Текст книги "Бездна"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 29 страниц)
57.
Джерард Найдълман стоя на колене пред ковчежето без да помръдне сякаш цяла вечност. Железните обръчи, които го обгръщаха, бяха срязани внимателно, един по един. Докато тънкият и точен лъч на ацетиленовата горелка срязваше поредната лента, тя пропадаше през процепите в металния под. Сега оставаше само една лента, отделена от ключалката на ковчежето, но прилепнала към страничната му стена поради дебелия слой ръжда.
Ключалката бе срязана, печатите – разчупени. Мечът беше вече негов.
И въпреки това Найдълман си оставаше неподвижен, с пръсти, положени върху капака. Всяко негово усещане бе сякаш усилено. Усещаше се тъй жив, тъй доволен, както никога не бе и сънувал, че може да се чувства. Сякаш целият му изминал живот до този момент бе безцветен пейзаж; сякаш бе живял единствено, за да се подготви за този миг.
Той пое бавно въздух, после отново. По тялото му пробяга лека тръпка – може би се дължеше на разтуптялото се сърце. След това бавно и благоговейно отвори капака.
Вътрешността на касетката попадаше в сянка, но Найдълман успя да зърне слабия проблясък на скъпоценни камъни. От тъй дълго затворената вътрешност се понесе топлото, ароматно ухание на смирна.
Самият меч лежеше върху парфюмирано кадифе. Той бръкна вътре и положи ръка върху ефеса, пръстите му се плъзнаха гладко между изкования от злато ефес и дръжката. Самото острие бе скрито във великолепна, обкована в злато и украсена със скъпоценни камъни ножница.
Той внимателно извади пъхнатия в ножницата меч. Кадифето, върху което бе лежал, мигом се разтвори в облак морав прах.
Вдигна меча – отбеляза с изненада тежестта му – и го пренесе внимателно под светлината.
Ножницата и ефесът бяха дело на византийски майстори, изработени бяха от масивно злато, датиращо може би от осми или девети век, и оформени по изключително рядък, наподобяващ рапира модел. Металните релефи и филигранът бяха изумително фини; в своите продължителни изследвания Найдълман никога не бе виждал по-изящни от тях.
Той вдигна ножницата и я обърна, за да улови светлината, и докато правеше това усети, че сърцето му едва не спря да бие. Лицевата страна на ножницата бе плътно покрита с шлифовани сапфири с почти невероятна дълбочина, цвят и яснота. Запита се каква земна сила би могла да придаде такъв богат цвят на един скъпоценен камък.
Вниманието му се насочи към ефеса. Върху защитната дъга и дръжката бяха инкрустирани четири изумителни рубина, всеки равностоен на прочутия Де Лонг Стар, който, както Найдълман добре знаеше, се смяташе за най-съвършеният скъпоценен камък на света. Но в дъното на главата на ефеса бе вграден голям двуостър рубин, който далеч надхвърляше по размери, цвят и симетрия Де Лонг. Този камък, помисли си Найдълман, докато обръщаше ефеса на светлината, няма равен на света.
Оплетката, пръстените за по-добър захват и контрагардът бяха украсени с ослепителна комбинация от сапфири във всички цветове на дъгата – черни, оранжеви, тъмносини, бели, зелени, розови и жълти и всеки със съвършената форма на двойна звезда. Той отново трябваше да си признае, че не бе виждал такива богати, дълбоки цветове. Дори в най-трескавите си мечти не си бе представял такива скъпоценни камъни. Всеки бе напълно уникален, всеки би получил най-високата цена на който и да е пазар. Ала да ги притежаваш всичките върху едно единствено произведение на византийското златарско изкуство бе невероятно. Подобен предмет не бе съществувал никога досега на този свят, нито пък щеше да съществува отново – той бе неповторим.
С напълно ясно съзнание Найдълман установи, че преценката му за меча не се оказа погрешна. Може би само бе подценил малко могъществото му. Това бе произведение на изкуството, което можеше да промени света.
И ето, най-сетне дойде мигът. Ефесът и ножницата бяха изключителни: а самото острие би трябвало да е невъобразимо. Той хвана дръжката в дясната си ръка, ножницата – в лявата, и започна да изтегля меча изтънчено бавно.
Залялата го вълна на огромно удовлетворение първо се превърна в объркване, сетне – в шок, а накрая – в почуда. Онова, което излезе от ножницата, бе надупчено, сплескано, деформирано парче метал. Беше олющено, нашарено, окислено в някакъв странен моравочерен цвят, опръскано с някакво бяло вещество. Извади го цялото и го изправи нагоре – вторачи се в злополучното острие – наистина, думата „острие“ едва ли му прилягаше изобщо. Почуди се леко какво ли можеше да означава това. С годините си бе представял този момент стотици, дори хиляди пъти. И всеки път мечът изглеждаше различно.
Но никога – като този тук.
Той посегна и погали грубия метал; учуди се на странната му топлина. Може би мечът е попаднал в пожар и се е стопил, а след това е бил добавен нов ефес. Ала що за пожар би причинил такова нещо? И що за метал бе това? Не беше желязо – инак би трябвало ръждата да е оранжева, не беше и сребро, което потъмнява, когато се окисли. А платината и златото изобщо не се окисляват. Но този бе много, много тежък, за да бъде калай или някакъв неблагороден метал.
Кой метал придобива морав цвят, когато се окисли?
Той обърна отново меча, извъртя го във въздуха и докато го правеше, си спомни християнската легенда за Архангел Михаил.
И тогава в главата му се оформи идея.
На няколко пъти нощем бе сънувал, че погребаният в основата на Наводнената шахта меч е буквално мечът от легендата: Мечът на самия Свети Архангел Михаил, победителят над сатаната. Когато в съня си погледнеше меча, изпитваше ослепяващо покръстване, досущ като Свети Павел по пътя към Дамаск. Бе намерил странно утешение във факта, че богатото му въображение в този миг му изневеряваше. Нито една от представите му не бе достатъчно необикновена, за да обясни дълбоката почит и страха, които изпълваха старинните документи, където се споменаваше за меча.
Ала щом Свети Михаил – архангелът на Меча – наистинасе е бил със сатаната, оръжието му би трябвало да е обгоряло и стопено по време на битката. Такъв меч не би приличал на никой друг.
Какъвто беше и този, който държеше в ръце.
Огледа го отново: в душата му се смесиха удивление, страх и несигурност. Ако това наистинабе такъв меч – а какво друго обяснение можеше да има? – тогава той бе доказателство, свидетелство за съществуването на друг свят; за нещо извън материята. Възкресението на такъв меч щеше да се превърне в грандиозно събитие.
„Да, да“, кимна вътрешно той. С такъв меч можеше да пречисти света; можеше да прогони духовния банкрут, да нанесе фаталния удар върху западащите религии на света и техните умиращи духовенства, да установи нещо ново за хилядолетия напред. Това, че държеше меча, не беше случайно; той го бе спечелил с потта и кръвта си; беше доказал, че е достоен за него. А той бе доказателството, за което бе копнял през целия си живот: неговото съкровище, по-скъпо от всичко друго.
С трепереща ръка той остави тежкото оръжие върху отворения капак на ковчежето. И отново се удиви от контраста между извънземната красота на ефеса и изкривената грозота на острието. Ала сега и то притежаваше някаква чудодейна страховитост; внушаваше възхитителен, почти свят ужас.
Сега той беше негов. И разполагаше с всичкото време на света да обмисли – и, може би след време да разбере – странната му и ужасна красота.
Той внимателно мушна острието в ножницата и хвърли поглед към ковчежето. Щеше да изнесе и него на повърхността; ковчежето си имаше своята собствена важна роля, свързана неделимо с историята на меча. Погледна през рамо и доволен видя, че Магнусен бе спуснала най-сетне кофата в ямата и бавно, като робот, я пълнеше с торби с монети.
Насочи вниманието си отново към ковчежето и към единствения метален обръч, който оставаше, залепнал за едната му страна с ръждата си. Необичаен начин да се привърже такова ковчеже. Определено щеше да е по-лесно металните ленти да се закрепят към пода на камерата със съкровището, отколкото да ги прекарваш надолу. За какво всъщност се държаха те отдолу?
Той се отдръпна и ритна последната метална лента, за да освободи ковчежето. Обръчът се строши и се стрелна с изумителна сила в дупката, сякаш бе прикрепен към голяма тежест.
Изведнъж се усети здраво разтърсване и камерата на съкровището се наклони силно. Десният й край се спускаше опасно като самолет, който пикира в силна турбулентност. Изгнили сандъци, платнени торби и бъчонки се затъркаляха откъм лявата стена, стовариха се върху пода, предизвиквайки дъжд от скъпоценни камъни, златен прах и перли. Подредените като цепеници златни слитъци се наклониха силно, след което се срутиха със силен трясък. Найдълман бе отхвърлен към ковчежето и той посегна да хване ефеса на меча. В ушите му кънтяха писъците на Магнусен, а очите му бяха широко отворени от удивление.
58.
Електрическият мотор на асансьора забръмча тихо и той се заспуска в Шахтата. Стрийтър стоеше в единия ъгъл с пистолет в ръка, което принуди Ранкин и Бонтер да застанат близо до другия ъгъл.
– Лайл, трябвада ме изслушаш – помоли го Бонтер. – Роджър твърди, че под нас има огромна кухина. Видял е всичко на сонарния екран. Шахтата и камерата на съкровището са построени върху…
– Разправяй ги на приятелчето си Хач – отвърна Стрийтър. – Ако е още жив.
– Какво си му сторил?
Стрийтър вдигна дулото.
– Знам какво сте планирали.
– Господи, и ти си същият параноик, като…
– Млъквай. Знаех, че на Хач не може да се има доверие. Знаех го от мига, в който го видях за първи път. Понякога капитанът е малко наивен в това отношение. Той е добър човек и се доверява лесно. Ето защо винаги се е нуждаел от мен. Аз изчаках благоприятния момент. И времето потвърди, че съм бил прав. А що се отнася до теб, кучко, ти избра погрешната страна на барикадата. Ти – също! – Стрийтър махна с пистолета към Ранкин.
Геологът стоеше на самия ръб на лифта, стиснал със здравата си ръка перилата, а ранената бе мушнал под мишницата си.
– Ти си полудял – рече той.
Бонтер го погледна. Никога досега не бе виждала този обикновено приветлив и сърдечен мечок толкова яростен.
– Не можеш ли да схванеш? – озъби се Ранкин. – Съкровището се е пропивало с радиация в продължение на стотици години. То не може да е от полза никому.
– Затваряй си устата, инак ще целунеш ботуша ми – отвърна Стрийтър.
– Не давам и пет пари какво ще направиш – рече Ранкин. – Мечът и без друго ще ни убие всички.
– Глупости.
– Не са глупости. Видях данните. Равнището на радиация, излъчвана от онова ковчеже, е невероятно. А когато той извади меча, всички ще сме мъртви.
Минаха покрай платформата на петнайсетия метър, сивият метал на титановите подпори се къпеше в светлината на аварийните лампи.
– Вземаш ме за някакъв идиот – рече Стрийтър. – Или може би си толкова отчаян, че си готов да кажеш всичко, за да си спасиш задника. Този меч е на възраст най-малко петстотин години. Нищо на този свят не е естествено радиоактивно толкова време.
– Нищо на света. Точно така. – Ранкин се наведе напред и рошавата му брада се разлюля. – Този меч е направен от шибан метеорит.
– Какво? – ахна Бонтер.
Стрийтър излая нещо като смях и поклати глава.
– Радметърът установи произхода на емисията – иридий–80. Това е тежък изотоп на иридия. Адски радиоактивен. – Той плю навън от лифта. – Иридият е рядък метал на земята, но е често срещан в желязно-никеловите метеорити.
Той се олюля напред и потрепери от болка, след като ранената му ръка се докосна до платформата.
– Стрийтър, трябва да ни оставиш да говорим с капитана – рече Бонтер.
– Това няма да стане. Капитанът работи цял живот за това съкровище. Той говори за него дори насън. Съкровището принадлежи на него, а не на някакъв космат задник-геолог, който влезе в екипа само преди три месеца. Или на някоя френска курва. То е негово, цялото.
В очите на Ранкин светнаха пламъчетата на необуздан гняв.
– Ти, трогателно копеле!
Стрийтър сви устни, те се превърнаха в тънка бяла чертица, но не отвърна нищо.
– Знаеш ли какво? – продължи Ранкин. – Капитанът не дава пет пари за теб. Ти си му още по-ненужен сега, отколкото някога във Виетнам. Мислиш си, че и сега ще ти спаси живота ли? Забрави го. Единственото, което го интересува, е проклетото съкровище. Ти си вече история.
Стрийтър замахна с револвера към лицето на Ранкин и го стовари между очите му.
– Давай – отвърна Ранкин. – Или ме довършвай, или пусни пистолета и се бий. Ще ти размажа хилавия задник и с една ръка.
Стрийтър обърна пистолета към перилата на асансьора и стреля. Към издрасканите стени на Шахтата полетяха пръски съсирена кръв, когато Ранкин дръпна ранената си лява ръка настрани. Геологът се свлече на колене, показалецът и средният му пръст висяха само на разкъсани парченца кожа. Стрийтър започна да му нанася точно премерени ритници в лицето. Бонтер изкрещя.
Изведнъж от дълбините се понесе гърлен тътен. Частица от секундата по-късно той бе последван от рязък удар, който ги свали всички на пода. Ранкин падна назад, тъй като не можа да се хване с ранените си ръце и Бонтер го улови за яката на ризата, за да не се изтърколи от платформата. Стрийтър се съвзе пръв и когато Бонтер се изправи, той вече бе стиснал перилото и бе насочил пистолета срещу тях. Цялата конструкция се люлееше силно, титановите подпори негодуващо скърцаха. Под тях се чуваше единствено демоничният рев на нахлуваща вода.
Лифтът се наклони и спря с проскърцване.
– Не мърдайте! – предупреди ги Стрийтър.
Последва нов рязък трус и аварийните светлини премигнаха. Някакъв болт падна покрай тях, отскочи от платформата със силен звън и изчезна, въртейки се, в мрака.
– Започна се – извика дрезгаво Ранкин, свит на пода, притиснал ранените си ръце към гърдите.
– Какво започна? – изкрещя Бонтер.
– Шахтата се срутва в куполообразната кухина. Адски добре пресметнато във времето.
– Млъквайте и скачайте.
Стрийтър махна с пистолета към сивите очертания на платформата на трийсет и третия метър, чийто силует се виждаше на метър под асансьора.
Нов трус разтърси лифта и го наклони под невероятен ъгъл.
От дълбините нахлуха пориви студен въздух.
– Времето ли? – извика Бонтер. – Това не е съвпадение. Товае тайният капан на Макалън.
– Казах да млъкнете.
Стрийтър я бутна от лифта, тя падна от метър височина и се приземи тежко върху платформата на трийсет и третия метър. Вдигна глава, разтърсена, но не и наранена, за да види как Стрийтър рита Ранкин в корема. След три ритника и той се прехвърли през ръба и тупна тежко до нея. Бонтер понечи да му помогне, но Стрийтър вече се спускаше като котка по стълбата към платформата.
– Не го докосвай – рече той и размаха предупредително пистолета. – Отиваме там.
Бонтер погледна надолу. Мостчето от стълбищното устройство към тунела на Уопнър трепереше. Докато го гледаше, последва нов силен трус. Аварийното осветление изгасна и мрежата от подпори рухна в тъмнината.
– Хайде, мърдай – просъска Стрийтър в ухото й.
След това се спря. Бонтер можеше да усети дори в мрака как изведнъж се напрегна.
След това тя също го видя: слаба светлинка под тях, която се изкачваше бързо по стълбата.
– Капитан Найдълман? – извика Стрийтър.
Отговор не последва.
– Вие ли сте, капитане? – извика той отново, опитваше се да надвика гръмовния рев, който се носеше отдолу.
Светлинката продължи да приближава. Сега Бонтер можа да види, че лъчът бе насочен надолу и яркостта му пречеше да се види фигурата на изкачващия се.
– Хей ти, там долу! – извика Стрийтър. – Покажи лицето си или ще стрелям!
Чу се приглушен глас – слаб и неразбираем.
– Капитане?
Светлината приближи още, беше вече на около шест-седем метра под тях. След това изведнъж изгасна.
– Господи – рече Стрийтър и се опита да заеме по-стабилна позиция, разтвори крака и се прицели надолу, уловил пистолета с две ръце.
– Който и да си – изрева той – ще…
Но докато изричаше тези думи от другата страна на платформата връхлетя нещо. Изненадан, Стрийтър се обърна и стреля и на светлината от дулото Бонтер видя Хач да забива юмрука си в слабините на Стрийтър.
След този удар Хач нанесе десен прав по челюстта на Стрийтър. Той залитна назад върху металната платформа и Хач бързо го последва, хвана го за ризата и го завъртя обратно. Стрийтър започна да се изплъзва от хватката му и Хач го придърпа към себе си, след което го удари два пъти силно по лицето. При втория удар се чу тъп хрущящ звук – синусите на Стрийтър се разтрошиха и от носа му пръсна смесица от слуз и топла, гъста кръв.
Стрийтър изстена и се отпусна и Хач охлаби хватката си.
Но изведнъж Стрийтър сви коляно и нанесе удар. Хач изохка от изненада и от болка и падна назад. Стрийтър потърси пистолета си. Нямаше какво друго да направи, освен да го изблъска с все сила към дъното.
Стрийтър вдигна пистолета в мига, в който Хач се хвърли към далечната страна на стълбата. Последва силен пукот, изригна светлина и куршумът вдигна рой искри при удара си в титановото стъпало вляво от Хач. Той се хвърли встрани и се претърколи, а между подпорите пропищя нов куршум. След това Хач дочу ахване и тихо хриптене: Бонтер се бе вкопчила в Стрийтър изотзад. Той се хвърли напред точно когато – Стрийтър й нанесе силен удар с опакото на ръката си и я отхвърли назад: тя се претърколи към бездната. Бърз като котка, Стрийтър вдигна отново пистолета. Хач замръзна на място с увиснал във въздуха юмрук и се вторачи в дулото. Стрийтър го погледна в очите и се усмихна; кръвта от носа му бе обагрила зъбите му в алено.
След това той залитна настрани: Ранкин, който не можеше да използва ръцете си, се бе изправил и го изблъскваше с тяло към края на металното мостче. За миг изглеждаше, че Стрийтър ще се катурне. Но той успя да възвърне равновесието си и докато Хач сви ръка, за да нанесе удар, обърна пистолета срещу Ранкин и стреля от упор.
Главата на геолога отхвърча назад, а зад нея в полумрака на тунела изригна тъмна струя пръски. После мъжът рухна на металния под.
Юмрукът на Хач обаче вече бе влязъл в действие и се стовари тежко върху челюстта на Стрийтър, макар че той успя да се извърти. Стрийтър залитна тежко към перилата, чу се как металът изскърца. Хач мигновено пристъпи напред и го блъсна силно с две ръце. Перилата поддадоха и Стрийтър полетя във въздуха, дращеше отчаяно да се улови за нещо. Последва вик на изненада или болка; изгърмя пистолетен изстрел; чу се ужасният звук на плът, която се удря силно в метал. А сетне – от по-далеч – плясък, който се смеси с общия шум на нахлуващата долу вода.
Цялата битка бе продължила по-малко от минута.
Хач се изправи на крака, задъхан от напрежението. Надвеси се над безжизненото тяло на Ранкин, до което бе приклекнала Бонтер. Мъртвешкият проблясък от светкавица, отразен от плетеницата подпори, освети ясно картината: не можеше да се помогне с нищо на геолога.
Дочуха стенание; лъчът на фенерчето светна ярко, а след това Уди Клей се изтегли нагоре върху платформата на трийсет и третия метър; потта и спечената кръв се бяха смесили върху лицето му. Той се бе изкачвал бавно отдолу като примамка, докато Хач се бе изкатерил бързо от обратната страна на стълбата, за да изненада Стрийтър.
Хач притисна силно Бонтер към себе си и зарови пръсти в сплетените й черни коси.
– Слава Богу – прошепна той. – Слава Богу. Мислех си, че си загинала.
Клей ги изгледа за миг.
– Видях нещо да пада покрай мен – рече той. – Това изстрели ли бяха?
Неочакван шум от срутване попречи на Хач да отговори. Миг по-късно голяма титанова греда прелетя покрай тях и с оглушителен звън отскочи надолу. Цялото стълбищно устройство трепереше по петдесетметровата си дължина. Хач избута Бонтер и Клей по металното мостче към близкия тунел.
– Какво, по дяволите, става? – попита задъхан той.
– Джерард е отворил ковчежето – рече Бонтер. – И е задействал последния капан.
59.
Вцепенен от шока, Найдълман гледаше как серия от мощни трусове разтърсиха камерата на съкровището. Последва нов ужасяващ трясък и подът на камерата се наклони още по-силно надясно. Магнусен, която бе отхвърлена от първия удар към далечната стена, сега лежеше полузатрупана от голяма маса монети; тя блъскаше и драскаше, викаше с нечовешки глас. Камерата се наклони отново и още една редица сандъци рухна и изригна в мощна струя от прогнило дърво, която изпълни пространството със злато и скъпоценни камъни.
Изместването на ковчежето под него извади Найдълман от вцепенението му. Той мушна меча в осигурителния си колан и потърси свободно висящото спасително въже. Ето го, точно над главата му, издигаше се нагоре в дупката, изрязана в камерата на съкровището. Още по-нагоре можеше да види слабата светлина на аварийните лампи в основата на стълбищното устройство. Докато гледаше нагоре, лампите изгаснаха за миг, после отново светнаха. Той хвана въжето в мига, в който поредният ужасен трус наклони камерата още повече.
Изведнъж се разнесе пронизителното изскърцване на разпукващ се метал – шевът по далечния край на пода се разтвори. Ужасен, Найдълман видя как масата свободно лежащо злато се плъзна към отвора, натрупа се около него, закръжи като във водовъртеж – досущ като онзи, който се образува, когато се отпуши ваната, – и потече през разширяващата се дупка в разбушувалата се тъмна бездна отдолу.
– Не, не! – изкрещя Магнусен, забила пръсти в изтичащия поток на съкровището, като дори в този отчайващ, краен миг прегръщаше златото, раздвоена дали да спаси монетите или себе си. Потреперване, което идваше сякаш от сърцевината на земята, усука камерата и градушка от златни слитъци се заровиха в масата монети, които я обгръщаха. Тежестта на златото стана по-голяма, а водовъртежът – по-силен, и Магнусен бе всмукана в потока към разширяващия се отвор; виковете й „не, не, не“ почти на мига се удавиха в грохота на стичащия се метал. Тя безмълвно протегна ръце към Найдълман, очите й изпъкнаха силно, тъй като тялото й бе притиснато от тежестта на златото. В бездната отекна стонът на усукан метал и резкият звук на късащи се болтове.
След това Магнусен изчезна, всмукана в блещукащия златен поток – надолу, в пустотата.
Найдълман пусна въжето, изкатери се по подвижната купчина злато и успя да сграбчи люлеещата се метална кофа. Бръкна в нея и натисна кутията на елтаблото. Винчът нададе вой и кофата се заиздига. Найдълман висеше под нея. Кофата остърга ръбовете на наклонения под невероятен ъгъл покрив на металната камера и се плъзна през тесния й отвор.
Докато се изкачваше бавно от изкопа към основата на стълбищното устройство, Найдълман надникна иззад ръба й. Зърна за последен път огромното съкровище – слонски бивни, топове прогнила коприна, бъчонки, торби, злато, скъпоценни камъни; всичко изчезваше със силен шум през процепа в камерата долу. След това висящата лампа, която се люлееше като полудяла на кабела си, се разби о желязната стена и изгасна. Цялата шахта бе потънала в мрак, осветявана единствено от аварийните лампи на стълбищното устройство над главата му. Видя, или му се стори, че вижда в мрака как изкорубената камера на съкровището се откъсва от стените на Шахтата и пада надолу в разбунения воден хаос, всмукана под водата с последен стон на изранения метал.
Силен трус разтърси шахтата. Посипа се дъжд от пръст и пясък, а титановите подпори нададоха протестен вой. Аварийните лампи преметнаха и угаснаха. Кофата спря мъчително бавно току под стълбищното устройство и се удари със звън в двете стени на тясната шахта.
След като се увери, че меча е добре закрепен, Найдълман потърси опипом в мрака проволката на винча. Пръстите му докоснаха най-долните стъпала. Нов ужасяващ трус усука Шахтата и той скочи нагоре, набрал сила от отчаянието си, вдигна се на мускули до първото стъпало, после до второто, а краката му още бяха провиснали над пагубната бездна. Цялата укрепваща конструкция на Шахтата трепереше под напрежението, мърдаше под ръцете му като живо същество. Нещо изпука и се строши – една от долните подпори бе поддала. На пробляскващата светлина от светкавица той видя някакво натрошено тяло, което полетя към залятата с вода развалина под краката му.
Увиснал на стълбата, борещ се да си поеме дъх, той започна да осъзнава огромните размери на бедствието. Продължи да виси още секунда, а умът му трескаво търсеше отговорите.
След това лицето му се изкриви от безгранична ярост, отвори уста и воят му успя да надвика дори рева на бездната под него:
– Х-а-а-а-а-ч!
