Текст книги "Бездна"

23.

Хач я посрещна пред пощенската станция и двамата закрачиха по стръмните калдъръмени улички към ресторант „Приземяване“. Беше хубава, хладна вечер; облаците бяха издухани и над пристанището бе надвиснал огромен звезден купол. В ясната и светла вечер, с малките си жълти светлинки, които блещукаха от прозорците и над входните врати, Стормхейвън се стори на Хач като град от далечното и дружелюбно минало.

– Това е наистина очарователно местенце – рече Бонтер и го хвана за ръка. – Сен Пиер в Мартиника, където израснах, е също красив, но, каква огромна разлика! Той е целият в светлини и шарения. Не е като тук, където всичко е в черно и бяло. А там има какво да прави човек – много добри нощни заведения за бурен живот.

– Не обичам нощните заведения – рече Хач.

– Колко досадно – отвърна добродушно Бонтер.

Влязоха в ресторанта и сервитьорът, който позна Хач, ги настани веднага. Беше уютно заведение: две различни по размери зали и бар, украсени с мрежи, дървени кошове за омари и стъклени поплавъци. Хач седна и се огледа. Една трета от посетителите бяха служители на „Таласа“.

– Какво общество! – прошепна Бонтер. – Човек не може да се скрие от колегите си. Нямам търпение кога Джерард ще ги натири всички по домовете им.

– Така е в малките градчета. Единственият начин да се скриеш, е да излезеш на море. А дори и тогава някой от града ще те наблюдава с телескоп.

– Никакъв секс на палубата, тогава – рече Бонтер.

– Да – отвърна Хач. – Ние от Ню Ингланд винаги правим секс вътре, в кабината.

Той забеляза как доволно се усмихна тя и се запита какви ли поразии щеше да нанесе на мъжкия екип през идващите дни.

– Та какво прави днес, та се изцапа толкова много?

– Каква е тази твоя обсебеност от мръсотията? – намръщи се тя. – Калта е приятелят на археолога. – Тя се надвеси над масата. – Но в интерес на истината, днес направих едно малко откритие на твоя стар и кален остров.

– Разкажи ми.

Тя сръбна от чашата си с вода.

– Открихме лагера на пиратите.

Хач се вторачи в нея.

– Шегуваш се.

– Съвсем не! Тази сутрин отидохме да изследваме наветрения край на острова. Нали го знаеш онова място, гдето един висок десетина метра отвесен скат над скалите стои като отделен от другите?

– Да.

– Точно там, където скатът е ерозирал, има чудесен профил на почвите. Вертикален разрез, много подходящ за един археолог. И успях да намеря въглищен слой.

Хач се намръщи.

– Какво?

– Не разбираш ли – черен слой от въглища. Останки от някогашен огън. След това проверихме района с металотърсач и веднага започнах да намирам разни неща. Картеч, сачма от мускет, няколко подкови.

Тя изброяваше на пръсти намерените предмети.

– Подкови ли?

– Да. Използвали са коне за тежката работа.

– Но откъде са ги взели?

– Нима си толкова незапознат с морската история, мосю доктор? Обичайно е било да имат на борда си живи животни: коне, кози, пилета, прасета.

Пристигна вечерята им – варени картофи и омари за Хач и говеждо филе за Бонтер. Археоложката се нахвърли на храната с обезпокоителна бързина и Хач развеселен я гледаше как яде: по брадата й се стичаше сос, а лицето й бе придобило намръщено съсредоточено изражение.

– Както и да е – продължи тя и набоде с вилицата си необикновено голям къс месо – след тези открития прокопахме пробна траншея току под ската. И какво мислиш стана? Намерихме още въглища, кръгла хлътнатина от палатка, няколко строшени пуешки и еленови кости. Ранкин има някои модерни сензори, които иска да прокара над терена, за да не пропуснем нещо. Ала междувременно разграфихме лагера и утре започваме разкопки. Моят малък Кристоф се превръща в чудесен копач.

– Сейнт Джон? Да копае?

– Ама разбира се. Накарах го да захвърли сакото си и онези негови ужасни обувки. След като веднъж се реши да изцапа ръцете си, той се оказа много способен. Сега е главният ми копач. Следва ме навсякъде и идва веднага като му подсвирна.

Тя се се разсмя добродушно.

– Не насилвай толкова горкия човек.

– Тъкмо напротив, за негово добро го правя. Нужен му е чист въздух и физически упражнения, инак ще си остане все така блед и дебел като ларва. Само почакай. Като свършим с него, ще е целият само мускули и кости, като дребосъка.

– Кой?

– Знаеш кой. – Крайчетата на устните й дяволито се свиха надолу. – Стрийтър.

– Аха.

Бонтер не изрече прякора по най-дружелюбния начин.

– Между другото каква е неговата история?

Бонтер сви рамене.

– Човек дочува това-онова. Трудно е да се разбере кое е истина и кое не е. Служил е под командата на Найдълман във Виетнам. Така се казва, нали? Някой ми бе споменал, че Найдълман му спасил живота в някаква битка. На тази история мога да повярвам. Нали виждаш колко предан е на капитана? Като куче на господаря си. Той е единственият, комуто капитанът наистина се доверява. – Тя погледна Хач. – Освен теб, разбира се.

Хач се намръщи.

– Е, предполагам не е лошо, че капитанът държи на него. Някой трябва да го направи. Искам да кажа, че Стрийтър в никакъв случай не е „Мистър Общителност“.

Бонтер вдигна вежди.

– Съвсем точно. А и виждам, че вие двамата не се спогаждате много.

– Но грешиш, като казваш, че капитан Найдълман държи на Стрийтър. Той държа само на едно нещо. – Тя едва-едва кимна в посока към остров Рагид. – Не говори много за това, но само един глупак не би го доловил. Знаеш ли, че като се запознах с него, държеше на писалището си малка фотография на твоя остров?

– Не, не знаех.

Мислите на Хач препуснаха назад, към първото им пътуване с Найдълман до острова. Какво бе казал капитанът? „Не исках да го виждам, преди да получа възможността да копая на него.“

Нещо изглежда бе смутило Бонтер. Хач тъкмо понечи да смени темата, но усети нечие присъствие в залата – и когато вдигна глава пред него бе Клеър, която тъкмо излизаше иззад ъгъла. Забележката, която възнамеряваше да направи, застина на устните му.

Изглеждаше точно така, както си я бе представял: висока и стройна, чипото й носле бе все така напръскано с лунички. Забеляза го и застина на място, лицето й се сбръчка в същото изненадано изражение, което той помнеше отпреди.

– Здравей, Клеър – каза Хач, като се опитваше тонът му да прозвучи обичайно, и се изправи неловко.

Тя пристъпи напред.

– Здравей – отвърна тя и се ръкува с него, но при допира си до кожата му бузите й поруменяха. – Чух, че си в града. – Засмя се самоукорително. – Ама, разбира се, кой не е чул. Имам предвид при всичко това… – и едва помръдна рамене, за да посочи остров Рагид.

– Изглеждаш чудесно – усмихна се Хач.

Което си беше самата истина: годините я бяха направили по-стройна и бяха превърнали тъмносините й очи в пронизващо сиви. Палавата усмивка, която някога не слизаше от лицето й, бе отстъпила място на по-сериозно, самовглъбено изражение. Тя оглади несъзнателно плисираната си пола, сякаш усещаше погледа му върху себе си.

На входа на ресторанта се забеляза раздвижване, след което влезе проповедникът Уди Клей. Той огледа залата и погледът му спря върху Хач. Изпитото му лице нервно потръпна от яд. Приближи. „Не и тук“, помисли си Хач, и се напрегна в очакване на нова лекция за алчността и етиката на търсачите на съкровища. Свещеникът, разбира се, спря до тяхната маса, погледът му пробягваше ту към Хач, ту към Бонтер. Хач се запита дали този човек наистина щеше да има нахалството да прекъсне вечерята им.

– О, Уди, това е Малин Хач – рече Клеър и като погледна към проповедника прокара ръка по дългата си руса коса.

– Познаваме се – кимна Клей.

Хач с облекчение разбра, че бе малко вероятно Клей да се впусне в нова тирада в присъствието на двете жени.

– Това е доктор Изабел Бонтер – рече той, възвърнал самообладание. – Мога ли да ти представя Клеър Норткът и…

– Преподобния и мисис Удръф Клей – произнесе рязко проповедникът и протегна ръка към Бонтер.

Хач бе слисан, съзнанието му отказваше да приеме тази нова изненада.

Бонтер избърса устните си с кърпата и се изправи лениво, ръкува се сърдечно с Клеър и Уди и им се усмихна ослепително. След кратка неловка пауза Клей поведе жена си, като кимна отсечено на Хач.

Бонтер огледа отдалечаващата се фигура на Клеър, след което се извърна отново към Хач.

– Стари приятели? – попита тя.

– Какво? – промърмори Хач.

Беше се вторачил в лявата ръка на Клей, положена собственически върху кръста на Клеър.

Върху лицето на Бонтер се изписа дяволита усмивка.

– Не, виждам, че греша – рече тя и се надвеси над масата. – Стари любовници. Колко неловко е да се срещнете отново! И в същото време – колко мило.

– Имаш набито око – смотолеви Хач, все още изваден от равновесие от срещата – и от разкритието, което я последва.

– Но ти и съпругът й не стестари приятели. Всъщност струва ми се, че той изобщо не те харесва. Тази досадна гримаса и тези големи черни торбички под очите му. Изглежда е имал безсънна нощ.

– Какво?

Тя се усмихна палаво.

Вместо да й отговори, Хач взе вилицата и се опита да отвлече вниманието си с омара.

– Виждам, че още не ти е отминала тръпката – измърка Бонтер с весела усмивка. – Някой ден трябва да ми разкажеш за нея. Ала първо нека чуя нещичко за теб. Капитанът спомена за пътуванията ти. Затова ми разкажи за приключенията си в Суринам.

Почти два часа по-късно Хач с мъка се изправи на крака и излезе след Бонтер от ресторанта. Беше се отпуснал твърде много: два десерта, две канички кафе, няколко коняка. Бонтер му бе партнирала с ентусиазъм, следвайки всяка негова поръчка, ала изглежда това изобщо не й бе повлияло; след като излезе навън разпери ръце и пое дълбоко въздух.

– Колко освежителен е този въздух! – извика тя. – Мога дори да опитам да свикна с подобно място.

– Само почакай – отвърна Хач. – След още две седмици няма да ти се тръгва. Той влиза в кръвта ти.

– След още две седмици няма да можеш дори да успееш да се отдръпнеш от пътя ми, мосю доктор. – Тя го огледа критично. – Е, какво ще правим сега?

Хач се поколеба за миг. Изобщо не се бе замислял какво би могло да се случи след вечерята. Усети как отново в съзнанието му едва доловимо заби далечният, предупредителен камбанен звън. С очертания си на жълтеникавата светлина на уличните лампи силует, археоложката изглеждаше пленително красива, а мургавата й кожа и бадемовите очи – омайващо екзотични в това малко мейнско селище. „Внимавай!“, нашепваше му вътрешният глас.

– Мисля, че трябва да си пожелаем лека нощ – успя да каже той. – Утре ни чака тежък ден.

Веждите й мигновено се извиха в прекалено смръщване.

–  И това е всичко? – нацупи се тя. – На вас, янките, ви е изсмукан мозъкът от всички кости. Трябваше да изляза със Серджо. На него поне кръвта му кипи, макар че миризмата му може да усмърти и пръч. – Тя присви очи. – И как точноси пожелавате лека нощ в Стормхейвън, доктор Хач?

– Ето така.

Хач пристъпи и се ръкува с нея.

– Аха – кимна бавно Бонтер, сякаш бе схванала нещо сложно. – Разбрах.

Сетне бързо улови с ръце лицето му, придърпа го към себе си и устните й докоснаха неговите. Докато ръцете й се плъзнаха гальовно по лицето му, Хач усети как само за миг връхчето на езика й докосна възбуждащо неговия език.

– А така пък си пожелаваме лека нощ, ние в Мартиника – прошепна тя.

След това се врътна, и без да поглежда назад, пое към пощата.