Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 25 страниц)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТ

Изьолт се опомни замаяно с въпроса защо светът вонеше на умряла риба, защо на мястото на тавана имаше облачни лилави небеса и защо ръката ѝ гореше.

От гърлото ѝ се откъсна стон. Тя отвори очи – и на мига изкрещя.

Над нея се беше надвесил мъж, чиято огромна къдрава брада се беше разстлала чак по корема ѝ. Той беше сложил ръце на ранената ѝ мишница. Изьолт не разбра какво прави, но болеше като адските двери.

Тя отново писна и се опита да се измъкне.

– Тихо – прошепна Сафи, стиснала я здраво за рамото. – Той ще те излекува.

– Мускулът се лекува – промърмори Иврен от другата ѝ страна. – Но преди да започне да оздравява, ще се влоши.

Изьолт преглътна едва – гърлото ѝ беше съвсем пресъхнало, – после върна очи на брадатия лечител. В нишките му светеше зелена съсредоточеност, макар че от време на време се долавяха и червените проблясъци на отегчението.

Да, наистина я лекуваше, но не му беше приятно.

В същия момент тя забеляза въжетата около китките му – бяха останали скрити под широките му ръкави. Мъжът беше пленник. Тя се огледа наоколо. Да, още нишки, грейнали от отегчение, с по някой яркочервен оттенък на яд тук-там. Под нишките стояха мъже в редици с униформи като тази на лечителя.

Тя се обърна към Сафи.

– Това корабът на принца ли е?

– Не. Всъщност е този на сестра му...

В далечината проехтя гръм.

– Какво беше това? – изхриптя Изьолт.

Нишките на Сафи се обагриха в ръждива вина.

– Ами... хм... нападнати сме от бойната флота на Марсток.

– Оказва се – рече Иврен със стоманена нотка в гласа, -че приятелката ти е сгодена за императора на Картора, затова марсточаните я преследват.

Нов гръмовен трясък нахлу в ушите на Изьолт. Сафи хвърли трескав поглед в морето.

– Приближават бързо – тя премина на марстошки и се обърна към лечителя. – Побързай, или ще опиташ карауенския ми меч...

– Определено няма да я опита – прекъсна я Иврен.

– ...и карауенската ми камичка.

– Нито пък нея, но... – Иврен също премина на марстошки, – всички ще се издавим, ако не приключиш по-бързо.

Мъжът изсумтя.

– Не мога да работя по-бързо. Проклетото номатче има плът на демонско изчадие.

С ловко движение, твърде бързо, за да бъде предотвратено, Сафи измъкна един нож от ремъка на Иврен и го опря в гърлото му.

– Повториш ли го, си мъртъв.

Очите на мъжа проблеснаха още по-гневно, но той продължи работа с повече старание. Проехтяха нови залпове, но сякаш идваха от хиляди километри. Както и с вонята на мъртва риба и гъделичкането на брадата на лечителя.

Накрая гласът на Сафи надви болката ѝ.

– Приключи ли? Раната излекувана ли е?

– Да, но ще ѝ бъде нужно време, за да се възстанови.

– Но няма да умре ?

– Не. За съжаление. ‘Матска измет...

Гласът му секна и беше заместен от вой. Изьолт усети, че брадата му се вдига от стомаха ѝ.

Зрението ѝ отново се фокусира и разкри Сафи, която блъсна лечителя към останалите моряци.

– Проклет да си – изсъска тя след него. – Пустовещерска гад. Дано пропаднеш през адските двери...

– Достатъчно – намеси се Изьолт.

Тя опита да стане. Иврен клекна ниско и ѝ подаде ръка... не, подаде ѝ нещо в ръката си. Тънка връв с малък болкокамък.

– Това ще притъпи сетивата ти, докато магията на лечителя подейства.

Тя нахлузи връвчицата на дясната ѝ китка. Камъкът оживя и блесна – а болката изчезна. Прилив на сили заля тялото ѝ, тя се изправи и дори успя да се усмихне на монахинята.

Щом обаче се наведе към стъпалата си, в очите ѝ нахлу ярка светлина.

Сребристото лъчение я заслепи напълно – пулсираше и се завихряше наоколо. В него проблясваха жилките на виолетов глад и черна смърт...

„Нишки“, осъзна Изьолт със смесица от страх и удивление. Не беше виждала по-големи – бяха дълги поне колкото половината кораб. А най-странното беше, че сякаш идваха изпод него. Под водата.

– Нещо идва – прошепна тя. – Нещо огромно и... гладно.

Иврен застина. После я стисна за рамото.

– Ти виждаш ли животински нишки?

– Не.

Яркото сребристо-черно се движеше светкавично.

– Но какво друго може да има под кораба?

– Ноден да ни е на помощ – въздъхна Иврен. – Морските лисици са ту...

Последните ѝ думи бяха погълнати от взрив от вода и звук. Корабът се наклони назад, а от морето изригна нещо огромно... направо чудовищно.

Всичко плувна във вода, а завързаните марсточани се разкрещяха от ужас.

Изьолт обаче почти не ги забелязваше – вниманието ѝ беше приковано в създанието пред нея. Змия, дебела колкото мачтата, която се виеше по вълните към носа отдясно на борд. Вместо с люспи тя беше покрита с гъста сребриста козина, а главата ѝ беше лисича – само че десет... двайсет пъти по-голяма от тази на нормална лисица.

Създанието затрака с челюсти и заизвива тяло към кораба. В устата си имаше далеч повече зъби от което и да било нормално същество.

При това остри. Зъбите му определено бяха остри.

Онова, което стресна Изьолт най-много обаче, беше яркият, кръвожаден блясък на нишките му – както и широко отворената му паст...

Съществото изпищя.

При описанието на морските лисици на Райбър Сафи не си беше представила това.

Както не си беше представила, че писъкът на създанието ще бъде като душите на обречените. От гърлото на чудовището изскочиха хиляди пронизителни нотки, към които се включи и крясъкът на второ чудовище, надвесило се над „Жана“ до тях.

Тъпанчетата ѝ едва не се пръснаха и тя отнесено си даде сметка, че сърцето ѝ е учестило ударите си. Хвърли поглед към другия кораб, търсейки Мерик през разпененото море, но го отмести в мига, в който близката лисица нададе писък.

Чудовището си беше намерило жертва – марсточанина, седящ най-близо до парапета на кораба. Мъжът се опита да събере магията си и по ръцете му запращяха искри, но с вързани китки му беше трудно да се отбранява.

Сафи се изправи на крака, вдигна ножа си и изрева:

– Остави го на мира!

Морската лисица изви шия към нея.

По дяволите. За миг леденосините очи на чудовището -носещи се стремително към нея – я изпълниха с удивление, след което тя хвърли един от ножовете си. Той се заби в черната зеница, морската лисица изметна тяло с писък и се скри под вълните. Корабът се заклати мощно, но създанието не изплува повече.

Сафи хвърли трескав поглед към „Жана“, но установи, че и втората лисица се беше махнала.

– Браво – обади се Изьолт.

Тя закрачи внимателно по главната палуба – очевидно движението в морето я затрудняваше. В лявата ѝ ръка проблясваше ятаган.

Сърцето на Сафи надви главата ѝ. Гледката на Изьолт на крака – нищо, че силите ѝ идваха от болкокамъка – я изпълни с желание да се засмее облекчено. Или да се разплаче. Най-вероятно и двете.

Най-много я въодушевиха очите на нишкосестра ѝ. Блестяха и... бяха отворени.

– Ново оръжие? – попита Сафи със смущаващо пресипнал и дрезгав глас.

Изьолт се усмихна.

– Все с нещо трябва да опазя кожата ти.

Гърлото на Сафи я стегна още повече.

– Карауенската стомана е най-добрата, нали знаеш?

– Така е – изръмжа Иврен и се насочи към момичетата, стъпвайки уверено по клатещата се палуба. – А ти, домна -измери тя гневно Сафи с очи, – само загуби ножа си и ядоса чудовището още повече.

– Прогоних го.

Тя махна към поуспокоилото се море.

– Не! Те ловуват така – Иврен извади нов нож за хвърляне. – Проверяват кораба, пробват как се бием. После се гмурват. Докато си говорим, и двете лисици набират скорост и се носят към повърхността. Ще се опитат да разклатят корабите и ще сграбчат всеки, който падне.

Сафи зяпна и усети вкуса на соления въздух.

– Искаш да кажеш, че ще се върне?

– Да – монахинята махна с нож към нея. – Затова вземи ножа и двете застанете разкрачени, глупачки!

Сафи грабна ножа, а в същия миг Изьолт извика:

– Ето я!

Дъските се пръснаха с оглушителен трясък. Корабът рязко се заклати наляво... наляво... Сафи изви тяло към палубата, обратно на движението му.

Зад нея се разнесоха крясъци. Марстошките моряци се затъркаляха към водата. Вързаните им ръце им пречеха да се спрат.

Сафи и Изьолт се спогледаха – и Сафи начаса разбра, че мислят едно и също. Двете едновременно спряха да се противят на накланящия се кораб и се оставиха на гравитацията.

Дървесината задържа босите стъпала на Сафи на място и я принуди да заподскача на ситни крачки след Изьолт, чиито ботуши се бяха плъзнали с лекота по мокрите дъски.

Изьолт стигна другия край първа, изрева и сграбчи една зелена туника точно преди собственикът ѝ да се претърколи през борда. Беше брадатият огневещ-лечител.

– Сега не е такава измет, а? – викна Сафи.

Внезапно се разнесе вик. Втори марсточанин – младо момче – се носеше към парапета. Тя се втурна след него, но той се прекатури през парапета. Сафи се надвеси след него и впи пръсти в глезена му, а Изьолт се вкопчи в нейния.

– Дър-......жа те – рече тя през стиснати зъби и прегърна парапета с ранената си ръка. – Но няма да е задълго... ох, по дяволите.

Корабът спря да се накланя. Гравитацията подейства и корпусът му се понесе в другата посока сред плисъка на вълните и скърцането на гредите.

Сафи и момчето се преметнаха обратно на палубата, Изьолт, стиснала здраво парапета, запищя от болка... докато накрая не се появи Иврен, някак задържаща се на крака, и не вдигна Сафи на нейните собствени.

Морската лисица изскочи от водата – твърде близо до драпащата на място Изьолт.

Сафи метна ножа си по звяра. Той се заби в окото му, на сантиметри от първия.

Чудовището изпищя и отново се гмурна. Засипа ги дъжд от солени пръски, а корабът се разклати още по-бясно.

Сафи изправи Изьолт на крака. Дясната ѝ ръка висеше отпуснато, а лицето ѝ беше сгърчено от болка... но тя все пак успя да извика:

– Много точно.

– Само че се целех в другото око.

– Престани с това! – викна ѝ Иврен на няколко крачки от нея, с младия марсточанин до себе си. – Само хабиш ножовете ми!

Тя извади меча си и разсече въжетата на момчето.

– И стига стърча там! Трябва да освободим мъжете, докато можем.

Изьолт кимна уморено и се помъкна към най-близкия от войниците. Сафи обаче нямаше оръжие – за пореден път.

Иврен извади последния си нож за хвърляне.

– Не губи и този, домна.

– Да, да.

Сафи го взе и се насочи към най-близкия моряк. Освободи го с три бързи рязвания. Премина към следващия, после този до него. Един след друг сваляше въжетата им. Развързаните мъже се заеха да помагат на другарите си, докато няколко от освободените огневещи застанаха в отбранителна формация в квадрат в средата на палубата. Сафи хвърли поглед към водата – все още спокойна, – а после и към „Жана“.

Морската лисица, която беше нападнала другия кораб, също беше изчезнала.

За частица от секундата тя се обнадежди, че чудовищата може би се бяха отказали от лова... но после Изьолт изпищя:

– Пак идва! От южната страна!

От южната страна. Точно където беше тя в момента – прерязваше въжетата на поредния моряк. Мамка, мамка, мамка му... тя разряза и последните нишки и мъжът се изправи тромаво.

Морската лисица изскочи над вълните и преметна глава над парапета. Зъбите ѝ се стрелнаха напред – зъби и въртящи се очи, придружавани от писък, от който мозъкът ѝ щеше да се пръсне.

Щеше да я изяде. Щеше да прекърши тялото ѝ на две и да я погълне...

В гърдите я блъсна вятър. И в краката. Тя се преметна рязко назад и се отдалечи от чудовищната паст. Море, небе и кораб се сляха в едно, заедно с огньовете на огневещите, а тя забеляза Мерик, който летеше към нея.

В гърдите ѝ се надигна благодарност... и облекчение...

Тя се стовари на палубата. Той също. Върху нея. После корабът се лашна на другата страна, той се претърколи встрани и прогърмя:

– Какво търсим тук, по дяволите?

Тя премигна стреснато, но после се изправи на крака и извика:

– Ти ще ме предадеш на марсточаните!

– Не, вече се отказах!

Той извади абордажната си сабя и във вихър от стомана взе да реже въжетата на пленниците. Едно след друго. Докато работеше, изкрещя:

– Ноден е благосклонен към мен, домна, а само глупакът би загърбил подобна чест.

– Чест? – изписка тя, преряза въжетата на един старец и се втренчи във водата. – Що за чест е да те връхлети трижди проклета морска лисица?

– Стига приказки! – той посочи стълбата на кораба. – Слез долу и не се показвай!

– Не го прави! – извика Изьолт и се спусна към Сафи.

Иврен я последва. Нишкосестра ѝ продължи задъхано, със сгърчено лице:

– Лисицата се е насочила към кърмата. Трябва да стигнем при хората отпред.

Без дума повече те се спуснаха към предната част на кораба. Сафи и Изьолт дърпаха бясно хората от парапета и ги блъскаха към Мерик и Иврен, които режеха въжетата им неуморно. Огневещите не помръдваха от формацията си, готови за бой.

Лисицата обаче беше прекалено, прекалено бърза за тях – и за когото и да било другиго. Тя се вряза в кърмата на кораба. Разнесе се пукот на дърво, корпусът се издигна рязко нагоре и Сафи едва не полетя към морето.

Водата пред носа изригна. Втората лисица се изправи във въздуха с писък и се устреми към тях, готова да събори колкото хора успее от голата палуба – независимо че тялото ѝ гореше.

Сафи погледна Изьолт. Нишкосестра ѝ кимна. Както преди, момичетата се оставиха на гравитацията и затрополиха заедно надолу по палубата. Право към пастта на морската лисица.

Сафи се отблъсна от парапета – застанал почти успоредно на повърхността на морето – и изпъна тяло колкото можеше. Ножът ѝ се заби в косматата челюст. Обля я кръв.

Зададе се и Изьолт. Носеше се ниско по фалшборда. Ятаганът ѝ се заби дълбоко във врата на чудовището. Морската лисица подскочи и главата ѝ се отпусна.

Изьолт изтръгна ятагана и от онази рана също плисна кръв. Сафи се претърколи надолу и с всички сили нанесе съвършен удар с ножа си.

Създанието беше отворило широко уста. Тя запрати ножа напред, той влетя в гърлото на лисицата и се заби там.

Изьолт пък замахна с ятагана и съсече челото на чудовището.

Морската лисица нададе вой – отчаян, обречен вой, -след което потъна под вълните.

Първата лисица пусна кораба. Съдът се стовари в морето, а Сафи и Изьолт едва успяха да се вкопчат в парапета, преди да бъдат изхвърлени зад борда* Пръсна солена вода, навсякъде се търкаляха и залитаха хора, но те двете се държаха здраво.

Накрая корабът се успокои. Сафи успя да се вдигне на крака и издърпа и нишкосестра си до себе си.

– Как си? Къде те боли?

– Навсякъде – ухили се Изьолт. – Болкокамъкът не е особено силен.

Преди Сафи да успее да извика Иврен на помощ, Мерик изрева:

– Още е рано за празнуване!

Стъпките му прокънтяха по палубата, а около него се завихри все по-шеметен вятър. Иврен тичаше след него.

– Животното още не е мъртво.

Той достигна до Сафи и вятърът се заигра с дрехите и с косите ѝ.

– Ще се върне.

– А и марстошката флота все още се носи насам – вметна Иврен и посочи хоризонта.

– Да не говорим за втората морска лисица – Изьолт сграбчи Сафи за ръкава и я дръпна от парапета. – Плува стремително към нас, този път към носа.

– Дръжте се – изрева Мерик. – Ще използвам магия, за дани...

Морската лисица удари. Корабът подскочи във въздуха. Краката на Сафи се отлепиха от палубата и тя видя единствено ярките облаци и лилавото сияние – вятърът на Мерик ги обгърна. Въздушният вихър отнесе и четиримата на „Жана“. Те се сринаха до бака тежко и изключително болезнено. Сафи обаче нямаше време да провери дали е ранена. Докато се оглеждаше за Изьолт – и я откри стиснала ръката си на няколко крачки, – тя забеляза отблясъците от огън.

Не, от четири огъня. Каците с риба се бяха издигнали във въздуха и горяха. От тях лъхаха топли вълни – заедно с миризмата на препечена риба. Край тях стоеше Кълен. Дъхът му излизаше насечено, а очите се бяха изцъклили на лицето му. Той обаче успяваше да задържи ръце напред, вдигнал каците във въздуха, без магията му да отслабва.

– Кълен – извика Мерик, вече скочил на крака, и се втурна към барабана. – Закарай първата каца на място!

Той вдигна чука и зачака най-близката горяща каца да се обърне и да се плъзне пред барабана.

После стовари чука. Въздухът изскочи от барабана и застигна кацата, тя се понесе над водата, а пламъците се разгоряха бясно. После тя цопна във водата пред най-близката марстошка галера.

– Следващата! – викна Мерик и след миг и втората каца полетя.

Последваха третата и четвъртата. Всяка падаше пред марсточаните.

– Отдалечава се – рече Изьолт.

Очите ѝ бродеха във водата под кораба и взеха да се отдалечават – към падналата във водата риба.

– Спусна се след каците.

– Кръвожадни създания... – чу се Иврен.

Сафи подскочи – беше забравила за монахинята, свила се уморено край тях.

– Обичат пърлена риба.

Сафи закова очи във водата и проследи двете тъмни сенки, които се отдалечиха от кораба, след което изскочиха изпод вълните в далечината. Нападнаха горящите каци; усукаха тела и се сбиха за рибата.

В същото време марстошките галери се носеха право към морските лисици. За части от секундата Сафи почти съжали марсточаните – съмняваше се, че разполагат с каци с риба, които да изстрелят в морето за отвличане на вниманието.

След миг обаче се опомни – Изьолт се беше изпотила и трепереше. Сафи тръгна да ѝ помогне, а вятърът – омагьосаният вятър – подухна над „Жана“ и изду платната ѝ.

Бойният кораб изстена измъчено, след което пое на изток.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ

Въпреки малкия болкокамък и свършеното от огневещия, в ръката на Изьолт пулсираше тъпа, упорита болка. Тя все по-трудно успяваше да я пренебрегне, докато сивото Яданско море и далечният бряг се носеха стремително край нея. Омагьосаният вятър на адмирала и помощник-капитана направо беше вдигнал „Жана“ над водата в опита им да отдалечат кораба от марсточаните.

Изьолт и Сафи седяха на бака; гърдите им се повдигаха често, а Изьолт непрекъснато стрелкаше с очи Иврен до тях. Не можеше да се сдържи. Преди шест години и половина жената я беше напътствала, направо я беше спасила. Изьолт имаше чувството, че знае едновременно всичко и нищо за нея.

В спомените ѝ Иврен наподобяваше ангел. И беше по-висока. В действителност тялото ѝ беше покрито с белези, със загрубели черти, остаряло... да не говорим, че беше с половин глава по-ниска от Изьолт.

Косата ѝ обаче... тя беше все така лъскава и бляскава, каквато си я спомняше Изьолт. Ореол, достоен и за Луната майка.

Тя отклони любопитните си очи – беше ѝ трудно да задържа погледа си твърде дълго. Нишките на Иврен, Сафи и всички останали грееха в хиляди ярки нюанси. Те се набиваха в очите на Изьолт, независимо накъде ги насочеше. Към моряците, ужасени или в триумф, замаяни от развоя на събитията или на път да се сринат от изтощение.

Внезапно няколко нишки край нея засияха с отвращение. Собствениците им бяха забелязали кожата и очите ѝ. Никой обаче не изглеждаше враждебен, така че тя просто забрави за тях.

След часове – а може би само минути – „Жана“ взе да забавя ход. Омагьосаният вятър утихна съвсем и в привикналите с воя му уши на Изьолт остана единствено тишина. Кожата ѝ, която беше опъвал доскоро, сега се отпусна. Естественият бриз сам тласкаше кораба, а над главите им грееше пълна луна.

– Добре дошли в Нубревна – промърмори Иврен.

Изьолт се изправи и болкокамъкът просветна за миг. Тя се насочи към фалшборда. Сафи и Иврен я последваха.

Брегът не се различаваше кой знае колко от този северно от Веняса – скалист, назъбен, блъскан от бурното море. На мястото на горите по върха на скалите обаче лежаха големи бели камъни.

– Къде са дърветата? – попита Изьолт.

– Там са си – отвърна Иврен уморено, – но вече не приличат на дървета.

Тя откачи рязко ножницата с ятагана от ремъка си, след което извади мазен парцал от наметалото.

Дъхът заседна в гърлото на Сафи.

– Това не са камъни, нали? – обърна се тя към Иврен. – Пънове са.

– Аха – отговори монахинята. – Когато са мъртви, дърветата не могат да устоят дълго на бурите.

– Защо... защо са изсъхнали? – попита Изьолт.

За миг Иврен огледа изненадано и Сафи, и Изьолт, сякаш за да се увери, че въпросът беше искрен. След като установи, че е така, тя повдигна вежди.

– Цялото крайбрежие беше поразено по време на Великата война. Карторските землевещи отровиха почвата от западната граница до устието на река Тимец.

Лед скова дробовете на Изьолт. Тя погледна Сафи, чиито ужасени нишки се бяха свили навътре.

– Защо не сме чували за това досега? – попита монахинята Сафи. – Учили сме за Нубревна, но... в нашите учебници по история страната е описана като тучна и пълна с живот.

– Защото историята се пише от онези, които печелят войните – отговори Иврен.

– И все пак... – продължи нишкосестра ѝ и извиси глас, а нишките ѝ се разтвориха. – Ако всичко беше лъжа, щях да го разбера.

Тя улови Изьолт за ръката и я стисна толкова силно, че Изьолт усети болка въпреки болкокамъка. Раната ѝ затуптя.

Болката обаче беше ободряваща. Тя я пое, доволна, че я накара да изпъне гръб и да отвори уста. Очите ѝ се спряха на благоговейното, съсредоточено лице, с което Иврен чистеше ятагана си – същия, който беше използвала тя самата. По лъскавата стомана все още лепнеше кръвта на морските лисици.

Докато монахинята търкаше с отработени, сигурни движения, Изьолт изведнъж се замисли колко ли ножа беше изчистила през живота си. Беше лечителка, но и боец – при това поне половината ѝ живот беше преминал във Великата война.

Когато те двете със Сафи почистваха своите остриета, бършеха петна от пръсти и пот – пазеха стоманата от всекидневието.

Когато обаче Иврен... а и Хабим и Матю... дори Гречя... лъскаха мечовете си, те чистеха кръвта, смъртта и миналото, което беше невъобразимо за Изьолт.

– Разкажете ни – рече тя тихо – какво се е случило с Нубревна.

– Карторците започнаха всичко – поде Иврен простичко и думите ѝ затанцуваха по вятъра. – Землевещите им раниха почвата. Седмица по-късно Далмотската империя ни изпрати своите водовещи, за да отровят крайбрежието и реките. Накрая – макар и не по важност – марстошките огневещи изпепелиха източната ни граница до земята.

– Действията им очевидно бяха съгласувани, защото запомнете едно – Ловац така и не падна. През всички векове война Пазачите на Ноден и Водните мостове на Стефин-Екарт ни държаха в безопасност. Затова според мен империите са решили, че ако се обединят за кратко, може и да успеят да ни сринат – веднъж завинаги.

– Но не се е получило – вметна Изьолт.

– Поне не в началото – Иврен спря да чисти и отправи взор в далечината. – Империите съсредоточиха последните си атаки в месеците преди Спогодбата. После изтеглиха армиите и флотите си, но оставиха магията да ни довърши. Отровата се просмука в почвата, плъзна нагоре по реките, а марстошките огньове изгориха цели гори до земята.

– Селяните и земеделците бяха принудени да навлязат в сушата. Колкото се може по-близо до Ловац. Градът обаче вече беше твърде пренаселен. Мнозина загинаха, а оттогава жертвите са нараснали неимоверно повече. Народът ни гладува, момичета, а империите са на крачка от това да ни разгромят веднъж завинаги.

Изьолт премигна. В гласа на монахинята се прокрадна нотка на обреченост, а в нишките ѝ просветна розово примирение.

До нея Сафи изпусна дъха си.

– Мерик наистина се нуждае от този договор – прошепна тя.

Гласът ѝ беше лишен от чувство. Нишките ѝ бяха притихнали, застинали – сякаш беше твърде ужасена, за да изпитва каквото и да било.

– Чичо ми обаче е направил договора невъзможен – без капчица кръв...

Във въздуха се възцари мълчание. Вятърът и виковете на моряците долитаха отдалеч. И изведнъж всичко се промени – светкавично. Заслепяващо.

Сафи отскочи от фалшборда, а нишките ѝ се запремятаха с повече цветове, отколкото Изьолт беше в състояние да изброи. Червена вина, оранжева паника, сив страх, синьо съжаление. Това не бяха крехките разкъсвателни нишки, а яки, здрави съзидателни такива. Всяко чувство, независимо от цвета му, излизаше от нея и се носеше над палубата, сякаш търсеше с кого да се свърже – когото и да било, – някой, чийто чувства да бушуват също като нейните.

Тя се обърна към Изьолт и изрече с глас от камък и лед:

– Толкова съжалявам, Изьолт...

Погледът ѝ се плъзна към Мерик, след това тя повтори:

– Толкова съжалявам, че те въвлякох в това.

Преди Изьолт да я успокои, да каже, че нищо не беше по нейна вина, с ъгълчето на очите си тя долови бяла нишка. Ужас. Тя се извъртя точно в мига, в който застаналият на главната палуба Кълен се закашля. След което се преви.

А после падна.

Изьолт се спусна към него, следвана от Сафи и Иврен. Достигнаха го заедно с някакво момиче с плитки, чиято кожа беше пълната противоположност на мъртвешката бледност на Кълен. Мерик вече беше там. Беше го вдигнал да седне и разтриваше гърба му.

Разтриваше дробовете му, осъзна Изьолт, след като спря на няколко крачки от тях. Сафи се закова до нея. Иврен обаче отиде до Кълен и приклекна.

– Тук съм, Кълен – рече Мерик дрезгаво.

Нишките му горяха със същия яркобял ужас като тези на Кълен.

– Тук съм. Отпусни дробове и въздухът ще се върне.

Помощник-капитанът мърдаше с уста като риба, опитвайки се напразно да поеме въздух. Явно успяваше да издиша, но не беше в състояние да вдиша. Кашлицата, която разтърсваше тялото му, отслабваше с всеки напън.

Опулил очи, с пребледнели бузи, Кълен се обърна към Мерик и поклати глава.

Сафи се отпусна на палубата до тях.

– Мога ли да помогна?

Тя погледна принца, после момичето, а накрая – и Кълен, който се втренчи в нея.

Помощник-капитанът обаче успя единствено да поклати глава, след което обели очи и се свлече в ръцете на Мерик.

Мерик и момичето мигновено го обърнаха по гръб, а принцът отвори широко устата му. После долепи устни до неговите и изпразни пълните си с омагьосан въздух дробове в гърлото на нишкобрат си.

И пак, и пак, без да спира. Цяла вечност – вдишване, издишване, трескави, ужасени нишки... Наоколо се струпаха моряци, макар че проявиха достатъчно разум и не се приближиха прекалено. Сафи стрелна Изьолт уплашено с очи, но тя беше безсилна. Никога не беше виждала подобно нещо.

Внезапно гърдите на Кълен се помръднаха едва-едва. Той дишаше.

Няколко мъчителни секунди Мерик задържа очи върху гръдния му кош, след което се преви на две с облекчение. Нишките му засияха в розовия оттенък на нишкобратята -чисти и бляскави.

– Благодаря ти, Ноден – промърмори той в гърдите на Кълен. – О, Ноден, благодаря ти.

Същото чувство проблесна в нишките на останалите моряци... дори в тези на Сафи и на Иврен.

При все това най-ярко грееха нишките на Мерик и на момичето... а нейните бяха обагрени в чисточервения цвят на сърценишката.

– Нека го прегледам – каза Иврен и положи нежно ръка на гърба на Мерик. – За да се уверим, че не е увредил нещо.

Мерик скочи на крака с разкривено от гняв лице. А нишките му...

Изьолт се стресна от наситеността им.

– Нарушихте заповедта ми! – изкрещя той на леля си. – Изложихте кораба и хората ми на риск! Домната беше единственият ми залог!

Иврен остана неподвижна, със спокойни нишки.

– Имахме нужда от огневещ-лечител за Изьолт. Без него щеше да загине.

– Всички щяхме да загинем! – тросна ѝ се Мерик отново.

Тя не му се възпротиви.

– Изостави поста си, без да се замисляш за останалите!

Нишките на Сафи блеснаха в отбранителен гняв. Тя скочи на крака.

– Вината не беше нейна – просто направи онова, което ѝ наредих аз.

Мерик се врътна към нея.

– Така значи, домна? Значи не си бягала от годеника си? И не си бягала от преследвачите си, така ли, веровещице?

Студ скова стомаха на Изьолт. И мускулите ѝ. Откъде беше разбрал?

„Няма значение?

С тази мисъл тя сви колене, готова да скочи към Сафи. Да я защити...

Докато нишките ѝ не примигнаха в бежово колебание – сякаш се канеше да скрие тази истина от Мерик. Затова Изьолт изобрази на лицето си пълното нишковещерско спокойствие. Нямаше да издаде тайната ѝ.

– Откъде чу този слух? – попита Сафи накрая с равен, предпазлив глас.

– Марсточаните знаят – наведе се Мерик към нея. – Гласовещият им беше така добър да сподели с моя. Отричаш ли?

Светът забави ход и вътрешният спор на Сафи като че се просмука във всичко наоколо. Бризът сякаш отслабна и затихна.

„Не си признавай. Моля те, не си признавай.“

Подозрението, че император Хенрик знае за вещерските способности на Сафи, беше едно, но нямаше нужда и целият останал свят да научава каква беше. Ами ако Мерик решеше да я използва – или да се ожени за нея, какъвто беше планът на Хенрик? Или пък да я убие, преди да попадне в лапите на някой от враговете му?

Нишките на Сафи обаче преминаха от сив страх към наситено, решително зелено и Изьолт изпусна отчаяно дъха си.

– И какво? – изпъна рамене нишкосестра ѝ. – Какво ако съм веровещица, адмирале? Има ли някакво значение?

Той я сграбчи с мълниеносно движение за китките, извъртя я и изви ръцете ѝ зад гърба. '

– Има огромно значение – изръмжа. – Каза ми, че никой не те преследва. Че не си важна особа, а се оказва, че си веровещица, сгодена за император Хенрик.

Той тикна ръцете ѝ още по-плътно до гърба.

Лицето на Сафи се стегна, но когато Изьолт наклони тяло, готова да защити нишкосестра си – да се бие за нея, -тя поклати глава предупредително.

Когато заговори отново, тонът и нишките ѝ бяха стряскащо овладени.

– Реших, че ако научиш коя съм, може и да ме предадеш на карторците.

– Лъжа – Мерик доближи лице на сантиметри от нейното. – Магията ти разпознава кога говоря истината, домна, а аз ти казах, че нямам никакво намерение да те нараня. Искам единствено да осигуря храна за своя народ. Защо е толкова трудно... ?

Гласът му прегракна, той замълча, а аленият гняв в нишките му прерасна в тъмносиня тъга.

– Сега останах без приливовещи, домна, а и марсточаните са по петите ми. Останаха ми единствено корабът, верните ми моряци и помощник-капитанът. Ти обаче насмалко да ми отнемеш и тях.

Сафи отвори уста, за да се възпротиви, но той не беше приключил:

– Можеше да се възползваме от появата на морските лисици и да избягаме. Вместо това едва не умряхме, защото ти не остана в каютата си, както ти беше наредено. Наложи се да те търся, което ни превърна в стръв за лисиците. Безразсъдството ти едва не коства живота на моряците ми.

– Но Изьолт...

– ...щеше да се оправи – Мерик я натисна в гърба и тя изкриви поза. – Бях намислил да намеря огневещ за приятелката ти в мига, щом стъпехме на нубревненска земя. Знаеш, че говоря истината, нали? Вещерските ти способности трябва да ти го издават.

Сафи кръстоса поглед с неговия. После нишките ѝ пламнаха в ослепително синьо разкаяние и гузно червено и тя кимна.

– Така е.

Той отново се поддаде на гнева. Стисна я здраво и нареди:

– Тръгвай!

За пълна изненада на Изьолт Сафи тръгна безропотно. Нишките ѝ се сляха с тези на Мерик и затрептяха в нюанси в още по-ярко червено.

Изьолт отвори устни и вдигна крак, за да я последва. И да попречи на Мерик да осъществи каквото там беше намислил.