Текст книги "Бездна"

8.

На следващия ден Хач стоеше зад щурвала на „Плейн Джейн“ и наблюдаваше приготовленията около себе си. Усещаше как въпреки собственото му желание, вълнението му се засилва. Двете радиостанции в рубката – едната следеше всички разговори, а другата бе настроена на медицинския канал – от време на време изпращяваха и избълваха кратки разговори. Океанът бе тих, с едва забележим мъртвак и лек бриз откъм открито море. Този ден вездесъщата мъгла бе по-поносима и островът бе сякаш обвит с тънка марля. Беше чудесен ден за разтоварване и капитан Найдълман се възползва в пълна степен от това.

Макар „Плейн Джейн“ да бе закотвена на същото място като предишната вечер – току до рифа на остров Рагид – пейзажът се беше променил много. Подготовката бе започнала след залез слънце и продължи с пълна сила след като слънцето изгря. Огромната морска баржа сега бе задържана от разставените от водолазния екип две котви с тежки вериги пред източния бряг. Хач видя, че плаващият кран бе закотвен до западния бряг на острова и дългата му хидравлична стрела висеше над брега като опашката на скорпион, готова да отскубне съкровището, търсено повече от двеста години. В сянката му бе „Грифин“, командният кораб на Найдълман. Хач едва успя да различи изправената, слаба фигура на капитана на крилото на мостика: – той също наблюдаваше развитието на събитията.

Големият изследователски кораб – „Серберъс“ – си стоеше извън мъгливия покров, неподвижен, сякаш не благоволяваше да приближи сушата. Двата катера – с имена „Наяд“ и „Грампъс“ – бяха свалили екипи от хора на брега рано сутринта и сега работеха в открито море. Като съдеше по курса на „Наяд“, Хач прецени, че катерът картира морското дъно. „Грампъс“ снемаше пеленги и координати на острова с оборудване, което не му бе познато.

Хач продължи да наблюдава какво се вършеше около него, докато погледът му не се спря на самия остров. Усети как стомахът му се свива. Може би това бе болка, която никога нямаше да отмине. Но той вече бе взел решение и този факт снемаше голям товар от раменете му. Всяка сутрин се събуждаше с убеждението, че решението му е правилно. Предишната нощ дори се улови, че размишлява за това какво ще прави с близо един милиард долара. И тогава взе решение: ще ги вложи всичките, до последния цент, във фондация на името на брат си.

Внезапно проблясване на острова привлече погледа му и веднага потъна в мъглата. Знаеше, че някъде там екипът вече работеше, локализираше стари шахти, прекарваше сигурни въжени парапети, етикираше стари боклуци, скрити от високата трева, които по-късно да бъдат изнесени.

В съзнанието му изникнаха стиховете от „Висока коприва“:

 
Покрийте, както и преди
тез многобройни извори, ръждясалата брана, ралото,
отдавна изхабени, и воденичният камък.
 

Знаеше, че други екипи вече вземат проби от крепежа на неизброимите срутени шахти. Тези проби щяха да бъдат датирани с въглерод–14 в лабораторията на „Серберъс“, за да се установи възрастта им при опит да се намери оригиналната шахта – Наводнената. Той извади бинокъла и го насочи към терена, докато не успя да засече един от екипите – хората изглеждаха като бледи призраци в мъглата. Бяха се разгърнали в неравна редица, вървяха бавно, сечаха храстите диви череши с брадви, а от време на време спираха да направят снимки или да запишат нещо в бележниците си. Единият от мъжете размахваше детектор за метал в дъга пред себе си; друг дупчеше земята с дълъг и тънък инструмент. Видя в челото на групата немска овчарка, която душеше почвата. „Сигурно е обучена да открива взривни материали“, помисли си Хач.

На острова вече щъкаха общо около петдесетина души. Всичките, наети от „Таласа“ и високоплатени – Найдълман му го бе казал – извън основното ядро от половин дузина съдружници, които щяха да получат дялове от бъдещата печалба вместо заплата: един обикновен работник в експедицията щеше да заработи около двайсет и пет хиляди долара. Добра сума, като се има предвид, че мнозинството от тях щяха да напуснат острова след две седмици, когато трябваше да бъдат завършени различните инсталации и островът бъде стабилизиран.

Хач продължи да оглежда острова. В безопасния му северен край – единственият район, където човек можеше да се разходи без страх – бяха построени пирс и плаващ понтон към него. От пристаналия влекач разтоварваха най-различна екипировка: генератори в дървени сандъци, ацетиленови бутилки, компресори, електронни табла. На брега вече имаше купчини винкел, гофрирана ламарина, дървен материал и шперплат. Як на външен вид влекач-всъдеход с дебели гуми теглеше натоварено с екипировка ремарке нагоре по импровизирания път. Пак там група техници се бяха заели да монтират телефонна централа, а друга група издигаше сглобяеми фургони. На следващия ден в един от тях щеше да се разположи новият офис на Хач. Събитията се развиваха с удивителна скорост.

И въпреки всичко Хач не бързаше да стъпи на остров Рагид. „И утре ще е достатъчно скоро“, помисли си той.

Силен тропот се понесе към него от пирса, на който стоварваха някаква тежка машинария. Звукът се понесе над водата. Хач знаеше, че дори без помощта на Бъд Роуел Стормхейвън вече жужеше от новината за завръщането му и неочакваната суматоха около острова. Изпита известно угризение, че не можа да разкаже на Бъд цялата история преди два дни. Но досега той вече сигурно се бе досетил сам. Хач се замисли какво ли си говореха хората. Може би някои от тях подозираха какви бяха мотивите му. Но дори да е така, нека го правят: нямаше от какво да се срамува. Макар банкрутът на дядо му да бе лишил семейството от правна отговорност, баща му бе платил – болезнено и в продължение на много години – дълговете на фамилията към местната община. За него никога не бе имало по-хубав човек от баща му. И тази изисканост на характера правеше гротескния му, мелодраматичен край още по-болезнен… Хач се извърна от острова, не искаше да продължава да следва този ред на мисли.

Погледна часовника си: единайсет – часът за обяд в щата Мейн. Слезе в кабината, нападна газовия хладилник, след което се озова с палачинка с омар и бутилка джинджифилова бира в ръка. Седна на капитанския стол на мостика, опъна крака върху нактоуза на компаса и захапа палачинката като невидял. „Странно е въздействието на морския въздух – винаги огладняваш“, помисли си той. Може би нямаше да е зле да проучи въпроса и да публикува резултатите в списанието на Американската медицинска асоциация.

Докато си хапваше, една чайка кацна на обшития с въжено килимче нос и го погледна с любопитство. Хач знаеше, че ловците на омари ненавиждат чайките – наричаха ги пристанищни плъхове с криле – ала той самият винаги изпитваше симпатия към шумните „санитари“ на морето. Хвърли парче от омара във въздуха; чайката го улови и отлетя, преследвана от две други нейни посестрими. След малко и трите се върнаха и кацнаха на носа, вгледани в него с гладни, черни очи. „Е, сега вече я свърших каквато трябва“, помисли си добродушно Хач, измъкна още едно парче омар от палачинката си и го хвърли към средната птица.

В следващия миг и трите птици излетяха и с все сила замахаха с криле във въздуха. За Хач забавата се смени с изненада, като видя, че те не гонеха парчето омар, а отлитаха с все сила от лодката му към брега. В последвалата излитането им тишина той чу как парчето омар тупна леко на палубата.

Докато гледаше намръщен подир птиците, усети как под краката му пробягва конвулсивен спазъм. Скочи от стола, помисли си, че котвената верига е издрейфила и „Плейн Джейн“ е заседнала. Ала веригата си беше натегната. Ако се изключи тънкият воал на мъглата, обгърнала острова, небето бе ясно, нямаше гръмотевици. Той бързо се огледа да види дали не се вършеше нещо необичайно. Да не би да взривяваха? Не, още беше твърде рано за това…

Накрая погледът му спря върху една ивица от океана, на стотина метра непосредствено зад рифа.

В район с диаметър десетина метра спокойната повърхност на морето най-неочаквано се развълнува. На повърхността се появиха въздушни мехурчета. Последва втори трус и нов взрив на мехурчета. След като се разпукаха, водната повърхност започна да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка: отначало по-бавно, а после и по-бързо. В средата на кръга се появи трапчинка, която почти веднага се превърна във фуния. „Водовъртеж“, помисли си Хач. „Какво, по дяволите…?“

Изпукването на статично електричество от високоговорителя на радиостанцията го накара да отскочи до релинга. По всички канали се чуваха истерични викове: първо на един, а после и на много гласове.

– Човек долу! – успя да пробие някакъв глас.

– Завържете го! – извика друг.

А после:

– Внимавайте! Тези греди могат да поддадат всеки миг.

Най-неочаквано прозвуча и личната му станция.

– Хач, чуваш ли? – Беше отсеченият глас на Найдълман. – Имаме човек, попаднал в капан на острова.

– Разбрано – рече Хач и запали мощния дизел. – Отивам с лодката до пирса.

Един порив на вятъра разпръсна вълмата мъгла от острова и той успя да види група облечени в бяло мъже да се суетят като обезумели в средата на острова.

– Остави пирса – обади се отново Найдълман и в тона му се долови нотка на неотложност. – Няма време. Той ще умре до пет минути.

Хач се огледа отчаян. След това изгаси двигателя, грабна лекарската си чанта и издърпа дингито на „Плейн Джейн“. Отвърза въжето му от кнехта, хвърли го в дингито и скочи през борда в него. То се накрени рязко от неочаквано стоварилата му се тежест. Полуклекнал, полупаднал върху кърмовата банка, Хач дръпна стартовата корда. Извънбордовият мотор запали с ядно бръмчене. Той хвана лоста и насочи лодчицата към кръга от рифове. Някъде около южния край на острова имаше два тесни прохода между назъбените подводни скали. Надяваше се с всички сили да си спомни къде се намираха.

С приближаването към брега Хач забеляза как водата под носа променя цвета си от бездънното сиво към зелено. Помисли си: „Ако имаше малко по-силен мъртвак, щях да видя скалите и разбиващите се в тях вълни.“ Погледна часовника си: нямаше време да играе на сигурно. Пое дълбоко дъх и даде пълна газ. Лодката подскочи силно напред, зелените очертания на подводните рифове станаха по-светли с намаляването на дълбочината. Хач стисна здраво лоста и се подготви за удара.

В следващия миг вече бе преминал рифа и дъното отново потъна дълбоко. Насочи лодката към малкия, покрит с дребни камъчета плаж между двата „китови гърбове“ без да намалява газта до последния момент. След това изгаси двигателя и го вдигна нагоре, за да не удари винтът му о дъното. Усети удара, когато дингито се блъсна в брега и се плъзна настрани по камъчетата.

Преди още лодката да е спряла напълно Хач грабна чантата си и вече се катереше по склона. Дочу виковете точно над себе си. Спря се на върха. Пред него се простираха девствена висока трева и ароматни шипки, които се полюляваха на ветреца и скриваха смъртоносносния терен под себе си. Този див южен край на острова още не бе картиран от екипа на „Таласа.“ „Истинско самоубийство е да тичаш тук“, помисли си той, ала в същото време краката му сами го понесоха и той вече прескачаше храстите, старите греди, препускаше през изгнилите платформи и около зеещите ями.

След минути вече бе сред групата облечени в бяло хора, които се бяха сбрали около неравния отвор на шахта. От търбуха й се носеше миризмата на морска вода и току-що разровена пръст. На близко разположения до нея винч бяха навити няколко въжета.

– Името ми е Стрийтър – изкрещя най-близкият до него. – Шеф на екипа.

Беше същият мъж, който бе стоял до Найдълман по време на речта му – суха фигура, стиснати устни и подстрижка на морски пехотинец.

Без да промълвят и дума двама от другите започнаха да привързват Хач към т.нар. „люлка“.

Той погледна в бездната и стомахът му неволно се сви. На десетина метра по-долу – беше невъзможно да се прецени точно колко – виждаше жълтите лъчи на фенерчета. Две привързани фигури работеха като обезумели на някаква дебела греда. Хач ужасен видя трета фигура, която едва се помръдваше. Стори му се, че съзира как устата се отваря и се чува писък на фона на рева на водата.

– Какво, по дяволите, стана? – извика Хач и грабна медицинската си чанта.

– Един от екипа за картиране падна в шахтата – отвърна Стрийтър. – Името му е Кен Фийлд. Пуснахме въже, но изглежда се е оплело о някоя греда. Задействал е някакъв капан. Краката му са приклещени от гредата, а водата се покачва бързо. Разполагаме с три минути, не повече.

– Спуснете му леководолазна бутилка! – изкрещя Хач, докато даваше на винчора знак да го спусне в шахтата.

– Няма време! – долетя отговорът на Стрийтър. – Водолазите са твърде далеч в морето.

– Чудесен начин да ръководиш екип.

– Той вече е привързан – продължи след малко Стрийтър. – Само го освободете и ще го издърпаме.

„Да го освободя ли?“ – запита се Хач, докато го избутваха в отвора на шахтата. Преди обаче да успее да събере мислите си, вече висеше в пространството, а ревът на водата в тясното гърло на шахтата бе оглушителен. Известно време пада почти свободно, след това „люлката“ го задържа рязко между двамата спасители. Завъртя се и се огледа, видя един скрипец и след това погледна надолу.

Мъжът лежеше по гръб. Масивната греда го бе приковала здраво диагонално през левия му глезен и дясното коляно. Когато Хач го погледна, мъжът отвори отново уста да извика от болка. Единият спасител разчистваше камъните и пръстта от него, а другият сечеше гредата с тежка брадва. Навсякъде хвърчаха трески и шахтата се изпълваше с мириса на гнило дърво. Отдолу просветваше водата, чието равнище се надигаше с ужасяваща скорост.

Мигновено разбра, че беше безнадеждно, че няма да успеят да отсекат гредата навреме. Погледна пак към водата и бързо съобрази: мъжът щеше да бъде залят след не повече от две минути – по-малко, отколкото Стрийтър бе предположил. Прецени възможностите си и осъзна, че нямаше такива. Нямаше време за обезболяващи, за упойка, нямаше време за нищо. Затършува отчаян в чантата си: в нея имаше два скалпела, дълги колкото да отреже някоя и друга кожичка около ноктите на пациент и това бе всичко. Захвърли ги настрани и започна да съблича ризата си.

– Искам да бъде добре завързан! – извика той към първия спасител. – След това вземай чантата ми и се качвай горе!

Обърна се към другия:

– Ти остани да вдигнем човека горе!

Разкъса ризата си на две. Сви единия й ръкав и го завърза на около десетина сантиметра под коляното на левия крак на мъжа. Другият ръкав обви дясното му бедро. Завърза първо единия ръкав, после – другия.

– Дай ми брадвата! – извика на третия спасител. – И след това бъди готов да дърпаш въжето!

Човекът му подаде безмълвно брадвата. Хач зае позиция встрани от попадналия в капан мъж. Стъпил здраво, той вдигна брадвата над главата си.

Очите на приклещения изведнъж се разшириха – бе осъзнал какво ще последва.

– Не! – изкрещя той. – Моля ви, недейте…

Хач стовари с все сила брадвата върху левия му пищял. След като острието навлезе в плътта, на Хач за миг му хрумна, че усещането бе като да отсича зеления дънер на млада фиданка. Имаше миг на съпротива, а после изведнъж поддаде. Мъжът замлъкна мигновено, ала очите му си оставаха отворени, напрегнати, а жилите на шията му – издути. В крака му се появи неравен разрез и в един миг на слабата светлина в шахтата се видяха кости и плът. След това повдигащата се вода обгърна крака и почервеня от кръв. Малин бързо вдигна брадвата, стовари я отново и кракът се освободи, а водата отново почервеня, докато шуртеше около гредата. Мъжът отметна назад глава и отвори уста в беззвучен вик, пломбите му просветнаха слабо на светлината на фенерчето.

Хач се отдръпна и пое на няколко пъти дълбоко въздух. Потисна треперенето в китките и ръцете си, след това зае отново позиция, този път по-близо до дясното бедро на мъжа. Това щеше да бъде по-тежко. Много по-тежко. Ала водата вече бълбукаше около коляното му и нямаше никакво време за губене.

Първият удар се стовари върху нещо по-меко от дървото, ала гъвкаво и съпротивляващо се. Мъжът клюмна на една страна – бе изпаднал в безсъзнание. Вторият удар не улучи същото място и отвори отвратителен разрез през коляното му. След това водата вече вреше около бедрото на мъжа и се надигаше към кръста му. Хач вдигна брадвата над главата си, поколеба се, но след това е стовари с все сила. Усети я как потъва във водата и как попада точно, разсичайки с пукот поддалата кост.

– Изтеглете го! – изкрещя Хач.

Спасителят дръпна два пъти въжето. То веднага се натегна. Раменете на мъжа се изпънаха, докато го поставяха в седнало положение, ала масивната греда все още не искаше да го пусне. Кракът му не бе изцяло отсечен. Въжето отново се отпусна и мъжът рухна назад, а водата вече се плискаше около ушите, носа и устата му.

– Дай ми сърпа си! – изкрещя Хач на спасителя. Взе късия, подобен на мачете инструмент, пое дълбоко въздух и се гмурна под връхлитащата вода. Опипом стигна до десния крак, намери разреза и бързо прекъсна със сърпа неразрязаните сухожилия.

– Опитай отново! – извика той още при появяването си на повърхността.

Въжето се опъна и този път изпадналия в безсъзнание мъж изскочи изпод водата; от чуканчетата на отрязаните му крака се стичаше кръв и тиня. Последва го спасителят му и миг по-късно Хач усети как го изтеглят на повърхността. Секунди по-късно той вече бе извън тъмната, влажна дупка и лежеше до мъжа на мократа, изпотъпкана трева. Мигновено го опипа за най-важното: той не дишаше, но сърцето му още биеше – слабо и ускорено. Въпреки импровизираните турникети кръвта се процеждаше от отсечените чуканчета на краката му.

ВДК, припомни си наученото наизуст Хач: въздух, дишане и кръвообращение.Отвори устата на мъжа, изчисти с пръст калта и остатъците от повръщано, след това го обърна на лявата му страна и го сви в ембрионална поза. За голяма радост на Хач от устата на мъжа изскочи тънка струйка вода, ведно с първото му вдъхване. Хач веднага се зае със стабилизацията му: десет вдишвания уста в уста, после пауза, за да стегне турникета на левия му крак; пак десет вдишвания и пауза да стегне другия турникет; още десет вдишвания и проверка на пулса.

– Донесете чантата ми! – изкрещя той на смаяната група от хора. – Трябва ми спринцовка!

Един от мъжете грабна чантата му и започна да рови в нея.

– Изсипи я на земята, за Бога!

Онзи го послуша и Хач затърси спринцовка. Изтегли един кубик епинефрин в спринцовката и я заби в рамото на жертвата. След това отново се зае с дишането уста в уста. На петия път мъжът се закашля и пое дълбоко и неравно дъх.

Приближи Стрийтър с клетъчен телефон в ръка.

– Извикахме вертолет за медицинска евакуация – рече той. – Ще ни очаква на кея на Стормхейвън.

– Да върви по дяволите! – сопна се Хач.

Стрийтър се намръщи.

– Но евакуационният екип…

– Идва от Портланд. А и най-големият тъпанар от летците няма да може да спусне кош, зависнал над нас.

– Но не трябва ли да го отведем до сушата?

Хач се нахвърли върху него:

– Не виждаш ли, че няма да оцелее, ако го прехвърлим до сушата? Извикай по радиото Бреговата охрана.

Стрийтър набра записания в паметта на апаратчето номер и му го подаде, без да изрече и дума.

– Имаме двойна ампутация, една над и една под коляното. Масивен кръвоизлив, тежък шок, пулсът е неравен и е около петдесет и пет, има известно количество вода в дробовете и е все още в безсъзнание. Докарайте тук вертолет с най-добрия пилот, който имате в наличност. Тук няма къде да се кацне и ще трябва да се спусне кош. Вземете банка с физиологичен разтвор и банка кръв група нула-отрицателна. Ала най-важното е да дойдете възможно най-бързо. Работата е от типа „грабвай и бягай“.

Той затвори телефона и се обърна към Стрийтър:

– Има ли някаква възможност онези части от краката му да бъдат извадени в следващия час?

– Не знам – отвърна спокойно Стрийтър. – Водата ще направи шахтата несигурна. Може би ще е възможно да изпратим водолаз на разузнаване.

Хач поклати глава и се зае отново с телефона.

– Ще откарате пациента направо в „Ийстърн Мейн медикъл.“ Вдигнете под тревога шоковия екип, операционният да е в готовност. Има вероятност да намерим крайниците му. За всеки случай ще са ни необходими специалисти по микросъдова хирургия.

Затвори отново телефона и го върна с рязко движение на Стрийтър.

– Ако можете да намерите онези парчета от крака, без да рискувате хората си, направете го.

След това насочи вниманието си към ранения мъж. Пулсът му бе слаб, но постоянен. Но по-важното бе, че отново идваше в съзнание, помръдваше леко и стенеше. Хач усети нова вълна на облекчение; ако бе останал още известно време в безсъзнание, шансовете му щяха да са съвсем малки. Разрови се из чантата си и му инжектира пет милиграма морфин, достатъчно да го облекчи донякъде, без да намалява още пулса. След това се зае с онова, което бе останало от краката му. Потрепна, като видя грубите разрези и потрошените кости; тъпото острие на брадвата не можеше да се мери с прецизните триони в операционната зала. Забеляза още няколко кървящи артерии, особено бедрената артерия на десния крак. Пак се разрови в чантата си, извади игла и конци и се зае да шие разрязаните вени и артерии.

– Доктор Хач? – повика го Стрийтър.

– Какво? – отвърна Хач, наведен на сантиметри над чуканчето на крака, с пинсети в ръка, за да измъкне вена, която се бе отдръпнала навътре.

– Капитан Найдълман би желал да говори с вас, когато имате време за това.

Хач кимна, заши вената, провери турникетите и проми раните. Взе слушалката на радиотелефона.

– Как е той? – попита Найдълман.

– Има шанс да оцелее – отвърна Хач, – стига вертолетът да не ни прецака.

– Слава Богу. А краката му?

– Дори да ги извадят, силно се съмнявам, че съществува реална възможност да се присадят отново. А вие най-добре преразгледайте процедурите за безопасност тук с шефа на екипа си. Този инцидент бе напълно предотвратим.

– Ясно – рече Найдълман.

Хач изключи телефона и погледна на североизток – към най-близкия пункт на Бреговата охрана. След три, или може би, четири минути щеше да види вертолета на хоризонта. Обърна се към Стрийтър:

– Най-добре ще е да запалите фалшфоерна факла. И разчистете терена, никой не желае нов инцидент. След като долети вертолетът, ще са ни необходими не повече от четирима души да го вдигнем с носилката.

– Добре – отвърна Стрийтър и сви устни.

Хач забеляза, че лицето му бе необичайно потъмняло, а на челото му пулсираше ядно някаква вена. „Лош късмет – помисли си той – но ще си оправяме отношенията по-късно. Освен това, не той ще е човекът, който ще живее без крака през остатъка от живота си.“

Пак огледа хоризонта. Едно черно петънце наближаваше бързо. След няколко минути плътният тътен на мощния винт изпълни пространството – вертолетът прелетя над острова, зави рязко и наближи малката група, която се бе събрала около шахтата. От порива, предизвикан от винта, тревата полегна, а очите на Хач се напълниха с прах. Вратата на товарния отсек се отвори и по нея се спусна спасителната платформа. Привързаха ранения към носилката, качиха го на борда и Хач даде знак да пуснат отново платформата за самия него. Вертолетът веднага излетя, зави надясно и вдигна нос към небето, после се насочи на югозапад.

Хач се огледа – банката с физиологичен разтвор беше вече поставена, както и маска и бутилка с кислород, полица с антибиотици, бинтове, турникети и антисептични средства.

– Нямахме в наличност кръв от група нула-отрицателна, докторе – рече санитарят.

– И без това се справихте чудесно – отвърна Хач. – Ала нека да му сложим интравенозната система. Трябва да увеличим кръвната му маса.

Забеляза, че санитарят го гледа особено, а малко по-късно се досети защо: беше без риза, оплескан с кал и засъхнала кръв и никак не приличаше на доктор от щата Мейн.

Откъм носилката се дочу стон и друсането продължи отново.

Час по-късно Хач вече стоеше в празната операционна зала и вдишваше мириса на бетадин и на кръв. Раненият Кен Фийлд бе в съседния бокс и с него се бе заел най-добрият хирург на Бангор. Краката му не можеха да се възстановят, но човекът щеше да оцелее. Работата на Хач бе приключена.

Той пое дълбоко дъх, след това бавно издиша в опит да изхвърли с него и натрупалите се през деня отрови. Пак пое дъх, после – отново. Накрая се отпусна на операционната маса, наведе се напред и притисна силно юмруци върху слепоочията си. „Това не биваше да се случва“, нашепваше някакъв глас в съзнанието му. След това се сети как си седеше на „Плейн Джейн“ и спокойно си хапваше обяда, как си играеше с чайките и от всичко това му призля. Самообвиняваше се, че не бе на острова, когато се случи инцидентът, че е оставил екипите да заработят преди офисът и екипировката му да бъдат на място. За втори път се бе оказал неподготвен, за втори път подцени могъществото на острова.

„Никога повече“, помисли си бесен той. „Никога повече.“

След като възвърна спокойствието си, в съзнанието му нахлу друга мисъл. Днес бе първият ден, в който стъпи на остров Рагид след смъртта на брат си. По време на аварийната ситуация нямаше време да помисли. А сега, в затъмнената операционна, насаме с мислите си, му бе необходимо да събере цялото си самообладание, за да потисне пристъпа на треперене, който заплашваше да го обземе.