Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 25 страниц)

Онова, което не знаеше, обаче беше дали гласът беше истински.

Тя сграбчи китката на монахинята.

–Ще умра ли?

Иврен застина на място.

– Има... има такава опасност. Над мускула тегне проклятие, но правя всичко възможно да запазя кръвта ти чиста.

Тя едва не се изсмя при думите ѝ. Корлант явно беше омагьосал стрелата си. „Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен, след като ме улучи.“ Беше му ясно, че раната в крайна сметка ще я убие.

Макар че... защо? Причината, поради която Корлант желаеше смъртта ѝ, все още ѝ убягваше. Ако наистина копнееше просто да отмъсти на Гречя и Алма, не би насочил толкова решително лъка си към нея.

В момента обаче ѝ беше непосилно да мисли за това. Твърде много мисли, объркващи и противоречиви. Умът ѝ нямаше сили да се справи с тях.

– Водата ще ти помогне – монахинята наклони глава към мяха с вода. – Моля те, опитай да пийнеш. Аз ще ти потърся храна.

Тя се изправи на крака и напусна каютата.

Изьолт завъртя глава към Сафи. За миг, по-кратък и от удар на сърцето, почти ѝ се прииска да можеше да заплаче -да можеше да отрони няколко сълзи с лекотата, с която го правеха останалите. Само колкото Сафи да разбере какво облекчение изпитва, че тя е тук.

– Окована си.

Сафи присви очи.

– Ядосах адмирала.

– Че как иначе.

– Не е смешно – Сафи се облегна на стената; нишките ѝ пулсираха в същото сиво и в зеленото на тревогата. – Положението е лошо, Изьолт, но ще поправя нещата, чуваш ли? Заклевам се, че ще ги оправя. Иврен обеща да ни помогне.

Иврен. Значи така се казваше монахинята. Иврен. Простичко, непринудено.

– Какво ти се е случило, Из? Как пострада?

Тя изпусна насечено дъха си и пророни:

– По-късно. Ще обясня... по-късно. Кажи как се озовахме тук.

Сафи хвърли предпазлив поглед към вратата, след което снижи глас:

– Всичко започна във Веняса, точно след като Хабим те отпрати.

Тя подхвана разказа за случилото се, но на Изьолт ѝ ставаше все по-трудно да се задържи в действителността... да подбира подробностите, които имаха значение.

Ягоди с шоколад... Без значение, реши тя замаяно. Обаче танц с принц Мерик от Нубревна? Значимо. Обявена за годеница на Хенрик Карторски – само защото императорът може би знаеше за способностите ѝ...

– Чакай – прекъсна я Изьолт и премигна, защото рамото я преряза. – Ти си годеница на императора? Това значи ли, че си императрица на Картора...

– Не! – прекъсна я Сафи и добави по-спокойно: – Чичо Ерон каза, че няма да се наложи да се омъжа за Хенрик.

– Но ако Хенрик знае за способностите ти, какво значи това? Кой друг знае?

– Нямам представа...

Сафи сбърчи чело, а после зареди още по-бърз поток от думи и довърши разказа си.

Втората половина обаче беше по-объркваща и от първата, а и след вестта за годежа Изьолт сякаш загуби способността да я следи. Ако Сафи станеше императрица, тя нямаше да има къде да иде.

Вратата щракна и се отвори. Иврен се вмъкна вътре с купа в ръка.

– Защо пациентката ми изглежда двойно по-бледа – изсъска тя на Сафи, – отколкото при излизането ми? Изтощила си я, домна!

– Аз винаги съм бледа като мъртвец – рече Изьолт и спечели притеснена усмивка от Сафи.

Когато монахинята най-сетне прецени, че Изьолт се е нахранила достатъчно, тя я положи обратно по гръб. Сафи подрънка с веригите и извиси глас:

– Ще намеря огневещ-лечител, Из, чу ли? Заклевам ти се, че ще намеря, заклевам ти се, че ще се оправиш.

– Приемам клетвата – прошепна Изьолт.

Клепачите ѝ тежаха твърде много, за да ги задържи отворени, затова тя ги остави да се спуснат.

– Ако не намериш лечител, Саф, и аз умра, обещавам да те преследвам в остатъка... от окаяния ти... живот.

Смехът на Сафи гръмна, неистово силен, и Изьолт за миг повдигна клепачи. Нишките на нишкосестра ѝ бяха истерично бели.

Обаче... о, Иврен се усмихваше. Това беше хубаво. В сърцето ѝ се разля едва доловима топлина.

Тя усети ръката на монахинята на челото си. След един удар на сърцето ѝ въпреки скърцането на корабните греди, магията на Иврен бързо я дръпна под вълните на съня.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

С излизането си на главната палуба, за да изпрати Кълен при Вивия – и да нареди „Жана“ да тръгне след него, – Мерик забеляза разкъсани лилави облаци по вечерното небе.

Рано или късно щеше да завали, но за момента въздухът беше тежък и задушен. Беше настъпило онова безветрено затишие, при което корабите без вещици не можеха да помръднат.

Подобно на миналата нощ моряците на „Жана“ се бяха строили в редици на палубата – всички, с изключение на Райбър, която стоеше до ветробарабана, приковала очи в Кълен на носа.

Мерик потисна въздишката си при вида ѝ. Трябваше да ѝ напомни да избягва да го зяпа така откровено. Знаеше за тайната им с Кълен, но останалите моряци – не. И не биваше да разбират. Не и ако Райбър искаше да остане на борда на кораба и в екипажа му.

Той закрачи към квартердека, за да огледа хората си. За разлика от предишната нощ, сега нямаше нужда да пазят тишина. Затова той се насили да се усмихне – с усмивката, която слагаше, когато беше насаме с малкия си екипаж и пореше вълните на връщане към Нубревна.

– Да подхванем песен за плаването – изрева той. – Какво ще кажете да започнем със „Стария „Ейлен“?

„Стария „Ейлен“ им беше любима и няколко моряци също грейнаха с усмивки, щом той се насочи към ветробарабана и пое неомагьосания чук от Райбър. Нито тя, нито друг от екипажа имаше представя накъде са се насочили. Много му се искаше да мисли, че биха се противопоставили на пиратския план на Вивия, но не беше съвсем сигурен.

Той блъсна четири пъти по барабана, а на петия моряците на „Жана“ подеха песента.

 
Четиринайсет дни със бурята се бориха,
четиринайсет дни с вятъра спориха!
Четиринайсет дни не утихна океанът
за екипажа на стария „Ейлен“.
Хей!
Тринайсет дни се клатиха и лашкаха.
Тринайсет дни за край се молиха!
Тринайсет дни неспирно плаване
за екипажа на стария „Ейлен.
 

Прегракналите от солта гласове на моряците подхванаха третия куплет, а Мерик подаде чука на Райбър и застана на мястото си до тримата приливовещи. Именно в този миг Кълен реши да се издигне над палубата, следван от ревящите вихри на вятъра. Не след дълго той беше просто точка на хоризонта.

Най-младият от приливовещите подаде на Мерик ветроочилата, той ги сложи и щом издутият свят разкриви измеренията си, той излая:

– Съберете водите си, мъже!

Приливовещите издуха гърди като един. Мерик направи същото: пое въздух и усети познатата мощ. Под нея не тлееше гняв. Той беше спокоен като крайбрежна плитчина. След това и той, и приливовещите издишаха. В краката му се завихри вятър. Към кораба се понесоха вълни.

– Пригответе приливите! – гръмна гласът му и стихията в него излезе навън и въздухът около него забушува.

– Пазете се!

Огромният заряд на магическата сила се изля от тялото му. Над кораба се изви горещ, сух вятър. И опъна платната.

В същия миг водите на приливовещите заблъскаха по ватерлинията на „Жана“ и корабът се понесе напред. Коленете на Мерик потрепериха и той удивено си спомни колко по-гладко тръгваше корабът, когато нещата бяха под контрола на Кълен.

 
Девет дни в гонитба с морската лисица,
девет дни сред перки и зъби!
Девет дни потракване със челюсти
за екипажа на стария „Ейлен“.
Хей!
 

Мерик се остави на ритъма на песента и на ударите на ветробарабана. Силата вибрираше в тялото му, учудващо гладко... необичайно необятна. Както никога досега, той имаше чувството, че има повече магия, отколкото му беше нужна, и докато приливовещите пееха тихичко, ветровете му изпъваха платната на „Жана“. Скоро и неговият глас се включи в песента.

 
Четири дни без сладка вода,
четири дни без нищичко за пиене!
Четири дни сол и огнен въздух
за екипажа на стария „Ейлен“.
 

Скоро песента свърши, но Райбър продължи да думка по барабана и изви глас: „Девиците на север от Ловац!“. Това беше любимата ѝ песен, тъй като самата тя беше девица северно от Ловац.

Четири такта по-късно хорът на моряците отново запя. „Жана“ продължи по пътя си, порейки вълните като игла в платното, без да губи дребния силует на Кълен от поглед.

Докато той престана да бъде малък... зададе се насреща им с такава скорост, че Мерик реши, че ще се сблъскат.

Кълен забави, забави, а после се прекатури по палубата, пръсвайки моряците на пътя си.

– Не е далмотски кораб! – изрева и се надигна на крака, след което се спусна към руля, до Мерик, с ярко зачервено лице. – Вивия вече е нападнала, но онова изобщо не е далмотски търговски кораб.

Мерик премигна глупаво при тези думи. Кълен говореше несвързано – бръщолевене, родено от нахлулата в мозъка му кръв.

– Не е търговски кораб?

– Не – отговори Кълен задъхано. – Марстошки боен галеон, който носи оръжие и огневещи.

Сафи се взря през люка в лавандуловото небе и кроткото море. След като Иврен нахлу в каютата, ръмжейки нещо за „кучката Вивия“, тя опъна веригите и насочи вниманието си от другата страна на стъклото. Релефът променяше формата си пред очите ѝ... вероятно се променяха и враговете ѝ. Мерик беше споменал сражение, а тя предполагаше, че се бяха насочили право към него.

През цялото време Иврен не спря да крачи наоколо... тревогата ѝ не беше насочена към някого конкретно, но крачките ѝ съвпадаха с такта на барабана. Изьолт просто продължаваше да спи.

Накрая бдителността на Сафи беше възнаградена: на хоризонта изплуваха няколко неясни черни точки, които постепенно добиха формата на нубревненски боен кораб като този на Мерик и на втори, чийто корпус беше толкова тъмен, че изглеждаше почти черен.

Тя дръпна веригите и изви ръце назад, за да се приближи възможно най-много до стъклото и да огледа добре черния кораб. Три мачти – пречупени наполовина. Флаг, веещ се над фалшборда.

Тя затаи дъх. Нямаше как да сбърка златния полумесец на флага. Символът на империята Марсток; зеленият фон пък издаваше, че това е флагът на марстошката флота.

– Прилепски говна – отрони Сафи.

– Вивия мисли ли, че от Далмотия няма да последва отмъщение? – обади се Иврен, без да се обръща конкретно към някого. – Пиратството не остава незабелязано – особено от морска империя.

– Съмнявам се Далмотия да отмъсти – рече Сафи.

Монахинята застина посред крачка, а тя посочи през люка, подрънквайки с вериги.

– Корабът, който е нападнала, е от флотата на Марсток.

– Кладенците да ни пазят – възкликна монахинята, после се хвърли към стъклото с пребледняло лице. – Какво стори, Вивия!

Сафи залепи лице на стъклото до нея. Нубревненските моряци водеха през трапа мъже в зелени марстошки униформи, с вързани китки. Бяха достатъчно близо и по доста от ръцете личаха ясно плътни триъгълници.

Вещерски знаци. Огневещерски знаци.

– Защо огневещите не се съпротивляват?

Тя никога не би се отказала от магията си, ако можеше да спаси себе си и приятелите си. Тя взе да тропа с крак, а в ума ѝ се завъртяха още въпроси.

– И защо ги изкарват от кораба им?

– Предполагам – поде Иврен и отново подхвана трескавото обикаляне, – че Вивия възнамерява да завладее марстошкия съд и всичко на борда му, след което да изостави собствения си кораб. Спогодбата не ѝ позволява да убие марсточаните начаса.

Сафи кимна бавно и се замисли за сложния план на чичо ѝ Ерон да предотврати Великата война. Това ли бяха действията, които можеха да разтурят Спогодбата преждевременно? Това ли се надяваше да успее да предотврати той?

Нямаше представа, нямаше и откъде да разбере, затова отново насочи вниманието си към марсточаните, които се тътрузеха към кораба на Вивия. Огневещите не бяха толкова много, но бяха достатъчно, за да отбият с лекота атаката на екипажа на принцесата.

Всъщност един брадат мъж изглеждаше толкова свиреп, че като нищо можеше сам да спаси целия си кораб. Той ръмжеше и се троскаше на всеки нубревненец, който го бутнеше по трапа. Внезапно Сафи съзря триъгълния му вещерски знак – в средата имаше празен кръг.

– Имат огневещерски лечител – рече тя, прегракнала от изненада.

– Може би – промърмори Иврен.

– Не може би – настоя тя. – Виждам знака на ръката му. Току-що мина по трапа на другия кораб.

Иврен се обърна към нея ококорена.

– Сигурна ли си?

– Аха.

Сафи се отдръпна от люка и веригите се отпуснаха. Внезапно прозря как трябваше да постъпи. Планът се нареди в главата ѝ. Знаеше откъде да мине в трюма, как да се промъкне горе и от кои моряци да се държи настрана.

– Можем да стигнем до огневещия – рече тя. – Докато другите са заети, може да го доведа тук.

– Не – Иврен сви устни в мрачна физиономия. – Недопустимо е да качим вражески моряк на този кораб. Това е прекалено – дори за мен. Но можем да обърнем плана ти наопаки и да отведем Изьолт до него.

Тя извади от наметалото си ключ и го вдигна.

– Откъде го взехте? – опули се Сафи.

– Откраднах го от Мерик – рече монахинята със суха усмивка и се изправи на крака. – Свали оковите и събуди Изьолт. Докато се уверя, че хоризонтът е чист, трябва да я изправиш на крака. Ще имаме само един шанс да направим това.

Сафи кимна и стегна рамене. И крака. Най-сетне беше време за действие – и още по-добре, беше свързано с бягане. Точно каквото знаеше да прави отлично.

В дъното на съзнанието ѝ обаче се завъртя неудобна, упорита мисъл: Мерик щеше да побеснее. В крайна сметка излагаше договора му на риск, а вече я беше оковал именно поради това.

Резултатът обаче си заслужаваше... Изьолт си заслужаваше.

Затова тя си пое дъх окуражително и грабна ключа от ръката на Иврен. После, щом монахинята напусна каютата, пъхна ключа в ключалката. Оковите се отвориха със задоволително изщракване.

Мерик прелетя на марстошката бойна галера с такава бързина, че стомахът му изостана. Кълен се носеше до него, почти невидим в бесните вихри на ветровете им. Дори през вихрушката обаче той успяваше да различи Вивия.

С набито тяло и тъмна коса като неговата, тя стоеше до трапа, свързващ марстошката галера с нейния кораб, и ревеше заповеди. Нубревненските моряци превеждаха пленените марсточани от другата страна, след което ги караха да сядат в редици на главната палуба.

Краката му докоснаха земята, но той не укроти магията си. Вместо това се завъртя веднъж и я отприщи по палубата.

Магията се завихри около сестра му и я лашна към него. Тя обаче просто се усмихна и се спусна грациозно до брат си.

– Излъга ме – изръмжа той и дръпна ядно ветроочилата си – за вида на миниатюрата.

– А ти ме излъга за местоположението ѝ.

Мерик долови смътно, че моряците бяха побягнали -сякаш към него се носеше огромна вълна. Магията на Вивия обаче беше бавна, а неговият гняв – всепоглъщащ. Той извади пистолета си и го опря в главата ѝ.

– Не би посмял – изсъска му тя. Чу се плясък и тя се отказа от вълната. – Аз съм ти сестра, както и твоя бъдеща кралица.

- Все още не си кралица. Върни хората на кораба им.

– Не – думата почти се загуби сред вятъра и глъчката. – Нубревна се нуждае от оръжия, Мери.

– Нубревна се нуждае от храна.

Вивия просто се изсмя – грачещ смях, който цял живот му се беше подигравал.

– Задава се война. Престани с тази наивност и помисли за своите сънарод...

Гласът ѝ утихна, щом той зареди пистолета и задейства огневещерското заклинание в него.

– Никога не казвай – изсъска той, – че не ме е грижа за сънародниците ми. Боря се, за да запазя живота им. Ти обаче... Ти ще навлечеш марстошките огньове на главите ни. Постъпката ти е в нарушение на Двайсетгодишната спогодба. Ще те изправя пред визерите и пред крал Серафин за наказание...

– Само дето не нарушавам нищо – тросна му се Вивия и оголи зъби, – затова престани с тези формалности, Мери. Никой не е ранен. Екипажът ми преведе миролюбиво марсточаните на моя кораб – от който ще се откажа в стремежа си да не престъпя Спогодбата.

– Екипажът ти незабавно ще ги преведе обратно. Напускаме този кораб, Вивия, заедно с товара му.

Със сетно усилие на мускули и магия той се завъртя на пети, готов да сложи край на този „миролюбив ескорт“.

– Значи ще кажеш на татко? – викна Вивия. – Ще му кажеш, че си загубил кораба, който той търсеше?

Той се закова на място и се извърна към сестра си. Очите ѝ – тъмни, същите като неговите – блестяха.

– Какво каза?

Тя разкри зъби в широка усмивка.

– Кой според теб поръча миниатюрата, Мери? Всичко това беше по идея и по заповед на татко...

– Лъжи.

Той се хвърли напред и вдигна пистолета...

Въздушната вълна го блъсна. Той залитна, едва не падна, а после си помисли замаяно: „Кълен“.

Втората вълна възстанови равновесието му – както и здравия му разум. Нишкобрат му – където и да беше в момента – най-сетне беше решил да сложи край на нещо, което Мерик изобщо не биваше да подхваща. И никога не би подхванал, ако залогът не беше толкова висок. Това беше сестра му, в името на Ноден.

Кълен изплува на пътя му, изблещил очи на зачервеното си лице.

– Имаме проблем – рече той задъхано. – Сериозен.

Той посочи немощно бизанмачтата на галерата и се отдалечи на бегом.

Мерик се втурна след него. Вивия и баща им излязоха от ума му, погълнати от нов прилив на страх.

– Стори ми се... странно – извика Кълен между глътките въздух, – че екипажът е съвсем малко. Няма начин... този кораб да прекоси Яданско море... с толкова малък екипаж. Затова проверих под палубата – той заобиколи стълбата и я посочи. – Долу имате още хора.

– Не разбирам – надвика Мерик кънтежа на стъпките си. – Какво мислиш? Че част от екипажа е напуснал?

– Именно.

Кълен спря до пречупената бизанмачта. Гърдите му направо се тресяха, но той продължи:

– Мисля... че повечето моряци са се качили... на други кораби. А после тези тук... Ами, виж сам.

Той посочи мачтата, пречупена на нивото на гърдите му, а после – и още нещо: два предмета, облегнати на парапета на няколко стъпки от тях.

Брадви.

Стомахът на Мерик се превърна в стомана.

– Прерязали са мачтите сами. Мамка му. Мамка му. Вивия е попаднала в засада, Къл...

– Адмирале! – гласът на Райбър разцепи притихналия въздух. – Адмирале!

При втория ѝ вик той си даде сметка, че титлата доста му беше втръснала. Всеки път, щом някой я употребеше, върху него се стоварваше огромен товар.

– Четири бойни кораба на хоризонта! Виждат се целите и се носят насам!

Той се опули и погледна Кълен само веднъж. После се хвърли обратно на главната палуба, към сестра си – която продължаваше да ескортира марсточаните на нейния кораб.

Принцът обаче не намери време за гняв или за нови заповеди, тъй като в същия момент Хермин се облегна на парапета на „Жана“ и изрева през шепи:

– Марсточаните са, адмирале! Настояват незабавно да им предадете годеницата на император Хенрик. В противен случай ще ни потопят!

Мерик се спусна към парапета.

– Кого да предам?

– Искат годеницата на императора! – Хермин замълча, в очите му проблесна розовото на магията му, а той добави: -Сафия фон Хастрел!

Целият свят сякаш забави хода си. Вселената сякаш си пое дъх и го задържа. Вълните се движеха бавно като гъста кал, а поклащането на кораба беше наполовина по-бавно.

Сафия фон Хастрел. Годеницата на император Хенрик.

Внезапно всичко, абсолютно всичко се изясни – защо беше избягала от Веняса, защо сигурността ѝ струваше колкото цял договор с Хастрел, защо я преследваше кръвовещ.

Въпреки това умът му не можеше да го побере. Ако тя беше годеница на Хенрик, значи беше и бъдещата императрица на Картора. Както и собственост на Хенрик.

Защо обаче дробовете му се стегнаха от тази мисъл?

По дъските проехтяха стъпки. Появи се Кълен, с огненочервени бузи, на ръба на пристъпа на задух. Ужасяващото прозрение върна нормалния ход на нещата. Мерик го стисна за ръката.

– Добре ли си?

– Бивам – отсече Кълен. – Какво ти трябва?

– Искам да си на „Жана“, за да можем...

Той се поколеба и думите на следващата му заповед внезапно изчезнаха в облака на съмнението.

– За да можем... ? – попита Кълен.

– Да предадем домната – довърши Мерик най-сетне. Не му се нравеше, но с нейния живот щеше да спаси този на мнозина. – Изведи Сафия навън и я предай на марсточаните.

Кълен стисна челюсти. Погледът му потъмня, но не последва спор. Може и да не беше съгласен, но все пак козирува и се зае с изпълнението на заповедта. След миг го нямаше на палубата на марсточаните.

Мерик се завъртя, готов да зареди заповеди за Вивия и за екипажа ѝ, но думите угаснаха на върха на езика му. Нубревненските моряци се спускаха под палубата на марстошката галера; шест вещери се бяха строили в редица, приковали очи във Вивия.

Сред тях бяха и приливовещите на Мерик.

– Съберете ветровете и водите си! – изкрещя Вивия.

Той се понесе напред и с помощта на вятъра си прекоси кораба на един дъх. Стовари се грубо до сестра си.

– Какво, по дяволите, правиш? Като твой адмирал ти заповядах да освободиш марсточаните и да се върнеш на кораба си!

Вивия се изсмя.

– Да, но всички знаем, че за адмирал трябваше да бъда провъзгласена аз. Огледай се, Мери – тя махна към приливовещите. – Изгуби хората на татко, а аз му спечелих цял арсенал.

При тези думи дъхът на Мерик заседна в гърдите му -при прозрението, че наистина беше така. Корабът му, командването му, всичко, към което се беше стремил, се разпадаше пред очите му. Беше му отнето от същата сестра, която винаги го беше мачкала под тока на ботуша си.

– Ще има последствия – каза той тихо, но с отчаяние в гласа, Дори молба. – Някой, някъде ще поиска кръвнина за действията ти.

– Може би – тя повдигна рамене толкова небрежно, че жестът разкри истинските ѝ чувства далеч по-ясно от каквито и да било думи. – Поне аз ще съм защитила народа ни, а също така аз ще бъда онази, която ще постави империите на колене – тя му обърна гръб. – Подгответе прилива, мъже! Отплаваме към Пазачите на Ноден, за да доставим новите оръжия!

Проехтя далечен гръм. Мерик се врътна към хоризонта – към точката, откъдето се задаваха четирите марстошки бойни галери. И откъдето към „Жана“ летяха гюлета. Той едва успя трескаво да запрати ветровете си напред.

Гюлетата цамбурнаха в морето.

Той скочи във въздуха над марстошкия кораб и отлетя на главната палуба на „Жана“. Коленете му пукаха; укроти силата си с едно претъркулване, след което скочи на крака и се развика на Хермин:

– Кажи на марсточаните, че се предаваме! Кажи им да прекратят огъня и ще им предадем домната!

Гласовещият изкуцука на главната палуба, очите му се обагриха в розово и той размърда диво устни.

Мерик огледа кораба и екипажа си и духът му се ободри при вида на липсите. Не всички хора на баща му го бяха изоставили. Собственият му екипаж също беше останал.

Проехтя нов гърмеж. Той се извъртя в паника и опита да събере достатъчно магия, за да възпре залпа на оръдията.

Излезе вятър – но не от него... от Кълен. Помощник-капитанът застана със залитане до него и изстреля магията си навън. Мерик нямаше време да му благодари, нито пък да се тревожи за дробовете му.

– Защо не спират с обстрела? – изрева той на Хермин. -Кажи им, че ще получат момичето!

Хермин заклати глава.

– Казват, че момичето вече не е достатъчно. Искат обратно и кораба си, адмирале.

Хермин посочи марстошката галера с разтреперана ръка.

Въпреки счупените мачти тя се носеше към Нубревна на вълните на приливовещите... А Мерик беше останал без вещери и щеше да се наложи той да плати за всичко.