Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 25 страниц)

Всъщност той като че не можеше да се отърси от Кълен. Спомените изгаряха клепачите му отвътре, а загубата пулсираше в основата на черепа му. Дори при вида на живите птици, носещи се над залива, или на гребящия към кораба Хермин, край чудодейно скачащите над вълните риби... всичко имаше пепеляв привкус.

Когато той най-сетне се изкатери на „Жана“, екипажът му беше строен на главната палуба. Всички бяха сложили ивица ирисовосин плат под рамото в знак на траур за загубения си другар; поздравиха отривисто Мерик при преминаването му.

Той обаче почти не ги забеляза. Искаше да види един-единствен човек... единствения, който щеше да разбере как се чувстваше.

Той се обърна към Хермин.

– Доведи Райбър, моля те.

Хермин се сви.

– Тя... няма я, сър.

– Няма я? – повдигна вежди Мерик с недоумение. – Къде е?

– Не знаем, сър. Беше на кораба, когато дойдохме при вас в Дейна, и мислехме, че все още е на него, когато достигнахме залива на Нихар. Само че... не сме сигурни. Знаем само, че в момента не е тук.

Това обаче не задоволи недоумението на Мерик... та къде можеше да иде Райбър? Защо би отишла другаде?

– Оставила е бележка, макар че не пише нищичко за мястото, на което отива. На леглото ви е, сър.

И така, той се качи в капитанската си каюта под съпровода на пронизителна болка в ребрата от усилието. Прекоси каютата с широки крачки, почти сякаш тичаше, и се спря пред омачкания редингот, метнат на леглото. Върху него имаше лист хартия.

Той го взе и очите му забързаха по почти неразбираемите криволици на Райбър.

Адмирале, мой принце.

Съжалявам, че тръгвам, но един ден отново ще се срещнем. Докато ме няма, вие трябва да станете кралят, за който Кълен неотменно ви смяташе.

Моля ви. Нубревна се нуждае от вас.

Райбър

(Освен това бръкнете в джоба на жакета си.)

Челото на Мерик се сбърчи при последните думи. Джоба на жакета? Търговското споразумение.

Той сграбчи дрехата с разтреперани ръце и внимателно извади договора. Последната страница беше изпъстрена с пепеляви следи от пръсти... и с дебел, разкривен почерк.

Чичо,

Не бъди такъв задник относно това търговско споразумение. Принц Мерик Нихар направи всичко по силите си, за да ме докара до Лейна невредима, така че,

Той обърна страницата.

ако пострадам по пътя и дори ако не успея да стигна до произволно избрания от теб кей, не може да виниш него. Принц Мерик и Нубревна заслужават търговско споразумение с Хастрел. Обещавам ти едно, чичо: ако не изпълниш договора и не започнеш търговия с Нубревна, аз просто ще напиша ново споразумение. То ще бъде ужасно и ще бъде изцяло в полза на Нубревна, която ще получи всичките пари.

Не забравяй: името ми има тежест и противно на твоите убеждения за мен, все пак от време на време проявявам някаква предприемчивост.

Следваше подпис с потресаващо разкривен почерк:

Сафия фон Хастрел

Домна на Картора

Нещо взе да пари в гърлото на Мерик. Той обърна договора и установи, че подписът на дом Ерон, както и неговият, все още си бяха там... а от думите „кръвта ѝ бъде пролята“ нямаше и следа.

Не можеше да повярва. Съзнанието му изключи; сърцето му спря да бие. Онази нощ, когато се беше събудил от ръката на Сафи на гърдите си... било е заради това. Тя беше откраднала документа и беше написала горното с пепел от огъня.

А сега Мерик имаше търговията с Хастрел. И с Марсток. В гърлото му се надигна тих, истеричен смях. Беше загубил повече, отколкото си беше представял, но все пак в гърдите си усещаше болезнена убеденост.

Бавно, леко замаяно, той седна на ръба на леглото. Приглади търговското споразумение с почернели пръсти и го остави до себе си.

А след това Мерик Нихар, принц на Нубревна, вдигна глава и се помоли.

За всичко, което беше обичал, за всичко, което беше загубил, и за всичко, което той и страната му – все пак можеше да спечелят.

Сафия фон Хастрел се облегна на фалшборда на личната галера на императрица Ванес, стиснала патерица в ръка. Тучното крайбрежие на земите, владение на далмотийците, се носеше покрай тях, а Сафи се преструваше, че не завира на пладнешкото слънце.

Това бяха земи на палми и джунгли, с начесто разположени рибарски селища и с толкова влажен въздух, че в него можеше да се плува. Тя искаше да се наслаждава на красотата около себе си, а не да се разтапя на противната жега.

Преди стотици години тези земи бяха принадлежали на народа на билянците. Поне така си спомняше Сафи от уроците си. Вече знаеше, че не може да има вяра на учебниците по история.

Поне бялата ѝ памучна рокля пазеше известен хлад въпреки жегата, за разлика от неудобния железен колан, препасан през талията ѝ. Желязото беше изключително модерно в Азмир – без съмнение по внушение на Ванес. В крайна сметка така тя имаше власт над всекиго, който носеше нещо желязно.

Въпреки колана обаче Ванес беше настояла Сафи да си сложи и стоманена огърлица. Накитът представляваше тънка, елегантна верижка, която обаче нямаше начало и край. Императрицата я беше запоила около шията ѝ и въпреки упоритите си, сумтящи опити, Сафи не беше успяла да я махне.

Слава на боговете, Ванес беше преценила, че нишкокамъкът ѝ е безвреден.

Сафи се усмихна криво на пейзажа и облегна тежестта си на патерицата. Левият ѝ крак беше превързан и оздравяваше благодарение на усърдните грижи на шест вещицилечителки от флотилията на Ванес. Явно – както я уверяваше самата тя непрекъснато – не беше целила да нанесе такива рани на Сафи. Тя просто беше твърде ценна (както се изрази Ванес) за подобно „грубо отношение“, така че животът ѝ не беше попадал под заплаха в Лейна.

Вещерските ѝ умения бяха показали, че това не беше истина, но тя беше приела лъжата.

Зад нея се дочуха стъпки и императрицата на Марсток се изправи до нея. Черната ѝ памучна рокля се развяваше на вятъра – знак на почит към осемнайсетте Усойници и моряци, които се бяха пръснали в Лейна. Щом стигнеха в двореца ѝ в Азмир, Ванес щеше да отслужи помен.

– Имам новини за теб – рече тя на марстошки. – Двайсетгодишната спогодба изтече – и добави безчувствено: -Картора вече се готви за първата атака в опит да те върне. Така че да се надяваме – тя повдигна едната си вежда хладно, – че си заслужаваш, веровещице.

Тя я озари с безизразна, каменна усмивка. После се обърна и я остави сама без нито дума повече.

Сафи пък се отпусна замаяно на патерицата си. Беше объркана. Не знаеше дали да се разсмее с глас, или да избухне в истеричен плач, защото се случваше именно онова, което чичо Ерон – и всички участници в плана му – се бяха опитали да предотвратят. Нали? Спогодбата се беше разпаднала преждевременно; сега вече нямаше мир.

А тя определено не помагаше на намеренията на чичо Ерон със съюза си с Ванес – а оттам и с цялата империя на Марсток. Въпреки това отказа да се почувства гузна или да съжали за последните си решения. За пръв път в живота си беше начертала сама пътя си. Беше изиграла собствените си карти, без никой друг да напътства хода на играта.

„Игра, която включва Императрицата и Вещицата“, помисли си тя на шега... макар че мисълта за таро я подсещаше за шлифования измамник... което просто я влудяваше. Един ден щеше да си вземе парите от него.

Смръщила чело, Сафи извади нишкокамъка си. Рубинът проблесна на слънцето и при вида на омотаните около камъка коралови нишки чувството ѝ за самота отслабна. Харесваше ѝ да си мисли, че Изьолт – където и да се намираше – също държеше своя камък.

Сафи може и да не беше с нишкосестра си, може и да не търсеше ново жилище във Веняса, технически може и да се водеше затворничка, но всъщност не изпитваше страх за бъдещето.

„Физически тренировки – беше казал Мерик – в съчетание с вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш. Помисли каква можеш да станеш“

Тя въздъхна – изпразни дробовете си, изкара тежестта от гърдите си, сърцето ѝ заби както никога досега и успокои треперенето на краката ѝ. Напълно.

Защото сега тя знаеше какво можеше да направи... каква можеше да стане. Беше осигурила договора за Мерик, беше му спечелила и преговори с Марсток. Можеше да определи облика на света и да го превърне в по-добро място.

Магията ѝ зажужа, доволна и затоплена от тази истина, и след като пусна нишкокамъка си под роклята, тя разтвори ръце. И отпусна глава назад.

Сафия фон Хастрел усети слънцето на бузите си. И морските пръски по ръцете си. И бъдещето, което я чакаше в Марсток.