Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 25 страниц)

Леополд беше част от заговора за отвличането на Сафия.

В черепа му се надигна ярост – изпепеляваща и всепоглъщаща. Тя плъзна по врата и по раменете му. Мразеше Леополд, задето го беше измамил. Мразеше и себе си_, задето не беше прозрял измамата.

Въпреки че логиката му убягваше, вече му беше ясно, че принцът работеше с нубревненците, с марстошкия огневещ, чаровещия и... кой друг? Мрежата от похитители на веровещицата беше огромна и Едуан действително се изкуши да изтръгне отговорите, от които се нуждаеше, с мъчения.

Ако обаче Сафия наистина беше близо до Лейна и ако това наистина щеше да я направи недостижима за него, както претендираше Леополд, то той нямаше повече време за губене.

Отпусна хватката си над дробовете и гърлото на принца, но нищо повече. Щеше да го задържи под властта си, докато стигнеше твърде далеч, за да може той да го настигне.

И въпреки това, още щом се обърна, за да се впусне в омагьосан бяг, Леополд прошепна:

– Не си демонът, който баща ти иска да бъдеш.

Едуан се закова на място. И се обърна изключително бавно.

– Какво казахте?

– Не си демонът...

– След това! – той се върна до Леополд и навря лицето си в неговото. – Аз нямам баща.

– Напротив – изхриптя принцът. – Онзи, който се нарича...

В този миг Едуан впи с всичка сила нокти в кръвта му. Спря всички процеси в тялото му – дишане, пулс, зрение.

Но не и слуха му. Или мислите му.

– Аз – прошепна Едуан – съм демонът, за когото ме мислят. А вие, Ваше Височество, трябваше да ме убиете, когато имахте възможност.

Той стегна хватката си. По-здраво, по-здраво... докато не усети, че кръвта в мозъка на Леополд е твърде рядка, за да поддържа мислите му. И съзнанието му.

Той го отпусна. Принцът се стовари на плочите, вдървен като камък. Като мъртвец. Вече не усещаше дори буреносния повей на вятъра.

Едуан вдиша няколко дълбоки глътки солен въздух, без да отлепя очи от тялото му. Беше открил него, но не и втората миризма. Онази кръв беше изчезнала. Чиято и да беше, несъмнено работеше заедно с принца. И вероятно също знаеше за бащата на Едуан.

Трябваше да убие Леополд. Баща му би го посъветвал да го направи. Да, но така никога нямаше да научи чий беше кръвомирисът на бистри езера и мразовити зими. И кой

беше наредил на Леополд да го убие... и защо.

Какво пък, не можеше ли да излъже баща си и да направи свое собствено разследване?

Той кимна удовлетворено. Щеше да остави Леополд жив и да го издири по-нататък. За отговорите.

Затова без да поглежда повече назад, Едуан изостави принца на Карторската империя и Кладенеца на произхода и се втурна напред. Залязващото слънце грейна на гърба му, а вятърът зад него набра сила.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТ

Мерик се събуди стреснато от далечна гръмотевица – и от допира на пръсти до ключицата му. Ако не беше потънал в толкова дълбок сън, щеше да се замисли кои трима души биха дръзнали да го докоснат по този начин.

Той обаче все още беше в плен на съня и съзнанието се задейства доста след инстинктите. Той сграбчи пръстите на гърдите си, вирна единия си крак и преметна нападателя... После отвори клепачи задъхано, но всяка частица от тялото му беше в готовност.

Пред погледа му изплуваха сини очи, които изглеждаха почти черни на засенчената от облаци луна.

– Домна...

Той заби ръка в земята до главата ѝ. С другата я стисна за китката.

Тя сви пръсти и стегна китката си в хватката му. Стори му се, че усеща ударите на сърцето ѝ под гърдите си. Че го чува как блъска въпреки буреносния вятър и неспирната песен на гората... макар че може и да беше неговото собствено сърце.

Сафи облиза устни.

– Какво правиш?

Шепотът погъделичка брадичката му. По врата му пробягаха тръпки.

– Какво правиш mук? – прошепна той в отговор. – Тършуваш по джобовете ми?

– Хъркаше.

– А на теб ти течеше слюнка – тросна ѝ се той, малко сприхаво. Действително му бяха споменавали, че хърка.

Той плъзна свободната си ръка под главата ѝ и сведе своята, така че да засенчи напълно лицето ѝ от лъчите на луната. Накрая пред погледа му останаха единствено блесналите ѝ очи.

– Кажи ми истината, домна – произнесе бавно. – Какво търсеше ръката ти под ризата ми? Възползваш се от мен в съня ми?

– Не – изръмжа тя и вирна брадичка. – Просто се опитвах да те събудя. За да спреш да хъркаш.

Тя отново се разшава и тялото ѝ се напрегна под това на Мерик – знак, че гневът ѝ нарастваше. Ако той не се отместеше скоро, краката ѝ щяха да се увият около неговите, тя щеше да стисне пръсти, а очите ѝ щяха да заблестят по начин, който щеше да направи съпротивата срещу гнева му... срещу магията му... невъзможна.

Той отпусна хватката си около китката ѝ, извади ръката изпод главата ѝ, облегна се на колене и длани на земята и повдигна гърди от нейните.

Тя изви гръб.

Мерик застина.

Наполовина изправил се на лакти, в гръдния му кош се завихри някаква стихия. Тя забушува в тялото му... в нейното също. Сякаш гърдите им бяха свързани с нещо и всяко негово движение предизвикваше същото у нея.

Той прокара очи по снагата ѝ. Беше безпределно различна от жените в родината му. Косата ѝ беше с цвета на пясък, очите ѝ – с този на морето. Той издиша тежко. Независимо за какво жадуваха пръстите и устните му, не можеше да се поддаде на този... глад.

Оттласна се от нея и легна по гръб, закривайки очи с ръка, за да не вижда небето. За да се скрие от парещото усещане за Сафи до себе си. Чувстваше я с всяка капчица от вещерството си, с всеки сантиметър от плътта си.

– Не мога да го направя.

Най-сетне признание. Пред нея. Пред себе си. После той скочи на крака, грабна редингота си от постелката и закрачи към гората. Към морето.

Нахлузи дрехата в движение. Незнайно защо, но го караше да се чувства по-спокоен. И по-овладян... Обаче Сафи тръгна след него, разбира се... разбира се.

– Не мога да заспя.

– Не си и опитала.

– Не е нужно.

Той въздъхна. Как да оспори това? Имаше си достатъчно бръчки и без да добавя мислите за Сафи към тях. Затова продължи напред, прокарвайки пръсти през папратовите листа и игличките на боровете. Толкова хладни на допир. Толкова живи.

Когато достигна до морето и проблясъците на далечната буря и белите гребени на вълните завладяха взора му, нещо в него се разгърна. И се успокои. Сафи се насочи наляво към огромна варовикова канара, а той я последва – макар че се държеше на две широки крачки разстояние. После двамата се облегнаха на скалата и известно време просто гледаха мълчаливо морето, луната, светкавиците.

Спокойствието му помогна да се отпусне. И да се остави на ритъма на вълните и на жуженето на насекомите.

Внезапно обаче то изчезна. Неусетно нощта беше впръскала заряда си в гърдите му – напрежение, което трябваше да освободи. Неукротим кипеж като бурята на хоризонта. Сафи се размърда и привлече погледа му. Варовикът отразяваше светлината и я окъпваше в приглушени лунни отблясъци.

Тя сви устни с насмешка.

– Какво си ме зяпнал така, принце?

– Как?

– Сякаш се каниш да ме нападнеш.

Мерик се разсмя с топъл, искрен смях. После погледът му отново попадна в плен на Сафи. И по-точно на шията ѝ. Нейната извивка се очертаваше на фона на варовика... не си спомняше да е виждал толкова изящна шия през живота си.

– Извинявай – рече накрая. – Последното, което би ми хрумнало, е да те нападна.

Тя се изчерви в розово на лунните лъчи, а после вдигна високо брадичка, сякаш подразнена от реакцията си.

– Ако си представяш някакво по... интимно нападение, принце, нека те уведомя, че не съм такова момиче.

Изглеждаше – и звучеше – като истинска домна.

– Не съм си го и помислял.

Дойде неговият ред да се изчерви... не от смущение. От отегчение. И от малко гняв.

– И недей да си мислиш, че те желая, домна. Ако си търсех с кого да се потъркалям, най-малко бих се сетил за теб.

– Чудесно – тросна се тя, – защото и ти си последният човек, когото бих избрала аз.

– Поради което губиш, повярвай.

– Все едно си толкова талантлив, принце.

– Знаеш, че е така.

Тя го стрелна с очи. Изду гърди. Застина.

Мерик направи крачка напред. После още една, докато не се озова до нея.

– Ако беше такова момиче, щях... – той посегна към бузата ѝ, отначало колебливо, после, тъй като тя не се отдръпна, по-уверено. – Щях да започна оттук и да продължа надолу по шията ти.

Пръстите му зашепнаха по шията ѝ, по ключицата... а той със задоволство установи задъханото ѝ дишане. И тръпнещите устни.

– А после – продължи с плътен глас, който изплуваше от дълбините на гърлото му – щях да се върна. Да застана зад теб.

Той отметна плитката ѝ...

– Спри – прошепна тя.

Мерик спря, макар че – пресвети Ноден – не искаше да го прави.

После обаче тя извъртя тяло и внезапно устните ѝ се озоваха до неговите. Не, устните ѝ бяха над неговите. Колебание. Очакване – сякаш беше изненадала сама себе си и сега не знаеше какво да предприеме.

Неговият дъх се разбушува в гърдите му – задържан там заедно с мислите му. И въпреки всичко сантиметрите между телата им се равняваха на километри, а разстоянието между устните им изглеждаше непреодолимо.

Дъхът на Сафи погали брадичката му. Или беше бризът? Или собственият му дъх? Вече не можеше да прецени. Трудно му беше да прави каквото и да било, освен да се взира в очите ѝ, искрящи и близки.

Тя премести очи надолу и смръщи чело – сякаш искаше да направи още нещо. После вдигна ръце и ги положи на хълбоците му. Сви пръсти.

Магията на Мерик лумна.

Вятърът изригна нагоре, помете косата от лицето на Сафи и щеше да я събори... ако Мерик не се беше намесил. Той я притисна до скалата и я целуна сред грохота на жежкия вятър.

Жаждата от целия ден го изпепели, но за огромно негово удоволствие Сафи я утоли. Изтръгна я от него с хищни пръсти, а ритъмът на бедрата ѝ надмина дори четиристъпката.

Беше подивяла – до безсрамие – и той не усети кога започна да хапе, да дърпа и да тегли. Зъби, нокти и свирепи, бесни ветрове.

Обаче сякаш не можеше да я дръпне достатъчно близо. Независимо колко силно притискаше устни към нейните, колко здраво го дърпаха ръцете ѝ под палтото... под ризата...

Адски огньове, пръстите ѝ бяха на голата му кожа.

Нова гореща вълна заля тялото му. Коленете му едва не се подгънаха, а ветровете му се втурнаха бясно навън. И нагоре. Той издигна Сафи на един нисък камък и зарови пръсти в пешовете на ризата ѝ. Устните му се движеха по всички места, за които беше обещал. Ухото ѝ – при което тя изстена. Шията ѝ – при което заизвива тяло. Ключицата...

Тя вклини ръце между тях. И го отблъсна.

Мерик залитна назад. Зяпнал. Объркан. Гърдите на Сафи се повдигаха, очите ѝ бяха огромни... той не можеше да разбере защо беше спряла бурята между тях. Да не беше прекрачил някоя граница?

– Слушай... – изхриптя тя най-сетне. – Чуваш ли?

Мерик поклати глава – все още объркан – и си пое накъсано дъх.

След което чу. Сигурен ритъм, думкащ над морето. Ветробарабан.

Мерик скочи встрани.

Ветробарабанът на „Жана“.

След миг той се носеше обратно по пътя, по който бяха дошли, следван по петите от Сафи. Клонките и камъчетата хрущяха под краката им, но той не забелязваше. Ветробарабанът се усилваше. „Жана“ щеше да се появи пред очите им всеки миг, а той трябваше да научи защо – трябваше да види на какво разстояние е корабът му от брега. Можеше да отлети до екипажа си, но само ако ги виждаше...

Сафи го стисна за рамото и го принуди да спре.

– Ето!

Тя посочи на юг, към точката, в която той едва различаваше границата между вълните и облаците в сивотата.

Той извади далекогледа си, огледа морето... и забеляза светлините – погрешно ги беше взел за част от бурята. Изображението доби очертанията на нубревненски боен кораб. „Жана“, с фенерите и огледалата, които осветяваха водата пред нея. Белите платна се бяха издули – от ветровещерството на Кълен.

Ветробарабанът не спираше да бие, твърде силно за такова разстояние, тоест Райбър използваше магическия чук

и беше насочила барабана към брега. Към Мерик.

Кълен го зовеше.

Затова той пое дълбоко въздух и събра ветровете си. Кожата му настръхна, а тялото пламна.

– Пази се – предупреди той Сафи.

Трябваше да насочи порива на вятъра си съвсем точно, за да улучи малката точица на хоризонта, така че екипажът му да разбере къде се намираше.

Той вдигна двете си ръце... след което изпусна дъх. Над морето изригна огромна фуния от вятър.

А той зачака. Чакаше, загледан в морето, със Сафи до себе си. Беше благодарен, че е с него. Изпънатите ѝ рамене и безстрашният ѝ поглед го спираха да потъне в тежки мисли. Да скочи от скалата и просто да полети към нишкобрат си...

Ветробарабанът спря и Мерик се подготви за съобщението, което щеше да изпрати Кълен. Когато то най-сетне пристигна – когато ушите му уловиха съчетанието от удари и паузи, – той заскърца със зъби, а гневът му се възпламени.

– Какво има? – попита Сафи и го стисна за ръката.

– Кръвовещият ни следва – изграчи той.

Тя стисна по-силно.

– Да се върнем в Дара на Ноден...

– Да, но той е зад нас. Марсточаните пък плават към Дейна – пред нас.

При тези думи гневът му се разгоря сериозно – същинска ярост, която го принуди да отстъпи две крачки назад.

Обаче се налагаше да се овладее, тъй като причината не беше у Сафи. Всичко се дължеше на трижди проклетите обстоятелства, а те бяха извън трижди проклетия му контрол. Как изобщо марсточаните бяха разбрали накъде се е насочил?

– Ще отлетя до „Жана“ – рече той, а в гърдите му вреше. – Вие с Изьолт и Иврен продължете да яздите на изток. Към Лейна. Пришпорете конете до край.

– Защо да не отлетим заедно до „Жана“ и да не стигнем до Лейна по вода?

– Защото марсточаните ще ни изпреварят, а Кълен не е достатъчно силен, за да се изправи срещу тях. Дори не бива да плава.

Мерик погледна притеснено към морето. Към „Жана“.

Проклет глупак, нишкобрат му.

– Най-големи шансове имаме, ако ние настигнем марсточаните – продължи той. – Ако двамата с Кълен успеем да отвлечем вниманието им, може и да стигнете до Лейна по сушата. Отидете на седмия кей, а после се махайте оттук, адски огньове.

- Ти как ще ни откриеш? След... След това?

– Сигналният камък. Иврен може да го възпламени, а аз ще видя светлината му от морето – Мерик направи две широки крачки и застана до нея. – Яздете на изток и ще ви намеря. Скоро.

Сафи поклати глава мудно, със съмнение.

– Това не ми харесва.

– Моля те – рече ѝ той. – Моля те, недей да спориш. Това е най-разумният план...

– Не затова – прекъсна го тя. – Просто... Имам чувството, че никога повече няма да те видя.

В гърдите на Мерик зейна дупка и за част от секундата той остана без думи. После взе лицето ѝ в ръце и я целуна. Нежно. Бързо. Просто.

Тя се отдръпна първа, прехапа устни и посегна към пешовете на ризата му. Загащи ги и приглади памучния плат.

– Излъгах те, да знаеш. Не си последният, когото бих избрала.

– Сериозно?

– Да – тя се ухили дяволито и зъбите ѝ проблеснаха. – Предпоследният си. Или пред-предпоследният.

В стомаха на Мерик се надигна смях, тръгна към гърлото, но преди той да измисли нещо остроумно в отговор, тя се отдръпна и рече:

– Безопасни пристани, Мерик.

– Безопасни пристани – отвърна той простичко.

После Мерик Нихар се приближи до скалата, прекрачи през ръба и полетя.

Сафи не проследи отдалечаването на Мерик. Нуждата да бърза я пришпори – както и пресният спомен за кръвовещия. Начинът, по който я беше открил... Начинът, по който очите му се наливаха с червено.

Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. По гръбнака ѝ пропълзяха студени пръсти.

Тя се запровира през гората, все по-бързо... и по-бързо, докато не се затича, докато не препусна. Листата на папратите я пердашеха през ръцете, сипейки спори наоколо. Не беше за вярване, че само преди миг двамата с Мерик бяха минали оттук.

Тя изскочи в лагера и го завари вече събран, а конете – оседлани. Иврен връзваше постелките на дисагите, а Изьолт затягаше оглавника на петнистия кон. Конете клатеха глави – готови за езда, въпреки дългия преход на предишния ден.

Щом чу ботушите ѝ, Изьолт се врътна към нея.

– Тръгвате... без мен? – изрече Сафи задъхано.

– Чухме барабаните – обясни Изьолт, дозатегна оглавника и той издрънча. – Иврен ми преведе съобщението.

– Къде е Мерик? – попита Иврен.

Тя се дръпна от дисагите, стиснала в ръка наметалото, препасала здраво ремъка си през гърди.

– Отлетя на „Жана“ – отвърна Сафи. – Ще се опита да отклони марсточаните.

Изьолт повдигна вежди едва забележимо.

– Значи няма да яздим на север? Няма да опитваме да избягаме?

Сафи тръсна отсечено глава и се приближи до огъня.

– Все още можем да достигнем Лейна преди тях – тя засипа живите въглени с прах и пепел с крак. – После може да избягаме на север.

– Е, тогава скачайте на конете – нареди Иврен.

– Сафи, може да яздиш с мен...

– Не. И двете ще яздите сами – Иврен се заметна с наметалото и закопча токата с умело, механично движение. – Аз ще изчакам тук и ще спра Едуан.

Напрегнато мълчание. Последвано от думите на Изьолт:

– Моля ви, не го правете, монахиня Иврен.

– Моля ви – присъедини се и Сафи. – Ще го надбягаме...

– Да, но не можете – прекъсна я Иврен с решителен глас. – Едуан е по-бърз и от кон, ще ви настигне, накъдето и да тръгнете. Ще намеря лесно за отбрана място по пътеката и ще направя всичко възможно да го забавя.

– Да го забавите? – повтори Изьолт. – Не да го спрете?

– Едуан не може да бъде възпрян, но поне може да бъде вразумен. А ако се наложи – тя потупа двата си останали ножа; токата издрънча, – тези не са само за показ.

– Ще ви убие – възпротиви се Сафи.

Пределно ясно ѝ беше, че нямаха време за губене, но не можеше да допусне Иврен да постъпи толкова глупаво.

– Моля ви, послушайте думите на Мерик и елате с нас.

Лицето на монахинята се вкамени и когато заговори, в гласа ѝ се беше прокраднала остра нотка на нетърпение. И на обида.

– Мерик забравя, че съм монахиня, обучена за битки. Ще се изправя срещу Едуан сама, а вие двете ще тръгнете към Лейна с конете. Хайде, качвайте се.

Тя подаде вдървено ръка на Сафи. Тя не се нуждаеше от помощ, но все пак я прие.

После Иврен помогна и на Изьолт да се качи на своя кон, отвори решително дисагите и извади сигналния камък. Той проблясваше в сивкаво, като просветляващото небе над главите им. Тя пророни: „Сигнал“ и вътрешността му лумна в ярка синя светлина.

– Така Мерик ще може да ви намери – тя подаде камъка на Сафи. – Извадете го, щом пътеката ви тръгне по брега.

Сафи я измери с поглед – сивите ѝ коси се развяваха на утринния бриз, украсени в сапфиреносиньо от светлината. Тя разтвори пръсти и пое тежкия кварц.

Иврен кимна спокойно. След това свали колана с меча си.

– Изьолт, вземи сабята на Мерик. Вързана е за седлото на петнистия кон. Сафи, ти получаваш това – тя положи ножницата с острието в скута ѝ. – Все пак карауенската стомана е най-добрата.

Сафи преглътна. Дребната шега я накара да осмисли момента и тежкото прозрение колко много хора рискуваха живота си, за да ѝ позволят да стигне до Лейна, за да може Мерик да получи търговското си споразумение.

Тя нямаше да ги предаде.

– Изьолт – рече, черпейки думи от същината, от ядрото на вещерството си, – тръгваме за Лейна. Без забавяне, без спиране.

Нишкосестра ѝ я погледна и лешниковите ѝ очи се обагриха в яркозелено на светлината на сигналния камък. Погледът ѝ проблесна диво – този блясък неизменно ѝ вдъхваше сили, – тя вдигна брадичка и рече:

– Води, Сафи. Знаеш, че винаги ще те следвам.

При тези думи Иврен се усмихна.

– Нямате представа откога чакам да чуя тези думи. Да ви видя двете, яхнали конете. Истински – очите ѝ грейнаха със странен блясък. – Знам, че думите ми в момента не означават нищо за вас, но скоро ще ме разберете.

– След като се изправя срещу Едуан... след като му покажа за какво се бие... ще ви намеря в Лейна. Благод... – Иврен се задави на думата, а очите ѝ грейнаха щастливо. – Благодаря ви, че ми вдъхнахте надежда, момичета. След толкова векове Скръбта на Еридиси най-сетне се сбъдва; открих Каар Ауен, а вие събудихте Кладенеца на водата. Затова сега ще ви защитя с всичко, с което разполагам, както ме задължава обетът ми.

Тя се поклони тържествено, а магията на Сафи запя от истината, с която беше пропит жестът.

После Иврен Нихар се извърна и се отдалечи.

– Луната майка да ни пази! – прошепна Изьолт. – К-к-какво беше това?

Сафи обърна очи към нея. Тя беше възвърнала маската си на нишковеща, макар че не беше овладяла съвсем езика

– Не знам, Из. Да не би да мисли, че ние сме...

– Каар Ауен – довърши Изьолт. – М-м... Мисля, че да.

– Подземни богове, днес не мога да понеса повече изненади.

Сафи насочи коня към изгрева и потисна объркването и съмненията си – скри ги дълбоко, където не ги усещаше.

Щом подкара кобилата към пътеката, със задоволство усети, че животното подръпваше юздите. Конете бяха готови за галоп, Изьолт също, а Сафи щеше да сложи край на това.

Тя заби пети в ребрата на кобилата и се понесе в елегантен галоп – към Лейна, в Стоостровието.