на чужди кораби да пристават в дадена страна без разрешение...

– Знам условията на проклетата Спогодба. Обаче повтарям – годеницата на чичо ми е с тях. Това само по себе си е нарушение на Спогодбата.

„Да, ама не“, помисли си Едуан, но не беше в настроение да спори, затова просто кимна рязко.

– Единственият начин да достигнем Ловац е да плаваме покрай Пазачите на Ноден – а каменните паметници се охраняват от множество нубревненски воини. Дори да допуснем, че флотата ви премине – което няма да стане, -ще трябва да преодолеем и омагьосаните Водни мостове на Стефин-Екарт.

– Е – гласът на Леополд беше смъртоносно равен, – какво се очаква да направя тогава?

Адмиралът, капитаните и отдалечилите се ад-бардове потръпнаха като един... Едуан вече разбираше защо. Хенрик поне имаше понятие от военни действия, разходи и стратегия.

Да не говорим за елементарни познания по история.

Въпреки всичко обаче ситуацията му предоставяше удобен случай. Какъвто не беше изключено да не му се удаде отново. Имаше шанса да спечели доверието на принца.

– Един кораб – произнесе той бавно и завъртя китки, три пъти навътре, три пъти навън. – Нужна ни е най-бързата фрегата във флотата, както и всички приливовещи и ветровещи наоколо. Ако успеем да застигнем нубревненците, преди да се доберат до родината си, можем да си върнем домната, без да нарушаваме Спогодбата... Ваше Имперско Височество.

Леополд го измери с очи, докато бризът развяваше светлите му къдрици във всички посоки. После явно взе решение, защото потупа дръжката на сабята си и кимна на кръвовещия.

– Действай, монахо. Незабавно.

Едуан се подчини със задоволството, че четирима офицери и осем ад-бардове – които хвърляха смутени погледи към окървавените му гърди – бяха принудени да се подчиняват на заповедите му.

Усещане, което беше и... разсейващо. Хората рядко гледаха право в него, а още по-рядко заставаха толкова близо. Затова, когато най-сетне изготвиха плана и мъжете отново взеха да преструват, че не забелязват присъствието му, той изпита облекчение.

После се погрижи да отнесат ковчежето му на карторския катер и тъкмо се върна при каретата на Леополд, когато в носа му нахлу позната миризма.

Той застина на две стъпки от возилото и подуши въздуха.

Чиста езерна вода и мразовити зими.

Мирисът му беше познат, но кръвта, с която беше свързан, му убягваше. Леополд миришеше на нова кожа и опушени огнища; ад-бардовете воняха на въжета и студено желязо; морските офицери до един имаха подчертано океански кръвомирис.

Едуан беше срещал човека, преминал по кея наскоро, но не си беше направил труда да запомни мириса му.

Тоест онзи не беше от значение.

И така, той забрави за уханието и нахлупи ниско качулка. Камбаните звъняха за седемнайсетия час, тоест имаше време точно колкото да иде до улица „Риденса“ 14 и най-сетне да уведоми баща си за последния си, изключително заможен работодател.

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

Със стегнати в оковите китки Сафи изучаваше спящото лице на Изьолт.

От устните ѝ несъмнено се беше проточила лига, но Иврен я нямаше, а Сафи беше окована твърде далеч, за да направи нещо.

Изглежда не можеше да направи каквото и да било от полза. Избухването ѝ пред Мерик беше доста детинска проява, но на нея не ѝ пукаше. Пукаше ѝ, че нападението ѝ не беше успяло. И че в крайна сметка само беше влошила нещата.

В стаята беше сумрачно – пред следобедното слънце се бяха появили облаци. Зад гърба ѝ морето плискаше. Корабът набираше скорост, вече почти не се люшкаше, а гигантският барабан отново ехтеше. Моряците също бяха подновили трополенето по палубата.

Сафи прибра колене до тялото си. Веригите ѝ издрънчаха насмешливо.

– Страхотно представление.

Тя скочи на крака... на прага стоеше Иврен. Монахинята прекоси каютата като мишка и застана до Изьолт.

– Как е тя? – попита Сафи. – Мога ли да помогна с нещо?

– Както си окована – с нищо – Иврен седна на пода и сложи ръка на мишницата на Изьолт. – Стабилизира се. Засега.

Сафи издиша шумно.

„Засега“ не беше достатъчно. Ами ако тя беше започнала нещо, което не можеше да довърши? Ако Изьолт никога не се събудеше... ако не успееше да се събуди?

Иврен се извърна към нея.

– Трябваше да те задържа в каютата. Съжалявам.

– Неизбежно щях да го нападна – вътре или вън.

Иврен изсумтя суховато.

– Пострадали при... схватката ви?

Сафи не отговори.

– Кажете какво ѝ има на Изьолт. Защо ѝ е огневещ-лечител?

– Защото има някакъв проблем с мускула, а огневещите лечители са изключителни в тази област – Иврен извади стъклен буркан изпод наметалото си. – Аз съм водовещ-лечител, тоест областта ми са течностите на тялото. Мехлемите ми – тя размаха буркана пред нея – са дело на землевещи-лечители, тоест, добри са за кожата и за костите – тя остави мехлема на сламеника. – Възпалението на мускула на Изьолт е резултат от магия. Или раната през дланта ѝ, или тази от стрелата под рамото, са били придружени от проклятие. Хм... не знам коя от двете е, но без съмнение е дело на проклетовеща.

– Проклетовеща? – повтори Сафи, а после потрети: – Проклетовеща?

– Натъквала съм се на подобни заклинания и преди -продължи Иврен. – Мога да опазя кръвта ѝ от проклятието, но се опасявам, че въпреки това ще обхване мускула. Докато говорим, то пълзи към рамото ѝ. Стигне ли твърде близо, ще ми се наложи да ампутирам ръката ѝ – което обаче е твърде опасно, за да го правя сама. Най-добре е да се прави в присъствието на лечител от землевещите или огневещите, който да помогне. Разбира се, дори да разполагахме с подобни вещици, повечето землевещи-лечители са от Картора, а огневещите – от Марсток. Мерик никога не би допуснал подобни врагове на борда.

– В момента не са врагове – пророни Сафи.

Умът ѝ все още потръпваше от мисълта за ампутацията. Думата звучеше толкова странно. Толкова невъзможно.

– Войната свърши преди двайсет години.

– Кажи го на хората, които са участвали – Иврен махна към общото помещение. – На моряците, които са загубили семействата си в пламъците на марсточаните.

– Та нали лечителите не могат да причиняват болка – Сафи притисна пръсти в дървото, докато кокалчетата ѝ не изпукаха. – Нали това е част от магията ви?

– О, можем, и още как – отговори монахинята. – Само че не със собствените си способности.

Сафи остана безмълвна. Нямаше какво да каже. С всеки изминал дъх тя пропадаше все по-дълбоко в ада, а шансовете Изьолт да оцелее намаляваха все повече.

И въпреки всичко, въпреки веригите, Сафи нямаше намерение да се откаже. Договорът на Мерик, планът на чичо ѝ, дори собственото ѝ бъдеще можеха да вървят по дяволите, трижди проклети. Щеше да намери начин да напусне

кораба и щеше да заведе Изьолт при огневещ-лечител.

– Колкото до теб, явно си благородничка – обади се Иврен, – но очевидно боравиш добре и с острието. Интересно как се е стигнало дотук.

Тя се пресегна полека към лечителската си торбичка в основата на сламеника. После с отработени движения развърза превръзката под рамото на Изьолт. Барабанът биеше, биеше, биеше.

– В Нубревна – продължи монахинята – казваме на домовете и домните „визери“; земите на моето семейство -имотите на Нихар – се намират на югоизток от столицата. Доста противно място, ако трябва да бъда искрена.

Тя озари Сафи със суховата усмивка, докато продължаваше да размотава все така внимателно превръзката.

– Противните места обаче като че раждат най-жадните за власт визери – брат ми не прави изключение. В крайна сметка спечели ръката на кралица Жана и родът Нихар беше въведен в гнездото на кралските змии.

„Карторските благородници са същите“, помисли си Сафи. Покварени, подли, лъжливи. Хора като Мерик може и да чувстваха някакъв дълг към земята и народа си, но тя никога не беше страдала от подобни скрупули. Родът Хастрел никога не я беше желал, нито пък останалите домове и домни. А и както ясно го беше формулирал чичо ѝ Ерон, тя не беше създадена за водач.

Иврен остави настрана старите превръзки и се пресегна към буркана с мехлем.

– Политиката е свят на лъжи, като кралският двор на Нубревна не прави изключение. Въпреки това, когато брат ми стана крал... – тя повдигна вежди и отвори буркана, -когато Серафин стана крал и адмирал на кралската флота, той се превърна в най-отвратителната змия от всички. Настройва визерите едни срещу други, синове срещу дъщери – дори своите собствени.

– След като родът ни се премести в Ловац, се задържах няколко години – продължи тя, – но в крайна сметка се отказах. Исках да помагам на хората, а в столицата беше невъзможно – тя върна буркана в торбичката и обърна вещерския си знак към Сафи. – Явно е част от благословията на водовещия-лечител. Нуждая се да помагам, а когато не го правя, съм нещастна. Затова години преди да се стигне до Спогодбата, се отказах от титлата си и отпътувах за Сирмайските планини, за да положа карауенска клетва. Кладенците винаги са ме зовели, а и осъзнах, че с бялото наметало ще получа шанса си да помагам на хората. Ти откъде идваш, домна?

Сафи пое уморено дъх; веригите ѝ се разклатиха от движението.

– От Орхинските планини... в централна Картора, Там е студено и влажно. Ненавиждах го.

– А Изьолт е от селището на миденците? – Иврен положи новата превръзка на ръката на нишкосестра ѝ и почти болезнено бавно я омота около мускула ѝ. – Сега си спомням.

Гърдите на Сафи се свиха. Сребриста коса. Монахиня-лечителка.

– Вие... – издиша тя. – Вие сте монахинята, която я е открила.

– Аха – отвърна Иврен простичко. – А това е изключително важно – тя я стрелна косо с мрачен поглед. – Знаеш ли защо?

Сафи поклати глава бавно.

– Защото е... невероятно съвпадение?

– Не е съвпадение, домна, а е дело на Съдбата. Чувала ли си „Скръбта на Еридиси“ ?

– Имате предвид песента, която пеят пияните моряци?

Иврен се изхихика тихичко.

– Именно нея, макар че тя всъщност е част от доста по-дълга поема. Цял епос, който карауените смятат... – тя замълча и погледът ѝ се размаза, сякаш търсеше правилната дума. – ...за предсказание – довърши накрая и кимна, – тъй като Еридиси била видевеща, а много от виденията ѝ се сбъднали.

– Още от постъпването си в Манастира, домна, нося усещането, че и аз съм част от тази Скръб.

Сафи я измери недоверчиво с очи. Доколкото знаеше, в текста на песента се говореше само за предателство, смърт и вечна загуба. Определено не беше нещо, което човек би пожелал да се сбъдне – камо ли като негова лична съдба.

Когато обаче Иврен заговори отново, не беше за Съдбата или за предсказанията – вниманието ѝ отново се беше насочило към нежното лице на Изьолт.

– Изьолт е много болна – промърмори тя, – но се кълна в Кладенците на произхода, че няма да умре. По-скоро ще умра аз, отколкото да го допусна.

Думите ѝ разтърсиха Сафи толкова силно с наситената си истинност, че в отговор тя успя единствено да кимне. Защото тя самата беше готова на същото за Изьолт, точно както знаеше, че и Изьолт би го сторила за нея.

Мерик се беше втренчил в масата с картите пред себе си... в ефировещерската миниатюра, дадена му от Вивия. Кълен се беше облегнал на близката стена, скован и безизразен. Студът наоколо беше единственият признак, че е разтревожен.

Слънцето надничаше между облаците над „Жана“, която се повдигаше и спускаше по морските вълни. Макетът ѝ на картата се носеше гладко напред... За разлика от далмотския търговски кораб. Той беше забавил значително ход и скоро щеше да се озове точно където Мерик беше казал на Вивия, че се намира... точно в мига, в който ѝ беше казал.

Пред очите му лъжите му се превръщаха в истина.

Вероятно можеше да опита да попречи на сестра си с някоя нова измислица за рязка промяна в курса на търговския кораб... Но се съмняваше, че би му повярвала. Най-вероятно вече беше на позиция и очакваше нищо неподозиращата си жертва да премине покрай нея.

– Май ни изкопах доста дълбок гроб – обяви Мерик дрезгаво.

– Да, но после ще ни откопаеш – разпери ръце Кълен. – Винаги успяваш.

Принцът подръпна яката си.

– Бях невнимателен. Вълнението около този трижди проклет договор ме заслепи, а сега... – той издиша рязко и се обърна към Кълен. – Сега трябва да знам дали можеш да направиш необходимото.

– Ако имаш предвид състоянието на дробовете ми -подметна Кълен нетърпеливо, – те са в отлично здраве.

Стана още по-студено; около главата на Кълен проблеснаха снежинки.

– Не съм имал проблеми с тях от няколко седмици. Така че съм готов да се закълна – той сложи юмрук над сърцето си, – че мога да прелетя до кораба на Вивия и да възпра пиратския ѝ план. Поне докато не пристигнеш и ти.

– Благодаря ти.

– Не благодари на мен – поклати глава Кълен. – По чиста случайност се намираме тук, а не във Веняса. Ако все още бяхме в другия край на морето, изобщо нямаше да сме в състояние да се намесим – той замълча, след което въздухът леко се затопли. – Преди да тръгна, трябва да обсъдим още нещо.

Това не звучеше добре.

– ‘Матското момиче долу – продължи Кълен. – Имаш ли план за нея?

Мерик пое въздух уморено и провери ризата си – все още беше загащена.

– Работя по въпроса, Кълен. Няма да позволя да умре, повярвай. „Жана“ и народът ни обаче трябва да стоят на първо място.

Кълен кимна, очевидно удовлетворен.

– Тогава ще направя каквото трябва.

– Както и аз – рече Мерик. – Сега събери екипажа и призови приливовещите. Време е да уловим вятъра.

ДВАДЕСЕТ И ТРИ

Наближаваше залез слънце. Иврен беше излязла да потърси храна и беше оставила Сафи на размишленията за Изьолт и за Съдбата. Вярно беше, че шансовете Изьолт да срещне монахинята, която ѝ беше помогнала преди, не бяха малки – в крайна сметка колко карауенски монаси можеше да има на континента?

Също така вярно беше, че срещата им по-скоро се дължеше на шанса и вероятността – както това, че Райбър беше изтеглила Храбреца на лисиците от тестето с таро, – отколкото на някаква стара поема, напътстваща живота на монахинята.

Звукът от приближаващи се стъпки разпръсна мислите на Сафи. Вратата на каютата се открехна и зад нея изникна Мерик с дървена купа в ръка.

Той се ухили.

– Пак ли си дошъл да се бием?

Забележката беше груба, но силите на Сафи не ѝ стигнаха, за да се сдържи.

– Нужно ли е? – той влезе в каютата и бутна вратата с крак. – Май се държиш прилично.

– Така е – изсумтя тя.

Вярно беше. Въпреки че ѝ се щеше да заръмжи, да закрещи и да го накара да съжалява, че изобщо е доближил желязо до кожата ѝ, Сафи имаше достатъчно ум, че да пилее силите си за подобно нещо. Сега повече отвсякога се нуждаеше от план.

– Браво.

Той се приближи и сложи купата така, че да може да я достигне... макар че самият той остана по-назад.

С подрънкване на веригите тя надникна в купата. Блудкава супа, на чиято повърхност се поклащаше сухо хлебче.

– Какво е това?

– Каквото ядем винаги.

Той клекна и кръстоса очи с нейните. Бяха наситено тъмнокафяви. Той обаче изглеждаше отнесен, а бръчките на челото му бяха смръщени.

– В общи линии костен бульон, с всичко, което съберем за казана.

– Звучи... апетитно.

– Не е – повдигна рамене той. – Но гледай – дори ще ти начупя хляба.

Той улови хлебчето в купата и с почти извинителна усмивка го разчупи и пусна хапките в бульона.

Сафи го следеше през полуспуснати клепки.

– Това някакъв номер ли е? Защо се държиш добре с мен?

– Няма номер – в купата цопнаха нови парченца. – Искам да знаеш, че разбирам защо... ме нападна.

Той бавно върна очи на нея. Бяха станали сериозни. Дори сурови.

– И аз щях да постъпя така на твое място.

– Тогава защо не спрем? Щом разбираш, защо не отведеш Изьолт на брега?

Единственият му отговор беше да изсумти неопределено и да пусне последната хапка в купата. Сафи се загледа как тя подскача в бульона. По раменете ѝ плъзна раздразнение и тя поде тихо:

– Ако очакваш да бъда благодарна за супата...

– Очаквам – прекъсна я той. – На кораба нямаме много храна, домна, така че получи дажбата ми за вечеря. Така че да, малко благодарност не би била излишна.

Сафи нямаше какво да отвърне на това. Всъщност направо остана без думи – а предпазливостта ѝ внезапно се удвои. Какво искаше Мерик от нея? Магията ѝ не долавяше измама.

Принцът побутна купата.

– Яж, домна... о, чакай! За малко да забравя! – той извади лъжица от палтото си. – Какво ще кажеш за обслужването? Знаеш ли колко от моряците са готови да убият някого, за да получат лъжица?

– А ти знаеш ли – пресече го тя – колко моряци мога да убия аз с лъжица?

Думите ѝ предизвикаха ленива усмивка, но когато тя посегна към лъжицата, Мерик не я пусна. Пръстите им се докоснаха...

И по кожата на Сафи пробяга топлина. Тя потръпна и дръпна ръка назад, с лъжицата в нея.

– Скоро ще спрем – рече Мерик, очевидно не осъзнал реакцията ѝ. – Може да последва битка и... исках да те предупредя.

– Битка с кого? – гласът ѝ звучеше странно високо, а пръстите, в които стискаше лъжицата, все още тръпнеха. -Двете с Изьолт в опасност ли сме?

– Не.

Той поклати глава веднъж, но думата – и движението му – погъделичкаха магията ѝ. Лъжа.

– Ще се погрижа да сте в безопасност – добави той след кратък размисъл.

Истина, измърка магията ѝ.

Тя повдигна вежди и сръбна от супата. Беше отвратителна – въпреки че тя беше много гладна. Блудкава до степен на безвкусност, изстинала до степен на студ.

– Не ме гледай как ям – изфъфли тя. – Няма да убивам никого с лъжицата.

– Слава на Ноден – устните му се извиха нагоре. – Разтревожих се за целия екипаж.

Той замълча, после тръсна отсечено глава, сякаш за да прогони някакъв мрачен облак, който го тормозеше.

После върна очи върху Сафи; проницателният му поглед – не го беше виждала толкова проницателен досега – я изпълни с неприятното чувство, че той я вижда. Не само повърхността, а цялата, с всичките ѝ тайни.

– Ако трябва да бъда искрен – продума най-сетне, – ти действително си заплаха, домна. Затова се налага да стоиш в окови. Готова си на всичко за нишкосестра си, а аз съм готов на всичко за Кълен.

Истина.

Сафи не издаде нито звук – с изключение на сърбането, затова той продължи:

– Двамата с Кълен се познаваме от малки – откакто отидох в имението на Нихар, където работи майка му. Ти кога се запозна с Изьолт ?

Тя преглътна, едва не се задави с хляба, след което изхъхри:

– За какво ти е да знаеш?

– Благонамерено любопитство – рече с въздишка той.

Истина.

Сафи изви устни встрани. Мерик се държеше необичайно дружелюбно с нея – определено не беше длъжен да го прави, – а и тя си каза, че разкритието как се бяха сприятелили с Изьолт надали ще му даде някакво тактическо предимство.

– Запознахме се преди шест години – отвърна накрая. -Тя работи... по-точно работеше, за моя възпитател във Веняса. Заварвах я у дома му на всеки урок. Аз... отначало не я харесвах.

Мерик кимна.

– И аз не харесвах Кълен. Беше напрегнат и груб.

– Все още е такъв.

Той се разсмя – искрен, гръмогласен смях, който разля топлина в стомаха ѝ. Когато присвиеше очи и отпуснеше лице, беше хубав. Очарователно хубав. Противно на разума и дори на най-силните пориви на волята си, Сафи усети, че се отпуска.

– И аз мислех, че Изьолт е напрегната – изрече тя бавно. – Тогава не разбирах нишковещиците... нито пък номатците. Просто мислех, че е странна. И студена.

Мерик се почеса по наболите по брадичката косми.

– И какво стана?

– Спаси живота ми от един пръснат.

Тя хвърли поглед на Изьолт, която лежеше сковано на сламеника. Беше твърде бледа.

– Бяхме само на дванайсет, а тя ме спаси, без дори да се замисли за собствената си сигурност.

Близо до кафенето на Матю се беше появила землевеща. Сафи беше едва на няколко крачки от нея, когато беше започнало пръсването. Щом онази се хвърли към нея, Сафи реши, че всичко е свършено. Адски огньове или ноденски миноги, убедена беше, че животът ѝ ще приключи.

Докато внезапно отнякъде не изникна Изьолт. Тя скочи на гърба на жената и взе да се бие с нея, сякаш нейният живот беше заложен на карта.

Разбира се, Изьолт нямаше достатъчно сили, за да спре землевещата, така че слава на боговете, че Хабим се беше появил миг по-късно.

Това беше първият ден от обучението по самоотбрана на Изьолт заедно със Сафи при Хабим. И още по-важно -първият ден, в който Сафи беше погледнала на нея като на приятел.

А ето как ѝ се отплащаше тя сега – беше направила живота и на двете им на пух и прах.

Сафи разбърка супата и се загледа във въртящия се отгоре хляб.

– Вие с Кълен как се сближихте?

– Нещо подобно – Мерик облиза устни – с прекалена нехайност, и продължи: – Кълен има проблем с дробовете. Не... не знам дали си забелязала. Доста иронично – въздуховещ, който може да овладее нечии чужди дробове, но не и своите собствени – той се изсмя сухо. – Получи първия си наистина жесток пристъп на задушаване на осемгодишна възраст. Съживих го с помощта на ветровете си. Това е -Мерик кимна към супата. – Как е вечерята?

– Яла съм и по-гадни неща.

Той сведе глава.

– Ще го приема за комплимент. Правим каквото можем с малкото, с което разполагаме.

Той повдигна вежди, сякаш в думите му имаше скрит смисъл.

Сафи не успя да го открие.

– Какво искаш да кажеш?

– Че според мен и ти правиш същото – справяш се с онова, което имаш. Ще помогна на Изьолт, когато имам възможност.

– Не мога да си позволя да чакам толкова дълго. Нито пък Изьолт.

Той повдигна едното си рамо.

– Да, но нямаш избор. Окована си във вериги.

Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Пусна лъжицата и блъсна купата встрани. Бульонът плисна навън.

Нека се подиграва на безпомощността ѝ. Нека се смее на оковите ѝ. Тя беше запалила тази клада; и тя щеше да я изгаси... при това нямаше нужда от разрешение, нито неговото, нито на когото и да било другиго.

– Има ужасяващ вкус – рече тя.

– Така е – Мерик кимна в съгласие, което само я подразни още повече. – Но поне сега и аз ще успея да хапна нещо.

Той взе купата и излезе от стаята – небрежно, както се беше появил.

Изьолт отново беше в плен на просъницата. Гласовете се плъзгаха по ръба на съзнанието ѝ, а зад тях дебнеха сънищата. Тук имаше някого.

Не хората в каютата на кораба, чийто гласове Изьолт долавяше неясно. Това присъствие беше нещо като сянка -някой, който се виеше и шаваше в дъното на ума ѝ.

„Събуди се“, каза си тя.

– Остани заспала – пророни сянката.

Гласът ѝ беше познат: беше нейният собствен.

– Остани заспала, но отвори очи...

Гласът беше по-силен от нея. Обви ума ѝ в лепкав, непроницаем сироп и колкото и да крещеше сама на себе си да се събуди, успя да направи единствено това, което искаше гласът.

Тя отвори очи и съзря насмоления параван на каютата.

– Кораб – пророни сянката. – А сега кажи, нишковеща, как е името ти?

Сянката продължаваше да говори с гласа на Изьолт, макар че думите ѝ долитаха някак изкривено, сякаш тя непрекъснато се усмихваше.

– И с друго момиче ли пътуваш? С веровещица? Така трябва да е, защото в момента нишковещиците в морето не са много – само три, ако трябва да бъдем точни, а от тях само една е на нужната възраст.

– Кой... – понечи да каже Изьолт, макар че успя да изтръгне самотната дума от устните си с огромно усилие.

Гласът ѝ прозвуча като от хиляди километри и тя се зачуди проговорила ли беше всъщност в действителния свят... и затова ли гърлото ѝ пареше от усилието.

– Кой е там?

Задоволството на сянката нарасна, а по гръбнака на Изьолт пропълзя ледена тръпка;

– Ти си първият човек, който ме усеща! Никой досега не е чувал думите и заповедите ми. Просто следват нарежданията. Как така ти разбра, че съм тук?

Изьолт не отговори. При изричането на въпроса цялото ѝ тяло се беше разтърсило от нажежена до бяло болка.

– Бре, бре – обяви сянката, – тежко болна си, а ако умреш, аз няма да науча нищичко.

Тя се приближи и пръстите ѝ зашариха из мислите на Изьолт.

– Между другото, хич не е лесно да те разчета – доста си затворена. Казвали ли са ти го досега?

Тя не дочака отговора ѝ. Вместо това в ума на Изьолт прогърмя въпрос:

ПЪТУВАШ ЛИ С ВЕРОВЕЩИЦАТА НА ИМЕ САФИЯ?

Стомахът ѝ се сви. Ледът по гръбнака ѝ плъзна и по кожата. Тя напрегна цялата си сила и всичко, което беше научила, за да смаже чувствата си, мислите си, всяка частица знание, която заплашваше да излезе на повърхността.

Обаче беше твърде бавна. Сянката долови страха ѝ и се вкопчи в него.

– Така е! Така е! Трябва да е така, за да реагираш толкова остро. О, днес Съдбата е благосклонна към мен. А и беше далеч по-лесно, отколкото очаквах.

От сянката струеше щастие. Изьолт си я представи как пляска с ръце от радост.

– А сега се постарай да оцелееш, мила нишковещичке, нали така? Нали ще се справиш? Ще ми потрябваш пак, когато му дойде времето.

„Времето?“, помисли си Изьолт, неспособна да проговори.

– До нови срещи! – изчурулика сянката. После тъмното присъствие се стопи.

А Изьолт се събуди наистина.

Следващите няколко минути бяха неясна смесица от монахинята, която ѝ помагаше да се надигне, нишките на Сафи, които блестяха ярко в дъното на каютата, и всичко останало, което се въртеше и виеше.

– Сафи?

–Тук съм, Из.

Изьолт леко се успокои – докато монахинята не насочи вниманието си към превръзката. Тогава ѝ се наложи да напъне всички сили, за да не ѝ се разкрещи да върви по дяволите! О, да я пази Луната майка, нима беше възможно да изпитва толкова силна болка?

„Тежко болна си“, беше казал гласът на сянката. При вида на уплашените сиви нишки, които се виеха над монахинята и над Сафи, Изьолт се убеди, че е бил прав.