355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Бездна » Текст книги (страница 12)
Бездна
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 00:06

Текст книги "Бездна"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 29 страниц)

22.

Следващият ден бе хладен и влажен, но към края на следобеда дъждецът спря и над проясняващото се небе полетяха ниски облаци. „Утре ще е свежо и ветровито“, помисли си Хач, докато крачеше по тясната, оградена с жълта лента, пътека зад Ортанк. Тази всекидневна разходка до върха на острова се бе превърнала за него в заключителен за деня ритуал. След като стигна най-високото място, той заобиколи ръба на южния скат, откъдето можеше добре да види как екипът на Стрийтър привършва с работата за деня по водонепроницаемата камера.

Както винаги, Найдълман бе намерил просто, но елегантно решение. Докато товарният кораб бе отпратен до Портланд за цимент и строителни материали, Бонтер бе картирала точното разположение на старинния пиратски кофердам, като междувременно бе взела проби за по-сетнешни археологични изследвания. След това водолазите изляха подводен бетонен фундамент точно върху останките на старите основи. Това бе последвано от потопяването на стоманени греди „двойно Т“ върху фундамента. Хач гледаше огромните греди, които се издигаха вертикално от водата на интервали през три метра и оформяха къса дъга около южния край на острова. От високата си гледна точка можеше да види Стрийтър в кабината на плаващия кран, закотвен до баржата и току отвъд редицата стоманени греди. На сапана на крана се люлееше масивна железобетонна секция. Стрийтър насочи бетонния правоъгълник в прореза, образуван от двете греди и го спусна. След като го закрепиха на мястото му, двамата водолази откачиха сапана. След това Стрийтър ловко завъртя крана към баржата, където чакаха още готови секции.

Хач мярна нечия червена грива – един от работниците на баржата бе Дони Труит. Найдълман му бе намерил работа, въпреки забавянето с отводняването на Шахтата и Хач бе доволен да види, че поне на пръв поглед Дони се трудеше ефективно.

От крана долетя рев, Стрийтър го завъртя обратно към полукръга от греди и намести новия панел бетон на мястото му до предишния.

Хач знаеше, че когато камерата бъде завършена, тя щеше да затвори напълно южния край на острова и изходите на наводнителните тунели. След това Наводнената шахта и всичките свързани с нея подводни съоръжения щяха да бъдат осушени, а стената щеше да задържа прилива – досущ както пиратската камера бе действала триста години преди това.

Чу се свирка – сигнал за края на работния ден; екипажът на баржата започна да привързва подредените панели за камерата, а очакващият влекач се появи от мъглата, за да провлачи крана до понтона. Хач хвърли последен поглед наоколо, след това тръгна обратно по пътеката към базовия лагер. Отби се в кабинета си, взе си чантата, заключи вратата и пое надолу към понтона. Реши да направи нещо за вечеря у дома, а после да излезе в града и да потърси Бил Банс. Следващият брой на „Стормхейвън газет“ трябваше да се появи скоро и Хач искаше да бъде сигурен, че старикът ще разполага с достатъчно подходящ материал за първа страница.

Стоянките до най-безопасната част на рифа бяха уголемени и Хач бе получил свое място. Тъкмо запали двигателя на „Плейн Джейн“ и се готвеше да отдаде вързалата, когато чу наблизо вик:

– Ей, там, на фрегатата!

Вдигна глава и видя Бонтер Да слиза към него, облечена в работен гащеризон и с червена кърпа около врата. Дрехите, ръцете и лицето й бяха опръскани с кал. Тя спря на края на дока, сетне вдигна палец като автостопаджийка и палаво запретна единия си крачол до загорелия прасец.

– Искаш да те откарам ли? – попита Хач.

– Как позна? – отвърна Бонтер, хвърли чантата си в лодката и скочи в нея. – Писна ми вече от твоя грозен остров.

Хач отдаде вързалата, завъртя лодката покрай рифовете и пое през заливчето.

– Заздравя ли раната ти?

– Остана един грозен белег върху иначе красивия ми корем.

– Не се безпокой, няма да личи. – Хач отново погледна мръсния й работен комбинезон. – Кюфтета от кал ли си си правила?

Бонтер се намръщи.

– Кюфтета… от кал?

– Е, не си ли си играла като дете с кал?

Тя изсумтя и се засмя.

– Разбира се! Това е нещото, което археолозите умеят най-добре.

– Личи си.

Наближаваха тънкия обръч на мъглата и Хач намали хода, докато не излязат на чисто.

– Не те видях сред водолазите.

Бонтер изсумтя отново.

– Аз съм първо археоложка, а след това водолаз. Свърших важната работа – да картирам старата камера. Серджо и приятелите му могат да се заемат с физическия труд.

– Ще му издам какво си казала.

Хач прекара лодката по канала на Олд Хъмп и зави покрай остров Хърмит. Откри се пристанището на Стормхейвън – блестяща зеленобяла ивица на фона на тъмносиния океан. Облегната на перилата на кърмата, Бонтер разтърси косата си – лъскав черен водопад.

– Е, и какво може да се прави в това захлупено градче? – попита тя и кимна към сушата.

– Почти нищо.

– Никакви дискотеки до три сутринта? По дяволите, какво да прави една самотна жена?

– Признавам, че това е труден проблем – отвърна Хач, съпротивлявайки се на инстинкта да отвърне на опитите й за флирт. „Не забравяй, че тази жена е същинска напаст.“

Тя го погледна, лека усмивка повдигна крайчетата на устните й.

– Е, бих могла да вечерям с доктора.

– С доктора ли? – рече Хач с престорена изненада. – Ами, предполагам, че доктор Фрейзиър ще се зарадва. Той е шейсетгодишен, но е още доста пъргав.

– Лошо момче! Имах предвид тозидоктор – и тя го боцна закачливо с пръст в гърдите.

Хач я погледна. „И защо не?“ – помисли си той. „В какви неприятности мога да се забъркам на една вечеря?“

– Знаеш ли, в града има само два ресторанта. И в двата сервират морска храна, разбира се. Макар че в единия предлагат и доста прилични бифтеци.

– Бифтеци? Това е само за мен. Аз съм изцяло месоядно. Зеленчуците са за прасетата и за маймуните. А пък рибата… – тя изимитира как повръща зад борда.

– Мислех си, че си израсла в Карибието.

– Да, а баща ми беше рибар и само това ядяхме – непрекъснато. Освен на Коледа, когато си угаждахме с chevre.

– Козешко?

– Да. Обичам козешкото. Печено осем часа в дупка на плажа, поднесено с домашна бира „Понлак“.

– Възхитително – разсмя се Хач. – Отседнала си в града, значи?

– Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.

– Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?

– Естествено.

– При пощаджийката и мъжа й. Те са приятна, тиха двойка.

– Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.

„Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“

Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.

– Трябва да сваля тези мръсни дрехи – каза Бонтер, докато скачаше в дингито, – а и ти, разбира се, трябва да смениш този досаден блейзър.

– Но на мен това сако ми харесва – възрази Хач.

– Вие, американците, изобщо не знаете как да се обличате. Нужен ти е един хубав, италиански, ленен костюм.

– Мразя лена – рече Хач. – Винаги изглежда омачкан.

– Точно в това е шикът! – засмя се Бонтер. – Кой номер носиш? Четирийсет и две дължина?

– Откъде знаеш?

– Много ме бива да преценявам мъжете.

23.

Хач я посрещна пред пощенската станция и двамата закрачиха по стръмните калдъръмени улички към ресторант „Приземяване“. Беше хубава, хладна вечер; облаците бяха издухани и над пристанището бе надвиснал огромен звезден купол. В ясната и светла вечер, с малките си жълти светлинки, които блещукаха от прозорците и над входните врати, Стормхейвън се стори на Хач като град от далечното и дружелюбно минало.

– Това е наистина очарователно местенце – рече Бонтер и го хвана за ръка. – Сен Пиер в Мартиника, където израснах, е също красив, но, каква огромна разлика! Той е целият в светлини и шарения. Не е като тук, където всичко е в черно и бяло. А там има какво да прави човек – много добри нощни заведения за бурен живот.

– Не обичам нощните заведения – рече Хач.

– Колко досадно – отвърна добродушно Бонтер.

Влязоха в ресторанта и сервитьорът, който позна Хач, ги настани веднага. Беше уютно заведение: две различни по размери зали и бар, украсени с мрежи, дървени кошове за омари и стъклени поплавъци. Хач седна и се огледа. Една трета от посетителите бяха служители на „Таласа“.

– Какво общество! – прошепна Бонтер. – Човек не може да се скрие от колегите си. Нямам търпение кога Джерард ще ги натири всички по домовете им.

– Така е в малките градчета. Единственият начин да се скриеш, е да излезеш на море. А дори и тогава някой от града ще те наблюдава с телескоп.

– Никакъв секс на палубата, тогава – рече Бонтер.

– Да – отвърна Хач. – Ние от Ню Ингланд винаги правим секс вътре, в кабината.

Той забеляза как доволно се усмихна тя и се запита какви ли поразии щеше да нанесе на мъжкия екип през идващите дни.

– Та какво прави днес, та се изцапа толкова много?

– Каква е тази твоя обсебеност от мръсотията? – намръщи се тя. – Калта е приятелят на археолога. – Тя се надвеси над масата. – Но в интерес на истината, днес направих едно малко откритие на твоя стар и кален остров.

– Разкажи ми.

Тя сръбна от чашата си с вода.

– Открихме лагера на пиратите.

Хач се вторачи в нея.

– Шегуваш се.

– Съвсем не! Тази сутрин отидохме да изследваме наветрения край на острова. Нали го знаеш онова място, гдето един висок десетина метра отвесен скат над скалите стои като отделен от другите?

– Да.

– Точно там, където скатът е ерозирал, има чудесен профил на почвите. Вертикален разрез, много подходящ за един археолог. И успях да намеря въглищен слой.

Хач се намръщи.

– Какво?

– Не разбираш ли – черен слой от въглища. Останки от някогашен огън. След това проверихме района с металотърсач и веднага започнах да намирам разни неща. Картеч, сачма от мускет, няколко подкови.

Тя изброяваше на пръсти намерените предмети.

– Подкови ли?

– Да. Използвали са коне за тежката работа.

– Но откъде са ги взели?

– Нима си толкова незапознат с морската история, мосю доктор? Обичайно е било да имат на борда си живи животни: коне, кози, пилета, прасета.

Пристигна вечерята им – варени картофи и омари за Хач и говеждо филе за Бонтер. Археоложката се нахвърли на храната с обезпокоителна бързина и Хач развеселен я гледаше как яде: по брадата й се стичаше сос, а лицето й бе придобило намръщено съсредоточено изражение.

– Както и да е – продължи тя и набоде с вилицата си необикновено голям къс месо – след тези открития прокопахме пробна траншея току под ската. И какво мислиш стана? Намерихме още въглища, кръгла хлътнатина от палатка, няколко строшени пуешки и еленови кости. Ранкин има някои модерни сензори, които иска да прокара над терена, за да не пропуснем нещо. Ала междувременно разграфихме лагера и утре започваме разкопки. Моят малък Кристоф се превръща в чудесен копач.

– Сейнт Джон? Да копае?

– Ама разбира се. Накарах го да захвърли сакото си и онези негови ужасни обувки. След като веднъж се реши да изцапа ръцете си, той се оказа много способен. Сега е главният ми копач. Следва ме навсякъде и идва веднага като му подсвирна.

Тя се се разсмя добродушно.

– Не насилвай толкова горкия човек.

– Тъкмо напротив, за негово добро го правя. Нужен му е чист въздух и физически упражнения, инак ще си остане все така блед и дебел като ларва. Само почакай. Като свършим с него, ще е целият само мускули и кости, като дребосъка.

– Кой?

– Знаеш кой. – Крайчетата на устните й дяволито се свиха надолу. – Стрийтър.

– Аха.

Бонтер не изрече прякора по най-дружелюбния начин.

– Между другото каква е неговата история?

Бонтер сви рамене.

– Човек дочува това-онова. Трудно е да се разбере кое е истина и кое не е. Служил е под командата на Найдълман във Виетнам. Така се казва, нали? Някой ми бе споменал, че Найдълман му спасил живота в някаква битка. На тази история мога да повярвам. Нали виждаш колко предан е на капитана? Като куче на господаря си. Той е единственият, комуто капитанът наистина се доверява. – Тя погледна Хач. – Освен теб, разбира се.

Хач се намръщи.

– Е, предполагам не е лошо, че капитанът държи на него. Някой трябва да го направи. Искам да кажа, че Стрийтър в никакъв случай не е „Мистър Общителност“.

Бонтер вдигна вежди.

– Съвсем точно. А и виждам, че вие двамата не се спогаждате много.

– Но грешиш, като казваш, че капитан Найдълман държи на Стрийтър. Той държа само на едно нещо. – Тя едва-едва кимна в посока към остров Рагид. – Не говори много за това, но само един глупак не би го доловил. Знаеш ли, че като се запознах с него, държеше на писалището си малка фотография на твоя остров?

– Не, не знаех.

Мислите на Хач препуснаха назад, към първото им пътуване с Найдълман до острова. Какво бе казал капитанът? „Не исках да го виждам, преди да получа възможността да копая на него.“

Нещо изглежда бе смутило Бонтер. Хач тъкмо понечи да смени темата, но усети нечие присъствие в залата – и когато вдигна глава пред него бе Клеър, която тъкмо излизаше иззад ъгъла. Забележката, която възнамеряваше да направи, застина на устните му.

Изглеждаше точно така, както си я бе представял: висока и стройна, чипото й носле бе все така напръскано с лунички. Забеляза го и застина на място, лицето й се сбръчка в същото изненадано изражение, което той помнеше отпреди.

– Здравей, Клеър – каза Хач, като се опитваше тонът му да прозвучи обичайно, и се изправи неловко.

Тя пристъпи напред.

– Здравей – отвърна тя и се ръкува с него, но при допира си до кожата му бузите й поруменяха. – Чух, че си в града. – Засмя се самоукорително. – Ама, разбира се, кой не е чул. Имам предвид при всичко това… – и едва помръдна рамене, за да посочи остров Рагид.

– Изглеждаш чудесно – усмихна се Хач.

Което си беше самата истина: годините я бяха направили по-стройна и бяха превърнали тъмносините й очи в пронизващо сиви. Палавата усмивка, която някога не слизаше от лицето й, бе отстъпила място на по-сериозно, самовглъбено изражение. Тя оглади несъзнателно плисираната си пола, сякаш усещаше погледа му върху себе си.

На входа на ресторанта се забеляза раздвижване, след което влезе проповедникът Уди Клей. Той огледа залата и погледът му спря върху Хач. Изпитото му лице нервно потръпна от яд. Приближи. „Не и тук“, помисли си Хач, и се напрегна в очакване на нова лекция за алчността и етиката на търсачите на съкровища. Свещеникът, разбира се, спря до тяхната маса, погледът му пробягваше ту към Хач, ту към Бонтер. Хач се запита дали този човек наистина щеше да има нахалството да прекъсне вечерята им.

– О, Уди, това е Малин Хач – рече Клеър и като погледна към проповедника прокара ръка по дългата си руса коса.

– Познаваме се – кимна Клей.

Хач с облекчение разбра, че бе малко вероятно Клей да се впусне в нова тирада в присъствието на двете жени.

– Това е доктор Изабел Бонтер – рече той, възвърнал самообладание. – Мога ли да ти представя Клеър Норткът и…

– Преподобния и мисис Удръф Клей – произнесе рязко проповедникът и протегна ръка към Бонтер.

Хач бе слисан, съзнанието му отказваше да приеме тази нова изненада.

Бонтер избърса устните си с кърпата и се изправи лениво, ръкува се сърдечно с Клеър и Уди и им се усмихна ослепително. След кратка неловка пауза Клей поведе жена си, като кимна отсечено на Хач.

Бонтер огледа отдалечаващата се фигура на Клеър, след което се извърна отново към Хач.

– Стари приятели? – попита тя.

– Какво? – промърмори Хач.

Беше се вторачил в лявата ръка на Клей, положена собственически върху кръста на Клеър.

Върху лицето на Бонтер се изписа дяволита усмивка.

– Не, виждам, че греша – рече тя и се надвеси над масата. – Стари любовници. Колко неловко е да се срещнете отново! И в същото време – колко мило.

– Имаш набито око – смотолеви Хач, все още изваден от равновесие от срещата – и от разкритието, което я последва.

– Но ти и съпругът й не стестари приятели. Всъщност струва ми се, че той изобщо не те харесва. Тази досадна гримаса и тези големи черни торбички под очите му. Изглежда е имал безсънна нощ.

– Какво?

Тя се усмихна палаво.

Вместо да й отговори, Хач взе вилицата и се опита да отвлече вниманието си с омара.

– Виждам, че още не ти е отминала тръпката – измърка Бонтер с весела усмивка. – Някой ден трябва да ми разкажеш за нея. Ала първо нека чуя нещичко за теб. Капитанът спомена за пътуванията ти. Затова ми разкажи за приключенията си в Суринам.

Почти два часа по-късно Хач с мъка се изправи на крака и излезе след Бонтер от ресторанта. Беше се отпуснал твърде много: два десерта, две канички кафе, няколко коняка. Бонтер му бе партнирала с ентусиазъм, следвайки всяка негова поръчка, ала изглежда това изобщо не й бе повлияло; след като излезе навън разпери ръце и пое дълбоко въздух.

– Колко освежителен е този въздух! – извика тя. – Мога дори да опитам да свикна с подобно място.

– Само почакай – отвърна Хач. – След още две седмици няма да ти се тръгва. Той влиза в кръвта ти.

– След още две седмици няма да можеш дори да успееш да се отдръпнеш от пътя ми, мосю доктор. – Тя го огледа критично. – Е, какво ще правим сега?

Хач се поколеба за миг. Изобщо не се бе замислял какво би могло да се случи след вечерята. Усети как отново в съзнанието му едва доловимо заби далечният, предупредителен камбанен звън. С очертания си на жълтеникавата светлина на уличните лампи силует, археоложката изглеждаше пленително красива, а мургавата й кожа и бадемовите очи – омайващо екзотични в това малко мейнско селище. „Внимавай!“, нашепваше му вътрешният глас.

– Мисля, че трябва да си пожелаем лека нощ – успя да каже той. – Утре ни чака тежък ден.

Веждите й мигновено се извиха в прекалено смръщване.

–  И това е всичко? – нацупи се тя. – На вас, янките, ви е изсмукан мозъкът от всички кости. Трябваше да изляза със Серджо. На него поне кръвта му кипи, макар че миризмата му може да усмърти и пръч. – Тя присви очи. – И как точноси пожелавате лека нощ в Стормхейвън, доктор Хач?

– Ето така.

Хач пристъпи и се ръкува с нея.

– Аха – кимна бавно Бонтер, сякаш бе схванала нещо сложно. – Разбрах.

Сетне бързо улови с ръце лицето му, придърпа го към себе си и устните й докоснаха неговите. Докато ръцете й се плъзнаха гальовно по лицето му, Хач усети как само за миг връхчето на езика й докосна възбуждащо неговия език.

– А така пък си пожелаваме лека нощ, ние в Мартиника – прошепна тя.

След това се врътна, и без да поглежда назад, пое към пощата.

24.

Следващия следобед, докато се изкачваше по пътеката от понтона, след като намести навехнатата ръка на един водолаз, Хач чу трясък откъм фургона на Уопнър. Той спринтира към базовия лагер с предчувствие за най-лошото. Ала вместо да намери програмиста затиснат от някой срутил се тежък рафт с електроника, той го видя да си седи на стола със строшен в краката си компютър и да си похапва с раздразнено изражение сладоледения сандвич.

– Всичко наред ли е?

Уопнър задъвка шумно.

– Не – отвърна той.

– Какво стана?

Програмистът обърна големите си, скръбни очи към Хач.

– Този компютър се сблъска с крака ми, ето какво стана.

Хач се огледа да потърси къде да седне, но се сети, че такова място нямаше, затова се облегна върху касата на вратата.

Уопнър лапна последното парче и пусна опаковката на пода.

– Всичко се обърка.

– Кое?

– „Харибда“. Мрежата на остров Рагид – и Уопнър махна с палец към „Остров–1“.

– И как така?

– Тъкмо бях пуснал програмата си за проклетия втори шифър с все сила. Дори и с по-висок приоритет командите се изпълняваха някак мудно. А и получавах грешни съобщения, странни данни. Пуснах същите програми дистанционно на „Сцила“, на компютъра на „Серберъс.“ И всичко вървеше тип-топ, никакви грешки.

Той се изсмя презрително.

– Имаш ли идея какъв е проблемът?

– Да. Имам много добра идея. Направих диагностика на ниско ниво. Някои от ROM-кодовете са пренаписани. Досущ както когато луднаха помпите ни. Пренаписани са случайно, в поредица от верни модели на Фурие.

– Не те разбирам.

– По принцип това е невъзможно.Разбираш ли? Не е известен начин да се пренаписва ROM така. И на всичкото отгоре в поредица от математически модели.

Уопнър се изправи, отвори вратата на хладилника и си извади още един сладолед.

– Същото нещо става и с твърдите ми дискове, и с магнитно-оптичните. И става само тук.Не на кораба, не в Бруклин. А само тук.

– Не можеш да твърдиш, че е невъзможно. Имам предвид – след като си го видял, че е станало. Просто още не знаеш защо.

– О, знам защо. Това е шибаното проклятие на остров Рагид.

Хач се разсмя, но видя, че Уопнър не се усмихваше.

Програмистът разви хартийката и отхапа солидна хапка сладолед.

– Да, да, знам. Но ти ми посочи друга причина и аз веднага ще я приема. Ала на всички, които са идвали на това проклето място, нещата все са им се проваляли. Необясними работи. Ако се замислиш по-надълбоко, и ние не сме по-различни от останалите. Просто разполагаме с по-нови играчки.

Хач досега не бе чувал Уопнър да говори по такъв начин.

– Каква муха ти е влязла в главата? – попита той.

– Никаква муха не ми е влизала. Проповедникът ми обясни всичко. Вчера се запознах случайно с него в пощата.

„Значи Клей вече разговаря със служители от «Таласа» и разпръсква отровата си“, помисли си Хач, изненадан от силата на гнева си. „Този човек е същинска досада.“

Мислите му бяха прекъснати от появилия се на вратата Сейнт Джон.

– Ето къде си бил – обърна се той към Хач.

Хач го изгледа изненадан. Историкът бе облечен в стар туид и рибарска гумирана шапка, и с кални ботуши. Дишаше тежко.

– Какво има? – попита Хач и се изправи, в инстинктивно очакване да чуе за нов нещастен случай.

– А, нищо сериозно – рече Сейнт Джон и машинално приглади периферията на шапката си. – Изабел ме прати да те доведа на разкопките ни.

– На разкопките?

– Да. Навярно знаеш, че помагам на Изабел с разкопаването на пиратския лагер.

„Изабел това, Изабел онова.“ Хач почувства леко раздразнение от фамилиарното отношение на историка към Бонтер.

Сейнт Джон се обърна към Уопнър:

– Програмата приключи ли на компютъра на „Серберъс?“

Уопнър кимна.

– Няма грешки. Но няма и резултат.

– Ами тогава, Кери, не ни остава нищо друго, освен да опитаме…

– Няма да пренаписвам програмата за многоазбучни шифри! – рече Уопнър и по детински ритна строшения компютър. – Твърде много работа за нищо. А както върви, няма да ни стигне времето.

– Само минутка – намеси се Хач и се опита да потуши спора, преди да е започнал. – Сейнт Джон ми разказа за многоазбучните кодове.

– Значи си е губил времето – отвърна Уопнър. – Тези шифри не са добили популярност чак до края на деветнайсети век. Хората са ги смятали за твърде податливи на грешки и за много бавни. Освен това къде би могъл Макалън да скрие всичките тези кодови таблици? Не би могъл да запомни стотици поредици от букви.

Хач въздъхна.

– Не разбирам много от кодове, но знам това онова за човешката природа. Според твърденията на капитан Найдълман, този Макалън е бил истински изобретател. Знаем как е променил шифъра по средата на записките си, за да защити секрета си…

– Което означава, че има резон да е преминал към по-сложен шифър – намеси се Сейнт Джон.

– Това ни е известно, глупчо – сопна се Уопнър. – Какво мислиш се опитваме да разгадаем през последните две седмици?

– Замълчи за малко – продължи Хач. – Знаем също, че Макалън е преминал към код, който съдържа само числа.

– Е, и?

– Значи Макалън е имал не само богато въображение, но е бил и прагматик. Вие подхождате към този втори шифър само като към технически проблем. Ами ако има още нещо? Възможно ли е да е възникнала някаква наложителна причина Макалън да използва само числав новия си код?

Във фургона на програмиста се възцари неочаквано мълчание – той и историкът се замислиха.

– Не – отвърна Уопнър след малко.

– Да! – извика Сейнт Джон и щракна с пръсти. – Използвал е числа, за да скрие кодовите си таблици!

– За какво говориш? – изръмжа Уопнър.

– Вижте, Макалън е бил изпреварил времето си. Той е знаел, че многоазбучните шифри са най-сигурни. Ала за да може да ги използва, се е нуждаел от няколко, а не от една шифрови таблици. Но не би рискувал да ги остави да се търкалят наоколо, тъй като е можело да бъдат открити. Тъй че е използвал числа! Бил е архитект и инженер. Обичайно би било да е заобиколен от листи с числа. Математически таблици, планове, уравнения по хидравлика – всички те биха могли да изпълняват двойна роля и да прикриват кодова таблица, без някой изобщо да се досети!

В тона на Сейнт Джон прозвуча ясният звън на вълнението, а и лицето му поруменя силно, нещо, което Хач досега не бе виждал. Уопнър също го забеляза. Той се наведе напред, а забравеният му сладоледен сандвич се топеше и се превръщаше в кафяво и бяло петно върху писалището.

– В това може и да има нещо, Крис, старче – промърмори той. – Не казвам, че е сто процента, но е възможно. – Той придърпа клавиатурата към себе си. – Виж какво ще ти кажа. Ще препрограмирам компютъра на „Серберъс“ да опита с атака на шифъра с избран прав текст. А сега, момчета, оставете ме на мира, става ли? Имам работа.

Хач и Сейнт Джон излязоха от фургона на дъждеца, който обгръщаше базовия лагер като пелена. Беше един от типичните за Ню Ингланд дни, когато влагата сякаш извираше от самия въздух.

– Трябва да ти благодаря – рече историкът и нахлупи по-силно подобната на качулка шапка. – Идеята ти беше добра. Освен това той никога не би ме послушал. Мислех си да занимавам с този въпрос капитана.

– Моля, макар, че не зная дали съм направил нещо. – Хач замълча и додаде: – Нали каза, че ме търсела Изабел?

Сейнт Джон кимна:

– Каза, че имала пациент за теб в далечния край на острова.

Хач се сепна.

– Пациент ли? Защо не ми каза веднага?

– Не е спешно – отвърна Сейнт Джон със загадъчна усмивка. – Не, бих рекъл, че никак не е спешно.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю