Текст книги "Бездна"

2.
Кеймбридж, Масачузетс
В наши дни

Малката лаборатория гледаше от пристройката на болницата „Маунт обърн“ през разлистените върхари на кленовете към бавните, мрачни води на река Чарлз. Някакъв гребец в тясна като игла черупка прорязваше тъмните води с мощни загребвания и оставяше зад себе си блестяща следа. Малин Хач го гледаше, мигновено омаян от съвършената хармония на тяло, лодка и вода.

– Доктор Хач? – дочу гласа на помощника си в лабораторията. – Колониите са готови.

Помощникът посочи към издаващия предупредителен сигнал инкубатор.

Хач се извърна от прозореца – магията бе разрушена – и потисна раздразнението си към добронамерения си асистент.

– Да извадим първия ред и да видим малките негодници – рече той.

Брус отвори инкубатора с обичайната си припряност и извади голям поднос с пълни с агар чинии, по средата на които бактериалните колонии растяха като лъскави петачета. Тези бяха сравнително безвредни бактерии – не се изискваха специални предпазни мерки, освен стандартните стерилни процедури. Ала Хач с безпокойство забеляза как помощникът му разлюля подноса и го блъсна в автоклава.

– Внимавай – не се сдържа Хач. – Или тази вечер няма да има празнуване в Ховил.

Помощникът постави неуверено подноса върху кутията за ръкавици.

– Съжалявам – рече извинително той, отдръпна се и избърса ръце в престилката си.

Хач огледа подноса с окото на познавач. Редици две и три показваха добър растеж, редици едно и четири бяха средна хубост, а редица пет бе стерилна. Той мигновено разбра, че опитът щеше да се окаже успешен. Всичко вървеше съгласно хипотезата му; след месец щеше да публикува още една впечатляваща статия в нюингландския „Медицински журнал“ и всички щяха отново да заговорят, че той е изгряваща звезда.

Тази перспектива го изпълни със силно чувство на празнота.

Той разсеяно завъртя увеличителните лещи над бактериите, за да огледа колониите по-отблизо. Правил го беше толкова често, че можеше да определи състоянието им само като ги погледне, като сравни повърхностния им строеж и тенденцията им на растеж. След няколко секунди се обърна към писалището, избута клавиатурата на компютъра и започна да нанася записките си в лабораторния си бележник.

Прозвъня интеркомът.

– Брус? – промърмори Хач, докато пишеше.

Брус скочи и бележникът му изтрополи на пода. Върна се след минута.

– Посетител – рече просто той.

Хач изправи едрото си тяло. В лабораторията рядко идваха посетители. Както и повечето други доктори, той пазеше местонахождението на лабораторията и телефонния й номер в тайна, освен за неколцина подбрани персони.

– Би ли проверил какво желае? – помоли го Хач. – Ако не е нещо спешно, отпрати го към офиса ми. Днес е дежурен доктор Уинслоу.

Брус излезе и лабораторията пак потъна в тишина. Погледът на Хач отново се зарея към прозореца. През него нахлуваха лъчите на следобедното слънце и позлатяваха епруветките и лабораторната апаратура. Необходимо му бе усилие да се съсредоточи отново върху бележките си.

– Не е пациент – рече Брус, който се втурна в лабораторията. – Каза, че ще поискате да се срещнете с него.

Хач вдигна глава. „Навярно е изследовател от болницата“, помисли си той. Пое дълбоко дъх.

– Добре, покани го.

Минута по-късно във външната лаборатория прокънтяха стъпки. Малин вдигна глава и видя тънката фигура на човек, който гледаше към него от прага на вратата. Залязващото слънце осветяваше мъжа с пълна сила, очертаваше загорялото, с изпъната кожа симпатично лице, отразяваше светлината дълбоко в сивите му очи.

– Джерард Найдълман – произнесе непознатият с дълбок, дрезгав глас.

„С този тен едва ли е прекарал много време в лаборатория или изследователски център“, помисли си Хач. „Сигурно е специалист, който има доста време за голф.“

– Моля, влезте, доткор Найдълман – рече той.

– Капитан – поправи го мъжът. – А не доктор.

Той прекрачи прага и се изпъна и Хач мигновено разбра, че това не бе просто почетна титла. От начина, по който влезе през вратата, с приведена глава, подпрял ръка на горната греда на касата, бе очевидно, че мъжът е плавал по море. Хач прецени, че не беше стар – може би на около четирийсет и пет години – ала имаше присвитите очи и загрубялата кожа на моряк. В него имаше нещо по-различно – нещо сякаш не от този свят, някакво излъчване на аскетична напрегнатост – което заинтригува Хач.

Посетителят пристъпи, протегна ръка и Хач се представи. Ръката на капитана бе суха и лека, ръкостискането му – кратко и уверено.

– Можем ли да поговорим насаме? – попита тихо мъжът.

Намеси се Брус:

– Какво да правя с тези колонии, доктор Хач? Те не бива да остават твърде дълго…

– Защо не ги върнеш в хладилника? Няма да им пораснат крака поне през следващите няколко милиарда години.

Хач погледна часовника си, а после отново – към втренчения поглед на посетителя. Взе бързо решение.

– А после можеш да си вървиш у дома, Брус. Ще отбележа, че си работил до пет. Само не казвай на професор Алварес.

Брус се ухили.

– Добре, доктор Хач. Благодаря.

В следващия миг колониите и Брус вече ги нямаше и Хач се обърна към странния посетител, който бе отишъл до прозореца.

– Тук ли работите през повечето време, докторе? – попита той и прехвърли кожената папка от едната си ръка в другата. Беше толкова слаб, че щеше да изглежда като призрак, ако не бе тази спокойна и същевременно напрегната самоувереност, която излъчваше.

– Тук върша цялата си работа.

– Хубава гледка – промърмори Найдълман и продължи да се взира през прозореца.

Хач гледаше гърба на мъжа, леко изненадан, че не се подразни от натрапването му. Помисли си да го попита по каква работа бе дошъл, но се отказа. По някакъв начин усети, че Найдълман не бе тук по незначителен повод.

– Водата на Чарлз е толкова тъмна – рече капитанът. – „Далеч от тук, бавен тих поток тече, реката на забравата се носи.“ – Обърна се. – Реките са символ на забвението, нали?

– Не си го спомням – рече Хач небрежно, ала стана малко по-предпазлив в очакването си.

Капитанът се усмихна и се отдръпна от прозореца.

– Сигурно се питате защо се натрапих в лабораторията ви. Мога ли да помоля за няколко минути от времето ви?

– Не го ли направихте вече? – Хач му посочи свободен стол. – Седнете. Почти свърших за днес, а и този важен експеримент, по който работя – той посочи небрежно към инкубатора – как да кажа, е малко отегчителен.

Найдълман повдигна вежди.

– Предполагам не е тъй вълнуващо като да се бориш с треската в блатата на Амазония.

– Не съвсем – отвърна след малко Хач.

Онзи се усмихна.

– Четох статията в „Глоуб“.

– Репортерите никога не допускат фактите да им попречат на разказа. Не беше чак толкова вълнуващо, колкото изглежда.

– И затова се върнахте?

– Писна ми да гледам как пациентите ми умират поради липсата на петдесетцентова инжекция с амоксицилин. – Хач разпери безпомощно ръце. – Затова не е странно, че поисках да се върна тук, нали? В сравнение с тамошния животът на „Мемориъл драйв“ е доста по-умерен.

Той млъкна изведнъж и погледна към Найдълман, питаше се какво у този мъж го бе накарало да заговори.

– В статията се разказваше и за пътуванията ви в Сиера Леоне, Мадагаскар и Коморските острови – продължи Найдълман. – Но навярно и на сегашния ви живот може да му се отрази добре малко повече емоция.

– Не обръщайте внимание на мрънкането ми – отвърна Хач с тон, който се надяваше да бе прозвучал небрежно. – Малко скука от време на време може да подейства тонизиращо на душата.

Погледна към папката на Найдълман. Върху кожената подвързия бе изписана релефно някаква емблема, която не можеше да разпознае.

– Може би – дойде отговорът. – Във всеки случай, както личи, сте били навсякъде по света през последните двайсет и пет години. Освен в Стормхейвън, щата Мейн.

Хач се вцепени. Усети как вкочаняването започва от пръстите и продължава нагоре по ръцете. Изведнъж всичко придобиваше смисъл: заобиколните въпроси, моряшкият занаят, напрегнатият поглед на онзи.

Найдълман стоеше напълно неподвижен, втренчил неподвижно очи в Хач, без да произнесе и думица.

– Аха – рече Хач, опитвайки се да си възвърне самообладанието. – А вие, капитане, сте човекът, който ще изцери скуката ми.

Найдълман наклони глава.

– Нека сам да отгатна. Да не би цялата тази работа най-случайно да има нещо общо с остров Рагид? – Лицето на Найдълман потрепна и Хач разбра, че бе познал. – А вие, капитане, сте търсач на съкровища. Прав ли съм?

Изражението на Найдълман нито за миг не изгуби кротката си самоувереност и хладнокръвие.

– Ние предпочитаме термина „специалист по изваждането“.

– Всички в наши дни използват евфемизми. Специалист по „изваждането“. Нещо като санитарен инспектор. Значи искате да копаете на остров Рагид. И нека отгатна: сега ще ми съобщите, че вие и само вие знаете тайната на Наводнената шахта.

Найдълман си стоеше неподвижен и безмълвен.

– Няма съмнение също, че притежавате високотехнологичните машинарии, които ще ви покажат местоположението на съкровището. Или може би сте наели прочутата ясновидка мадам Сосострис?

Найдълман си остана прав.

– Знам, че към вас са се обръщали и преди – рече той.

– Тогава би трябвало да знаете какво се е случило с всички, които са се обръщали към мен. Радиестезисти, физици, нефтени магнати, инженери – и всичките с безупречни планове.

– Плановете им може би са били сбъркани – отвърна Найдълман, – ала бляновете им – не. Знам за трагедиите, които са сполетели семейството ви, след като дядо ви е купил острова. Но в сърцето си той е бил прав. Там наистина имаголямо съкровище. Знам това.

– Разбира се, че го знаете. Всички го знаят. Но ако се мислите за самия прероден Ред Нед, ще бъде честно от моя страна да ви предупредя, че и неколцина други са твърдели подобно нещо. А може би сте купили някоя от онези стари на вид карти на съкровища, които от време на време се появяват за продан в Портланд. Капитан Найдълман, убедеността още не означава истина. Никога не е имало и никога няма да има никакво съкровище на остров Рагид. Съжалявам за вас, наистина съжалявам. А сега може би ще си тръгнете, преди да съм повикал охраната – извинете ме, имах предвид специалиста по безопасността, – за да ви отведе до вратата.

Найдълман пренебрегна тези думи, сви рамене и се наведе към писалището.

– Аз не ви моля да вземате думите ми на доверие.

В жеста на посетителя имаше нещо толкова самоуверено, толкова напълно непукистко, че Хач бе облян от нова гневна вълна.

– Ако само имате представа колко пъти съм я чувал тази история, щяхте да се засрамите, че сте дошли. С какво сте по-различни от останалите?

Без да каже нищо Найдълман бръкна в папката и извади един – единствен лист хартия и го бутна по писалището към Хач.

Хач погледна документа без да го докосва. Беше опростен, нотариално заверен финансов отчет, от който ставаше ясно, че компания на име „Таласа холдингс“ ООД е събрала капитал, за да основе корпорация за възстановяване на остров Рагид. Капиталът бе на стойност двайсет и два милиона долара.

Хач вдигна глава от документа, погледна Найдълман и се разсмя.

– Искате да кажете, че сте имали смелостта да съберете тези пари преди дори да сте поискали разрешението ми? Сигурно разполагате с много щедри инвеститори.

Лицето на Найдълман отново се разтегли в онази, изглежда, негова фирмена усмивка – самоуверена, отнесена, но не и високомерна.

– Доктор Хач, през последните двайсет и пет години вие сте имали всички основания да покажете вратата на търсачите на съкровища. Напълно разбирам вашата реакция. Те са били недостатъчно добре финансирани и недостатъчно добре подготвени. Но не само те са били проблемът. Проблемът е бил също във вас самият. – Той се отдръпна отново. – Очевидно е, че не ви познавам добре. Но усещам, че след повече от четвърт век несигурност, може би най-сетне сте готов да научите какво всъщност се е случило с брат ви.

Найдълман замълча за миг, без да сваля очи от Хач. Сетне продължи с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха:

– Знам, че не се интересувате от финансовата печалба. Разбирам освен това как вашата мъка ви е накарала да намразите този остров. Точно затова идвам при вас напълно подготвен. „Таласа“ е най-добрата в света в този вид дейност. Освен това на наше разположение е оборудване, за което дядо ви само би могъл да мечтае. Чартирали сме корабите. Разполагаме с водолази, археолози, инженери, лекар на експедицията – всичките готови да тръгнат при първия подаден знак. Една дума от вас и ви обещавам, че до месец Наводнената шахта ще е разкрила тайните си. Ние ще узнаем всичкоза нея.

Той прошепна думата „всичко“ с особена сила.

– А защо да не я оставим на мира? – рече Хач. – Защо не я оставим да си пази тайните?

– Това, доктор Хач, не отговаря на характера ми. А на вашия?

В последвалата тишина далечните камбани на църквата „Света троица“ удариха пет часа. Мълчанието се проточи минута, после две, сетне пет.

Накрая Найдълман взе листа от писалището и го прибра обратно в папката.

– Мълчанието ви е достатъчно красноречиво – рече тихо той, без злобна нотка в тона си. – Отнех ви достатъчно време. Утре ще съобщя на моите съдружници, че сте отхвърлили предложението ни. Довиждане, доктор Хач.

Той се изправи да си върви, но малко преди да стигне до вратата се спря и леко се извърна.

– Има и още нещо. Само за да отговоря на въпроса ви: наистинаима нещо, което ни прави по-различни от останалите. Открили сме малко информация за Наводнената шахта, която никой друг не знае. Дори вие.

Хач сподави смеха си, като видя изражението на Найдълман.

– Ние знаем кой я е проектирал – рече тихо капитанът.

Пръстите на Хач инстинктивно се свиха в юмрук.

– Какво? – изхриптя той.

– Да. А има и още нещо. Разполагаме с дневника, който той е водил по време на строителството.

В последвалото неочаквано мълчание Хач пое дълбоко дъх, после – отново. Сведе поглед към писалището си и поклати глава.

– Красота – успя да изрече той. – Просто красота. Май ви подцених. Най-после да чуя нещо оригинално след всичките тези години. Вие ми подарихте един чудесен ден, капитан Найдълман.

Ала Найдълман бе излязъл и Хач осъзна, че говореше на празната стая.

Нужни му бяха няколко минути, за да събере сили да се изправи иззад писалището. Докато прибираше документите си в чантата с все още леко треперещи ръце, забеляза, че Найдълман бе оставил визитката си. В горната й част бе написан телефонният номер – навярно на хотела, в който бе отседнал. Хач хвърли картичката в кошчето за боклук, взе чантата си, излезе от лабораторията и бързо пое пешком към къщи по потъващите в летния сумрак улици.

В два часа през нощта се озова пак в лабораторията: крачеше пред тъмния прозорец, стиснал в ръка визитката на Найдълман. Когато най-сетне вдигна слушалката, часът бе вече три.