Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 25 страниц)

ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ

Това като нищо щеше да излезе най-глупавият план, който Изьолт беше измисляла някога, така че – в името на Луната майка, – дано Мерик и договорът му да си заслужаваха.

„Осемдесет крачки“, помисли си тя, докато гледаше приближаващите я с пълна скорост по главната крайбрежна улица в Дейна седемнайсет моряци. Други дванайсет трополяха по първия кей, на който вече стоеше закотвеният им кораб.

Защото – разбира се – марсточаните бяха достигнали града в същия момент като тях самите. И сега войниците – някои от които несъмнено бяха огневещи... или нещо по-лошо – се носеха към нея с ужасяваща пъргавина.

Изьолт не помръдна. Не трепна. Стоеше на самия край на града. Щеше да се раздвижи, когато моряците достигнеха на двайсет крачки от нея. Подобно разстояние щеше да ѝ позволи да запази преднината си – поне докато Сафи влезеше в града.

Беше огледала добре терена на влизане, но планът ѝ до голяма степен се основаваше на догадки. Много от онова, което смяташе, че знае за павираните улици и улички на Лейна, може и да беше погрешно и ако пролуките между покривите не бележеха улици отдолу и ако голямата, квадратна дупка между тях не беше централният градски площад, то тя беше прецакана, с една дума.

В плана ѝ имаше и други недостатъци – например, че изрязаната от ризата на Сафи бяла кърпа, която прикриваше косата ѝ, можеше и да не се задържи на силния вятър. Или че беше избрала ужасна уличка между долепените къщи -сенчесто-мрачна и доста стръмна.

Или, че както беше застанала тук, вдигнала високо ръце, докато сабята ѝ все още беше в ножницата, може би беше твърде уязвима.

Шейсет крачки. Вече виждаше очите на моряците; насочените им напред саби проблясваха, а нишките над тях се виеха в лилаво старание.

„Няма да те убият – напомни си тя за стотен път. – Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

Тя усещаше нишките на Сафи зад себе си – горяха в тъмнозелена готовност, докато пълзеше през сенките на гората. Сафи беше готова, значи и тя също беше готова. Начало, край – само че този път обратно.

Трийсет крачки.

Изьолт заби пети в земята, пое дъх...

Двайсет крачки.

Тя побягна.

Потъна в дебелите сенки, но пред нея се мержелееше сива светлина. Паваж и фасади на магазини.

Зад нея екнаха стъпки. Въпреки че бяха с меки ботуши, а гръмотевиците трещяха все по-близо с всяка изминала секунда, не можеше да сбърка трополенето на марсточански крака.

В края на уличката Изьолт се изпързаля, зави рязко и се обърна надясно. Улица... широка улица. Точно на това се беше надявала. Тя се изкачваше по диагонал през хълма, водейки към нещо в далечината – може би площад.

Дано да беше площад.

С периферното си зрение Изьолт различаваше разбити врати и изпочупени прозорци. Вятърът все още духаше в гръб и я тласкаше напред. Вече беше завалял и дъжд. Капките плющяха по улицата и паважът беше станал хлъзгав.

В дъното на съзнанието си тя се зачуди какво трябваше да предприеме за дъжда, когато стигнеше площада. Той щеше да се отрази на отбраната ѝ...

Или пък не, предвид, че от улицата пред нея изскочиха нови войници. Онези от кея явно бяха тръгнали направо по хълма, за да пресекат пътя ѝ.

Беше влетяла сама в капана и планът ѝ стана на пух и прах, преди още да е започнал.

Не, не. Не можеше да позволи на паниката да я завладее. Нуждаеше се от миг – от една секундичка без марсточаните, които дишаха във врата ѝ.

Тя зави рязко наляво. Краката ѝ се подхлъзнаха, тя се претърколи напред... и се улови за един знак. Маневрата ѝ костваше ценни мигове, но нямаше време да съжалява. Пое дъх и краката ѝ отново се замятаха с пълна сила. Уличката несъмнено щеше да я изведе до друга главна улица. А тя несъмнено щеше да намери миг-два, за да помисли.

Насочи вниманието си към паветата под себе си. Към това да мести крак пред крак, да поема дъх... и после пак.

„Покой. Покой.“ Щеше да се справи.

Зави по нова главна улица...

...на която имаше още марсточани – извираха от друга уличка по-напред. Един след друг те се втурнаха към нея. Беше в капан. Или...

Тя зави вляво – и влетя в паянтова врата.

Рамото я прониза от сблъсъка. Тя прехапа език и усети в устата и в ума си крясъка от болка и вкуса на кръв. Точно от подобна промяна имаше нужда. За кратко настъпилият покой ѝ позволи да прецени терена: магазинче с тезгях и врата зад него.

Тя се метна през тезгяха. Прозорецът се пръсна и вътре нахлу бурята.

Както и войниците, но тя вече се беше изстреляла през задната врата и беше изскочила на уличката отзад. Стрелна се надясно – рязко, светкавично. Над главата ѝ бляскаха светкавици и виеше вятър, но сградите я пазеха.

Стигна до ъгъла, зави... и по стената зад нея затракаха отровни стрелички. Което значеше, че във веселбата се бяха включили и отрововещи. Марстошките Усойници.

Внезапно сградите свършиха. Светлината и вятърът я връхлетяха и Изьолт се озова на площад. На площада, на който се беше надявала. В средата се мъдреше мърляв стар шадраван. Отгоре му имаше статуя на нубревненския бог Ноден – с изсечени мускули и къдрави коси, – седнал на кораловия Си трон.

Изьолт скочи на високия до коленете ѝ ръб на шадравана, хлъзгав от водораслите и птичите курешки. Тоест, лесно можеше да се подхлъзне към марсточаните и не можеше да разчита на кой знае каква стабилност.

През същото време моряците не спираха да се носят след нея – рояк прогизнали от дъжда униформи и съсредоточени нишки. Дребни и жилави, широкоплещести, очевидно женствени, изобщо – всякакви.

Поради вятъра, плисъка на дъжда и грохота на черните облаци над главата ѝ слухът ѝ не беше от полза. Кожата ѝ беше изтръпнала и мокра.

Първите войници изскочиха на площада... и забавиха крачка. Спряха предпазливо, а нечий женски глас надвика воя на бурята:

– Това не е тя!

Стомахът на Изьолт стана на камък. Тя посегна с лява ръка към главата си. Кърпата я нямаше. Прогизналата ѝ черна коса се виждаше ясно;

– Намерете истинската домна! – нареди жената. – Към брега!

Ледът, сковал стомаха на Изьолт, тръгна нагоре. Попречи ѝ да диша. Щяха да си тръгнат... просто така?

– Чакайте! - изпищя тя и скочи от шадравана.

Ако успееше да привлече вниманието на няколко от тях и да ги задържи тук, Сафи може би щеше да има шансове.

Тя се затича след оттеглящите се войници. Няколко бяха спрели и се обръщаха към нея. Бавно, много бавно. Изьолт се пресегна към сабята си, готова за нападение.

До мига, в който не я прониза гореща вълна. Хряс! След което нишките се свиха, толкова рязко, че коленете ѝ едва не се подкосиха.

Само за един дъх време безброй нишки просто се бяха скъсали. Бяха пречупени.

Пръснати.

Най-близкият войник се извърна с лице към нея. Очите му бяха черни. Кожата му беше покрита с плюски.

После той започна да дере ръкавите си... кожата си... докато зад него все повече войници се обръщаха към Изьолт.

И всички се пръсваха.

ТРИДЕСЕТ И ОСЕМ

Сафи огледа запустялата улица край кея иззад една избеляла елша. Потрепваше с пръстите на краката си, впила нокти в грубата кора, а поривът да помогне на Изьолт направо щеше да прекърши гръбнака ѝ.

Тя обаче не изостави плана и изчака и последният марсточанин да се спусне след Изьолт по уличката. После тръгна към Дейна.

Не отлепяше очи от кораба, заклатил се силно край първия кей. Няколко моряци се суетяха по палубата, но бяха твърде заети с усилващата се буря, за да погледнат към нея. Все пак тя извади карауенския си меч – за всеки случай.

Очите ѝ се стрелкаха между пътя, който приближаваше, и най-близкия кей. Празно, празно... наоколо нямаше жива душа. Един от доковете трябва да беше посоченият от чичо Ерон в договора кей Седем.

Макар че на този етап не би се учудила, ако се окажеше, че кей Седем изобщо не съществува. Че чичо Ерон никога не беше имал намерението да изпълни своята част от уговорката.

Е, в този случай излъганият щеше да остане той, защото Сафи беше решена да осигури договора за Мерик през адски огньове или океански миноги.

В мига, щом стъпи на първите павета, на главата ѝ падна тлъста дъждовна капка. Тя погледна небето – и мигновено се раздуха. Бурята почти беше достигнала Лейна и определено не беше естествена – особено с тези черни облаци.

„Какво правиш, принце?“

Дъждът се усили. Внезапно една от вълните заля мярката за висока вода, потопи първия док и покри паважа с пяна..

Дотук с дебненето значи. Сафи се затича... препусна като бясна. Ако бурята продължаваше така, след минути и трите кея щяха да се озоват под вода.

Тя стигна до първата дървена платформа. Беше покрита с водорасли и скърцаше заплашително под подметките ѝ. Сафи направи четири крачки напред, без да изпуска поклащащия се отпред боен кораб от очи, после се обърна, готова да се втурне към следващия кей.

Докът обаче беше хлъзгав, вълните го блъскаха яростно, а вятърът беше твърде силен. Тя толкова се беше съсредоточила в това къде стъпва и кога да прескочи следващата вълна, че не забеляза спотаилата се наблизо тъмна сянка.

Едва когато отново се върна на улицата, тя най-сетне забеляза марстошката Усойница на трийсет крачки пред себе си, точно на пътя към следващия кей.

– Ако дойдеш с мен, никой няма да пострада! – извика Усойницата.

Гласът ѝ – а и силуетът, определено бяха женски.

„Не, благодаря“, помисли си Сафи и вдигна меча. Жената нямаше оръжие, за разлика от нея. Тя размаха меча си.

– Ще ти дам само един шанс, веровещице! Или се присъедини към Марсток като съюзница, или умри като наш враг!

Сафи едва не се изсмя на думите ѝ. Мрачен, гневен смях, защото този миг беше очаквала цял живот: мигът, в който вещерските ѝ способности щяха да изрисуват мишена на челото ѝ и войниците щяха да се спуснат да я гонят.

Вярно, толкова години беше очаквала по-скоро ад-бардове, но спокойно щеше да се задоволи и с Усойниците.

Тя присви тяло в бойна готовност за атака. Блесна светкавица. Тя премигна – не успя да се овладее, – а щом отново отвори очи, вятърът я заблъска. Дъждът я прониза. А жената вече имаше оръжие... разбира се. Преди един удар на сърцето ръцете ѝ бяха празни, а сега в тях се мъдреше млатило, чиято желязна глава беше с размерите на черепа на Сафи.

– Откъде, по дяволите, се взе това? – промърмори Сафи. – И това по топката шипове ли са?

Тя отскочи назад – макар че вятърът почти не ѝ позволяваше да помръдне – и за миг се замисли дали карауенската стомана беше достатъчно здрава, за да пререже желязото.

Реши, че не е – точно в мига, в който бодливата смъртоносна топка се понесе към главата ѝ.

Сафи се изви настрани. Млатилото профуча покрай главата ѝ, един от шиповете закачи кожата ѝ и кръвта нахлу в очите ѝ. За част от секундата думите на договора грейнаха под клепачите й: „Всички уговорки ще бъдат прекратени, ако кръвта ѝ бъде пролята“.

В следващия миг кракът на Усойницата полетя към лицето ѝ и времето ѝ за мислене изтече.

Тя блъсна ботуша с лакът и успя да наруши равновесието ѝ – както и да я накара да отпусне млатилото.

Сафи замахна с меча си към желязната верига, обаче вместо засилката на топката да замотае веригата около меча – и да ѝ позволи да изтръгне оръжието от хватката на Усойницата – желязото сякаш се разтопи... плъзна се над стоманата... и отново се събра в едно от другата страна на острието.

Тя стисна очи, за да прогони кръвта и дъжда, убедена, че не е видяла добре. Обаче не беше така. Жената променяше брънка след брънка чак до желязната топка – и направи млатилото още по-голямо, а шиповете му – още по-дълги. Пред Сафи стоеше железовеща.

„Проклятие... Проклятие, проклятие, проклятие?

Сериозно беше подценила врага си. Не можеше да се изправи срещу нея сама. Карауенската стомана също беше желязо, така че единственият ѝ шанс бе да се отърве от меча, да се промъкне покрай Усойницата, след което да се спусне напред, сякаш Пустотата я гонеше по петите.

И тя направи именно това. Захвърли меча встрани -наум се извини на Иврен, – а когато Усойницата замахна с млатилото, целейки се в бедрата ѝ, тя скочи колкото можеше по-високо.

Само че не достатъчно. Топката се понесе към глезена ѝ, готова да смаже костите ѝ с железните си шипове.

Сафи се подчини на инстинкта. Извъртя се във въздуха и изметна дясна пета навън. Тя се заби в гърлото на Усойницата.

Сафи не успя да види какво стана след това. Зад нея изригна омагьосан порив на вятъра и преди да се усети, тя полетя над врага, носена от виещата буря. После паважът се стрелна към лицето ѝ – твърде стремително – и тя се строполи на земята. Болката прониза цялото ѝ тяло.

Вече валеше. Светкавиците пращяха, съскаха и се мятаха сред яростния вятър.

Тя се вдигна на крака и премигна, за да прогони водата и убийствената болка. После се втурна решително напред към втория кей. Както и преди, направи четири крачки по хлъзгавите дъски и хукна обратно.

Където я чакаше Усойницата.

Затова Сафи направи единственото, което успя да измисли: вдигна ръце във въздуха и извика:

– Твоя съм!

Усойницата обаче не отпусна млатилото.

– Остави ме да те окова, веровещице, и тогава ще ти повярвам!

– Веровещица? – викна Сафи и повдигна рамене невинно. – Мисля, че си хванала погрешното момиче!

Лъжа, просъска магията ѝ.

– Аз съм просто домна, при това имението ми не е кой знае какво!

– Не можеш да ме измамиш – изрева жената.

Униформата ѝ се развяваше на вятъра. Шалът ѝ се беше размотал и плющеше бясно като черно знаме.

Незнайно защо Сафи не можеше да отдели очи от черното парче плат... както и да се отърси от собствената си магия. „Лъжа, лъжа, лъжа!“, пищеше тя неспирно. „Грешка, грешка, грешка!“

Подобна реакция беше твърде яростна за дреболията, за която беше излъгала.

И в този миг Сафи разбра. Досети се.

Пръсване.

Още щом думата се процеди през съзнанието ѝ, небето избухна.

От облаците изригна взрив от горещина и блясък. Той я заслепи напълно, погълна всички звуци, притъпи всички сетива.

Коленете ѝ се подкосиха. Тя се катурна напред, премига, протегна ръце с отчаяно желание да установи къде е, къде е и Усойницата...

И най-важното – кой се пръсва.

Пред очите ѝ изплува неясно изображение... Усойницата. На колене. Втренчена с ужас в ръцете си, които – както забеляза тя замаяно – бяха с разкъсани ръкави.

Тази жена ли щеше да се пръсне?

Сафи напъна всички сили, за да се надигне и да седне, за да се противопостави на вятъра, на заряда във въздуха и да потърси следи от черно или мазно по жената...

След което осъзна, че шалът на Усойницата липсваше. Беше се размотал напълно и сега черната ѝ коса се вееше във всички посоки като рамка на бронзовото ѝ, красиво лице с остри черти.

Пред нея стоеше Императрицата на Марсток.

* * *

Ветровещерската буря беше разстроила магията на Едуан – беше попречила на мириса на Сафия да достигне до кръвта му. А може би тя имаше и друго саламандрово платно. Така или иначе, не му беше останало какво да стори, освен да остави способностите си настрана и просто да следи марсточаните през Дейна с поглед с надеждата те да го отведат до нея. Когато си даде сметка, че моряците се бяха събрали на един от площадите, той се качи на покривите, за да вижда по-добре, а и за да се движи по-бързо.

Въпреки това, когато достигна до площада, забеляза, че моряците се бяха втурнали обратно към морето... А номатското момиче без кръвомирис стоеше до статуята на нубревненския бог. Беше ги заблудила до един. Беше примамка.

Едуан изруга и мигновено предизвика магията си, за да потърси веровещицата. Щеше да се заеме с номатчето по-късно. След това обаче ноздрите му уловиха мириса на нещо познато: черни рани и разкъсана смърт. Болка, мизерия и безкраен глад.

Пръсване.

Вещерската му природа се отдръпна назад, за миг поразена от изненада. И от ужас при вида на марсточаните, късащи униформите си. И на черната мас, която забълбука под кожата им. И на номатското момиче, което се готвеше за бой с тях.

Беше му пределно ясно, че трябва да се измъква... веднага. Той обаче направи друго. Изчака. Огледа се... А накрая реши.

От устните му се откъсна ръмжене. Това беше дело на Кукловода. Едуан вече можеше да разпознае стила ѝ. Явно се беше досетила къде е веровещицата и сега се опитваше да му помогне по своя извратен, пръсващ начин.

Тоест, ако Изьолт загинеше тук, вината щеше да бъде негова – точно обратното на отплата за живота.

Затова той се втурна към стрехата и скочи. Полетя от третия етаж към шадравана. Вятърът свистеше в ушите му.

Силно, стремително. Десният му крак докосна земята. Той впрегна засилката си в претъркулване и се изправи на крака – точно навреме, за да не се вреже в нишковещата,

Чиято сабя се носеше към главата му. Той залегна ниско и стоманата изсвистя във въздуха.

– Не! – успя да извика единствено, преди да извади меча си от ножницата и да се обърне към най-близкия пръснат.

Мъжът беше от Усойниците, но беше разкъсал черната си качулка, а кожата му беше мазна и се гърчеше. Той хапеше въздуха в търсене на някого, когото да погълне.

Едуан заби острието си в рамото му... после го извади. Горещата киселина пръсна по наметалото му, без да го закачи. Една капка обаче попадна на лицето му и изгори кожата на бузата му.

„Значи кръвта им наистина е отрова!

Нямаше време да размишлява над прозрението си. Пръснатият мъж вече се тътреше напред. Киселинната му кръв разяде униформата и постепенно гърдите и ръцете му се разкриха: обсипани с горещи мехури, готови да се пръснат.

– Главата! – изкрещя момичето, преди да замахне широко със сабята.

Стоманата се впи в плътта. В жилите и костите. Главата на Усойника полетя във въздуха, тялото му се заклати несигурно и взе да пръска киселина по площада като фонтан. Капките попаднаха върху дрехите на момичето и прогориха плата. Тя отстъпи назад... после заби крак в обезглавеното тяло. То се строполи.

Номатчето зяпна ръкавите си, сякаш ужасено от дупките. Глупачка. Не беше ли виждала как действа киселината? Сама си беше виновна, задето се беше изпречила на пътя ѝ толкова безразсъдно. И въпреки това Едуан усети, че отваря уста и произнася:

– Стой зад мен.

После се насочи към още четирима марсточани и се зае с тях. Те се хвърлиха към него... Разбира се, досадната нишковеща не остана зад него, както ѝ беше наредил, а се спусна напред и замахна със сабя на височината на гърлото.

Не улучи. Най-близкият от пръснатите отскочи назад с неестествена ловкост. „Ветровещ“, осъзна Едуан и се спусна напред, вдигнал собственото си оръжие. Онзи отново отскочи назад. Кожата му вреше в черно.

Вятърът блъсна Едуан и той залитна към шадравана. Нишковещата също се олюля, макар че успя да запази равновесие.

Зад него се разнесе оглушителен трясък. Той едва успя да се извърне и да види пукнатината, която разцепи шадравана, когато нишковещата го стисна за наметалото и го дръпна.

Шадраванът се пръсна в кълбо от водни пръски и парчета стар камък. Едуан и момичето на име Изьолт обаче вече се носеха към близката уличка. Явно някой от марсточаните беше приливовещ и беше намерил източник на сили. Едуан не можеше да го надвие.

Омагьосаният вятър го блъскаше в гърба подобно на нож, опитващ се да разцепи кожата му. Наметалото все пак го предпазваше, а той предпазваше момичето.

Той се затича по-бързо и я побутна пред себе си.

– Надясно! – извика и тя се стрелна в новата посока.

Дъждът валеше силно. Пронизваше ги. Което само усили силата на пръсващия се приливовещ. Над улиците се понесе кръвожаден писък. Няколко писъка... десетки писъци.

– Наляво! – излая той на следващата сенчеста пресечка.

Нямаше представа накъде тичат, но едно беше ясно:

трябваше да увеличат разстоянието между себе си и пръснатите. Можеше да скрие номатчето, докато това приключеше.

Да, Щеше да се издължи на Изьолт за живота си, след което щеше да я забрави завинаги. Тя не беше Каар Ауен; не беше негов проблем.

Той съгледа нишата на един вход в края на улицата. Вратата беше увиснала на пантите си.

– Напред! – викна той. – Вътре!

Нишковещата забави ход, извърна се и го погледна опулено.

– Давай.

Той я стисна за ръката свирепо и напомпа кръвта си с магия. Скоростта му се удвои, уличката се размаза, а момичето изпищя. Не тичаше толкова бързо, а той не можеше да накара кръвта ѝ да ускори.

След миг обаче се озоваха на входа, той я блъсна вътре, дръпна я към вътрешността на къщата и я поведе през кухнята. Задъханото им дишане почти заглушаваше воя на вятъра и плющенето на дъжда навън.

„Бюфет.“

Едуан съзря високия шкаф в дъното на кухнята, опасно близо до счупения прозорец. Обаче беше единственото скривалище, което виждаше. Той бутна момичето към него.

– Влизай вътре.

– Не. – Тя се обърна и го погледна. – Какво правиш?

– Отплащам ти се за живота си. Ти ме пощади; сега аз ще пощадя теб.

Той завъртя китка, разкопча саламандровото си наметало и ѝ го подаде:

– Скрий се под това. Няма да те надушат.

– Не.

– Ти глуха ли си, или глупава? Пръснатите са на няколко секунди оттук. Повярвай ми.

– Не.

Тя присви лешниковите си очи. Но не от страх. От безсмислен инат.

– Повярвай ми – повтори Едуан по-внимателно, докато ушите и магията му се ослушваха за пръснатите.

Щяха да се появят всеки момент, а номатчето не помръдваше.

А ако не помръднеше, той нямаше как да ѝ изплати дълга си.

Затова той прибягна до единствените думи, за които беше сигурен, че ще я накарат да го послуша:

– Мхе веружта. Мхе веружта.

Тя повдигна високо вежди.

– Откъде... откъде знаеш тези думи?

– Оттам, откъдето и ти. Сега влизай.

Той я блъсна мощно във вътрешността на бюфета. Търпението му се беше изчерпало, а и надушваше приближаващите се пръснати. Омазани с кръв тайни и покрити с мръсотия лъжи.

Момичето се подчини на волята му. Пристъпи в бюфета и го измери с очи със странното си изражение на лице. Той ѝ подхвърли наметалото. Тя го улови ловко.

– Колко да изчакам? – попита, след което очите ѝ се плъзнаха по тялото му. – Ранен си.

Той сведе очи към кървавите петна от старите си рани, както и от новите пробойни, нанесени му от Иврен.

– Дреболия – промърмори, след което затвори вратата.

Лицето на момичето потъна в сянка, но преди да затвори съвсем, той спря.

– Дългът за живота ми е изплатен, нишковеща. Ако пътищата ни се пресекат отново, не се заблуждавай: ще те убия.

– Не, няма – прошепна тя, а вратата хлопна.

Едуан се застави да замълчи. Тя не заслужаваше отговор – ако мислеше, че ще я пощади, грешката си беше нейна.

Затова той вдигна нос, засили магията си, обърна гръб на бюфета и излезе в този свят на дъжд, вятър и смърт.

Мерик летеше, ослепял от ужас. Кълен почти беше достигнал до Лейна и се носеше към първия кей. Нещо обаче не беше наред. Той беше полетял по-бързо, отколкото бе по силите на Мерик, и се беше откъснал от него, при това с неовладяна агресия, каквато не беше виждал у него преди. Принцът остана да се мята зад него, опитвайки се да се овладее, доколкото можеше.

Когато най-сетне достигна до града, той се строполи на първия разцепен кей – където беше видял да се приземява и Кълен. Въпреки това в шемета на бурята не виждаше нищо. Още по-плашещото беше, че цялото му тяло се тресеше от магията. Тя дращеше безумно отвътре по кожата му – сякаш някой наблизо щеше да се пръсне. Сякаш този някой скоро щеше да блъсне и Мерик през ръба.

Той прекоси кея на бегом и с подскоци и се устреми към сушата. До фасадата на един магазин изтрещя светкавица и той съзря Кълен. Беше коленичил в началото на уличка и по тялото му играеха тлъсти, ослепителни ивици електричество. После светкавицата отшумя, а нишкобрат му изчезна зад завеса от вятър, морска вода, келп и пясък.

Мерик достигна до уличката. И се вряза с главата напред във въртяща се стена от светкавици и вятър.

Не... сега имаше още нещо. Стъкло и трески от дърво. Кълен вече събаряше цели сгради.

Мерик влетя във всичко това с рев от светлина, звук и електричество. После вихърът го помете. Вятърът го пречупи. Водата го заля. Магията го погълна.

А той не можа да ѝ се противопостави. Не беше и наполовина добър колкото Кълен, а и имаше чувството, че силите му може да се пръснат всеки момент. Затова единственото, което можеше да направи, беше да се предаде.

Вихърът го заиздига нависоко, толкова бързо, че стомахът му сякаш остана някъде долу. Нагоре, нагоре, нагоре, в неспирен полет. Той стисна плътно очи. Отломките го блъскаха. Стъклото драскаше голата му кожа.

После обаче се почувства свободен – също толкова бързо, колкото го беше засмукала бурята. Въртенето престана; вятърът го остави. Бурята обаче продължаваше – той я чуваше, усещаше я...

Под него.

Насили се да отвори очи, напъна магия, за да остане във въздуха, докато успее да се ориентира какво ставаше.

Намираше се в облаците над бурята на Кълен. Циклонът обаче се изкачваше и засмукваше облаците наоколо, а скоро засмука и него самия.

Ето го обаче – тъмна точка посред бурята, на стотици стъпки под него. Кълен.

Без да се замисля, Мерик се хвърли напред в болезнен вихър от своя собствен вятър. После освободи магията си и полетя свободно надолу. Носеше се по-бързо, отколкото се беше изкачил, в бесен устрем към улицата. Докато летеше през тази кръстоска от ад и вещерска буря, той и за миг не изпусна нишкобрат си от насълзените си очи.

Кълен го съзря. Беше клекнал на паважа до една срутена... не, до една срутваща се в момента сграда. Той беше притиснал ръце о гърдите си, отметнал глава назад. Мерик разбра, че го е видял.

Кълен вдигна ръце нагоре. Порив на вятъра се вряза в Мерик и го улови посред полета му. Спусна го полека на улицата. В окото на бурята на Кълен.

В мига, щом подметките му докоснаха земята, Мерик се хвърли към нишкобрат си. Той беше коленичил, свел лице надолу.

– Кълен! – изкрещя Мерик.

Гърлото го заболя от напъна да надвика неспирния грохот, трясъка на рушащите се сгради и пръскащото се стъкло. Той падна на земята. Парчетата стъкло се забиха в коленете му.

– Кълен! Спри бурята! Трябва да се отпуснеш и да я спреш!

Единственият отговор беше потръпването на гърба на Кълен – трепет, който му беше пределно познат. Беше го виждал твърде често през живота си.

Той изправи тялото на нишкобрат си и изрева:

– Дишай! Дишай!

Кълен обърна лице към него и размърда безсилно устни. Лицето му беше посивяло и се кривеше...

А очите му бяха по-черни и от водния ад на Ноден.

Дишането нямаше да го спаси – не и от този пристъп.

Нишкобрат му се пръсваше.

Един мъчителен, болезнен миг Мерик остана вторачен в най-добрия си приятел. Потърси по лицето му някаква следа от човека, когото познаваше.

Кълен разтвори широко уста, циклонът запищя с неговата ярост и покварената магия разтърси Мерик, заплашвайки да пръсне и него.

Той обаче не отстъпи уплашено и не отблъсна Кълен. Бурята навън беше нищо в сравнение с онова, което бушуваше вътре в него.

Кълен впи пръсти в ризата му и от пукнатите мехури покапа черна кръв.

– Убий... ме – изхъхри той.

– Не.

Мерик не успя да каже друго. Единствено тази дума можеше да изрази всичко, което чувстваше.

Кълен го пусна и за мимолетен миг чернотата в очите му се отдръпна навътре. Той се усмихна тъжно, съкрушено на Мерик.

– Сбогом, мой кралю. Сбогом, приятелю.

После скочи нагоре във вихър от скорост и мощ и се изстреля във въздуха над кея. Вятърът и отломките се стовариха върху Мерик, притиснаха го към улицата и заглушиха сетивата му. Цяла вечност единственото, което чувстваше, единственото, което беше, беше циклонът на Кълен.

Докато могъщ трясък не разцепи хаоса и парчетата дърво и болка не се понесоха надолу с грохот.

А светът на Мерик потъна в мрак.