355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Сюзън Денърд » Веровещица » Текст книги (страница 10)
Веровещица
  • Текст добавлен: 24 мая 2017, 13:30

Текст книги "Веровещица"


Автор книги: Сюзън Денърд



сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 25 страниц)

ПЕТНАДЕСЕТ

По прищявка на Съдбата Едуан беше единственият от карауените, който не можа да си намери кон. Магията му беше отвела него и другите монаси до покрайнините на Веняса. После веровещицата беше изскочила на улицата пред тях на кон до няколко странноприемници. Едуан просто посочи с пръст, четиримата монаси заеха формация и започна истинското преследване... поне за тях, които безпроблемно си бяха „заели“ коне от първите две странноприемници.

Когато той най-сетне успя да си намери петниста кобила пред една гостилница, вече беше изостанал с поне пет минути. За щастие, беше добър ездач, а и лесно предразположи кобилата. Имаше дарба с конете.

Скоро вече галопираше по дългия крайбрежен път. Стрелите в гърдите му подскачаха и му пречеха. Върховете им бяха назъбени и ако ги изскубнеше, само щеше да разкъса плътта си още повече. После тялото му щеше да започне да се лекува само и той щеше да загуби сили, които му бяха по-полезни за преследването.

Едуан застигна една каруца, която трополеше на север с главоломна скорост. Около нея слабо се носеше мирисът на веровещицата. Под стъблата от слънчогледи забеляза одеяло и се озъби в самодоволна усмивка. Завивката беше от саламандрово платно и ако тя беше останала под него, Едуан можеше никога да не улови мириса ѝ отново.

Беше допуснала грешка.

Той подмина бързо каруцата и уплашения каруцар и за няколко минути остана сам с петнистата кобила... минути на бясна, неукротима бързина.

После на нощното небе пред тях изникна тъмният силует на кула. Едуан нямаше да я забележи, ако до каменните руини нямаше четири бели фигури, а по пътя към него не препускаха четири безстопанствени коня.

Той тъкмо се насочи към вълните, когато кобилата реши, че останалите коне бяха постъпили разумно. Едуан се отказа от нея. Ботушите му цопнаха във водата и той се втурна напред.

Беше преполовил пътя до кулата, когато четиримата карауени я заобиколиха и изчезнаха зад нея. След миг от небето се спусна тяло. Ветровещ.

Едуан заобиколи кулата... и вихърът го помете. Той едва смогна да се вкопчи в камъните на фара, преди двама от монасите да прелетят покрай него в тайфун от въздух и вода. Двайсет крачки, петдесет... Двамата се стовариха тежко на плажа. Надали щяха да се надигнат скоро.

Вятърът утихна и се разнесе над вълните край брега, а Едуан задращи с пръсти, изправи се на крака и отново се втурна към стъпалата пред себе си. Миризмата на веровещицата се изкачваше, а той беше решен да я последва.

Едва беше направил една обиколка по обсипания с морски жълъди камък, когато вторите двама монаси се изпречиха на пътя му, олюлявайки се. Едуан стисна наметалото на първия.

– Какво става?

Монахът подскочи, сякаш го бяха събудили от дрямка.

– Каар Ауен – изхъхри той. – Видях ги. Трябва да отстъпим.

– Моля? – Едуан направи крачка назад. – Това е невъзможно...

– Каар Ауен – настоя монахът.

Последва рев, който гръмна над Едуан, надвивайки вятъра и вълните:

Отстъпете, смъртни!

Монахът изтръгна наметалото си от ръцете му и се спусна надолу по стъпалата.

Едуан ужасено проследи и втория монах, който го последва.

– Глупаци – изръмжа той. – Глупаци!

Той тръгна с подскоци нагоре по последните стъпала, стигна последния етаж... и се закова на място.

Номатското момиче беше пред него, облечено в черно, приклекнало ниско над земята. Държеше мачете – сребриста дъга от стомана, носеща се в същата посока като черната ѝ нишковещерска рокля... До нея, изправила снага, беше облечената в бяло Сафия с вила, чието тъмно желязо се размазваше от въртенето, а бялата, разкъсана рокля се вееше бясно.

Движение в съвършен кръг. Кръгът на носителя на светлината и на раздавача на мрак, на творителя на света и убиеца на сенките. На началото и края.

Символът на Каар Ауен.

Каар Ауен.

За една десета от удара на омръзналото си сърце, докато купищата образи се бореха за внимание в ума му, Едуан си позволи да се зачуди дали това беше възможно – дали тези две момичета от лунни лъчи и слънчев зной действително можеше да се окажат митичната двойка, която Манастирът му беше пазил навремето.

След това обаче те се разделиха – а зад тях изникна ветровещ. Мъжът беше в нубревненска морска униформа и се беше превил на две, сякаш твърде изтощен, за да се бие. Лицето му беше скрито в сянка, пръстите му бяха сгърчени, а вятърът полека се засилваше към него.

Едуан изруга наум. Разбира се, че момичетата щяха да заприличат на Каар Ауен, обградени от въздушни вихри.

– Отстъпи! – извика веровещицата. – Не мърдай!

– Или какво? – измърмори Едуан.

Той вдигна крак, за да пристъпи напред...

Номатското момиче обаче дръзна да му отговори:

– Или ще те обезглавим, кръвовещи.

– Желая ви успех – той прекрачи напред, а Сафия се стрелна към него, вдигнала вилата.

– Остави ни на мира...

Гласът ѝ секна, щом той овладя кръвта ѝ.

Това беше тайното му оръжие. Овладяване на кръвта, до което прибягваше единствено в най-страховитите ситуации. Трябваше да разграничи отделните съставки на кръвта на Сафия – планинските ридове и жълтурчетата, скалите и снежните преспи, – след което да ги прикове на място. Усилието беше изтощително и изискваше повече сили и съсредоточаване дори от ударния бяг. Едуан нямаше да задържи за дълго властта си над кръвта ѝ.

Тялото на Сафия застина, а вилата увисна във въздуха като меч. Изглеждаше като статуя. Дори очите ѝ не помръдваха.

Той се втурна светкавично към нея. В мига, щом я достигна обаче – тъкмо приклекна, за да я метне на рамо, – ветровещият внезапно се задейства.

Мъжът простря ръце нагоре и се издигна стремително над кулата заедно със Сафия сред рева на вятъра. Поривът блъсна Едуан назад – и към ръба на кулата.

Кръвовещият загуби властта над кръвта на Сафия.

Затича се. Сафия беше на три метра височина и летеше назад в мятащо се кълбо от крайници и плат. Виковете ѝ надделяха над вятъра:

Изьолт! Изьолт!

Ако се затичаше достатъчно бързо, Едуан можеше да скочи във въздушния тунел на ветровещия...

Някой го блъсна. Той се катурна настрани и едва успя да се претърколи, преди номатското момиче да го притисне в земята.

Едуан обаче вече се беше завъртял и търсеше с пръсти китки или лакти, които можеше да счупи, а кръвовещерството му търсеше кръв, за да я подчини.

Пръстите му обаче срещнаха единствено въздух, а кръвовещерството му не откри нищо – момичето вече беше отскочило и се носеше към ръба на кулата.

Щеше да скочи. Едуан знаеше, че щеше да го направи.

Затова и той се изправи на крака и се стрелна след момичето на име Изьолт.

Тя стигна ръба на фара. И скочи.

Той също стигна ръба. И също скочи.

Двамата полетяха. Заедно. Толкова близо един до друг, че ако пожелаеше, Едуан можеше да я сграбчи.

Обаче имаше усещането, че тя го знаеше. Че го беше планирала.

Надали щяха да падат повече от секунда. Тя се извъртя във въздуха. Краката ѝ се оплетоха в неговите и преметнаха телата им...

Гърбът му се заби в пясъка. Толкова мощно, че му причерня. Замаяно усети как момичето се стоварва върху него. Стрелите се забиха още по-дълбоко. Пробиха ребрата му, дробовете. Навсякъде плъзна болка. Вътрешностите му... всичко беше помляно.

Беше убеден, че и гръбнакът му е счупен.

Случваше се за пръв път.

После вълните заляха кожата му. Вдишване. Едуан реши, че може и да спаси кожата си...

Докато в гърдите му не изригна черен взрив.

Той заглуши цялата останала болка. Очите му се изблещиха. Дръжката на камичката му стърчеше от сърцето му. Бликащата навън кръв не личеше по твърде изцапаните наметало и туника, но той знаеше, че изтича. На бързи тласъци, които магията му не можеше да изпревари.

Въпреки това не можеше да извади острието. Не можеше да направи нищо, защото не можеше да помръдне. Гръбнакът му определено беше счупен.

Той вдигна очи. Всичко беше неясно и размазано... но постепенно се оформи в лице.

Лице от сенки и лунна светлина, само на педя от неговото. Устните на момичето потръпваха при всеки накъсан дъх. Косата ѝ се полюляваше на бриза – истински бриз, отбеляза наум Едуан, – а бедрата ѝ трепереха върху счупените му ребра.

Не виждаше никой друг, не чуваше никой друг. Изглежда, след битката бяха оцелели само те двамата.

Сами в целия свят.

После погледът му се спря на болкокамъка, увиснал на шията ѝ. Розовото му сияние отслабваше, почти беше угаснало, а напрегнатото ѝ лице издаваше, че е ранена. Тежко.

Въпреки това тя успя да свали ятагана от ремъка през рамото му. И да го избута до врата му и да го опре там.

Острието потреперваше върху кожата му.

Беше го намушкала в сърцето с камичката, а сега щеше да го обезглави.

Ятаганът обаче застина; момичето на име Изьолт се присви, болкокамъкът ѝ премигна в нежнорозово... и угасна безвъзвратно.

От устните ѝ се изтръгна стон. Тя едва не се катурна напред... и Едуан забеляза раната на дясната ѝ ръка. Просмуканите с кръв превръзки. Кръц, която би трябвало да успее да надуши.

– Нямаш... мирис... – простена той.

Усети собствената си кръв между зъбите си; изтичаше на струйка от ъгълчетата на устата му.

– Не мога да надуша... кръвта ти.

Тя не отвърна. Беше впрегнала всичките си сили върху това да не изпусне ятагана.

– Защо... не мога да те надуша? Кажи... ми.

Не беше убеден, че иска да знае. Ако отрежеше главата му, той щеше да умре. Това беше единствената рана, от която кръвовещите не можеха да се възстановят.

И въпреки всичко като че не можеше да се сдържи и да не попита:

– Защо... – пръските кръв от устата му оцапаха плоското острие на ятагана. Една капчица падна на бузата ѝ. – Защо не... мога...

Тя отдръпна острието от гърлото му. Не внимателно – то разряза кожата и се провлачи по тялото му, сякаш беше твърде слаба дори да го вдигне.

Пробитото му сърце изпърха. Обзе го странно чувство на облекчение и недоумение, което го заля като кръвта в устата му. Тя нямаше да го убие. Нямаше представа защо.

– Направи го – изхриптя той.

– Не.

Тя поклати глава отсечено. После над тях се завихри вятър – от неестествения, омагьосан вид. Той отвя косата от лицето ѝ, а Едуан се насили да запомни всяка подробност.

Макар да не можеше да надуши кръвта ѝ, щеше да я запомни. Щеше да запомни заоблената челюст, която не пасваше на заострената брадичка. Щеше да запомни чипия нос и светлите лунички. И извитите котешки очи. Късите мигли. Тясната уста.

– Ще те гоня – изграчи той.

– Знам.

Момичето отпусна ятагана на пясъка, подпря се на гърдите му и се надигна. Ребрата му изхрущяха и стомахът му се сви. Не беше лека, а вътрешностите му бяха на каша.

– Ще те убия – продължи той.

– Не.

Тя присви очи; опря се отново и се надигна по-изправено. Луната я заля.

– Н-н-н...

Закашля се. После избърса уста.

– Не мисля, че ще го направиш.

Изглежда, беше нужна цялата ѝ сила, за да го изрече. Тя отново сключи пръсти около камичката със следа от разочарование.

Натисна острието още по-дълбоко в сърцето на Едуан.

Въпреки отчаяния, трескав напън на волята му... въпреки инстинктивния порив на цялото му тяло да остане в съзнание... той склопи клепачи за половин мъчителен дъх. От езика му се откъсна стон.

И в този миг тежестта върху тялото му изчезна. Във водата запляскаха отдалечаващи се стъпки.

Когато той най-сетне отвори очи отново, от момичето нямаше и следа... не че би могъл да извърне глава, за да я потърси.

След това една вълна го заля и Едуан потъна под морската пяна.

ШЕСТНАДЕСЕТ

Сафи летеше, а вятърът свиреше в ушите ѝ. От очите ѝ струяха сълзи, полите ѝ плющяха и тя бързо се отказа да крещи на принц Мерик да се върне. Той не можеше да я чуе.

Морето представляваше размазано петно под нея, проблясващо и тръпнещо. През ума ѝ бегло мина мисълта, че би трябвало да се наслади на това – в края на краищата летеше.

Полетът обаче не ѝ носеше наслада. Единствената ѝ грижа беше Изьолт, която изоставиха. С кръвовещия.

В дъното на съзнанието ѝ ръмжаха и други неотложни мисли – например защо принц Мерик я беше отмъкнал от фара. И как се беше озовал там в точния момент.

После тя установи, че се носи твърде стремително към остроносия нубревненски боен кораб – и това погълна всички останали тревоги.

Греблата се въртяха, моряците в синьо се суетяха наоколо, а в ушите ѝ нахлу пронизителния гърмеж на барабани.

Тъкмо помисли, че ще се разбие в главната палуба и ще натроши всичките си кости, когато ходът ѝ се забави и тя се спусна леко долу.

След две глътки въздух Сафи се окопити и скочи на крака. След още една беше сграбчила принц Мерик. Той почти беше стигнал до квартердека, когато тя го стисна за ризата и го врътна грубо.

Върни ме там!

Той не се възпротиви, а просто посочи към брега.

– Помощник-капитанът се погрижи за приятелката ти.

Тя проследи пръста му. Действително високият рус мъж се беше съсредоточил върху тялото, което летеше към тях.

Изьолт.

Нишкосестрата на Сафи обаче беше отпусната. Сафи се втурна към помощник-капитана и закрещя, че някой лечител, хирург или който и да било трябва да ѝ помогне.

Помощник-капитанът спусна Изьолт на квартердека с магията си и Сафи мигновено се озова до нея. Взе главата ѝ в скута си, опря пръсти на шията ѝ, молейки се да напипа пулс... Да, да. Лек, но се усещаше.

Въпреки че лунната светлина ясно огряваше нарастващото кърваво петно на ръката ѝ и угасналия болкокамък на шията ѝ.

С крайчеца на окото си Сафи забеляза движение. Принцът, помощник-капитанът и други моряци се приближаваха. След което проблесна нещо бяло и се чу женски глас:

– Донесете нещата ми!

Сафи се извъртя. От стълбата, водеща под палубата, към нея се беше насочила карауенска монахиня.

– Пази се от момичето – нареди тя.

Сафи обаче не помръдна. Допреди малко я бяха гонили карауени, така че нямаше никакво намерение да допусне един от тях до Изьолт. Щом онези четирима монаси работеха за кръвовещия, значи случаят с жената пред нея можеше да е същият.

Косата ѝ беше сребристобяла, но начинът, по който кожата ѝ отразяваше лунните лъчи, загатваше, че надали е много по-възрастна от Матю или Хабим. Жената извади меча си със самоувереността на опитен боец.

– Отстъпи, момиче.

– За да довършите започнатото от другите монаси? Не, благодаря.

Със светкавично движение Сафи издърпа сабята от ножницата на помощник-капитана и взе да обикаля около монахинята.... Която ловко избегна следващото ѝ нападение, след което я цапна по коляното с плоската страна на меча.

– Някой да я спре – викна жената.

И внезапно дъхът на Сафи секна.

Тя опита да напълни дробове, да стегне стомах, да направи каквото и да било, за да си поеме дъх, но не успя.

С небрежен замах монахинята изби оръжието ѝ. Сабята изтрака на дъските* а Сафи се вкопчи в гърлото си. Пред очите ѝ заиграха звездички. Помощник-капитанът беше могъщ въздуховещ – и сега беше смазал дробовете ѝ.

Коленете ѝ поддадоха и светът потъна в мрак, а над нея се наведе Мерик – със строго, но добронамерено изражение.

– Иврен няма да навреди на приятелката ти. Тя е монахиня-лечителка, домна. Лечителка от водовещите.

Сафи задраска по гърлото си, неспособна да проговори. И да поеме дъх.

– Ако обещаеш да се държиш прилично – продължи той, – Кълен ще ти върне въздуха. Обещаваш ли?

Сафи кимна отчаяно, но закъсня. Тялото ѝ беше прекалено жадно за въздух ѝ мракът я погълна.

Събуди се с подут, лепнещ език. Над нея трополяха стъпки, водата плискаше по проскърцващия дървен корпус, а в ноздрите ѝ нахлу тежката миризма на сол и смола. В първите няколко мига не различаваше нищо друго освен тъмното помещение със слаб лъч светлина, процеждащ се през прозореца отляво. После очите ѝ привикнаха и тя съзря Изьолт, просната на тесен сламеник, закован за пода в отсрещния ъгъл. Очите ѝ бяха затворени, а дишането -хрипливо.

Сафи се надигна на крака, стана от своя сламеник и едва не се строполи на пода от кръвта, нахлула в главата ѝ.

– Изьолт?

Тя седна на пода до нишкосестра си. По лицето на Изьолт се стичаше пот, кожата ѝ беше по-бледа от обичайното, а когато Сафи докосна внимателно челото ѝ, то гореше.

Сафи я беше виждала толкова тежко ранена само веднъж – след като си беше счупила пищяла, – но този път раната беше по-сериозна. Матю и Хабим ги нямаше, за да им помогнат. Бяха сами. Съвсем сами на непознат кораб, без никого на своя страна.

При това всичко звучеше доста странно. Изьолт беше споменала, че са я простреляли, но как, къде и защо... Сафи нямаше никаква представа.

Желязното резе на вратата се завъртя. Тя застина... целият свят застина. Влезе облечената в бяло монахиня. Бавно, сякаш беше изправена пред диво животно, тя завъртя ръка към Сафи. Потъмнялата от слънцето кожа беше белязана с обърнат надолу триъгълник – за водовещерство, и кръг – за специалните ѝ умения с течностите на тялото. Сафи закова очи и магията си върху жената и колкото повече се взираше, толкова по-ясно проумяваше, че сърцето ѝ е чисто.

Въпреки това тя не можеше да допусне да се довери напълно на... как я беше нарекъл принцът? Иврен. Напоследък я мамеха твърде често. Засега щеше да следи действията ѝ и щеше да се възползва от времето, за да събере някаква информация.

Сафи се претърколи, стана и се отдръпна от Изьолт, вдигнала помирително ръце.

– Няма да преча. Но се постарайте да я излекувате.

– Ще направи каквото може – добави нов глас.

На вратата изникна Мерик, а монахинята се доближи с леки стъпки до Изьолт.

Сафи се усмихна на принца – отегчено, не заплашително оголване на зъбите.

– Чудех се кога ли ще се появиш, принце. Ще благоволиш ли да ме известиш къде се намираме?

– В западно Яданско море. На борда сте от четири часа.

Той пристъпи предпазливо навътре в каютата, сякаш здравият разум го съветваше да не се доверява на нрава на Сафи. Беше облечен в семпъл моряшки редингот, с чиста риза и бричове. Внезапно Сафи осъзна колко мърлява е тя самата. Роклята ѝ беше разкъсана и лекедясана и разкриваше прекалено щедро прашните ѝ прасци и бедра.

С неочаквано движение Мерик се приближи – по-бързо и по-тихо, отколкото очакваше тя, – изви ръцете зад гърба ѝ и опря нещо хладно в гърлото ѝ. В носа ѝ нахлу острата миризма на сандалово дърво и лимони.

Тя обаче не се уплаши. Просто кривна глава и промърмори:

– Нали забелязваш, че ножът ти все още е в ножницата?

– А ти нали забелязваш, че все пак мога да те убия с него? – дъхът му я погъделичка по ухото. – Хайде, кажи, домна: властите търсят ли те? Които и да е власти, където и да било?

Тя присви очи. Мерик присъстваше на бала. Беше чул обявлението за годежа... Или не? Не го беше забелязала сред тълпата, тоест може би си беше тръгнал преди обявлението на Хенрик.

Тя настрои магията си и потърси някакви следи от истинската природа на Мерик. Силата мигновено потече през нея – настоятелна, но топла. Противоречие от лъжи и истини, сякаш той би я върнал на Хенрик, ако получеше възможност... А може би не.

Сафи не можеше да поеме този риск. Преди да проговори обаче, той притисна камата по-силно в шията ѝ.

– Трябва да мисля за сигурността на екипажа си, а и на целия си народ. Твоят живот е нищо в сравнение с това. Така че недей да лъжеш. Търсят ли те ?

Сафи се поколеба и се замисли дали действително представляваше заплаха за екипажа на Мерик. Чичо Ерон беше разиграл бягството ѝ така, че да прилича на отвличане – Матю беше споделил с нея поне това. Доколкото можеше да прецени обаче, нямаше как император Хенрик да разбере къде беше изчезнала тя.

Ето защо тя вирна брадичка и съвсем оголи шия.

– Доста нелепа стратегия, принце. За какво ми е да ти казвам, ако някой наистина ме следи?

– Е, в такъв случай явно ще трябва да те убия.

– Давай – предизвика го тя. – Прережи ми гърлото с прибраната си в ножницата кама. Много искам да видя как ще стане.

Изражението му не помръдна. Нито пък камата.

– Първо кажи защо те преследваха карауените.

Раменете на монахинята се стегнаха и Сафи впи очи в белия ѝ гръб.

– Нямам представа, но може да попиташ ей онази карауенка. Тя явно знае.

– Не знае – в гласа на Мерик се прокрадна остра нотка на нетърпение. – И те предупреждавам да се обръщаш към нея с уважение. Това е монахиня Иврен, сестра на Серафин, крал на Нубревна.

Така, ето това беше полезна информация.

– Е, щом монахиня Иврен е сестра на краля – зареди Сафи, – а кралят е твой баща... Еха, значи монахиня Иврен ти е леля! Каква изненада!

– Учудвам се, че го проумяваш едва сега – тросна се Мерик. – Дори една карторска домна би трябвало да е получила добро образование.

– Никога не съм държала на ученето – отвърна тя хапливо.

Мерик изпръхтя с насмешка.

Неволната му реакция явно изненада и самия него... и го ядоса, защото той рязко вкамени изражение и дръпна ножницата от Сафи.

Тя изпука челюст. Разкърши рамене.

– Ето това се казва забавна препирня. Да я повторим утре?

Мерик не ѝ обърна внимание, извади една кърпа от редингота си със свободната си ръка и избърса гравираната ножница.

– На този кораб моята дума е закон, домна. Разбираш ли? Титлата ти е без значение тук.

Сафи кимна и потисна неудържимото си желание да завърти очи.

– Аз обаче съм склонен да ти предложа сделка. Няма да те оковавам, ако обещаеш да престанеш да се държиш като бясно куче и демонстрираш поведение, подобаващо на една домна.

– Ама, принце – тя присви бавно клепачи, – титлата ми е без значение тук.

– Ще приема това за „не“.

Той се обърна и понечи да излезе.

– Съгласна – изстреля Сафи, щом усети, че е време да престане да увърта. – Имаме сделка, принце. И все пак, за твоя информация, котка е.

Принцът повдигна вежди.

– Кое е котка?

– Ако ще съм нещо бясно, то е котка – тя оголи зъби. -Планински лъв, от вида нубревненски рибояд.

– Хм-м – Мерик потупа брадичка. – Не бих казал, че съм чувал за подобен звяр.

– Значи аз съм първият такъв – тя му махна снизходително и отново седна до Изьолт.

Иврен обаче вдигна ръка предупредително.

– Твърде мръсна си, за да си тук, домна – гласът ѝ звучеше троснато, но благонамерено. – Ако наистина искаш да помогнеш на приятелката си, се налага да се измиеш. Мерик, ще се погрижиш ли за това?

Тя се обърна към племенника си, който вече крачеше към вратата.

– „Адмирал Нихар“ – поправи я принцът. – Поне в морето, лельо Иврен.

– Така значи? – попита монахинята невъзмутимо. – В такъв случай аз съм „монахиня Иврен“. Поне в морето.

Сафи се полюбува за миг на киселото изражение на Мерик, преди той да излезе, след което се завтече след него.

Сафи не очакваше изкачването по стълбата до палубата да се окаже толкова трудно – тялото я болеше, а сутрешното слънце печеше безмилостно. Тя изпъшка, разтърка очи и се понесе по изтърканата с камък палуба. Краката ѝ бяха изтръпнали от лежането, а и щом успееше да се закрепи на дъските, корабът проскърцваше и се накланяше на другата страна.

Принцът вървеше пред нея, потънал в разговор с помощник-капитана си Кълен. Сафи заслони очи с ръка. „Опознай релефа.“ Наоколо нямаше почти нищо освен морски вълни – само на хоризонта на изток някаква скална маса разделяше морето от безоблачното небе.

Тя се запровира през моряците. Някои търкаха пода, други се катереха по въжетата, дърпаха, бутаха – всичко под дрезгавите команди на куц старец. Някои спряха, за да поздравят капитана си, но не всички. Един моряк привлече вниманието ѝ – магията ѝ се сгърчи при вида му, сякаш за да покаже, че е коварен. И покварен.

– Гнусна ‘матсолюбка – изръмжа ѝ той, когато мина покрай него.

Тя му се ухили в отговор и се постара да запомни добре лицето и квадратната му челюст.

Не след дълго успя да се добере до кърмата (преброи трийсет крачки) и пристъпи в блажената сянка на квартердека. Мерик отвори една врата и измърмори нещо на Кълен. Помощник-капитанът козирува и се върна по стъпките си – като повиши глас с учудваща злост.

– Да съм казвал, че може да дремеш, Лийри? Никакъв сън, докато не пукнеш!

Ревът му все още кънтеше в ушите ѝ, а резкият преход от слънце към сянка я беше заслепил, затова тя спря на прага и изчака картината пред нея да се изясни.

Стоеше пред елегантна каюта, каквато определено не си беше представяла за недодялан човек като Мерик. Всъщност той изглеждаше скован и смутен, докато чакаше до изящно гравираната маса, заобиколена от столове с високи облегалки.

– Затвори вратата – нареди той.

Сафи се подчини, но стегна мускули. Може и да беше танцувала и да се беше била с него, но това не значеше, че можеше да му се довери и да остане насаме с него;

„Лъжа – засече я магията ѝ и гърдите ѝ се отпуснаха с облекчение. – Мерик не е опасен.“

Тя се отпусна... но само отчасти. Може и да не искаше да я нарани, но все пак не знаеше дали е приятел, или враг.

Той посочи неопределено в дъното на каютата.

– Там има вода за миене и униформа.

Сафи проследи пръста му до колекция от лъскави мечове на задната стена. Под тях имаше малко ведро и, няколко бели кърпи, наредени на ниско легло.

Водата и кърпите не я интересуваха – вниманието ѝ се закова на мечовете. Бяха закачени, но очевидно лесно можеха да бъдат свалени. Разбира се, само ако се окажеше, че ѝ потрябва оръжие.

Мерик явно разбра погрешно втренченото ѝ изражение, защото неговото собствено поомекна.

– Леля ми е добра лечителка. Ще помогне на нишкосестра ти.

„Вярно“

– Ами ти, принце? Ти ще убиеш ли Изьолт заради произхода ѝ?

Устните на Мерик зейнаха – от изненада. И недоволство.

– Ако мразех номатците, домна, щях да я убия още при първата ни среща.

– Ами екипажа ти? – настоя Сафи. – Те биха ли ѝ сторили нещо?

– Те се подчиняват на моите заповеди – отвърна той.

Сафи обаче не хареса начина, по който премигна магията ѝ при тези негови думи. Сякаш не говореше истината. Тя започна да потропва с крак. С босия си крак.

– Ще ми дадете ли обувки?

– Не успях да намеря такива, които ще ти станат – Мерик приглади ризата си и я опъна над гърдите си. – За момента се налага да останеш боса. Ще оцелееш ли?

– Да.

Хабим беше настоял Сафи да остави краката си да загрубеят и да свикнат със стихиите.

„Не се знае в какво положение може да се озовеш – непрекъснато повтаряше той. – Обувките трябва да са лукс, не необходимост.“

Беше настоял поне веднъж в месеца Сафи и Изьолт да ходят боси за цял един ден. Стъпалата им бяха станали толкова мазолести, че вече можеха да ходят и по въглени. Или... поне по много горещ пясък.

Мерик изсумтя едва ли не с благодарност и даде знак на Сафи да застане до него на масата. Тя се подчини, но се постара да иде от отсрещната ѝ страна. На един скок разстояние от мечовете – ако случайно светът се обърнеше с краката нагоре (както имаше навика да прави напоследък) и ѝ се наложеше да си проправи път с бой през целия кораб.

–„Жана“ е тук.

Той пусна на картата един макет на „Жана“ колкото монета. Подобно на магнит върху магнетит корабчето се плъзна по хартията и се закова на място близо до източния бряг на тясното Яданско море.

– Тръгнали сме за тук.

Той помръдна с пръсти – изящни въпреки грубостта си – и лекият бриз изду миниатюрните платънца на „Жана“. Корабчето се плъзна по картата, подмина друг малък съд и спря до група острови.

– В Стоостровието има един град, Лейна. Задачата ми е да те оставя там. Очаквам да пристигнем утре.

– Стоостровието – повтори Сафи тихо. – И какво очакваш да правя, щом стигнем там?

– Наредиха ми просто да те оставя в града. Нямам представа защо – градът е запустял, но възнаграждението е твърде добро, за да го откажа: търговско споразумение с Хастрел.

Веждите на Сафи подскочиха високо.

– Нали знаеш, че нашите земи на практика са собственост на короната, земеделците ни са полумъртви от глад и почти не са ни останали пари?

– Какъвто и да е договорът – отвърна Мерик през стиснати зъби, – ще е по-добър от това, с което разполага Нубревна в момента. Възможността за търговия с която и да е от карторските земи не е за пренебрегване.

Сафи кимна отнесено – вече не го слушаше. Щом произнесе „договор“, очите му се стрелнаха към навития свитък на ръба на масата. Преди тя да попита какво пише в него обаче, стомахът ѝ изкъркори.

– Има ли нещо за хапване, принце?

– Не яде ли достатъчно на бала? – ухили ѝ се Мерик.

Тя обаче не отвърна на усмивката му. Балът и нубревненският танц бяха преди цяла вечност.

Той сякаш прочете мислите ѝ, усмивката му повехна и той зачопли яката си.

– Не очаквах, че ще бъдеш ти, домна. Ако на бала знаех, че си моят пасажер...

Той повдигна рамене и очевидно потъна в мисли. Които изрази на глас:

– Сигурно щях да те доведа на „Жана“ и щях да спестя и на двама ни доста време и неприятности. Името ти обаче се изписа в думовещерския договор едва след като напуснах тържеството. Дори тогава не осъзнах, че ти си домната на Хастрел.

Сафи кимна. Не се учудваше. Ерон имаше нужда от нея на празненството като разсейващата дясна ръка и планът му не би проработил, ако Мерик я беше отвел твърде рано.

И по-важно – той самият не би приел изобщо да я вземе като пасажер, ако знаеше с кого предстоеше да я сгодят.

Възцари се мълчание, нарушавано само от скърцането на гредите и от виковете на моряците. Мерик насочи вниманието си към картите, а Сафи не се сдържа и го разгледа.

Макар че беше очевидно, че двамата с Леополд бяха горе-долу връстници, Мерик изглеждаше далеч по-възрастен. Имаше широки, изправени рамене, мускулите му бяха тренирани, а кожата му беше потъмняла от слънцето и груба.

В момента между веждите му се беше изписала триъгълна бръчка, сякаш често ги повдигаше.

Мерик приемаше задълженията си като принц и адмирал сериозно. Сафи не се нуждаеше от магия, за да го разбере... и неочакван пристъп на ужас пристегна гърдите ѝ. Не искаше той да пострада заради кроежите на чичо ѝ. Доколкото можеше да прецени, и двамата с него бяха просто кукли. Просто карти, с които играеха против волята им.

„Дама-прилеп и Поп-лисица – обади се въображението ѝ... – след това тя се опомни: – А може изобщо да нямаме боя, да сме прости жокери.“

Мерик оправи яката си и обърна очи към вратата.

– Храната ще пристигне всеки момент, домна, затова се почисти. И се изтъркай добре – заради себе си и заради мен.

Той ѝ се усмихна пак бегло, след което напусна сковано каютата. Сафи го проследи с очи, изчака да излезе...

Вратата се затвори с щракване и още преди сърцето ѝ да е ударило, тя се беше хвърлила към свитъка и го беше разтворила.

Познатият ѝ почерк изреждаше точно онова, което ѝ беше описал Мерик.


Настоящото споразумение е между Ерон фон Хастрел и Мерик Нихар от Нубревна. Мерик Нихар ще предостави превоз на Сафия фон Хастрел, от Веняса е Далмотската империя до Лейна е Нубревна. Пасажерката трябва да бъде доставена невредима на седмия кей в Лейна, след което ще започнат преговори за търговско споразумение.

Всички уговорки на страница втора от настоящия договор ще бъдат прекратени, ако Мерик Нихар не успее да доведе пасажерката до Лейна, ако кръвта ѝ бъде пролята или ако тя загине.

Сафи отгърна на втора страница, която беше изпъстрена със скучни думи от типа на „внос“ и „пазарна стойност“. Тя стисна хартията между пръстите си. Беше тънка и лъскава. „Думовещерство.“


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю