Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 25 страниц)

Отвращението взе да пари в устата ѝ. Езикът ѝ залепна. Изьолт беше единственият човек, на когото можеше да се довери, а животът им беше във Веняса... вярно, простичък живот, но все пак си беше лично техен. Тя не можеше да се откаже от това.

Да, но колко дълго щеше да я чака Изьолт на фара? А също така, ако в момента тя беше там, това не значеше ли, че Матю и Хабим нямаше да я намерят? Как щяха да я вземат със себе си, ако не беше на мястото, където очакваха да бъде?

Просто нямаше да я вземат. Тоест, беше време Сафи сама да поеме конците си. И отново сама да изиграе картите си.

Мина известно време; решителността ѝ нарасна и най-сетне магията на Матю отпусна хватката си. С трескави, резки движения тя се дотътри до ръба на каруцата, за да повдигне одеялото...

Свежият въздух я обгърна... заедно с лунната светлина. Тя пое глътка от него, премигна и присви очи с благодарност, че отново се движи. Край тях се редяха странноприемници и ханове със сламени покриви. Както и обори.

Намираха се в покрайнините на Веняса, край последните скупчени странноприемници, преди пътят да се опразни. Ако останеше в каруцата твърде дълго, рискуваше да не намери кон... и да не успее да стигне по на север, до фара. Освен това имаше нужда и от оръжие. Само, облечено в коприна момиче на пътя откровено си търсеше белята.

Очите ѝ се спряха на една конюшня; умореното конярче пред нея водеше пъстросив скопен жребец. Конят беше вдигнал глава. Беше бодър и готов за езда.

Още по-хубавото беше, че до входа на конюшнята имаше вила. Вярно, не беше меч и определено беше по-тежка от оръжието, с което беше свикнала Сафи, но тя беше убедена, че ще ѝ послужи отлично, ако някой се изпречеше на пътя ѝ.

Сафи повдигна одеялото още няколко пръста и надникна към каруцаря. Той не се обърна, затова тя преметна крака, отблъсна се с ръце и скочи на земята. Застина на засъхналата кал, за да се ориентира. Морето не се чуваше, макар че силата на вятъра – както и леката смрад на риба -загатваше, че брегът е близо.

Не разпозна местността, но предположи, че фарът е недалеч – най-много на няколко километра на север.

Стрелна се към двора на странноприемницата с цялата сила на краката си. Хвърли поглед към каруцата и се увери, че возилото продължава по пътя си. После забеляза, че сивият кон е стигнал почти до вратата на конюшнята.

Сафи забави ход само веднъж, под сводестата порта на странноприемницата – колкото да грабне вилата. Определено беше по-тежка от меча ѝ, но желязото не беше ръждясало, а върховете на зъбците бяха остри.

Тя вдигна вилата високо и със задоволство установи, че мършавото конярче беше забелязало, че се носи към него. То пребледня, пусна юздите на коня и се сви страхливо до вратата на конюшнята.

– Благодаря, че не ме затрудняваш – рече му Сафи и хвана юздите.

Конят я измери с любопитство в очите, но не понечи да побегне.

Преди да пъхне крак в стремето обаче, тя спря очи на малката кожена ножница на колана на конярчето. После пусна крак обратно на земята и пак вдигна вилата.

– Дай ми ножа си.

– Ама... ама той ми е подарък – запелтечи момчето.

– Мислиш ли, че ми дреме? Дай ми го и ще получиш толкова коприна, че ще можеш да си купиш двайсет и пет като него.

Момчето се поколеба, явно в опит да прецени изгодна ли беше действително подобна сделка, а Сафи оголи зъби. Той побърза да откачи ножа от колана си.

Сафи го грабна, заби вилата в калта и вдигна полите си. Ножът обаче беше тъп, а коприната – здрава. Минаха твърде много удари на сърцето ѝ, преди острието да пробие плата...

От странноприемницата долетя тревожен вик. Собственикът на сивия кон беше решил да си го задържи.

Тя метна топката коприна в лицето на момчето, после се покатери на седлото на жребеца с доста по-малко грация от обичайното си качване, стисна здраво новия си нож, закрепи вилата на седлото и пришпори коня в лек галоп.

Собственикът на животното стигна до прага, тъкмо когато Сафи му махна за сбогом и извика: „Благодаря!“. Тя го озари с една от най-ведрите си усмивки, после насочи коня на юг, в посока, обратна на отдалечаващата се каруца. Щеше да заобиколи по друга улица.

Обаче не стигна далеч. Всъщност конят едва подмина следващата странноприемница, когато тя осъзна, че нещо не е наред.

На улицата пред нея имаше петима мъже. Тичаха в идеален строй, зад гърбовете им се развяваха бели наметала, а ножниците и оръжията в тях подрънкваха.

Карауенски монаси. Този в средата беше покрит в кръв. От гърдите, краката и ръцете му дори стърчаха стрели.

Кръвовещият.

Стомахът на Сафи подскочи към гърдите. Ерон се беше опитал да спре монаха... неуспешно. С движение, което ѝ се стори невероятно бавно, тя дръпна рязко юздите, конят скочи и се обърна на север. Слава на боговете, беше добре обучен. Копитата му заораха в сухата пръст и той препусна в новата посока.

Сафи не обърна поглед; ясно ѝ беше, че монасите щяха да я последват. Тя профуча покрай последната странноприемница и пред нея се разстла мочурливото крайбрежие. В далечината пътят навлизаше сред скалните отвеси и варовика.

Скоро отпред изникнаха каруцата и селянинът, от които току-що беше избягала... вещерският знак на мъжа се виждаше ясно – тя без проблем разпозна формата му въпреки бързината. Мъжът не беше никакъв селянин, а гласовещ.

– Кръвовещият ме гони! Кажи на чичо! – едва успя да му викне.

А после прелетя с тропот покрай него по празния, осветен от луната път.

ТРИНАДЕСЕТ

Не след дълго Изьолт и Алма застигнаха Гречя.

Известно време виковете ги следваха – както и виещите се сиви нишки на насилниците, но в щита на Алма се забиха само още две стрели. Тя не следваше номатските пътеки, но въпреки това кобилата ѝ стъпваше уверено.

След около час Алма насочи конете към върба с широка корона край бавно течащ поток. Гречя скочи на земята първа, стиснала гърне с барут в ръка. Мърльо се спря до нея. Тя обиколи дървото и направи жест, че е чисто.

Изьолт се смъкна от коня си – и едва не се срина в прегръдките на майка си. Краката ѝ бяха като гумени, а ръката...

– Загубила си твърде много кръв – рече Гречя. – Ела.

Тя я хвана за ръка и я въведе под увисналите клони и шепнещите листа. Дорестата кобила тръгна спокойно след тях, сякаш познаваше мястото. Откраднатият петнист кон прие, едва след като Алма го успокои.

– Планирали сте го – изхриптя Изьолт и последва майка си до дънера, окъпан в лунна светлина.

– Да, но не за тази вечер.

Гречя хвана опряната в ствола дълга пръчка и посочи нагоре – в клоните имаше два вързопа – недостижими и незабележими отдолу. Тя събори и двата.

Туп! Туп! Издутите бохчи тупнаха на земята в облаци прах. От едната се изтърколи зелена ябълка.

Изьолт придърпа тяло върху корените на върбата и облегна гръб в широкия дънер. Мърльо се настани до нея. Тя взе да го чеше зад ушите с лявата си ръка, докато Алма – все още с надупчения със стрели номатски щит на гърба – мамеше коня да дойде под клоните.

В тъмнината Изьолт не виждаше кръвта по десния си ръкав, но ясно усещаше болката. „Поне раната на дланта вече не ме боли“, помисли си тя замаяно.

Гречя се разрови във вързопите и се засуети около нея с прашната ябълка и кожена лечителска торбичка в ръце. Тя избърса ябълката в корсета си:

– Ето, яж.

Изьолт пое плода, но още преди да го захапе, майка ѝ й подаде медальон. Малък, розов кварц, увиснал на сплетена връв.

– Сложи го – нареди тя и приклекна на земята до нея.

Изьолт обаче не посегна към медальона. Ябълката беше едно, но болкокамъните бяха рядкост и струваха стотици пиестри.

Гречя подхвърли нетърпеливо камъка, той падна в скута на Изьолт и кварцът засия в бледорозово. Болката ѝ на мига затихна. Дишането ѝ стана по-дълбоко. Тя усети, че отново е в състояние да мисли.

Нищо чудно, че човек можеше да се пристрасти към тези висулки.

Очите ѝ отново се спряха на Алма, която в момента стоеше на ръба на увисналите клони с гръб към тях двете с Гречя. Беше на пост. Конете хрупаха трева от малките туфи наоколо.

– Корлант искаше да ме убие – поде Изьолт, щом Гречя се приближи, стиснала скалпел в една ръка и ленени превръзки в другата. – Защо?

– Не знам – рече майка ѝ колебливо. – Мисля... само мога да предположа, че е решил, че пристигането ти предвещава заминаването ни с Алма. Мисля, че е разкрил плановете ни и се е надявал, че ще ни задържи в селото, ако те об...

Гласът ѝ секна, тя облиза устни и остави изречението недовършено.

Преди Изьолт да успее да отбележи, че подобни мерки изглеждаха доста крайни, ако единствената цел на Корлант беше да задържи Гречя в племето, майка ѝ се зае да реже стрелата, стърчаща от мускула на ръката ѝ. След това хвана върха отляво... и рязко издърпа стрелата.

От раната шурна кръв. Излизаше на тласъци, в такт с ударите на сърцето на Изьолт – не че тя усещаше нещо. Всъщност просто дъвчеше ябълката си, от време на време потупваше Мърльо по главата и наблюдаваше работата на майка си.

Последваха вещерски лечебни мехлеми против възпаление и мазила за по-бързо заздравяване. Все скъпи суровини, но преди да успее да се възпротиви, Гречя заговори и тя потъна в познатия, равен глас от детството си.

– Двете с Алма започнахме подготовката за бягството си скоро след заминаването ти преди шест години и половина – обясни Гречя. – Събирахме пиестри и камъни парче по парче. После парче по парче ги зашихме в дрехите си. Напредвахме бавно. Корлант ни навестяваше често, натрапваше се в дома ни. Обаче го нямаше също толкова често – напускаше селото и отсъстваше с цели дни.

– В тези периоди Алма идваше дотук с кобилата и оставяше припаси. Донесе последните ни неща едва вчера. Планът беше да избягаме след четири дни. Дължа на Луната майка хиляди благодарности, че не тръгнахме преди появата ти.

Сред този поток от думи най-ярко открояващите се за Изьолт някак се оказаха онези, които останаха неизказани.

– Планирала си всичко това... още преди да напусна племето? Тогава защо ме отпрати? Защо просто не тръгна с мен? Или поне не ми каза п-при по-посещенията ми?

– Овладей езика си, Изьолт – Гречя я стрелна нетърпеливо с очи. – Може би не си даваш сметка, но ми бяха нужни години планиране, за да те отпратя. Трябваше да ти намеря подслон във Веняса. Трябваше да ти намеря работа – при това, без Корлант да забележи. Затова, когато двете с Алма решихме също да заминем, ни бяха нужни още няколко години. Щяхме да те намерим, Изьолт. Във Веняса. Защо си напуснала града? – завърши тя с въпрос.

– Аз... имам неприятности – Изьолт усети, че заекването ѝ дебне, готово да се намеси, и загриза ябълката, за да го прикрие. – Реших, че ще успея да се скрия единствено в селото...

– Трябваше да останеш в града, както ти бях наредила. Заповядах ти никога да не се връщаш.

– „Заповяда“ ми го преди три години – изрепчи ѝ се Изьолт. – Из-из-извинявай, ако съм смутила внимателното ти тъкане.

Майка ѝ продължи с превръзките – по-грубо и по-напрегнато. Изьолт обаче не изпитваше болка... а и, слава богу, не последваха повече забележки за заекването ѝ.

– Оттук отиваме в Салдоника – рече Гречя накрая. -Може да дойдеш с нас.

Веждите на Изьолт подскочиха. Салдоника беше в противоположния край на Яданско море – див град-държава, в който процъфтяваха незаконната търговия и престъпността от всякакъв вид.

– Защо там?

Алма прочисти гърло и се отдръпна от поста си край клоните.

– Част от лелите и братовчедите ми живеят в Сирмайските планини. Племето им посещава Салдоника всяка година.

– Междувременно – добави Гречя – ще продаваме нишкокамъни. Оказва се, че там са доста търсени.

– И пиратите имат нужда от любов.

Устните на Алма се разтегнаха в искрена усмивка и тя погледна Гречя, сякаш това си беше някаква тяхна шега.

Болката, стегнала гърлото на Изьолт, стана още по-остра. Тя едва успя да преглътне ябълката.

Гречя затвори лечителската си торбичка.

– Спестяванията ни ще стигнат за трети билет до Салдоника, Изьолт. Мислехме да поканим и теб.

Изьолт се съмняваше в последното, но нямаше представа какво изпитваше майка ѝ... или Алма. Нямаше представа какви цветове тлеят в нишките им и какви чувства ги владеят.

Така или иначе, това беше без значение, тъй като тя имаше свой собствен план. Свой собствен живот, който щеше да изгради със Сафи.

– Не мога да дойда с вас – рече тя.

– А къде ще идеш тогава?

Гречя се изправи на крака, делово и едва ли не... с облекчение. За това си беше мечтала от самото начало – за дъщеря като Алма. Истинска нишковеща.

– Сафи ме чака недалеч оттук.

– Не е така – изтърси Алма и се приближи, протегнала ръка напред.

В дланта ѝ лежеше светещият рубин. Вторият нишкокамък.

Изьолт се задави и изпусна ябълката. После извади собствения си нишкокамък – той също изпускаше червена светлина. Сафи беше в беда.

Тя скочи на крака. Болкокамъкът изпадна от скута ѝ и агонията я смаза.

Първо връхлетя болката – като мощен водопад. После изтощението, от което тялото ѝ стана като крехка сламка. Тя залитна напред, към обятията на Гречя. Преди обаче да падне, преди да се свлече на рамото на майка си и да припадне, Алма вдигна медальона от земята и го нахлузи на шията ѝ.

Мигновено облекчение. Стряскащо, плашещо облекчение.

Изьолт се отдръпна от майка си, която се обърна към Алма:

– Можеш ли да усетиш местоположението на Сафи?

Алма кимна и стисна камъка, докато кокалчетата ѝ не побеляха. После посочи на югоизток.

– Нататък. Но се отдалечава бързо на север. Явно е загазила сериозно.

– Ще идем ние – заяви Гречя и пое към дорестата кобила. – Разполагаме с две абордажни саби и с лъка...

– Не.

Изьолт се изправи в цял ръст. Подухналият под върбата бриз разклати клоните и развя подстриганата ѝ коса. Незнайно защо, но поривът хладен, свеж вятър ѝ помогна най-сетне да овладее езика си. И сърцето си.

– Моля ви, последвайте плана си и заминете за Салдоника.

Тя обви пръсти около болкокамъка, готова да го върне.

– Задръж го – Гречя положи ръка на китката ѝ. – Иначе няма да успееш да стигнеш до Сафия.

– И вземи Аличи – Алма посочи сивата кобила. – Тя познава района.

– Петнистият кон ще свърши работа.

– Не, няма – тросна се Гречя.

Изьолт потръпна. В гласа на майка ѝ се беше прокраднало чувство.

– Аличи е отпочинала и познава пътеката. Затова ще вземеш нея... нея, болкокамъка и малко пари. И абордажната сабя – Гречя я повлече към кобилата. – Или предпочиташ лъка? Може да вземеш и щита.

– Ще се оправя.

– Откъде да съм сигурна? – врътна се Гречя отново към нея с твърдост в погледа. – Нямах представа ще те видя ли някога пак. Да не мислиш, че ми беше лесно да те пусна? Мислиш ли, че сега ми е лесно? Обичах те твърде много, за да позволя да останеш зад онези стени – тя се приближи и продължи трескаво: – Ще вземеш Аличи и ще се притечеш на помощ на Сафия, както правиш винаги. Отново ще ме оставиш, защото си създадена за по-велики дела, отколкото мога да ти предложа аз. А аз – както винаги – ще се моля на Луната майка да бъдеш в безопасност.

Тя тикна юздите в лявата ѝ ръка. Изьолт обаче установи, че пръстите не я слушат. Гласът също, защото на мястото на сърцето ѝ беше зейнала дълбока, тъмна дупка.

– Ето.

Алма изникна до нея и ѝ подаде мачете – от онези, с които се коси трева и храсталак – в проста ножница на овехтял колан.

Изьолт обаче не реагира. Все още беше зашеметена от думите на майка си. Алма уви колана около хълбоците ѝ и окачи втория нишкокамък на шията ѝ. Две яркочервени светлинки, пулсиращи над мъглявото розово. После я стисна за лявата мишница и рече:

– Племето на моя род се нарича корели. Пристигат в Салдоника късно наесен. Потърси ги – ако изобщо дойдеш. Надявам се да го направиш.

Изьолт не отговори... а и нямаше време да се озърта объркано, защото след миг беше седнала зад шията на кобилата, преметнала мачетето зад гърба си, за да не пречи.

– Намери ме пак – каза Гречя. – Моля те, Изьолт. Толкова много имам да ти разказвам за... всичко. Намери ме някой ден.

– Обещавам – пророни Изьолт.

После, без да каже нищо, без да се обърне повече, тя заби пети в хълбоците на Аличи и двете препуснаха след Сафи.

Изьолт и Аличи лесно намериха пътя. Както я беше уверила Алма, кобилата познаваше района и галопираше уверено напред. Мърльо потича след тях няколко минути, но накрая се отказа.

Сърцето на Изьолт се свиваше с всяка крачка, с която изоставаше кучето, и когато то най-сетне спря изтощено, тя не се сдържа и му махна.

След четвърт час сребристите поля пред тях отстъпиха пред осветени от луната мочурища и пясъчни наноси. Бризът донесе мириса на сол и сяра, след което пред нея изникна широк черен път.

Вместо да пришпори кобилата с всички сили обаче, Изьолт дръпна юздите и я спря. Намираше се северно от буренясалия кръстопът, на който беше срещнала среброкосата монахиня... разликата между нея и онзи кръвовещ беше колкото между Ефира и Пустотата.

Внезапно Аличи извърна уши на юг. Беше усетила нещо. Изьолт плъзна очи по пътя и съзря кон с ездач, които се задаваха с бясна скорост. Тя различи непогрешимия блясък на русата коса на Сафи. А после – и непогрешимите бели наметала на четирима карауенски наемници на по-малко от четиристотин метра зад нея.

Адски пламъци! В какво се беше забъркала Сафи? И как щеше да ги измъкне Изьолт... Адски пламъци!

Тя затвори очи и си отпусна три вдишвания, за да се озове на мястото, на което никога не можеше да се задържи в присъствието на майка си и Алма. Аличи се раздвижи неспокойно, очевидно готова да побегне от онова, което се задаваше. Изьолт беше склонна да приеме решението ѝ. Конете не можеха да галопират безкрай, а и тя не беше убедена, че биха се отървали от четирима карауенски монаси без някаква защита.

Например фара.

Тя подкара кобилата в лек галоп. Трябваше да достигне точната скорост, за да поеме със Сафи...

– Бягай! – разнесе се крясъкът на Сафи. – Пази се от пътя, идиот такъв!

Изьолт обърна очи само веднъж и извика:

– Аз съм, Сафи!

След това пришпори кобилата и ускори ход – в мига, когато Сафи се изравни с нея.

Двете препуснаха редом.

– Съжалявам, че се забавих! – надвика Сафи бесния тропот на копитата.

Краката ѝ бяха голи, копринената рокля – разкъсана, а пред тялото ѝ се тресеше някаква вила.

– Съжалявам и за негодниците по петите ми!

– Добре, че имам план! – викна ѝ Изьолт в отговор.

Не можеше да чуе преследващите ги монаси, но усещаше нишките им – спокойни, в готовност.

– Фарът е достатъчно близо, ще се укрепим там.

– Отлив ли е?

– Би трябвало!

В белите нишки на Сафи се преплете леденото синьо на облекчението. Тя стрелна Изьолт с очи за миг, а после ги върна на пътя.

– Къде е косата ти ? – викна. – И какво е станало с ръката ти?

– Подстригах се и ме простреляха!

– Подземни богове, Изьолт! Разделяме се за няколко часа и целият ти живот се търкулва към адските двери!

– Мога да кажа същото за теб – кресна ѝ Изьолт в отговор... макар че взе да ѝ става трудно да вика и язди едновременно. – Четирима врагове по петите ти и съсипана рокля!

Нишките на Сафи се обагриха в почти смаяно розово, след което блеснаха в оранжевия тон на паниката.

– Чакай... Карауените само четирима ли са?

– Да!

– Трябва да има и пети – нишките ѝ засияха още по-ярко. – Онзи. Кръвовещият.

Изьолт изруга и спокойствието ѝ поддаде под леденостудения прилив, залял тялото ѝ. Ако боец като Хабим не беше успял да спре кръвовещия, те двете със Сафи нямаха никакви шансове.

Поне фарът вече се очертаваше в далечината – между яките му стени и пътя бяха дългата пясъчна ивица и оттеглящото се море. Конете напуснаха брега и връхлетяха във водата. Навсякъде изригнаха солени пръски. Старата кула, покрита с морски жълъди и курешки от чайки, беше на трийсет крачки... двайсет... пет...

– Скачай! – изкрещя Изьолт и дръпна юздите рязко с чувство за вина.

Смъкна се от коня и едва овладяла треперещите си ръце, извади мачетето. До нея Сафи цопна в дълбоката до глезените вода, стиснала здраво вилата.

После момичетата безмълвно заеха отбранителни пози с гръб към кулата и закачаха четиримата монаси да прекосят с галоп плажа пред тях.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

”Жана“ се понесе по крайбрежните води почти без скръцване на обикновено стенещите си греди. Мерик беше застанал на избелелия от времето рул; стискаше здраво и управляваше кораба, а до него на квартердека стояха Кълен и трима офицери – приливовещи.

Кълен и офицерите напяваха глухо в един глас. Зад вятърните очила очите им изглеждаха огромни. Стъклата ги предпазваха от омагьосания въздух, а морската песен им помагаше да се съсредоточат. Обикновено Райбър биеше вятърния барабан – с неомагьосания чук, – за да осигури ритъм, по който да пеят мъжете. И целият екипаж ревеше песента.

Тази вечер обаче бяха нужни тишина и незабележимост, затова четиримата мъже пееха сами, докато вятърът и приливът, които бяха призовали, тласкаха кораба напред. Останалите от екипажа на Мерик бяха насядали по главната палуба – нямаше какво да правят, тъй като магията вършеше всичко вместо тях.

Мерик поглеждаше често Кълен, въпреки че знаеше, че нишкобрат му ненавижда това. Той обаче пък ненавиждаше гледката на Кълен, когато дробовете му откажеха и той зейнеше с уста като риба... а тези пристъпи като че винаги ставаха, когато Кълен призовеше повече магия, отколкото би трябвало.

А начинът, по който „Жана“ пореше морската повърхност в момента, не оставяше никакво съмнение за Мерик, че Кълен беше призовал огромна мощ.

Мерик и хората му бяха напуснали двореца на Дожа по-рано от замисленото. След катастрофалната нубревнен-ска четиристъпка Мерик би предпочел да бъде навсякъде другаде, но не и на тържеството. Магията му се беше изплъзнала от контрола му, а във вените му бушуваше гняв -и всичко това заради онази буреока карторка.

Не че той би признал подобно нещо, разбира се. Вместо това беше извинил ранното си тръгване с новата задача, възложена му от дом Ерон фон Хастрел.

Мъжът се беше появил в точния момент и последвалият разговор се беше оказал по-плодотворен и от най-дръзките надежди на Мерик.

Дом Ерон беше войник – всичко в позата и грубия му глас го загатваше. Беше допаднал на Мерик на мига. Въпреки това не се пазареше с охота. Мерик може и да го беше харесал, но в никой случай не можеше да каже, че предложението му беше в негова полза.

Той трябваше просто да превози един-единствен пасажер – племенницата или дъщерята на дом Ерон, или нещо подобно – до изоставен пристанищен град в най-западната част на Стоостровието. Ако момичето достигнеше Лейна невредима (Ерон беше наблегнал специално на „невредима“), омагьосаният документ, който в момента лежеше на масата на Мерик, щеше да се смята за изпълнен. И преговорите за търговия с хастрелските земеделци можеше да започнат.

Същинско чудо. Търговията щеше да промени всичко за народа му – от броя на жертвите на гладната смърт до посоката на преговорите на Срещата за Спогодбата. Мерик дори беше готов да плава обратно до Веняса, след като оставеше момичето на Хастрел на кея в Лейна. За какво служеха приливните и вятърните вещици, ако не, за да прекосят Яданско море за дни?

Ето защо беше подписал договора с дом Ерон, а щом домът се оттегли, той извика Хермин в каютата си.

– Уведоми Вивия, че пиратският план вече е ненужен... добави също, че далмотският търговски кораб тъкмо напуска пристанището на Веняса. В случай че тя реши да не се отказва.

Както беше очаквал, принудата да изостави кроежите си не се беше понравила на Вивия... но всичко беше наред. Той щеше да продължи с лъжите. Съвсем скоро щеше да започне някаква търговия – само това имаше значение.

– Адмирале! – пискливият глас на Райбър прекъсна мислите му.

Кълен и другите вещери потръпнаха... а Мерик изруга. Беше дал заповед за тишина, а екипажът знаеше как наказваше неподчинението.

– Не спирайте – прошепна той на Кълен.

Сетне се заигра с пръсти с пешовете на ризата си, заобиколи руля и напусна квартердека. Моряците го изгледаха с огромни очи, щом мина покрай тях. Няколко вдигнаха многозначително очи към мареа, откъдето Райбър ръкомахаше бясно – сякаш Мерик беше забравил къде точно е разположено момичето.

О, утре със сигурност щеше да сложи Райбър в железните крака. Двамата с Кълен бяха сърценишки – добре. Само че тя трябваше да си остане надежден моряк. А в случая ставаше дума за пряко неподчинение, което щеше да ѝ спечели шест часа закопчана в желязото – без вода, храна и сянка.

– Адмирале! – проехтя нов глас по палубата.

Беше прегракнал от солта – Хермин.

– Адмирале! – изрева той отново.

Мерик едва успя да овладее собствения си глас. Двама от най-добрите му моряци да нарушават заповедите? Десет часа в железните крака. За всеки.

Босите крака на Райбър тупнаха на палубата.

– Видях битка, сър! Край стария фар.

Мерик нямаше интерес към старите фарове. Каквато и битка да беше видяла, не беше негова грижа.

– Сър – изпуфтя Хермин и закуцука към Мерик.

Куцият крак на гласовещия едва смогваше да не изостава от здравия, но все пак Хермин се носеше колкото можеше бързо.

– Сър, имаме съобщение от гласовещата на Ерон фон Хастрел – той пое дъх. – Пасажерката ни е избягала. Последно са я забелязали на кон северно от града в посока към стария фар. Хората на Хастрел нямат време да я настигнат. Всичко зависи от нас.

– Карауенски монаси? – попита Райбър Хермин, а после се обърна към Мерик: – Защото това видях през далекогледа, адмирале. Двама души срещу четирима монаси.

– Да, карауени са – потвърди Хермин и кимна. – И ако не я измъкнем, споразумението, с което сте се обвързали, ще отпадне.

Половин дъх време Мерик просто зяпаше Хермин и Райбър. После нихарският гняв го надви. Той килна глава назад и изрева могъщо, стиснал юмруци.

Изглежда, битката при стария фар все пак беше негов проблем, а незабележимостта вече нямаше значение. Трябваше да опази документа на Хастрел непокътнат. Беше омагьосан от думовеща и ако Мерик не изпълнеше договорените условия, подписът му просто щеше да изчезне от листа.

А неподписаното търговско споразумение беше непотребно.

Той изрева на гребците да заемат местата си, завъртя се на пети и се върна до офицерите и помощник-капитана. Без да прекъсват съсредоточеното си заклинание, те бяха променили курса. »Жана“ вече се носеше на запад, към брега. Към фара.

– Спрете – нареди Мерик.

Четирите гърла замлъкнаха посред напева. Вятърът утихна... и спря. „Жана“ продължи да се носи напред, но скоростта ѝ намаля на мига.

Мерик измери Кълен с очи. Над горната устна на помощник-капитана лъщеше пот, но той не даваше признаци да е изтощен.

– Слизам на брега – обяви Мерик. – Корабът остава под твое командване. Искам да докараш „Жана“ възможно най-близо до фара – доколкото позволяват плитчините.

Кълен кимна с глава и долепи юмрук до сърцето си.

– Райбър да не сваля очи от далекогледа – продължи Мерик. – Щом измъкна пасажерката от монасите, ще дам ветрения знак. Искам от теб да я пренесеш тук. Щом стъпалата ѝ опрат в палубата, ще наредиш на гребците и на приливовещите да отплават.

Без да чака потвърждение, той се отправи към фалшборда. Зад гърба му приливовещите и Кълен възобновиха пението. Вятърът и течението отново подеха.

Мерик се облегна на високия до кръста парапет и изпълни гърди с въздух. След това издиша рязко и отново пое дъх с пълни дробове.

Въздухът се завихри около краката му и магията му се насочи навътре. Въздушните течения ускориха и се засилиха.

Мерик полетя.

Очите му се насълзиха. В ноздрите и в гърлото му нахлу солен вятър. Сърцето му сякаш се качи в главата.

За краткия миг, в който цялото му ветровещерство беше съсредоточено в една-единствена фуния под него – а той се носеше във въздуха с лекотата на буревестник над вълните, – беше непобедим. Изтъкан от радост, сила и мощ.

Сетне щеше шеметно да загуби височина. Щеше да се ¿пусне ниско над водата и да спести сили, използвайки естественото течение на въздуха – тъй като силите му бяха ограничени и магията му се изтощаваше бързо. Не можеше да лети дълго.

Фарът се приближаваше все повече. И все повече. Морето стана плитко, по вълните се появиха зайчета.

Щом се приближи достатъчно до кулата, забеляза две момичета, които изскочиха отстрани. И заизкачваха стъпалата, които Мерик не беше забелязал.

Едното беше облечено в черно, с късо острие.

Другото носеше сребристобяла...

Мерик мигновено я разпозна дори от това разстояние. Дори с наполовина разпорена рокля. Имаше време само да наругае Ноден – и кораловия Му трон, – преди да насочи цялото си внимание върху забавянето на спускането си...

...и смазването на всеки проклет монах, дръзнал да доближи пасажерката му.