Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 25 страниц)

– Трябва да си благодарна – продължи Гречя, докато ръчкаше въглените в печката. – Рубините в ръката ти ще засияят, ако Сафия се озове в опасност – или пък ти. Ще ви позволят дори да следите къде е другата. Не подобава да приемеш такъв подарък с неуважение.

Тя не го приемаше с неуважение – но не изпитваше и благодарност към Алма. Не. Тя го беше направила от гузна съвест. Все пак тя беше причината Изьолт да не получи мястото на чиракиня на нишковеща – и да ѝ бъде отказано наследството на Гречя.

– Облечи се – нареди ѝ Гречя. – Бързо, докато Алма помете остриганата ти коса. Трябва да кажем на Корлант и на племето, че си променила решението си и искаш да се върнеш тук като нишковеща.

Изьолт отвори уста, за да отбележи, че майка ѝ не би могла да вземе две чиракини, както и че племето прекрасно осъзнаваше магическите недостатъци на Изьолт, но после стисна устни. Алма беше хванала метлата, изпълнявайки заповедта, точно както подобаваше на една нишковеща. Нишковещите не спореха, нали? Следваха спокойния ход на логиката по пътя му.

А именно логиката беше довела Изьолт тук, затова тя щеше да пренебрегне болката и страха си и щеше да я последва, както я бяха учили. Както беше оцеляла през целия си престой във Веняса, рамо до рамо със Сафи.

ДЕВЕТ

Сафи се изненада – колкото цялата вселена – колко лесно прие ролята си на домна. Особено предвид тълпата хора около нея, чиято топлина изпълваше сводестата бална зала, а непрекъснатите им лъжи дращеха кожата ѝ. Децата от миналото ѝ бяха направили завой към зрелостта, докато родителите им бяха попаднали в плен на бръчките на старостта.

А и с всичкото пенливо вино, под блясъка на полилеите, пред гладката стъклена стена, надвесена над мочурливите брегове на Яданско море, ѝ беше трудно да не се чувства приятно.

Всъщност беше същото като това да скрои измама с Изьолт. Тя се преструваше на дясната ръка, докато чичо ѝ режеше някакво неизвестно портмоне. Щом това беше всичко, което искаше от нея Ерон, Сафи щеше да му угоди – едва ли не с удоволствие. Особено при положение, че принц Леополд фон Картора беше до нея.

Той беше израснал обаятелен млад мъж – макар че все още беше твърде красив, за да бъде приет насериозно. Всъщност той без съмнение беше най-красивият човек -било мъж или жена – в залата. Имаше наситеноруси, лъскави къдрици, златистата му кожа руменееше на бузите, а дългите, руси мигли, които Сафи си спомняше пределно ясно, все така пърхаха над морскозелени очи.

Въпреки всички външни промени обаче той си оставаше същото устато, дяволито момче от спомените ѝ.

Леополд отпи смела глътка вино от чашата си. Къдриците му се разлюляха и от няколко от близкостоящите домни се изтръгнаха въздишки.

– Като се замисля – провлачи той, – синьото кадифе на костюма ми не отговаря на очакванията ми за дълбочина. Изрично настоях за имперски сапфир.

Гласът му беше плътен баритон, а паузите, с които делеше думите си, ги превръщаше почти в музика.

– Докато това ми се вижда по-скоро като избледняло моряшкосиньо, не мислите ли?

Сафи изпръхтя.

– Радвам се, че не си се променил, Поли. Може да си изключително умен, но си все така обсебен от външния си вид.

Той се изчерви при името „Поли“ – както ставаше всеки път, щом тя го употребеше тази вечер. А това единствено увеличаваше желанието ѝ да го прави.

– Много ясно, че не съм се променил – повдигна рамене принцът грациозно. – Разполагам единствено със съвършеното си лице, а колкото и упорито да учиш, в Картора няма да стигнеш кой знае къде – той показа ръката си, на която липсваше вещерски знак. – Ти обаче, Сафия... – пауза. – ... си се променила доста, не смяташ ли? Доста въздействаща поява.

Тя отклони очи и собствените ѝ бузи също поруменяха – но не от срам, а от яд.

Беше пристигнала на бала с цял час закъснение. Сумракът беше прераснал в лунна светлина, защото чичо Ерон беше настоял да приключи с цяла кана вино преди тръгване. Щом пристигнаха в двореца на Дожа, Сафи проумя защо – бившите другари на Ерон от Бригадата бяха на пост.

Четирима от въоръжените рицари стояха на стража в градината на Дожа, където клоните на кипарисите шепнеха на вятъра под съпровода на дървесните жаби. Още двама ад-бардове охраняваха входа на двореца, а последните шестима се бяха наредили с каменни лица зад император Хенрик.

Щом Сафи зърнеше някой от огромните, въоръжени със секири рицари, стомахът ѝ слизаше в петите. Тя стисваше плътно юмруци. Въпреки това обаче брадичката ѝ оставаше високо вдигната, а раменете – изпънати.

Не че някой от ад-бардовете обръщаше внимание на нея или на чичо ѝ. Всъщност само един реагира при пристигането им – а доколкото тя успя да види под стоманения шлем, който носеха всички в Бригадата, той беше млад. Твърде млад, за да е служил с чичо Ерон.

Всъщност, като се замислеше, намигването на онзи ад-бард в градината може и да не беше предназначено за чичо Ерон, а за нея.

Действително изглеждаше зашеметяващо тази вечер.

Когато двамата с чичо Ерон стигнаха до фоайето, останалите домове и домни отдавна се бяха преместили в балната зала. Императорът обаче беше настоял да изчака заедно с принц Леополд пристигането и на последния дом.

Щом Поли съзря крачещата към него Сафи, той се спусна пред трона на чичо си – сякаш за да я предпази от погледите на ад-бардовете, както правеше винаги в детството им – и я посрещна с очарователен поклон. Дори се намеси, когато Хенрик задържа ръката ѝ малко повече от нужното, след като тя му се поклони почтително (подземни богове, беше забравила каква прилика имаше карторският император с крастава жаба и колко потна беше дланта му).

Леополд дори реши да придружи лично Сафи до балната зала и... о, как занемяха езиците на клюкарите при тази гледка. Едва не се беше изсмяла при вида на първата зяпнала насреща ѝ домна. Явно всички бяха забравили пакостите им като деца.

Принцът насочи Сафи към един прислужник с пенливо вино, подаде ѝ чаша, грабна една и за себе си и я поведе към храната.

Храната!

Маса след маса, наредени до прозореца и отрупани с хиляди деликатеси от всички краища на трите империи. Сафи реши, че трябва да опита всяка гозба, преди балът да свърши.

– Шоколадов вулкан – рече Леополд и посочи дълбока сребърна купа, в която шоколадът бълбукаше на мехури. -Единственият недостатък от забраната на огневещите в Картора е – пауза, – че изоставаме с подобни номера.

Той даде знак на един прислужник в бежово атлазено одеяние. Мъжът пъргаво загреба от шоколада с черпак и го изсипа върху купа пресни ягоди.

Сафи се ококори и посегна към купата, но Леополд ловко я измъкна изпод носа ѝ с усмивка.

– Позволи аз да ти сипя, Сафия. От последната ни среща изминаха твърде много години.

– А от последното ми ядене изминаха твърде много часове – измери го тя с гневен поглед. – Дай купата, Поли, или ще те кастрирам с вилица.

Сега той се ококори.

– В името на Дванайсетте, чувала ли си се как говориш?

Той все пак ѝ подаде купата с ягоди и след като отхапа от първата, Сафи изстена от удоволствие.

– Божествени са – изломоти тя през пълна с шоколад уста. – Напомнят ми онези от...

Внезапно тя замлъкна, а сърцето се сви на топче в гърдите ѝ.

Канеше се да каже, че ягодите ѝ напомнят онези от дома. Дома! Сякаш някога се беше чувствала у дома си сред планините и долините около имението на Хастрел... или пък ягодите там бяха имали толкова божествен вкус.

Леополд обаче явно не забеляза внезапното ѝ мълчание. Очите му шареха по пъстроцветните дипломати. Домните в опънатите им черни поли и дантелените корсети с висока яка в хиляди наситени нюанси. Домовете в черните им елечета и бухнали кадифени къси панталони, в които краката им изглеждаха възлести и нелепи.

Всъщност той беше единственият мъж, който изглеждаше привлекателно в късите панталони с клин – и определено си даваше сметка за това, съдейки по наперената му походка. Клинът подчертаваше яките му крака – с удивително силни мускули, – а синьото кадифе караше петънцата в същия цвят да изпъкнат в ирисите му.

Сафи със задоволство усети, че и нейното облекло предизвиква завистливи погледи; според нея единствено роклята на Ванес, марстошката императрица, превъзхождаше нейната. Бели ивици плат, набрани по хиляди начини над бронзовата ѝ кожа, а тъмната коса прихваната над дръзко оголено дясно рамо. По вещерския ѝ знак – квадрат, символизиращ Земя, и самотна отвесна черта за Желязо -бяха налепени златни пайети, а на китките си тя носеше две подобни на окови гривни (според слуха те символизираха подчинението ѝ пред народа й). Не носеше корона и беше – поне според Сафи – олицетворение на елегантната простота.

Тя беше забелязала Ванес само отдалеч, но мигновено беше разпознала отегчението в отпуснатите ѝ рамене. Равнодушното излъчване на човек, който предпочиташе да бъде другаде и да се занимава с друго.

Сафи с охота се опита да наподоби позата ѝ – макар че с охота забрави намерението си още щом зърна първия сладкиш с пълнеж от сметана.

Леополд сякаш прочете мислите ѝ, защото подхвърли;

– Видя ли смелата рокля на императрицата? Ченетата на всички мъже увиснаха до земята.

– Но не и твоето? – попита Сафи с присвити очи.

– Не, моето не.

Лъжата в думите му пробяга по кожата ѝ, но Сафи реши да не настоява. Щом Леополд искаше да запази интереса си към съвършените рамене на императрицата в тайна, защо ѝ беше да настоява?

– Искаш ли да се запознаеш с нея? – изтърси той припряно.

– Сериозно?

– Разбира се.

– Ами да, моля.

Тя подхвърли недовършените си ягоди на близкия прислужник, а Леополд се плъзна грациозно сред множеството. Тя го последва към ниския подиум в дъното, на който малък оркестър настройваше инструментите си.

Чувството обаче беше странно – докато двамата с Леополд се придвижваха сред любопитните благородници от всякаква възраст и народност, на устните на всички играеше един-единствен въпрос. Сафи не можеше да дочуе шепота им, нито да прочете мислите им, но каквото и да ги вълнуваше, интересът им гореше с ярката светлина на истината. Той пробяга по тила на Сафи, заседна в гърлото ѝ... и я изпълни с неутолимо любопитство относно онова, за което говореха.

Леополд достигна до рояк пъстро облечени жени – роклите им бяха изработени от същите ивици набран плат като тази на императрицата – и група мъже. „Нубревненци“, помисли си Сафи, щом погледът ѝ се спря върху разпуснатата им тъмна коса и загрубялата от солта кожа. Рединготите им се спущаха до коленете, повечето в пастелно тъмносиньо, макар че един от тях беше в сребристосиво. Именно той застана на пътя ѝ.

– Извинете, моля – промърмори тя и опита да го заобиколи.

Мъжът обаче спря и съвсем препречи пътя на Сафи, след което се извърна назад.

Сафи се задави. Беше нубревненецът от кея – пременен и направо сияещ на светлината на полилеите.

– Виж ти, кого виждам – рече тя на нубревненски с престорено сладък глас. – И какво търсиш ти тук?

– И аз мога да те попитам същото – рече той равно и се обърна към нея.

– Аз съм карторска домна.

– Защо ли не се учудвам?

– Виждам – провлачи тя, – че си се научил как да се закопчаваш. Поздравления, това определено ще промени живота ти.

Той се изсмя изненадано и наведе глава.

– А аз виждам, че си почистила нааканото си рамо.

Сафи изду ноздри.

– Извинявай, но принц Леополд фон Картора ме очаква... а и твоят принц сигурно се нуждае от теб – рече тя насмешливо, едва осъзнаваща думите си.

Ефектът от тях обаче беше забележителен – младият мъж се усмихна. С искрена, красива усмивка, която засенчи всичко останало в залата. Сърцето ѝ като че застина посред ударите си и тя успя да забележи единствено как тъмните му очи почти се затвориха, а челото се изпъна. И как брадичката му се надигна леко и подчерта мускулите на шията му.

– Не трябва да ходя абсолютно никъде – рече той кротко. – Трябва да съм тук.

После, сякаш не я беше сразил достатъчно, той ѝ се поклони лекичко и добави:

– Ще ми окажеш ли честта за един танц?

И изведнъж, ей така, цялата поза на Сафи се разпадна. Тя забрави, че е домна. Загуби надменното си високомерие. Дори нубревненският като че се изпари от главата ѝ.

Защото този мъж явно ѝ се надсмиваше – точно като домовете и домните от детството ѝ, точно като чичо ѝ Ерон. Имаше намерение да я злепостави.

– Няма музика – изтърси тя смутено и понечи да се шмугне покрай него.

Той обаче я подхвана за ръката с лекотата на боец.

– Ще има музика – обеща, след което повика някого: – Кълен?

Огромният мъж от кея изникна до тях.

– Би ли помолил оркестрантите да засвирят четиристъпката? – нубревненецът не сваляше очи от лицето на Сафи, но усмивката му доби дяволит оттенък. – Разбира се, ако не знаете нубревненската четиристъпка, домна, може да избера нещо друго.

Сафи запази стратегическо мълчание. Знаеше четиристъпката, а ако този тип се надяваше да я изложи на дансинга, то го очакваше голяма изненада.

– Знам я – промърмори тя. – Ти водиш.

– Всъщност – започна той и гласът му се накъдри от задоволство – аз не се движа, домна. Хората се движат вместо мен.

Той махна леко с ръка и всички нубревненци мигом се отдръпнаха.

Внезапно Сафи долови думите на близкостоящите гости:

– Видяхте ли с кого танцува принц Мерик?

– Принц Мерик Нихар танцува с онова момиче, фон Хастрел.

– Това принц Мерик ли е?

Принц Мерик. Името се носеше, летеше над пода, галеше ушите ѝ, засияло с чистота, с каквато се отличаваха само истините.

Е, адски двери, нищо чудно, че мъжът изглеждаше толкова самодоволен. Беше проклетият принц на Нубревна.

Танцът започна и не след дълго Мерик осъзна, че е направил грешка.

Воден от надеждата да научи момичето на обноски – все пак тя беше домна, не някоя сополана от улицата, – а може би и да изпусне малко от неотменния гняв в гърдите си, той се беше подложил на унижение.

Защото се оказа, че устатата домна е далеч по-добра танцьорка, отколкото би могъл да очаква. Не само че знаеше четиристъпката – нубревненски танц, изпълняван от влюбените двойки или като демонстрация на пъргавина и издръжливост, – а го танцуваше добре.

Повтаряше с абсолютна точност всяко тройно потропване на носовете и токовете му. Отвръщаше и на всяко двойно завъртане и извиване на китката.

А това беше само първата четвъртина от четиристъпката. Щом застанеха един до друг, той не се съмняваше, че ще се изпоти и задъха здравата.

Разбира се, ако беше помислил, преди да отправи поканата за танца, щеше да се досети, че го очаква унижение. Все пак беше станал свидетел как се бие момичето и беше впечатлен от начина, по който беше надвила по-голям и по-едър от нея мъж с помощта на бързината и на хитрината си.

Музиката изостави простия четиритактов ритъм и се плъзна в богатите извивки на лъковете на цигулките. С тиха молитва към Ноден на кораловия Му трон, Мерик пое напред. Тази част се наричаше „Маршът на всевластното море“. После той застина, вдигнал едната си ръка с дланта навън.

Младата домна се понесе напред. На втората крачка намигна на Мерик и добави с лекота едно завъртане, преди да долепи своята собствена длан до неговата. „Валсът на игривата река“, наистина.

И той, и домната вдигнаха и другата си ръка и долепиха длани. Единствената утеха на Мерик, щом двамата преминаха към следващото движение от танца, беше, че и нейните гърди се повдигаха също толкова развълнувано, колкото неговите.

Той стисна дясната ѝ ръка в своята и я завъртя доста бурно, за да се обърне в същата посока като него, след което я притисна към гърдите си. Ръката му се плъзна по стомаха ѝ с разперени пръсти. Тя вирна лявата си ръка... а той я улови.

И тогава дойде наистина трудната част. Подскоците с крака в същински потоп от различни движения във всички посоки.

Те заизвиваха хълбоци в обратна на краката си посока подобно на кораб в бурното море.

А бързото докосване на пръстите на Мерик по ръцете, ребрата, талията на момичето – подобни на дъжда по корабното платно.

Двамата се носеха неспирно под звуците на музиката, докато не плувнаха в пот. И докато не стигнаха до третата част.

Мерик отново я завъртя, така че да застане с лице към него. Тя блъсна гърди в неговите – пресвети Кладенци, беше висока. Той не си беше дал сметка колко висока е до тази стъпка, при която очите ѝ надникнаха в неговите от същата височина, а насеченият ѝ дъх се преплете с неговия собствен.

И после музиката отново ускори, краката ѝ се вплетоха в неговите и той забрави напълно коя беше тя, каква беше, както и защо изобщо беше подхванал този танц.

Защото очите ѝ имаха цвета на небето след буря.

Без да осъзнава действията си, ветровещерските му способности се пробудиха. Нещо в този миг събуди по-дивата страна на природата му. Всяко движение на гърдите му предизвикваше порив на бриза. Той развяваше косите на момичето. И си играеше с разперената ѝ рокля.

Тя изобщо не реагира. Всъщност дори не отлепи очи от него, с някаква дръзка решителност... предизвикателство, което го потопи още по-дълбоко под вълните на танца. На музиката. На тези очи.

При всеки подскок назад на тялото ѝ – движение, което напомняше ласката на прилива в устието на река – тялото ѝ се долепяше обратно до неговото с мощен тласък. При всеки подскок и тласък тя добавяше по един жизнерадостен удар с токове. Друго предизвикателство, каквото Мерик не беше виждал дотогава, но все пак го прие, дори надмина. Вятърът фучеше около тях като усилваща се буря, а той и момичето бяха в окото ѝ.

А то така и не отклони очи. И не отстъпи.

Дори когато започнаха последните тактове от песента -рязката промяна от шеметния струнен тайфун към простата мелодия на баса, която следва след всяка буря – Мерик не смекчи твърдостта, с която връхлиташе върху нея. Преносно. Буквално.

Телата им кипяха, сърцата им бумтяха и отекваха в гръдния кош на другия. Той прокара пръсти по гърба ѝ, над раменете, към ръцете ѝ. Последните капки на пороя.

Музиката се забави. Тя се отдръпна първа и отстъпи предписаните четири стъпки. Мерик не отмести очи от лицето ѝ и някак отнесено забеляза, че щом тя се отдалечи, ветровещерската му природа като че се успокои. Полите ѝ спряха да се веят, а косата отново се спусна над раменете.

После и той се плъзна четири стъпки назад и скръсти ръце над гърдите си. Музиката спря.

А той се опомни с влудяващото съзнание, че Ноден и Миногите Му му се присмиват от морското дъно.

ДЕСЕТ

Един по един членовете на племето на миденците дойдоха да поздравят Изьолт. Да разгледат момичето, което единствено беше напуснало общността им, а сега искаше да се завърне.

Тя се чувстваше замаяна. Подстриганата коса дращеше по тила ѝ, но като истинската нишковеща, каквато се очакваше да бъде, тя не се почеса. Не се разшава на столчето си до огнището. Не показа на лице друго изражение освен задължителната усмивка.

Нишките на номатците бяха плашещо бледи. Единствено тези на Корлант пулсираха над Изьолт, докато той стоеше до печката и наблюдаваше Приветствието, и грееха с пълната си яркост. Която може би беше дори прекалена.

Към трийсетия гост Изьолт се изтощи да се преструва, че той не е там и не надзирава всичко като хищник. Алма запази тържествено изражение през цялото време – как иначе?, – но усмивката, с която посрещаше гостите, изглеждаше искрена. И неуморна, разбира се.

Към шейсетия гост Изьолт вече галеше Мърльо толкова настоятелно, че той всъщност изглеждаше изнервен. Към осемдесетия кучето стана и се премести.

„Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

– Дойдоха само сто деветдесет и един – обяви Корлант, след като и последният гост си отиде. – Чудя се къде са останалите от племето.

Тонът му изобщо не звучеше учудено, а когато се насочи към вратата, нишките му припламнаха в розово вълнение.

– Ще се уверя, че цялото племе е известено за Приветствието – той закова пронизващия си поглед върху Гречя и рече с глас като свлачище: – Не... ходете... никъде.

– Разбира се – отвърна Гречя и сложи столче до Изьолт...

Щом той излезе, тя мигом скочи на крака. Сграбчи Изьолт, а Алма се спусна към вратата на избата.

– Трябва да побързаме – прошепна майка и. – Корлант явно знае какъв е планът ни с Алма. Ще се опита да ни спре.

– План? – удиви се Изьолт.

В същия миг във въздуха внезапно се разнесе „хряс“, подобно на звука на ножиците в косата на Изьолт. Всичко, което свързваше трите вещици със селото, се вряза в гърдите им в брутална спирала.

Свързвателните нишки се бяха пръснали.

Изьолт не го видя, но го усети. Сърцето ѝ внезапно се разтърси и тя едва не падна на земята.

Алма я блъсна към вратата и изшепна:

– Бягай. Към портата... Бягай!

Нещо в паниката, която просветна в зелените ѝ очи, прониза мозъка на Изьолт. Тя се изстреля през вратата... но на мига залитна и размаха бясно ръце, за да остане права.

Отпред се беше събрала тълпа. С фенери, факли и арбалети. Четиристотинте номатци, които бяха пропуснали Приветствието, се бяха събрали тихомълком, а Корлант беше прикрил нишките им с магията си.

Сред тях беше и самият той – провираше се сред хората, по-висок от останалите с една глава, с горящи в лилава жажда нишки.

Хората се дърпаха от пътя му. Лицата им оставаха в сянка – лица, които Изьолт разпознаваше, пълните с омраза лица от детството ѝ, от които коленете ѝ се разтрепериха, а гърдите застинаха.

Тя хвърли поглед зад себе си... но къщата беше празна. Вътре беше единствено Мърльо, който ръмжеше, наежил козината си.

Изьолт застина, а Корлант я изпи с алчен поглед, от който нишките му се обагриха в лилаво. После, с подчертано бавни движения, той кръстоса палци в нейна посока. Знакът, с който се прогонваше злото.

– Друга – рече тихо, почти нечуто сред вечерните щурци и шепота на тълпата. – Да обесим другата – и после пак, по-силно: – Друга, друга. Смърт за нея.

Племето подхвана напева. „Друга, друга. Смърт за нея.“ Думите се отделяха от езиците им с жлъч, все по-силно. Тълпата тръгна напред. Изьолт не помръдна. Опита се да се вклини дълбоко в логиката на една от нишковещите. Имаше изход от това... трябваше да има. Тя обаче не можеше да го намери. Не и без Сафи до себе си. Не и без време, в което да се оттегли и да планира.

Хората се скупчиха около нея. Нишките им изригнаха ярко, сякаш внезапно някой ги беше освободил – пронизаха я хиляди нюанси на ужасеното бяло и кръвожадното лилаво. След това юмруците им я заудряха. Пръстите им взеха да я мушкат и щипят. Сграбчиха я за косата и главата ѝ се отметна. От очите ѝ бликнаха сълзи.

„Друга, друга. Смърт за нея.“

Всъщност вече никой не произнасяше думите – бяха твърде заети да надават бойните си викове в нощта и да съскат, че Изьолт трябва да умре. Нишките им обаче жужаха в ритъма на напева, докато те блъскаха, ритаха и ръгаха. Докато я караха измъчено да прави стъпка след стъпка към най-големия дъб в селището.

А под четиритактовия ритъм – „Друга, друга. Смърт за нея”. – се прокрадваше бърза триделна вибрация. „Кукловод. Кукловод.“ Уплашеният бас на вече хищното пение.

Корлант беше успял да убеди племето, че Изьолт е Кукловода, и сега тя щеше да се прости с живота си заради това.

Дъбът надвисна над нея – маса начупени линии на фона на осветеното от ярката луна небе. Един мъж посегна към гърдите ѝ с бясно кършещи се нишки. Някаква жена впи нокти в бузата ѝ с жажда за насилие.

Пред очите на Изьолт избиха петна от болка, а сърцето ѝ най-сетне се превърна в камъка, който трябваше да бъде. Угарите му се забавиха; телесната ѝ температура рязко се понижи; и всички гледки, звуци, болката, която изпитваше, се скриха зад стена от обективна мисъл.

Нападението беше подстрекавано от Корлант. От страха. Хората се страхуваха от пръсването и от непознатия Кукловод... затова се страхуваха и от нея.

„С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква, а с лявата разрежи портмонето му”.

– Късай – думата закипя в гърлото на Изьолт и излезе навън със съсък и капчици слюнка. – Късай – повтори тя със същото съскане. И със същото отнесено изражение на лицето. – Извивай и късай.

И пак:

– Късай, късай. Извивай и късай.

Спазваше ритъма на звънтящите нишки на тълпата, пулсиращия им страх. Включи се в четиритактовия напев и триделния бас...

След което им даде онова, което искаха да видят.

Даде им Кукловода.

– Късай, късай. Извивай и късай. Разкъсвателни нишки. Мъртви нишки.

Крещеше пълни небивалици. Не можеше да докосне нишките на хората, камо ли да ги постави под своя власт. Номатците обаче не знаеха това, затова тя продължи песента си:

– Късай, късай. Извивай и късай. Разкъсвателни нишки. Мъртви нишки.

Крещеше все по-силно, докато около нея не се освободи достатъчно място, за да се изправи. Да поеме дъх и да запищи с нова сила. И най-сетне кръвожадните нишки взеха да гаснат сред ослепително белите нишки на страха. От Корлант нямаше и помен.

После нещо друго привлече вниманието им – във въздуха прелетя гърне с барут, придружавано от крясъка на Гречя:

– Пламък!

Гърнето избухна. Изьолт се просна на земята, а отгоре се посипаха свистящи огнени шрапнели. Майка ѝ не я беше изоставила.

Хората се спуснаха да бягат. Изьолт също. Към гласа на майка си – към дома си. Но докато стъпалата ѝ вдигаха облаци прах сред взривовете на гърнета по другите къщи, сред горящите сламени покриви, които караха номатците да побягнат в паника, тя усети, че нишките около нея отново се разместват.

Винаги ставаше така – в мига, щом жертвата усетеше, че е била изиграна, – и сега се случваше същото. Хората бяха осъзнали, че са загубили своя Кукловод, но жаждата им за кръв не беше утолена; напротив, беше нараснала.

Изьолт стигна до края на къщата на майка си – Гречя обаче не беше наоколо.

– Изьолт!

Тя врътна очи наляво. Алма се носеше към нея на неоседлана кобила. Кафеникавата козина и черните крака бяха почти невидими в мрака – както и черната рокля на Алма.

Момичето спря кобилата с юзди и издърпа Изьолт пред себе си. На гърба си беше преметнала традиционен номатски щит – дървен квадрат, предназначен да пази носителя при бягство.

Алма пришпори кобилата в галоп към портата. Разочарованието в нишките на хората ги изпъна още по-рязко. Те запулсираха още по-бързо. Бяха осъзнали, че са ги измамили.

Именно затова към момичетата полетяха камъни, затова във въздуха проехтя непогрешимото „пжиу!“ на летящите стрели, следвано от рева на Корлант:

– Спрете ги! Убийте ги!

Изьолт и Алма обаче вече бяха достигнали до дъбовете край оградата. Камъните затрополиха по стволовете им; стрелите тракаха между клоните... и се забиваха в щита на Алма.

– Къде е майка ми? – извика Изьолт.

Носеха се стремително към портата... която беше затворена.

Не. Не затворена. Открехната. И се разтваряше все повече.

Алма насочи кобилата към разширяващата се пролука. Животното промени посоката на галопа си и за миг разкри дясната страна на момичетата. Нещо се удари в дясната мишница на Изьолт.

Силата на удара я тласна встрани и тя се опря в ръцете на Алма. Не знаеше какво я беше ударило – може би камък... Болката обаче пулсираше. Тя обърна очи надолу с тревога и съзря тънкия връх на стрела, който стърчеше от кожата над лакътя ѝ. Дългата кедрова дръжка с черни и бели кокоши пера се подаваше от другия край.

Тя хвърли един поглед назад и забеляза Корлант, който тъкмо беше отпуснал лъка с доволна усмивка на осветеното си от луната лице. После гласът на Алма прониза тъпанчетата й:

– Дръж се!

Изьолт се извърна, хвана се здраво и двете препуснаха по поляната под лунните лъчи... Портата за кратко заглуши виковете на селяните. Изьолт стисна здраво бедра и изправи пръстите на краката си нагоре, както я беше учила майка ѝ.

Майка ѝ.

Тя присви очи: стори ѝ се, че различава нечий силует на гърба на друг кон, който подскачаше през тревата, следван плътно от по-дребен силует. Мърльо. Гречя явно беше отворила портата и се беше спуснала да бяга, уверена, че Алма ще изведе Изьолт.

„Корлант явно знае за плана ни с Алма”.

Това бяха думите на Гречя... План. План срещу Корлант, който явно искаше да отнеме живота на Изьолт – макар че тя самата нямаше никаква представа защо.

За половин дъх Изьолт си каза, че би предпочела да се изправи пред кръвовещия, отколкото пред Корлант. И пред племето. Мисълта обаче изчезна почти на мига, тъй като сега поне беше жива. Съмняваше се, че кръвовещият не би улучил, ако се беше опитал да я простреля.

Корлант обаче насмалко да успее. Ако стрелата беше минала четири пръста вляво, щеше да прониже гърдите ѝ. А един пръст вдясно – тя щеше да разкъса жизненоважна артерия.

Така че тя отправи мълчаливо благодарността си към луната, под която препускаха сега – заедно с молитвата Сафи все още да я чака...

А кръвовещият – не.