Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 25 страниц)

Едуан не помръдна.

– Даваш ли си сметка с кого говориш, пустовещи? Аз съм императорът на Картора. Ще ти се плати, когато аз наредя да ти се плати.

Едуан спря с барабаненето.

– А аз съм кръвовещ. Разпознавам миризмата на момичето и мога да я проследя. Но няма да го направя без пет хиляди пиестри.

Хенрик изду гърди с явното намерение да изреве насреща му, но Леополд се намеси:

– Ще получиш парите, монахо – принцът вдигна ръце помирително пред чичо си. – Тя е ваша годеница, чичо Хенрик, така че трябва да платим колкото е нужно, за да си я върнем,нали?

Той се извърна от императора към Дожа, а после и към дом Ерон, като някак успя да изтръгне по едно кимване от всички.

Едуан беше впечатлен. Удивлението му нарасна, когато принц Леополд фон Картора се обърна към него, втренчи се в очите му и рече:

– Може да дойдеш с мен в покоите ми. Мисля, че разполагам поне с половината сума. Това достатъчно ли е?

– Да.

– Добре – усмихна се Леополд кухо. – А сега мисля, че всички ще се съгласят... – той отново погледна чичо си, – ... че вече пропиляхме достатъчно време тук. Ако разрешите, Ваше Величество, ще се присъединя към монаха за издирването на годеницата ви. Познавам добре Сафия и мисля, че мога да съм от полза за монаха.

Тези думи на мига накараха и последната следа от благонамереност да се изпари от ума на Едуан. Принцът щеше да го забави. И да му пречи. Преди да успее да се възпротиви обаче, Хенрик кимна отсечено.

– Да, тръгвай с пустовещия. И го дръж изкъсо.

Императорът измери Едуан с презрение с явната надежда да предизвика някаква дръзка реакция.

Поради което той не реагира.

След това Леополд му даде знак да го последва и прекоси помещението. Той тръгна след него, въртейки китки, с кипнала от досада кръв в жилите си.

Поне никой не беше споменал, че Сафия е веровещица. След като получеше възнаграждението за неволите си по улова на момичето, все пак можеше да я предаде на баща си.

Така де, карторците се бяха съгласили да му платят да намери Сафия фон Хастрел, но никой не беше споменал нищо за връщането ѝ.

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Бяха изминали два часа, откакто Мерик отведе Сафи обратно в каютата и ѝ нареди да остане под палубата за по-сигурно. Оттогава насам в главата ѝ се лутаха едни и същи мисли.

И въпроси – толкова много въпроси. От плановете на чичо ѝ за годежа с Хенрик през всички събития нататък, до неизменния страх за съдбата на Изьолт.

Чуваха се и стъпки – кънтяха без прекъсване. И пронизваха черепа ѝ, докато накрая ѝ идваше да се разкрещи. Тя взе да обикаля из тясната каюта, докато Иврен се грижеше за раната на Изьолт.

– Престани – тросна ѝ се монахинята накрая. – Или излез. Разсейваш ме.

Сафи предпочете да излезе – особено след като имаше нечие разрешение да го стори. Така ѝ се удаваше възможност да разгледа главното помещение под палубата. Да обмисли как щеше да докара Изьолт до спечелената с толкова трудности свобода. Чуваше поученията на Хабим толкова ясно, сякаш той беше до нея и каканижеше за стратегии и бойни полета.

Вътрешността на кораба се оказа сумрачно пространство, натъпкано със сандъци, мрежи, чували и бурета. Във всяко кътче, в което надникнеше, имаше нещо – включително и моряци, – а единствената светлина идваше от квадратния отвор на върха на стълбата към палубата.

Навсякъде миришеше на пот и некъпани тела, а от палубата за добитъка се носеше кисела воня на кокоша тор. Сафи се поблагодари, че не чува поне кокошките – или пък другите животни. И без това беше твърде шумно и спокойствието ѝ беше подложено на изпитание.

Макар че повечето моряци явно бяха горе, тя преброи двайсет и седем мъже, свити по щайгите и облегнати на буретата. Явно нямаше каюти за екипажа. Реши да обмисли това по-късно.

От двайсет и седемте моряци, покрай които мина, деветнайсет ухапаха палец или изсъскаха „гнусна ‘матсолюбка“. Тя се престори, че не забелязва, и дори стигна дотам, че им кимна приятелски. Въпреки това се постара да запомни изпечените им от слънцето лица в сумрака. И ненавистните им гласове.

По стълбата отгоре се спусна длъгнесто, чернокожо момче с плитки до раменете. Магията на Сафи пошепна, че той е надежден, и щом мина покрай нея, тя го стисна за рамото.

– Екипажът би ли сторил нещо на една номатка?

Момчето премигна и разтърси плитки, след което отвърна:

– Не и ако адмиралът не ги подкрепи... а не мисля, че би го направил. Той не мрази ‘матсите като нас.

Гласът му определено беше женски.

- Нас?

– Не и аз! – вдигна ръце момичето. – Кълна се, честно. Нямам проблем с ‘матсите. Имах предвид екипажа.

Истина. Сафи разтри очи с кокалчетата на ръцете си. Над нея хората тътреха пети, дрънкаха с мечове, лаеха команди. Искаше ѝ се да престанат, каквато и подготовка да упражняваха в момента.

Тя възобнови краченето. Два пъти по-бързо от бавния ритъм на барабана. Три пъти. Защо не можеше да измисли план? За Изьолт изглеждаше толкова лесно, но всеки път, когато Сафи опиташе да организира мислите си, те се разпадаха като утайка в поток.

– Не бива да ходиш толкова – рече момичето, което все още следеше стъпките ѝ. – Моряците ще се оплачат и адмиралът може да те заключи.

Това я накара да се замисли. Ако я заключеха, шансовете ѝ да се отбранява или да избяга – ако се наложеше – намаляваха сериозно.

– Горе имам удобно местенце – предложи ѝ онази и посочи стълбата. – Не става за разходки, но може да гледаш подготовката.

Ноздрите на Сафи потръпнаха. Тя претича до долния край на стълбата и се взря в яркото слънце навън. Мерик беше горе. Както и Кълен, който щеше да я обезвреди и при най-малката следа от непокорство.

Ако излезете горе обаче, действително щеше да успее да огледа по-добре кораба, екипажа и разположението им. Може би ако научеше повече, щеше да успее да измъдри стратегия.

– Някой няма ли да ни види? – попита тя момичето, спомняйки си заповедта на Мерик да остане долу.

– Няма, заклевам се.

– Тогава води.

Момичето се ухили доволно отново и се покатери по стълбата. Сафи се заизкачва след нея и не след дълго се озова сред моряците, които ситняха на криволици през клатещата се палуба, вдигнали високо саби. Повечето я измериха с очи при преминаването ѝ, но не чу някой да дюдюка, не усети и враждебност. Изглежда, хората с предразсъдъците бяха главно долу.

Което означаваше, че нямаше да се задържа дълго тук. Щеше да събере каквото ѝ беше нужно и щеше да се върне до Изьолт.

Тя последва момичето, като преброи петнайсет стъпки от стълбата до сенчестия бак. Момичето се шмугна зад четири бъчви, които воняха на умряла риба, и се снижи. Сафи приклекна до нея и със задоволство забеляза, че действително беше скрита добре. Освен това от мястото си виждаше отлично упражняващите се моряци – а те, даде си сметка тя покрусено, бяха много.

При вида на целия екипаж, строен в редици, вместо да тича нагоре-надолу по въжетата или да бърше палубата, тя прецени, че са около петдесет души. Може и да бяха двойно повече – мозъкът ѝ се превръщаше в курешки от чайка, когато трябваше да смята.

Тя изви врат, докато не видя Мерик, Кълен и още трима души до руля. Всички бяха с ветроочила, а устните им се движеха едновременно.

Зад тях тя забеляза източника на непрекъснатия бумтеж.

Един младеж – с плитки като на момичето – блъскаше по огромен плосък барабан.

Идеше ѝ да строши чука му на две.

Повече обаче жадуваше за глътка свеж въздух.

– Подземни богове – обърна се тя с ругатня към момичето, – що за воня?!

– От каците е. Събираме дребната риба.

То посочи с блеснали очи най-близката каца. Сафи се загледа по дъските около себе си... действително: имаше доста люспи. Капаците и стените на каците бяха покрити с тях.

– За морските лисици са – добави момичето. – Трябва да ги храним, когато минаваме покрай тях, иначе ще ни нападнат.

– Морските... лисици – повтори Сафи с равен глас. – Говориш за митичните змии, които се хранят с човешко месо?

– Аха – момичето отново се ухили.

– Не ми казвай, че вярваш в тях. Това са просто приказки за сплашване на децата – като планинските прилепи. Или Дванайсетте храбреци.

– Които също съществуват – възпротиви ѝ се момичето.

Сякаш за да докаже думите си, тя измъкна тесте карти за таро с позлатени гърбове от джоба си и обърна най-горната.

Беше Храбрецът на лисиците, с космата синьо-зелена змия, увита около меч. Тя гледаше Сафи с лисичето си лице.

– Чуден номер – промърмори Сафи.

Пръстите я засърбяха – беше виждала много карти за таро през живота си, но никога не се беше натъквала на такива с морски лисици, вместо с червени лисици. Зачуди се какви ли са илюстрациите на другите пет бои.

– Не е номер – сопна ѝ се момичето. – Просто ти показвам как изглеждат морските лисици. Огромни морски змии, разбираш ли? Само че на няколко десетилетия сменят кожата си и излизат на брега, преобразени като красиви жени, които съблазняват мъжете.. .

– И ги завличат към смъртта им – довърши Сафи. – Легендата за планинските прилепи е същата. Интересно обаче ти всъщност виждала ли си жива морска лисица?

– Не. Обаче – побърза да добави момичето – някои от по-старите моряци твърдят, че са се били с лисиците по време на Войната.

– Ясно – рече Сафи провлачено.

И наистина ѝ беше ясно. Мерик и капитаните му явно държаха рибата на борда за успокоение на по-суеверните моряци – точно както чичо ѝ Ерон изпращаше овце в пещерите на Хастрел всяка година за „планинските прилепи“.

Тя беше прекарала цялото си детство да претърсва алпийските ливади около двореца на Хастрел за някакви следи от подобните на прилепи дракони. Беше преровила и околните пещери, в които уж живееха прилепите, беше прекарала часове до пресъхналия земен Кладенец на произхода в очакване от него внезапно да изскочи красива жена.

След десет години без помен от тях обаче тя най-сетне беше приела, че планинските прилепи – дори да бяха съществували някога – бяха изчезнали точно като водата в Кладенеца, до който се бяха срещали.

С морските лисици беше същото, каза си.

– Между другото, аз съм Райбър – залюля глава момичето. – Райбър Фортса.

– Сафия фон Хастрел.

Райбър прехапа устни, сякаш се опитваше да не се засмее. След това обаче се отказа.

– Ти си домна, нали?

Тя обърна нова карта.

Вещицата. На картата беше нарисувана жена със скрито лице, взряла се в Кладенец на произхода – всъщност в земния Кладенец на произхода. Само че за разлика от кладенеца, който беше изследвала Сафи като дете, този на илюстрацията все още беше пълен. Шестте бука около него бяха напъпили, плочите на пътеката – непокътнати, а в кладенеца проблясваше вода.

Както и Храбреца на лисиците, никога не беше виждала карта на Вещиците, илюстрирана по подобен начин.

Райбър пъхна картата обратно в тестето, а Сафи върна очи на моряците. Един млад мъж беше привлякъл вниманието ѝ. Лицето му беше потно и болезнено зачервено, а уменията му със сабята бяха плачевни. За времето, което ѝ беше нужно да изпука всичките си кокалчета, противникът му го обезоръжи два пъти. Най-лошото беше, че последният не само наближаваше преломна възраст, а и беше куц с единия крак.

Ако скоро ѝ потрябваше сабя, то момчето беше човекът, от когото щеше да я вземе.

– Екипажът ви ми се струва разделен – рече тя и се наведе назад, за да улови свежия полъх на вятъра. – Някои могат да се бият, но повечето – не.

Райбър въздъхна в потвърждение.

– Нямаме кой знае какъв опит. Добрите – тя посочи куция старец – са се били във Войната.

– Помощник-капитанът не е ли длъжен да се погрижи да станете по-добри?

Сафи присви очи към руля. Вятърът си играеше със светлата коса на Кълен, а той продължаваше да мърмори нещо заедно с другите вещи. Мерик обаче беше изчезнал.

– Той дори не следи подготовката.

– Защото движи кораба. По принцип ни натиска доста.

Нещо в отбранителния ѝ тон накара Сафи да се вгледа по-отблизо в нея. Въпреки момчешката си фигура и категорично неженствените ѝ плитки, Райбър не беше грозна. Всъщност щом се вгледа по-отблизо, Сафи осъзна, че очите ѝ бяха яркосребристи. Не сиви, а като истинско, бляскаво сребро.

Помощник-капитанът трябваше да е сляп, ако не се беше влюбил в тези очи.

– Значи сте двойка – пробва тя.

– Не – отвърна Райбър бързо, твърде бързо. – Просто той е добър помощник-капитан. Справедлив и съобразителен.

Лъжата погъделичка кожата на Сафи и се наложи тя да потисне усмивката си, преди да насочи вниманието си към Кълен. Беше просто огромен мъж с могъщи вещерски способности – мъж, който безпроблемно можеше да я обезвреди. Може би обаче зад ледената външност се криеше нещо повече.

Райбър изпусна дълга въздишка и извади нова карта от тестето си. Храбреца на хрътките. Тя се вгледа в подобната на хрътка змия, също увита около меч, и в очите ѝ грейна празнота, която загатваше, че има неща, които е по-добре да бъдат забравени. После обаче очите ѝ се преместиха на Кълен; чертите на лицето ѝ се отпуснаха.

Тя и помощник-капитанът имаха връзка, при това не беше просто флирт. Беше сериозна, дълбока връзка.

Вярно.

Сафи присви устни. Двете с нея бяха горе-долу на една възраст, но ето че имаше нещо, за което Сафи не знаеше кой знае колко. Беше завъртала някой и друг романс във Веняса. Флиртове с млади мъже като шлифования измамник... Тези срещи обаче винаги бяха приключвали с мимолетни целувки и бързи сбогувания.

– Принцът – започна тя отнесено – има ли връзка с някого?

Напрегна се, пленена от желанието на мига да вземе думите си назад. Откъде ѝ беше хрумнал подобен въпрос?

– Искам да кажа, на хората от екипажа на принц Мерик позволено ли им е да имат връзки?

– Не и помежду си – отвърна Райбър. – Освен това не сме на нубревненска земя, домна. Така че принцът е адмирал Нихар.

Това я заинтригува и тя с радост смени темата.

– Титлата на принца се променя в зависимост от местоположението му?

– Разбира се. С твоята не е ли така?

– Не.

Сафи прехапа устни, а зад бъчвите се надигна нов порив солен вятър. Вместо да я разхлади обаче, той направо пареше – по челото ѝ избиха нови капки пот. Горещината обаче се различаваше от предишната – съдържаше яд. И страх.

Тя само се разгорещи още повече, докато Райбър ѝ описваше как разпределението на храната от страна на Мерик ядосало доста хора и само разширило бездната между поддръжниците му и хората на принцеса Вивия. И колко мръсна и претъпкана станала столицата след Великата война.

Силата на истината в разказите ѝ я накара да стегне глезени и да стисне пръсти. Светът, който ѝ описваше момичето, по нищо не приличаше на онзи, който беше оставила зад себе си. В Далмотската империя имаше бедност – разбира се, че имаше, – но никой не гладуваше.

Може би... може би Мерик действително се нуждаеше от търговия – дори и с прокълнато място като Хастрел.

Тя тъкмо преви крак, за да се изправи – за да се върне до каютата и да провери как е Изьолт, – когато до ушите ѝ долетя гласът на Иврен.

– И ще оставиш момичето да умре?

Виковете ѝ идваха от дъното на близката стълба. И заглушиха тренировката на моряците. Както и ударите на барабана.

– Трябва да ни откараш на брега!

По гръбнака на Сафи пробяга ледена тръпка, която жегна всяка частица от тялото ѝ. Тя застана на колене и се изправи. После стана, без да обръща внимание на предупреждението на Райбър да се скрие. Тъкмо се показа иззад бъчвите, когато тъмнокосата глава на Мерик изплува по стълбата. Той се изкатери пъргаво на палубата, следван от леля си, обвита в наметалото.

Той направи няколко крачки напред, като въртеше глава, явно в търсене на някого. Моряците се отместваха от пътя му.

Иврен го застигна.

– Момичето се нуждае от огневещ-лечител, Мерик! Иначе ще умре!

Принцът не отговори – дори когато леля му повиши бясно глас и настоя да ги свали на брега.

Сафи сви пръсти. Пръстите на краката, прасците, стомахът – цялото ѝ тяло се напрегна, готово за действие.

Мерик не желаеше да спаси живота на Изьолт. Това беше ясно потвърждение, че той просто не беше неин съюзник. Така че независимо от договора, независимо от настроенията на моряците, адмирал Нихар току-що се беше превърнал в неин враг, а корабът беше бойното ѝ поле.

ДВАДЕСЕТ

Мерик беше слязъл под палубата, за да провери как е домната. Не му се нравеше начинът, по който я беше зарязал в каютата. Нишкосестра ѝ беше зле, а той добре знаеше, че това може да съсипе духа на човек.

А когато положението се съсипеше, Мерик трябваше да го изглади.

Да не говорим, че в момента това беше единственото, което можеше да изглади. Гласовещият на Вивия не даваше мира на Хермин и настояваше Мерик да ѝ каже къде е далмотският товарен кораб, отказвайки да отстъпи, преди да е видяла новия договор с Хастрел със собствените си очи.

Той беше излъгал – за пореден път, – че търговският кораб е изминал едва половината от разстоянието, което беше покрил в действителност. Принцът обаче имаше усещането, че сестра му започва да подозира нещо.

Преди да стигне до каютата, леля му го пресрещна в основата на стълбата.

– Трябва да спрем – заяви тя; лицето ѝ се губеше в сенките, но сребристата ѝ коса грееше. – Изьолт е твърде зле и няма да изкара дълго. Кои пристанища са наблизо?

– Не можем да спираме в пристанища. Все още сме на далмотска територия.

Той опита да продължи напред.

Иврен пресече пътя му и се наежи.

– Нещо неясно ли има в „няма да изкара дълго“? Нямаш място за уговорки, Мерик.

– А ти нямаш думата на този кораб – точно сега принцът нямаше търпение за този разговор. – Ще спрем, когато аз кажа, лельо. Сега се отдръпни, за да посетя домната.

– Тя не е в каютата.

Добре познатото напрежение лумна под кожата на Мерик.

– Къде е? – попита той тихо.

– Горе, предполагам.

Тя махна вяло с ръце към товарното отделение, сякаш казваше: „Нали не я виждаш тук?“.

– Да – продължи Мерик, все още с опасно нисък глас, -но трябваше да остане долу. Защо не я задържа в каютата?

– Защото не е моя отговорност.

При тези думи гневът на Мерик направо изригна. Леля му знаеше какви са условията на споразумението с Хастрел. Знаеше, че Сафия трябваше да стои под палубата в името на собствената си безопасност. И една капчица от кръвта ѝ щеше да сложи край на договора.

А мисълта, че Сафия може да пролее кръв... да пострада...

Той се изстреля нагоре по стълбата, следван от думите на леля си:

– И ще оставиш момичето да умре! Трябва да ни откараш на брега!

Той не ѝ обърна внимание. Щеше да намери Сафия и да ѝ обясни – спокойно, разбира се, а не в плен на огъня, който бушуваше в него в момента, – че в никакъв случай не бива да напуска каютата си. Тя щеше да го изслуша и да се подчини, а той щеше да си отдъхне. Положението щеше да се изглади.

Мерик излая на хората си да се отдръпнат и се насочи към квартердека. Магията му напираше да излезе; колкото и да се опитваше, не можеше да я успокои.

– Адмирале!

Той се закова на място. Гласът на Сафия. Зад него.

Обърна се бавно, повдигайки тежко гърди. Ветровете му блъскаха отвътре, по-зле отпреди. По-зле, отколкото го бяха правили в последните години. Нещата се изплъзваха от контрола му.

И се изплъзнаха съвсем, когато я съзря – застанала в средата на палубата, стиснала в ръка сабя.

– Ще ни откараш на брега – каза тя със студен, делови тон. – При това веднага.

– Не се подчини на заповедта – рече Мерик, а наум изруга. Какво стана със спокойното обяснение? – Казах ти, че думата ми е закон, наредих ти да останеш долу.

В отговор тя просто вдигна високо сабята.

– Щом Изьолт се нуждае от огневещ-лечител, ще слезем на брега.

Той смътно осъзна, че ветробарабанът беше спрял да бие. И че корабът се беше заклатил – приливовещите не го задържаха на едно място.

Той извади собственото си оръжие.

– Слизай долу, домна. Веднага.

Думите му накараха Сафия да се усмихне – нахално – и тя спокойно пристъпи пред острието му. После изви рамене назад и опря гърди о върха на сабята. Ризата ѝ се опъна.

– Намери огневещ-лечител, адмирале, или ще се постарая да съсипя договора ти.

Нещо взе да пари зад очните ябълки на Мерик. Сафия беше готова сама да разкъса кожата си. Щеше да пролее кръвта си, а той щеше да загуби всичко, за което толкова се беше старал. Отнякъде беше разбрала какво гласеше договорът и сега го подлагаше на изпитание.

Затова той отпусна острието. А после се отдаде на гнева. Ветровете изригнаха навън и заблъскаха моряците.

– Кълен! Вземи ѝ въздуха!

Лицето на Сафия пребледня.

– Страхливец! – изръмжа тя. – Егоистичен страхливец!

И нападна.

Той едва успя да отскочи назад към каютата си, преди острието ѝ да съсече въздуха на мястото на главата му.

Той полетя към квартердека, докато думата „страхливец“ блъскаше неуморно тъпанчетата му. Изплъзваше се от устните на моряците му, а щом се спусна обратно на палубата, той съзря очите на Кълен сред останалите. Помощник-капитанът поклати глава – даваше му знак, че този път няма да му помогне.

Внезапно принцът прозря защо: за моряците на баща му тя беше просто жена – при това карторка, – която беше нарекла новия им адмирал „страхливец“. Ако Вивия или Серафин бяха начело на кораба, щеше да се стигне до бързо, решително и безмилостно възмездие. Тези мъже го очакваха. Настояваха за него.

А и нямаха представа за договора с Хастрел.

Тоест, налагаше се той да подхване бой със Сафия фон Хастрел, при това без да пролива кръвта ѝ.

Краката му опряха в дъските, а момичето начаса се спусна към него, развяла бясно плитката зад гърба си. Моряците се пръснаха от пътя ѝ, заинтригувани какво щеше да последва.

Сафия се озова пред него и замахна със сабята. Мерик я пресрещна със своята. По стоманата пробягаха искри -момичето беше силно. Трябваше да махне оръжията от боя колкото се можеше по-скоро. И най-дребната драскотина би била твърде много за договора.

Тя нанесе мощно нов удар. Мерик парира, но гърбът му опря в каютата. По-лошото беше, че корабът рязко се наклони наляво, застина в миг спокойствие и се понесе в обратна посока.

Момичето се възползва от инерцията. О, Кладенци, действително беше като мълния. Първият удар прерасна във втори. В трети. В четвърти...

Ето сега. Корабът се лашна на другата страна и краката ѝ се изкривиха. Трябваше да ги раздалечи, преди да започне следващата си атака.

Мерик беше в готовност. Тя издигна острие високо, а той се наведе ниско. Сабята ѝ се заби в стената, а той блъсна нея с тяло. В мига, в който се озова над рамото му обаче, тя заби юмруци в бъбреците му. И в гръбнака.

Хватката му отслабна, а корабът отново се залюля. Той усети, че губи равновесие. Тя щеше да падне на палубата с главата надолу.

Ето защо той прибягна до ветровещерството си. Въздухът се завихри под нея, издигна високо тялото ѝ, а Мерик се окопити... докато тя не се изправи пред рамото му и не заби коляно в ребрата му.

Той се преви – не успя да се овладее. Лицето му се понесе към дъските.

Магията му избухна. Могъщият циклон ги пое с домната и ги издигна над палубата. Завъртяха се. Замятаха се. Светът се размаза, докато не се озоваха над мачтите. Вятърът плющеше около тях, под тях. Сафия явно не забелязваше колко високо се намират.

Той се опита да овладее мощта под кожата си. И в дробовете. Не можеше да отрече обаче, че този гняв беше породен от момичето. Вещерството му вече не се подчиняваше на него, а на нея.

Юмрукът ѝ се стрелна към лицето му. Той едва успя да го парира, когато тя сложи крак зад глезена му. После го преметна назад – тялото ѝ се завъртя заедно с неговото и двамата застанаха надолу с главата. Цялото му полезрение се изпълни от платната, въжетата и светкавичните юмруци на Сафия.

Мерик блокира ударите ѝ, но го направи твърде рязко – а може би това се дължеше на магията му. Така или иначе, тялото ѝ се завъртя и отхвърча от платната. После тя съвсем се изплъзна от ветровете му и полетя надолу с главата към стотината зяпнали моряци.

Мерик запрати омагьосан порив под нея и я заиздига към себе си. Извъртя нея – и себе си – както трябва. Морето и въжетата се мятаха пред очите му.

После Сафия го изрита. В корема.

Дъхът му излезе с гръм. Магията му засече.

Двамата с домната полетяха надолу.

Той едва успя да извие тяло, за да застане под нейното, и да си помисли: „Това ще боли“, когато гърбът му се блъсна в палубата.

Не... не беше палубата. Беше порив вятър. Кълен щеше да забави падането им, преди...

Той се блъсна в дъските с разтърсващо „фрас!“ Момичето се стовари отгоре му, изкара въздуха му, а ребрата му изпукаха.

Той надви болката и стреса и се възползва от удалата му се възможност. Заклещи колене в нейните и я преметна под себе си. После стисна главата ѝ в ръце и я измери гневно с очи.

– Ще престанеш ли ?

Гърдите ѝ се повдигаха тежко. Бузите ѝ бяха зачервени като залеза, но очите ѝ блестяха яростно.

– Никога – рече тя задъхано. – Не и преди да идем на брега.

– Тогава ще те окова.

Мерик се размърда, за да стане, но тя стисна ризата му и дръпна. Лактите му се подгънаха и той падна право върху нея. Носовете им едва не се докоснаха.

– Не се биеш... честно.

Ребрата ѝ опираха в неговите при всяко задъхано вдишване.

– Бий се с мен отново. Без магия.

– Да не нараних достойнството ти? – той се изсмя грубо и доближи уста до ухото ѝ. Носът му я докосна по бузата. – Дори и без ветровете си – прошепна той, – ще те победя.

Преди тя да отвърне, той се претърколи встрани и се изправи на крака.

– Отведете я долу и я оковете!

Сафия се опита да стане, но двама моряци – хора от личния, верен екипаж на Мерик – вече бяха до нея. Тя взе да се боричка и да ръмжи, но когато Кълен пристъпи с каменно изражение до нея, спря да се съпротивлява – макар че продължи да вика.

– Дано да гориш в ада! И помощник-капитанът ти, и екипажа – дано всички изгорите в ада!

Мерик ѝ обърна гръб и се престори, че не чува. Че тя не го интересува. Всъщност обаче чуваше. А тя го интересуваше.