Текст книги "Бездна"

35.

Рано на следващата сутрин Хач пробяга късото разстояние по пътеката, която водеше към базовия лагер и отвори вратата на кабинета на Сейнт Джон. За негова изненада историкът вече беше там, старинната му пишеща машина бе избутана на края на писалището, а пред него бяха струпани половин дузина книги.

– Не вярвах, че ще те намеря тук толкова рано – рече Хач. – Възнамерявах да ти оставя бележка да наминеш към медицинския пункт.

Англичанинът се облегна назад и разтърка уморените си очи.

– Всъщност и аз исках да поговорим. Направих едно интересно откритие.

– Аз също.

И без да казва нищо повече, Хач му подаде дебела купчина от пожълтели листи, напъхани в няколко папки. Сейнт Джон разчисти местенце на отрупаното си бюро и разтвори папките. Постепенно умората се стопи от изражението му. Вдигна един стар като пергамент лист и поклати глава.

– Къде ги намери? – попита той.

– Бяха скрити в един стар шкаф на тавана на къщата ми. Това са архиви от изследванията на дядо ми. Разпознах почерка му на няколко от листите. Той е бил обсебен от съкровището, нали разбираш, и това го е разорило. Баща ми е изгорил голяма част от архивите след смъртта на дядо, но тези май ги е пропуснал.

Сейнт Джон се върна отново към пергамента.

– Изключително – промърмори той. – Някои от тези са убегнали дори на нашите изследователи в „Archivos de los Indios“ в Севиля.

– Моят испански е малко слабоват, тъй че не можах да преведа всичко. Но ето това ми се стори най-интересно. – Хач посочи папка с надпис „Archivos de la Ciudad de Cadiz“. В нея имаше тъмна, размазана фотография на оригиналния ръкопис, доста омърлян от множеството ръце, през които бе преминал.

– Нека видим – започна Сейнт Джон. – „Архив на Кадиския съд, 1661 до 1700 година. Октаво 16.“ Хм. „По време на царуването на свещения император Каролус II – с други думи Карл II – бяхме силно обезпокоявани от пиратите. Само през 1690-а година Кралската сребърна флотилия“ – наричат я Сребърна, макар Flota de Plata да е пренасяла и много злато…

– Продължавай.

– „… бе пленена и ограбена от езичника пират Едуард Окъм и загубите се оценявт на деветдесет милиона реала. Той се превърна в най-голямата напаст, чума, изпратена от самия дявол. В крайна сметка, след множество спорове, тайните съветници ни позволиха да му предадем Меча на Архангел Михаил, нашето най-голямо, най-тайно и най-ужасно съкровище. В името на Бога, нека Той се смили над душите ни, че направихме това…“

Сейнт Джон остави папката и сбърчи заинтригуван вежди.

– Какво означава това: нашето най-голямо, най-тайно и най-ужасно съкровище?

– Нямам представа. Може би са смятали, че мечът притежава някакви магически свойства. И че би могъл по някакъв начин да изплаши Окъм. Нещо от рода на испански Ескалибур.

– Малко вероятно. Не забравяй, че светът тогава се е намирал на прага на Ренесанса и че Испания е била една от най-цивилизованите страни в Европа. Тайните съветници на краля едва ли са вярвали в някакви средновековни предразсъдъци.

– Освен ако мечът наистина е бил прокълнат – промърмори весело Хач и театрално ококори очи.

Сейнт Джон не се усмихна.

– Показа ли вече тези неща на капитан Найдълман?

– Не. Всъщност си мислех да изпратя по електронната поща препис до една стара приятелка, която живее в Кадис. Маркиза Хермионе Конча де Хохенцолерн.

– Маркиза ли? – попита Сейнт Джон.

Хач се усмихна.

– Не би познал, че е такава, като я видиш. Ала си умира да отегчава слушателите си с вековното си видно потекло. Запознах се с нея, когато участвах в движението „Лекари без граници.“ Тя е много ексцентрична, почти на осемдесет години е, ала е първокласна изследователка, ползва всички европейски езици и множество диалекти и архаични езикови форми.

– Може би си прав да потърсиш външна помощ – рече Сейнт Джон. – Капитанът е толкова погълнат от работата по Наводнената шахта, че се съмнявам дали ще намери време да хвърли око на тези неща. Знаеш ли, вчера, след като застрахователният агент си тръгна, той дойде при мен и ме помоли да сравня дълбочината и широчината на Шахтата с различни катедрални кули. След това поиска да се скицират допълнителни подпори, които биха играли ролята на вътрешен крепеж в една катедрала, за да се направи възстановка на натоварванията и напреженията в оригиналната кула на Макалън. На практика – да се обезвреди Шахтата.

– Разбрах това. Вижда ми се дяволски много работа.

– Няма да се занимаваме със същинската конструкция – отвърна Сейнт Джон. – Твърде сложно бе изследването на предишни строежи. – Той посочи с ръка купчината книги. – Отне ми цял ден и цяла нощ да скицирам.

– Тогава най-добре си почини малко. Аз ще ида до склада да взема втория дневник на Макалън. Благодаря ти за помощта при превода.

Хач събра папките и понечи да си тръгне.

– Един момент – спря го Сейнт Джон.

Хач се обърна, а англичанинът се изправи и заобиколи писалището си.

– Споменах ти, че съм направил откритие.

– Точно така, каза го.

– То е свързано с Макалън. – Сейнт Джон се зае да оправя преднамерено бавно възела на вратовръзката си. – Е, непряко свързано с него. Погледни това.

Той взе лист хартия от бюрото си и му го подаде. Хач се взря в единствения ред букви, изписани върху листа:

ETAONISRHLDCUFPMWYBGQXYZ

– Изглежда ми напълно безсмислено – поклати глава Хач.

– Погледни по-внимателно първите седем букви.

Хач ги произнесе на глас.

– Е, Т, А, О… ей, чакай малко. Ета Онис! На нея Макалън е посветил книгата си по архитектура.

Замълча и отново се вгледа в листа.

– Това е таблица на повторяемостта в английския език – обясни Сейнт Джон. – Подреждане на буквите, според вероятността да бъдат използвани в изречения. Криптоанализаторите ги използват за дешифриране на кодирани съобщения.

Хач подсвирна.

– И кога го забеляза?

Сейнт Джон си придаде още по-голяма важност.

– Всъщност в деня след смъртта на Кери. Не съм казвал още никому за това. Само като си помисля, че през цялото време ми е избождало очите. Ала колкото повече си мисля за него, толкова повече неща ми стават ясни. Разбрах, че Макалън е бил нещо повече от обикновен архитект. Щом е знаел за таблицата на повторяемостта, значи навярно е бил свързан с разузнавателните служби на Лондон или най-малкото – с някое тайно общество. Тъй че направих някои проучвания в миналото. И се натъкнах на информации, които са твърде интригуващи, за да бъдат плод на съвпадение. И сега съм вече убеден, че през онези „липсващи“ от биографията му години Макалън е работел за Черната камара.

– Какво?

– Наистина е вълнуващо. Виждаш ли… – Сейнт Джон изведнъж спря насред изречението и погледна през рамо.

Прободен от съчувствена болка, Хач разбра, че Сейнт Джон гледаше към кабинета на Уопнър в очакване на язвителна забележка какво точно прашният архивар намира за вълнуващо.

– Хайде – подкани го Хач. – Можеш да ми обясниш, докато вървим към склада.

– Черната камара – продължи Сейнт Джон, когато излязоха на утринната мъгла, – е била таен отдел на Английските пощи. Задължението на служителите й е било да прехващат кореспонденцията, да снемат съдържанието й, след което да запечатват отново пликовете с подправени печати. Ако документите са били шифровани, били изпращани до т.нар. дешифровъчен отдел. Разшифрованият текст се предоставял или на краля, или на определени високопоставени министри, в зависимост от характера на информацията.

– Значи толкова бурна дейност са развивали рицарите на плаща и кинжала в стюартова Англия?

– Не е само Англия. Всички европейски държави са поддържали подобни служби. Всъщност това са били много популярни и желани места за изява на високоинтелигентни млади аристократи. Ако се справяли с криптоанализите, били възнаграждавани богато и получавали постове в двора.

Хач поклати глава.

– Нямах си и представа.

– И не само това. Четейки между редовете на някои стари съдебни архиви, стигнах до заключението, че Макалън най-вероятно е бил двоен агент, работел е и за испанците, поради съчувствието си към ирландската кауза. Ала е бил разкрит. Мисля, че истинската причина да напусне страната е била да спаси живота си. Може би е бил изпратен в Америка не само да построи катедрала за Нова Испания, но и поради други, тайни причини.

– И Окъм е турил край на тези планове.

– Да. Но в случая с Макалън той е получил много повече от онова, което е очаквал.

Хач кимна.

– Това обяснява защо Макалън е бил толкова вещ в използването на шифри и симпатично мастило в дневника си.

– И защо вторият му шифър е тъй дяволски сложен. Не са много хората, които биха имали присъствието на духа да планират толкова сложна двойна игра, като тази с Наводнената шахта. – Сейнт Джон замлъкна за миг и продължи: – Споменах за това на Найдълман, когато разговаряхме вчера следобед.

– И?

– Каза ми, че това било интересно и че ще се заеме с него по някое време, но приоритетът му сега бил да укрепи Шахтата и да извади златото. – По лицето му пробяга нещо като усмивка. – Ето защо няма смисъл да му показваш документите, които си открил. Той просто е твърде зает с разкопките, за да мисли за нещо, което не е пряко свързано с тях.

Стигнаха до бараката на склада. След като бяха открити първите находки от лагера на пиратите, тя се бе разраснала и бе променила първоначалния си невзрачен вид. Сега на двете прозорчета бяха поставени решетки, а на входа седеше пазач от „Таласа“, който вписваше всичко, което се внася и изнася.

– Извинявай за това – рече Сейнт Джон и направи гримаса, докато Хач получаваше текста на разшифрования дневник на Макалън и представяше бележката на Найдълман. – С удоволствие бих ти отпечатал едно копие, ала Стрийтър дойде онзи ден и нареди целият шифрован материал да бъде свален на дискове. Целият, включително и дневникът. След това информацията бе изтрита от сървърите, а резервните копия бяха унищожени. Ако знаех малко повече за компютрите, бих могъл да…

Прекъсна го вик, който идеше от мрачната вътрешност на склада. Миг по-късно се появи Бонтер с поставка за писане в едната ръка и някакъв странен предмет – в другата.

– Моите двама любимци! – рече тя и се усмихна широко.

Сейнт Джон се обърка и млъкна.

– Е, как вървят нещата в Пиратския град? – попита Хач.

– Работата е почти завършена – отвърна Бонтер. – Тази сутрин приключваме с последния квадрат. Ала досущ като с любенето, най-хубавото идва накрая. Вижте какво откриха моите копачи вчера.

Тя вдигна предмета, който държеше и се усмихна още по-широко.

Хач видя, че бе сложна изработка, на пръв поглед от бронз, а върху външния ръб бяха фино гравирани някакви числа. Две изострени метални пръчки стърчаха от средата му като стрелки на часовник.

– Какво е това? – попита той.

– Астролабия. Уред, който се е използвал за определяне на географската ширина по височината на слънцето. По времето на Ред Нед е струвала в злато толкова, колкото тежи. Но и тя е била изоставена от пиратите. – Бонтер прокара нежно показалеца си по повърхността на уреда. – Колкото повече неща намирам, толкова повече се обърквам.

Най-неочаквано вик процепи въздуха.

– Какво беше това? – рече сепнат Сейнт Джон.

– Стори ми се, че някой изкрещя от болка – отвърна Хач.

Бонтер посочи с ръка:

– Мисля, че дойде откъм фургона на геолога.

Тримата взеха на спринт късото разстояние до кабинета на Ранкин. За изненада на Хач русият мечок не бе изпаднал в агония, а си седеше на стола, взирайки се ту в монитора, ту в принтера, който печаташе дълга разпечатка.

– Какво става? – извика Хач.

Без да ги погледне, Ранкин вдигна ръка, за да възпре понататъшните въпроси. Провери отново разпечатката, устните му мърдаха, сякаш броеше нещо. След това я остави.

– Проверих я по два начина – рече той. – Този път не може да има фал.

– Да не би този мъж да се е побъркал? – попита Бонтер.

Ранкин се обърна към тях.

– Точно така – рече развълнуван той. – Така и трябваше да бъде. Найдълман ме напираше да събера данни за онова, което е погребано под дъното на Шахтата. След като тя най-сетне бе осушена, си помислих, че странните показания ще изчезнат. Но те не изчезнаха. Какво ли не опитах, но всеки път получавах различни данни. До този момент. Погледнете сега.

Той им подаде разпечатката – неразгадаема плетеница от черни точици и линии около неясните очертания на тъмен правоъгълник.

– Какво е това? – попита Хач. – Някаква загадка ли?

– Не, човече. Това е желязна камера, може би със страни, дълги по три метра и на около петнайсет метра под дъното на Шахтата. Изглежда не е повредена от водата. Току-що успях да уточня съдържанието й. Сред другите неща има еднородна маса от може би двайсет тона плътен цветен метал. Специфично тегло малко над деветнайсет.

– Чакай малко – рече Хач. – Има само един метал с такова специфично тегло.

Устните на Ранкин се разтеглиха в усмивка.

– Аха. И той не е олово.

Последва кратка, но наелектризирана пауза. След това Бонтер извика и се хвърли в обятията на Хач. Ранкин изрева и тупна Сейнт Джон по гърба. Четиримата изскочиха от фургона с викове и радостни възгласи.

Надойдоха бързо още хора и слухът за откритието на Ранкин се разнесе бързо. Сред десетките работници на „Таласа“ на острова мигновено започна спонтанно празнуване. Потискащите последици от смъртта на Уопнър, непреставащите несполуки и изнурително тежката работа бяха забравени за сметка на обезумялото, почти истерично тържество. Скопати подскачаше сред другите с водолазния си нож между зъбите, събу работните си обувки и ги хвърли във въздуха.

Хач се изненада като чу самия себе си да крещи с останалите, да се прегръща с техници, които познаваше съвсем бегло, полудял от радост при най-сетне полученото доказателство, че златото лежи под краката им. И все пак съзнаваше, че това бе своего рода отдушник, от който всички отчаяно се нуждаеха. „Работата не е само в златото“, мислеше си той. „А в това да не се оставим този проклет остров да ни победи.“

Ликуването свърши, когато капитан Найдълман навлезе с бърза крачка в базовия лагер. Той се огледа, уморените му очи бяха студени и сиви.

– Какво, по дяволите, става тук? – попита той с тон, в който се усещаше едва стаена ярост.

– Капитане! – рече Ранкин. – Има злато, на петнайсет метра под дъното на шахтата. Най-малко петнайсет тона!

– Разбира се, че има – сопна се капитанът. – Да не си мислите, че сме копали за здраве? – Огледа смълчалите се изведнъж хора. – Това тук не е екскурзия на забавачницата. Вършим сериозна работа и всички трябва да се отнасяте към нея като към такава. – Погледна към историка. – Доктор Сейнт Джон, приключихте ли с анализа си?

Сейнт Джон кимна.

– Тогава го вкарайте в компютъра на „Серберъс.“ Всички останали: не забравяйте, че графикът ни е максимално сгъстен. Тъй че връщайте се на работа.

Обърна се и закрачи надолу по склона към понтона. Сейнт Джон го следваше по петите и припкаше, за да не изостане.