Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 25 страниц)

Почеркът безспорно принадлежеше на Матю, така че тя не се съмняваше чия беше и магията.

Документът беше същият като Двадесетгодишната спогодба. Ако уговорката бъдеше спазена, Мерик и чичо Ерон можеха да променят написаното в договора и да преговарят и от голямо разстояние.

Сафи стигна до края на документа. Завършекът беше общоприетата формула – практически същият като последната страница на Спогодбата.

Ако всички страни са в съгласие, трябва да се подпишат отдолу. Ако някоя от страните не успее да изпълни договорените условия, неговото/нейното име ще изчезне от настоящия документ.

На вратата се почука.

Сафи подскочи и побърза да навие страниците на договора.

– Един момент!

– Нося ви храна – долетя приглушен глас.

„Кълен.“

Грубият помощник-капитан. Тя метна договора на масата и се стрелна към дъното на каютата. След това натопи една кърпа във ведрото и рече:

– Влез!

След това лицето ѝ се вкамени. Щеше да съдейства на новите си съюзници, но при най-малкия знак за неприятности – и при най-незначителния намек, че Кълен може отново да посегне на дъха ѝ, – щеше да вземе нещата в свои ръце. Мечовете ѝ бяха под ръка, а пред себе си имаше договор, в който пишеше, че никой не бива да пролива кръвта ѝ.

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Мерик закрачи по главната палуба на „Жана“, смръщен поради силното слънце. Откарването на Сафия фон Хастрел до Дейна без инциденти можеше да се окаже по-трудно, отколкото беше очаквал. Държеше се така, както се биеше и танцуваше: докарваше хората до ръба и изпитваше търпението им.

Положението не ставаше по-добро и от факта, че откакто я беше спасил, краката ѝ – смущаващо по-светли от ръцете и лицето ѝ – непрекъснато се набиваха пред очите му. Смущението му идваше именно от светлия им цвят. Безспорно гледаше кожа, предназначена само за очите на интимната ѝ половинка.

Мерик изпръхтя. Не беше разумно да допуска интимни мисли за Сафия фон Хастрел. При всяка мисъл за нея – при всяко нейно доближаване – нихарският гняв се пробуждаше. И бързо достигаше точката на кипене.

Откакто беше изпуснал нервите си в трапезарията на Дожа, във вените му бе потекла сила, от която се задъхваше. Тя го подтикваше да призове могъщи, гневни ветрове. Беше същият див гняв, който беше изпускал твърде лесно като дете. Не биваше да му се поддава сега – ако не за друго, то защото така приличаше твърде много на Вивия. Необуздан и яростен.

А той не обичаше необуздаността. Не обичаше бурното море. Харесваше реда, контрола и съвършено опънатите пешове на ризата. Обичаше спокойното море, ясното небе, както и мисълта, че гневът му е на километри от него.

Ето защо се налагаше да отбягва Сафия колкото може – независимо от лекотата, с която тя предизвикваше усмивката и смеха му. Независимо от мислите, които пораждаше гледката на краката ѝ у него.

Най-близките от хората на Мерик – от екипажа от предишния му кораб – спряха да бършат и козируваха. Отсечени, сърдечни поздрави на мъже, на които можеше да има доверие, докато не потънеха за последно под вълните.

Той кимна рязко, след което погледът му се спря на приливовещия на руля. Той беше остатък от екипажа на крал Серафин и подобно на повечето стари кучета на краля изобщо не беше впечатлен от Мерик. Поне управляваше „Жана“ добре.

Засега.

Мерик огледа щателно всички мачти, такелажа, платната. Всичко изглеждаше в ред, затова той се насочи към стълбата към вътрешността на кораба.

Щом слезе и се настани удобно в пасажерската каюта, забеляза, че леля му притеснено попипва обецата си с опал.

– Току-що говорих с гласовещия Хермин – рече тя тихо. – Успял е да се свърже с гласовещия в Карауенския манастир. Оказва се, че монасите на фара са имали заповед да заловят домната жива, но щом я съзрели, повечето отстъпили.

– Защо? – попита Мерик и хвърли поглед на спящата Изьолт.

Не можеше да си представи защо някой би изпитал страх от момичето. И все пак като момче той беше виждал много номатски кервани, така че беше свикнал с мъртвешката им бледност и черната като катран коса.

Леля му не отговори, затова той отново се обърна към нея. Тя клатеше глава.

– Знам със сигурност само, че един монах все още е по петите на домната. Името му е Едуан. Работи за онзи, който плаща най-добре.

Иврен издиша тежко, застана до прозореца и присви очи срещу слънцето.

– Докато той е жив, момичетата са в опасност... защото Едуан е кръвовещ, Мерик.

Мерик отпусна глава назад.

– Нима кръвовещите съществуват?

Леля му кимна мрачно. Той се замисли за случилото се край фара. В лудостта на битката беше решил, че си е въобразил червеното в очите на младия монах. Както и начина, по който беше приклещил Сафия на място.

Да, но не. Всичко беше истина. Кръвовещият беше истина.

– Разбирам, но този кръвовещ надали ще ни застигне преди Лейна – изрече той бавно. – А щом свалим домната на сушата, той престава да бъде наша грижа.

Иврен вдигна вежди.

– Толкова лесно ще изоставиш момичетата на вълка?

– Да, ако така ще защитя екипажа си. И Нубревна.

– Добре, но цял един екипаж може да се справи с един противник. Бил той и кръвовещ.

– Не и без жертви. Не мога да рискувам живота на моряците си за две момичета – независимо колко отчаяно се нуждаем от този договор. Щом оставим домната, тя и приятелката ѝ вече не са моя грижа.

– Толкова много време ли е минало от последната ни среща? – бузите на Иврен поруменяха. – Ако смяташ, че ако се държиш като Вивия... ако изоставяш безпомощни момичета... баща ти ще те уважава повече, то може би не си струва да се стремиш към това уважение.

За един дълъг миг се чуваха само стоновете на кораба и плисъкът на вълните.

– Нямаш право – просъска Мерик най-сетне – да ме сравняваш с Вивия. Тя се отнася с екипажа си като с храна за рибите; аз гледам на тях като на семейство. Тя избира пиратството, за да изхрани Нубревна; аз търся постоянно решение – Мерик повиши глас, а гневът му закипя и грейна ярко. – Домна фон Хастрел е едно такова решение, а самата тя далеч не е безпомощна. Така че ще защитя хората си – със зъби и нокти – и ще я оставя да се оправя сама.

Изьолт се размърда в съня си на кревата, а Мерик издиша и застави гнева си да затихне. Леля му искаше да помогне и с пълно право се опитваше да му попречи да постъпва като сестра си.

– Моля те – завърши той навъсено, – не забравяй, че нубревненската флота по принцип не превозва монаси -нито прокудени благородници – през морето, така че ако татко научи, че съм те качил на борда... е, досещаш се как би го приел. Не ме карай да се разкайвам за решението си да те взема. Ще защитавам домна Сафия, докато изпълня задължението си по договора с Хастрел, и ще направя всичко необходимо, за да я превозя до Лейна. Но ако се натъкнем на кръвовещия, поставям хората си на първо място.

Няколко дълги мига Иврен остана неподвижна, притихнала, приковала очи в него. После обаче тя въздъхна звучно и отклони глава.

– Да, адмирал Нихар. Както пожелаете.

Мерик проследи сребристосивия ѝ тил... Тя отиде до кревата и отново приклекна до Изьолт. В гърлото му задращи желание да се извини – желание да я накара да разбере защо вземаше тези решения.

Иврен обаче отдавна беше решила какво е отношението ѝ към рода Нихар. Отношенията ѝ с крал Серафин бяха същите като тези между Мерик и Вивия. И дори по-лоши.

Мерик излезе от каютата и се насочи нагоре, обмисляйки най-удачния подход с кръвовещия, ако той действително съществуваше. Изглежда, единствената стратегия беше да достигне Лейна възможно най-скоро. Тоест – колкото и да не му се искаше, – щеше да му се наложи отново да прибегне до своите приливовещи. Което, разбира се, означаваше, че моряците му щяха да бездействат.

За щастие, Мерик знаеше отличното средство против скуката.

– Строева подготовка! – изрева той през свити на фуния ръце. – Всички в готовност за строева подготовка веднага!

* * *

Изьолт витаеше в сънищата. Беше заседнала в потискащото пространство между съня и действителността – дупката, в която човек знаеше, че стига само да отвореше очи и щеше да е жив. Тази просъница я държеше в плен винаги когато не беше добре. Когато горещо копнееше да се събуди и да помоли за отвара, която да облекчи подутото ѝ гърло или сърбящия я обрив.

Най-лошото обаче идваше, когато просъницата я сграбчеше посред някой кошмар. Когато осъзнаваше, че може да се спаси от хватката на сенките, стига само да...

...се...

...събуди.

Над нея нещо изскърца силно и тя с огромно усилие повдигна клепачи. Сенките отстъпиха... но бяха заместени от болка. Всяка педя от съществото ѝ се давеше в агония.

Пред очите ѝ изплува жена със сребриста коса и познато лице.

„Все още сънувам“, помисли си тя замаяно.

После обаче жената я докосна по мишницата и сякаш

взриви гърне с барут. „Тук“ и „сега“ грубо завладяха тялото ѝ.

– Ти... – изграчи Изьолт. – Защо... си тук?

– Лекувам те – отвърна монахинята спокойно; нишките ѝ блестяха в зелена съсредоточеност. – Имаш рана от стрела на ръката...

– Не – Изьолт улови непохватно красивото бяло наметало на монахинята. – Искам да кажа... ти.

Думите ѝ се завъртяха... не, каютата се завъртя, а думите ѝ се понесоха заедно с нея. Дори не беше сигурна, че говори на далмотски. От езика ѝ спокойно можеше да се е отронил номатски.

– Ти... – поде тя отново, почти убедена, че действително това е далмотската дума за „ти“, – ти ме спаси.

Думите с мъка си проправиха път през болката и световъртежа, но тя забеляза калните петна по пелерината ѝ. И мигновено я пусна засрамено. После си пое немощно дъх. Толкова болеше. Сякаш я бяха потопили в кипяща смола. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

– Преди шест години и половина ти ме о-откри на един кръстопът. Северно от Веняса. Бях малко момиче, бях се загубила. Носех парцалена кукла.

Въздухът изсвистя между зъбите на жената. Тя се отдръпна, а нишките ѝ засияха в объркано охрено. После тя заклати енергично глава, а в нишките ѝ се прокрадна тюркоазено недоверие...

Докато внезапно се наведе към нея, като мигаше често.

– Изьолт ли се казваш?

Изьолт кимна и за миг забрави за болката си. В очите на монахинята се появи странен блясък, сякаш се насълзиха. Може би обаче това се дължеше на сумрака в каютата. И на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Нишките ѝ не носеха синя тъга – само виолетово въодушевление и замаяно розово.

– И на брега, преди шест години и половина – продължи монахинята, – си била ти?

– Бях на дванайсет – рече Изьолт. – Им-мето на куклата ми беше... Еридиси.

Монахинята отново издиша звучно. И се дръпна назад, сякаш отблъсната от току-що чутото.

– А ти научи ли моето име? Казах ли ти го?

– Не мисля.

Гласът на Изьолт звучеше отпаднал и тих, но тя не можеше да прецени дали беше поради слабото ѝ гърло, или от отслабналия слух. Огънят в ръката ѝ се беше разбушувал подобно на прилива.

Монахинята се окопити и отново възприе ролята на умела лечителка. Тя положи топла длан на рамото на Изьолт, точно над раната от стрелата. Изьолт потръпна, после се успокои и сънят я призова.

Тя обаче не искаше сън. Не можеше отново да се изправи пред сънищата. Не беше ли достатъчно зле, че я бяха били и блъскали в действителността? За да го изживява отново и в съня си...

– Моля те – рече пресипнало и отново хвана монахинята за наметалото, без да се тревожи за петната. – Без повече сънища.

– Няма да има сънища – пророни жената. – Обещавам ти, Изьолт.

– А... Сафи? – дрямката вече пълзеше по гърба ѝ. – Тук ли е?

– Тук е – потвърди монахинята. – Ще се появи всеки момент. Сега спи, Изьолт, спи и оздравявай.

И така, Изьолт се подчини – не че би могла да се възпротиви и да искаше – и потъна под прилива на изцерителния сън.

ОСЕМНАДЕСЕТ

Далеч на север от „Жана”, но все пак в същото море, кръвовещият Едуан отвори очи. Причината беше досадното усещане от мушкащи го в ребрата пръсти.

Мъглата на безсъзнанието се разнесе и сетивата на Едуан взеха превес. Слънцето топлеше лицето му, а водата милваше ръцете му. Замириса му на сол.

– Мъртъв ли е? – попита тънък глас.

Дете.

– Много ясно, че е мъртъв.

Второ дете.

Едуан заподозря, че именно то пипаше ремъка на ножницата му.

– Морето го изхвърли снощи, а още не е помръднал. Според теб колко ще вземем за ножовете му?

Последва подрънкване – сякаш бяха откопчали ремъка. И последната тежест на съня изчезна. Едуан отвори широко очи и сграбчи мършавото момче, което пребъркваше джобовете му, за китката. Детето изпищя. На няколко крачки от тях стоеше второто момче, сега зяпнало с уста. Внезапно и то се включи в писъците и тъпанчетата на Едуан едва не се пръснаха.

Той пусна първото момче и то търти да бяга, хвърляйки високо пясък след себе си. Той засипа Едуан и от езика на кръвовещия се изтърколи недоволен стон. Той заби юмруци в земята – които потънаха в мокрия, кашкав пясък – и надигна тяло.

Виждаше разтреперано и размазано: бежов плаж, синьо небе, кафяви мочурища, бягащи момчета, брегобегач, който подскачаше на няколко стъпки от него. Беше безсмислено да се чуди къде се намира – подобен пейзаж би могъл да се срещне навсякъде около Веняса. Вместо това насочи внимание към тялото си.

Въпреки болката в мускулите, той се наведе и започна от пръстите на краката. Ботушите му бяха непокътнати, макар че бяха абсолютно мокри – кожата щеше да се свие, щом изсъхнеха, – но по стъпалата му нямаше нищо счупено.

Краката му също бяха напълно заздравели, макар че десният му крачол се беше разпрал чак до коляното, а около прасеца му се бяха заплели дълги блатни тръстики.

После Едуан огледа бедрата, хълбоците и кръста си, ребрата (все още леко чувствителни), ръцете... Ох, раните на гърдите му кървяха... значи тези на гърба му също щяха да кървят. Тънките прорези обаче бяха стари рани. Направо древни. Проклетниците се отваряха и пускаха кръв всеки път, когато Едуан получеше почти смъртоносни рани.

Поне нищо от новите наранявания не кървеше, нямаше нищо счупено, не липсваше нищо, което не можеше да бъде заменено. Саламандровото наметало и карауенският му опал все още бяха у него. Колкото до задигнатото от номатското момиче – камичката и ятагана, – лесно щеше да си набави други.

При мисълта за номатчето обаче, чиято кръв нямаше мирис, на Едуан му се дощя да изкорми нещо. Той сложи ръка на ремъка през гърдите си и при вида на приближаващия се брегобегач пръстите го засърбяха да извади някой от ножовете за хвърляне.

Не. Стряскайки птицата, изобщо нямаше да успокои гнева си. Единственият начин беше да издири нишковещата.

Не че беше решил какво ще ѝ стори, когато я откриеше. Определено нямаше да бъде убийство – сега ѝ дължеше живота си. Беше го пощадила (или нещо такова) и се налагаше да ѝ се отплати.

Обаче ако имаше нещо, което Едуан ненавиждаше, то беше да спасява живота на хора, за които не го беше грижа. Подобен дълг го обвързваше само с още един човек, но тя поне го заслужаваше напълно.

Пръстите му пуснаха ножа. Той изръмжа последен път срещу слънцето на изток и се изправи на крака. Световъртежът му се усили още повече, а мускулите му затрепкаха -нуждаеше се от вода и храна.

Долетя далечен камбанен звън. Девет удара, тоест денят беше в началото си.

Едуан извърна глава към звука. Далеч на юг различи едва доловимите очертания на село. Може би там живееха момчетата. Може би не беше далеч от Веняса. Той започна да кърши китки, раздвижи пръсти и тръгна напред през засилващия се прилив.

Камбаните отбелязаха дванадесет без четвърт, когато Едуан най-сетне стигна до дома на гилдмайстор Йотилуци. Пазачът отпред го погледна само веднъж и притеснено отвори портата.

Едуан изглеждаше, меко казано, сякаш го бяха провлачили няколко пъти през адските двери. Беше се огледал в една от витрините в града – външният му вид беше по-ужасен дори от начина, по който се чувстваше. Късата му коса беше слепена от засъхнала кръв, кожата и дрехите му бяха покрити с пясък и въпреки че вървеше вече три часа, ботушите и наметалото му все още не бяха изсъхнали.

От гърдите и от гърба му също продължаваше да тече кръв.

Навред по улиците и мостовете, през градините и кръстопътищата хората се дърпаха от пътя му – с уплах като този на пазача на Йотилуци пред него. Жителите на Веняса обаче поне му бяха спестили измърмореното „пустовещ“ и жеста с пръсти през очите – молба за закрила от Ефира, -които му поднесе пазачът пред него.

На разминаване Едуан му изсъска. Онзи подскочи, след което побърза да се мушне зад вратата. Едуан влезе в двора и през ума му мина една поговорка: „След баня котка не се гали“. Майка му непрекъснато я повтаряше, докато беше малък. Той обаче не се беше сещал за поговорката от години.

Което единствено увеличи раздразнението му и му се наложи да впрегне целия си самоконтрол, за да не съсече цветята и растенията, надвиснали над пътеката. Ненавиждаше далмотските градини, обрасли като джунгли, напълно свободно. Подобна градина не можеше да бъде отбранявана – беше откровена заплаха за старите гилдмайстори, пореден пример за немарливостта в Далмотската империя.

Той най-сетне стигна до дългия вътрешен двор в западната част на дома на Йотилуци. Завари прислугата да разчиства масата, на която господарят му обикновено прекарваше сутрините си.

Една камериерка забеляза тътрещия се по пътеката кръвовещ и изпищя. Стъклената посуда се изсипа от ръцете ѝ и се пръсна на парчета.

Едуан просто щеше да продължи напред, ако в този миг жената не беше изпищяла:

– Демон!

– Да – изръмжа той и изшляпа с мокри ботуши по плочите. После впи очи в нейните; жената се разтрепери. – Аз съм демон и ако изпищиш още веднъж, ще се уверя, че Пустотата ще вземе душата ти.

Потресена, жената закри уста с ръце, а той се ухили. Е, сега нека разказва за тази среща на когото си поиска.

– Къде се губиш?

Съскащият глас на Йотилуци долетя от отворените врати на библиотеката. Той набра робата си и излезе навън, подрусвайки сбръчкани бузи. Очите му проблясваха гневно на слънцето.

– И какво ти се е случило?

– Нямаше ме – отговори Едуан.

– Отлично знам, че те нямаше, мътните те взели – Йотилуци тикна пръст в лицето му.

Кръвовещият ненавиждаше този навик на стареца. Искаше му се да счупи пръста му на две.

– Интересува ме къде си бил, както и защо – той продължаваше да маха с пръст. – Да не си пил? Защото изглеждаш като измет, а и никой не те е виждал от снощи. Ако продължаваш така, ще се наложи да прекратя договора ти.

Едуан не отговори. Остави устните си да се притиснат в плътна линия и зачака гилдмайсторът да изплюе камъчето. Зад тях прислужниците продължиха с разчистването на чиниите от закуската, но го правеха бавно, приковали очи в Едуан. Чиниите в ръцете им подрънкваха.

– Имам голяма нужда от теб – обяви Йотилуци най-сетне. – Трябва да правим пари, а всяка секунда, която пропилееш, означава по-малко пари в моя джоб. Годеницата на император Хенрик Карторски беше отвлечена. Императорът иска да я намериш.

– Ами ? – вирна брадичка Едуан. – А желае ли императорът да плати?

– Щедро – Йотилуци пак навря пръста си в лицето на Едуан. – А аз ще наградя теб щедро, ако успееш да я издириш...

Със светкавично движение Едуан сграбчи пръста му и дръпна стареца към себе си.

– Ще ида сам при императора, благодаря.

Ядът на Йотилуци се изпари и устата му зейна.

– Ти работиш за мен.

– Вече не.

Той пусна пръста на стареца – все още мазен от закуската. Макар че трудно можеше да се нарече чист в момента, именно малкото мазно петно масло накара кръвовещия да се почувства истински омърсен.

– Не можеш да постъпиш така! – запищя Йотилуци. -Ти си моя собственост!

Едуан влезе в къщата. Йотилуци продължи да крещи след него, но той се затича през лъскавите коридори и скоро спря да го чува. Изкачи се два етажа по-горе и стигна до тясната си прислужническа стая.

Всичките му принадлежности бяха събрани в една-единствена торба – все пак беше карауенски монах, готов за всичко, винаги в готовност да замине.

Той пребърка торбата в търсене на две неща: резервната си камичка и лист хартия с дълъг списък от имена. След като пъхна камичката в проскърцващия, все още влажен ремък, Едуан насочи вниманието си към списъка. Само няколко от имената все още не бяха зачеркнати.

На един от редовете по-надолу пишеше: „улица „Риденса” 14”.

Въпреки че желанието на баща му вече беше известно на Едуан – той да се присъедини към императора, да намери веровещицата, а след това да задържи момичето за нарастващата армия на баща си, – бяха изминали няколко седмици от последния път, в който му беше носил вести. Напоследък се беше случило доста, затова щом намереше време, Едуан щеше да посети гласовещата на улица „Риденса“ 14.

Не възнамеряваше да споменава номатското момиче. Беше се постарал да задържи в тайна първия случай, в който беше задлъжнял с живота си на някого, а сега беше още по-решен да запази и новия в тайна. Момиче, чиято кръв не изпускаше мирис, щеше единствено да породи въпроси.

А Едуан не обичаше въпросите.

Без да обръща внимание на претърканата си от мокрото саламандрово наметало кожа, той метна торба на рамо и напусна стаята, която беше наричал „свой дом“ в последните две години, без да се обръща назад. После тръгна обратно по пътя си през имението на Йотилуци. Прислужниците се дърпаха от пътя му, докато слизаше, а ревът на Йотилуци

все още долиташе от библиотеката.

Едуан продължи напред, като със задоволство установи, че ботушите му са оставили кални отпечатъци през цялата къща.

Понякога възмездието се съдържаше в малките победи.

Щом Едуан пристигна в двореца на Дожа около половин удар, след като беше напуснал дома на Йотилуци и се беше изкъпал в една обществена баня (слава на Кладенците, старите му белези вече бяха спрели да кървят), той с изненада установи, че от градините, в които се беше изправил пред неочаквания батальон, в момента бяха останали само овъглени растения и пепел, гонена от вятъра.

Не трябваше да се изненадва; все пак при тръгването му наоколо бушуваше пожар.

Далмотските стражари и войници бяха плъзнали навсякъде, но никой не му обърна внимание. Щом стигна до фоайето, през което си беше проправил път с бой миналата нощ – в момента от него бяха останали само голи греди и тлеещи въглени, – един стражар все пак се изпречи на пътя му.

– Стой – нареди мъжът и оголи оцапаните си със сажди зъби. – Никой не може да влиза и да излиза, пустовещ.

Мъжът явно го беше разпознал. Добре. Значи щеше да го сплаши по-лесно.

Едуан подуши въздуха. Знаеше, че когато го прави, очите му се наливат в червено. Усети кръвомириса на мъжа. „Солени кухни и дъх на бебе.“ Имаше семейство – колко жалко. Значи не можеше да приложи насилие.

– Ще ме пуснеш да вляза – той повдигна едната си вежда. – След това ще ме заведеш до кабинета на Дожа.

– Така значи, а? – рече мъжът насмешливо, но гласът му определено потрепери.

– Да, защото аз съм единственият човек на този континент, който може да намери момичето на име Сафия. И защото знам кой я отвлече. Хайде, мърдай – Едуан посочи с брадичка напред. – Кажи на началниците си, че съм тук.

Както и очакваше, стражарят се отдалечи. Наложи се да почака няколко минути (прекара времето в броене на мъжете около себе си), преди онзи да се завърне и да го уведоми, че да, може да бъде въведен незабавно.

Той последва семейния стражар и огледа щетите от предишната вечер. Поне половината от двореца беше напълно изгоряла. В двора положението беше още по-лошо. Оцелелите растения бяха покрити със слой пепел.

Когато Едуан най-сетне стигна до личния кабинет на Дожа, след като беше претърсен от дванайсет отряда стражари – явно имаше по един за всяка народност, присъстваща в кабинета, – той попадна посред пълен хаос. Кабинетът, застлан с дебели червени килими, с лавици до тавана по стените и бляскави кристални полилеи, очевидно беше личното убежище на Дожа, но в момента то беше превзето от хора на най-различна възраст, от всякакви класи и раси, а наоколо маршируваха войници в разнообразни униформи.

Илрийците, с лешникова кожа, се спотайваха край вратата. Копнежът по родните им планини на юг беше изписан на лицата им. Крехките шводи се бяха скупчили край прозореца, насочили очи на север, а балманците си подаваха кана, която като че беше пълна с вино. Луски, критенци, портолци... всички народности се държаха заедно.

Отсъствието на марсточаните обаче се набиваше на очи. Едуан се огледа бързо, но не видя и следа от императрица

Ванес или султанската ѝ свита.

Не забеляза и представители на Нубревна.

Скоро очите му се спряха на императора на Картора, който крачеше пред едно дълго бюро, размахваше бурно ръце, а крясъците му караха кристала да звънти. Далмотският Дож, принуден да слуша воя на Хенрик, седеше сковано зад бюрото и мърдаше притеснено.

– Аха! – разнесе се нечий тенор вляво от Едуан. – Ето те и теб.

Леополд фон Картора грациозно излезе от една сянка... Едуан се зачуди как така не беше забелязал светлокосия, облечен в зелено принц, застанал до една лавица с книги.

Както и защо не беше успял да го надуши. На бала беше запомнил мириса на наследника на императора: нова кожа и опушени огнища. Нормално беше да го долови и сега.

Объркването му бързо се разсея при появата на втори глас и втори силует от сенките. Незнайно как беше пропуснал и този мъж – което само увеличи раздразнението му. Особено предвид, че въпросният човек беше поне с една педя по-висок от всички останали в помещението.

– Знаете за племенницата ми – завали мъжът.

Изглеждаше, сякаш не беше спал от дни. Очите му бяха зачервени като въглени, а дъхът му...

Едуан сбърчи нос. Мъжът вонеше на вино повече от самото вино. Миризмата надвиваше дори собствения му кръвомирис.

– Хайде, монахо – подкани го Леополд и посочи към все още кряскащия си чичо. – Научихме, че имате сведения за годеницата на чичо ми. Трябва да ни кажете всичко, при това... о, бога ми!

Леополд беше забелязал, че ръкавът му е оцапан в сажди. С посърнала въздишка той го изтупа вяло.

– Явно така става, когато човек носи светло кадифе в свят от пепел. Сигурно и косата ми е същата.

Така беше – червеникаворусата му коса беше почти сива. Едуан обаче не обели и дума.

– Императора... – припомни той стегнато.

– А, да. Вярно.

Леополд разблъска невъзмутимо войниците и прислугата. Едуан го последва, а пияницата – който по изчисленията на Едуан беше дом Ерон фон Хастрел – се затътри след тях.

– Знаете кой е заловил племенницата ми – рече той. -Казвайте... Кажете ми всичко.

Той посегна към наметалото на Едуан.

Кръвовещият отстъпи ловко встрани, при което дом Ерон залитна към императора. И се блъсна в него. Хенрик го избута назад и изръмжа. После спря очи върху Едуан и оголи зъби.

„Значи това бил императорът на Картора“, помисли си Едуан. Беше го видял отдалеч снощи, но така и не се беше приближил достатъчно, за да различи белезите от шарка по бузите му. Или пък зъба, който стърчеше доста пред останалите. Когато затвореше уста, той щръкваше над горната му устна, точно като на някой пес.

Доста разярен пес.

– Кой отвлече домната? – попита Хенрик.

Въпреки че беше поне половин педя по-нисък от Едуан, гласът му беше плътен и силен. Глас, който можеше да надвика топовен гръм. Едуан надуши леко бойното поле в кръвта на императора.

– Казвай какво знаеш – продължи Хенрик. Трижди проклетите марсточани ли бяха?

– Не – отвърна Едуан предпазливо. И бавно.

Трябваше да се увери, че никой не знае, че Сафия е веровещица. Чичо ѝ вероятно знаеше...макар че не беше сигурно. Едуан си каза, че човек като Ерон не би се посвенил да използва веровещицата при всеки удобен случай.

– Виждате ли? – прошепна Дожът. – Казах ви, че не е Ванес!

Той потропа енергично по нещо на бюрото си.

– Подписът на императрицата щеше да изчезне, ако тя беше виновницата за това!

Едуан стисна устни. ПреД Дожа лежеше Двайсетгодишната спогодба. И по-точно, последната и страница, на която бяха подписали всички водачи на континента. Забеляза, че детинският почерк на Ванес – по времето, когато беше сложила подписа си, беше малко момиче – все още ясно личеше на края на страницата. Или магията на Спогодбата беше разтрогната, или нубревненецът не беше отвлякъл домната против волята ѝ.

Едуан отново насочи вниманието си към Хенрик.

– Домната е при нубревненците. Видях ги да отплават с нея.

Един по един присъстващите в залата зяпнаха. Дори Хенрик доби вид, сякаш беше погълнал някаква гадост.

– Само че... – поде Леополд и потърка долната си устна с палец, – дворецът беше опожарен от марстошки огневещ. А и – той погледна Хенрик, за да го подкрепи – марсточаните са напуснали Веняса. Императрицата и цялата ѝ султанска свита изчезнаха почти веднага след тържеството. За мен това е проява на гузна съвест.

– Вярно... – добави Дожът и потри притеснено ръце. – Но нубревненците сториха същото. Тръгнаха си веднага след първия танц на...

– ... на принца и племенничката ми – довърши Ерон и се поизправи малко. – Да ги вземат дяволите! Ще смажа тези нубревненци...

– Никой никого няма да смазва – изръмжа Хенрик с досада в очите и наклони глава към Едуан. – Разкажи какво видя, монахо. Всичко.

Едуан не направи нищо подобно. Вместо това прескочи почти всички подробности и избърза до момента, който беше от значение: битката между нубревненския ветровещ и карауенските монаси на фара.

– Отнесе домната в морето с ветровете си – завърши той. – Нямаше как да го последвам.

Хенрик кимна замислено, Дожът премигна ядосано зад очилата си, дом Ерон като че нямаше никаква представа за какво говореше Едуан, а Леополд просто го измери със сънено отегчение.

– Как успя да проследиш момичето до фара? – попита Хенрик. – Благодарение на магията си?

– Да.

Хенрик изсумтя и зъбът му щръкна напред в презрителна усмивка.

– А сега можеш ли отново да използваш магията си? Дори през Яданско море?

– Да – Едуан избарабани с пръсти проста мелодия по дръжката на меча. – Ще я проследя срещу съответното заплащане.

Хенрик изду ноздри.

– Какво заплащане?

– Какво значение има? – викна дом Ерон и се обърна към Едуан. – Ще ти платя каквото пожелаеш, кръвовещи.

Кажи цената си и аз ще ти я платя...

– С какви пари? – прекъсна го Хенрик и се изсмя язвително. – Взе заем от короната, за да се появиш на тази среща, Ерон, така че ако си скрил някакви пари в портмонето си, първо трябва да се издължиш на мен – той се изсмя отново и върна вниманието си върху Едуан. – Ще поемем възнаграждението ти, пустовещи, но ще вземем парите от ковчежето на похитителя на домна Сафия, който и да е той. Ако са я отвлекли нубревненците, значи ще платят те.

– Не – Едуан забарабани по-бързо с пръсти. – Искам пет хиляди пиестри предплата.

– Пет хиляди?

Хенрик отстъпи назад. После се стрелна напред – толкова близо, че повечето хора биха се стреснали.