355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Бездна » Текст книги (страница 2)
Бездна
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 00:06

Текст книги "Бездна"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 29 страниц)

Това беше капката, която преля.

– Аз повече не продължавам – обяви Малин.

– Добре – рече Джони. – Можеш да си стоиш там на тъмно.

– Не! – изхлипа силно Малин. – Тате ще ни убие. Джони, моля те…

– Когато татко разбере колко сме богати, ще е твърде радостен, за да ни се ядоса. Ще спести цели два долара седмично за издръжката ни.

Малин подсмръкна и избърса носа си. Джони се обърна в тясното пространство и положи ръка върху главата на Малин.

– Ей – прошепна му той с по-благ тон. – Ако сега се уплашим, може никога да не ни се падне втора възможност. Тъй че бъди приятел, става ли, Мал?

И разроши косата на брат си.

– Става – подсмръкна Малин.

Спусна се на четири крака и последва Джони надолу по спускащия се тунел. В дланите му се забиваха камъчета и песъчинки от пода на тунела. Джони изглежда палеше клечка подир клечка и Малин едва потисна желанието си да попита колко още са им останали, когато брат му рязко спря.

– Отпред има нещо – чу се шепотът му.

Малин се опита да погледне зад брат си, ала тунелът бе твърде тесен.

– Какво е?

– Врата! – просъска изведнъж Джони. – Честна дума, това е стара врата!

Таванът пред него се издигаше под ъгъл, за да оформи тясно преддверие и Малин отчаяно проточи врат да погледне. И ето я: редица от дебели дъски с две стари метални панти, препречваше тунела. Големи дялани камъни оформяха стените от двете й страни. Всичко бе потънало във влага и плесен. Ръбовете на вратата бяха закалафатени с нещо, което изглеждаше като кълчища.

– Погледни! – извика Джони и посочи развълнуван напред.

Напреко на вратата имаше украсен, релефен печат, направен от восък и хартия, покрит с пласт мазилка. И през праха Джони можеше да види, че печатът бе непокътнат.

– Пломбирана врата! – прошепна със страхопочитание Джони. – Досущ като в книгите!

Малин гледаше като на сън, като в някакъв чуден и същевременно ужасяващ сън. Те наистина бяха открили съкровището. А идеята за това бе негова.

Джони хвана старинната желязна дръжка и я дръпна, колкото да опита. Чу се острото изскърцване на протестиращите панти.

– Чу ли? – рече задъхан. – Не е заключена. Трябва само да строшим печата. – Обърна се и подаде ококорен кутията с кибрита на Малин. – Ти ще палиш клечките, докато аз я отворя. И се дръпни малко назад, чу ли?

Малин погледна в кутийката:

– Останали са само пет! – извика слисан той.

– Затвори си устата и го направи. Можем да се измъкнем и на тъмно, кълна се, че можем.

Малин запали една клечка, ала ръцете му трепереха и тя изгасна. „Още само четири“, помисли си той, докато Джони мърмореше нетърпеливо. Следващата клечка светна и Джони хвана желязната дръжка с две ръце.

– Готов ли си? – просъска той и запъна крака срещу землената стена.

Малин отвори уста да възрази, ала Джони вече дърпаше вратата. Печатът изведнъж се разчупи и вратата се отвори със скърцане, което накара Малин да подскочи. Порив от застоял въздух угаси клечката. В тъмното Малин чу как Джони поема дълбоко дъх. Сетне Джони изкрещя „О-о-х!“, само че гласът му бе толкова бездиханен, толкова висок, че почти не звучеше като неговия. Малин чу глух удар и подът на тунела потрепери силно. В тъмнината заваля дъжд от пръст и пясък, напълни очите и носа му и му се стори, че чува нов звук: странен, приглушен звук, толкова краткотраен, че би могъл да се приеме за прокашляне. След това долетя хриптящ, затихващ шум, сякаш някой изстискваше мокра гъба.

– Джони! – извика Малин и вдигна ръце да избърше праха от лицето си, ала междувременно изтърва кутийката с кибрита. Беше толкова тъмно, а и нещата така се бяха объркали, че паниката го обзе напълно. Наблизо в пълния мрак се дочу нов звук – нисък и приглушен. На Малин му бе нужен само миг, за да разбере какъв бе той: звукът на тихото, продължително провлачване…

След това магията свърши и той бе отново на четири крака, пипнешком търсеше кутията с кибрита и викаше името на брат си. Едната му ръка докосна нещо мокро и той я отдръпна мигновено, а с другата напипа кибрита. Застанал на колене, сподавил риданията си, той взе една клечка и я задраска отчаяно, докато не се запали.

Огледа се като обезумял в неочакваната светлина. Джони го нямаше. Вратата бе отворена, печатът – строшен, ала отвъд нямаше нищо друго, освен глуха каменна стена. Въздухът бе изпълнен с плътен слой прах.

После усети мокрота в краката си и погледна надолу. Там където бе стоял Джони лъщеше голяма, черна локва вода, която бавно се надигаше над неговите собствени колене. За миг Малин си помисли, че може би някъде в тунела има пробив, през който се процежда морска вода. След това осъзна, че водата леко димеше на трепкащата светлина на кибритената клечка. Наведе се и видя, че водата не бе черна, а червена: кръв, повече кръв, отколкото би предположил, че може да има в едно човешко тяло. Гледаше вцепенен как лъскавата локва се разширява, как тече на струйки в каналчетата на пода, как се изтича в цепнатините, как навлиза в мокрите му маратонки, как го обгръща като тъмночервен октопод. После кибритената клечка падна в нея, изсъска остро и отново се възцари пълен мрак.

2.
Кеймбридж, Масачузетс
В наши дни

Малката лаборатория гледаше от пристройката на болницата „Маунт обърн“ през разлистените върхари на кленовете към бавните, мрачни води на река Чарлз. Някакъв гребец в тясна като игла черупка прорязваше тъмните води с мощни загребвания и оставяше зад себе си блестяща следа. Малин Хач го гледаше, мигновено омаян от съвършената хармония на тяло, лодка и вода.

– Доктор Хач? – дочу гласа на помощника си в лабораторията. – Колониите са готови.

Помощникът посочи към издаващия предупредителен сигнал инкубатор.

Хач се извърна от прозореца – магията бе разрушена – и потисна раздразнението си към добронамерения си асистент.

– Да извадим първия ред и да видим малките негодници – рече той.

Брус отвори инкубатора с обичайната си припряност и извади голям поднос с пълни с агар чинии, по средата на които бактериалните колонии растяха като лъскави петачета. Тези бяха сравнително безвредни бактерии – не се изискваха специални предпазни мерки, освен стандартните стерилни процедури. Ала Хач с безпокойство забеляза как помощникът му разлюля подноса и го блъсна в автоклава.

– Внимавай – не се сдържа Хач. – Или тази вечер няма да има празнуване в Ховил.

Помощникът постави неуверено подноса върху кутията за ръкавици.

– Съжалявам – рече извинително той, отдръпна се и избърса ръце в престилката си.

Хач огледа подноса с окото на познавач. Редици две и три показваха добър растеж, редици едно и четири бяха средна хубост, а редица пет бе стерилна. Той мигновено разбра, че опитът щеше да се окаже успешен. Всичко вървеше съгласно хипотезата му; след месец щеше да публикува още една впечатляваща статия в нюингландския „Медицински журнал“ и всички щяха отново да заговорят, че той е изгряваща звезда.

Тази перспектива го изпълни със силно чувство на празнота.

Той разсеяно завъртя увеличителните лещи над бактериите, за да огледа колониите по-отблизо. Правил го беше толкова често, че можеше да определи състоянието им само като ги погледне, като сравни повърхностния им строеж и тенденцията им на растеж. След няколко секунди се обърна към писалището, избута клавиатурата на компютъра и започна да нанася записките си в лабораторния си бележник.

Прозвъня интеркомът.

– Брус? – промърмори Хач, докато пишеше.

Брус скочи и бележникът му изтрополи на пода. Върна се след минута.

– Посетител – рече просто той.

Хач изправи едрото си тяло. В лабораторията рядко идваха посетители. Както и повечето други доктори, той пазеше местонахождението на лабораторията и телефонния й номер в тайна, освен за неколцина подбрани персони.

– Би ли проверил какво желае? – помоли го Хач. – Ако не е нещо спешно, отпрати го към офиса ми. Днес е дежурен доктор Уинслоу.

Брус излезе и лабораторията пак потъна в тишина. Погледът на Хач отново се зарея към прозореца. През него нахлуваха лъчите на следобедното слънце и позлатяваха епруветките и лабораторната апаратура. Необходимо му бе усилие да се съсредоточи отново върху бележките си.

– Не е пациент – рече Брус, който се втурна в лабораторията. – Каза, че ще поискате да се срещнете с него.

Хач вдигна глава. „Навярно е изследовател от болницата“, помисли си той. Пое дълбоко дъх.

– Добре, покани го.

Минута по-късно във външната лаборатория прокънтяха стъпки. Малин вдигна глава и видя тънката фигура на човек, който гледаше към него от прага на вратата. Залязващото слънце осветяваше мъжа с пълна сила, очертаваше загорялото, с изпъната кожа симпатично лице, отразяваше светлината дълбоко в сивите му очи.

– Джерард Найдълман – произнесе непознатият с дълбок, дрезгав глас.

„С този тен едва ли е прекарал много време в лаборатория или изследователски център“, помисли си Хач. „Сигурно е специалист, който има доста време за голф.“

– Моля, влезте, доткор Найдълман – рече той.

– Капитан – поправи го мъжът. – А не доктор.

Той прекрачи прага и се изпъна и Хач мигновено разбра, че това не бе просто почетна титла. От начина, по който влезе през вратата, с приведена глава, подпрял ръка на горната греда на касата, бе очевидно, че мъжът е плавал по море. Хач прецени, че не беше стар – може би на около четирийсет и пет години – ала имаше присвитите очи и загрубялата кожа на моряк. В него имаше нещо по-различно – нещо сякаш не от този свят, някакво излъчване на аскетична напрегнатост – което заинтригува Хач.

Посетителят пристъпи, протегна ръка и Хач се представи. Ръката на капитана бе суха и лека, ръкостискането му – кратко и уверено.

– Можем ли да поговорим насаме? – попита тихо мъжът.

Намеси се Брус:

– Какво да правя с тези колонии, доктор Хач? Те не бива да остават твърде дълго…

– Защо не ги върнеш в хладилника? Няма да им пораснат крака поне през следващите няколко милиарда години.

Хач погледна часовника си, а после отново – към втренчения поглед на посетителя. Взе бързо решение.

– А после можеш да си вървиш у дома, Брус. Ще отбележа, че си работил до пет. Само не казвай на професор Алварес.

Брус се ухили.

– Добре, доктор Хач. Благодаря.

В следващия миг колониите и Брус вече ги нямаше и Хач се обърна към странния посетител, който бе отишъл до прозореца.

– Тук ли работите през повечето време, докторе? – попита той и прехвърли кожената папка от едната си ръка в другата. Беше толкова слаб, че щеше да изглежда като призрак, ако не бе тази спокойна и същевременно напрегната самоувереност, която излъчваше.

– Тук върша цялата си работа.

– Хубава гледка – промърмори Найдълман и продължи да се взира през прозореца.

Хач гледаше гърба на мъжа, леко изненадан, че не се подразни от натрапването му. Помисли си да го попита по каква работа бе дошъл, но се отказа. По някакъв начин усети, че Найдълман не бе тук по незначителен повод.

– Водата на Чарлз е толкова тъмна – рече капитанът. – „Далеч от тук, бавен тих поток тече, реката на забравата се носи.“ – Обърна се. – Реките са символ на забвението, нали?

– Не си го спомням – рече Хач небрежно, ала стана малко по-предпазлив в очакването си.

Капитанът се усмихна и се отдръпна от прозореца.

– Сигурно се питате защо се натрапих в лабораторията ви. Мога ли да помоля за няколко минути от времето ви?

– Не го ли направихте вече? – Хач му посочи свободен стол. – Седнете. Почти свърших за днес, а и този важен експеримент, по който работя – той посочи небрежно към инкубатора – как да кажа, е малко отегчителен.

Найдълман повдигна вежди.

– Предполагам не е тъй вълнуващо като да се бориш с треската в блатата на Амазония.

– Не съвсем – отвърна след малко Хач.

Онзи се усмихна.

– Четох статията в „Глоуб“.

– Репортерите никога не допускат фактите да им попречат на разказа. Не беше чак толкова вълнуващо, колкото изглежда.

– И затова се върнахте?

– Писна ми да гледам как пациентите ми умират поради липсата на петдесетцентова инжекция с амоксицилин. – Хач разпери безпомощно ръце. – Затова не е странно, че поисках да се върна тук, нали? В сравнение с тамошния животът на „Мемориъл драйв“ е доста по-умерен.

Той млъкна изведнъж и погледна към Найдълман, питаше се какво у този мъж го бе накарало да заговори.

– В статията се разказваше и за пътуванията ви в Сиера Леоне, Мадагаскар и Коморските острови – продължи Найдълман. – Но навярно и на сегашния ви живот може да му се отрази добре малко повече емоция.

– Не обръщайте внимание на мрънкането ми – отвърна Хач с тон, който се надяваше да бе прозвучал небрежно. – Малко скука от време на време може да подейства тонизиращо на душата.

Погледна към папката на Найдълман. Върху кожената подвързия бе изписана релефно някаква емблема, която не можеше да разпознае.

– Може би – дойде отговорът. – Във всеки случай, както личи, сте били навсякъде по света през последните двайсет и пет години. Освен в Стормхейвън, щата Мейн.

Хач се вцепени. Усети как вкочаняването започва от пръстите и продължава нагоре по ръцете. Изведнъж всичко придобиваше смисъл: заобиколните въпроси, моряшкият занаят, напрегнатият поглед на онзи.

Найдълман стоеше напълно неподвижен, втренчил неподвижно очи в Хач, без да произнесе и думица.

– Аха – рече Хач, опитвайки се да си възвърне самообладанието. – А вие, капитане, сте човекът, който ще изцери скуката ми.

Найдълман наклони глава.

– Нека сам да отгатна. Да не би цялата тази работа най-случайно да има нещо общо с остров Рагид? – Лицето на Найдълман потрепна и Хач разбра, че бе познал. – А вие, капитане, сте търсач на съкровища. Прав ли съм?

Изражението на Найдълман нито за миг не изгуби кротката си самоувереност и хладнокръвие.

– Ние предпочитаме термина „специалист по изваждането“.

– Всички в наши дни използват евфемизми. Специалист по „изваждането“. Нещо като санитарен инспектор. Значи искате да копаете на остров Рагид. И нека отгатна: сега ще ми съобщите, че вие и само вие знаете тайната на Наводнената шахта.

Найдълман си стоеше неподвижен и безмълвен.

– Няма съмнение също, че притежавате високотехнологичните машинарии, които ще ви покажат местоположението на съкровището. Или може би сте наели прочутата ясновидка мадам Сосострис?

Найдълман си остана прав.

– Знам, че към вас са се обръщали и преди – рече той.

– Тогава би трябвало да знаете какво се е случило с всички, които са се обръщали към мен. Радиестезисти, физици, нефтени магнати, инженери – и всичките с безупречни планове.

– Плановете им може би са били сбъркани – отвърна Найдълман, – ала бляновете им – не. Знам за трагедиите, които са сполетели семейството ви, след като дядо ви е купил острова. Но в сърцето си той е бил прав. Там наистина имаголямо съкровище. Знам това.

– Разбира се, че го знаете. Всички го знаят. Но ако се мислите за самия прероден Ред Нед, ще бъде честно от моя страна да ви предупредя, че и неколцина други са твърдели подобно нещо. А може би сте купили някоя от онези стари на вид карти на съкровища, които от време на време се появяват за продан в Портланд. Капитан Найдълман, убедеността още не означава истина. Никога не е имало и никога няма да има никакво съкровище на остров Рагид. Съжалявам за вас, наистина съжалявам. А сега може би ще си тръгнете, преди да съм повикал охраната – извинете ме, имах предвид специалиста по безопасността, – за да ви отведе до вратата.

Найдълман пренебрегна тези думи, сви рамене и се наведе към писалището.

– Аз не ви моля да вземате думите ми на доверие.

В жеста на посетителя имаше нещо толкова самоуверено, толкова напълно непукистко, че Хач бе облян от нова гневна вълна.

– Ако само имате представа колко пъти съм я чувал тази история, щяхте да се засрамите, че сте дошли. С какво сте по-различни от останалите?

Без да каже нищо Найдълман бръкна в папката и извади един – единствен лист хартия и го бутна по писалището към Хач.

Хач погледна документа без да го докосва. Беше опростен, нотариално заверен финансов отчет, от който ставаше ясно, че компания на име „Таласа холдингс“ ООД е събрала капитал, за да основе корпорация за възстановяване на остров Рагид. Капиталът бе на стойност двайсет и два милиона долара.

Хач вдигна глава от документа, погледна Найдълман и се разсмя.

– Искате да кажете, че сте имали смелостта да съберете тези пари преди дори да сте поискали разрешението ми? Сигурно разполагате с много щедри инвеститори.

Лицето на Найдълман отново се разтегли в онази, изглежда, негова фирмена усмивка – самоуверена, отнесена, но не и високомерна.

– Доктор Хач, през последните двайсет и пет години вие сте имали всички основания да покажете вратата на търсачите на съкровища. Напълно разбирам вашата реакция. Те са били недостатъчно добре финансирани и недостатъчно добре подготвени. Но не само те са били проблемът. Проблемът е бил също във вас самият. – Той се отдръпна отново. – Очевидно е, че не ви познавам добре. Но усещам, че след повече от четвърт век несигурност, може би най-сетне сте готов да научите какво всъщност се е случило с брат ви.

Найдълман замълча за миг, без да сваля очи от Хач. Сетне продължи с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха:

– Знам, че не се интересувате от финансовата печалба. Разбирам освен това как вашата мъка ви е накарала да намразите този остров. Точно затова идвам при вас напълно подготвен. „Таласа“ е най-добрата в света в този вид дейност. Освен това на наше разположение е оборудване, за което дядо ви само би могъл да мечтае. Чартирали сме корабите. Разполагаме с водолази, археолози, инженери, лекар на експедицията – всичките готови да тръгнат при първия подаден знак. Една дума от вас и ви обещавам, че до месец Наводнената шахта ще е разкрила тайните си. Ние ще узнаем всичкоза нея.

Той прошепна думата „всичко“ с особена сила.

– А защо да не я оставим на мира? – рече Хач. – Защо не я оставим да си пази тайните?

– Това, доктор Хач, не отговаря на характера ми. А на вашия?

В последвалата тишина далечните камбани на църквата „Света троица“ удариха пет часа. Мълчанието се проточи минута, после две, сетне пет.

Накрая Найдълман взе листа от писалището и го прибра обратно в папката.

– Мълчанието ви е достатъчно красноречиво – рече тихо той, без злобна нотка в тона си. – Отнех ви достатъчно време. Утре ще съобщя на моите съдружници, че сте отхвърлили предложението ни. Довиждане, доктор Хач.

Той се изправи да си върви, но малко преди да стигне до вратата се спря и леко се извърна.

– Има и още нещо. Само за да отговоря на въпроса ви: наистинаима нещо, което ни прави по-различни от останалите. Открили сме малко информация за Наводнената шахта, която никой друг не знае. Дори вие.

Хач сподави смеха си, като видя изражението на Найдълман.

– Ние знаем кой я е проектирал – рече тихо капитанът.

Пръстите на Хач инстинктивно се свиха в юмрук.

– Какво? – изхриптя той.

– Да. А има и още нещо. Разполагаме с дневника, който той е водил по време на строителството.

В последвалото неочаквано мълчание Хач пое дълбоко дъх, после – отново. Сведе поглед към писалището си и поклати глава.

– Красота – успя да изрече той. – Просто красота. Май ви подцених. Най-после да чуя нещо оригинално след всичките тези години. Вие ми подарихте един чудесен ден, капитан Найдълман.

Ала Найдълман бе излязъл и Хач осъзна, че говореше на празната стая.

Нужни му бяха няколко минути, за да събере сили да се изправи иззад писалището. Докато прибираше документите си в чантата с все още леко треперещи ръце, забеляза, че Найдълман бе оставил визитката си. В горната й част бе написан телефонният номер – навярно на хотела, в който бе отседнал. Хач хвърли картичката в кошчето за боклук, взе чантата си, излезе от лабораторията и бързо пое пешком към къщи по потъващите в летния сумрак улици.

В два часа през нощта се озова пак в лабораторията: крачеше пред тъмния прозорец, стиснал в ръка визитката на Найдълман. Когато най-сетне вдигна слушалката, часът бе вече три.

3.

Хач спря на неасфалтирания паркинг над пирса и слезе бавно от взетата под наем кола. Затвори вратата, след това се спря да погледне към пристанището, без да пуска дръжката. Обгърна с поглед тясното и дълго заливче, обрамчено с гранитни брегове, пълно с лодки за лов на омари и стриди, които се къпеха в слънчевата светлина. Дори и след двайсет и пет години много от имената бяха познати на Хач: „Лола Б“, „Марибел В“.

Градчето Стормхейвън се катереше по склона на хълма, обшитите със застъпващи се дъски къщи следваха зигзагите на калдаръмените улички. Към върха къщите оредяваха, изместени от китки черен смърч и малки ливади, оградени с каменни стени. На самия връх се издигаше градската църква, острата й бяла кула пробождаше сивото небе. В далечния край на залива мярна къщата на детството си – четирите й триъгълни покрива и пътечката нагоре, която надничаше от тревата, дългата морава, спускаща се към брега и малкия понтон. Бързо се извърна – сякаш някой непознат бе приел собствения му образ и сега виждаше всичко през погледа на чужд човек.

Насочи се към кея, като междувременно си сложи чифт слънчеви очила. Очилата и собствения му вътрешен смут го караха да се чувства малко глуповато. И въпреки всичко изпитваше повече опасения, отколкото дори в селото в Раруана, осеяно с труповете, жертва на тропическата треска, или дори при избухването на чумната епидемия в Сиера Мадре Оксидентал.

Пирсът бе единият от двата търговски кея, които се вдаваха в пристанището. Едната му страна бе застроена с малки дървени бараки: Кооперацията на ловците на омари, снекбар, наречен „Ястията на Ред Нед“, барака за стръв и друга за съхраняване на такъмите. В края на пирса имаше ръждясваща бензоколонка, товарни стрели и купчина съхнещи кошове за лов на омари. Отвъд входа на пристанището се бе спуснала ниска мъгла и там морето се сливаше неусетно с небето. Изглеждаше така, сякаш светът свършваше на стотина метра в морето.

Опряната на каменистия склон барака на кооперацията бе първата сграда на пирса. Весело издигащата се от тенекиен комин струйка пара подсказваше, че вътре варяха омари. Хач се спря пред черната дъска и прегледа цените на различните по качеството си омари: старите, олисели от хитиновата си обвивка, другите с яка обвивка, маломерните, подбраните и бракуваните. Надникна през пукнатото стъкло и видя редицата аквариуми, пълни с недоволни омари, измъкнати само преди часове от дълбоката вода. В отделен аквариум имаше много рядък вид самотен син омар, явно оставен за показ.

Малин се отдръпна от прозореца, тъкмо когато един ловец на омари изтъркаля варел с гниеща стръв по пирса. Той дотъркаля варела под товарната стрела на кея, сапанира го и го прехвърли на лодката под него – работа, която Малин бе наблюдавал в детството си безброй пъти. Чуха се викове, изведнъж забоботи дизелов мотор, лодката се отдели от кея и пое към морето, последвана от шумно ято чайки. Видя как лодката сякаш се разтвори като призрак във вдигащата се мъгла. Скоро щеше да стане възможно да се видят и вътрешните острови. От мъглата вече се подаваше Бърнт хед, стръмен гранитен склон, който се спускаше към морето южно от града. Прибоят шумеше и донесе до Хач тихия ромон на вълните. На върха на склона каменният фар се издигаше сред прещипови и боровинкови храсти, червените му и бели ивици и обшитият с медни листи купол придаваха весела цветна нотка на фона на сивата мъгла.

Докато стоеше на края на пирса и вдъхваше мириса, смес от стръв от сьомга, солен въздух и пушек от дизелите, самосъхранителните му сили, толкова внимателно пазени в продължение на четвърт век, започнаха да поддават. Изминалото време сякаш изчезна и сърцето му се сви от силно, едновременно сладко и горчиво усещане. Ето го пак тук, на мястото, което не бе очаквал никога да види отново. Толкова много се бе променил, а толкова малко бяха промените тук. Едва успя да сдържи сълзите си.

Чу затръшване на автомобилна врата зад гърба си, обърна се и видя Джерард Найдълман да крачи по пирса – изправен, въодушевен, с пружинираща походка. От стиснатата между зъбите му дървена лула се виеше дим, очите му светеха с грижливо потискано, но не и незабележимо вълнение.

– Радвам се да се срещнем тук – рече той, извади лулата и стисна ръката на Хач. – Надявам се това да не ви е причинило големи неприятности.

Малко се поколеба преди да изрече последните си думи и Хач се запита дали капитанът бе отгатнал личните му причини да поиска да види града – и острова! – преди да вземе решението си.

– Няма проблеми – отвърна хладно Хач, докато се ръкуваха набързо.

– И къде е вашата хубава лодка? – попита Найдълман, докато оглеждаше одобрително с присвити очи пристанището.

– Нарича се „Плейн Джейн“, ей я отсреща.

Найдълман погледна натам.

– Аха. Здрава лодка за лов на омари. – Сетне се намръщи. – Не виждам да има динги 77
  Динги – малка работна лодка, използвана от риболовците и ветроходците с по-големи съдове, за да могат да слязат на брега или на по-плитки котвени стоянки. – Б.пр.


[Закрыть]
на влекало. Как ще слезем на остров Рагид?

– Дингито е до понтона – отвърна Хач. – Но няма да слизаме. Там няма естествено пристанище. По-голямата част от острова е с високи скатове, тъй че и без друго няма да можем да видим нещо друго, освен скали. А да се ходи по самия остров е прекалено опасно. Ще получите по-добра представа за него откъм морето.

„Освен това – помисли си той, – преди всичко аз самият не съм готов да стъпя на острова.“

– Разбрано – рече Найдълман и мушна отново лулата в устата си. Погледна към небето. – Мъглата скоро ще се вдигне. Вятърът завърта към югозапад, вълнението ще е леко. Най-лошото, което можем да очакваме, е слаб дъждец. Чудесно. Очаквам с нетърпение това първо посещение, доктор Хач.

Хач го изгледа остро.

– Да не искате да кажете, че досега не сте го виждали?

– Ограничих се до изследване на карти и проучвания.

– Мислех си, че човек като вас отдавна би трябвало да е предприел това поклонничество. През изминалите години имахме пълчища туристи около острова, някои дори опитваха да слязат на него. Сигурен съм, че това не се е променило.

Найдълман извърна характерния си хладен поглед към Хач.

– Не исках да го виждам, преди да сме получили възможността да копаем на него.

В думите му се усети сдържана сила.

Клатещо се мостче водеше от пирса към плаващ понтон. Хач отвърза дингито на „Плейн Джейн“ и дръпна стартерната корда.

– В града ли сте отседнали? – попита Найдълман, докато чевръсто се прехвърли в дингито и се настани до носа му.

Хач поклати отрицателно глава, докато палеше двигателя.

– Наех стая в един мотел в Саутпорт, на няколко мили надолу по брега.

Дори лодката бе наел чрез посредник. Още не бе готов някой тук да го разпознае.

Найдълман кимна и се вторачи отвъд раменете на Хач към сушата, докато се отдалечаваха от нея.

– Красиво място – рече той, като с лекота смени темата.

– Да – отвърна Хач. – Мисля, че е красиво. Въпреки, че са се появили няколко летни вили и вече дават квартири под наем, но инак времето сякаш е подминало Стормхейвън.

– Е, това несъмнено се дължи на факта, че е твърде на север, отвъд утъпканите пътеки.

– Това е една от причините – отвърна Хач. – Но всички неща, които изглеждат толкова старомодни и очарователни – старите дървени лодки, обветрените бараки, изкривените пирсове – те са всъщност резултат от бедността. Струва ми се, че Стормхейвън изобщо не се е съвзел от Голямата криза 88
  Голямата криза (1929–1934 г.) – наричана още Голямата депресия, може би най-опостушителната финансово-икономическа катастрофа, връхлетяла целия свят, но най-силно отразила се на САЩ. – Б.пр.


[Закрыть]
.

Стигнаха до „Плейн Джейн.“ Найдълман се качи на борда й, докато Хач завързваше дингито към кърмата. Изкатери се на борда и с облекчение чу как дизеловият й двигател запали от първи път и забръмча с добър, равномерен ритъм. „Може и да е стара – помисли си той, докато излизаха от пристанището – но е добре поддържана.“ След като излязоха от зоната, забранена за високи скорости, Хач даде газ и „Плейн Джейн“ се понесе напред, като си проправяше с лекота път в лекото мъртво вълнение. Над тях слънцето се мъчеше да пробие облачния покров – просветваше през мъглата като лампа за облъчване. Хач вторачи поглед на югоизток, отвъд канала на Олд Хъмп, ала не можа да види нищо.

– Там ще стане хладно – рече той и погледна Найдълман, който бе облечен с риза с къси ръкави.

Найдълман се обърна и рече:

– Свикнал съм.

– Казвате, че сте капитан. Във флота ли сте служили? – попита Хач.

– Да – последва обмисленият отговор. – Като капитан на миночистач кръстосвах делтата на Меконг. След войната си купих лодка за дънен лов – на миди и калкан – в Нантъкет и работих на плитчината Джорджис. – Присви очи към морето. – Тъкмо работата с тази лодка ме накара да се заинтересувам от търсенето на съкровища.

– Така ли?

Хач провери показанията на компаса и коригира курса. Погледна уреда, отчитащ времетраенето на работа на двигателя. Остров Рагид бе на шест мили навътре в морето; трябваше да стигнат до него за двайсет минути.

Найдълман кимна.

– Един ден в мрежата се оказа огромен болус, обрасъл с корали. Помощникът ми го удари с дълъг харпун за марлин и нещото се разтвори като стрида. Вътре, сгушено, се криеше малко сребърно холандско ковчеже. Така започна моето първо търсене на съкровища. Направих известни проучвания в архивите и разбрах, че сигурно съм драгирал над останките от „Сенк пор“, барк, командван от френския прайвътиър Шарл Дампиер 99
  Вероятно авторът прави алюзия с великия британски пират, мореплавател и изследовател Уилям Дампиър. – Б.пр.


[Закрыть]
. Затова продадох лодката, основах компания, събрах един милион капитал и така започна всичко.

– И колко извадихте?

Найдълман леко се усмихна.

– Около деветдесет хиляди под формата на монети, порцеланови изделия и антики. Това бе урок, който никога не забравих. Ако си бях дал труда да направя предварително проучване, щях да погледна манифестите на холандските кораби, които Дампиер е нападал. В повечето случаи те са превозвали дървен материал, въглища и ром. – Той замислено подръпна от лулата. – Не всички пирати са били толкова умели, колкото Ред Нед Окъм.

– Сигурно сте били толкова разочаровани, колкото хирург, който се е надявал на тумор, а е намерил камъни в жлъчката.

Найдълман го погледна.

– Мисля, че би могло да се определи и така.

Продължиха плаването си навътре в морето в мълчание. Последните езици на мъглата изчезнаха и Хач ясно можеше да види очертанията на вътрешните острови – Хърмит и Рек, зелените им гърбове, гъсто обрасли със смърчове. Скоро щеше да се покаже и остров Рагид. Погледна към Найдълман, който се взираше напрегнато по посока на невидимия остров. Време беше.

– Доста дълго си бъбрихме празни приказки – рече тихо той. – Искам да узная за човека, който е проектирал Наводнената шахта.

Найдълман остана известно време безмълвен, но Хач го изчака.

– Съжалявам, докторе – рече Найдълман. – Трябваше да изясним този въпрос във вашия офис. Още не сте подписали споразумението. Цялото ни предприятие на стойност двайсет и два милиона зависи от информацията, която сме придобили.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю