Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 25 страниц)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ

Когато Мерик най-сетне се приземи на главната палуба на „Жана“, там цареше оживление. Носеха се на запад, а изгряващото слънце ги следеше ядно в гръб.

Той присви очи към руля – точно срещу слънцето – и забеляза Кълен. Превитата му, задъхана фигура някак успяваше да изпълни платната с вятър. Кълен. Мерик се понесе през палубата, а над думкането на ветробарабана екна гръм.

След него се спусна цяла свита.

– Адмирале... – извика Райбър.

Той я отпрати с ръка със задъхана команда:

– Хермин.

Опитваше се да тича, говори и диша едновременно. Самият той вече беше уморен, така че не можеше да си представи колко изтощен е Кълен.

Хермин докуцука до него.

– Какво става?

– Йорис е намерил принц Леополд в безсъзнание до Кладенеца на произхода. Кръвовещият явно го е нападнал и предал.

Мерик забави крачка. И Леополд ли беше тук? Какво, по дяволите, щеше да прави с проклетия принц? За момента прогони мисълта и я остави за после.

– Адмирале! – викна Райбър отново. – Важно е, сър!

– Не сега.

Той скочи на квартердека, където вятърът брулеше по-шумно и по-силно. Приближи се до приведения над руля Кълен и се зачуди защо Райбър беше допуснала сърценишката си да се пресили толкова.

– Спри кораба! – изрева му. – Спри вятъра!

После стисна Кълен за редингота и го вдигна пред себе си.

Лицето на нишкобрат му сивееше, но очите грееха ясно зад ветроочилата.

– Не мога... да спра – рече той задъхано. – Трябва да настигнем... марсточаните.

– Ще ги настигнем, но не е нужно да бързаме толкова...

– Напротив! – извика Райбър и се изправи пред него. – Нужна е, защото кръвовещият е тук.

Дъхът заседна в гърлото на Мерик и той се опули срещу Райбър. Омагьосаният въздух дразнеше очите му, ревеше в ушите му. Той се метна към фалшборда и извади далекогледа си.

– Къде? – прошепна със заседнало в гърлото сърце.

– По на изток – Райбър внимателно побутна далекогледа надясно, докато Мерик не съзря самотно бяло петънце, носещо се по крайбрежния път.

Той премести далекогледа още по на изток, докато... Ето. Два силуета на коне, един в бяло, един в черно. Препускаха по същия път, а кръвовещият беше на не повече от една левга зад тях. Щеше да настигне Сафи и Изьолт, още преди Мерик да успее да долети обратно на брега.

Той събра далекогледа и си заповяда да вдиша – през носа. „Тежка миризма на задаващ се дъжд.“ След това издиша през стиснати зъби.

Това не помогна.

– Как, по дяволите – проскърца гласът му ядно, – това чудовище се озова тук толкова бързо?

– Пресвети светни – изруга Хермин и надникна през собствения си далекоглед. – Това бяло петно той ли е?

– Черпи сили направо от Пустотата – рече Райбър мрачно, а после изпищя: – Кълен! – и напусна фалшборда.

Мерик се спусна след нея и с помощта ѝ отскубна побелялата от стискане ръка на Кълен от руля. После плъзна своята под неговата мишница.

Тялото на нишкобрат му беше твърде изстинало, а дрехите му бяха подгизнали от пот.

– Трябва да спреш! – викна Мерик. – Спри ветровете си, Кълен!

– Ако спра – отговори той с учудваща решителност, – ще загубим договора ти.

– Животът ти струва повече от един договор – възпротиви се Мерик.

Кълен обаче се разсмя – насечен, сподавен смях – и повдигна отпаднало ръка, за да посочи на юг.

– Имам идея.

Мерик проследи пръста му, но видя единствено мрачното небе и проблясващите в далечината светкавици.

Когато обаче Райбър прошепна: „Не!“, стомахът му се сви.

– Не!

Той завъртя Кълен с лице към себе си. Косата на помощник-капитана беше толкова слепнала от потта, че дори вятърът не можеше да я повдигне.

– Изключено е да правиш това, Кълен. Забрави!

– Това е единственият ни избор. Нубревна се нуждае от... споразумението.

– Ти едва се държиш на краката си!

– Не е нужно да съм на крака... – рече той, – ако яздя буря.

Мерик заклати трескаво глава в паника, докато Райбър не спираше да шепти:

– Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей...

– Забрави ли какво стана последния път, когато призова буря?

Той погледна към Райбър за подкрепа, но тя вече плачеше... С ужасена сигурност той осъзна, че вече е приела избора на нишкобрат му.

Как обаче? Как можеше да се предаде толкова лесно и толкова бързо?

– Търговското споразумение не ни е нужно – настоя Мерик. – Нихарските земи са се съживили. Съживили са се, Кълен. Така че като твой адмирал и твой принц ти заповядвам да не го правиш.

Кашлицата на Кълен се успокои. Той си пое дълбок, наистина дълбок дъх, който прозвуча като ножове и огън.

След което се усмихна. Широка, плашеща усмивка.

– А като твой нишкобрат аз избирам да не те послушам.

Магията оживя с прилив на горещина и мощ, а очите на Кълен потръпнаха. Присвиха се. Зениците му се свиха... изчезнаха...

Над палубата забрули вятър... заблъска Мерик и Райбър и едва не ги събори на земята. Мерик нямаше избор.

Той свали редингота си, а Райбър пое към него, за да го вземе. Вятърът ги блъскаше, но те превиха тела напред – тя се беше насочила към вътрешността на кораба с палтото, а той напредваше към руля.

Щом застана на руля на бойния кораб на баща си, той отново отправи молитва към Ноден – този път обаче се молеше Кълен и всички от екипажа му да оцелеят след тази нощ.

Защото бурята вече се носеше към тях, а той не можеше да направи нищо, за да я възпре.

Сафи никога не беше пришпорвала кон толкова ожесточено. По страните на кобилата ѝ се стичаше пот, а петнистият кон на Изьолт се беше разпенил. Всеки момент можеше да загубят подкова или да стъпят накриво, но докато това се случеше, докато създанията не се сринеха от изтощение, тя нямаше избор – трябваше да галопира по пътя покрай скалния отвее.

Дългите им сенки препускаха до тях. Бледият пламък на изгряващото над Яданско море слънце блещукаше над широкия залив, чийто край дори не се виждаше. Над блестящите приливни води се издигаха голи скалисти острови във всякакви форми и размери.

Стоостровието.

Пътят пое със завой надолу и накрая достигна морското равнище... и до Дейна. След близо километър през зелени поля, внезапно отново се бяха озовали в пустошта. Наоколо беше оглушително тихо. Потресаващо мъртво. Начинът, по който сигналният камък пронизваше небето от мястото си, вързан над дисагите, не се нравеше на Сафи. Буквално молеха да бъдат забелязани.

– Има ли някого? – надвика тя четиритактовия тропот на копитата.

Изьолт за миг присви очи. След което ги ококори.

– Никого. Все още.

Сафи стисна юздите по-здраво и премести едната си ръка на дръжката на меча. „Само да стигнем до кея.“ Това беше всичко, което се искаше от нея.

– Знак! – кресна Изьолт.

Сафи се взря пред себе си. Някога красиво отпечатаният знак в момента висеше накриво на железен стълб. Беше четвъртият по ред, който виждаха.

ЛЕЙНА: 1 ЛЕВГА

Една левга. От града ги деляха няколко минути. Въпреки насълзените си от вятъра и прахоляка очи, въпреки че сърцето ѝ заплашваше да изскочи през гърлото от страх, въпреки че двете с Изьолт можеше да бъдат посечени от кръвовещия всеки момент, Сафи се усмихна.

Нишкосестра ѝ беше до нея. Единствено това имаше значение... – единствено това бе имало значение някога.

Конят ѝ взе поредния завой. Призрачната гора отстъпи и разкри града пред тях. Лейна беше обгърнала брега във формата на полумесец. Долепените една до друга къщи вероятно навремето бяха изглеждали шарени и свежи, но сега бяха в руини, с пропаднали покриви. Само три от кейовете все още се крепяха – от другите бяха останали самотни, щръкнали над вълните колове.

Сафи пришпори кобилата още по-яростно. Щеше да осигури трижди проклетото споразумение за Мерик.

– Това Мерик ли е?

Въпросът на Изьолт разпръсна мислите ѝ.

Тя огледа морето и в ума ѝ се надигна надежда... докато не съзря нубревненския боен кораб, който навлизаше в сърповидния залив на града. Движеше се с главоломна скорост, платната грееха на оранжевите слънчеви лъчи, а по палубата бродеха облечени в зелено моряци.

Надеждите ѝ се пръснаха на парченца. Тя извика на Изьолт да спре и дръпна юздите на собственото си животно.

Петнистият кон на нишкосестра ѝ спря на място в облак прах. Двете поведоха конете покрай скалата, присвили очи срещу слънцето. Животните пръхтяха от умора, но все още виреха уши.

– Това не е ли корабът, който оставихме на марсточаните? – рече Сафи накрая. – Корабът на принцеса Вивия.

– Униформите определено приличат на техните. Тоест ще си имаме работа с огневещи.

Сафи изруга и прокара гореща ръка по лицето си. Прахолякът застърга по кожата ѝ... Всичко стържеше – гърлото, очите, умът... А прахолякът не спираше да се наслоява.

– Войниците не са ли твърде много за един-единствен кораб? Съмнявам се да е заради мен.

От юг долетя гръм – краткотраен, но оглушителен. Сафи извърна глава... и от езика ѝ се отрони водопад ругатни.

Буреносните облаци наближаваха стремително, а на изхода на залива имаше още кораби. Марстошки бойни галери, строени в редица, сякаш за да предпазват Стоостровието.

Или да препречат пътя на „Жана“.

– Мерик няма да може да влезе.

Тя пришпори кобилата в лек тръс. Пътеката зави навътре в сушата; може би гората от изсъхнали борове щеше да ги защити донякъде от ускоряващия се вятър и от очите на марстошките моряци.

– Това е най-малката ни грижа – рече Изьолт и ускори хода на коня си. – Първият кораб почти е стигнал до кейовете на Лейна. Очевидно е засада...

Гласът ѝ замлъкна, защото нов порив на вятъра връхлетя отгоре ѝ... и върху Сафи.

И двете прикриха лица и заслониха очи и уста. Вятърът се заигра с дрехите и косите им, задрънча по сбруята на конете и затрака със сухите като кокали клони над главите им. Единственото светлината на сигналния камък не се подчини на волята му. Сафи си даде сметка, че вероятно не беше лошо да го прибере. Нямаше нужда да привличат вниманието на марсточаните.

Докато отвързваше камъка от дисагите си, Изьолт се провикна:

– На кой кей трябва да стигнеш?

Добър въпрос. Сафи нямаше никаква представа кой от проклетите кейове беше номер седем. Не можеше да се ориентира сред толкова много оголели колове.

– Налага се да опитаме и трите.

Тя потупа кобилата, чиято козина все още тъмнееше от потта, но явно животното се беше поуспокоило ходом. После я въведе сред боровете.

– Някакви идеи за план?

– Всъщност – отвърна Изьолт бавно – май да. Спомняш ли си онзи път край Веняса? Когато си разменихме дрехите?

– Да не говориш за случая до кръчмата, когато онези мръсни номатсомразци едва не ни убиха?

– Точно за него!

Изьолт докара коня си по-близо – явно предпочиташе да не се налага да реве с пълно гърло целия си план. Косата се мяташе и виеше около лицето ѝ.

– Дадохме им онова, което очакваха да видят, нали помниш? Изведнъж обаче номатското момиче, което бяха сгащили, се оказа ти.

– Доста изкусен номер – усмихна се Сафи нервно и махна собствената си коса от очите си.

– Какво пречи да го направим отново? – попита Изьолт. – Все пак може да опитаме да достигнем Дейна преди кораба, но ако не успеем...

– Така изглежда.

– ...тогава ще зарежем конете, ще скрием сигналния камък и ще се разделим. Аз ще бъда примамката и ще ги привлека към града. Това ще ти позволи да стигнеш до кейовете. Обиколи ги и трите и се върни при сигналния камък. Запали го и аз ще те открия.

– Абсолютно изключено – отсече я Сафи ядосано. – Това е най-тъпата идея, която ти е хрумвала някога. Защо ще се излагаш на опасност...

– Точно в това е номерът – прекъсна я Изьолт. – В Спогодбата пише, че не могат да убиват никого на чужда почва, нали?

– Пише още, че не могат да слизат на сушата тук, но тях това очевидно не ги интересува.

– Всъщност Спогодбата гласи, че тук не могат да пристават чуждоземни съдове – възпротиви се Изьолт. – Техният съд не е чуждоземен.

– Именно за това говоря, Из! Изопачили са тази клауза, защо да не го сторят и с другите? Дори не сме сигурни дали изобщо се стремят да не нарушават Спогодбата.

Това накара Изьолт да се замисли – слава на боговете, – но Сафи тъкмо вдигна юзди, за да подкара отново, когато нишкосестра ѝ вдигна ръка.

– Нишкокамъните... – рече равно. – Ако се озова в беда, ще разбереш по нишкокамъка си. Ако светне, значи трябва да ми дойдеш на помощ.

– Не...

– Да – в ъгълчето на устата на Изьолт заигра усмивка, тя извади нишкокамъка си и го стисна здраво. – Ясно ти е, че планът може и да сработи, а и е единствената смислена стратегия, която мога да измисля. Просто трябва да се благодарим, че Дейна е опустял град. Никой няма да пострада.

– Освен нас, искаш да кажеш.

– Престани да спориш и започвай да се събличаш.

Тя скочи от седлото и омота юздите си около един нисък клон. После взе да разкопчава ризата си.

– Задава се буря, Саф, а ти си в окото ѝ. Мога да бъда дясната ръка, ако ти пожелаеш да си лявата.

„Лявата ръка вярва на дясната – непрекъснато повтаряше Матю. – Лявата ръка никога не се обръща назад, преди портмонето да бъде задигнато.“

Изьолт винаги беше играла ролята на лявата ръка – винаги беше разчитала на Сафи, за да отвлича вниманието докрай. Е, сега беше ред на Сафи да стори същото.

В гората нахлу мощен вятър. Той връхлетя върху Сафи, около нея... а после се събра зад нея. Тя се обърна с насълзени очи. Над дърветата се виеха черни като катран буреносни облаци.

– Това не ми харесва – рече тя; вече наистина се налагаше да крещи. – Всъщност направо го ненавиждам – и бурята, и плана. Защо трябва все да сме „ние“? Не може ли да бъда само аз?

– Защото „само аз“ не сме ние – викна Изьолт в отговор. – Винаги ще те следвам, Сафи, както и ти винаги ще следваш мен. Нишкосестри до края.

При тези думи в дробовете на Сафи се надигна свирепа, пареща нужда. Искаше да сподели с Изьолт всичките си чувства – благодарността, обичта, ужаса, вярата... но не го направи. Вместо това се усмихна мрачно.

– Нишкосестри до края.

После послуша съвета на Изьолт: скочи от кобилата и започна да съблича дрехите си.

Едуан надуши старата си наставница от повече от километър. Никога не би сбъркал мириса ѝ – прясна изворна вода и солени скали. Познаваше го, както познаваше собствения си пулс.

И знаеше, че няма как да го избегне, освен ако не решеше да се отклони от пътеката – което не смяташе да прави -или да я убие на място.

Което също нямаше да прави.

Носеше се през размазани в петно зелени гори, жълтеникави скали, утринна светлина и громоляща буря. Едуан достигна до най-тясната точка на пътеката – участък, в който от едната страна имаше високи скали, а от другата – бездна, спускаща се към морето, и отпусна хватката си върху собствената си кръв. Върна силата на сърцето и мускулите си на тялото си, забави ход и спря.

Монахиня Иврен стоеше пред него, неподвижна като статуя. Единственото движение беше горещият вятър в косите и в карауенското ѝ наметало. На ремъка ѝ бяха останали само два ножа. От меча ѝ нямаше и следа.

Старата монахиня не се беше променила за двете години, откакто Едуан беше напуснал Манастира. Може би лицето ѝ беше малко по-изпечено. И уморено – изглеждаше, сякаш не беше спала от дни. Дори седмици. При все това косата ѝ си оставаше все така сребриста.

А изражението – все така нежно и загрижено, каквото го помнеше.

Това го разгневи. Никога не беше имала правото да се тревожи за него... определено нямаше това право и сега.

– Мина твърде много време – подхвърли тя с гърления си глас. – Пораснал си.

Той усети, че стисва зъби. И присвива очи.

– Отстъпи!

– Знаеш, че не мога да го направя, Едуан.

Той извади собствения си меч от ножницата. Едва доловим шепот на фона на грохота на вълните под тях.

– Ще те посека.

– Няма да е лесно.

Иврен изви китка. В дланта ѝ тупна зловещо острие. Тя ловко изнесе крак назад и приклекна в отбранителна позиция.

– Не забравяй кой те е обучил.

– А ти не забравяй за вещерството ми, монахиня Иврен.

Той извади ножа за дуел от хълбока си и присви колене като нея.

Тя се раздвижи – завъртя се и наметалото ѝ се вдигна във въздуха. Целеше да го обърка, само че той не изпускаше ръката ѝ от очи. В крайна сметка самата тя го беше научила, че тайната на всяка битка с ножове е да владееш ръката с ножа.

Иврен се въртеше все по-близо. Той се приведе, за да я посрещне.

Обаче посрещна не острието ѝ, а стъпалата... по-точно, тока на ботуша ѝ, който се заби във врата му. Едва тогава и ножът се заби в гърдите му.

Той залитна назад, не достатъчно ловко. Както би го направил, ако се биеше с някого другиго, а не с нея.

Магията му изригна и той отскочи на десет крачки назад – твърде бързо и твърде далеч, за да успее да го последва. После сведе очи.

Ножът ѝ го беше порязал. Четири плитки разреза, които вещерските му способности щяха да излекуват, независимо дали го искаше, или не. Щеше да пропилее част от силите си за безвредни драскотини.

– Знаеш кои са – викна Иврен и взе да обикаля решително около него. – Дали сме обет, длъжни сме да ги браним.

Едуан я наблюдаваше изпод вежди.

– Значи си чула слуховете? Уверявам те, монахиня Иврен, те не са Каар Ауен. За целта трябва и двете да са ефировещи.

– Това няма значение – тя се усмихна ужасяващо, в смесица от възторг и дива ярост. – Явно сме разтълкували погрешно Записите и не е нужна пустовеща. Видях го, Едуан – момичетата пробудиха нубревненския Кладенец на произхода...

В този миг той нападна, насочил меч, макар че по някаква причина не се хвърли напред с цялата сила, на която беше способен. Не изви посоката си в последния миг, не изстреля бърза поредица от ножове. Просто насочи меча си напред, а тя – както и очакваше – се изви вляво и го парира с лекота.

– Момичетата доплуваха до центъра на извора – рече тя.

– Невъзможно – Едуан се извъртя наляво.

– Видях го със собствените си очи. Видях как магията се възпламени, а земята затрепери.

Тя замахна към него с ножовете си, след което заби пръста на крака си в коляното му със светкавичен ритник.

На пръста имаше острие.

В крака на Едуан изригна болка... следвана от кръв. Той потисна рева си и се завъртя встрани, преди да попадне под атаката на нови остриета.

Опитваше се да го измори. Дребни рани, с които да го забави.

Обаче вече се беше задъхала – нещо, което беше изключено две години по-рано. Беше уморена и беше изключено да издържи повече от него. Дори с бързите си, безмилостни атаки. Дори той да я щадеше.

– Видяла си единствено онова, което си искала да видиш – рече той и отскочи назад. – Кладенецът никога не би ги допуснал до средата.

– Но го направи.

Иврен се спря, вдигнала ръце и остриета в готовност, заковала върху него поглед, пълен с плам.

– Момичетата докоснаха извора на Кладенеца и той се пробуди. А после водите излекуваха Изьолт.

Изьолт. Номатското момиче без кръвомирис.

Не можеше тя да е едната от Каар Ауен. Той отказваше да го повярва. Беше твърде обикновена. Твърде мрачна.

Колкото до веровещицата, ако тя действително беше другата половина от Каар Ауен, то да я предостави на баща си означаваше да наруши карауенския си обет. Самата мисъл за това изпълни жилите му с ярост. Нямаше да загуби всичко ценно в живота си, защото монахиня Иврен беше лековерна, отчаяна стара глупачка.

Затова той запрати един от ножовете си към нея със светкавично движение.

Иврен го отби във въздуха и използва засилката, за да хвърли един от собствените си ножове.

Едуан се метна наляво. Улови ножа и го хвърли обратно.

Тя обаче вече танцуваше нагоре по козирката, превръщайки терена в свое предимство. Лесно изпълзя нагоре по камъните и извади камичката от ножницата... последното ѝ оръжие. После се хвърли към Едуан.

Той се метна напред и се изтъркаля под нея. После се изправи, замахна с меча...

...и острието се удари в камичката и се спря в париращия зъб. Ръката ѝ потрепери. Беше изключено малкото ѝ острие да устои на меча; или пък силата ѝ да възпре тази на Едуан.

– Не забравяй... кой си – простена тя.

Стоманата на меча му се плъзгаше... все по-близо до нея. Всеки момент лакътят ѝ щеше да поддаде. И острието му щеше да разпори гърлото ѝ.

– Каар Ауен са дошли, за да ни спасят, Едуан. Не забравяй дълга си към тях.

Камичката се изметна.

Острието на Едуан се стрелна надолу. Достигна гърлото ѝ...

...обаче той го спря. Задържа го в последната частица от секундата. По стоманата покапа кръв. Иврен пое въздух, ококорила очи.

– Приключихме – заяви Едуан и отдръпна меч.

Пръсна кръв. Тя покапа по лицето на Иврен и по униформата на Едуан.

Лицето ѝ посърна рязко. Пред очите му тя се превърна в уморена, стара баба.

Гледката го свари неподготвен, затова без да промълви нищо повече, той прибра меча си в ножницата и се спусна надолу по пътеката.

Обаче щом стигна завоя към гората – под грохота на гръмотевиците, които долитаха от далеч по-близо от очакваното, – в гърба му издрънча стомана. Тя застърга в ребрата му и прониза десния му бял дроб.

Усещането беше познато. Карауенски нож за хвърляне. Същият, който самият той беше запратил по нея преди малко.

Заболя го. Освен това кръвта, която заклокочи в гърлото му, затрудни дишането му. Мисълта, че Иврен беше безскрупулна, както винаги, обаче го накара да се усмихне. Поне това не се беше променило.