Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 25 страниц)

ЧЕТИРИ

Мерик Нихар сви пръсти около дръжката на ножа за масло. По косматата брадичка на карторската домна от другата страна на широката дъбова маса се стичаше пилешка лой.

Домната сякаш усети погледа му, вдигна бежовата салфетка и попи сбръчканите си устни и надиплената брадичка.

Мерик я ненавиждаше – както ненавиждаше и всички останали дипломати тук. Вярно, от години се учеше да овладее нрава, с който беше прочуто семейството му, но в момента му трябваше само още едно зрънце. Само едно зрънце сол и океанът щеше да прелее.

Дългата трапезария ехтеше от гласовете, които говореха на поне десет различни езика. Континенталната среща за Спогодбата започваше утре; целта беше да се обсъдят Великата война и приключването на Двайсетгодишната спогодба. За срещата във Веняса бяха пристигнали стотици дипломати от цяла Вещерия.

Макар да беше най-малката от трите империи, Далмотия беше най-могъща в търговията. Лобното ѝ местоположение между Империята на Марсток на изток и Карторската империя на запад я превръщаше в идеалното място за международните преговори.

Мерик беше тук като представител на своята родина, Нубревна. Всъщност беше пристигнал три седмици по-рано с надеждата да започне нова търговия – или поне да възстанови старите отношения с Гилдиите. Уви, само беше загубил времето си.

Очите му се преместиха от старата благородничка към огромното стъкло зад нея. От другата му страна сияеха градините на двореца на Дожа; те заливаха помещението със зелена светлина и с ухание на висящ жасмин. Като избрания ръководител на Далмотския съвет Дожът нямаше семейство – както всички останали гилдмайстори в Далмотия (смяташе се, че семейството ще наруши предаността им към Гилдиите), така че надали имаше нужда от градина, която можеше да побере дванайсет от корабите на Мерик.

– Възхищавате се на стъклената стена? – подхвърли рижокосият водач на Гилдията на коприната, седнал вдясно от Мерик. – Изключително изпълнение на нашите землевещи. Цялата е от едно стъкло, забелязахте ли?

– Добро изпълнение, наистина – кимна Мерик, въпреки че тонът му загатваше обратното. – Макар че се чудя, гилдмайстор Аликс, не можете ли да намерите някакво по-полезно занимание за своите землевещи.

Гилдмайсторът се прокашля леко.

– Уменията на всяка от вещиците ни се отличават помежду си. Има ли смисъл да настояваме една землевеща, която е добра с почвата, да работи единствено в някоя ферма?

– Да, но има разлика между почвовеща, която може да работи само с почва, и землевеща, която предпочита да работи само с почва. Или само да топи пясък в стъкло – Мерик се отпусна в стола си. – Да вземем вас, гилдмайстор Аликс. Ако не се лъжа, вие сте землевещ? Магията ви вероятно влияе на животните, но съм убеден, че не е насочена единствено към копринените буби.

– О, аз изобщо не съм землевещ.

Аликс изви ръка леко и показа вещерския си знак: кръг за „ефир“ и наклонена черта, която означаваше, че се занимава с изкуство.

– По професия съм шивач. Магията ми се състои в това да накарам духа на човек да оживее в дрехите му.

– Разбира се – отвърна Мерик вяло.

Гилдмайсторът на коприната просто беше доказал твърдението му – макар че явно не си даваше сметка за това. Защо пропиляваше магическите си способности с изкуство и мода? Или за един конкретен вид тъкан? Шивачът на Мерик беше свършил отлична работа с ленения костюм, който той носеше в момента – при това без да му е нужна магия.

Под дългия, сребристосив редингот носеше кремава риза и въпреки че броят на копчетата на двете одеяния вероятно беше извън закона, костюмът му допадаше. Прилепналите черни бричове бяха прибрани в скърцащи нови ботуши, а широкият колан на кръста му не беше просто за украса. Щом се върнеше на кораба си, Мерик щеше да върне абордажната си сабя и пистолетите на мястото им на него.

Гилдмайстор Аликс ясно долови негодуванието на Мерик и насочи вниманието си към благородничката от другата си страна.

– Какво е мнението ви за наближаващата сватба на император Хенрик, милейди?

Мерик вдигна вежди още по-високо. Всички на официалния обяд явно се интересуваха единствено от клюките и лекомислените постъпки. В бившата република Аритва – дивите, размирни земи на север – се беше появил човек, който беше обединил обирджийските клики и се беше провъзгласил за „крал“, но това вълнуваше ли имперските дипломати тук?

Далеч не.

Носеха се слухове, че Бригадата на ад-бардовете принуждавала вещици да ѝ служат, но явно и един от домовете и домните тук не намираше вестта за тревожна. Ами разбира се, каза си Мерик, нали нямаше да принудят техните синове и дъщери да им служат.

Той закова гневния си поглед обратно на чинията пред себе си. Беше я опразнил до блясък. Беше прибрал в кърпата си дори костите. Все пак костният бульон се готвеше лесно и можеше да изхранва моряците с дни. Няколко гости на официалния обяд го бяха забелязали – беше събрал костите от чинията си в бежовата коприна съвсем явно.

Дори беше изкушен да попита околните сътрапезници може ли да вземе и техните пилешки кокали, повечето от които не бяха докоснати сред зеления фасул. Моряците не разхищаваха храна – все пак никога не се знаеше дали ще уловят някаква риба, нито пък дали ще видят земя отново.

Особено във времена, когато в родината им царуваше гладът.

– Адмирале – обади се охранен благородник вляво от Мерик. – Как е здравето на крал Серафин? Чух, че безмилостната му болест била в последните си стадии?

– Значи сте чули погрешно – отвърна Мерик.

Всеки, който познаваше гневливия нрав на рода Нихар, би потръпнал от опасно хладния му тон.

– Баща ми се възстановява. Благодаря... как се казвахте?

Бузите на мъжа се разтресоха.

– Дом Филип фон Григ – той залепи на лицето си престорена усмивка. – Григ са сред най-едрите земевладелци в Карторската империя – несъмнено сте го чували. Или... не сте? Карторската география надали е от полза за един нубревненец.

Мерик просто се усмихна. Разбира се, че знаеше къде се простираха земите на Григ, но нека домът си мисли, че е невежа по карторските въпроси.

– Трима от синовете ми са в Бригадата на ад-бардовете -продължи домът и протегна дебелите си като наденички пръсти към бокала с вино. – Императорът обеща на всеки собствени земи в близкото бъдеще.

– Не думайте.

Мерик се постара да задържи лицето си безизразно, но наум ревеше от гняв. Бригадата на ад-бардовете – елитен контингент от безмилостни бойци, които имаха задачата да „прочистват“ Картора от стихийните вещици и от еретиците – беше една от основните причини да мрази карторците.

Все пак той самият беше стихиен вещер, както и почти всички негови близки във Вещерия.

Дом фон Григ отпи от бокала си и отстрани на устата му се проточиха струйки скъпо далмотско вино. Разхищение. Отвратително. Гневът на Мерик нарастваше... нарастваше... нарастваше.

Докато не падна и последното зрънце сол и той не се остави на потопа.

С рязко, дрезгаво вдишване, той събра въздуха в помещението към себе си. А после го изпусна. Пуф.

Вятърът блъсна дома. Вокалът му се преобърна; виното плисна по лицето, косата и дрехите му. Полетя дори към прозореца и покри стъклото с червени капчици.

Възцари се тишина. За частица от секундата Мерик се замисли какво следва да направи. Извинението беше немислимо, а заплахата би прозвучала твърде драматично. В следващия миг очите му се спряха на неопразнената чиния на гилдмайстор Аликс. Без да се колебае, той скочи на крака и прокара гръмоносен поглед над аристократичните лица, които го зяпаха глупаво. И по ококорените слуги, които висяха по вратите и сенките.

Мерик грабна салфетката от скута на гилдмайстора.

– Няма да го ядете, нали? – без да дочака отговора, промърмори: – Чудесно, чудесно, защото екипажът ми със сигурност ще го изяде.

След това се зае да събере кокалите, зеления фасул и дори последните парченца задушено зеле. След като върза здраво копринената салфетка, той я мушна в джоба на елечето си заедно с кокалите, които беше прибрал от собствената си чиния.

После се обърна към премигващия Дож на Далмотия и обяви:

– Благодаря ви за гостоприемството, милорд.

Последва подигравателен поклон и Мерик Нихар, принц на Нубревна и адмирал на нубревненската флота, напусна официалния обяд на Дожа, трапезарията и двореца.

А докато вървеше, закрои план.

Мерик стигна най-южната точка на Южния пристанищен район, когато камбаните в далечината оповестиха със звън петнайсетия час. Отливът беше започнал. Дневната жега се беше пропила в паважа и над улиците се стелеше тягостна горещина.

Той опита да прескочи една локва, чието съдържание бе известно само на Ноден. Уви, не успя и новите му ботуши цопнаха в края ѝ. Мътната вода плисна, разнесе се тежък дъх на стара риба, а Мерик потисна порива да забие юмрук във витрината на най-близкия магазин. Градът не беше виновен, че гилдмайсторите му бяха смешници.

През деветнайсетте години и четирите месеца, откакто Двайсетгодишната спогодба беше сложила край на всички войни във Вещерия, трите империи – Картора, Марсток и Далмотия – бяха успели да сломят родината на Мерик посредством дипломацията. Всяка година керваните, минаващи през страната, намаляваха с по един, както и купувачите на стоките, изнасяни от Нубревна.

Нубревна не беше единствената малка държава, която пострада. Началото на Великата война преди доста столетия уж се дължеше на спор относно владението на Петте кладенеца на произхода. В онези дни Кладенците избирали владетелите – което беше свързано с Дванайсетте храбреци... Макар че Мерик така и не беше проумял как е възможно дванайсет рицари или един неодушевен извор да изберат крал.

Така или иначе, всичко това вече беше просто легенда и с десетилетията – впоследствие и столетията – трите империи увеличаваха мощта си благодарение на безпорядъка във Великата война; и трите се стремяха към едно и също; повече. Повече магьосничество, повече посеви, повече пристанища.

И така, три огромни империи срещу шепа малки, дръзки народи – които постепенно получиха превес, тъй като войната струва пари, а дори и империите обедняват.

„Мир – беше обявил карторският император. – Мир за двайсет години, а след това нови преговори“

Звучеше чудесно.

Прекалено чудесно.

При подписването на Двайсетгодишната спогодба хора като майката на Мерик не бяха осъзнали, че под „Мир!“ император Хенрик има предвид „Почивка“. А под „нови преговори“ има предвид „да сме сигурни, че другите нароДи ще паднат под нас, щом армиите ни подновят марша си“.

И така сега, докато Мерик наблюдаваше как далмотската армия се задава от запад, марстошките огневещи се сбират на юг, а трите имперски флотилии лениво се носят към брега на родината му, го обземаше чувството, че той – заедно с цяла Нубревна – се дави. Потъваха под вълните, слънцето гаснеше пред очите им и накрая нямаше да остане нищо друго освен Миногите на Ноден и онази последна глътка вода в дробовете.

Нубревненците обаче все още не бяха поразени.

Мерик имаше още една среща – този път с Гилдията на златото. Успееше ли да отвори един търговски път, беше убеден, че и другите гилдии щяха да се включат.

Когато най-сетне достигна бойния си кораб – тримачтова фрегата с острия, подобен на клюн нос, типичен за корабите от нубревненската флота, – го завари неподвижен в плитката вода на отлива. Платната бяха свити, греблата -прибрани, а флагът на Нубревна – цвят на къдрав ирис, чиято яркосиня окраска живо изпъкваше в средата на черния фон – се поклащаше вяло на следобедния бриз.

Щом Мерик стъпи на трапа на „Жана”, нравът му се поуспокои... но бе заместен от пристягаща раменете тревога и внезапен порив да провери дали ризата му е загащена както трябва.

Това беше корабът на баща му; половината от екипажа бяха хора на крал Серафин; въпреки трите месеца, които бяха прекарали под командването на Мерик, те понасяха присъствието му на борда с неохота.

Внушителен силует с пепелява коса закрачи по главната палуба към него. Мъжът заобиколи няколко моряци, които миеха дъските, прекрачи една щайга с дългите си крака, след което се поклони вдървено пред своя принц. Това беше нишкобратът на Мерик, Кълен Икрей, който освен това беше и помощник-капитан на „Жана”.

– Връщаш се рано – рече той.

Щом се изправи, Мерик на мига забеляза червените петна по бледите му бузи, както и леко насечения му дъх – все белези на потенциално задъхване.

– Зле ли ти е? – попита Мерик, като се постара да не повишава глас.

Кълен се направи, че не го е чул – въпреки че въздухът около тях охладня. Сигурен знак, че предпочиташе да сменят темата.

На пръв поглед нишкобратът на Мерик далеч не изглеждаше пригоден за живот в морето: беше твърде висок, за да му е удобно под палубата, светлата му кожа изгаряше срамно лесно, а той самият не обичаше боя с меч. Да не говорим, че дебелите му бели вежди издаваха чувствата му твърде лесно за един уважаващ себе си морски вълк.

Обаче – в името на Ноден – как добре управляваше вятъра!

За разлика от Мерик, стихийната магия на Кълен не беше свързана само с въздушните течения – той беше завършен въздуховещ, способен да владее дробовете на хората, да направлява горещините и бурите, а веднъж беше спрял дори развихрил се ураган. Вещери като Мерик не бяха рядкост -притежаваха различна по сила власт над вятъра; доколкото му беше известно обаче, Кълен беше единственият човек на света с пълна власт над всички измерения на въздуха.

При все това в неговите очи магическите способности на Кълен не бяха най-ценното му качество. Това бяха острият му като бръснач ум и уравновесеността му, неотменна като прилива в морето.

– Как мина обядът? – попита Кълен.

Той оголи зъби в обичайната си ужасяваща усмивка -усмихването не му се удаваше особено – и въздухът наоколо се затопли.

– Загуба на време – отвърна Мерик.

Той закрачи по палубата и затрака с токовете на ботушите по дъбовите дъски. Моряците спряха заниманията си, за да го поздравят с удар с юмрук над сърцето. Мерик кимаше разсеяно в отговор.

После си спомни за нещо в джоба си. Извади салфетките и ги подаде на Кълен.

Изминаха няколко мига. А после:

– Остатъци?

– Трябваше да бъда убедителен – промърмори Мерик и стъпките му станаха по-отсечени. – За някаква глупост, която остана неразбрана. Някакви вести от Ловац?

– Да... само че – добави Кълен бързо и вдигна ръце, – не беше нищо, свързано със здравето на краля. Чух само, че все още е на легло.

Безсилието притисна плещите на Мерик. Не беше чувал нищо за болестта на баща си от седмици.

– А леля ми Иврен? Върна ли се от посещението при лечителя?

– Аха.

– Добре – кимна Мерик, доволен поне от това. – Прати я в моята каюта. Искам да я разпитам за Гилдията на златото... – той млъкна и закова крака на място. – Какво има? Присвиваш очи насреща така само когато нещо не е наред.

– Аха – призна Кълен и се почеса по тила.

Очите му се стрелнаха към огромния барабан на квартердека. Един нов моряк, чието име Мерик така и не успя да запомни, чистеше двата чука за барабана. Омагьосания, който произвеждаше пориви на вятъра като топ. И стандартния – за съобщения и моряшки песни.

– По-добре да го обсъдим насаме – довърши Кълен най-сетне. – Става дума за сестра ти. Нещо... пристигна за нея.

Мерик потисна една ругатня и изпъна рамене нагоре. Откакто Серафин назова Мерик като нубревненския пратеник за Срещата за Спогодбата – което означаваше, че временно щеше да стане и Адмирал на кралската флота, – Вивия беше опитала хиляда начина да управлява нещата отдалеч.

Той влетя в каютата си, стъпките му отекнаха по варосаните греди на тавана и той се насочи към закованото легло в десния ъгъл.

Кълен пък тръгна към дългата маса за карти и книги в средата на каютата. Тя също беше завинтена за пода, а осемсантиметровият ръб пречеше на книжата да се разпилеят при бурно море.

Слънчевите лъчи навлизаха отвред през прозорците, отразявайки се в колекцията от мечове на крал Серафин, старателно подредена на задната стена, – така че Мерик да може спокойно да докосне някой насън и да остави следи от пръсти по него.

В момента корабът може и да му принадлежеше, но той не хранеше илюзии, че това ще продължи дълго. Във военно време кралицата владееше на сушата, а кралят – в морето. Така че „Жана“ беше корабът на баща му, кръстен на покойната кралица. Серафин щеше да си го върне, щом оздравееше.

Ако оздравееше... което беше наложително. В противен случай Вивия беше следваща по родословието за трона... което Мерик все още не искаше да си представя. Или пък да се занимава с него. Вивия не беше човек, който би се задоволил да владее само сушата или само морето. Тя жадуваше за власт и над двете – че дори повече, – като дори не полагаше усилие да прикрие апетитите си.

Мерик приклекна до единствената си лична вещ на кораба – сандък, вързан здраво с въжета за стената. Разрови го набързо и намери чиста риза и наситеносинята си адмиралска униформа. Нямаше търпение да свали официалния костюм, тъй като нищо не спъваше самочувствието на човек по-добре от жабо около врата.

Докато пръстите му се бореха с десетте милиона копчета на официалната риза, той се присъедини към Кълен на масата.

Помощник-капитанът беше разтворил карта на Яданско море – източения океански залив, който делеше Далмотската империя на две.

– Ето това дойде за Вивия.

Той пусна на картата миниатюрно корабче, което изглеждаше досущ като корабите на далмотската гвардия, които се поклащаха навън. То се плъзна по картата и се закова върху Веняса.

– Очевидно е омагьосано от ефировеща: отива там, където се намира истинският кораб – Кълен го стрелна с очи. – Според нещастника, който го донесе, истинският кораб принадлежи на Гилдията на житото.

– И защо – поде Мерик, отказа се от копчетата и просто изхлузи ризата през глава – Вивия ще се интересува от някакъв търговски кораб?

Той захвърли ризата върху сандъка и облегна ръце на масата. Избледнелият му вещерски знак оформяше неравномерен диамант.

– Какво очаква да направим с него?

– Лисици – отвърна Кълен и стаята се вледени.

– Лисици – повтори Мерик кухо и запремята думата в главата си с недоумение.

Внезапно обаче всичко се намести. Той рязко се оживи и се метна към сандъка си.

– Това е най-голямата глупост, която е измисляла – а тя е измисляла доста глупости през живота си. Нареди на Хермин да се свърже с нейната гласовеща. Веднага. Искам да говоря с нея при следващия удар на камбаните.

– Аха.

Ботушите на Кълен избумтяха навън, а Мерик извади първата риза, която попадна в ръцете му. Тъкмо я сложи, когато вратата на каютата се разтвори широко... а после се затвори с щракване.

Звукът го накара да скръцне със зъби и се наложи да овладее гнева си. Беше затворен.

Това беше толкова типично за Вивия, че дори не си струваше да се изненадва или гневи, по дяволите. Нали?

Едно време „Лисиците“ беше името на шайка нубревненски пирати. Тактиката им се основаваше на малките скампавеи. Те бяха по-плитки от „Жана“, с две мачти и с гребла, което им позволяваше да преодоляват с лекота пясъчните коси и крайбрежните острови – както и да устройват засади на по-големите кораби.

Флагът на Лисиците обаче – тънка морска лисица, увила се около къдравия ирис – не се беше развявал по мачтите от векове. Нуждата от това беше изчезнала с появата на истинска флота в Нубревна.

Докато Мерик стоеше и обмисляше има ли изобщо някакви аргументи, в които би се вслушала сестра му, нещо проблесна до най-близкия прозорец. С изключение на вълните, които заливаха високата водолиния обаче, и търговския кораб, който се поклащаше до тях, нямаше нищо особено.

Само дето... приливът не беше започнал.

Мерик се спусна към прозореца. Намираха се във Веняса – град, заобиколен с блата – и само две неща можеха да предизвикат неестествен прилив: земетресение...

...или магия.

А една вещица би предизвикала вълни на пристана по една-единствена причина.

Пръсване.

Мерик се втурна към вратата, изскочи на главната палуба и изрева:

– Кълен!

Вълните продължаваха да се надигат и „Жана“ беше започнала да се поклаща.

През два кораба на север един моряк се тътреше тромаво по трапа на търговския си кораб към павираната улица. Той дращеше бясно предмишниците и врата си и дори от това разстояние Мерик успя да различи черните мехури, избили по кожата му. Скоро магията му щеше да достигне пределите си и той щеше да погълне живота на най-близкия до себе си човек.

Вълните станаха по-големи и по-силни – по призива на вещера, който беше на път да се пръсне. Въпреки че няколко души забелязаха мъжа и се разкрещяха от ужас, повечето не виждаха вълните и не чуваха писъците. Не осъзнаваха опасността и не можеха да се защитят.

Мерик се сещаше за едно-единствено решение. Той повика отново Кълен, после събра магията си, за да го издигне нависоко и да го отнесе далеч.

И след малко полетя на порива на вятъра.