Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 25 страниц)

ПЕТ

Сафи беше на ръба на гневен пристъп – на рамото ѝ се мъдреше курешката на чайката, следобедът беше убийствено горещ и нито един от шестте кораба на този док не се нуждаеше от нова работна ръка (особено от някого, облечен като чирак в Гилдиите).

Изьолт се носеше пред нея. Щом беше достигнала края на дока, тя се включи в множеството край кея. Дори оттук Сафи я забеляза как мачкаше шала и ръкавиците си, докато оглеждаше нещо в мътната вода.

Сафи изви високо вежди и също се вторачи в солените вълни. Усети във въздуха напрежение, от което косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ пробягаха ледени тръпки...

Внезапно веровещерската ѝ природа избухна – поглъщащо, дълбаещо усещане в шията, което загатваше някаква беда. Огромна, неизмерима беда.

Нечия магия беше на път да се пръсне.

Сафи беше изпитвала това чувство веднъж – собствените ѝ сили бяха набъбнали, сякаш също можеха да се пръснат. Всеки, който владееше вещерството, можеше да усети явлението. Да долови смущението в магическия ред на света. Разбира се, ако човек «е носеше магията, както повечето хора по дока в момента, смъртта му беше в кърпа вързана.

Нечий крясък прониза тъпанчетата ѝ като гръм. Изьолт. Сафи се закова на място, изрева на хората да се дръпнат, наведе се напред, сви брадичка до гърдите си и се търкулна. Тялото ѝ затрополи по дъските, а тя стисна кинжала, скрит в ботуша ѝ. Предназначението му беше да отбива нападения с меч, но все пак беше остър.

И все пак можеше да изкорми някого, ако се наложеше.

Засилката от кълбото я поде и ѝ помогна да се изправи на крака. Тя замахна надолу с ножа и с рязко движение разкъса полите си. После отново се втурна напред, като свободно вдигаше крака колкото беше нужно, без да изпуска кинжала от ръка.

Гребените на вълните се вдигаха все по-високо. И ставаха все по-мощни. Могъщият вятър бръснеше кожата ѝ като хиляда лъжи, изречени едновременно.

Магията на пръсващия се мъж явно беше свързана с водата и търговските кораби се заклатиха... заскърцаха... а накрая се заблъскаха в пристана.

Сафи достигна до каменния кей. Едва поела дъх, огледа положението: пръснат приливовещ, кожата сбърчена от маслото на болната магия, кръвта почерняла като катран, потекла от раната на гърдите.

Само на няколко крачки от него се беше привела Изьолт. Нейната пола също беше разпорена. „Браво на момичето“, помисли си Сафи.

Вляво пък с цялата грация на неопитен прилеп със счупено крило се носеше някакъв въздуховещ. Беше протегнал ръце напред и призоваваше вятъра да го носи.

В ума на Сафи изплуваха само две мисли: „Кой, по дяволите, беше този нубревненски ветровещ?“ и „Определено трябва да се научи да си закопчава ризата.“

В следващия миг разгърденият мъж се приземи точно на пътя ѝ.

Тя изпищя с пълни дробове, но постигна единствено тревожен поглед, след което се наложи да извърне нож встрани и да се удари в тялото му. Двамата се стовариха на земята, а младият мъж я отблъсна и се развика:

– Стой настрана! Остави на мен!

Без да му обръща внимание – очевидно беше някакъв идиот, – Сафи разплете тяло от неговото (за далеч повече време, отколкото би трябвало да бъде нужно) и вирна кинжала пред себе си.

После се завъртя към пръсващия се приливовещ – точно в мига, когато и Изьолт се спусна към него във вихър от стомана, предназначен да предизвика ужас. Изпълнението ѝ обаче не упражни нужния ефект. Приливовещият не отскочи от пътя ѝ. Сърповете на Изьолт се врязаха в стомаха му и от него бликнаха нови струи черна кръв.

Както и почернели органи.

А после водата нахлу на улицата. Корабите се врязаха в камъка с оглушителен пукот. Последва втора мощна вълна, а веднага след нея – и трета.

– Кълен! – изрева нубревненецът иззад Сафи. – Укроти водата!

Последва взрив от магия, който разтърси тялото на Сафи, и вятърът зафуча във фуния към настъпващите вълни.

Омагьосаният въздух се вряза във водата; вълните се преобърнаха и се върнаха назад разпенени.

Пръсващият се приливовещ обаче не беше впечатлен. Почернелите му очи се бяха заковали на Сафи. Той сгърчи пръстите на изцапаните си с кръв ръце и се спусна към нея със злостта на ураган.

Сафи скочи във въздуха, готова за удар с крак. Петата ѝ се заби в ребрата му; той се преметна напред и в същия момент Изьолт се извъртя за висок ритник. Ботушът ѝ фрасна мъжа по брадичката, променяйки посоката, в която падаше.

Тялото му се стовари на паважа. Черните мехури навред по кожата му се пукнаха и оплискаха улицата с кръв.

Той обаче все още беше жив, при това в съзнание. Изрева като тайфун и се опита да се изправи на крака.

Нубревненецът избра този миг за повторната си поява. Той се промъкна до пръснатия... а гърлото на Сафи взе да пари от пристъп на паника.

– Какви ги вършиш ?

– Казах ти да оставиш на мен! – тросна се онзи.

После отметна ръце назад, събра мощта си, която разтресе дробовете ѝ, и удари пръснатия моряк по ушите със събрани в шепи длани. Въздухът избухна в мозъка на жертвата му. Почернелите му очи се обърнаха в ябълките.

Приливовещият се свлече на улицата. Мъртъв.

Изьолт заметна полите си встрани и пъхна лунните сърпове обратно в тайните им ножници на прасците. Околните далмотийци трескаво прокарваха два пръста пред очите си. Беше жест, с който да прогонят злото – и да помолят боговете си да предпазят душите им. Някои насочваха движението към мъртвия пръснат, но не един и двама го направиха по нейна посока.

Все едно тя се интересуваше от душите им.

Онова, от което се интересуваше всъщност, беше днес да не бъде прегазена или пребита от тълпата, затова се обърна към мъртвия приливовещ и намести шала на главата си, благодарейки се на Луната майка, че не го беше изгубила в боя.

Поблагодари се още, че никой друг не се беше пръснал. Подобно могъщо избухване на магия спокойно би могло да тласне и околните вещици през ръба – ръб, от който нямаше връщане назад.

Въпреки че никой не знаеше причините за пръсването, Изьолт беше чела хипотези, свързващи поражението с петте Кладенеца на произхода, пръснати из Вещерия. Всеки Кладенец беше свързан с една от петте стихии: ефир, земя, вода, вятър и огън. И макар че хората споменаваха и стихията „пустота“ – както и пустовещи като онзи кръвовещ, – нямаше доказателства за съществуването на Кладенец на пустотата.

Дали пък Кладенецът на пустотата не съществуваше, но не беше отдавна забравен? Изворите, които го захранваха, бяха пресъхнали. Дърветата, които бяха цъфтели през цялата година, се бяха съсухрили и сега бяха просто изсъхнали дънери. Подобен застой със сигурност беше сполетял Кладенците на земята, вятъра и водата и не беше изключено един ден и те да бъдат безвъзвратно загубени.

Независимо от съдбата на Кладенците обаче, мислителите намираха за многозначително, че единствените способности, склонни към пръсване, бяха именно свързаните със земята, вятъра и водата. И ако можеше да се вярва на карауенските монаси, единствено завръщането на Каар Ауен би могло да възстанови пресъхналите Кладенци и пръснатите.

Е, тя се съмняваше това да се случеше скоро. Каар Ауен нямаше да се завърнат... а тя не можеше да избегне злонамерените очи около себе си.

Щом се увери, че косата ѝ е добре скрита, лицето е достатъчно засенчено, а ръкавите – спуснати така, че да прикрият бледата ѝ кожа, тя потърси нишките на Сафи, за да намери нишкосестра си в тълпата.

Очите и магическите ѝ способности обаче доловиха нещо нередно. Нишки, каквито не беше виждала до този миг. Точно до нея... на трупа.

Погледът ѝ обходи тялото на пръснатия. Почерняла кръв... а може би и още нещо се процеждаше от ушите му и капеше по паважа. Мехурите по тялото му се бяха пукнали -част от мазните пръски бяха по разпорената пола и потното елече на Изьолт.

И въпреки всичко, макар че мъжът несъмнено беше мъртъв, над гърдите му все още шаваха три нишки. Те се гърчеха подобно на червеи и се виеха навътре. Къси нишки. Разкъсвателни нишки.

Не би трябвало да е възможно – навремето майката на Изьолт непрекъснато ѝ повтаряше, че мъртъвците нямат нишки, а и по време на всички номатски церемонии по изгарянето, на които беше присъствала като дете, не беше забелязвала нишки над някой труп.

Колкото по-дълго се маеше обаче, толкова повече приближаваше тълпата. Минувачите, любопитни да видят мъртвеца, изскачаха отвсякъде и Изьолт трябваше да присвие очи, за да успее да надникне през нишките им. И за да потисне всички чувства около себе си.

Внезапно недалеч проблесна яркочервена, ядосана нишка... съпроводена от жужене като на оса:

– Адски огньове, ти за кого се мислиш? Бяхме овладели положението.

– Овладели? – отговори мъжки глас със силен акцент. – Току-що спасих живота ви!

– Да не би ти да си се пръснал бе? – изпищя Сафи.

Изьолт се смръщи – изразът беше доста глупав.

Разбира се, тя просто изливаше мъката си. И ужаса. Барутливите си нишки. Винаги се държеше така, когато се случеше нещо лошо... наистина лошо. Или бягаше от чувствата си колкото може по-бързо, или ги потискаше със сила.

Изьолт най-сетне стигна до нишкосестра си, тъкмо когато Сафи стисна младия мъж за разкопчаната риза.

– Всички нубревненци ли се обличат така? – тя сграбчи другия пеш на ризата. – Тези трябва да влязат тук.

Нубревненецът прояви достойнството да не помръдне. Единствено лицето му пламна в яркочервено – заедно с нишките му – и той стисна плътно устни.

– Знам как се използват копчетата – изсъска той и я стисна за китките. – И не искам съвети от жена с оакани рамене.

„О, не“, помисли си Изьолт и разтвори устни, за да предупреди...

Нечии пръсти я стиснаха над лакътя. Преди тя да успее да обърне ръка, за да извие китката на нападателя си, той изви нейната и я долепи до гърба ѝ.

Пред очите ѝ заигра нишка в керемиденочервено. Беше добре познатият ѝ оттенък на досадата, който издаваше годините, в които носителят ѝ беше търпял пристъпите на Сафи – с една дума, беше се появил Хабим.

Марсточанинът притисна китката ѝ още по-плътно към гърба и изръмжа:

– Тръгвай, Изьолт. Към онази уличка там.

– Може да ме пуснете – рече тя с равен глас.

Виждаше Хабим с крайчеца на окото си. Беше облечен в сиво-синята ливрея на рода Хастрел.

– Пустовеща?! Пустовеща ли ме нарече?! Знам нубревненски, задник такъв!

Кръвожадните крясъци на Сафи преминаха на нубревненски, но глъчката ги удави.

Изьолт ненавиждаше миговете, когато нишките на Сафи ставаха толкова ярки, че засенчваха всичко останало. Когато изгаряха очите ѝ... и сърцето ѝ. Хабим обаче не забави ход, а я поведе покрай един еднокрак просяк, който пееше „Скръбта на Еридиси“. След това се озоваха в тясното пространство между някаква мърлява таверна и още по-мърляв дюкян за вехтории. Изьолт пристъпи в алеята. Ботушите ѝ наджапаха в незабележимите локви, а вонята на котешка пикня вкисели черепа ѝ.

Тя издърпа китка и се завъртя с лице към наставника си. Подобно поведение не беше типично за внимателния Хабим. Вярно, беше опасен – беше служил две десетилетия на Ерон фон Хастрел като наемник, – но имаше блага реч и спокоен нрав. И хладнокръвно владееше чувствата си.

Поне обикновено.

– Какви ги вършиш? – зареди той и се надвеси над нея. -Да вадиш оръжието си толкова безразсъдно? Адски двери, Изьолт, трябваше да избягаш!

– Онзи вещер се срина... – понечи да каже тя.

Хабим обаче просто навря лице още по-близо. Не беше висок и от три години очите на Изьолт бяха на едно ниво с неговите.

В момента обрамчените му с бръчки очи се пулеха ядосано, а нишките му грееха в гневно червено.

– Пръсването е проблем за градската стража – която пък в момента е твой проблем. Обир на пътя, Изьолт?

Дъхът ѝ секна.

– Как научихте?

– Навсякъде има блокади. С Матю се натъкнахме на една на влизане в града – там научихме, че стражарите издирват две момичета, едната с меч, другата – с лунни сърпове. Колко души според теб имат лунни сърпове, Изьолт? Оръжието ти – той посочи ножниците ѝ – се набива на очи. А като номатка не си под закрилата на закона в тази страна, така че стига само да те заловят с оръжие, за да те обесят.

Той се завъртя на пети и се отдалечи на три крачки. После се върна обратно.

– Мисли, Изьолт! Мисли!

Тя стисна устни. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.”

В далечината едва се чуваше усилващия се тътен на малките барабани, които издаваха, че градската стража на Веняса се е запътила насам. Щяха да обезглавят трупа на приливовещия, както постановяваше законът за всички трупове на пръснати.

– П-приключихте ли с конското? – попита тя най-сетне; заекването отново беше пленило езика ѝ и кривеше думите ѝ. – Защото трябва да се връщам при Сафи – трябва да напуснем града.

Хабим разтвори ноздри и пое дълбоко въздух. Пред очите ѝ потисна чувствата си. Бръчките по лицето му се изгладиха и нишките му се успокоиха.

– Не може да се върнеш при Сафи. Дори няма да напуснеш уличката по пътя, по който дойдохме. Гилдмайстор Йотилуци е наел кръвовещ – създание, излязло право от Пустотата, което не познава нито милост, нито страх.

Той поклати глава и нишките му се обагриха в едва доловимия оттенък на сив страх.

От което гърлото на Изьолт само се стегна още по-силно. Хабим не се страхуваше от нищо.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

– Чичото на Сафи е в града – продължи Хабим – за Срещата за Спогодбата, така че...

– Дом фон Хастрел е тук?

Ченето ѝ увисна. Хабим можеше да ѝ съобщи хиляда други вести, но никоя не би я изненадала повече. В миналото се беше срещала с покрития с бойни белези Ерон два пъти и пиянската му немарливост мигновено беше оправдала всички разкази и оплаквания на Сафи.

– Всички карторски благородници са задължени да присъстват – обясни Хабим и отново се върна с три крачки назад. Ляво. Дясно. – Хенрик се кани да оповести някаква велика новина и типично в свой стил използва срещата за сцена.

Изьолт почти не го слушаше.

– Всички благородници оз-значава ли и Сафи?

Изражението на Хабим омекна. Нишките му премигнаха в нежна прасковена благост.

– Означава, да. Тоест, в момента тя разполага с чичо си -и цял дворец домове и домни, които могат да я предпазят от кръвовещия на Йотилуци. Ти обаче...

Не беше нужно да изговаря останалото. Титлата на Сафи означаваше закрила, родословието на Изьолт – проклятие.

Тя вдигна ръце. Потри бузи. И слепоочия. Обаче едва усещаше пръстите върху кожата си – както и едва чуваше жужащата глъчка на тълпата и съскащия барабанен ритъм на стражарите.

– И какво да правя? – попита тя накрая. – Не мога да си позволя да се кача на някой кораб, а дори и да можех, няма къде да ида.

Хабим посочи към края на уличката.

– На няколко пресечки оттук има една странноприемница, казва се „Каналът на глогинките“. Запазих стая и платих за кон. Ще прекараш нощта там, а на сутринта, по изгрев слънце, може да се преместиш в побратимената странноприемница на „Канала на глогинките“ от север. С Матю ще те чакаме. Междувременно ние ще се заемем с кръвовещия.

– А защо само една нощ? Какво толкова може да се с-случи за една нощ?

Хабим затаи дъх за доста дълго и се вторачи в нея толкова настоятелно, че сякаш той разчиташе нейните нишки. Сякаш преценяваше истините и лъжите ѝ.

– Сафи е родена домна. Не го забравяй, Изьолт. Цялото ѝ обучение води към едно-единствено нещо. Днес е нужно да присъства на Срещата за Спогодбата. Хенрик изрично настоя на присъствието ѝ, което значи, че не може да откаже – а ти не може да ѝ се пречкаш.

При тези простички думи – „ти не може да ѝ се пречкаш“ – дъхът на Изьолт замръзна в дробовете. Въпреки че Сафи беше погубила спестяванията им, въпреки че вероятно имаха кръвовещ по петите си, Изьолт все още вярваше, че всичко ще се размине. Че този възел на стана някак ще се разплете и след една-две седмици животът ще възстанови обичайния си ход.

Това обаче... май беше краят. Сафи щеше да приеме ролята си на домна и точка. Изьолт нямаше място в онзи живот.

„Загуба – помисли си тя вяло, докато се опитваше да назове чувството в гърдите си. – Явно това е усещането за загуба.”

– Предупреждавал съм те и преди – изсумтя грубо Хабим и очите му я измериха от горе до долу подобно на генерал, който инспектира войник. – Казвал съм ти го стотици пъти, Изьолт, но ти така и не се вслуша в думите ми. На нищо не вярваш. Защо двамата с Матю поощрихме приятелството ви със Сафи? Защо решихме да ви обучаваме заедно?

Изьолт изкара въздуха от гърдите си и издекламира:

– Защото никой не може да я опази по-добре от родственика ѝ по нишки.

– Точно така. Нишкородството е неразрушима връзка – ти го знаеш по-добре от когото и да било. В деня, в който спаси живота на Сафи преди шест години, двете се свързахте и станахте нишкосестри. До ден-днешен ти си готова да умреш за Сафи, както и тя би умряла за теб. Затова трябва да направиш това за нея, Изьолт. Скрий се за нощта, остави кръвовещия на нас с Матю, а после заеми мястото си до Сафи утре.

Мълчание. След което Изьолт кимна сериозно.

„Престани с тези глупави измислици“, укори се тя сама -точно както правеше майка ѝ. Това изобщо не беше краят и тя би трябвало да има достатъчно ум, за да го прозре от самото начало.

– Дай ми сърповете си – нареди Хабим. – Ще ти ги върна утре.

– Те са единственото ми оръжие.

– Така е, но ти си номатка. Ако те спрат на някоя блокада... Не можем да поемем този риск.

Изьолт разтърка грубо нос и пророни:

– Добре.

После разкопча ножниците с безценните си остриета и ги подхвърли почти детински на Хабим. Нишките му проблеснаха в тъжно синьо, той навлезе навътре в уличката и измъкна от сенките торба от промазан плат. Извади отвътре грубо черно одеяло.

– Това е саламандрово платно – той наметна одеялото над главата и раменете ѝ и го закопча с проста игла. – Когато си с него, кръвовещият не може да те надуши. Не го сваляй, докато не се съберем утре вечер.

Изьолт кимна; грубата тъкан осуети движението ѝ. А и държеше толкова горещо, да я пази Луната майка.

След това Хабим бръкна в джоба си и извади кесия с подрънкващи монети.

– Това би трябвало да стигне за странноприемницата и за коня.

Тя пое монетите и се обърна към една разнебитена врата. През дървото долиташе рязане с ножове и къкрене на гърнета, но тя задържа ръка на ръждясалата дръжка.

Това... не беше редно.

Що за нишкосестра би била, ако изоставеше Сафи, без дори да се сбогува? И бе да направи поне резервен план за всички ужасни пътища, по които можеха да тръгнат нещата оттук насетне?

– Бихте ли предали нещо на Сафи? – попита тя с овладян глас.

Щом той кимна, тя продължи:

– Кажете ѝ, че съжалявам, че се налага да изчезна. И да внимава да не загуби любимата ми книга. И... ох – тя вдигна вежди и се престори, че ѝ е хрумнало още нещо: – Моля ви, кажете ѝ да не прерязва гърлото ви, тъй като съм сигурна, че ще се опита да го направи, щом разбере, че сте ме отпратили.

– Ще ѝ предам – рече Хабим; и гласът, и нишките му бяха сериозни. – Сега побързай. Не се съмнявам, че кръвовещият вече те търси.

Изьолт кимна веднъж с глава – като войник пред генерала си, – след което отвори вратата и прекрачи в задушната, претъпкана кухня.

ШЕСТ

С приближаването на барабаните яростта на Сафи надрастваше все повече. Единствената причина да не се втурне след проклетия нубревненец, когато той се насочи към кораба си (при това с все още незакопчана риза!), беше защото до него вървеше най-високият и най-бледен мъж, който беше виждала в живота си... Както и поради факта, че беше изгубила Изьолт от поглед.

Наложи ѝ се обаче да прекъсне трескавото търсене на нишкосестра си: стъпките и барабанените удари на приближаващите се стражари секнаха. Тълпата на кея също притихна.

Хряс, туп... плис.

Един дълъг миг единствените звуци идваха от гълъбите, вятъра и тихия прибой.

После сподавен хлип – може би на някого, който беше познавал мъртвеца – накъса тишината като назъбено острие. Хлипът отекна в ушите ѝ. Разтърси гръдния ѝ кош.

Нисък тон, който трябваше да запълни празнината, останала след смъртта.

Нечия ръка стисна мускула на ръката ѝ. Хабим.

– Насам, Сафи. Каретата...

– Трябва да намеря Изьолт – прекъсна то тя, без да помръдва. Без да мига.

– Тя е на сигурно място.

Изражението на Хабим беше мрачно, но това не беше нещо необичайно.

– Повярвай ми – добави той.

„Говори истината“, нашепнаха магическите способности на Сафи, а в гърдите ѝ замърка топлина.

И така, скована като корабна мачта, тя го последва до невзрачна, закрита карета. Щом седна вътре, той затвори вратата и дръпна тежко черно перде над прозорчето. После с отсечени фрази обясни, че двамата с Матю са разпознали момичетата по оръжията, а скоро след това са се озовали в съсипаното кафене на Матю.

Докато Сафи слушаше, по шията ѝ плъзна срам. Матю не беше просто неин възпитател. Бяха роднини, а грешките на Сафи бяха съсипали дома му.

И все пак, когато Хабим сподели, че е изпратил Изьолт в странноприемница – сама, беззащитна, – целият ужас от следобеда беше заместен от сковаващ черепа гняв. Сафи се стрелна към вратата...

Хабим приклещи шията ѝ в лакътя си, още преди да е завъртяла дръжката.

– Отвориш ли тази врата – изръмжа той, – кръвовещият ще те надуши. Ако я оставиш затворена обаче, монахът не може да те проследи. Пердето е изработено от саламандрово платно, Сафи. В момента Изьолт е облечена в наметало от същата материя.

Тя застина. Очите ѝ се кръстосаха заради недостига на въздух и покритата с белези дясна ръка на Хабим взе да размазва очертанията си. Не можеше да повярва, че Изьолт просто беше избягала, без да влезе в бой. Без Сафи...

Не звучеше логично, но магията в гърдите ѝ крещеше, че е вярно.

Така че тя кимна. Хабим я пусна, а тя се тръшна на седалката си. Пружината на Хабим категорично беше навита по-стегнато от тази на другия ѝ наставник. Механизмът му вървеше по-бързо от останалия свят и той нямаше търпение за импулсивността на Сафи.

– Знам, че обирът е бил твоя приумица, Сафи – благият му глас запълни цялата вътрешност на каретата. – Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство. Изьолт просто те е следвала, както обикновено.

Сафи не отрече – това беше самата истина. Играта на карти може и да беше идея на Изьолт, но всички погрешни преценки оттам насетне лежаха на нейните плещи.

– Тази грешка – продължи Хабим – усложни, ако не и съсипа, двайсетгодишни планове. Сега правим каквото можем, за да спасим положението, при това в присъствието на Ерон.

Сафи замръзна.

– Чичо Ерон – повтори тя. – Тук?

Хабим се впусна да разказва как Хенрик призовал всички карторски благородници за величавото си обявление, а тя се насили да му подражава. Да се отпусне и успокои. Трябваше да Премисли внимателно всичко, както правеше Изьолт. Трябваше да прецени противниците си, релефа...

Преценките и стратегиите обаче не бяха силната ѝ страна. Всеки път, когато се опиташе да подреди задачите си за деня, всичко се разпадаше и ставаше още по-трудно за организация. Единствената мисъл, която се задържа в ума ѝ, беше: „Чичо Ерон е тук. Във Веняса“. Не го беше виждала от две години; живееше с надеждата, че никога няма да ѝ се наложи. Самата мисъл за Ерон ѝ напомняше, че въпреки че беше съградила свой живот във Веняса, един друг живот я чакаше в Хастрел.

Тя изпита отчаяна нужда от Изьолт. Разчиташе на нея -тя ѝ помагаше да задържи ума си съсредоточен и ясен. Преструвките, бягането и боят – това бяха единствените неща, с които се справяше добре.

Пръстите я засърбяха да хване дръжката на вратата. Стъпалата ѝ се извиха, докато се пресягаше болезнено бавно към нея.

– Не я докосвай – предупреди Хабим. – Какво би сторила навън, Сафи? Ще избягаш ли?

– Ще потърся Изьолт – отвърна тя тихо със застинали във въздуха пръсти. – А после щях да избягам.

– С което би позволила на кръвовещия да те намери -засече я той. – Ако останеш с чичо си, ще бъдеш в безопасност.

– Да, той чудесно опази мама и татко.

Думите се изстреляха от устата ѝ, преди да успее да ги задържи. Обаче наместо очаквания рязък отговор, Хабим отвърна единствено с мълчание.

Последвано от каменно:

– Ад-бардовете защитават семейството си, да, но империята трябва да бъде на първо място. В онзи случай преди осемнайсет години империята беше на първо място.

– Поради което император Хенрик го освободи позорно от длъжност, нали? Повери на чичо Ерон срамната задача да бъде мой регент и бавачка от благодарност?

Хабим предпочете да не спори. Всъщност изражението му дори не трепна. Това далеч не беше първият път, в който Сафи се опитваше да измъкне нещо от него за миналото на чичо си; не беше и първият път, в който получаваше ледено мълчание.

– Прибираш се вкъщи, в дома на гилдмайстор Аликс -изрече той накрая, повдигна крайчеца на завесата и надникна навън. – Трябваше да идеш при него още в началото – той може да те предпази от кръвовещия.

– Откъде можех да зная? – Тя най-сетне отдръпна пръсти от дръжката на вратата и изправи гръб на седалката си. – Мислех, че постъпвам правилно, като не навличам неприятности на дома му.

– Колко мило... Следващия път обаче опитай да се довериш на хората, на които е поверено опазването ти.

– Изьолт също ме пази – рече Сафи. – Обаче като гледам, вие я отпратихте.

Хабим отново не захапа стръвта. Вместо това наведе брадичка и я погледна изпод вежди.

– Като стана дума за Изьолт, тя помоли да ти предам: моля, не му прерязвай гърлото. Освен това се извинява, че я няма, и моли да не губиш книгата ѝ.

– Изьолт се е... извинила?

Това не беше в стила ѝ – поне не в случая, в който вината очевидно беше на Сафи.

Тоест тук имаше скрито съобщение.

Момичетата играеха тази игра от години. Матю ги беше научил – „Кажи едно, имайки предвид друго"; беше страхотно забавление по време на по-скучните уроци по история с него.

Сега обаче не беше забавление.

„Не прерязвай гърлото на Хабим“ – това означаваше да почака. И да следва заповедите на Хабим. Добре. Засега Сафи щеше да му се подчини. Но книгата... Не можеше да разгадае тази част от съобщението.

– Нещата ни с Изьолт – пророни тя бавно – са в една торба на пристанището.

– Вече ги взех. У кочияша са.

Хабим погледна отново крадешком навън, след което потупа по тавана.

Каретата изтрополи за последно и спря, а той отрони равно:

– Не се забърквай в неприятности, моля.

След това излезе през вратата и се стопи в какофонията на следобедния трафик.

Сафи слезе посред града с усещането, че и да иска, не би могла да стисне юмруци достатъчно силно. Конски копита, колела на карети, токове на лъскави ботуши – шумът погълна звука от скърцащите ѝ от безсилие зъби. Домът на Аликс беше заобиколено с колонади имение, потънало в джунгла от рози и жасмин. Както и останалите гилдмайстори в Далмотия, той живееше в най-богатия край на града: Източния канален район.

Стаята ѝ беше в самото имение, а младият, светлокос Аликс винаги се беше държал мило с нея. Тя обаче така и не се беше почувствала у дома си в луксозния лабиринт – не и по начина, по който я предразполагаше таванската стаичка на Изьолт.

Не и по начина, по който щеше да се почувства в новите си покои.

Тя се задържа пред желязната порта няколко мига на колебание, обмисляйки дали да не опита да избяга. Гърлото ѝ пареше от нуждата да препусне нанякъде. Осъзнаваше обаче, че не би могла да открие Изьолт – не и без да рискува да се изложи на показ пред кръвовещия.

Подземни богове, всичко се разпадаше, при това по нейна вина. Тя се беше поддала на чара на шлифования измамник. А после пак тя беше предложила идеята за обира.

Винаги така ставаше: Сафи се захващаше с нещо, което не беше по силите ѝ, а после някой друг оправяше бъркотията. От шест години този някой беше Изьолт... колко още бъркотии можеше да забърка, преди на Изьолт да ѝ писне? Някой ден нишкосестра ѝ щеше да се откаже от нея, точно както бяха сторили всички останали. Сафи просто се молеше – молеше се отчаяно и настоятелно – този ден да не беше днес.

„Не е днес – посочи тя наум. – Иначе тя нямаше да остави на Хабим съобщение за теб, нито пък да ти каже да потърсиш книгата.“

Е, можеше да се заеме със зашифрованото съобщение на Изьолт само ако се прибереше в имението на Аликс, както ѝ беше наредил Хабим.

И така, стиснала юмруци плътно до бедрата си, тя застана пред портата и натисна звънеца.

Въпреки цветята и съдовете с благовония в дома на Гилдмайстора на коприната, носещата се от близкия канал миризма неизменно завладяваше ноздрите на Сафи. Нямаше изплъзване от нея. Тя погледна през прозореца на стаята си на втория етаж и потропа с пръстите на краката по небесносиния килим. В трескав опит да заглуши ударите на сърцето си.

На голямото ѝ, балдахинено легло, в което лягаше рядко, бяха прострени рокли от фина коприна. И преди се беше случвало гилдмайстор Аликс да крои рокли за нея... тези обаче бяха далеч по-фини от получаваните дотогава.

Зад нея се дочуха стъпки. Матю. Сафи разпозна широките му крачки и се обърна към своя възпитател. Тясното му, покрито с лунички лице беше като маска с изсечени черти, а рижава му коса грееше на следобедната светлина.

Матю и Хабим бяха пълни противоположности – както на външен вид, така и по характер. Сафи винаги беше предпочитала Матю. Може би защото знаеше, че я ценеше повече, отколкото беше показвал Хабим някога. Бяха сродни души, тя и Матю. Предпочитаха делата пред мислите, смеха пред укорите.

И без уменията си на думовещ Матю беше изпечен престъпник – измамник от най-висока класа. Хабим беше обучил Сафи да използва тялото си като оръжие, но Матю я беше научил как да използва ума си. И думите си. И въпреки че тя така и не беше проумяла защо той настояваше да ѝ предаде своите измамнически способности, никога не беше посмяла да попита – поради опасението, че това може да го накара да престане с уроците.

Подобно на Хабим, в момента и Матю носеше сиво-синята ливрея на Хастрел, но за разлика от Хабим, той не беше слуга на чичото на Сафи.

– Нещата ти.

Той подхвърли познатата торба на леглото, но Сафи не посегна да я вземе – въпреки че я измери с поглед, опитвайки се да различи очертанията на книгите на Изьолт...

Там бяха: отгоре се подаваше едно синьо ръбче.

– Кафенето ми е съсипано.

Матю изпречи дългурестото си тяло пред Сафи и закри книгата – зелените му, святкащи очи запълниха полезрението ѝ.

– Вратата е разбита, прозорците – също. Какво те е прихванало, да обираш гилдмайстор?! Адски огньове.

Сафи облиза устни.

– Стана... грешка. В капана ни влезе неправилната жертва.

– Ех.

Раменете на Матю се отпуснаха. След което той рязко пристъпи към нея и я стисна за брадичката, както беше правил хиляди пъти в изминалите шест години. Обърна главата ѝ наляво и надясно в търсене на рани, синини или на признаци, че се кани да заплаче. Тя обаче беше невредима и беше далеч от сълзите, много далеч.