355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Сюзън Денърд » Веровещица » Текст книги (страница 5)
Веровещица
  • Текст добавлен: 24 мая 2017, 13:30

Текст книги "Веровещица"


Автор книги: Сюзън Денърд



сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 25 страниц)

Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад.

– Радвам се, че не си пострадала.

Отсечените му думи я накараха да изпусне дъха си и тя преметна ръце през врата му.

– Съжалявам – измърмори в ревера му, на който беше бродиран проклетият планински прилеп на Хастрел. – Съжалявам за кафенето.

– Поне си жива и невредима.

Тя се отдръпна. Де да можеше и Хабим да вижда нещата по този начин.

– Чичо ти има нужда от теб тази вечер.

С тези думи Матю закрачи към леглото. Грабна една от роклите от покривката и пастеленозелената коприна засия на следобедното слънце.

Сафи впи очи в роклята. Колкото и да ѝ беше досадно, трябваше да признае, че е изключително красива и беше точно каквото би избрала сама за себе си.

– Нуждае се от мен или от вещерските ми способности?

– От теб – отговори Матю. – Довечера има бал по случай откриването на Срещата за Спогодбата. Хенрик изрично е настоял да присъстваш.

Стомахът на Сафи се сви.

– Защо? Не съм готова да бъда пълноправна домна, нито пък да оглавя земите на Хастрел...

– Не става дума за това – прекъсна я Матю и отново насочи вниманието си към роклята в ръцете си... след което поклати глава решително и отново я разстла на леглото. -Това твое качество не представлява интерес.

Истина.

– Всъщност не знаем защо Хенрик иска да си там, но Ерон не би могъл да откаже.

Магията пробяга по кожата на Сафи.

Лъжа.

– Не ме лъжи – рече тя тихо. И убийствено.

Вместо отговор Матю взе нова рокля – тази беше по-плътна, в бледорозово. Сафи оголи зъби.

– Не може да отпратиш нишкосестра ми, без да ми обясниш защо, Матю.

Той впи очи в нейните, вдиша бавно няколко пъти и както никога изглеждаше не по-малко непоклатим от сърценишката си. След това позата му се отпусна и раменете му увиснаха извинително. Той пусна роклята на куп.

– Завъртели са се сериозни колела, Сафи. Колела, които чичо ти и много други хора с години се опитват да поставят на правилното място. Спогодбата приключва след осем месеца и Великата война ще продължи хода си. Не... не може да позволим това да стане.

Сафи изви глава – не беше очаквала да чуе това.

– И как бихте могли ти или чичо ми да повлияете на хода на Великата война?

– Съвсем скоро ще научиш – отговори Матю. – Сега се измий, а довечера сложи тази рокля.

Думите му бяха поръсени с фината пудра на авторитета. Той ѝ подаде сребристобяла рокля и вещерският знак на опакото на дланта му – кръг, изобразяващ Ефира, и изписано „Д“ за „думовещ“ – сякаш засия.

Ноздрите ѝ потръпнаха. Тя грабна мъглоцветната рокля и тъканта се плъзна между пръстите ѝ подобно на морска пяна.

– Недей да хабиш магията си върху мен.

Способностите ѝ на веровещица някак обезвреждаха убедителността на Матю.

Той обаче отвърна единствено „Хм-м-м“, сякаш знаеше далеч повече, отколкото би могла да си представи тя. После се насочи елегантно към вратата.

– След малко ще дойде прислужница, за да ти помогне с ваната. Не забравяй да се измиеш зад ушите и под ноктите.

Тя захапа палец зад гърба на Матю... но предизвикателният ѝ жест беше безсмислен. И имаше вкус на пепел. Гневът, обзел я в каретата, вече се беше разсеял и се пропиваше в дъските на пода подобно на почернялата гъста течност, в която се беше превърнала кръвта на пръснатия мъж.

Сафи метна роклята на леглото. Очите ѝ се спряха на ръбчето на карауенската книга. Щеше да оправи кашата, която беше забъркала. Щом разгадаеше посланието на Изьолт, щеше да обмисли противниците си – чичо ѝ, кръвовещият, градската стража – и щеше да прецени релефа – Веняса и бала на Срещата за спогодбата.

А после щеше да оправи това.

СЕДЕМ

Изьолт се мушна в уличката зад кея, както ѝ бе наредил V I Хабим. Свита ниско под грубата качулка, тя се запровира между коне и каруци, търговци и лакеи на гилдиите, между нишки във всички възможни нюанси и яркост. Накрая забеляза боядисана дървена табела, чийто надпис гласеше: „Канала на глогинките“.

Разпозна мястото – Сафи беше играла таро тук няколко месеца по-рано. За разлика от миналата нощ обаче тогава беше спечелила.

Погледа ѝ привлече бяло петно под табелата – грееше ярко на фона на пъстрата какофония на оживената веняска улица.

Карауенски монах без нишки. Без нито една.

Изьолт се смръзна отвътре. Застина посред пътя си и проследи монаха с очи надолу по улицата... отдалечаваше се. Очевидно беше тръгнал на лов. На всеки няколко стъпки спираше и върхът на качулката му се килваше, докато той душеше въздуха.

Онова, от което Изьолт наистина се смръзна обаче, беше липсата на нишки у кръвовещия. Първоначално беше решила, че просто не ги е доловила в суматохата на битката на предишния ден, но не – нишките му все така отсъстваха.

Което това не беше възможно.

Всички имаха нишки. Точка.

– Търсиш килим? – обади се един търговец-килимар и се лепна за нея с покритите си с петна от пот дрехи и тежък дъх. – Внасям директно от Азмир, но ще ти направя отстъпка.

Изьолт врътна към него изпъната длан.

– Разкарай се, или ще ти отрежа ушите и ще нахраня плъховете с тях.

По принцип заплахата ѝ вършеше добра работа. Обаче по принцип тя се въртеше в Северния пристанищен район, където номатската ѝ кожа оставаше, общо взето, незабелязана. И по принцип Сафи беше до нея, за да се озъби със задоволително стряскащ вид.

Днес нищо от горното не важеше и за разлика от Сафи -чиито светкавични реакции биха я накарали да побегне в мига, щом бе зърнала монаха, – Изьолт просто изгуби още време в преценка на релефа.

Търговецът на килими се възползва от нужните ѝ за това два дъха време, за да се намуши още по-близо и да надникне под качулката ѝ.

Нишките му грейнаха в сив страх и черна омраза.

– ‘Матско лайно – изсъска той и прокара пръсти пред очите си, а после се хвърли напред, смъкна качулката на Изьолт и извиси глас: – Разкарай се, ‘матско лайно! Разкарай се!

Второто предупреждение далеч не беше нужно – Изьолт най-сетне беше направила онова, което Сафи би сторила още в самото начало – беше се спуснала да бяга.

Или поне се опита. Тълпата обаче спря и се опули в нея. И я заобиколи. Тя се завъртя и замята наоколо, но отвсякъде срещаше погледи, впити в лицето ѝ, в кожата и в косата ѝ. Подскачаше при вида на сивкавите нишки на страха и стоманеносивата агресия.

Оживлението привлече вниманието на карауенина. Той преустанови движението си напред. Завъртя се към все по-силните викове на тълпата...

И впи очи право в нея.

Времето забави ход, а тълпата се смали, размаза се в обща тъкан от нишки и звук. Разстоянието между два удара на сърцето се стори като цяла вечност на Изьолт, втренчена в очите на младия монах. Не беше виждала по-светлосини ириси. Около тях в момента се завихряше червено – подобно на кръв, която топеше лед. Или на сърценишка, оплела се в сините нишки на разбирането. Мъгляво осъзна някакво недоумение защо не беше забелязала това съвършено синьо по време на обира.

Докато тези мисли препускаха в съзнанието ѝ с хиляда левги в секунда, тя се зачуди дали този монах действително би ѝ сторил зло, както се опасяваха всички...

Внезапно той изви устни нагоре. Оголи зъби и застиналият свят се разпадна. Времето се втурна напред и възстанови обичайната си скорост.

А Изьолт най-сетне побягна и скочи зад един сив кон. После заби лакът – здравата - ниско долу в хълбока му. Животното се вдигна на задни крака, младата жена на гърба му изпищя и пронизителният писък, съчетан с внезапното бясно цвилене на коня, накара всички да се дръпнат от улицата.

Около Изьолт заблестяха трескави оранжеви нишки... тя обаче дори не ги забеляза. Вече препускаше с блъскане към първата пресечка назад по пътя си. Там над най-близкия канал се простираше мост. Може би ако успееше да го пресече, щеше да се измъкне на кръвовещия.

Краката ѝ плющяха през кал, прескачаха просяци, поднасяха покрай каруци, но на половината път до моста тя обърна очи назад – и се разкая, че го е направила. Кръвовещият определено я гонеше и определено беше бърз. Същите хора, които допреди малко бяха решени да забавят Изьолт, сега се ометоха от пътя му.

– Бягай! – изпищя тя на един пурист с плакат: „Покай се!”.

Мъжът не помръдна, затова тя го фрасна в рамото.

Той се завъртя заедно с плаката подобно на вятърна мелница. Движението му излезе полезно за Изьолт – въпреки че забави ход... въпреки че ѝ се наложи да се мушне под преминаващата носилка с четирима носачи, – то даде вид, сякаш тя се кани да продължи наляво, към моста. Чу и пуриста, който се разкрещя, че ще я погне през канала.

Ето защо не зави наляво, както възнамеряваше. Вместо това се завъртя на пета, метна се вдясно и се вряза обратно в тълпата, молейки се монахът да послуша пуриста и да тръгне наляво. Молейки се – отчаяно, – той да не надуши кръвта ѝ през саламандровото платно.

Нахлупвайки качулката си на глава, тя продължи да се носи напред. Наближаваше нова пресечка – гъст поток от хора от изток на запад, насочен към втори мост. Трябваше да си пробие път през тълпата и да продължи напред.

Или не... Шмугвайки се зад количката на някакъв дървар, тя скокна покрай сергията на един мандраджия и се озова във въздуха.

И неочаквано полетя с широко разперени ръце към канала със зелени, лепкави води, в който имаше почти същото количество хора, както по улиците.

В следващия миг под тялото ѝ се плъзна дълга, плоскодънна гемия и за половин дъх тя прецени положението: „Плоска палуба, покрита с мрежи. Зяпнал ме рибар“.

Тя престана да се съпротивлява на гравитацията и вместо това полетя нарочно надолу.

Въздухът засвистя покрай нея. Белите дантели на мрежите се приближаваха бързо. В следващия миг тя беше на палубата, присвила колене, опряла се на длани.

Нещо разряза дланта ѝ. Ръждясала кука, каза си, изправи се и гемията се заклати мощно. Рибарят изрева, но тя вече препускаше към следващата преминаваща лодка – разлат сал с набран червен навес.

– Пазете се!

С този крясък Изьолт скочи високо във въздуха, сграбчи парапета и се набра нагоре. Пасажерите се ококориха и отстъпиха назад. По коловете на парапета покапа кръв. През ума ѝ се стрелна бегла надежда, че смъдящата ѝ рана няма да улесни много кръвовещия в преследването.

Тя прелетя през сала с четири скока – изглежда, и останалите искаха да се махне не по-малко от нея самата. Прехвърли се над парапета, пое дъх и в същия миг покрай нея премина нова гемия – в тази беше натрупан дневният улов скумрия.

Изьолт скочи. Стъпалата ѝ се хлъзнаха и тя се просна възнак върху сребристите кожи и завря лице сред лигавите им очи. Рибарят взе да кряска, по-скоро ядосано, отколкото стреснато. Тя се надигна, а той навря черната си брада в лицето ѝ.

Тя се стрелна напред – заби лакът в корема му в мига, в който преминаха покрай ниско стълбище, обсипано с рибари с въдици.

С тромав скок Изьолт се озова на плочите на стълбището. Рибарите не ѝ предложиха помощ – просто се отдръпнаха. Един дори замахна към нея с въдицата си, а нишките му се обагриха в ужасено сиво.

Тя сграбчи края на въдицата. Нишките на човека светнаха по-ярко и той се опита да освободи въдицата – но вместо това дръпна нея. „Благодаря“, помисли си тя и се понесе нагоре по стълбите. Погледна веднъж назад и забеляза, че плочите бяха оплискани в червено. От дланта ѝ шуртеше далеч повече кръв, отколкото предполагаше тъпата болка.

Тя стигна до улицата. Беше задръстена от разнородна тълпа. Тя трескаво се замисли за някаква стратегия. Всичките ѝ планове се бяха продънили през адските двери, но все пак можеше да си позволи миг мисъл. Хич не ѝ се удаваше да бяга презглава – поради което в подобни случаи оставяше водачеството на Сафи. Нямаше ли време да измисли стратегия, Изьолт винаги се озоваваше в задънена улица.

Щом се спря на място обаче и притихна край канала, стиснала окървавената си ръка в наметалото, тя си осигури така нужния миг.

„Широк път – помисли си. – Един от главните пътища от града, вероятно от край до край върви до канала. Тълпата се движи в двете посоки, един мъж води оседлана петниста кобила. Раменете ѝ не тъмнеят от пот. Ако я отмъкна, ще успея да изляза от града безпрепятствено и да се скрия за нощта при племето.“

Завръщането в дом, който старателно беше отбягвала почти цял живот, със сигурност не беше идеалното решение, но не се сещаше за друго място, където нямаше да я прокудят още щом зърнеха кожата ѝ, освен селището на миденците.

То беше и единственото място, за където знаеше със сигурност, че кръвовещият – дори и да я преследваше както със зрението си, така и по миризмата на кръвта ѝ – не би я последвал. Земите около селището бяха покрити с капани, през които не можеше да мине никой, освен самите миденци.

И така, тя свали наметалото си със светкавично движение, метна го върху главата на мъжа, след което скочи на седлото на кобилата – като през цялото време се молеше присвитите ѝ уши да са знак, че е готова за езда.

– Много съжалявам – викна тя на ръкомахащия под наметалото мъж. – Ще я пратя обратно!

След това заби пети и го остави зад себе си.

Кобилата препусна в бърз тръс през тълпата, а Изьолт зарея очи през канала. И ги спря на кръвовещия, който я гледаше. Лодките се бяха раздалечили: той не можеше да прекоси водата като нея.

Това обаче не му попречи да я измери високомерно с поглед... и да ѝ помаха. Размърда пръстите на дясната си ръка, а после потупа дланта си.

Знаеше, че ръката ѝ кърви и ѝ даваше знак, че може да я проследи. И че щеше да го направи, като ужасяващата усмивка най-вероятно нямаше да напусне лицето му нито за миг.

Изьолт откъсна очи от лицето му и се насили да насочи вниманието си пред себе си. После се притисна към гърба на кобилата и я пришпори още по-силно, молейки се Луната майка, Ноден или който друг бог гледаше да ѝ помогне да напусне града жива.

Мерик следеше с очи миниатюрния далмотски кораб, който се плъзгаше по картата на Яданско море. Движението му значеше, че съответният търговски кораб тъкмо е пуснал платна на тръгване от пристанището на Веняса... на Мерик му идваше да запрати проклетата миниатюра навън през прозореца.

Гласовещият на „Жана“, Хермин, седеше на челото на масата. Макар че като цяло не бяха често срещани, гласовещиците бяха най-често срещаните ефировещици; поради умението им да откриват други гласовещици и да общуват с тях на големи разстояния всички кораби в нубревненската кралска флота имаха техен представител на борда си – в това число и този на Вивия, с която беше свързан гласовещият Хермин в момента.

Очите му грееха в розово – признак, че се е включил в нишките на гласовещиците, – а следобедните лъчи играеха по сбръчканото му лице. През прозорците долиташе далечна глъчка, тропот на каруци и конски копита.

Мерик осъзнаваше, че е редно да ги затвори, но без бриза ставаше твърде лепкаво и горещо. Освен това лойта в лампите димеше и изпускаше воня, по-отвратителна дори от тази на нечистотиите в каналите на Веняса.

Според него обаче си струваше да спести нещичко с миризливата животинска лой, вместо да плаща купища пари за бездимните лампи на огневещиците. Разбира се, двамата с Вивия не можеха да постигнат съгласие по този въпрос.

И по още много.

– Май не разбираш, Мери.

Въпреки че използваше собствения си дрезгав глас, Хермин говореше точно по маниера на Вивия – провлачено, със снизходително натъртване.

– Лисиците мигновено вдъхват ужас у чуждите флоти. Ако издигнем флага сега, ще имаме сериозно предимство, когато Великата война подеме отново.

– Само че – рече Мерик с равен глас – сме тук да преговаряме за мир. И макар че съм съгласен, че флаговете на Лисиците навремето наистина плашеха хората, това беше преди векове. Преди империите да си осигурят флоти, с които да смажат нашата.

На пръв поглед всичко изглеждаше толкова благородно – нападения над търговски кораби за изхранването на бедните, – че разказите за старите флотилии на Лисиците все още бяха любими у дома им. Мерик обаче прозираше отвъд това. Кражбата от по-заможните все пак си оставаше кражба, а и да обещаеш да избегнеш насилието беше едно, а да се въздържиш от него – друго.

– Имам още една среща – настоя той. – С Гилдията на златото.

– Която ще се провали точно както всички останали. Мислех, че искаш да нахраниш народа си, Мери.

В гърдите му се надигнаха искри и той изръмжа:

– Никога не подлагай на съмнение желанието ми да осигуря храна за Нубревна.

Твърдиш, че искаш това, но когато ти предлагам начин да намерим храна – и да дадем урок на империите, – не се възползваш от шанса.

– Защото предлагаш да пиратстваме.

На Мерик му беше трудно да гледа Хермин, докато гласовещият продължаваше да грачи думите на Вивия.

– Предлагам да изравним везните. А и нека ти напомня, Мери, че за разлика от теб, аз съм посещавала височайши срещи в миналото. Виждала съм как империите ни мачкат под петите си. Тази ефировещерска миниатюра ни дава възможност да дадем отпор. От теб се иска единствено да ме известиш, когато търговският кораб достигне бреговете на Нубревна. Остави мръсната работа на мен.

„Тоест клането.“

Мерик прибягна до цялата мощ на крехкия си самоконтрол, за да не ѝ го кресне... но нямаше смисъл. Не и когато ги деляха две гласовещици и сто левги.

Той повдигна рамене веднъж. И още веднъж.

– Какво смята татко за това? – продължи най-сетне.

Нищо – провлачи Хермин точно както би го направила Вивия. – Татко е на прага на смъртта и е все така мълчалив, както беше при заминаването ти. Откъде му скимна да назове теб за посланик и адмирал е пълна мистерия за мен... Макар че се оказа в наша полза, тъй като ни се удава добра възможност, Мери.

– Искаш да кажеш, възможност, която пасва добре на плановете ти да съградиш своя собствена империя.

Пауза.

– Справедливостта трябва да възтържествува, малко братче – в думите на Вивия се прокрадна острота. – Да не би да си забравил какво сториха империите с дома ни? Великата война свърши за тях, но не и за нас. Длъжни сме поне да се отплатим на империите както подобава – с малко благородно пиратство за начало.

При тези думи горещината в гърдите на Мерик избълва навън. Накара юмруците му да се свият. Ако беше до Вивия, щеше да отприщи тази буря – в крайна сметка, тя носеше същия гняв във вените си.

Когато Мерик беше малък, баща им беше убеден, че той е могъщ вещер като сестра си, че гневните му пристъпи са признак за велика вътрешна мощ. Затова, когато стана на седем, крал Серафин го принуди да се яви на Вещерското изпитание.

Пристъпите на Мерик обаче изобщо не бяха знак за сила. Оценката беше, че силата му едва стига, за да получи вещерския знак, а крал Серафин едва успя да прикрие разочарованието си пред изпитната комисия.

В онази сутрин в каретата на връщане към кралския дворец с новата татуировка на диамант, която гореше на опакото на ръката му, момчето беше узнало в безмилостни, сурови подробности колко дълбоко е разочарованието на баща му. Слабият принц беше непотребен за семейството си. Мерик щеше да иде при леля си, нихарската заточеница, в семейните земи на югозапад.

– Забравяш – обади се Хермин, все още с тона на Вивия – кой ще застане начело след смъртта на татко. В момента може и да имаш власт, но си адмирал само временно. Щом татко най-сетне потъне във водния сън, аз ще бъда кралица и адмирал.

– Знам това – рече Мерик меко и ядът му отстъпи пред леден страх.

Вивия – кралица. Вивия – адмирал. Вивия, изпращаща нубревненци като агнета на заколение. Земеделци и войници, търговци и миньори, пастири и пекари – те щяха да гинат под карторските мечове или в пламъците на Марсток. А Вивия просто щеше да гледа отстрани.

Да, но единственото решение на Мерик – да възстанови търговията и да ѝ докаже, че има и мирни начини да осигурят храна за Нубревна... Планът му се беше провалил.

Най-лошото обаче беше, че дори и да откажеше да помогне на Вивия в пиратското ѝ начинание, той ясно осъзнаваше, че тя ще намери друг начин. Все някак щеше да издигне флага на Лисиците – с което щеше да обрече цялата им родина на ада на Ноден.

Мерик се умълча за миг в опит да намери някакъв изход от този кошмар, но на вратата на каютата се почука.

Райбър, единственото момиче на кораба и сърценишка на Кълен, провря глава над прага.

– Адмирале? Извинете, че ви прекъсвам, сър, но е спешно. Един мъж иска да ви види. Казва, че името му е фон... -тя сбърчи мургавото си лице. – Фон Хастрел, да, така беше. От Картора. Иска да обсъди бъдещи търговски въпроси с вас.

Ченето на Мерик зяпна. Търговия... с Картора. Звучеше невъзможно, но искреното изражение не слизаше от лицето на Райбър.

Самият Ноден се беше намесил в полза на Мерик – при това го направи точно когато той имаше най-голяма нужда от Него.

Не би пренебрегнал подобен дар, така че се обърна отново към Хермин и излая:

– Вивия, ще ти помогна, но при едно условие.

– Слушам.

– Ако успея да сключа и един търговски договор за Нубревна, ще престанеш с пиратството. Незабавно.

Мълчание. А после бавно:

– Може би, Мери. Ако наистина някак успееш да сключиш договор, аз... ще обмисля дали да не сваля флага на Лисиците. Сега казвай – къде се намира далмотската миниатюра в момента?

Мерик погледна картата и не можа да сдържи усмивката си – хитрата си усмивка. Миниатюрата тъкмо напускаше блатистите покрайнини на залива на Веняса.

– Все още не е отплавал – обяви той и в гърдите му се надигна жизнерадостна надежда, – но ще те уведомя в мига, щом го направи. Хермин – той потупа гласовещия по рамото с ръце; старият моряк потрепери. – Вече може да приключиш разговора. Райбър? – Мерик отмести очи към вратата и се усмихна още по-широко. – Покани този фон Хастрел веднага.

* * *

След като се изкъпа, Сафи последва непознатата кафявокоса прислужница до стаята си, където онази я облече в сребристобялата рокля, избрана от Матю. След това тя омая косите ѝ в подредени къдрици, чиято лъскава игривост грееше на залеза.

Чувството да те обличат и да те обгрижват беше необичайно – Сафи не го беше изпитвала от над седем години. Чичо Ерон не можеше да си позволи повече от няколко прислужници в имението на Хастрел, така че единствените моменти, в които Сафи беше разполагала със собствена прислужница, беше по време на годишното пътуване до Прага.

Чичо Ерон може и да беше опозорен ад-бард, понижен в чин един бог знае защо – а после назначен временно за дом, докато Сафи станеше годна да поеме, – но все пак плащаше данъците си – точно според желанието на Хенрик. Всяка година Ерон и Сафи посещаваха карторската столица, за да предадат скромните си спестявания и да се закълнат във вярност на император Хенрик.

И всяка година беше ужасно.

Сафи винаги се оказваше по-висока от момчетата, както и по-силна, а другите момичета винаги и шепнеха нещо за пиянството на чичо ѝ и се присмиваха на старите ѝ рокли.

Не срамът обаче правеше пътуването нетърпимо. Беше страхът.

Страхът от ад-бардовете. Страх, че ще разпознаят, че Сафи е еретичка – че е веровещица.

Всъщност, ако принц Леополд – или Поли, както го наричаше Сафи винаги – не я беше вземал под крилото си при всяко посещение, тя беше убедена, че ад-бардовете вече щяха да са я заловили. В края на краищата нали задачата на тяхната Бригада беше да надушват необозначените еретици.

А по заповед на краля имаха право да обезглавят заловените еретици, ако изглеждаха опасни или не искаха да съдействат.

„Поли сигурно ще е там тази вечер“, помисли си Сафи, докато се оглеждаше в тясното огледало до леглото. Бяха изминали осем години, откакто за последен път се беше измъкнала заедно с него, за да разгледат необятната имперска библиотека. Нямаше представа как щяха да стоят дългите му, светли мигли и буйните руси къдрици на двайсет и една годишен мъж.

Тя със сигурност се беше променила, а светлата рокля го подчертаваше. Стегнатият корсет акцентираше върху силните ѝ корем и хълбоци. Жилавите ѝ ръце личаха под прилепналите дълги ръкави, корсетът загатваше и леко извитите ѝ форми, а свободните поли придаваха на ханша ѝ женствена заобленост. Свободно пуснатите кичури бяха като рамка за извивката на челюстта ѝ. И за бляскавите ѝ очи.

Гилдмайстор Аликс и прислугата му този път бяха надминали себе си.

Щом прислужницата се оттегли – след като разстла на леглото удивителна бяла пелерина, – Сафи се спусна към торбата и извади книгата на Изьолт за карауените. После отиде до прозореца, под който каналите грееха като пламъци на залязващото слънце.

Над синята корица на книгата се носеше ефирна розова светлина и щом Сафи я разгърна, страниците с шепот се отвориха на трийсет и седма страница. Пред очите ѝ проблесна бронзов крилат лъв, който бележеше последната страница, която беше чела Изьолт.

Тя бързо прегледа текста – изброяваше разредите карауенски монаси.

Вратата на стаята се отвори с трясък и тя едва сколаса да пъхне книгата обратно в торбата, преди чичо ѝ да пристъпи вътре.

Дом Ерон фон Хастрел беше висок мъж – мускулест, с едър кокал като Сафи. За разлика от нея обаче сламенорусата му коса беше обагрена в сребристосиво, а под кръвясалите му очи имаше морави торбички. Навремето може и да беше се прославил като войник, но сега беше обикновен пияница.

Ерон спря на няколко крачки от нея и се почеса по темето. Косата му щръкна във всички посоки.

– В името на Дванайсетте – провлачи той, – защо си толкова бледа? Изглеждаш, сякаш Пустотата те е пипнала.

Ерон вирна брадичка, но тя успя да забележи едва доловимото поклащане на тялото му.

– Май се притесняваш за бала довечера.

– Както и ти – отговори тя. – Иначе защо ще се напиваш още преди вечеря.

Устните на Ерон се разтеглиха в усмивка – учудващо будна усмивка.

– Ето това е моята племенница.

Той прекоси стаята, погледна навън през прозореца и се заигра с тънката златна верижка, която не сваляше от врата си.

Сафи прехапа устни, осъзнавайки с жал, че както винаги в гърдите ѝ зейна дупка при вида на чичо Ерон. Въпреки че във вените ѝ течеше същата синя кръв – на Хастрел, – двамата си бяха чужди.

А когато Ерон беше пиян – какъвто бе случаят през повечето време – вещерските умения на Сафи не долавяха нищо. Нито истината, нито лъжата, нито някаква реакция – сякаш щом потечеше, виното отмиваше човека, който беше той.

Между тях стоеше – и винаги щеше да стои – стена от камък и мълчание.

Тя изпъна рамене и прекрачи до чичо си.

– Е, защо съм тук, чичо? Матю каза, че плановете ти засягат Великата война. Какво точно си намислил?

Ерон се изсмя дрезгаво.

– Значи Матю се е изпуснал, а?

– От вещерските ми умения ли имаш нужда? – продължи Сафи. – За това ли става дума? Някакъв пиянски кроеж, за да си върнеш честта на ад-бард...

Не - думата отекна решително, категорично. – Това не е пиянски кроеж, Сафия. Далеч не.

Ерон облегна ръце на стъклото и старите белези от изгорено по пръстите и кокалчетата му се опънаха.

Сафи мразеше белезите. Докато растеше, беше гледала белите петна милион пъти. Как се свиваха около кана с вино, или пощипваха задника на някоя уличница. Белезите бяха единственото, което тя знаеше за чичо си – единственото прозорче към миналото, – и всеки път, щом ги видеше, неизбежно я обземаше страх, че това бъдеще чака и нея; неутолима жажда за нещата, които никога нямаше да постигнат.

Ерон копнееше за честта си.

Сафи – за свободата си.

Свободата от титлата ѝ, от чичо ѝ и от ледените, мразовити зали на Хастрел. Свободата от страха от ад-бардовете и обезглавяването. Свободата от вещерството и от цялата Карторска империя.

– И представа си нямаш какво беше във войната – поде Ерон с отнесен тон, сякаш и неговият ум се беше съсредоточил върху старите белези. – Армиите помитаха цели села, флотилиите потапяха чуждите кораби, вещиците можеха да те подпалят само с мисъл. Всичко, което обичаш, изчезва, Сафия... в кръв. Скоро обаче ще научиш. Ще научиш в пределно ясни подробности – освен ако не направиш онова, което те помоля. След тази вечер можеш да изчезнеш завинаги.

В стаята се възцари мълчание... след което Сафи отпусна челюст.

– Чакай... мога да изчезна?

– Да.

Той се усмихна почти тъжно и пак се заигра с верижката си. Когато заговори отново, първите искрици истина – и топлина от щастие – се надигнаха в гърдите на Сафи.

– След като изиграеш ролята на танцуващата, пиеща домна – поде той, – и го направиш така, че всички империи да видят... След това си напълно свободна да си идеш.

„Свободна да си идеш.”

Думите зазвънтяха във въздуха като последната нота от бурна симфония.

Тя залитна назад. Умът ѝ не можеше да го побере... вещерската ѝ природа също. Думите на Ерон трептяха и изгаряха от истинност.

– Защо – поде тя предпазливо с опасението, че една погрешна дума би изличила всичко, което бе казал чичо ѝ -би ме оставил да си тръгна? Нали се очаква да стана домна на земите на Хастрел?

– Не точно.

Той вдигна ръка над глава и се облегна на стъклото. В позата му имаше някаква необичайна отстъпчивост. Беше свалил верижката и сега тя висеше между пръстите му.

– Скоро титлите няма да имат значение, Сафия, а и да си признаем – нито ти, нито аз някога сме очаквали от теб наистина да поемеш земите ни. Не си създадена за водач.

– А ти си? – наежи се тя. – За какво ми беше да уча цял живот, ако си планирал това от самото начало? Можеше просто да си ида...

– Не планирах това – прекъсна я той и раменете му се стегнаха. – Но нещата се променят, когато на хоризонта се зададе война. Освен това нима съжаляваш за всички уроци и тренировки, които получи? – той кривна глава на една страна. – Сблъсъкът ти с Гилдмайстора на златото едва не съсипа всичките ми планове, но все пак успях да опазя вечерта. Сега от теб се иска единствено да се държиш като лекомислена домна за една-единствена вечер, след което със задълженията ти е свършено. Завинаги.

Сафи запръхтя в смях.

– Това ли е? Искаш само това? Винаги ли си искал само това от мен? Прости ми, но не ти вярвам.

Той повдигна рамене равнодушно.

– Не е нужно да ми вярваш, но какво говори магията ти ?

Вещерската природа на Сафи жужеше истинно, а зад ребрата си тя чувстваше топлина. Въпреки това беше изключено да приеме историята му. Всичко, което бе искала някога, внезапно ѝ беше предоставено на тепсия. Изглеждаше твърде, твърде хубаво, за да е истина.

Ерон изви русата си вежда, очевидно развеселен от смаяното ѝ изражение.

– Щом камбаните ударят в полунощ, Сафия, кръвовещият няма да бъде проблем. Тогава ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила. Макар че... – Той замълча, а погледът му се изостри; от пиянството не беше останала и следа. – Ако беше пожелала, Сафия, можеше да определиш облика на света. Имаш нужното образование – погрижих се за това. За съжаление – той разпери покритите си с белези ръце и опъна верижката, – явно ти липсва предприемчивост.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю