Текст книги "Бездна"

40.

Петдесет минути по-късно Хач вече бързо се изкачваше по пътечката към Наводнената шахта. Лъчите на ниското слънце пламтяха върху водата и превръщаха мъглата около острова в огнен водовъртеж.

Ортанк бе празен, ако се изключат Магнусен и един техник, който управляваше винча. Чу се стържещ звук и от Наводнената шахта се появи масивна кофа, увиснала на дебела стоманена проволка. Хач видя през стъкления люк на пода как екипът до отвора на шахтата наклони кофата настрани и я изсипа в един от изоставените тунели. Чу се силен шум на всмукване и маса кубически метри кал и пръст се сринаха в него. Работниците изправиха изпразнената кофа и я залюляха обратно към Наводнената шахта, където тя отново изчезна от полезрение.

– Къде е Джерард? – попита Хач.

Магнусен наблюдаваше разграфеното като решетка дъно на Шахтата. Погледна го за миг, след което отново се вторачи в екрана си.

– Долу, с екипа от копачи – отвърна тя.

На стената до техника, който управляваше винча, имаше батарея от шест червени телефона, свързани пряко с различни точки от мрежата на острова. Хач вдигна слушалката на онзи, който имаше етикетче:

Наводнената шахта, преден екип.

Прозвучаха три бързи сигнала. В следващия миг чу гласа на Найдълман.

– Да?

Хач дочуваше шумното блъскане около него.

– Трябва да поговорим – рече Хач.

– Важно ли е? – попита Найдълман и в тона му прозвуча раздразнение.

– Да, важно е. Имам нова информация за Меча на Архангел Михаил.

Последва пауза, в която блъскането долу се засили.

– Щом е наложително – отвърна най-сетне Найдълман, – ще трябва да слезеш тук, долу. Тъкмо сме по средата на монтажа на няколко нови подпори.

Хач остави слушалката, взе осигурителен колан и каска, след това излезе навън и се спусна по стълбицата към платформата. В падащия сумрак Шахтата изглеждаше още по ярко осветена, от нея към мъглата се издигаше мощен стълб светлина. Един от работниците на входа му помогна да се качи в електрическия асансьор. Той натисна бутона, малката платформа се заклати и пое надолу.

Мина през блестящата паяжина от титанови подпори и кабели и се възхити неволно на сложността й. Лифтът се спусна покрай екип, който проверяваше група подпори на тринайсетметровата платформа. След минута и половина спускане вече можеше да се види дъното на Наводнената шахта. Тук работата бе много по-интензивна. Калта и мръсотиите бяха изчистени, бе издигната цяла батарея лампи. От дъното на Шахтата сега се спускаше по-малък кладенец, укрепен от всички страни. На тънки кабели се люлееха няколко инструменти и измервателни уреди – навярно принадлежащи на Магнусен или може би на Ранкин. Проволката на винча се спускаше в единия ъгъл, а в срещуположния бе застопорено титановото стълбищно устройство. След като слезе от лифта, Хач продължи надолу по стълбата и попадна в адски шум: от лопати, чукове, от филтриращите въздуха апарати.

На десетина метра по-долу стигна до същинското дъно на разкопките. Тук под погледа на обектива на самотна камера от вътрешната телевизионна мрежа, работниците копаеха пропитата с влага почва и я товареха в голяма кофа. Други използваха смукателни тръби, за да изтеглят водата и калта. Найдълман стоеше в единия ъгъл, нахлупил каска на строител, и ръководеше поставянето на подпорите. Стрийтър се въртеше наоколо с комплект планове в ръка.

Малин се запъти към тях и капитанът му кимна.

– Изненадан съм, че досега не слезе да видиш какво става тук – рече той. – Сега, след като Шахтата е стабилизирана, можем да продължим последните разкопки с пълна скорост.

Последва пауза, в която Хач не отговори нищо.

Найдълман го погледна с белезникавите си очи.

– Знаеш колко сме притиснати от времето – рече той. – Надявам се, че това което ще ми кажеш, е много важно.

През седмицата след смъртта на Уопнър у него бе настъпила голяма промяна. Изражението на спокойна увереност се бе изпарило ведно с хладнокръвието, което го обгръщаше като мантия още от първия ден, когато влезе в кабинета на Хач и погледна към река Чарлз. Сега Хач трудно можеше да определи изражението му: на изнурен, почти обезумял, обзет от решителност мъж.

– Важно е – отвърна Хач. – Но трябва да ти го кажа насаме.

Найдълман задържа малко по-дълго очите си върху него. След това погледна часовника си.

– Слушайте! – обърна се той към останалите. – Смяната свършва след седем минути. Спирайте работа, качвайте се горе и кажете на следващия екип да слезе малко по-рано.

Работниците оставиха инструментите си и се заизкачваха по стълбата към асансьора. Стрийтър остана безмълвен там, където си беше. Големите тръби млъкнаха, а напълнената наполовина кофа пое нагоре към повърхността, люлеейки се на тежката си стоманена проволка. Стрийтър продължи да стои мълчалив настрани. Найдълман се обърна рязко към Хач.

– Разполагаш с пет, може би десет минути.

– Преди няколко дни – започна Хач, – попаднах на купчина книжа на дядо ми – документи, които е събирал за Наводнената шахта и за съкровището на Окъм. Бяха скрити в тавана на семейната къща; ето защо баща ми не е успял да ги унищожи. В някои се споменава Меча на Архангел Михаил. Намеква се, че мечът бил някакъв вид страховито оръжие, което испанското правителство възнамерявало да използва срещу Ред Нед Окъм. Имаше и някои други обезпокоителни отправки. Затова се свързах с една моя позната изследователка в Кадис и я помолих да се поразрови малко в историята на този меч.

Найдълман огледа калната почва под краката им и сви устни.

– Това може да се смята за информация, принадлежаща на собствениците. Учуден съм, че си предприел такава стъпка, без да се консултираш с мен.

– Тя откри ето това. – Хач бръкна в джоба на якето си и подаде на Найдълман лист хартия.

Капитанът го прегледа набързо.

– Написано е на староиспански – рече той и се намръщи.

– По-надолу е преводът, дело на моята приятелка.

Найдълман му върна листа.

– Разкажи ми го с няколко думи.

– Текстът е фрагментарен. Но разказва за първоначалното откриване на Меча на Архангел Михаил и какво се е случило след това.

Найдълман повдигна вежди.

– Наистина ли?

– По време на Голямата чума един богат търговец от Кадис отплавал със семейството си с някакъв барк. Пресекли Средиземно море и акостирали на безлюдна ивица от берберския бряг. Там намерили останки от древно римско селище. Установили се там, за да изчакат преминаването на чумата. Хора от приятелски настроени берберски племена ги предупредили да не приближават до разрушения храм, който бил разположен на един близък хълм, тъй като бил прокълнат. Предупрежденията били повторени няколко пъти. След известно време, когато чумата започнала да стихва, търговецът решил да изследва храма. Може би е предусещал, че берберите са скрили там нещо ценно и не искал да си тръгне, без да хвърли едно око. Сред руините намерил мраморна плоча, скрита зад някакъв олтар. Под нея се намирала старинна метална и добре запечатана кутия. Върху нея имало надписи на латински. Надписът гласял, че в кутията има меч, който е най-смъртоносното от всички оръжия. „Смъртта ще те връхлети, дори само ако го погледнеш.“ Той отнесъл кутията до кораба, ала берберите отказали да му помогнат да я отвори. Всъщност те дори го прогонили от брега.

Найдълман слушаше, все така забил поглед в земята.

– Няколко седмици по-късно – в Деня на Свети Архангел Михаил – корабът на търговеца бил намерен да дрейфува безцелно из Средиземно море. По всички реи били накацали лешояди. Целият екипаж бил мъртъв. Кутията била затворена, ала оловният й печат бил строшен. Отнесли я в манастир в Кадис. Монасите разчели латинския надпис, както и дневника на търговеца. Решили, че мечът бил – сега ще цитирам от превода на моята приятелка – „фрагмент, изхвърлен от самия ад“. Те отново запечатали кутията и я прибрали в катакомбите под катедралата. Документът завършва с това, че монасите, които са държали кутията, скоро се разболели и измрели.

Найдълман вдигна глава към Хач.

– Това има ли нещо общо с нашите сегашни усилия?

– Да – отвърна твърдо Хач. – Много общо.

– Осветли ме тогава.

– Там, където се е намирал Мечът на Архангел Михаил, хората са загинали. Първо – семейството на търговеца. След това – монасите. А когато Окъм го задига, осемдесет души от екипажа му умират тук, на острова. Шест месеца по-късно корабът на Окъм е намерен да дрейфува досущ като кораба на търговеца, а екипажът му бил мъртъв.

– Интересна история – рече Найдълман. – Но не мисля, че си струва да спирам работа, за да я изслушам. Сега сме в двайсети век. Това няма нищо общо с нас.

– Точно тук грешиш. Не си ли забелязал нарасналата заболеваемост сред екипа напоследък?

Найдълман сви рамене.

– В такава голяма група винаги ще се появят болни. Особено когато хората са изтощени и работата е опасна.

– Не става въпрос за симулации. Направих кръвни изследвания. Почти във всички случаи броят на белите кръвни телца е изключително нисък. А този следобед един от копачите дойде в кабинета ми с най-необикновеното кожно заболяване, което съм виждал. Имаше грозни обриви и отоци по ръцете, бедрата и слабините.

– И какво е то? – попита Найдълман.

– Още не знам. Направих справки в справочниците си, но не можах да поставя някаква точна диагноза. Ако не мислех, че ще ме вземете за глупак, бих рекъл, че това са подутини на лимфните жлези.

Найдълман погледна Хач и отново повдигна вежди.

– Черната смърт? Бубонна чума в Мейн през двайсети век?

– Както казах, още не съм поставил диагнозата.

Хач пое дълбоко дъх в опит да запази самообладание.

– Джерард, не знам още какво точно представлява Мечът на Архангел Михаил. Но той очевидно е много опасен. Оставил е подире си смъртоносни следи навсякъде, откъдето е минал. Питам се дали сме били прави, като приехме, че испанците са възнамерявали да използват меча срещу Окъм. Може би те са му го пробутали нарочнода го задигне.

– Аха – кимна Найдълман и в тона му прозвуча саркастична нотка. – Може би в крайна сметка мечът наистина е прокълнат?

Застаналият встрани Стрийтър изсумтя подигравателно.

– Знаеш, че аз не вярвам в проклятия повече, отколкото ти самият вярваш – сопна се Хач. – Това обаче не означава, че в легендата няма скрита физическа причина. Нещо като епидемия. Мечът носи всички характеристики на тифоидна треска.

– И това идва да обясни защо неколцина от заболелите ни хора имат бактериални инфекции, докато други са с вирусна пневмония, а трети – със странна инфекция на зъбите. Каква точно епидемия би могла да бъде тази, докторе?

Хач се взря в мършавото му лице.

– Знам, че разнообразието от заболявания е озадачаващо. Въпросът е, че мечът наистина еопасен. Трябва да разберем как и защо,преди да се втурнем да го извадим.

Найдълман кимна и се усмихна резервирано.

– Разбирам. Ти не можеш да разбереш защо се разболяват хората ни. Дори не си сигурен от какво точноса болни някои от тях. Но мечът е някакси отговорен за всичко това.

– Работата не е само в болестите – възрази Хач. – Сигурно знаеш, че се заражда силна североизточна буря. Ако продължи пътя си към нас, щормът от миналата седмица ще ни се стори като пролетен дъждец. Ще бъде истинска лудост да продължим.

– Лудост да продължим… – повтори Найдълман. – И как точно предлагаш да преустановим разкопките?

Хач замълча за миг, докато осъзнае казаното.

– Като апелирам към здравия ти разум – рече той колкото можа по-спокойно.

Последва напрегнато мълчание.

– Не – рече Найдълман с тежкия тон на окончателно взетото решение. – Разкопките продължават.

– Тогава твоята упоритост не ми оставя никакъв избор. Ще се наложи да прекратя сам разкопките и то веднага.

– И как точно?

– Като приложа член деветнайсети от договора ни.

Никой не му отвърна.

– Допълнението, не помниш ли? – продължи Хач. – Което ми дава правото да прекратя разкопките, ако преценя, че условията са станали прекалено опасни.

Найдълман бавно измъкна лулата от джоба си и я напълни с тютюн.

– Странно – рече той с тих, мъртвешки тон и се обърна към Стрийтър. – Много странно, нали, мистър Стрийтър? Сега, когато от камерата със съкровището ни делят само трийсет часа работа, доктор Хач иска да прекрати цялата операция.

– След трийсет часа – рече Хач, – бурята може да се стовари право върху нас.

– Кой знае защо – прекъсна го капитанът, – но изобщо не съм убеден, че се безпокоиш толкова за меча или за щорма. А тези твои книжа са средновековни дрънканици, ако изобщо са истински. Не виждам защо ти… – Той замълча. След това очите му се оживиха. – Но да. Разбира се, че виждам защо. Ти имаш и друг мотив, не е ли така?

– За какво говориш?

– Ако се оттеглим сега, „Таласа“ ще изгуби цялата си инвестиция. Знаеш много добре, че нашите инвеститори вече са изправени пред десетпроцентен преразход. И те няма да кихнат още двайсет милиона долара за разкопки догодина. Но ти разчиташ тъкмо на това, нали?

– Не прехвърляй параноичните си фантазии върху мен – рече ядно Хач.

– О, но това не са фантазия, не е ли така? – Найдълман сниши още повече тона си. – Сега, след като получи от „Таласа“ цялата ти необходима информация, сега, след като практически ти отворихме входната врата, не би желал по-силно нещо друго, освен да се провалим. След това, на следващата година, можеш да дойдеш, да довършиш работата и да прибереш цялотосъкровище. И най-важното – да вземеш проклетия меч. – В очите му проблеснаха пламъчетата на подозрението. – Да, всичко това е логично. Обяснява например защо толкова настояваше за този член деветнайсети. Обяснява компютърните проблеми, безкрайните забавяния. Защо всичко на „Серберъс“ работи, а на острова се получава пълна бъркотия. Ти си го измислил още от самото начало. – Той поклати мрачно глава. – И като си помисля, че ти се доверих. Като си помисля, че се обърнах именно към теб,когато заподозрях, че сред нас има саботьор.

– Не се опитвам да те измамя за дела ти от съкровището. Не давам и пет пари за твоето съкровище. Единственият ми интерес е безопасността на екипа.

– Безопасността на екипа – повтори подигравателно Найдълман.

Той извади кутия кибрит и запали една клечка. Но вместо да запали лулата си, изведнъж я приближи до лицето на Хач. Младият мъж отстъпи леко назад.

– Искам да разбереш едно нещо – продължи Найдълман и изгаси клечката. – След трийсет часа съкровището ще бъде мое. Сега, след като знам каква е играта ти, Хач, просто няма да я играя. На всеки опит да бъда възпрян, ще отговоря със сила. Ясен ли съм?

Хач погледна внимателно Найдълман, опитваше се да разбере какво се криеше зад леденото му изражение.

– Със сила ли? – повтори той. – Това заплаха ли е?

Последва дълга пауза.

– Това е може би една разумна интерпретация на думите ми – отвърна Найдълман с още по-тих глас.

Хач се изправи.

– Когато утре слънцето изгрее – рече той, – ако още не си напуснал този остров, ще бъдеш прогонен по съдебен ред. И ти гарантирам лично, че ако някой загине или бъде ранен, ще бъдеш обвинен в опит за убийство поради небрежност.

Найдълман се обърна.

– Мистър Стрийтър?

Стрийтър пристъпи напред.

– Съпроводете доктор Хач до пристана.

Тясното лице на Стрийтър се сбръчка в нещо като усмивка.

– Нямате право да направите това – рече Хач. – Островът е мой.

Стрийтър пристъпи и улови Хач за ръката.

Хач направи крачка встрани, след това сви дясната си ръка в юмрук и заби кокалчетата си в слънчевия му сплит. Ударът не беше много силен, но бе нанесен с хирургическа точност. Останал без въздух, Стрийтър се свлече на колене с широко отворена уста.

– Ако ме докоснеш още веднъж – рече Хач на задъхания мъж, – и ще си разнасяш топките в чаша за кафе.

Стрийтър се изправи с мъка, очите му яростно блестяха.

– Мистър Стрийтър, не мисля, че ще е необходимо да се прилага сила – рече остро Найдълман, като видя водачът на екипа да тръгва заплашително напред. – Доктор Хач ще се завърне тихо и мирно на лодката си. Той разбира, че не може да стори нищо, за да ни спре, сега, след като разкрихме плана му. И ми се струва, че разбира колко глупаво би било да опитва.

Обърна се отново към Хач.

– Аз съм справедлив човек. Ти опита най-добрата си възможност и се провали. Твоето присъствие на остров Рагид вече не е необходимо. Ако си тръгнеш и ме оставиш да довърша, както се бяхме договорили, все още можеш да получиш дела си от съкровището. Но ако се опиташ да ме спреш…

Той замълча, изви ръце назад и ги постави върху бедрата си, като междувременно разтвори пешовете на якето си. Хач ясно видя пистолета, мушнат в колана му.

– Е, какво знаете вие – рече Хач. – Капитанът фалира.

– Тръгвай – рече Стрийтър и тръгна напред.

– Мога сам да намеря пътя си.

Хач се оттегли заднешком до далечната стена и тогава – без да сваля очи от капитана – се изкачи по стълбата от кладенеца на разкопките към основата на стълбищното устройство, където от асансьора вече слизаха първите копачи от новата смяна.