Текст книги "Бездна"

34.

Дългият нос от оцветена в охра земя, наричан Бърнт хед, се намираше южно от града и се вдаваше в морето като гигантски чворест пръст. В далечния край на този полуостров обраслата в гори скала се спускаше стръмно към залива, наричан Скърцащото заливче. Безброй мидени черупки, които се триеха една о друга в кроткия прибой, бяха причината пустото място да се сдобие с това име. Гористите пътеки и долчинки, които се криеха в сянката на фара бяха известни като Скърцащата долина. За учениците от гимназията в Стормхейвън това име имаше двояко значение; долчинката служеше и като гнезденце за влюбените и точно там неведнъж младите бяха губили девствеността си.

Преди двайсетина години Малин Хач бе един от тези несръчни девственици. И ето, че сега бродеше пак по тези пътеки из горичката, без да е сигурен какъв точно импулс го бе довел до това място. Бе разпознал почерка на дядо си върху един от листите, скрити в гардероба. Тъй като не бе в състояние да ги прочете веднага, той излезе от къщата с намерението да се поразходи по крайбрежната улица. Ала краката му сами го отведоха извън града, покрай ливадите на Форт Блаклок към фара на Скърцащото заливче.

Зави по една утъпкана, тънка като конец пътека, която се спускаше през гъсталака. След няколко метра пътеката излезе на малка поляна. От трите й страни се издигаха стръмно скалистите шкарпове на Бърнт хед, покрити с мъх и пълзящи растения. Откъм четвъртата страна гъсталакът скриваше гледката към морето, ала странният шепот на мидените черупки издаваше близостта на брега. Замъглени снопове светлина се спускаха косо през дървесния покров и шареха тревата със слънчеви петна. Хач се усмихна, когато в съзнанието му неканени прозвучаха стиховете на Емили Дикинсън:

 
Има едни диагонални светлини,
през зимата – в следобедите тесни —
те ни притискат – като тежестта
на катедрални песни. 2929
  „Крехки небеса“ – Емили Дикинсън. Изд. „Народна култура“ 1988 г., София. – Б.ред.


[Закрыть]
 

Огледа уединената полянка и спомените отново го връхлетяха. Особено за онзи майски следобед, изпълнен с нервно блуждаещи ръце и накъсано, задъхано дишане. Новостта на преживяването, екзотичното чувство, че си нахлул в територията на възрастните, бе опияняващо. Той прогони спомена, изненадан как мисълта за нещо, което се бе случило толкова отдавна, можеше да бъде тъй възбуждаща. Това се бе случило шест месеца преди майка му да им събере багажа и да заминат за Бостън. Клеър повече от всеки друг разбираше настроенията му; приемаше всичкия товар, който той носеше, само защото той бе Малин Хач, момчето, изгубило по-голямата част от семейството си.

„Не мога да повярвам, че това местенце още съществува“, помисли си той. Погледът му попадна на смачкана кутийка от бира, която надничаше зад един камък; местенцето си беше още тук и явно се използваше пак за същите цели.

Седна на уханната трева. Беше хубав, късен летен следобед и поляната му принадлежеше изцяло.

Не, не съвсем. Хач дочу шумолене по пътеката зад гърба си. Обърна се рязко и за своя изненада видя към поляната да пристъпва Клеър.

При вида му тя се закова на място и се изчерви силно. Носеше лятна щампована рокля с дълбоко деколте и голи рамене, а дългата й златиста коса бе сплетена на плитка, която се спускаше по обсипания й с лунички гръб. Тя се поколеба за миг, след това решително пристъпи напред.

– Здравей отново – рече Хач и скочи на крака. – Какъв хубав ден да налети човек на теб.

Опита се тонът му да прозвучи леко и приветливо. Поколеба се дали да се ръкува с нея или да я целуне по бузата, но докато се колебаеше, разбра, че мигът и за двете бе отлетял.

Тя се усмихна леко и кимна.

– Как мина вечерята? – попита той.

Въпросът му прозвуча глуповато, още щом го изрече.

– Добре.

Последва неловка пауза.

– Съжалявам – рече тя. – Сигурно наруших уединението ти.

Обърна се да си върви.

– Почакай! – извика той по-силно, отколкото бе искал. – Исках да кажа, че не е нужно да си вървиш. Просто се разхождах. Освен това ми се иска да наваксам.

Клеър се огледа малко нервно.

– Знаеш как е в малките градчета. Ако някой ни завари тук, ще си помисли, че…

– Никой няма да ни зърне – рече той. – Това е Скърцащата полянка, не помниш ли?

Той седна отново и потупа мястото до себе си. Тя приближи и приглади роклята си със стеснителния жест, който той много добре помнеше.

– Странно е, че се срещнахме точно тук – рече той.

Тя кимна.

– Спомням си онова време, когато си слагаше дъбови листа около ушите, качваше се на онзи камък и рецитираше целия „Ликид“. 3030
  „Ликид“ – елегия, написана в пасторален стил от Джон Милтън през 1637 година. – Б.пр.


[Закрыть]

Хач бе изкушен да спомене още някои неща, които той пък помнеше.

– И ето ме сега, стар касапин, да подхвърлям медицински метафори вместо отвлечената поезия.

– Както преди… преди двайсет и пет години ли? – попита тя.

– Почти. – Той замълча в един неловък миг. – И какво прави ти през цялото това време?

– Нали знаеш? Завърших гимназия, възнамерявах да отида в Ороно и да запиша Щатския университет в Мейн, ала вместо това налетях на Уди. Омъжих се, нямаме деца. – Тя сви рамене, седна на близкия камък и прегърна коленете си. – Това е всичко.

– Нямате деца ли? – попита Хач.

Още в гимназията Клеър говореше за желанието си да има деца.

– Не, нямаме – отвърна делово тя. – Ниско процентно съдържание на сперматозоиди.

Последва мълчание. А след това Хач – за свой ужас и поради причина, която не можеше да си обясни – усети как го облива радостна вълна при този нелеп развой, който бе приел разговорът им. Изсумтя неволно, след това избухна в смях и продължи да се смее, докато не го заболя коремът и по лицето му не започнаха да се стичат сълзи. Замъгленият му поглед улови Клеър, която също се смееше тъй силно, като самия него.

– О, Господи – рече тя и изтри накрая очите си, – какво облекчение е човек просто да се посмее. Особено за това. Малин, можеш ли да си представиш доколко е забранена тази тема у дома. Ниско процентно съдържание на сперматозоиди.

И тя отново избухна в задавящ я смях.

След като смехът им затихна, на негово място сякаш се настаниха изминалите години и ведно с тях – неловкостта. Хач я заля с истории от следването си по медицина, за отвратителните шеги, които си правеха на лекциите по анатомия, за приключенията си в Суринам и Сиера Леоне, а тя му разказваше за различните съдби на общите им приятели. Почти всички се бяха преселили в Бангор, Портланд или Манчестър.

Най-накрая тя замлъкна.

– Искам да ти доверя нещо, Малин – рече тя. – Тази среща не бе напълно случайна.

Хач кимна.

– Разбираш ли, видях те да минаваш покрай Форт Блаклок и… ами предположих накъде си се запътил.

Тя го погледна.

– Исках да се извиня. Имам предвид, че не споделям мнението на Уди за онова, което правите тук. Знам, че не участваш само заради парите и исках да го чуеш от мен самата. Надявам се да успеете.

– Няма нужда да се извиняваш – рече Хач и замълча. – Кажи ми как стана така, че се омъжи за него.

Тя въздъхна и извърна погледа си.

– Трябва ли?

– Трябва.

– О, Малин, бях толкова… не знам. Ти замина и не ми написа нито ред. Не, не – продължи бързешком тя, – не те обвинявам. Знам, че престанах да излизам с теб още преди това.

– Точно така. Тръгна с Ричард Моу, защитникът-звезда на футболния отбор. Колко ли е остарял Дик?

– Не знам. Скъсах с него три седмици, след като ти замина от Стормхейвън. А и без това никога не съм го харесвала. Тогава ти бях адски ядосана, това бе причината. Съществуваше онази част от теб, до която не можех да припаря, онова съкровено местенце, до което не ме допускаше. Ти напусна Стормхейвън далеч преди наистина да заминеш, ако разбираш какво имам предвид. А всичко това мен ме връхлетя по-късно. – Тя сви рамене. – Все се надявах, че ще ме потърсиш. Но, един ден ти и майка ти вече бяхте заминали.

– Аха. Заминахме за Бостън. Предполагам съм бил доста мрачен хлапак.

– След като замина, останаха все същите познати момчета от Стормхейвън. Господи, колко отегчителни бяха. И тогава се появи този млад проповедник. Бил е в Уудсток, обгазили го със сълзотворен газ на митинга в Чикаго. Изглеждаше толкова въодушевен и искрен. Беше наследил милиони, нали разбираш – от търговията с маргарин – и бе раздал всичко на бедните, до последното пени. Малин, бих искала да го бе срещнал тогава. Беше съвсем различен. Изгарящ от страст за велики дела, човек, който наистина смяташе, че може да промени света. Беше толкова силен. Не можех да повярвам, че би могъл да се заинтересува от мен.И нали разбираш, той никога не проповядваше пред мен. Просто се опитваше да живее по Неговия пример. Още си спомням как не можеше да понесе мисълта, че той е причината да не завърша висше образование. Настояваше да постъпя в колежа „Къмюнити“. Той е единственият ми познат мъж, когото никога няма да излъжа, независимо колко болезнена може да се окаже истината.

– И какво стана после?

Клеър въздъхна и положи брадичката си върху коленете.

– Не знам точно. С години той сякаш започна някакси да се свива, да се отдръпва. Малките градчета могат да бъдат смъртно опасни, Малин, особено за хора като Уди. Знаеш какво е. Стормхейвън е един обособен малък свят. Тук никой не е давал пет пари за политиката, никой не дава пет пари за разпространението на ядрените оръжия или за гладуващите деца в Биафра. Молех Уди да замине, ала той е толкова упорит. Бе дошъл тук да промени това градче и нямаше намерение да го напусне, докато не го стори. О, хората се отнесоха с разбиране към него, отнасяха се с добродушен хумор към всичките му каузи и фондове за набиране на средства. Никой дори не се ядоса на либералните му политически възгледи. Просто го игнорираха. Това бе най-лошото за него – учтиво да го пренебрегват. И той ставаше все повече и повече – тя замлъкна замислена, – не знам как да го изразя точно. По-твърд и по-голям моралист. Дори у дома. Никога не се научи как да се весели. И липсата му на чувство за хумор още повече утежняваше нещата.

– Е, трудно е да се свикне с чувството за хумор на жителите на Мейн – вметна Хач с възможно най-снизходителния си тон.

– Не, Малин, говоря буквално. Уди никога не се смее. Никога не намира нещо за достатъчно смешно. Това просто не достига до него. Не знам дали това има нещо общо с произхода му, с гените или Бог знае какво. Не говорим за тези неща. Може би това е една от причините да бъде толкова ревностен, толкова непоклатим за нещата, в които вярва. – Тя се поколеба, но продължи: – И сега вече има нещо, в което да повярва. С този кръстоносен поход срещу вашата експедиция той сякаш намери своята нова кауза. Нещо, за което смята, че Стормхейвън щего подкрепи.

– И какво толкова има в крайна сметка около разкопките? – попита Хач. – Или става дума за самото място? Какво знае той за него?

Тя се обърна да го погледне.

– Той, разбира се, знае за нас двамата. Преди доста време настоя за пълна откровеност, тъй че му казах всичко. Не че имаше кой знае колко за разказване – добави през смях тя.

„Така ми се пада, като попитах“, помисли си Хач.

– Е, най-добре е да си потърси някоя нова кауза. Ние почти приключваме.

– Наистина ли? Защо си толкова сигурен?

– Историкът от екипа направи тази сутрин откритие. Той разбра, че Макалън, човекът, който е построил Наводнената кула, я е проектирал като своего рода катедрална кула.

Клеър се намръщи.

– Кула ли? На острова няма никаква кула.

– Не, не, имам предвид обърната наопакикула. На мен също ми се видя невероятно. Но като се замисли човек, в това има логика.

Добре му беше да говори. А и усещаше, че можеше да се довери на Клеър да запази тайната.

– Разбираш ли, Ред Нед Окъм е искал Макалън да построи нещо, което да запази съкровището му, докато отиде да си го прибере.

– Как да го прибере?

– Чрез тайна задна врата. Ала Макалън е имал нещо друго наум. За да отмъсти за отвличането си, той е проектирал Шахтата така, че никой, дори и Ред Нед да не може да се добере до съкровището. Направил я е така, че ако Ред Нед някога се опита да го стори, да бъде убит. Разбира се, Ред Нед е загинал преди да се завърне да потърси плячката си, ала Шахтата се съпротивлява на нападенията оттогава насам. Ние обаче използваме технологии, които Макалън дори не би могъл да сънува. А сега, след като Шахтата бе осушена, получихме възможността да разберем какво точно е построил. Макалън е проектирал църкви. Знаеш какви сложни вътрешни и външни подпори имат църквите, за да не се срутят, нали? Е, Макалън просто е обърнал схемата наопаки и е използвал същата система от подпори за строителството на Шахтата. След това, при напълването на Шахтата, тайно е махнал най-важните подпори. Никой от пиратите не би заподозрял, че има нещо нередно. Когато Окъм се завърне, той би трябвало да построи отново водонепроницаемата камера, да затвори наводнителните тунели и да осуши, ако е необходимо Шахтата. Ала когато се опита да прибере съкровището, цялата Шахта би трябвало да се срути върху него. Това е капанът на Окъм. Ала като възстановим укрепването, характерно за катедралната кула, можем да стабилизираме Шахтата и да измъкнем съкровището без всякакъв риск.

– Това е невероятно – рече тя.

– Да, така е.

– Тогава защо не се радваш?

Хач замълча един миг.

– Толкова ли е очевидно? – засмя се тихо той. – Въпреки всичко, което се случи, предполагам, че има моменти, в които се чувствам малко раздвоен за целия проект. Златото, или съблазънта на златото, влияе по необичаен начин върху хората. Аз не правя изключение. Непрекъснато си повтарям, че всичко това е за да разбера какво се е случило с Джони. Възнамерявах да вложа своя дял във фондация в негова памет. Но от време на време се улавям да мисля какво бих сторил с всичките тези пари.

– Това е естествено, Малин.

– Може би. Но от туй не ми става по-топло. Нали не си забравила, че твоят преподобен е раздал всичко, което е притежавал? – Той въздъхна. – Може би той е донякъде прав в отношението си към мен. Във всеки случай досега не изглежда да е навредил много с противопоставянето си.

– В това отношение грешиш – погледна го Клеър. – Чу ли за проповедта му в неделя?

– Дочух нещичко.

– Той прочете откъс от „Откровението на Йоана.“ Въздейства много силно върху рибарите. А чу ли, че изнесе Камъка на проклятието.

Хач се намръщи.

– Не.

– Той каза, че съкровището било на стойност два милиарда долара. И че ти си го излъгал, като си му казал, че е далеч по-скромно. Излъга ли го, Малин?

– Аз… – Хач се спря, не знаеше дали да се ядоса повече на себе си, или на Клеър. – Предполагам, че бях заел отбранителна позиция, след като той така ме притисна в ъгъла на Празника на омара. И, да – посмалих числото. Не исках да му давам на въоръжение повече информация от необходимата.

– Е, сега вече е добре въоръжен. Уловът тази година е спаднал и в съзнанието на рибарите това се свързва с разкопките. Той настина успя да разцепи града по този въпрос. Най-накрая откри каузата, която търсеше през последните двайсет години.

– Клеър, уловът спада всяка година. От половин век уловите на риба и на омари са прекалено големи за нормално възпроизводство.

– Ти го знаеш, аз също го зная. Но сега те имат нещо, за което да обвиняват. Малин, те планират някакъв протест.

Хач я погледна.

– Не знам подробностите. Но откак сме се оженили не съм виждала Уди толкова ангажиран. И всичко това стана през последните ден-два. Той обединява рибарите и ловците на омари и те планират нещо голямо.

– Можеш ли да научиш нещо повече?

Клеър замълча, забила поглед в тревата.

– Казах ти толкова много – рече след малко тя. – Не ме карай да шпионирам съпруга си.

– Извинявай – каза Хач. – Нямах това предвид. Знаеш, че то е последното нещо, което бих поискал.

Клеър изведнъж скри лице в шепите си.

– Ти не разбираш – извика тя. – О, Малин, само да можех…

Раменете й се отпуснаха и тя се разрида. Малин нежно обхвана рамото й с ръка.

– Извинявай – изхлипа тя. – Държа се като дете.

– Ш-ш-ш-т – прошепна той и я потупа по раменете.

След като риданията й стихнаха, той вдиша свежия ябълков аромат на косата й, усети влажния й дъх да прониква през ризата му. Бузата й опираше неговата и докато тя шепнеше нещо неразбираемо, той усети как топлата струйка на сълзата докосна устните му. Пое я с език. А когато тя се обърна към него, той отдръпна глава назад, за да може да докосне устните й със своите. Целуна я леко, усети плавната линия на устните й, отпуснатата долна челюст. Целуна я отново, този път малко по-силно. И тогава изведнъж устните им се впиха, а ръцете й се заровиха в косите му. Странният шум на прибоя, топлината на поляната сякаш изчезнаха в небитието. Светът сега се състоеше само от тях двамата. Сърцето му се разтупка, когато мушна езика си напред и тя го засмука. Ръцете й вече притискаха раменете му, ноктите й се забиваха в ризата му. Той смътно си спомни, че като деца никога не бяха се целували с такава увлеченост. „Дали пък не е било защото не сме знаели как?“ Наведе се жадно към нея, едната му ръка нежно галеше мъха по врата й, докато другата почти неволно се плъзна в деколтето й, към кръста, към разтреперените й колене. От устните й се откъсна стон и тя разтвори бедра. Той усети тънката струйка пот, която се стичаше по вътрешната страна на коляното й. Ябълковият аромат на въздуха се примеси с мирис на мускус.

Тя рязко се отдръпна от него.

– Не, Малин – произнесе дрезгаво, изправи се и приглади роклята си.

– Клеър – опита се да каже нещо той и протегна ръка.

Ала тя вече се бе извърнала.

Гледаше я как се препъва нагоре по пътеката и как изчезва бързо в зеления гъсталак отвъд поляната. Сърцето му биеше до пръсване, а във вените му течеше буреносната смес от страст, чувство за вина и адреналин. Любовна връзка с жената на проповедника. Стормхейвън никога не би го допуснал. Той просто бе извършил най-неразумното деяние през живота си. Беше грешка, пълна липса на преценка – ала въпреки това, като се изправи и пое бавно по друга пътека, той се улови, че разпаленото му въображение рисува картината на онова, което би се случило, ако Клеър не се бе изтръгнала от обятията му.