Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 25 страниц)

ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ

– Дръжте фенерите стабилно! – изрева Мерик от руля.

Двамата моряци насочиха фенерите на „Жана“ към вълните. Луната им осигуряваше някаква светлина, когато облаците благоволяха да се разнесат, но не беше достатъчно... особено с неумолимия дъжд.

Без Кълен, който да издуе платната на „Жана“, или вещиците на Мерик, които да понесат коритото, той трябваше да натисне здраво екипажа – както и самия себе си.

Обаче нямаше друг избор, а времето течеше.

Трябваше да открие самотния, назъбен връх – Самотното копеле, както му казваха двамата с Кълен, – преди приливът съвсем да го покрие. Зад него имаше скрит залив. Семейна тайна, която щеше да позволи на екипажа му да си отдъхне в безопасност.

Ако „Жана“ изпуснеше прилива обаче, щеше да му се наложи да чака до следобед на следващия ден... което щеше да позволи на марсточаните или на морските лисици да ги настигнат.

Погледът му се премести върху домната и Иврен, все още в окови. Мокрите златни коси на Сафия висяха тежко, а бялото наметало на леля му беше посивяло от водата. Както никога, от Изьолт нямаше и следа. Тя беше проверила Сафия и Иврен сто пъти през първите четири часа от наказанието. От два удара насам обаче момичето стоеше под палубата. Вероятно спеше.

Което радваше Мерик. При всяко нейно идване с увещанието той да пусне Сафи, мускулите на врата му се стягаха. Раменете му се прибираха към ушите и той потупваше джоба си – за да се увери, че споразумението с Хастрел все още е там. Листата хартия се бяха превърнали в последната му надежда за спасение, затова не се разделяше с тях.

Той провери документа за хиляден път. Листата бяха омачкани и мокри от дъжда...

Подписите бяха непокътнати, затова щеше да остави Сафия в оковите още малко. Може и да не беше като Вивия по отношение на дисциплината, но все пак неподчинението си имаше последици. Екипажът му знаеше това – дори го оценяваше, – така че той не можеше изведнъж да омекне. Дори и решението му да окове жената, която един ден можеше да стане императрица на Картора, да имаше последствия в бъдещето... Дори Сафия и годеникът ѝ Хенрик да го накараха да си плати за изпълнението... не го интересуваше. Предпочиташе да запази уважението на екипажа си, отколкото да се тормози какво би могъл да стори някакъв идиотски владетел на страна, която, така или иначе, беше осакатена.

Хенрик. Мерик така и не хареса противния старец. Като си представеше, че Сафия е негова годеница. И че щеше да се омъжи за него... щеше улегне с него... с мъж, три пъти по-възрастен от нея...

Не можеше да преглътне тази мисъл. Беше си внушил, че тя не е като останалите благородници. Вярно, действаше необмислено, но беше предана. И вероятно се чувстваше самотна като него в този свят на коварни политически игрички.

Обаче излезе, че Сафия беше точно като останалите карторски домове и домни. Живееше с наочници и виждаше само онези, които смяташе за важни.

И въпреки това – докато подклаждаше гнева си, докато си повтаряше, че я ненавижда – той не можеше да възпре едно „но“, което караше стомаха му да се свива.

„Но и ти щеше да направиш същото за Кълен. Би рискувал нечий живот, за да го спасиш.“

„Но може би тя не иска да се омъжва за Хенрик или да става императрица. Може би бяга, за да се измъкне от това”.

Той прогони тези доводи. Простата истина си оставаше – ако Сафия го беше известила за годежа от самото начало, той щеше да я върне в Далмотия и да приключи с нея на мига. И нямаше да му се налага да попада в тези предели на Яданско море, където беше принуден да се бори с морски лисици, да се сражава с марсточаните, а накрая – и да подложи Кълен на всичко това.

– Адмирале? – Хермин докуцука от квартердека с безизразно лице. – Все още не мога да установя връзка с гласовещите в Ловац.

– О...

По навик Мерик изтръска дъждовните капки от палтото си. Хермин се беше свързал с гласовещерските нишки преди часове в опит да говори с Ловац. И с крал Серафин.

– Дали пък... – взе да размишлява Хермин, като извиси глас над вълните и дъжда, над скърцащите въжета и виковете на моряците, – може би всички гласовещи са заети.

– Посред нощ? – повдигна вежди Мерик.

– Или пък – продължи Хермин – проблемът е в моята магия. Може би съм твърде стар.

Мерик смръщи лице. Вещерските способности не отслабваха с възрастта. Хермин го знаеше, Мерик също, така че беше безсмислено старецът да се опитва да смекчи онова, което очевидно се случваше: гласовещите в Ловац не отговаряха на призивите му.

Ако думите на Вивия се окажеха истина и ефировещерската миниатюра беше по поръчка на баща им, то Мерик щеше да се заеме с въпроса по-късно. За момента трябваше просто да доведе хората си до сушата, далеч от пламъците на Марсток.

Той погледна железните крачоли – и Сафия – и съзря Райбър приклекнала до нея.

– Поемете руля – изръмжа той, вече на път към палубата, след което изрева гневно: – Райбър! Разкарай се оттам!

Единственото момиче в екипажа скокна и застана мирно. Мерик скочи на главната палуба и тръгна тежко към нея, но Сафия остана с наведена глава.

– Ти – изръмжа той, – хващай парцала.

Той посочи близкия юнга, който старателно бършеше водата от дъските.

– Това е новата ти длъжност, Райбър, така че ако те хвана отново да се скатаваш, ще те пратя на камшика. Ясно?

Домната вдигна брадичка.

– Аз я извиках – изхриптя тя.

– Някой трябва да провери Изьолт – вметна Иврен дрезгаво. – Момичето все още се лекува.

Без да обръща внимание на думите им, Мерик протегна пръсти към яката си.

– Хващай парцала – каза той на Райбър. – Веднага.

Райбър козирува и се отдалечи. Той се завъртя към домната, готов да ѝ се развика да не закача моряците му.

Тя обаче беше отметнала глава назад, със затворени очи и отворена уста. Светлината на фенерите беше достатъчна, за да разкрие помръдването на гърлото ѝ под кожата. Както и движението на езика.

Пиеше дъждовни капки.

Гневът на Мерик се изпари. За миг той потъна в ужас и извади споразумението с Хастрел от джоба си. Подписите все още бяха там.

„Разбира се, че са тук – помисли, раздразнен от собствената си реакция. – Сафия не кърви.“

Въпреки това обаче пръстите му потрепериха, а той разсеяно се зачуди на какво ли се дължеше. Може би страхът му нямаше нищо общо с договора.

Мисълта се запровира из дебрите на мозъка му... а той побърза да я потуши, зарови я дълбоко и прибра договора обратно в джоба си. После извади ключовете за железните крачоли. Каквато и да беше причината за неоснователния му страх, щеше да се занимава с нея по-нататък. Както и с упоритата тревога за крал Серафин, Вивия и Кълен.

Сега обаче беше време да сложи край на наказанието.

Той приклекна до Сафия и отключи първия крачол. Момичето го погледна с отпаднала изненада.

– Свободна ли съм?

– Свободна в заключената си каюта.

Той разкопча и останалите железа и се изправи.

– Ставай.

Тя сви прогизналите си крака и се опита да се изправи. Корабът се разклати. Тя залитна напред.

Мерик се спусна към нея.

Кожата ѝ беше мокра и студена, а тялото ѝ трепереше. Той я повдигна и изсумтя, после я стисна в ръце. Екипажът му го следеше. Мерик е насочи към стълбата към вътрешността на кораба, а Хермин му кимна одобрително.

Домната беше получила наказанието си; мъжете уважаваха това.

Лицето на Сафия досами неговото, миглите ѝ бяха слепнали от капките. Мокрите ѝ дрехи се допираха до кожата му. Тя дишаше плитко. Мерик твърдо отказа да обръща внимание и се съсредоточи върху стъпалата, докато най-сетне не се озова в тъмната пасажерска каюта. Изьолт спеше и потръпваше на сламеника.

– Из... – пророни Сафия, размърда се в ръцете му и се протегна към нишкосестра си.

Мерик я отнесе до леглото, приведе се и я пусна. Тя падна до Изьолт. Момичето се пробуди и се надигна, за да ѝ помогне, а Мерик се завъртя и напусна каютата, като си повтаряше, че Сафия вече е в безопасност. И че вече няма да мисли за нея. Че никога повече няма да си помисли за нея.

Да, но когато най-сетне стигна руля на бащиния си кораб и съзря Самотното копеле, извисило се над хоризонта пред тях, ръцете му все още бяха топли – а вратът му все още трептеше от допира на Сафия.

Преди завръщането на Сафи Изьолт отново беше попаднала в клопката на кошмарите...

Късай, късай, извивай и късай.

Дращеха я пръсти. Дърпаха косата ѝ, роклята, плътта ѝ.

Нишки, които се разпадат, нишки, които умират!

В ръката ѝ се вряза стрела; болката изригна в цялото ѝ същество. Заедно с магията, магията... черна, зловредна магия...

– Доста гаден сън – гласът на сянката я изкара от кошмара. – Днес много трепериш и се тресеш – от гласа ѝ сякаш капеше твърде сладък сироп. – Какво те тревожи? Не е само заради съня – него го сънуваш непрекъснато.

Изьолт се опита да се извърне, но в която и посока да се обърнеше, сянката я следваше. И избягваше всеки ритник или удар наум. При всеки неин опит да се измъкне сянката забиваше ноктите си още по-дълбоко.

При това не спираше да бърбори – тя, защото сянката беше жена. Беше като нея, нишковеща, въобразила си, че двете с Изьолт си приличаха по нещо.

Именно тези приказки я плашеха най-много. Възможността странният глас да прилича на нея. Възможността сянката да разбира личните ѝ болки далеч по-добре от когото и да било друг.

Което, разбира се, я накара да се зачуди дали всичко това не беше плод на въображението ѝ. Дали не полудяваше, докато всичките и надежди за бъдещето се процеждаха през пръстите ѝ.

Или пък тя най-сетне се беше пречупила под нишките на света... и обикновеното ѝ смъртно сърце просто беше станало на прах.

– Разстроена си заради племето – заяви сянката делово и събуди последните ѝ спомени. – Моето племе също ме прокуди, знаеш ли... защото не бях като останалите нишковещици. Не можех да правя нишкокамъни и да владея чувствата си, затова племето не ме искаше. И ти си напуснала своето по тази причина, нали?

Любопитството в гласа ѝ беше нож с две остриета. Изьолт знаеше, че не бива да отговаря... но не можа да се сдържи, когато сянката повтори въпроса:

– И ти си си тръгнала по тази причина, нали?

Езикът я засърбя от подтика да каже истината – за срама ѝ пред Гречя, за завистта ѝ към Алма. Защо не можеше да се възпротиви на сянката? „Използвай безсилието – каза си тя почти трескаво. – Използвай го, за да я пребориш.“

В съня си дръпна тяло встрани и се вкопчи в първия несъзнателен спомен, на който се натъкна: таблицата за умножение.

„Девет по едно е равно на девет. Девет по две е равно на осемнайсет...“

Сянката обаче просто се изсмя и продължи със сладникавия си глас:

– Глупаво е, че очакват от нас да не чувстваме нищо. Не вярвам на историите – на приказките, че ние нямаме сърценишки или нишкоблизки. Разбира се, че имаме! Чисто и просто не можем да ги видим. Защо Луната майка би дала на всички свои деца такива силни връзки... само за да ни отдели от всички?

– Не знам.

Изьолт поблагодари за лесния въпрос. Сянката може би щеше да си тръгне, ако отговореше... ако дадеше вид, че помага.

Не се получи. Вместо това тя се изсмя с веселия си глас и изписка:

– Гледай само! Темата за нишкоблизките те разстройва, Изьолт. Защо? Защо?

„Девет по четири е равно на трийсет и шест. Девет по пет...”

– О, майка ти! И нейната чиракиня. Изоставили са те – ранена и съсипана. Боже, Изьолт, толкова е лесно да те разгадае човек. Всичките ти страхове плават по повърхността – мога просто да ги обера като мазнината от котлето с боргша. Ето, виждам, че не си можела да правиш нишкокамъни и затова майка ти те е отпратила. И... охо, какво имаме тук...? -въодушеви се сянката.

Колкото и ожесточено да се съпротивляваше, Изьолт не успя да задържи мислите си настрана.

– Гречя и Алма са планирали бягството си още преди ти да заминеш! О, Изьолт, гледай само: а тя се опитваше да те убеди, че те обича. Е, очевидно не те обича достатъчно, за да те вземе със себе си. Подведе те доста умело, Изьолт, точно както ѝ налага работата ѝ. Точно както налага нашата работа. Ние трябва да тъчем нишки, когато можем... и да ги късаме, когато се наложи. Това е единственият начин да разплетем стана.

Гласът на сянката премина в шепот. Звукът му напомняше вятър в гробището.

– Помни думите ми, Изьолт: майка ти никога няма да те обикне. А онази монахиня, по която се прехласваш толкова? Тя никога няма да те разбере. А Сафия... о-о, Сафия! Тя ще те изостави един ден. При това скоро, мисля. Ти обаче можеш да промениш това.

Сянката направи дълга пауза и Изьолт си представи, че вероятно се усмихва, докато мълчи.

– Можеш да промениш самата тъкан на света. Улови нишките на Сафи, Изьолт. Разкъсай ги, преди да те наранят...

– Не - изсъска Изьолт. – Писна ми от теб. Писна ми.

С всяка частица сила в мускулите и в съзнанието си тя отвори уста – в действителността – и изрече:

– Девет по осем е равно на седемдесет и две.

Действителността я заля и донесе болка в ръката ѝ, звука от нечии стъпки... и гласа на Сафи.

Тя отвори очи, а Сафи се стовари отгоре ѝ.

* * *

Сафи трепереше от дъжда и колкото и да се опитваше, явно не можеше да прецени положението и противника си – а трябваше да помисли и за стратегията си.

– Замръзваш – рече Изьолт. – Ела под одеялото.

– Добре съм – тя се насили да се усмихне. – Сериозно. Просто накърнено самочувствие и дъжд. А ти? Ти добре ли си? Как е ръката ти?

– По-добре – изражението на Изьолт не се промени, което беше добър знак. – Болкокамъкът се изтощи и взе да боли – тя размърда китка и показа на Сафи потъмнелия кварц. – Но е по-добре отпреди.

Сафи кимна и се отпусна на сламеника. От краищата му изпадаха няколко сламки.

– А как се чувстваш тук? – тя се потупа по сърцето. – Говореше насън. Това... това от заклинанието ли беше?

–Нищо страшно – Изьолт се намести до нея. – Обикновен кошмар, Саф.

Сафи предпазливо докосна превръзката на дясната ѝ ръка.

– Кажи какво стана?

Чертите на лицето на Изьолт се отпуснаха, тя се втренчи в нищото пред себе си и обясни как ѝ се беше наложило да се прибере у дома, за да избяга от кръвовещия. Със сух, равен глас описа селището, проклетовещия, тълпата.

Коремът на Сафи се сви. И пак. Чувството за вина заседна в гърлото ѝ.

Да, защото всичко това беше по нейна вина. Както всичко останало, което се беше объркало в последните два дни, и близката среща на Изьолт със смъртта също беше по вина на Сафи.

А по някакъв начин липсата на обвинение – съзнанието, че Изьолт не я вини – само влошаваше нещата.

Преди устните ѝ да се разтворят и да замънкат извинения, на лицето на Изьолт трепна усмивка. Тя съвсем не беше на място след всичко, което ѝ беше разказала току-що – беше пълна изненада.

– За малко да забравя – имам подарък за теб.

Изьолт извади кожен ремък от пазвата си и го изхлузи презглава.

Сафи се смръщи и мислите и вината ѝ отшумяха.

– Това нишкокамък ли е?

– Да – Изьолт я смуши с левия си лакът. – Рубин.

– Нишкокамъните не служат ли, за да намериш сърценишката си?

– Не само за това. Могат да ти помогнат да намериш когото и да било от нишкоблизките си – Изьолт извади втори камък изпод оцапаната си блуза. – И аз имам, виж. Камъните ще засияят, когато някоя от двете е в опасност. Колкото повече се приближаваме една до друга, толкова по-слаба ще става светлината.

– Кладенците да ме благословят – прошепна Сафи.

Камъкът внезапно като че удвои теглото си в шепата ѝ. Стана двойно по-удивителен под розовите нишки – и хиляда пъти по-ценен. Възможността да открива Изьолт където и да беше... възможността да я предпази от ад като онзи, през който беше преминала снощи... това определено беше подарък.

– Откъде ги взе?

Вместо да отговори на въпроса ѝ, Изьолт рече:

– Този камък ти спаси живота: той ми помогна да те открия на север от Веняса.

На север от Веняса. Където тя беше получила стрела в ръката от собственото си племе. Нищо чудно, че не искаше да говори за това.

Сафи сложи ремъка на врата си.

– Съжалявам – рече тихичко. – Никога няма да ти се наложи да се върнеш при миденците. Никога.

Изьолт се почеса по ключицата.

– Знам, но... къде ще идем, Сафи? Съмнявам се вече да м-можем да се върнем във Веняса.

– Ще идем с принца. В Лейна, за да изпълня условието на договора.

– С принца – повтори Изьолт като ехо. Лицето ѝ остана непроменено, но тя сбърчи нос едва забележимо. – А след Лейна?

Сафи потропа с пръсти по коляното си. Можеше ли да каже нещо, което да накара Изьолт да се усмихне? Имаше ли място, на което нишкосестра ѝ отново би се почувствала в безопасност?

– Какво ще кажеш за Салдоника? – подхвърли тя с глуповата усмивка. – От нас ще излязат страхотни пирати.

Изьолт дори не опита да се засмее. Вместо това носът ѝ се сбърчи и тя се вторачи в ръцете си.

– Майка ми е там. А-аз... не искам да я виждам.

Трижди проклятия на боговете. Разбира се, беше избрала точно мястото, където щеше да иде Гречя. Преди да предложи нещо друго – нещо, което със сигурност щеше да накара Изьолт да се засмее, вратата на каютата се отвори с трясък.

Иврен влезе със залитане. Двама моряци я побутваха в гърба. Монахинята тресна вратата в лицето им, после се дотътри до момичетата... а Сафи не пропусна да забележи, че гръбнакът на Изьолт се изправи на мига. А раменете ѝ се изпънаха.

– Трябва да те прегледам – изграчи Иврен и се отпусна на пода до Сафи. – Имаш синини, домна.

– Дреболия – Сафи прибра крака.

– Синините може и да не болят, но вече не става дума само за теб.

Иврен погледна към люка – движеха се покрай огрения от луната бряг.

– Синината издава пролята кръв под кожата. Не бива да подценяваме условията на договора.

Сафи изпусна дълга въздишка и умът ѝ отново се насочи към Мерик. Принц. Адмирал. Той никога не напускаше изцяло мислите ѝ, а през дългите часове в железата почти не беше мислила за друго. Почти не беше гледала друго освен слепналата му от дъжда коса и решителния поглед, с който направляваше „Жана“ към дома си.

След като Иврен явно прецени, че здравето на Сафи е непокътнато, тя прегледа ръката на Изьолт, а Сафи застана до прозореца и се загледа в приближаващия бряг. Мускулите я заболяха от движението, от усилието просто да стои права. Това обаче ѝ харесваше. Болката пропъждаше студа, мислите за Мерик, ужаса, преживян от Изьолт при племето, както и всичко останало, което беше по-добре да стане забравено.

Навън обаче нямаше кой знае какво. Скални отвеси и пръски от морските вълни, които замъгляваха стъклото. Ако извиеше шия, тя успяваше едва-едва да различи бледата зора в небето.

– Къде сме? – попита тя Иврен.

– В залив, който принадлежи на рода на Нихар – отвърна монахинята. – Държим го в тайна от векове. До днес.

Говореше с леден тон и когато извърна поглед, Сафи установи, че се беше смръщила, докато увиваше нова превръзка около ръката на Изьолт.

– Заливът е недостъпен от сушата – продължи тя, – тъй като е заобиколен от отвесни скали; вътре има място само за един кораб. Така или иначе – тя завърза чистата превръзка и кимна с удовлетворение, – мисля, че скоро ще го видите сами. Адмиралът възнамерява да ни изкара на сушата. Оттук можем да продължим към Лейна пеша.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Мерик беше в каютата на Кълен, приковал очи в нишкобрат си. С посивяло лице Кълен масажираше гърди с кокалчетата си и го гледаше от ниската койка. Райбър беше сложила един чувал с брашно зад него, за да повдигне главата и дробовете му; косата и бузите му бяха покрити с бяла пудра. На бледата утринна светлина напомняше мъртвец.

За разлика от каютата, която изглеждаше доста жива.

Самотният сандък на Кълен под прозореца преливаше от обичайния му овладян хаос, а на пода се очертаваше същинска пътека от ризи и бричове до леглото.

– Твърде си зает с четенето, за да сгънеш униформата си? – попита Мерик и се настани на ръба на леглото.

– Е, хвана ме – Кълен хлопна червените кожени корици на книгата си: „Истинската история на Дванайсетте храбреци“. – Не можах да устоя и прочетох отново епическите моменти. Щом се налага да пазя леглото, поне да се забавлявам – той хвърли око на дрехите по пода, после се сви. – Вярно, че е доста разхвърляно.

Мерик кимна отнесено и се облегна на колене. Униформата не го интересуваше; Кълен го знаеше.

– Не би трябвало да се забавим повече от три-четири дни – рече той.

– Не бързай заради мен.

Кълен се опита да го огрее с една от плашещите си усмивки, но опитът му мигом се провали от пристъп на кашлица.

Щом тя отмина, Мерик продължи:

– Ще ида на север до имението и ще потърся Йорис. Не мисля, че ще се възпротиви за Сафия, но Изьолт няма да му се понрави. Никога не е обичал ‘матсите.

– Никога не хареса и леля ти – отрони Кълен внимателно и се облегна на чувала с брашно. – Предполагам, че и тя ще дойде с вас?

– Надали ще успея да я разубедя.

– Е, ако Йорис ти причини затруднения, кажи му – Кълен махна с ръка и хладен порив на вятъра погъделичка Мерик, – че ще го смажа с ураган.

Мерик се смръщи на тази демонстрация на сила, но все пак замълча. От години спореха относно това колко често и колко дълбоко бърка Кълен в магията си; Мерик не искаше и днес да се разделят с този спор.

– Да ида ли до майка ти, докато съм на сушата?

Кълен поклати глава.

– Аз ще я посетя, щом се пооправя. Ако нямаш нещо против.

– Разбира се, че не. Вземи Райбър с теб. За всеки случай.

Веждите на Кълен скочиха високо.

– Ще известя Хермин, че аз съм наредил – побърза да добави Мерик. – Райбър знае как да ти помогне в случай на пристъп... а екипажът го знае. Напълно логично е да дойде с теб. Освен това... – той повдигна вежди и се вторачи в ноктите си; под тях имаше брашно и мръсотия. – Не мисля, че вече има значение дали екипажът ще разбере за вас, или не. С ролята ми на адмирал е свършено, Кълен. От Ловац не ми отговарят и се убеждавам все повече, че Вивия е казвала истината за баща ми.

– Не се учудвам – рече Кълен тихо.

Мерик изсумтя и зачопли нокътя на палеца си. И този спор се точеше от доста време – Кълен смяташе, че поведението на Вивия се насърчаваше от Серафин. Че кралят искаше децата му непрекъснато да се карат.

Мерик обаче смяташе тази хипотеза за пълна глупост. Въпреки всичките си недостатъци крал Серафин не би пилял силите си, за да предизвиква беди – особено предвид, че Вивия и сама забъркваше достатъчно каши.

– Онова, което знам, Кълен, е, че този гроб е дълбок, а аз все още не съм намерил начин да ни извадя.

– Но ще го направиш.

Кълен се наведе напред, а над върха на чувала изплува облаче брашно. При други обстоятелства това би разсмяло Мерик... и него самия.

– Ако стигнеш до Лейна и получиш търговското споразумение, всичко ще се нареди. Съдбата ти е величието, Мерик. Все още го вярвам.

– Не кой знае какво величие. Търговията ще бъде само с едно от стотиците карторски земи. А и земята ни... – Мерик махна към прозореца и в гърлото му заседна самоироничен смях. – Не се е подобрила от миналата година насам. Не знам защо надеждата ми все още е жива, но е така. При всяко проклето завръщане се надявам, че ще се съживи.

Хъхренето, с което издиша Кълен, накара Мерик да се надигне.

– Уморен си. Ще тръгвам.

– Чакай – Кълен го сграбчи за ръкава на жакета и топлината отново напусна въздуха. – Обещай ми нещо.

– Каквото поискаш.

– Обещай ми, че ще опиташ да се повъргаляш в чаршафите, докато си там. Много си напрегнат – той си пое въздух. – Само като те видя, дробовете ме пристягат.

Мерик се изсмя звучно.

– А аз мислех, че ще бъде нещо сериозно. Имам доста причини да бъда напрегнат, нали знаеш?

– Вярно е и все пак... – Кълен махна вяло с ръка.

– И с кого точно да се повъргалям? Жените не се бият за тази чест.

– С домната.

Сега вече Мерик се разсмя истински.

– Няма да се въргалям с домна. Особено с годеницата на императора на Картора. Освен това заради нея гневът ми излиза от контрол. Само да си помисля, че държим добре курса, тя казва някоя глупост и бурята подхваща отново.

Кълен се закашля. Мерик закова разтревожени очи върху му, но установи, че просто се беше разсмял – макар и дрезгаво.

– Това не е заради гнева ти, умнико. Магията ти реагира на жена, както го е намислил Ноден. Какво, по дяволите, мислиш, че става с моята магия, когато двамата с Райбър...

– Не искам да знам! – Мерик вдигна длани пред себе си. – Наистина не искам.

– Добре, добре.

Смехът на Кълен се успокои, но кривата усмивка остана на устните му.

Мерик пък трябваше да озапти желанието да го удуши. Това не беше разговорът, за който беше дошъл, а не искаше да се раздели с Кълен след напълно безсмислените приказки за омачкани чаршафи.

Затова той се насили да кимне и да се усмихне.

– Предай на майка си поздрави, а ако се нуждаеш от мен, удари по ветробарабана. През повечето време ще пътуваме към Лейна покрай брега.

– Аха – юмрукът на Кълен се долепи до гръдната му кост и той кимна уморено. – Безопасни пристани, Мерик.

– Безопасни пристани – отвърна Мерик, след което излезе.

Щом се качи горе, извика на Райбър да доведе пленниците – като натърти на думата „пленници“. Не товар, не пасажери. Просто „пленници“. Така му беше по-лесно да забрави за намеците на Кълен. Нямаше да поглежда Сафия, нямаше да ѝ говори и категорично нямаше да мисли за нея в онази светлина. А после, когато стигнеха до Лейна, щеше да я остави зад гърба си и никога повече нямаше да я види.

Изьолт тръгна към стълбата през тъмното помещение след Сафи, която вървеше след Иврен, а тя, на свой ред – след Райбър. Двама моряци я измериха с очи, щом стъпи на първото стъпало. Промърмориха си нещо, а в нишките им се преплете ненавист.

Сафи – типично в неин стил – закова очи в тях и прокара бавно палец през гръкляна си.

Нишките им се обагриха в сив страх.

Изьолт стисна зъби и погледна Иврен, за да провери дали монахинята беше забелязала. Не беше, но все пак тя трябваше да припомни на Сафи (за хиляден път) да избягва подобни прояви на враждебност. Нишкосестра ѝ ѝ мислеше доброто, но заплахите ѝ единствено подчертаваха още повече различността ѝ – и само подсилваха въздействието на погледите, проклятията и сивите, наистина сивите нишки.

Сафи по принцип избягваше да се ежи толкова откровено, но обстоятелствата в момента бяха други. Откакто я бяха оковали в железните крачоли, нишките ѝ непрекъснато туптяха в ръждива вина. В златист срам. И в синьо разкаяние.

Изьолт не помнеше подобно поведение у нишкосестра си. Не знаеше, че Сафи е способна да изпита толкова силни чувства, задето беше причинила страдание на някого... така де, на някой друг освен нея самата.

Двете със Сафи стигнаха до празния квартердек на „Жана“. Нишките на Сафи внезапно грейнаха в нови цветове. Сивокафяв ужас. Синя тъга. Новите нишки се преплетоха с вината, срама и разкаянието.

В подножието на надвисналите над „Жана“ високи скали имаше тих плаж със сив чакъл. Ритъмът на вълните и вятъра се нарушаваше единствено от стъпките на моряците. Не се чуваше чирикане на лястовици, нито дрезгаво кискане на чайки. По скалите нямаше накацали грациозни пеликани, над водата не се носеха вълнолюбки.

Птици имаше_, но не бяха в състояние да пеят или летят. Спаружените трупове и оголелите скелети покриваха плажа и се носеха по ленивите вълни на отлива. На брега бяха изхвърлени и стотици мъртви риби, изсъхнали на слънцето.

Колко хиляди трупа се бяха събрали тук през годините? И по колко още изплуваха всеки ден?

Изьолт обърна очи към Иврен и се запита как ли се чувства монахинята при вида на родната си земя. Нейните нишки обаче останаха спокойни и през тях пробяга единствено отсянка на тъгата.

Изьолт прочисти гърло и потисна порива да заекне.

– Мислех, че водата е отровна, монахиня Иврен, не рибата.

– Да, но рибата плува в отровената вода и умира – отвърна Иврен и застана от другата страна на Изьолт. – След това птиците я поглъщат и също загиват.

Сафи залитна към фалшборда. И нишките ѝ, и лицето ѝ бяха в плен на ужаса.

Изьолт обаче запази пълно спокойствие; искаше ѝ се да можеше да докара изражението на Сафи. Искаше ѝ се да можеше да покаже на Иврен, че дробовете я пристягаха при вида на съсипаната земя, че ребрата ѝ сякаш се превръщаха във вледенен гранит. Тя обаче нямаше маски, нямаше и думи, затова просто остана на място.

С крайчеца на окото си забеляза проблясъка на нечии нишки. Нямаше нужда да се обръща, за да се досети кой се изкачи на палубата. Кой застана до Иврен и извади далекогледа от жакета си.

Нишките между Мерик и Сафи вече бяха по-здрави, в объркана, противоречива смесица. Външните се протягаха подобно пипалата на морска звезда с лилава жажда. С виненочервена страст. С оттенък на синьо съжаление.

И далеч не малко ален гняв.

„Тази връзка е доста взривоопасна“, помисли си Изьолт и трескаво разтри основата на носа си.

– Какво има? – попита Сафи.

Тя се сепна. Нишките толкова я бяха погълнали, че не беше забелязала, че Сафи се е обърнала към нея.

– Нищо – измърмори с ясното съзнание, че Сафи ще разпознае лъжата.

– Тя е без обувки! – извика Иврен и Сафи премести вниманието си на нея.

Мерик изду ноздри и въпреки че Сафи разтвори устни -вероятно за да обяви, че не ѝ пречи, че е боса, – той изрева:

– Райбър! Намери някакви обувки за домната!

Момичето от екипажа изскочи на палубата и задъвка устна.

– Мога да ѝ дам ботуши, адмирале, но ще трябва да слезе с мен долу. По-лесно е да заведа нея при обувките, отколкото обратното.

– Действай.

Мерик ѝ махна снизходително и отново насочи далекогледа към брега.

Сафи погледна Изьолт.

– Искаш ли да дойдеш?

– Ще остана тук.

Ако идеше с нишкосестра си, тя можеше да я залее с въпроси. Въпроси, които щяха да доведат до свързвателните нишки...

Или още по-зле – до гласа на сянката от кошмарите ѝ.

– Предпочитам да остана навън – добави. – На чист въздух.

Сафи не се хвана. Тя измери с очи близките моряци, които се катереха по мачтите. После ги върна скептично на Изьолт.

– Сигурна ли си?

– Всичко е наред, Сафи. Не забравяй, че аз те научих на изкуството да кормиш.

Сафи се подсмихна, но нишките ѝ засияха развеселено в розово.

– Така ли беше, скъпа нишкосестро? Май си забравила, че във Веняса наричаха мен „Великата месомелачка“ – тя вдигна ръка с престорена важност и се обърна към Райбър.

Следващата усмивка на Изьолт не беше престорена.

– Ти това ли си чула? – викна тя. – Всъщност ти казваха „Великата думомелачка“, Сафи, защото устата ти не спира да мели.

Сафи се спря, преди да тръгне надолу – само колкото да погледне Изьолт и да прехапе палец.

Изьолт не закъсня и веднага захапа и своя.

После се извърна към парапета и завари Мерик с високо вдигнати вежди. Иврен се опитваше да потисне смеха си. Изьолт почувства задоволство, че беше разсмяла монахинята, и по плещите ѝ се разля топлота.

– Радвам се, изглеждаш по-добре – рече Иврен.

– Радвам се, по-добре съм – отговори Изьолт и затършува за нещо остроумно, което да добави. За каквото и да било, което да добави всъщност.