Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 25 страниц)

ТРИДЕСЕТ И ЕДНО

Дарът на Ноден спокойно можеше да се нарече „най-щастливото“ село, което беше виждала Сафи. Двете с Изьолт последваха Йорис, Мерик и Иврен по паянтов мост над реката, която се плискаше сред жълтеникавите прашни брегове долу. Мостът ги отведе до първата групичка дървени колиби; кръглите им покриви бяха сламени, а дъсчените стени бяха избелели като дърветата, от които бяха направени. Къщите ѝ се сториха ужасно крехки – една силна буря беше достатъчна, за да ги събори в бързеите на реката.

Обаче нубревненците явно бяха жилаво племе. Ако някой ураган отнесеше домовете им, те просто щяха да започнат отначало. И пак, и пак.

Над моста прелетя врабче, от един покрив изграчи гарван, а над стръмните речни брегове се заклатиха тучните листа на папрат.

И всички... всички, с които се разминаваше Сафи, се усмихваха.

Не на нея – нея просто я гледаха с любопитство. Със сигурност не и на Изьолт, която я беше хванала под ръка, свита дълбоко под наметалото на Иврен. Обаче Мерик... Щом хората забележеха принца си... Сафи не беше виждала толкова щастливи усмивки. Не беше усещала магията си да пари толкова от истината, която стоеше зад тях.

Тези хора го обожаваха.

– Впечатлена си – рече Изьолт.

Беше спуснала ниско качулката, за да не се забелязва бледият цвят на кожата ѝ или черната ѝ коса. Крачеше бавно, дишаше тежко над ръката на Сафи, но явно беше решила, че ще стигне до базата на Йорис, преди да признае, че усеща болка или умора.

– Нишките ти греят толкова ярко, че и слепец би ги видял – продължи тя. – Би ли ги озаптила малко? Току-виж получа грешна представа.

– Грешна представа? – изпуфтя Сафи. – В какъв смисъл? Ти не си ли впечатлена?

Тя посочи с брадичка сбръчкана старица на прага на един навес без прозорци.

– Онази жена направо се разплака при вида на принца.

– Ей онова бебе също плаче – Изьолт посочи жена с широка талия, сложила на коляно малко бебе. – Явно и младежта на Нубревна обожава принца си.

– Ха-ха – подметна Сафи сухо. – Говоря сериозно, Изьолт. Някога да си виждала хората да посрещат така гилдмайсторите в Далмотия? Защото аз не съм. А и в Прага никой не се прехласва особено по карторските домове и домни.

Тя тръсна глава, за да прогони спомените за собственото си имение, където никой – абсолютно никой – не беше поглеждал чичо Ерон по този начин.

Нито пък нея. Цял живот си беше повтаряла, че това не ѝ пречи. Че не държи селяните и земеделците да я харесват... дори да я забелязват. И какво, като обвиняваха нея за пияния ѝ чичо, сякаш тя би могла някак да сложи край на своеволията му?

Радостта на хората от земите на Нихар при вида на Мерик обаче... До този момент не беше ставала свидетел на подобна преданост... Може би с право казваха, че човек трябва да се отдаде на своя народ.

Разбира се, тя вече нямаше народ. Завръщането в Картора би било самоубийство... или поне гарантирано поробване като личната веровещица на Хенрик.

Мерик беше спрял при градината и около него се бяха насъбрали посрещани. Сафи забави крачка и също спря.

До нея Изьолт изпусна уморена, благодарна въздишка и се обърна към реката.

– Виж, строят воденица.

Действително, от другата страна на бързеите група мъже с викове издигаха, ковяха и укрепваха скелето на нова постройка. Бяха облечени като войниците отпреди малко, а зад тях бризът поклащаше боровете... живите борове.

– Явно и тези са от хората на Йорис – обяви Сафи и потропа с пети в прахоляка. – Май са доста, а? Тази сутрин ни обградиха поне двайсетина, при това те са само от поста край залива. Тук са повече – тя посочи двама войници, които пресичаха реката по моста. – Изключено е всички да са войници на Нихар. Хабим ми е разказвал, че дори когато родителите ми били живи и земите на Хастрел били в разцвета си, нямало повече от петдесет войници.

– Намираме се на самата граница с Далмотия – Изьолт почеса брадичка замислено. – Тоест това със сигурност е бойна зона.

Сафи кимна бавно.

– И тъй като вече е пострадала, е идеалното бойно поле след възобновяването на военните действия.

– Възобновяване? – Изьолт присви очи към нея. – Знаеш със сигурност, че Спогодбата няма да бъде продължена?

– Не... но съм почти сигурна.

Сафи проследи разсеяно едно куче, което подтичваше покрай строежа. То носеше нещо малко и космато в уста -и изглеждаше доволно от улова си.

– Когато бях във Веняса – продължи тя внимателно, -чичо Ерон каза, че се задавала война, но той се надявал да я спре. А Матю спомена, че Спогодбата щяла да се разпадне преждевременно.

– Защо тогава са организирали Срещата за Спогодбата, ако никой не възнамерява да преговаря за мир?

– Не съм сигурна... макар че знам, че Хенрик е искал да използва Срещата като трибуна, от която да обяви... годежа си с мен – тя едва успя да изговори думата. – Обявление, което се оказа пречка за плана на чичо Ерон.

– Хм-м-м... – Изьолт се раздвижи и наметалото ѝ прошумоли. – Е, предвид че марсточаните знаят, че си с принц Мерик, император Хенрик вероятно също ще научи. С други думи, има голяма вероятност и двете империи да се появят тук всеки момент.

Кожата на ръцете на Сафи настръхна и тя промърмори:

– Права си.

Нямаше как да потисне каменната хватка, в която страхът скова гръбнака ѝ, както и свиването на стомаха си при мисълта, че Картора и Марсток действително щяха да дойдат тук. И че изобщо нямаше да се притеснят да нарушат Спогодбата, ако това беше цената, за да си осигурят една веровещица.

– Трябва да побързаме – рече Сафи на Мерик, който се беше привел над картата на Стоостровието.

Двамата стояха на няколко крачки един от друг в каюта с люкове, подобна на каютата на Мерик на „Жана“... само че всичко беше наопаки. Стените се разтваряха нагоре, вместо надолу, а вратата беше на една стъпка над пода и за да влезе, човек трябваше да прекрачи високо.

Сафи беше накарала Мерик и Йорис да преминат по-бързо през Дара на Ноден – Мерик можеше да поздрави хората си по-късно – и Йорис беше отвел всички в галерата, която беше предизвикала усмивка дори у Изьолт.

Корабът лежеше върху квартердека си и беше подпрян под мостика за стабилност. През средата му минаваше път тека, подслонена под главната палуба, която играеше ролята на таван. Отгоре висяха стълби, които даваха достъп до трюма, а към някогашната капитанска каюта беше построено грубо стълбище.

Йорис намусено беше повел Иврен и Изьолт да се нахранят, а Сафи беше последвала Мерик в капитанската каюта, до масата с карти в средата – също като тази на „Жана“. Люковете вече нямаха стъкла и отворените летви на щорите пропускаха шума от всекидневното оживление – както и приятния бриз. Корабът имаше дебели стени, жегата вече се усещаше в късната утрин и Сафи установи, че вътре се поти повече, отколкото навън. Дори суетният Мерик беше свалил жакета и беше навил ръкавите на ризата си.

– Карторците вероятно ме преследват – рече тя.

Мерик отказа да вдигне поглед от щателното си изследване на картата. Тя се облегна на масата.

– Трябва да тръгнем за Лейна незабавно, принце. Далеч ли е?

– На един ден път, ако направим почивка през нощта.

– Тогава да не спираме.

Мерик стисна зъби и най-сетне закова очи върху нея.

– Нямаме избор, домна. Йорис има само два излишни коня, тоест ако Изьолт дойде...

– Което е несъмнено.

– ...заедно с Иврен – а съм убеден, че и тя ще се присъедини, – значи, ще трябва да яздим по двама на кон. Което пък, значи, че ще трябва да спрем за нощта, за да си починат конете. Освен това никой не е в състояние да открие залива на Нихар, тоест никой не би могъл да слезе на сушата близо до нас.

Той грабна жакета си от близкия стол, порови в джобовете и извади познат свитък – вече сплескан и омачкан.

После влудяващо бавно разгъна документа до картата. Взе парче сух хляб от купата в средата на масата и с насмешка отхапа голямо парче.

Сафи се наежи.

– Сигурно все още си ми ядосан.

В отговор той просто задъвчи по-енергично и се взря още по-съсредоточено в картата и в споразумението.

– Заслужих си го – добави тя.

После пристъпи по-близо и прогони порива да избухне в гневен пристъп. Това беше шансът ѝ да поговори с Мерик насаме. Най-сетне да се извини за... за всичко. Той не можеше да избяга, а и нямаше кой да ги прекъсне.

– Направих грешка – добави тя с надеждата, че изражението ѝ издава искреността ѝ.

Мерик изгълта една чаша вода и избърса уста съвсем нетипично за себе си. След което отново обърна очи към Сафи.

– „Грешка“ оставя впечатлението, че си го направила неволно, домна. Онова, което стори на екипажа ми и на помощник-капитана ми, беше пресметнато злонамерено.

– Пресметнато какво? – челюстите ѝ се стегнаха от възмущение. – Не е вярно, принце. Никога не съм искала да застраша Кълен или хората ти, а способностите ми показват, че дори ти самият не вярваш в току-що казаното.

Това го накара да млъкне, макар че той остана с издути ноздри, а Сафи се притесни, че може да се задави, ако не престанеше да отпива вода на такива мощни глътки.

Тя заобиколи стола, на който беше жакетът му.

Той мигновено отстъпи две стъпки назад. Картата и споразумението прошумолиха на дъските.

Тя вирна брадичка и този път направи три крачки напред – точно до него.

Той издиша драматично и изтрака с токове до другия край на масата.

– Сериозно? – викна тя. – Толкова ли е ужасна компанията ми?

– Да.

– Просто искам да погледна споразумението! – тя вдигна високо ръце. – Не е ли редно да знам какво очаква чичо ми от теб? И от мен ?

Тялото му се вкамени, но накрая той изпусна примирена въздишка и остана на мястото си, когато Сафи заобиколи масата. Макар че вирна рамене до ушите и удиви Сафи с учестеното си дишане.

– Спокойно – промърмори тя и се наведе над договора. – Няма да те ухапя.

– Значи дивият лъв е опитомен?

– Виж ти – измърка тя и го озари с най-котешката си усмивка. – Проява на чувство за хумор.

– Виж ти – не ѝ остана длъжен той, – проява на опит за смяна на темата – той изпъна пръст и го залепи върху договора. – Прочети проклетия договор, домна, и се махай.

Усмивката ѝ се стопи и в очите ѝ проблесна гняв. Тя се наведе, облегна лакти на масата и се престори, че чете споразумението за пръв път.

Само че този път го четеше различно. Думите в него бяха същите, но чувствата, които предизвикваха у нея, начинът, по който караха стомаха ѝ да се присвие.

Всички уговорки на страница втора от настоящия договор ще бъдат прекратени, ако Мерик Нихар не успее да доведе пасажерката до Лейна, ако кръвта ѝ бъде пролята или ако тя загине.

Коляното ѝ затрепери. В битката с морската лисица едва не беше проляла кръвта си и се беше разминала на косъм със смъртта. И въпреки че би повторила всяка своя постъпка в името на Изьолт, би го направила по друг начин. Трябваше първо да преценява рисковете и да спре да мисли само от собствената си гледна точка.

Онова, което я вбеси окончателно обаче – дотам, че ѝ се дощя да извади ножовете си и да изкорми нещо, – беше, че чичо Ерон изобщо беше включил подобно условие в договора.

Тя преглътна. Гневът гореше гърлото ѝ.

– Чичо ми е пълен задник. Проливането на кръв е нелепо – човек може да се пореже на лист хартия. Той го знае и съм убедена, че го е включил нарочно. Съжалявам.

Спеченият въздух в каютата се сгорещи още повече. Извинението ѝ направо го накара да закипи, а Мерик остана приковал поглед в нея няколко дълги удара на сърцето си. След което на устните му заигра усмивка.

– Мисля, че в момента не се извиняваш заради чичо си. Поне не изцяло.

Сафи прехапа устни, но не извърна очи. Искаше той да забележи как се чувстваше. Да прочете разкаянието в очите ѝ.

Усмивката му се изви по-широко, той кимна – почти сякаш приемаше извинението ѝ – и отново насочи вниманието си към договора.

– Чичо ти просто държи да не пострадаш. Заяви го доста категорично, а и е съвсем естествено да бъде педантичен по отношение на здравето на племенницата си.

– Чичо ми – тя махна снизходително е ръка – би сметнал, че съм в отлично здраве, дори да бях намушкана четири пъти и надупчена от сто стрели. Вероятно окото му няма да трепне дори да ме съсечеш, принце.

Мерик се изсмя.

– Предлагам да не опитваме, става ли?

Той въздъхна и се наклони встрани, докато лявата му ръка едва не докосна тази на Сафи. А миризмата му не нахлу в ноздрите ѝ. Солена вода, пот и сандалово дърво.

Не беше твърде неприятна. Да не говорим, че ѝ беше трудно да отлепи поглед от голите му китки – като нищо два пъти по-дебели от нейните, както и от тънките косъмчета по предмишниците му.

– Ами годеникът ти? – попита той нежно и внимателно. – Как би се почувствал император Хенрик, ако бъдеш пронизана от сто стрели?

Още преди да мигне, кръвта закипя в ушите ѝ. Защо я разпитваше за Хенрик? И защо имаше чувството, че съдбата на целия свят зависи от отговора ѝ?

Когато най-сетне проговори, гласът ѝ звучеше изопнат като тетивата на лък.

– Хенрик не ми е годеник. Не мога да го приема. Няма да го приема. В един момент танцувам с теб на бала, а в следващия... – тя се изсмя дрезгаво. – В следващия император Хенрик ме обявява за бъдещата си съпруга.

Мерик издиша звучно.

– Искаш да кажеш, че дотогава не си знаела?

Тя поклати глава, като отбягваше очите му – макар че усещаше, че ги е впил в нея.

– Не знаех и за това диво бягство, което ми спретна чичо ми. Той спомена нещо за големи планове, но и за милион години не бих могла да предположа, че ще бъда отвлечена от Веняса, преследвана от кръвовещ и качена насила на кораба ти. Всичко е един огромен, безкраен водопад от изненади. Поне всичко това ме държи извън лапите на Хенрик.

Тя отново се изсмя притеснено, наведе се напред и се престори, че разглежда картата. Обаче секундите минаваха, а очите ѝ не виждаха и една река или път. Сякаш контролът над положението се местеше – изплъзваше се от нейните ръце и влизаше в тези на Мерик.

Накрая той се пресегна над картата и потупа една извита синя линия. Ръката му докосна нейната.

Докосването изглеждаше случайно, но тя знаеше – убедена беше – по начина, по който се движеше той, уверено и решително, че всъщност изобщо не беше случайно.

– Ще бивакуваме тук – рече той. – Йорис каза, че потокът е чист.

Сафи кимна. Или поне се опита. Сърцето ѝ беше заседнало в гърлото, а движенията ѝ бяха станали некоординирани. Дори трескави, а тя не можеше да кръстоса очи с неговите. Всъщност гледаше къде ли не по лицето му, само не и в очите.

Брадичката, бузите и горната му устна бяха покрити с набола брада. Триъгълникът между веждите му беше сбръчкан, но не от недоволство. Беше напрегнал внимание. Онова, което привлече вниманието ѝ най-вече обаче, беше ямката в основата на шията му – стори ѝ се, че забелязва трепкането на кожата от пулса му.

Накрая тя пое риска да вдигне очи и установи, че неговите очи бродеха по лицето ѝ. По устните ѝ. По шията ѝ.

Вратата се разтвори широко. Сафи и Мерик отскочиха един от друг.

Иврен влезе... и мигом отстъпи назад.

– Аз... да не прекъсвам нещо?

– Не – отсякоха и двамата едновременно и отстъпиха по две крачки назад. А после и трета, за всеки случай.

Изьолт изкуцука в каютата след монахинята. Беше свалила качулката, разкривайки бледото си лице. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне...или и двете.

Сафи се спусна към нея, улови я за ръката и я отведе до един стол. После разкопча карауенското наметало от шията ѝ и го подаде на Иврен.

– Много си потна. Зле ли ти е?

– Просто имам нужда от почивка – отговори Изьолт.

Мерик ѝ подаде чаша вода и тя му кимна с благодарност.

– Благодаря.

– Почивката няма да е достатъчна – настоя Иврен. – Нуждае се от лечение.

Дъхът на Сафи секна в леден ужас.

– От огневещ-лечител?

– Не от огневещ – побърза да я успокои Иврен, – но с неща, които в момента не мога да ѝ предложа. Изтощена съм – от дни смуча от силата си... – тя замлъкна и прехвърли очи на Мерик. – Ако можеше да идем при Кладенеца, бих могла да ѝ помогна.

Принцът застина и триъгълникът на челото му се задълбочи.

– Кладенецът не е лекувал никого от векове.

– Да, но може би ще увеличи моята сила – възрази Иврен. – Най-малкото, може да промием раната ѝ – водата там е съвършено чиста.

– Не е далеч – долетя нов глас.

Йорис. Той прекрачи през високия до коленете му праг и попи чело с ръкав.

– Пътеката покрай реката стига дотам. Надали ще ни отнеме повече от десет минути.

– Ами хората ти? – попита Мерик, все така смръщен. – Патрулират ли в района?

– Разбира се. Чак до самата граница на земите на Нихар.

Мълчание. След което Мерик кимна, лицето му се отпусна и доби почти спокойно изражение.

– Лельо – рече той на Иврен, – заведи Изьолт до Кладенеца. Излекувай я, ако можеш, а аз ще дойда да ви взема на следващия удар.

Монахинята изпусна дъх с въздишка.

– Благодаря ти, Мерик – тя сложи ръка зад гърба на Изьолт. – Хайде. Няма да бързаме.

Изьолт стана, Сафи понечи да я последва... но после се спря. Обърна се към Мерик, който се беше втренчил в нея.

– Бих искала да ида с тях – рече тя. – Но няма да го правя, ако смяташ, че излагам споразумението на риск.

Той се поизправи, сякаш изненадан, че се е загрижила за договора. И за него.

– Договорът надали ще пострада. Само че...

Той се доближи, пресегна се мъчително бавно и обви лявата ѝ китка с пръсти. Тя не се възпротиви, затова той вдигна ръката ѝ с дланта нагоре.

– Ако опиташ да избягаш, домна – говореше с нисък глас, от който гърдите ѝ затрептяха, – ще те намеря.

– Ами? – тя изви вежда, преструвайки се, че не усеща допира му. И че коремът ѝ не пърха и не се свива от гласа му. -Обещаваш ли, принце?

Той се засмя лекичко и прокара пръсти по опакото на ръката ѝ. Палецът му остави огнена диря по дланта ѝ... После той я пусна, без да става ясно защо изобщо я беше хванал.

– Обещавам, домна Сафия.

– Сафи – рече тя и със задоволство отбеляза, че гласът ѝ беше спокоен... както и че Мерик се усмихваше. – Наричай ме „Сафи“.

След това тя се поклони с глава веднъж и излезе от каютата след Изьолт и Иврен на път към Кладенеца на произхода в Нубревна.

Пътеката до Кладенеца на водата не беше лесна и Изьолт се изтощи до смърт, още преди да оставят зад гърба си Дара на Ноден. Дори се съмняваше, че Иврен всъщност вървеше по истинска пътека. Беше стръмна, обрасла с пареща коприва (в която Сафи се навря и нададе могъщ вой), а насекомите и птиците вдигаха такава врява, че Изьолт се притесни да не би гръдният ѝ кош да се пръсне от вибрациите.

Най-трудната част обаче беше стръмното изкачване до върха между двата хребета, на който се намираше Кладенецът на произхода. С помощта на Сафи и на Иврен обаче тя най-сетне изкачи хълма от черна скала и затаи дъх.

Намираше се край Кладенец на произхода. Кладенецът на водата във Вещерия. В карауенската книга имаше негова илюстрация, но това тук, истинският Кладенец...

Беше толкова по-въздействащ на живо. Една картина не би могла да улови всички подробности, отсенки и движения на мястото.

Край тясното корито на равно разстояние бяха разположени шест кипариса (макар и изсъхнали и оголели); водата вътре беше кристалночиста и разкриваше ясно скалистото дъно. В книгата ѝ пътеката от каменни плочи около Кладенеца беше изобразена сива, но тук Изьолт забеляза, че всъщност беше в милион оттенъка на древен бял цвят. Отвъд каменния ръб на Кладенеца се простираше Яданско море, синьо и безбрежно, но учудващо спокойно. Съвсем ефирен солен ветрец нежно къдреше повърхността на Кладенеца.

– Няма нищо общо с Кладенеца на земята – заяви Сафи.

Изражението и нишките ѝ издаваха почитание, каквото със сигурност струеше и от Изьолт.

Иврен изсумтя в съгласие.

– Всеки Кладенец е различен. Онзи в Карауенския манастир се намира на висок връх в Сирмайските планини; вечно покрит със сняг. И дърветата са борове, не изсъхнали кипариси – тя повдигна вежди въпросително към Сафи. -Как изглежда Кладенецът на земята?

– Беше под една козирка – погледът на Сафи се зарея и тя се пренесе в миналото. – Имаше шест бука, както и водопад, който го пълнеше. Той обаче потичаше само при дъжд.

Иврен кимна с разбиране.

– Същото е и тук – тя посочи каменната преграда, която разделяше източния хребет на две. – Това се вливаше в реката, но сега има вода само при буря.

– Може ли да погледнем? – попита Изьолт.

Беше ѝ любопитно да види каньона. В книгата не се споменаваше нищо за него.

– Не искаш ли първо да си починеш? – повдигна вежди Сафи, а нишките ѝ добиха разтревожен оттенък. – Или да опитаме да те излекуваме ?

– Да – намеси се и Иврен, сложи ръка през рамото на Изьолт и я отведе до пътечката, която влизаше във водата. – Хайде да те съблечем и да те потопим в Кладенеца.

– Да ме съблечете?

Изьолт усети как кръвта напуска страните ѝ. И запъна пети на плочите.

– Не само раната ти има нужда от почистване – настоя Иврен и я побутна напред. – Освен това, ако в Кладенеца е останала някаква магия, е добре да я попиеш с възможно най-голяма част от кожата си.

Монахинята се замисли за кратко, след което добави:

– Ако предпочиташ, може да останеш по бельо.

– И аз ще се съблека – предложи Сафи и хвана пешовете на ризата си. – Ако някой се появи – ризата покри главата ѝ и заглуши гласа ѝ, – ще затанцувам, за да отвлека вниманието.

Изьолт се изкиска пискливо.

– Добре. Печелиш – както обикновено.

Сафи вече беше метнала ризата си на плочите, когато Изьолт се зае с копчетата на своята. Не след дълго и двете бяха останали само по бельо, а на шиите им блестяха нишкокамъните им. Сафи помогна на Изьолт да седне на брега... ох, водата беше ужасно студена... Иврен също се съблече.

Монахинята навлезе в Кладенеца, почти без да вдигне вълнички с настръхналата си кожа.

– Подай ми ръка, Изьолт. Ще притъпя болката ти, за да можеш да плуваш.

– Да плува? – изскимтя Сафи. – Защо ѝ е да плува?

– Лечебните свойства са най-силни в средата на Кладенеца. Ако успее да докосне извора му, може да се излекува напълно.

Сафи пое лявата ръка на Изьолт.

– Ще ти помогна да достигнеш дъното. Не съм се борила с морски лисици, за да се откажа от едното просто плуване.

Въпреки че Изьолт не беше особено въодушевена от идеята за плуването, тя подаде ръка на Иврен. Скоро познатата топлина се просмука в мишницата, раменете и пръстите ѝ и тя усети, че бръчките по лицето ѝ се изглаждат. И че дробовете ѝ се изпълват с повече въздух, отколкото бяха поемали в последните часове.

Тя разкърши рамене. И изпъна ръка. После изпусна престорено отчаяна въздишка.

– Де да имаше камъни, които да притъпяваха болката толкова лесно.

Иврен смръщи чело.

– Има. Нали използва един за... о... О... Това беше шега.

Изьолт изви устни в усмивка: монахинята започваше да разбира чувството ѝ за хумор. Сафи се изхили. После се оттласна в кладенеца и я дръпна след себе си. Двете заритаха непохватно към средата сред буря от пръски.

– Само се дръж – извика Сафи, – а аз ще те дръпна към дъното.

– Ще се справя и сама.

– Не ме интересува. Може да не усещаш болката, но тя не е изчезнала. Хайде, поеми си дъх.

Изьолт пое въздух и изду гърди...

Сафи се гмурна под нея и я повлече във вихъра от издишани мехурчета. Изьолт отвори рязко очи и се насочи надолу с тромав ритник с крака.

Така и не разбра как точно двете със Сафи определиха къде точно е изворът. Кладенецът беше един свят от камък, камък и пак камък. Въпреки това обаче нещо вътре в нея оживя. Жилка, която се навиваше все по-плътно... стига Изьолт да плуваше в правилната, истинска посока.

Налягането нахлу в ушите ѝ, а очите ѝ затуптяха. При всяко ритване водата около кожата ѝ ставаше все по-студена и тя все по-трудно успяваше да се задържи за Сафи. Още преди да са преполовили пътя си, дробовете ѝ взеха да горят.

А после се озоваха на дъното и Сафи се протегна към скалата. Изьолт също...

Пръстите ѝ напипаха нещо. Не го виждаше, но почувства силата му – като напрежение, – която обля тялото ѝ.

Блесна червена светлина. И отново – по-ярко. И двата им нишкокамъка замигаха.

Внезапно се разнесе трясък, който връхлетя Изьолт.

Тласна я встрани и изкара въздуха от дробовете ѝ. Тя обаче не пусна Сафи, нито пък Сафи пусна нея. Двете се понесоха към повърхността, тласкани от водата. И от мощния грохот, който все още тресеше всичко около тях.

Изскочиха на повърхността. Към брега се бяха надигнали вълни. Изьолт взе да плюе и да се върти, напълно объркана от внезапно кипналия Кладенец. И от мощта, която струеше през тялото ѝ.

Изведнъж до нея изплува сива глава.

– Хайде!

Иврен мушна ръка под тази на Изьолт и я повлече към брега.

– Какво става? – викна Сафи зад тях.

– Земетресение – обясни Иврен и продължи да плува уверено.

Краката на Изьолт докоснаха камъните и тя стъпи. Иврен и Сафи също. Водите на Кладенеца около тях продължаваха да бушуват, да плискат, да се въртят и да бълбукат.

– Трябваше да ви предупредя – рече Иврен задъхано. -От време на време има трусове.

Водата взе да се успокоява, а земята най-сетне застина. Изьолт обаче едва го забеляза, тъй като беше приковала очи в нишките на Иврен. Не бяха в очаквания цвят на страх от земетресението и дори на тревога за безопасността на момичетата.

Нишките ѝ сияеха в ослепителното розово на залеза. Почитание.

Двете тръгнаха да излизат от водата; на Изьолт ѝ се стори, че забелязва сълзи в тъмните очи на монахинята.

Сафи я стисна за рамото и отвлече вниманието ѝ от Иврен.

– Добре ли си?

– О... Хм...

Изьолт протегна ръка и се съсредоточи върху движението на мускула и на ставите.

– Да. Чувствам се по-добре.

Всъщност цялото ѝ тяло се чувстваше по-добре. Имаше усещането, че може да тича с километри и да издържи и най-тежките тренировки на Хабим.

А и щом насочи вниманието си върху себе си, установи, че излъчва някаква необичайна, безгранична радост – която съвпадаше почти напълно с ритъма на вълните около прасците ѝ. И с вятъра, който повяваше над Кладенеца. Както и с виещата се в нишките на Иврен радост.

Изьолт се втренчи в блесналите очи на Сафи, усмихна се доволно и рече:

– Мисля, че вече всичко е по-добре.