Текст книги "Веровещица"

Автор книги: Сюзън Денърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 25 страниц)

ТРИДЕСЕТ И ДВЕ

– Слязла е на брега – обяви Едуан.

Беше застанал на прага на каютата на Леополд, която – за негово учудване – беше точно колкото неговата собствена. Само че изглеждаше по-тясна заради подредените покрай стените сандъци на принца, както и заради пръснатите навсякъде десетки епоси с цветни корици.

Леополд се надигна уморено на самотното легло, огряно от слънцето.

– Кой е направил какво, монахо?

– Момичето на име Сафия е слязло на брега, а корабът ви се отдалечава прекалено много на изток...

Леополд изскочи от леглото и завивките се разхвърчаха.

– Защо го казваш на мен? Кажи го на капитана! Не... Аз ще кажа на капитана – той застина и впи очи в нощницата си. – Всъщност първо ще се облека, а после ще кажа на капитана.

– Аз ще му кажа – изръмжа Едуан.

Нямаше никаква представа за чий дявол принцът още спеше – беше късна утрин. Още по-малко – защо се беше издокарал със специално облекло за случая.

Не след дълго той се изправи до руля и занарежда на развален карторски; моряците заотстъпваха и взеха да правят с пръсти трескави знаци за прогонване на злото. Едуан не им обърна внимание. Мирисът на домната се беше изместил на север, а северът значеше суша.

Което пък значеше, че времето им изтича.

– И къде точно да пристана? – попита брадатият капитан високо, сякаш Едуан беше глух. Той вдигна далекогледа пред око и огледа скалистия бряг. – Тук няма къде да хвърля котва.

– Напред.

Едуан посочи самотната остра скала, извисила се над вълните.

– Нубревненците са минали зад нея, така че трябва да ги последваме.

– Невъзможно – повдигна вежди капитанът. – Ще се разбием и ще потънем за минути.

Едуан грабна далекогледа му и го прикова в самотната скала, блъскана от огромни вълни. Карторският им катер се носеше покрай нея и скоро щеше съвсем да се отдалечи. Капитанът обаче все пак имаше право – беше невъзможно да пристанат на подобно място.

Или пък... не съвсем.

Корабът беше подминал леко скалата и му позволи да разгледа брега зад нея. В скалистия бряг имаше пролука. Заливче.

Той тикна далекогледа обратно в ръцете на капитана, но онзи отказа да го поеме. Медното изделие издрънча на пода. Капитанът изруга.

Без да обръща внимание на глупака, Едуан вирна нос. Вдиша, докато гърдите му не се издуха и магията му не се закачи за снежно-истинната кръв на Сафия.

Беше влязла в заливчето и беше продължила пътя си по суша – на изток. Но не беше далеч. Мирисът ѝ пред него беше силен.

Той се затресе от възбуда. Тя заискри в кръвта му, в дробовете. Ако се движеше достатъчно бързо, можеше да залови веровещицата още днес.

Заедно с номатчето.

– Трябва ми ветровещ – рече и се обърна към капитана, като се постара да не потулва магията си. Искаше очите му да са червени, докато отправя заповедите си. – Един или няколко. Колкото са нужни, за да ме пренесат до скалите заедно с багажа ми.

Заедно с парите ми.

Капитанът се скова и сведе очи. Внезапно зад тях се чу глас.

– Направете каквото нареди монахът, капитане. Ще слезем на сушата начаса.

Едуан се извърна Изключително бавно към принц Леополд, който се беше облякъл в напълно неподходящ жълт костюм.

– „Ние“? – попита. – Не мога да поема осем ад-бардове...

– Без ад-бардовете, монахо – Леополд прокара ръце през косата си и плъзна очи по нубревненските хълмове. -Сафия е годеница на чичо ми, така че с теб ще дойда де. Сам.

Вратът на Едуан се скова от ярост.

– Само ще ме забавите – каза той, без да се интересува от тона си.

Леополд обаче просто го измери с поглед с усмивка, която не достигаше до очите му.

– Кой знае, монах Едуан, току-виж ви изненадам.

Едуан загуби няколко ценни часа заради принца. Първо, Леополд прекара цяла вечност в опаковането на едно торбенце и запасването на безполезната си сабя на колана. После той и командирът на ад-бардовете подхванаха шепнешком някакъв съзаклятнически разговор, който само Кладенците можеха да обяснят.

През цялото време Едуан стоеше на квартердека, кършеше китки и пръсти и се гневеше заради моткането на принца.

Щом ветровещите най-сетне вдигнаха всички над катера, Едуан си каза, че навярно ще ускорят ход. Уви, остана излъган. Щом стъпиха на най-близките скали, Леополд изгуби още време, за да уведоми ветровещите за същите заповеди, които беше дал току-що на капитана. Нещо за думовещерски свитък, който щял да извести ад-бардовете кога и къде да идат да приберат него и годеницата на чичо му.

Затова той изостави принца за няколко минути и се отдалечи сред избелелите борови стъбла. Сребърните талери в желязното ковчеже тежаха твърде много и щяха да му попречат да поддържа максималната си бързина, затова реши да използва и без това пропиляното време, за да ги скрие някъде.

Тук нямаше миризми и звуци. Усещането беше, сякаш беше сам в морето и единствено солта изпълваше ноздрите му, а вятърът галеше ушите му. Долавяше миризмите на преминалите оттук хора, но в момента наблизо нямаше никого.

Тази празнота го накара да се почувства... неудобно. Оголен, като човек, подложил врат на дръвника. Дори в Манастира, високо в планината, в небето все пак летяха птици. Все пак имаше признаци на живот.

Неволно в ума му изплува разказът на някогашната му наставница. Разказ за отрова, магия и война. Той обаче си беше представял нещата другояче. Беше си представял изпепелена пустош като тази от неговото детство. Като пустошта, останала след марстошките пламъци.

Тази тиха пустиня по някакъв начин въздействаше по-ужасяващо от изпепелените домове. В обгорената земя и порутените села все пак личаха следите от човешка ръка. Нубревна обаче изглеждаше така, сякаш боговете просто се бяха отказали от нея. Сякаш бяха решили, че тази земя не заслужава вниманието им и я бяха изоставили.

Е, поне в свят без богове нямаше кой да види къде щеше да скрие талерите си.

Той откри един кух дънер и положи ковчежето вътре. Беше невидимо – човек трябваше да се приближи и да надникне вътре в дънера, за да го забележи.

Едуан опря ножа до лявата си китка и разряза кожата. Шепата му се напълни с кръв, тя потече по ръката му и накрая покапа по метала.

Сега парите бяха белязани. Можеше да ги намери, дори и да забравеше къде ги е скрил. Или по-лошото – дори някой да се опиташе да ги отмъкне.

Връхлетя го порив на вятъра. Ветровещите се издигнаха над дърветата.

– Монах Едуан? – надвика Леополд вятъра. – Къде си?

Едуан пое дъх и от пръстите на краката му нагоре запълзя неуправляем гняв. Той закипя в жилите му. Империята на Леополд беше съсипала това място. Тя беше сложила край на живота тук – не само на хората, а и на самата земя. А сега принцът се мотаеше наоколо без капка уважение или разкаяние.

Той се озова до него за секунди и изсъска през стиснати зъби:

– Тишина. Без повече разговори по време на пътуването.

Принцът сведе глава. Раменете му се отпуснаха, а в кръвта му навлезе муден студ.

Леополд знаеше какво бяха сторили хората им тук и се срамуваше. И по-важното – не изпитваше нужда да крие срама си от Едуан.

Последният обаче нямаше време за подобни размишления.

– Задават се хора – рече той с ниско ръмжене и грабна чантата на Леополд. – Миришат на войници, така че не се отдалечавайте и мълчете.

Известно време напредваха добре. Движеха се през все по-жив пейзаж. Жужаха насекоми, обаждаха се птици, а малките туфи зелени листа шумоляха на яданския бриз. Крайморските скали ставаха все по-високи, а накрая мирисът на Сафия се насочи навътре в сушата – към една низина.

Имаше войнишки патрули, но Едуан ги избягваше с лекота. Надушваше ги далеч преди двамата с Леополд да ги наближат. Отклоненията обаче забавяха напредъка им и забелязаха следи от човешки живот едва към средата на следобеда, когато слънцето вече беше започнало да се спуска.

Първо бяха димът в далечината и пътеките. Последваха гласове – основно жени и деца. Двамата наближиха река, а пътеката изглеждаше доста отъпкана, така че беше време да станат по-предпазливи. Едуан намисли да иде на оглед напред сам – щеше да остави принца за кратко.

Почти веднага се натъкна на повален дъб – беше добре скрит от пътеката и не излъчваше мириса на минаващите патрули. Дървото беше паднало скоро и нямаше почти никакви мъхове и храсталаци – макар че той беше убеден, че Леополд щеше да се размрънка независимо от това.

Когато обаче му нареди да залегне под дъба, принцът нито се оплака, нито се възпротиви. Всъщност пропълзя под дънера с неочаквана ловкост.

По гръбнака на Едуан пропълзя ледено опасение. Спътникът му беше станал твърде сговорчив и учудващо предпазлив, откакто бяха навлезли в сушата. Той го изчака да се скрие и прогони мислите за него. Сега го интересуваше единствено Сафия.

Той запълзя към грохота на реката, а магията му долови много миризми – твърде много. Наоколо имаше доста хора и беше изключено той или Леополд да преминат незабелязано. Реката също беше проблем. Щеше лесно да я прекоси сам, но не можеше да издърпа и принца след себе си.

Налагаше се да потърсят друг път с надеждата отново да уловят дирята на Сафия по-нататък.

Той запълзя обратно към принца, обмисляйки най-подходящата посока, в която да продължат... както и на каква скорост можеше да се надява дори и Леополд да забързаше ход доброволно.

Клекна до дънера, готов да му подаде ръка...

Принцът не беше отдолу.

Едуан мигновено подуши въздуха за мириса му – търсеше новата кожа и задимените огнища.

Обаче не успя да улови и него. От мириса му се долавяше съвсем блед оттенък. Той застана на четири крака и бръкна под падналото дърво, в случай че някоя чаровеща го подлъгваше или отдолу имаше скрит проход.

Нито едното, нито другото; принц Леополд беше избягал.

Едуан изпълзя отпред, претърколи се и се изправи. Сърцето му ускори ударите си, а тялото му се изпълни с гневен страх. Трябваше ли да потърси принца, или можеше да го изостави?

През дърветата задуха вятър, подгони мислите му, а после ги изпъди окончателно. Тук имаше и друг кръвомирис. Който беше надушвал и преди.

Чисти езера и ледени ветрове.

Ръката му мигновено сграбчи дръжката на меча. Той огледа гората и вещерските му способности трескаво се опитаха да усвоят мириса. Да го разпознаят и запомнят.

Когато прозрението най-сетне дойде, Едуан едва не падна. Беше усетил мириса на кея във Веняса.

Тоест някой го беше проследил до Нубревна. И беше отвлякъл Леополд, принца на Картора.

ТРИДЕСЕТ И ТРИ

Мерик не беше очаквал ездата да бъде толкова противоречива смесица от мъка и наслада.

Следобедното слънце пробиваше през сухите клони на дъбовете и тъчеше дантела от сенки по прашната пътека. На трийсет левги източно от Дара на Ноден животът отново изчезна. Яздеха през тихо гробище, където се чуваха единствено тропотът на дорестата кобила на Мерик, потракването на сбруята ѝ и копитата на пъстрия кон на Иврен и Изьолт на двайсет крачки зад тях.

Иорис му беше отстъпил най-добрите си коне и им беше дал храна, вода, постелки и сигнален камък – ефировещерско парче кристал, което пламваше ярко, ако към лагера се зададеше опасност. Той щеше да им позволи да се наспят тази нощ, без да се налага да стоят на стража.

Мерик жадуваше за сън. Не беше спал от доста време насам.

Мирисът на сол нахлу в носа му – беше долетял с нов порив на вятъра. Яданско море оставаше скрито зад избелялата от слънцето гора, но пътеката никога не се отдалечаваше твърде много от бриза.

Не че той го разхлаждаше. Не и със Сафия фон Хастрел на седлото му.

Въпреки че позата му... допирът до формите ѝ, обвил ръце около тялото ѝ, за да държи юздите... му даваше пълното основание да бъде разгорещен, тя значеше още, че коленете му щяха да се протрият, а краката му непрекъснато изтръпваха. Подозираше, че щом се установяха на мястото за лагер, той щеше да куцука като Хермин.

Мускулите му обаче далеч не го занимаваха, докато кобилата подскачаше бодро по голата пътека. С всяка нейна крачка бедрата, хълбоците и коремът му се търкаха в гърба на Сафи и колкото и да се опитваше да мисли за Дара на Ноден – да си припомня посрещането там и гордостта, която беше изпитал, – в мозъка му се въртяха други мисли.

Формата на бедрата на Сафи. Извивката между рамото и шията ѝ. Как го беше предизвикала в капитанската каюта -танц с очи, думи и уж случайни докосвания.

От онзи миг насетне магията му – на гнева, който може би изобщо не беше гняв – направо кипеше под кожата му. Твърде сгорещено. Твърде твърдо.

Поне двамата се бяха помирили и вече му беше по-лесно да говори с нея. А тя го засипваше с хиляди въпроси. „Колко души живеят в Ловац? Ноден бог на всичко ли е, или само на водата? Колко езика знаеш?“

Той отговаряше на всичко с готовност. „В Ловац има около сто и петдесет хиляди души, но при война могат да станат четворно повече. Бог е на всичко. Говоря лошо карторски, прилично марстошки и отлично далмотски.“ Накрая обаче и той реши да зададе един въпрос.

– Карторците или марсточаните близо ли са? Можеш ли да ми кажеш чрез силата си?

Тя поклати леко глава.

– Мога да разпозная дали някой говори истината, или лъже. Когато погледна някого, виждам истинския облик на сърцето му, намеренията му. Но не мога да проверявам факти и твърдения.

– Хм-м-м. Истинския облик на сърцето?

Той ѝ подаде водата. Тя отпи предпазливо, а той добави:

– И какво виждаш, когато погледнеш мен?

Тя се скова в ръцете му, а по гърдите му прескочиха някакви едва доловими искрички. После тя се отпусна и се засмя.

– Объркваш способностите ми – тя му върна мяха. – В момента твърдят, че мога да ти се доверя.

Той изсумтя тихо и също отпи. Водата беше затоплена от слънцето. След две глътки отпусна мяха.

– Мога ли да ти се доверя? – погледна го тя през рамо.

Той се усмихна.

– Стига да се подчиняваш на заповедите ми.

Стана му драго – невероятно драго, – когато репликата му спечели наперен сумтеж.

– Имаш опасно умение – рече той, щом тя се обърна напред. – Разбирам защо хората са готови да убиват за него.

– Вярно, могъщо е – призна тя. – Но не толкова, колкото смятат хората... А напоследък се убеждавам, че дори аз самата го надценявам. Лесно се заблуждавам от силната вяра. Ако човек вярва в онова, което говори, магията ми не може да долови разликата. Ще позная, ако някой изрече откровена лъжа, но когато хората мислят, че говорят истината, вещерството ми го приема – тя замълча, а после добави почти раздразнено: – Затова не повярвах на думите ти, че Нубревна се нуждае от търговско споразумение. Способностите ми твърдяха, че е вярно. Те обаче казаха същото и за лъжите в учебниците ми по история.

– Ех... – въздъхна Мерик, впечатлен от тъгата в гласа ѝ... както и от начина, по който той караше магията му да жужи в гърдите му.

Той стисна юзди в ръце и вещерският му знак се разкриви върху жилите му.

За половин удар на сърцето се отдаде на фантазията, че Сафи не е домна, а той не е принц. Че са просто двама пътници на голия път, където единственият шум бяха копитата на конете, повеите на вятъра и разговорът на Иврен и Изьолт зад тях.

Пустошта наоколо обаче скоро обсеби мислите му, заедно с неизбежния кръжец тревоги, които не можеше да овладее. Кълен... Вивия... Крал Серафин.

Сафи като че усети накъде се беше насочил умът му и подхвърли:

– Носиш твърде тежко бреме, принце – тя се сгуши и се облегна на гърдите му. – Не съм срещала човек с толкова грижи.

– Роден съм с титлата си – каза той дрезгаво и леко я придърпа до себе си. Прие близостта, с която му говореше. С която го докосваше. – И я приемам сериозно. Въпреки че никой не иска да го правя.

– Това обаче е всичко, нали? – по гръбнака ѝ премина предизвикателна тръпка. – Харесва ти да се чувстваш полезен. Дава ти цел в живота.

– Може би – промърмори той отнесено.

Близостта ѝ го разсейваше. Както и начинът, по който дъхът му и вятърът си играеха с непокорните ѝ къдрици. Накрая той си наложи да смени темата и да се съсредоточи върху думите на Сафи, не върху близостта й:

– Говориш отличен нубревненски. Почти без акцент.

– Години уроци – призна тя. – Макар че научих най-много от наставника си. Той е думовещ и магията изглажда акцента му. Караше ме да се упражнявам с часове с Из.

– Какво образование... – поклати глава Мерик. – И физически тренировки, в съчетание с вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш, Сафи. Помисли каква можеш да станеш.

Тялото ѝ трепна лекичко и тя тръсна крак.

– Предполагам – рече накрая, – че мога да се сдобия с власт, да променя нещата или да правя каквото умееш и ти – каквото и да е то, принце, но бих подхванала обречена битка. Нямам нужните качества, за да застанеш начело на хората си. За да ги водя. Твърде съм... непостоянна. Ненавиждам да стоя на едно място и с изключение на Изьолт в живота ми няма нищо сигурно.

– Значи, цял живот ще бягаш? Дори и ако някой пожелае да...

Той не довърши. Последната дума се запъна в гърлото му – да останеш.

Дори неизречена обаче, тя нажежи въздуха помежду им и Сафи се обърна към него, повдигнала вежди. После прикова очите си – прекалено сини – в него, на един пръст от неговите.

И изведнъж разстоянието между тях като че изчезна. Тази река не му беше подвластна, преливаше през бреговете си, а той не успя да измисли друго, освен да спре кобилата, да вдигне Сафи и...

Не. Не можеше да позволи на мислите си да тръгват нататък. И нямаше да го направи. Закачките бяха едно, но докосването... Можеше да го отведе на рисковано място. До рискован край. Не и с карторска домна. Не и с годеницата на императора.

Затова той отправи отчаяна молитва към Ноден денят да свърши по-бързо, преди той – или магията му – съвсем да излезеха от контрол.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Изьолт и останалите стигнаха до избраното за лагера място едва когато розовият слънчев диск вече се скриваше зад Яданско море. Тя вече беше напълно убедена, че бедрата ѝ са безвъзвратно деформирани отвътре.

Потокът беше чист – както беше обещал Йорис, – поради което около него беше изникнала гъста горичка. Той течеше буен и при дъжд заливаше тясното си корито. Затова след като напоиха конете, Мерик нареди да разположат лагера си на близкия хълм, в сянката на дъбове и скали.

Разбира се, беше нужно доста време, докато Мерик даде заповедта. Двамата с Иврен прекараха поне четвърт час, съзерцавайки папратовите стъбла, заслушани в песента на нощните жаби. Нишките им бяха толкова еуфорични, толкова триумфални, че Изьолт посъветва Сафи просто да ги остави на спокойствие.

Накрая обаче дорестата кобила се отегчи от чакането. Тя пощипна Мерик по рамото с устни и го накара да се опомни. Докато Изьолт и Иврен събираха дърва за огън за вечерята, Сафи и принцът вчесаха конете.

Над главите им цвъртяха бързолети, които като че се радваха на компанията им не по-малко, отколкото Изьолт – на звуците им. Беше благодарна за всичко, което отвличаше вниманието ѝ от нишките, затуптели над Сафи и Мерик. Докато яздеха заедно, яркостта на нишките им насмалко не ѝ беше докарала главоболие.

Нишките на Иврен също бяха ослепителни и откакто бяха напуснали Дара на Ноден, не бяха спрели да сияят в замаяно розово и в уверено зелено.

Как беше възможно трима души да чувстват толкова много, я удивяваше и уморяваше.

Тя се приведе, грабна една обвивка на цикада от клона на земята и я сложи в нарастващата купчинка подпалки. Мерик настояваше стъкнатият огън да бъде малък, така че беше събрала достатъчно дърва, но не беше готова да се върне при останалите. Имаше нужда от време, за да овладее мислите си. За да постигне нишковещерския мир.

Накрая обаче тя се застави да се върне и помогна на Иврен да развие постелките под една огромна скална козирка. Сигналният камък, поставен отгоре ѝ, сияеше в тъмнолилаво на залеза.

Когато най-сетне подредиха всичко и изгълтаха горещата овесена каша за вечеря, Изьолт се мушна в постелката си и склопи уморени очи, жадуваща за съвършеното чувство на принадлежност, което беше усетила в хладните, бурни води на Кладенеца на произхода. Въпреки това – макар че си спомняше как се беше почувствала – не успя да го изпита отново.

Унесена в мисли, въпроси и разсъждения, тя задряма.

Сянката я чакаше.

– Ето те! При това си съвсем здрава.

Звучеше искрено щастлива от това и Изьолт си представи, че в действителността е плеснала с ръце. Беше сигурна, че тя съществува в действителност; този глас не беше просто налудничаво продължение на най-скритите ѝ страхове.

– Права си – изгука сянката. – Истинска съм като теб. Ето, виж... Ще ти позволя за миг да погледнеш през моите очи – само за да те убедя.

Обзе я усещане, сякаш изплуваше от дълбоко под водата. Пред очите ѝ заигра светлина, последваха цветове -сиво и зелено – и неясни форми... докато накрая всичко не потъна в тъмнина, сякаш сянката затвори клепачи за дълго и светът не се материализира пред нея. Пред очите ѝ изникнаха сиви, изтрити и очукани камъни. Тоест пред очите на сянката, през които тя гледаше в момента.

Гледката напомняше стария фар във Веняса, но вместо мокрия морски плаж местността беше покрита е тучно зелено. По стените се виеха бръшляни. В основата на сградата никнеха туфи трева.

– Последвай ме, последвай ме – пееше сянката, макар че Изьолт всъщност не можеше нито да я последва, нито да мръдне. Тя гледаше през очите ѝ, тоест движеше се с нейните движения.

– Къде сме? – попита тя.

Искаше ѝ се да извърне главата на сянката и да види още нещо, не само сводестия вход на кръгло помещение.

Вечерното слънце нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Беше по-ярко от това в Нубревна. Сянката се насочи към витото стълбище в дъното. Движеше се със странна, пружинираща походка, сякаш стъпваше само на предната част на стъпалата. И сякаш всеки момент щеше да заподскача.

Щом стигна стълбите, тя действително заподскача. Нагоре, нагоре, нагоре, заковала очи в стъпалата, с притихнали мисли. Щом стигна втория етаж, претича до прозореца, от чиято желязна рамка все още висяха парчета стъкло.

– Намираме се в Познин – обясни тя най-сетне. – Чувала ли си за него? Столицата на някога великата Република Аритва. Всеки народ обаче преживява възход и падение, Изьолт. Но накрая всеки народ отново подема възхода си. Скоро тези руини ще се превърнат в градове и този път други народи ще загинат.

Докато говореше, сянката се облегна на перваза и пред очите ѝ изплува широка улица – пълна със стотици... не, със стотици стотици хора.

Изьолт се сепна. Мъжете и жените стояха в редици и дори на тъмночервената светлина на залеза сажденият цвят на кожата им личеше. Както и чисто черните им очи.

И трите скъсани нишки, повяващи се над главите на всеки.

– Кукловода... – прошепна Изьолт.

Момичето сянка застина неподвижно, сякаш беше затаило дъх. После кимна отсечено и картината се размести.

– Да, казват ми „Кукловода“, макар че на мен не ми харесва. На теб би ли ти харесало, Изьолт? Звучи толкова... хм, знам ли. Толкова лекомислено. Сякаш заниманията ми са детска игра. А те не са – изсъска тя. – Това е изкуство. Шедьовър на тъкачеството. Никой обаче не благоволява да ме нарече становеща. Дори кралят! Именно той пръв ме обяви за становеща, а сега отказва да ме нарича с истинското ми звание.

– Хм-м-м... – пророни Изьолт.

Почти не слушаше мрънкането на момичето. Трябваше да извлече възможно най-много при всяко завъртане на очите ѝ към пръснатите. А и явно момичето не можеше да прочете мислите ѝ, докато беше потънала в своите собствени.

Във всяка редица имаше по десет души. Мъже, жени... дори и по някоя по-дребна фигура като поотраснало дете. Очите на Кукловода обаче никога не се спираха на отделните хора, а и Изьолт беше твърде заета да прецени размерите на армията, за да се съсредоточава върху подробностите, които забелязваше.

Беше преброила петдесетина редици – а не беше и преполовила улицата, – когато думите на Кукловода отново привлякоха вниманието й:

– И ти си становеща, Изьолт, и щом се научиш да тъчеш, двете заедно ще променим званието си.

– За-заедно?

– Не си като другите нишковещи – обясни Кукловода. -Заредена си с потребността да променяш нещата, както и с ненавистта, за да го направиш. С гнева, за да разбиеш света. Скоро ще го прозреш. Ще приемеш истинската си същност, а когато това стане, ще дойдеш при мен. В Познин.

В гърдите на Изьолт се надигна горещ, потрисащ пристъп, толкова силен, че тя едва успя да го прикрие. Затова изтърси най-убедителната лъжа, която ѝ хрумна:

– Из-изглеждаш уморена. Съжалявам много. Тъкането изтощително ли е?

Кукловода явно се усмихна.

– Знаеш ли – заяви тя мило, – ти си първият човек, който ме пита подобно нещо. Разкъсването на нишките е уморително, но най-много ме изтощава разговорът с теб. И въпреки това...

Тя замлъкна и затвори очи. После наведе глава и облегна чело в желязната решетка на нивото на очите, а умората ѝ стана осезаема. Тя въздъхна, сякаш металът я успокои.

– Изтощението от разговорите с теб си струва. Напоследък кралят толкова често ми се гневи, а аз правя всичко, което пожелае. Разговорите с теб са единственият лъч светлина в дните ми. Никога досега не съм имала приятелка.

Изьолт не реагира. И най-малката мисъл или движение щяха да издадат онова, което се надигна дълбоко в нея: ужас.

И още по-лошо: смътна следа от съжаление.

За щастие, момичето сянка не забеляза мълчанието ѝ, тъй като словесният ѝ поток не спираше:

– Следващите няколко дни ще отсъствам, Изьолт. Кралят ми даде задача, която ще изцеди силите ми. Навярно след това ще бъда твърде уморена, за да те открия. Но... – в гласа ѝ се прокрадна обещание, – щом се възстановя напълно, пак ще те навестя.

Тя млъкна и зейна в широка прозявка.

– Преди да те оставя, искам да ти благодаря. Всички тези планове и места, скътани в ума ти, много зарадваха Краля на обирджиите. Именно затова той ми повери великата мисия за утре. Така че: благодаря ти – всичко се случи благодарение на теб. Сега трябва да си почина, за да мога да пръсна всички, както ми заповяда кралят.

„Какви хора? И какви планове и места? – понечи да попита Изьолт. – Какво си взела от ума ми?”

Думите ѝ обаче останаха неизречени. Владееше я единствено трескав, буен пламък – в ума ѝ, на езика ѝ, в дробовете... Като жилките на светкавица.

После гледката на Познин изгасна като фенер, също толкова внезапно, колкото се беше появила, а Изьолт се върна в собствената си кожа. Потъна в собствените си сънища, в плен на собствения си ужас.

* * *

Никога през живота си Едуан не беше следил някого с толкова сили и внимание. Със Сафия беше лесно – той успяваше да надуши кръвта ѝ без усилие, докато кръвта на този човек, с аромата на бистра езерна вода и снежни зими, му убягваше. Едуан го улавяше, но двайсет крачки по-късно го губеше и успяваше да го открие чак след известно време в гората.

Това беше необяснимо и щом изгуби мириса за стотен път, той почти се отказа от принца. Така или иначе, беше намислил да го измами и да задържи веровещицата за нуждите на баща си. И въпреки това всеки път, щом се замислеше дали да не го остави на невидимия си враг, необичайна неохота сковаваше раменете му. И врата. Сякаш...

Сякаш дължеше на принца живота си и се чувстваше длъжен да му се отплати.

Слънцето вече се снижаваше към хоризонта, когато следата изстина съвсем. Едуан стоеше пред черна, усойна скала, по чиято снага се изкачваха стръмни стъпала. Реката тук беше почти оглушителна, а над главата му се носеха тлъсти прилепи.

Веровещицата беше минала оттук по-рано – той долови следи от мириса ѝ, – но не се беше задържала дълго. Тоест, и той самият нямаше да се бави. Принц Леополд не беше негова грижа. За разлика от Сафия. Време беше да се откаже от търсенето му.

Да, но той тъкмо се извърна, готов да поднови смисления лов, когато един повей на бриза над скалите донесе ухание до носа му... и в кръвта му.

Леополд.

Едуан се втурна нагоре по изтърканите стъпала. Летеше нагоре през две, после и през три наведнъж, докато най-сетне не стигна върха. Над леките вълнички блестеше розовеещо слънце. Вятърът шумолеше през обраслите в зелено клони на шест кипариса, а в далечината громолеше гръмотевица.

Намираше се пред Кладенец на произхода. Кладенецът на водата във Вещерия. Трябваше да се досети, че е тук, че това е той. Старата му наставница непрекъснато разказваше за него, когато Едуан беше малък.

Мястото обаче не отговаряше на описанията ѝ. Тук имаше живот. Дърветата бяха зелени, водата се къдреше. Изглеждаше почти сякаш Кладенецът беше жив... което обаче беше невъзможно.

Той пропъди мислите си. Нямаше време да огледа околността, а и тя не го интересуваше.

Вирнал високо нос, той се прокрадна отдясно на Кладенеца. Направи дванайсет стъпки, преди кръвомирисът на врага му да се появи отново. Във въздуха се разнесе бавно ръкопляскане.

Леополд излезе иззад най-близкия кипарис, пляскайки с ръце.

– Намери ме, монахо – принцът се усмихна безсърдечно. – По-бързо, отколкото се надявах.

Едуан сви ноздри и посегна към ножа за хвърляне.

– Планирали сте го.

– Така е – въздъхна Леополд. – Но преди да ме намушкаш, бих искал да отбележа, че трябваше да те убия, а предпочетох да не го правя.

– Да ме убиете... – повтори Едуан.

Преди следващия удар на сърцето си вече беше извадил ножа и беше протегнал ръка зад гърба си.

– По чия заповед?

Леополд просто се усмихна отново. С кухата си, плоска усмивка, която Едуан ненавиждаше.

Затова монахът вдигна лявата си ръка...

...и овладя кръвта му.

Стисна новата кожа и задимените огнища.

– Мога да изтръгна отговора от гърлото ви – рече равно, – затова ми кажете кой ви заповядва.

Соленият бриз развя косата на принца, а просветналата на хоризонта мълния оттук заприлича на венец върху застиналата му глава.

– Никой не ми заповядва – отвърна той накрая. – Както и никой не е с мен.

Едуан стегна хватката си върху кръвта му. Зениците на принца се уголемиха, уголемиха... но не достатъчно. Беше стреснат, но не и ужасен.

В този миг Едуан прозря.

„Именно това иска.“

Искаше Едуан да измъкне истината от него с мъчения.

„Защото така ще изгубя време.“

Принцът умишлено беше пропилял възможно най-голяма част от Деня. Целта му от Веняса насам беше да забави Едуан.

– Досетил си се – рече той. – Виждам го в очите ти, монахо.

– Наричайте ме „демон“, както всички останали.

Едуан стисна кръвта му още по-силно – така че да го заболи.

Леополд обаче просто го гледаше непоколебимо, след което заяви дрезгаво:

– Не мога... да допусна да намериш Сафия, преди тя да достигне до Лейна. Вече е почти там, а скоро съвсем ще се изплъзне от хватката ти.

– Откъде знаете? Кой ви заповядва?

В мига, в който въпросът се изтърколи между устните му, отговорът сам дойде при Едуан... Да потъне в Кладенците, що за идиот беше, че не се беше сетил по-рано?