Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 25 страниц)

– Ако ми липсва предприемчивост – прошепна Сафи, преди да успее да задържи думите си, – то е защото ти си ме възпитал така.

– Твърде вярно. – Ерон ѝ се усмихна печално, но искрено. – Само че недей да ме мразиш за това, Сафия. Обичай ме... – Той разтвори вяло ръце. – И се страхувай от мен. Както прави един Хастрел, в крайна сметка. Сега довърши тоалета си. Тръгваме на следващия удар на камбаните.

Без нито дума повече, той я подмина и излезе от стаята. Тя го проследи с очи. Застави се да проследи отсечената му походка и широкия гръб.

За няколко изпепеляващи секунди Сафи се поддаде на несправедливото му отношение. Безхаберна? Непредприемчива? Може би беше вярно, когато се отнасяше за живота в замръзналия замък в света на жадни за власт благородници и бдителни ад-бардове, но не и когато ставаше дума за живота им с Изьолт.

Сафи отново извади книгата за карауените и я отвори. Пиестрата блесна насреща ѝ като разцъфнала роза на залеза. Точно тази страница беше важната, а Сафи просто трябваше да се досети защо...

Тя прокара пръст по чиновете и разредите монаси. Монах-наемник, Монах-учител, Монах-пазител, Монах-занаятчия... Пръстите ѝ застинаха над Монах-лечител. Именно монахиня-лечителка беше намерил Изьолт, когато беше избягала от племето си. Беше се загубила на един кръстопът северно от Веняса, а загрижената лечителка ѝ беше помогнала да намери пътя.

Старият кръстопът пък беше до фара, който момичетата използваха сега. Изьолт явно беше намислила да напусне Веняса и да се върне в обичайното им скривалище.

Сафи пусна книгата и отметна глава. Все още не можеше да иде там – първо трябваше да изтърпи вечерта. Трябваше да се отърве от кръвовещия по петите си и да приключи веднъж завинаги с чичо си. После, без да се тревожи, че някой някога може да тръгне след нея, щеше да се насочи на север от града и да открие нишкосестра си.

Тя издиша рязко, сведе глава и премести тяло пред огледалото. Ерон искаше послушна домна, нали така? Е, Сафи щеше да му я даде. През цялото ѝ детство карторските благородници я бяха смятали за тихо, притеснително дете, което се свиваше страхливо зад чичо си, докато потропваше с пръстите на краката, а прасците му потръпваха.

Тя обаче вече не беше онова момиченце, а ад-бардовете нямаха власт в тази империя. Така че тя изду гърди и със задоволство забеляза как роклята подчертава раменете ѝ. И как късите ръкави разкриваха покритите с мазоли длани -досущ като войнишки.

Гордееше се с ръцете си и нямаше търпение домовете и домните да се вперят в тях втрещено. Искаше благородниците да усетят пръстите ѝ, груби като пясъчник, когато танцуваше с тях.

За една нощ щеше да поеме ролята на Домна на Картера. По дяволите, беше готова да бъде проклета императрица, ако това щеше да я върне при Изьолт и да прогони кръвовещия.

След тази вечер Сафия фон Хастрел щеше да бъде свободна.

ОСЕМ

Изьолт се втренчи в тъмната грива на петнистата си кобила, стиснала юздите в една ръка. Беше вдигнала високо другата в неуспешен опит да спре кървенето на раната.

Каналът до нея хвърляше оранжеви отблясъци на залязващото слънце, а вонята на Веняса най-сетне беше започнала да отслабва в ноздрите ѝ – заедно с горещината на деня. Не след дълго Изьолт щеше да напусне окончателно влажните мочурища и да навлезе в дивите ливади, които заобикаляха номатския ѝ дом. Облаците комари щяха да я погълнат, а конските мухи щяха да си устроят пир.

Стълпотворението, което се лееше през източния пропускателен пункт на стражата, ѝ беше позволило да се изплъзне от столицата незабелязано. После, щом пътищата се опразниха, тя се беше метнала на новия си превоз и беше пришпорила кобилата в бърз галоп.

Раната на дланта ѝ не беше спряла да кърви, затова тя бе откъснала маслиненозеления кант на полата си и го беше увила около ръката си. Щом кръвта се просмучеше през плата, тя късаше ново парче. Стягаше раната още по-плътно и вдигаше ръка още по-високо.

„Само нощта“, не спираше да си повтаря – напев, който трещеше в четиритактовия ритъм на галопиращата кобила, а после в тритактовия лек галоп. Накрая, на две левги от пределите на града, щом кобилата потъмня от пот, Изьолт намали ход до двутактов тръс. „Една нощ, една нощ.“

Под ударното напомняне пулсираше отчаяната надежда, че не беше поставила Сафи в някаква опасност, насочвайки я към стария фар. Светкавичните планове не бяха силната ѝ страна, а съобщението по Хабим беше именно това. Необмислено. Прибързано.

Накрая тя достигна до познатата кория от елши и накара кобилата да намали до ходом, след което се изхлузи от седлото. Горната част на бедрата ѝ гореше, а кръстът ѝ стенеше. Не беше яздила от седмици, а толкова бързо – от месеци. Зъбите ѝ все още тракаха от галопа. Или пък това беше жуженето на цикадите в глогините.

Виещата се сред тревите пътечка, по която тръгна, изглеждаше като проправена от дивите животни, но Изьолт знаеше отлично какво е: номатски път.

Вече се движеше по-бавно, като внимаваше да не пропусне номатските знаци по пътя си. Забита в прахта пръчка, сякаш случайно – това означаваше капан за ноктозъба мечка на следващия завой на пътеката. Туфа „диви“ петунии вляво от пътеката означаваше разклонение някъде напред – източният път водеше до облак отрововещерска омара, западният – до селището.

Тази пътека щеше да попречи на кръвовещия да я проследи – завинаги. После, след няколко часа зад дебелите стени на селището, тя отново щеше да тръгне на път, за да се срещне със Сафи.

Въпреки че Далмотскаъа империя на теория разрешаваше на номатците да живеят както искат – стига керваните им да се държаха на поне трийсет километра от градовете, -ги смятаха за „животни“. Не се Ползваха от закрилата на закона, но трябваше да се справят със сериозната ненавист на далмотийците. Така че твърдението, че миденците не приемаха външни хора с отворени обятия беше меко казано. Те бяха едно от малкото номатски племена, които се бяха установили и бяха изоставили пътуването, бяха намерили безопасно място тук и го бранеха ожесточено.

Стените бяха дебели, а стрелците – точни, така че ако кръвовещият някак успееше да намери пътя дотук, щеше да завари цял сандък назъбени стрели.

Миденците се стараеха да задържат собствените си хора зад стените със същото дръзновение, с което отблъсваха външните хора. Ако някой напуснеше селището, го обявяваха за „друг“ – нещо, което никой номатец не искаше да стане, дори Изьолт.

Най-сетне тя разпозна пред себе си дъбовете – черни и заплашителни в нощния мрак, – които прикриваха стените на селището, и спря. Това беше последният ѝ шанс да избяга. Можеше да се обърне и да прекара остатъка от живота си, без да вижда племето – макар че този остатък вероятно щеше да бъде кратък с кръвовещия по петите ѝ.

Луната изгряваше на изток и я огряваше ясно за всички. Тя беше навила плитката си и я беше вързала под шала. Номатските жени стрижеха косите си на нивото на брадичката; косата на Изьолт се спускаше до половината на гърба ѝ. Трябваше да я скрие.

– Име – разнесе се глас на гърления номатски език.

Отляво на Изьолт премигна враждебна стоманеносива нишка, а в дърветата се откроиха бегло силуетите на стрелци.

Тя вдигна ръце примирително с надеждата превръзката на дланта ѝ да не се вижда много.

– Изьолт – извика. – Изьолт дет Миденци.

Дъбовите листа прошумоляха; клоните заскърцаха.

Изникнаха нови нишки, които се раздвижиха, щом стражарите тръгнаха по дърветата си, за да се съберат и да решат. Миговете отшумяваха болезнено бавно. Сърцето на Изьолт закънтя между дробовете ѝ и отекна в ушите ѝ, а кобилата тръсна глава. После затъпка на място. Трябваше да я разтрие.

Викът разцепи нощното небе.

Две врабчета се вдигнаха във въздуха.

После долетя нов вик, от гърло, което Изьолт познаваше – и я обзе усещането, че пропада. Че лети надолу от някой планински връх, а стомахът ѝ се свива на топка, докато земята се приближава стремително.

„Покой – изкрещя тя наум. – Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката!“

Обаче не успя да намери покой. Не и преди да чуе стържещия звук на огромната порта. После по земята проехтяха стъпки и един силует в черните одеяния на нишковеща се втурна срещу нея.

– Изьолт! – извика майка ѝ.

По лицето ѝ – почти неразличимо от това на Изьолт -потекоха сълзи. Престорени сълзи, разбира се, тъй като истинските нишковещи не плачеха, а Гречя беше точно това -истинска нишковеща, Изьолт едва успя да си помисли колко дребна изглеждаше майка ѝ – стигаше едва до носа ѝ, – преди жената да изпука ребрата ѝ в мощна прегръдка. В ума на Изьолт се завъртя една-единствена мисъл. Или по-скоро молитва – кръвовещият да се задържи наистина, наистина далеч.

Оказа се, че да премине през огряното от луната миденско селище е едновременно по-лесно и по-трудно от очакваното за Изьолт.

По-лесно, защото макар че в трите години от последното ѝ посещение при племето не се беше променило почти нищо, всичко изглеждаше по-малко, отколкото в спомените ѝ. Дървените стени около селото бяха посивели от времето точно както си спомняше, но сега не ѝ изглеждаха толкова непреодолими. Бяха просто... високи. Ако не бяха номатската пътека и стрелците по дърветата, стената щеше да е дреболия за кръвовещия.

Овалните жилища, построени от камъни, кафяви като калта, върху която бяха положени, напомняха макети. Къщи-играчки с тесни, ниски вратички и прозорчета с кепенци.

Дори дъбовете, растящи нарядко из шейсетте декара на селището, ѝ се сториха по-проскубани отпреди. Не бяха достатъчно големи и здрави, за да се покачи в клоните им, както правеше навремето.

Преходът сред племето беше по-труден от очакванията ѝ заради хората – и по-точно, заради нишките им. Докато вървеше след майка си към дома им в центъра на селото, кепенците се отваряха широко и отвътре надничаха любопитни семейства. Нишките им бяха странно увиснали, сбръчкани като стара кърпа.

Изьолт потръпваше всеки път, щом нечий силует се покажеше иззад ъгъла или щом някоя врата зейнеше. Всеки път обаче тя установяваше, че не разпознава огрените от луната лица, които я разглеждаха.

Не звучеше логично. Нови хора в племето? Нишки, избледнели почти до невидимост?

Когато най-сетне стигнаха до овалния дом на майка ѝ, той ѝ се стори също толкова причудливо малък, колкото всичко останало. Въпреки че в дома на Гречя стояха същите оранжеви черги, на същите подове от широки дъски от детството ѝ, всичко беше изключително малко.

Работният плот, който едно време ѝ беше до кръста, сега стигаше само до средата на бедрото – както и масата за хранене под източния прозорец. Зад печката имаше вратичка, която водеше до вкопаната изба. Тя изглеждаше толкова тясна, че Изьолт не беше сигурна дали изобщо би могла да се промъкне долу.

При двете ѝ посещения тук – само за по една нощ – избата ѝ се беше сторила ужасяваща и потискаща в сравнение с просторния таван на Матю. А и след като се беше сдобила със свое собствено легло, сламеникът, който винаги беше споделяла с майка си, ѝ се беше сторил тесен. Като в затвор.

– Ела.

Гречя я стисна за китката и я дръпна към четирите ниски столчета около печката – обичайна мебел за дома на нишковещите. Наложи се Изьолт да потисне нуждата да изтръгне ръка от пръстите на майка си. На допир Гречя беше още по-студена, отколкото в спомените ѝ.

И, разбира се, майка ѝ не забеляза окървавените превръзки на дланта на дъщеря си – или пък ги беше забелязала, но не я интересуваха. Изьолт не можеше да разгадае чувствата ѝ, защото нишковещите не виждаха нито собствените си нишки, нито тези на другите нишковещи. А и Гречя открай време беше далеч по-опитна в прикриването на чувствата си от нея самата.

На мъждивата светлина на лампите обаче Изьолт успя да види поне, че лицето на майка ѝ почти не се беше променило за три години. Може би беше малко поотслабнало, може би около често стиснатите ѝ устни бяха изникнали още няколко бръчици, но това бяха единствените разлики.

Гречя най-сетне пусна китката ѝ, дръпна близкото столче и го сложи пред огнището.

– Седни, докато разсипя боргшата. Днес е с козе месо -надявам се все още да го обичаш. Мърльо! Ела! Мърльо!

Дъхът на Изьолт секна. Мърльо. Старото ѝ куче.

„Туп-туп-туп“, чу се по стълбите към къщата и той се появи – стар, проскубан, подтичващ накриво.

Изьолт се изхлузи от столчето. Коленете ѝ се отпуснаха на чергата и тялото ѝ се загря от щастие. Тя разтвори обятия, старата червена хрътка се затича към нея и... се метна върху ѝ, въртейки опашка и завирайки посивялата си муцуна в косата ѝ.

„Мърльо“, помисли си Изьолт. Страхуваше се да произнесе името му. Опасяваше се, че заекването щеше да се върне при този неочакван прилив на чувства. Противоречиви чувства, в които не искаше да навлиза, които не искаше да тълкува. Ако Сафи беше тук, щеше да разбере как се чувстваше.

Тя почеса дългите му уши. Върховете им бяха посипани с мънички парченца от нещо като магданоз.

– Ти да н-не си ял от боргшата?

Изьолт се върна на столчето, без да престава да го гали по муцуната, като умишлено не обръщаше внимание колко помътнял беше погледът му. И колко сиво имаше по муцуната си.

Разнесе се напевен глас.

– О... Ти наистина си си дошла!

Пръстите на Изьолт замръзнаха на врата на Мърльо. Вътрешността на очите ѝ запулсира и помещението и муцуната на кучето се размазаха. Може би ако се престореше, че не забелязва Алма, момичето просто щеше да се стопи в Пустотата.

Нямаше този късмет. Алма изскочи на прага и се хвърли към нея. Подобно на Гречя и тя беше в традиционните черни одежди на нишковеща, които бяха стегнати в гърдите, но се отпускаха около раменете, талията и краката.

– Луната майка да ме опази, Изьолт! – зяпна Алма и зелените ѝ очи проблеснаха изненадано изпод дългите мигли. – Вече изглеждаш досущ като Гречя!

Изьолт замълча. Гърлото ѝ беше сковано от... от нещо. Може би яд, каза си. Не искаше да изглежда като Гречя -истинска нишковеща, каквато Изьолт никога нямаше да стане. Освен това се ядоса, че Мърльо размаха опашка. И побутна с глава коляното на Алма. Обърна се към Алма и обърна гръб на Изьолт.

– Вече си жена – добави Алма и се тръшна на едно столче.

Изьолт кимна отсечено и измери бързо другата нишковеща с очи. Алма също беше станала жена. При това красива – нищо чудно. Дългата ѝ до брадичката черна като въглен коса беше гъста, лъскава... съвършена. Имаше малка талия, изящен ханш, изобщо цялото ѝ тяло беше женствено и... съвършено.

Алма открай време беше съвършената нишковеща. Съвършената номатска жена. Само че когато очите на Изьолт се спряха на ръцете ѝ, тя забеляза дебели мазоли.

Тя дръпна дланта ѝ към себе си.

– Упражнявала си се с меч.

Алма стрелна Гречя крадешком с очи. Майка ѝ кимна бавно.

– С абордажна сабя – призна момичето. – Упражнявам се в бой с нея от няколко години.

Изьолт пусна китката ѝ. Разбира се, че ще се научи да се дуелира. Разбира се, че ще бъде съвършена и в това. Нямаше да се намери нещо, което Изьолт да прави по-добре -сякаш щом тя решеше да подобри някое свое умение, Луната майка следеше Алма също да го усвои... и да постигне съвършенство в него.

Когато беше станало ясно, че Изьолт така и няма да се научи да прави нишкокамъни или да владее достатъчно добре чувствата си, от резервна нишковеща от преминаващото номатско племе Алма се беше превърнала в истинската обучаваща се нишковеща на селището на миденците. Щом Гречя остарееше твърде много, за да предвожда племето, Алма щеше да поеме нещата.

В номатските кервани работата на нишковещата беше да обединява нишкородовете, да урежда сватби и приятелства и да разплита становете на живота на хората. Някой ден Алма щеше да приложи магията си, за да застане начело на миденците, точно както го правеше Гречя в момента.

– Ръката ти – обади се Алма. – Ранена си!

– Нищо ми няма – излъга Изьолт и мушна ръка в полите си. – Вече не кърви.

– Все пак почисти раната – намеси се Гречя с непроницаем тон.

Изьолт присви нос. Ето я, с две жени, чиито нишки не можеше да види. Преди обаче да поиска миг спокойствие, за да обмисли всичко – връщането си у дома, кръвовещия по петите ѝ, съвършенството на Алма, – някакъв мъж пъхна чернокосата си глава през вратата.

– Добре дошла у дома, Изьолт.

По гръбнака ѝ пробягаха паяци. Алма стегна пръсти около врата на Мърльо... а Гречя пребледня.

– Корлант... – започна тя, но мъжът я прекъсна, като промуши и остатъка от длъгнестото си тяло вътре.

Корлант дет Миденци почти не се беше променил от последния път, когато го беше видяла Изьолт. Косата му може и да беше пооредяла и леко сивееше отстрани, но бръчките над веждите му бяха все така дълбоки – успоредни ивици, породени от склонността винаги да изглежда леко удивен.

И в момента изглеждаше леко удивен – вдигнал високо вежди, впил блестящите си очи в лицето ѝ. Той се приближи до нея, а Гречя не се и опита да го спре. Вместо това Алма скочи на крака и изсъска на Изьолт:

– Стани.

Тя се изправи, макар че не разбираше защо е длъжна да го прави. Гречя беше предводителка на племето, не този сладкогласен пурист, който сееше разногласия още в детството ѝ. Защо не седнеше той?

Корлант спря пред нея. Нишките му проблясваха със зелено любопитство и охрено подозрение.

– Помниш ли ме?

– Разбира се – отвърна тя, скръсти ръце в полите си и вдигна глава, за да го погледне в очите.

За разлика от останалите членове на племето, той беше висок точно колкото си спомняше и дори носеше същата мрачна кафява роба и същия зацапан златен синджир около врата си.

Несполучлив опит да си докара вид на пуристки духовник. Изьолт вече беше видяла достатъчно истински духовници, обучени в истински пуристки средища, и ѝ беше ясно колко далеч е Корлант от тях.

Въпреки това обаче Алма и Гречя явно му засвидетелстваха почит. И си разменяха тревожни погледи зад гърба му, докато той оглеждаше Изьолт.

Той закрачи наперено около нея, изследвайки я с поглед. Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.

– Външният свят е оставил оттенъка си върху теб, Изьолт. Защо се върна?

– Този път възнамерява да остане – вметна Гречя. – Отново ще заеме мястото си като моя чиракиня.

– Значи си я очаквала? – нишките на Корлант потъмняха враждебно. – Не си го споменавала пред мен, Гречя.

– Не беше сигурно – изчурулика Алма и грейна жизнерадостно. – Добре знаете, че Гречя не обича да разтяга тъканта на селището, ако може да го спести.

Корлант изсумтя и премести вниманието си на Алма. Нишките му отново се засукаха в охрено подозрение, а дълбоко под него – сластно люляково. После очите му пронизаха Гречя и сластта изригна ярко.

Стомахът на Изьолт се сви. Когато замина, нещата не стояха така. В детството ѝ Корлант беше досадник, който дърдореше за опасностите и греховете, свързани с вещиците. И непрекъснато повтаряше, че истинската отдаденост на Луната майка се състои в отказването от магията. И в изкореняването ѝ.

Изьолт обаче не му обръщаше внимание, както правеха и останалите от племето. Вярно, Корлант се навърташе покрай дома им и умоляваше Гречя да се заинтригува от него. Дори я беше попитал не иска ли да му стане съпруга – макар че тя не можеше да се жени. В номатските племена можеха да се женят само сърценишките, а нишковещиците нямаха сърценишки.

Отначало Гречя пренебрегваше опитите му да се сближат. След това беше обяснила разумно, посочвайки племенните закони на номатците, както и правилата на Луната майка. По времето, когато Изьолт напусна племето обаче, Гречя вече заключваше вратите нощем с железни катинари и плащаше на двама местни в сребро, за да държат коварния Корлант далеч.

При последното ѝ посещение обаче Корлант беше изчезнал – тя беше решила, че си е тръгнал завинаги. Явно обаче случаят не беше такъв – и явно нещата се бяха променили. По някакъв начин той държеше козовете.

– Предупредих племето за пристигането на Изьолт -рече той и изпъна гръб до пълната си височина. Главата му почти опря в тавана. – Добре е скоро да започнем Приветствието.

– Колко си съобразителен – рече Гречя.

Изьолт обаче забеляза потръпването на челюстта на майка си. Гречя беше уплашена. Истински уплашена.

– Завръщането на Изьолт ме разсея – продължи тя – и съвсем забравих за Приветствието. Ще трябва да я преоблечем...

– Не – отсече Корлант.

Той се врътна отново към Изьолт; в очите му грееше жестокост, а нишките му отново станаха враждебни.

– Нека племето я види точно каквато е – опетнена от външния свят.

Той подръпна чирашкия ръкав на Изьолт и тя се насили да склони глава.

Може и да не беше способна да разчете майка си или Алма, но разчиташе Корлант. Той искаше контрол; искаше подчинението ѝ, затова коленете ѝ изпукаха в непохватен реверанс, а тя успя да изкурка. Стонът поде от стомаха ѝ и тя стисна корем с ръце.

Звучеше ужасяващо престорено и за частица от секундата Изьолт за пореден път си каза, че Сафи трябваше да е тук с нея. Тя щеше да се справи с това, без да ѝ мигне окото.

Обаче Алма не даде да се разбере, дори да беше доловила, че Изьолт се преструва. Просто се завтече към нея.

–Добре ли си?

– Лунният ми цикъл – простена Изьолт.

Тя кръстоса очи с Корлант и със задоволство забеляза, че нишките му вече бяха побледнели от погнуса.

– Нуждая се от нови превръзки за кръвта.

– Ох, горката! – викна Алма. – Имам разтвор от малинови листа за целта.

– Трябва да изгорим превръзките ти и да ти намерим чисти дрехи – вметна и Гречя и се извърна към Корлант, който – за почуда и радост на Изьолт – отстъпваше. – Бихте ли затворили вратата на излизане, духовник Корлант, ще се заемем с Приветствието съвсем скоро. Отново ви благодаря, че уведомихте племето за завръщането на Изьолт.

Веждите на Корлант скочиха високо, но той не поде спор... не каза нито думичка, а просто излезе навън и блъсна вратата след себе си. Врата без катинари, само с избеляло, очукано дърво на мястото, където преди беше стояло желязото.

– Доста съобразително – просъска Алма на Изьолт без следа от предишната си жизнерадост. – Всъщност нямаш цикъл, нали?

Изьолт поклати глава, а Гречя я стисна здраво над лакътя.

– Трябва да действаме бързо – прошепна тя. – Алма, дай на Изьолт една от своите рокли и потърси землевещерския лечебен мехлем заръката ѝ. Изьолт, свали си кърпата. Трябва да ти оправим косата.

– Какво става? – Изьолт се постара да звучи спокойно въпреки усилващите се удари под ребрата ѝ. – Защо Корлант ръководи всичко? И защо го нарече духовник Корлант?

– Ш-ш-шт – рече Алма. – Никой не бива да чува.

След това тя претича до люка към избата и изчезна под дъските.

Гречя дръпна Изьолт към тезгяха.

– Всичко се промени. Сега Корлант стои начело на племето. Използва вещерството си, за да...

– Вещерство? – прекъсна я Изьолт. – Нали е пурист?

– Не точно.

Майка ѝ се обърна към масата и избута камъните и кълбата разноцветни нишки встрани – търсейки един бог знае какво.

– Правилата доста се затегнаха, откакто замина – продължи тя. – Откакто тръгнаха слуховете за Кукловода, а пръсванията зачестиха, Корлант започна да се вклинява все по-дълбоко в племето. Разчита на страха им и го раздухва в буен огън.

Изьолт премигна смаяно.

– Какво е „Кукловода“?

Майка ѝ не отговори, а очите ѝ най-сетне се спряха на онова, което търсеше – ножици. Тя ги грабна в ръка.

– Трябва да отрежем косата ти. Просто... приличаш твърде много на човек отвън. Тоест – ако вярваме на Корлант, – твърде много на Кукловода. Слава на Луната майка, че беше достатъчно съобразителна да скриеш глава – може да се престорим, че косата ти е била къса от самото начало.

Гречя направи знак на Изьолт да седне.

– Трябва да убедим племето, че си безопасна. Че не си друга.

Тя прикова очи в тези на Изьолт; възцари се тежко мълчание.

После Изьолт кимна и си каза, че не ѝ пука. Това беше просто коса – винаги можеше да си я пусне отново. Не значеше нищо. Животът ѝ във Веняса беше приключил; трябваше да изостави това минало.

Затова тя седна, ножиците заскърцаха над първия кичур коса и всичко свърши. Нямаше връщане назад.

– Колкото и да се преструва на пурист – поде Гречя и възприе същия равен глас, с който беше отрасла Изьолт, – Корлант е пустовещ. Клетвовещ. Разбрах го малко след последното ти посещение. Забелязах, че когато е около мен, нишките на света стават по-бледи. Ти не го ли забеляза?

Изьолт кимна утвърдително – а по шията ѝ пробяга ледена тръпка. Посивелите нишки на племето бяха дело на Корлант. Дори не знаеше, че подобно нещо е възможно.

– Щом осъзнах какъв е той – продължи Гречя – и щом усетих как силата му изтощава моята, реших, че може да използвам това срещу него. Заплаших, че ще кажа на племето какъв е... В отговор обаче той заплаши, че ще отнеме напълно вещерските ми способности.

– В крайна сметка просто нахлузих примката около собствената си шия, Изьолт, защото след този разговор Корлант заплашваше да заличи магията ми всеки път, щом искаше нещо от мен.

Гречя говореше толкова делово – сякаш „нещото“, което искаше Корлант, беше просто купа боргша, или да изведе Мърльо на разходка. Изьолт обаче знаеше, че не беше така. Помнеше защо Корлант се криеше в сенките край кокошарника и наблюдаваше Гречя през прозореца. Как пулсиращите му лилави нишки ѝ показаха твърде рано какво означава „сласт“.

Да я пази богинята, какво ли щеше да се случи с Изьолт, ако не беше напуснала селището? Колко близо беше стигнала до момента, в който щеше да си нахлузи примка като тази на майка си?

Въпреки шестте и половина години, в които Изьолт беше точила умишлено и целенасочено ненавистта си, тя изпита чувството, че в гръдната ѝ кост се забива нож. „Вина – обяви умът ѝ. – И съжаление за майка ти.“

Невероятно – Корлант е бил клетвовещ от самото начало. Способен да унищожи нечия магия с лекотата, с която Изьолт виждаше нишките му. И това вещерство беше свързано с Пустотата – поредния мит, който се беше оказал истина.

Изьолт изпусна въздишка, като внимаваше да не раздвижи глава, докато Гречя работеше с ножиците: щрак-щрак-щрак.

– Ка-какво... – започна тя и се ужаси от заекването си.

Мигновено почувства неодобрението на майка си, мигновено долови неизбежния укор: „Контролирай езика си.

Контролирай ума си. Една нишковеща не заеква“.

– Какъв – изтърси тя най-накрая – е този Кукловод?

– Млада нишковеща.

Ножиците тракаха по косата на Изьолт – по-силно, по-бързо. Косата ѝ се сипеше по пода като пясък.

– Всеки от преминаващите номатски кервани разказва историята различно, но основата си остава непроменена. Нишковеща, която не може да прави нишкокамъни, не може да контролира чувствата си и... и е изоставила племето си.

Изьолт преглътна сухо. Този Кукловод определено звучеше познат.

– Говорят, че за разлика от нашата ефирна връзка с нишките – продължи Гречя, – способностите на това момиче идват от Пустотата. Казват, че има власт над пръснатите. Че командва огромна армия от тях... а в най-зловещата версия на историята дори умее да връща живота на мъртвите.

Студ скова раменете на Изьолт.

– Как?

– Прекъснатите нишки – отвърна тихо Гречя. – Твърди, че има власт над нишките на пръснатите. Да ги вие според волята си, дори след като те са умрели.

– Трите черни нишки на пръснатите – прошепна Изьолт, а ножиците внезапно спряха да щракат.

В същия миг Алма изпълзя от избата, стиснала в едната си ръка черна рокля, а в другата – бели превръзки за раната. Тя стигна до печката пъргаво и отвори желязната вратичка.

Гречя обърна лице към Изьолт.

– Знаеш за прекъснатите нишки?

– Виждала съм ги.

Гречя опули очи, а лицето ѝ пребледня.

– Не бива да казваш на никого за това, Изьолт. На никого. С Алма мислехме, че са измислица. Че тази, Кукловода, – както и Корлант, – ги използват, за да плашат хората.

Устата на Изьолт пресъхна.

– Значи вие не ги виждате тези нишки?

– Не. А сме виждали пръснати.

– А-аз не м-мога да правя нишкокамъни... – зареди Изьолт. – Тогава з-защо трябва точно аз да виждам прекъснатите нишки?

Гречя замълча, после подръпна косата ѝ и ножиците отново подеха тракането си. Не след дълго над печката се изви струйка дим. Алма се върна до тезгяха и подаде на Изьолт традиционната черна рокля на нишковещите. Черното беше цветът на всички нишки, взети заедно, а по яката, тесните маншети и ръба на полите имаше три цветни линии: права пурпурна свързвателните, виеща се маслиненозелена за съзидателните и прекъсната сива за разкъсвателните.

– Колко време смяташ да останеш? – прошепна дрезгаво Алма почти нечуто на фона на огъня.

– Само една нощ – отвърна Изьолт.

Наум се постара да прогони мислите за кръвовещия. Имаше си достатъчно тревоги около племето. Разсеяно тя взе в ръка продълговато парче необработен камък от тезгяха. Рубин, каза си. Около камъка умело беше омотано парче розова като залеза нишка, с възли и примки.

През няколко камъка лежеше неговият близнак. Изьолт не пропусна да забележи и сапфирите в дъното на масата, както и няколкото опала.

Единствено в дома на някоя нишковеща човек можеше да се натъкне на скъпоценни камъни, оставени без надзор. Нишковещите обаче познаваха камъните си – дори можеха да ги проследят, – така че никой от номатците не беше толкова глупав, че да рискува да ги обере.

– Харесва ли ти нишкокамъкът? – попита Алма.

Беше се облегнала на масата, макар че непрекъснато бършеше длани в бедрата си, сякаш се потяха.

Гречя обаче и веднъж не ѝ нареди: „Успокой ръце. Една нишковеща не бива да шава“.

– Алма го направи – обади се Гречя.

„Как иначе.“

Изьолт така и не беше успяла да направи действащ нишкокамък, но виж, Алма... произведението ѝ засенчваше всичко останало.

– Вярно – обади се Алма, макар че думата прозвуча почти като въпрос: „Вярно?“

Изьолт я стрелна с очи.

– Защо ти е да правиш нишкокамък за мен ?

Усети, че сбърчва чело, а устните ѝ оголиха зъбите отдолу. Беше толкова отвратена физиономия – толкова несдържано и нетипично за една нишковеща изражение, – че тя на мига се разкая, че го е направила.

Алма се смръщи, но светкавично заповяда на лицето си да се успокои и вдигна втория рубин, омотан в розова нишка.

– Това е...

Гласът ѝ заглъхна и тя се обърна към Гречя в колебанието си как да довърши.

– Това е подарък – помогна ѝ Гречя. – Не се притеснявай – Изьолт ти се цупи, защото е объркана и не може да владее изражението си.

Лицето на Изьолт пламна. От гняв. Или от срам.

– Как обаче го направи? – откъсна се от устните ѝ. Аз съм нишковеща – не можеш да видиш нишките ми, тоест не можеш да ги прикрепиш към камъка.

– Май... Майка ти – поде Алма.

– Показах ѝ как – довърши Гречя, остави ножиците на масата и се насочи към печката. – Платът скоро ще изгори, а Корлант ще се върне. По-бързо.

Изьолт стисна плътно устни. Думите на майка ѝ далеч не бяха отговор.