Текст книги "Бездна"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 29 страниц)
47.
Уди Клей се подхлъзна, удари пищяла си и едва не изрече напразно Божието име. Скалите по брега бяха хлъзгави от изхвърлените водорасли. Реши, че ще е по-безопасно да пълзи.
Болеше го цялото тяло; дрехите му бяха разкъсани; болката в носа бе по-силна, отколкото можеше да си представи; а беше премръзнал почти до вкочанясване. И въпреки това се чувстваше жив, по-жив, отколкото от много години насам. Почти бе забравил това чувство, тази неистова бодрост на духа. Пропадналият протест вече нямаше значение. Всъщност, той не се бе провалил. Посланието бе предадено на този остров. Неведоми са пътищата Господни, ала Той очевидно бе довел Клей на остров Рагид поради някаква причина. Трябваше да извърши нещо тук – нещо от първостепенна важност. Какво точно, той още не знаеше. Но бе убеден, че когато му дойде времето, мисията щеше да му бъде разкрита.
Изкатери се над маркера за високата вода на прилива. Тук можеше да стъпва по-устойчиво; той се изправи и се закашля, да изхвърли и последната морска вода от дробовете си. С всяко закашляне строшеният му нос се пронизваше от ужасна болка. Ала той не й обръщаше внимание. Какво бе казал Свети Лаврентий, когато римляните го пекли жив над мангала с горещи въглени: „Обърни ме, Господи. Изпечи ме и от другата страна.“
Като малък, когато другите деца четяха средновековните романи от поредицата „Харди Бойс“ и биографиите на Бейб Рут и Тай Коб, любимата книга на Клей бе „Книга на мъчениците“ от Фокс. Дори днес, като проповедник, не виждаше нищо грешно в това да цитира буквално епизоди от живота на католическите светци и дори още по-буквално – епизоди от смъртта им. Това бяха хора, осенени от идеи и надарени със смелост да ги претворят, независимо на каква цена. Клей бе до голяма степен уверен, че притежаваше смелостта. Онова, което му липсваше напоследък – той го знаеше най-добре – бяха идеите.
Сега трябваше да намери подслон, да се стопли и да се помоли да му бъде разкрита целта.
Огледа брега, сивкав на фона на черното небе, поразен и обветрен от яростта на бурята. Вдясно от себе си видя в мрака няколко големи скали – онези, които рибарите наричаха „китови гърбове.“ Зад тях бе неестествено сухата лагуна, образувала се след като хората от „Таласа“ изградиха водонепроницаемата камера. Само че морското дъно не бе напълно сухо. Той забеляза с известно задоволство, че прибоят блъскаше безмилостно камерата. Някои от подпорите бяха изкривени, а бетонните панели – разместени. Солидни струи пръски прехвърляха стената при всеки удар на вълните.
Клей закрачи по брега и намери подслон зад голямата землена дига – под висналите корени на изгнили дървета. Ала дори там дъждът плющеше силно и веднага щом спря да се движи, той започна да трепери. Изправи се отново и пое покрай основата на дигата в търсене на някаква защита от вятъра. Не видя и не чу никого. Може би в крайна сметка островът бе безлюден: грабителите се бяха евакуирали преди бурята, бяха се разпръснали като лихварите от храма.
Стигна до един нос. Зад скалата се намираше надветреният бряг на острова. Дори от това място можеше да чуе силното блъскане на прибоя. Заобиколи носа и видя опънатата жълта лента от типа, с който полицаите ограждат местопрестъплението; единият й края се бе освободил и плющеше силно на вятъра. Той продължи напред. Отвъд лентата имаше три подпори от някакъв лъскав метал, а зад тях бе тъмният, назъбен отвор, който водеше към дигата. Провирайки се между лентата и подпорите, Клей влезе в отвора и приведе глава под ниския таван.
Вътре шумът от прибоя стихна значително, там беше уютно и сухо. Ако и да не беше топло, то поне не бе студено. Той бръкна в единия си джоб и извади скромните си аварийни запаси: фенерчето, кибрита в пластмасова опаковка, миниатюрен пакет за първа помощ. Освети с фенерчето стените и тавана. Беше някакво малко помещение, което се стесняваше и преминаваше в далечния си край в тунел.
Беше много интересно, много удовлетворително. По някакъв неведом начин той бе отведен до този тунел. Почти не се съмняваше, че тунелът се свързва със съоръженията, които, както се говореше, били издупчили центъра на острова. Треперенето му се засили и той реши, че първо трябва да запали огън и да се поизсуши.
Събра клонки, изхвърлени в пещерата от морето, след това отвори пластмасовата кутийка и я обърна надолу. В ръката му изпадна суха кибритена клечка. Усмихна се, едва сподавил победоносното си чувство. Беше носил тази водонепроницаема кутийка с кибрит при всяко свое плаване, откакто бе дошъл в Стормхейвън. Клеър го бе поднасяла за това, разбира се, ала въпреки това то го бе измъчвало, бе се настанило в онази скрита част от душата му, която той пазеше настрани от всяко живо същество. А сега кибритът щеше да изиграе своята роля в неговата съдба.
След малко огънят вече хвърляше веселите си отблясъци по стените на пещерата. Бурята виеше отвъд входа на тунела, но гнезденцето му бе непристъпно за нея. Болката в носа му бе спаднала до тъпо, но постоянно туптене.
Клей се сви по-близо до огъня и протегна ръце да ги стопли. Знаеше, че скоро – вече съвсем скоро – специалната задача, която му бе предопределена, щеше да стане ясна.
48.
Изабел Бонтер огледа като обезумяла каменистия бряг, присвила очи срещу вятъра и плющящия дъжд. Накъдето и да погледнеше, виждаше по пясъка тъмни и неясни очертания, които можеха да бъдат тялото на Малин Хач. Но като приближеше достатъчно близо, за да ги огледа, се оказваше, че това са само скали.
Погледна към морето. Видя яхтата на Найдълман – „Грифин“ – двете й котви я задържаха близо до рифа и тя упорито се съпротивляваше на ревящата буря. По-навътре в морето едва се виждаха блесналите в светлини елегантни форми на „Серберъс“: мощният прибой го бе свалил от рифа, на който бе заседнал. Очевидно бе изгубил управление и сега силният отлив го отнасяше в морето. Беше и леко накренен, може би една или две от водонепроницаемите прегради бяха разрушени и част от трюмовете – наводнени. Няколко минути преди това бе видяла малък работен катер да се отделя от борда му и с мъка да си пробива с отчаяна скорост път през вълните: той изчезна зад далечния край на острова към кея на базовия лагер.
Не знаеше дали на борда му бе Стрийтър или някой друг. Ала в едно нещо бе сигурна: колкото и да е усъвършенстван изследователският кораб, не бе възможно сам човек да управлява кораба и да насочва харпунното оръдие.
А това означаваше, че каквото и да ставаше тук, то не бе дело на един обезумял човек. Стрийтър си имаше помощник.
Тя потрепери, загърна се по-добре с прогизналото яке. От Хач все още нямаше и следа. Ако бе оцелял при разрушаването на дингито, би трябвало да излезе на този участък от брега. Ала това не бе станало, сега вече бе сигурна. Останалата част от брега бе обсипана със скали, незащитени от яростта на морето…
Тя потисна с все сила ужасното чувство, което заплашваше да разбие сърцето й. Въпреки всичко, независимо какво се бе случило, тя трябваше да довърши онова, което бяха започнали.
Пое към базовия лагер по дългия, по-безопасен път, покрай тъмната брегова ивица. Яростта на вятъра се бе усилила, той откъсваше бели ивици пяна от гребените на вълните и ги отнасяше далеч във вътрешността на острова. Грохотът на прибоя в рифовете бе толкова силен и тъй постоянен, че Бонтер едва дочуваше гърмовете на фона на непрекъснатото бучене.
Тя бавно приближи скупчените една до друга къщички. Комуникационната кула бе тъмна, ултракъсовълновите антени висяха свободно и се люлееха на вятъра. Единият от генераторите бе замлъкнал, докато другият се тресеше като живо същество върху стоманената си платформа и виеше, сякаш за да протестира срещу натоварването си. Тя пропълзя покрай замлъкналия генератор и резервоарите за гориво и огледа лагера. В средата му се виждаха няколко светли квадратчета: прозорците на „Остров–1“.
Продължи внимателно да пълзи, криеше се в сенките, изпъстрили земята между фургоните. Стигна до „Остров–1“ и надникна през прозорчето. Командният център бе празен.
Бързо и безшумно отиде до прозорчето на медицинския пункт. Той също изглеждаше празен. Пробва дръжката на вратата и изруга, като разбра, че е заключена, след това пропълзя към задната страна на фургона. Взе камък и го стовари върху прозорчето отзад, сигурна, че никой нямаше да я чуе в тази буря. Бръкна през стъклените отломки, отключи отвътре и отвори широко прозореца. Помещението, в което се промъкна, бе спешният център на Хач. Тясната койка не бе използвана и бе непокътната, без нито една гънка – както в деня, в който я бяха монтирали. Прекоси бързо стаята, разрови се из чекмеджетата: търсеше пистолет, нож, каквото и да е оръжие. Намери само дълго, тежко фенерче. Светна, но насочи лъча към земята и премина в същинския медицински пункт. От едната му страна бе личният кабинет на Хач, а от другата коридор водеше към чакалнята. В далечния край на коридора имаше врата с табелка „Медицински запаси.“ Беше заключена, както и бе предположила, но изглеждаше паянтова, куха врата. Два точно премерени шута я разцепиха по средата.
До трите стени на помещението бяха подредени стъклени шкафове – горната им част бе заета от лекарства, а долната – от инструменти и оборудване. Бонтер нямаше представа как трябва да изглежда гайгеровият брояч; знаеше само, че Хач го бе нарекъл радметър. Строши с фенерчето витрината на най-близкия шкаф и се разрови из долните чекмеджета, като изхвърляше съдържанието им на пода. Нищо. Обърна се и строши витрината на следващия шкаф, измъкна чекмеджетата и се спря да мушне нещо в джоба си. В най-долното чекмедже намери малка пластмасова чантичка с изрисуван върху нея символ на радиоактивност. В чантичката имаше странно на вид устройство със сгъваеми дръжки и кожена презрамка. Върху горната му повърхност бе разположен флуоресцентен дисплей и малко табло с клавиши. От предната част стърчеше израстък, който приличаше на насочен микрофон.
Тя потърси ключ за включване, намери го и се помоли батериите да са заредени. Машината тихо избибипка и на дисплея се появи съобщение:
РАДИМЕТРИЧНИ СИСТЕМИ ИНК.
СИСТЕМА ЗА РАДИАЦИОНЕН МОНИТОРИНГ И ПОЗИЦИОНИРАНЕ
СОФТУЕР ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА РАДИМЕТРИЧНИТЕ НАБЛЮДЕНИЯ 3.0.2.
ДОБРЕ ДОШЪЛ, ПОТРЕБИТЕЛЮ
НУЖДАЕШ ЛИ СЕ ОТ ПОМОЩ? (ДА/НЕ)
– Нуждая се от всичката ти помощ – промърмори тя и натисна клавиша „Да“.
По екрана бавно потече сбита поредица от инструкции. Тя ги прегледа бързо, след което изключи машината; разбра, че бе загуба на време да се опитва да я усвоява до съвършенство. Батериите работеха, ала нямаше как да узнае доколко бяха заредени.
Затвори отново машината в чантичката й и се върна в покоите на Хач. Изведнъж замръзна на място. Някакъв звук – остър и чужд – се открои на фона на еднообразното бучене на бурята: звук, който приличаше на изстрел.
Тя преметна чантичката през рамо и тръгна към строшения прозорец.
49.
Хач лежеше на камъните, замаян и спокоен; морето се плискаше върху гърдите му. Част от съзнанието му бе леко обезпокоено, че бе измъкнат от прегръдките на морето. Друга част, малка, но непрекъснато разширяваща се, бе ужасена от онова, което си мислеше първата.
Беше жив, това поне знаеше; жив с цялата болка и страдание, които съпровождаха това усещане. Можеше само да гадае колко време бе лежал тук.
Сега постепенно започваше да усеща болките в раменете, в коленете и ставите си. Само като си помисли за тях, болките бързо прераснаха в силно туптене. Дланите и стъпалата му бяха вкочанени от студ, а главата му сякаш бе пълна с вода. Втората част от съзнанието му – онази, която твърдеше, че всичко това е хубаво – сега му нареждаше да си вдигне жалкия задник от водата и да излезе на каменистия бряг.
Пое с хрип дъх, пълен с морска вода, и изпадна в пристъп на кашлица. Спазъмът го изправи на колене; крайниците му поддадоха и той отново се строполи върху мокрите камъни. Запълзя с мъка и успя да преодолее около метър разстояние, за да излезе извън обсега на водата. Там се отпусна на голяма купчина гранит: скалата бе хладна и гладка под бузата му.
Главата му започна да се прояснява и спомените да се връщат един по един. Спомни си Найдълман, меча, защо се бе върнал на острова. Спомни си прехода, преобръщането на „Плейн Джейн“, дингито, Стрийтър.
„Стрийтър.“
Изправи се седнал.
На лодката беше и Изабел.
Залитайки, се изправи на крака, падна, после отново се изправи, изпълнен с решимост. Бе паднал от носа на дингито и необикновено силният прилив го бе отнесъл до този каменист бряг в края на острова. Видя пред себе си – тъмен на фона на разгневеното небе – ниския стръмен склон, който защищаваше пиратския лагер. Бонтер би трябвало да е излязла на по-близкия бряг. Ако изобщо бе излязла.
Той изведнъж почувства, че не би могъл да понесе мисълта, че тя е мъртва.
Тръгна неуверено напред и завика името й. След малко спря да се огледа и разбра, че в объркването си бе поел от брега към ниския склон. Като залиташе, се изкатери наполовина по склона и се обърна към морето. Не се виждаше следа от Бонтер, нито от останките на дингито. Отвъд брега океанът блъскаше неумолимо водонепроницаемата камера и при всеки удар водата нахлуваше с високо налягане през мрежа от пукнатини.
Зърна мигновено примигване на светлинка, която раздра мрака, обвил тъмния бряг. Погледна отново, но нея вече я нямаше: блясък от светкавица, който се бе отразил от скалите. Заспуска се по склона.
Изведнъж светлината се появи отново, този път по-близо – подскачаше по брега. След това се вдигна нагоре – мощен, жълтеникав, халогенен лъч, забит в мрака. Движеше се напред-назад по брега, търсеше нещо. Светлината изведнъж го заслепи и той видя сянката зад прожектора да се издига на хълма пред него. Бяха го засекли.
Чу отново странния, насечен шум, който бе дочул да идва и от „Серберъс“: потракването надмогна рева на прибоя и воя на вятъра – тракането на гигантските игли за плетене. Вдясно от него в начупена линия се заиздигаха яростни облачета пръст и кал. Стрийтър бе в тъмното зад него и го обстрелваше с автомата с игличките.
Хач бързешком се претърколи наляво и отчаяно се устреми към върха на склона. Последва нов демоничен откос и оръжието раздра земята там, където Хач бе лежал само преди миг: сто волфрамови гвоздея тропосаха пръстта.
Като пълзеше и се претъркулваше, Хач прехвърли склона, подхлъзна се върху мократа трева и падна върху дигата от далечната му страна. Изправи се и се огледа като обезумял. Нямаше дърво, зад което да се скрие, а само голата ливада и възвишението към Ортанк. Виждаше пред себе си малката барачка, която Бонтер използваше да складира оборудването си при разкопките, а до нея бе правилният квадрат на изкопа – пиратският гроб.
Погледът му се спря на навеса. Можеше да се скрие в него, или дори под него. Но това щеше да бъде първото място, където Стрийтър щеше да го потърси.
Хач се поколеба още секунда. След това спринтира през ливадата и скочи в гроба.
Залитна от удара при падането си от метър височина, след това се задържа. Лъчът светлина за миг освети ямата. Някои от пиратските скелети бяха извадени от масовия гроб. Но повечето си оставаха на място, покрити с брезент. Планираше се разкопките да бъдат заринати през следващата седмица; знаеше, че Бонтер бе извадила само толкова скелети, колкото й бяха необходими да направи уникалното си напречно сечение.
Раздиращ гръмотевичен откос го сепна и го подтикна към действие. Бързешком пропълзя под единия от брезентите. Нещо отдолу му убиваше: той бръкна в пръстта и извади голямо парче от строшен череп. Избута го встрани и легна неподвижен, в очакване.
Пръстта под брезента бе влажна, но не беше кал; вече защитен от дъжда и вятъра, Хач усети как топлината бавно плъзва по вкочанените му крайници.
Долови шума на измъкващ се от калта ботуш.
Хач затаи дъх. Чу острото изскърцване на метал – отвори се с трясък вратата на бараката. След това – тишина.
Отново стъпки – отпървом далечни, после по-наблизо… Тежко, равномерно дишане, може би на три-четири метра разстояние. Хач дочу изщракването на затвора – оръжието бе заредено. И разбра, че Стрийтър не се бе подлъгал.
Автоматът излая и дъното на гроба изведнъж оживя, загърчи се в миниатюрни облачета от прах, пясък и парчета кости. С периферното си зрение Хач видя как брезентът се разцепва и подскача, вдигнат във въздуха от ударите на стотици гвоздейчета, кокалите под него се сриваха в калта, превърнати на прах. Обезумелите смъртоносни откоси от иглички приближаваха към него и той осъзна, че разполагаше със секунда, може би две, да реши какви възможности му оставаха, ако изобщо имаше такива.
Автоматът се закашля и млъкна. Чу се изтракване на метал. Решил се на отчаян риск, Хач се надигна от гроба и скочи насляпо в посоката, от която идваха изстрелите; брезентът се разтвори широко пред него. Блъсна се в Стрийтър и го събори по гръб в калта. Автоматът падна на земята, до него – новият пълнител, а фенерът отхвърча на метър в тревата. Хач сви коляно към слабините на Стрийтър и бе възнаграден от остра болка.
– Копеле! – извика Хач и затисна с едрото си тяло борещия се и удрящ напосоки под брезента Стрийтър. – Гадно копеле!
Последва внезапен удар по брадата му и Хач усети как зъбите му изскърцаха. Залитна назад, главата му сякаш изведнъж олекна; навярно Стрийтър го бе ударил с глава. Хач се стовари тежко върху брезента, но Стрийтър бе жилав и силен за ръста си и Хач почувства как започва да се изплъзва, гърчейки се. Той бързо скочи, грабна пълнителя и го захвърли надалеч в мрака. След това тръгна към фенера в момента, в който Стрийтър скочи на крака и се освободи от калния брезент. Ръката му се стрелна към колана и изскочи с малко автоматично оръжие. Взел мигновено решение, Хач настъпи фенера.
Мракът дойде едновременно с изстрела. Хач се затича напосоки и на зигзаг през ливадата, насочи се към възвишението в средата на острова и към лабиринта от пътечки отвъд него. Езикът на светкавица освети Стрийтър на около стотина метра по-надолу; онзи го видя, обърна се и хукна с все сила подире му. Хач се втурна към главните галерии, първо по една пътека, после по друга, като разчиташе единствено на интуицията си да не излезе извън обозначенията с жълта лента. Чуваше зад гърба си стъпките и тежкото дишане на Стрийтър.
Когато се изкачи най-горе видя сиянието на Ортанк, което пробиваше мъглата. Засили се отначало натам, сетне отново свърна встрани: дори приближаването му до светлината щеше да даде възможност на Стрийтър да се прицели точно.
Хач мислеше трескаво. Можеше да се спусне към базовия лагер и да се скрие сред струпаните там фургони. Ала също така лесно можеше да попадне и в капан. Освен това трябваше да се отърве по-скоро от преследвача си.
Постепенно стигна до извода, че не можеше да го направи на повърхността.
Имаше един тунел – Бостънската шахта, – който се спускаше под земята под лек наклон. Ако не грешеше, той излизаше в Наводнената шахта на голяма дълбочина. Найдълман му го бе показал една утрин – само преди няколко седмици, нима бе възможно това? – когато за пръв път откриха местоположението на истинската Шахта.
Нямаше повече време. Погледна нагоре към заревото на Ортанк, ориентира се, след това пое по друга пътека. Ето я къде беше: тъмна, зееща дупка зад обезопасяващата лента, обрасла с рошав трънак.
Той се мушна под лентата и застана на ръба на Бостънската шахта. Беше много тъмно, а вятърът духаше почти хоризонтално в очите му. „Лек наклон ли?“ В мрака шахтата му изглеждаше като вертикален тунел. Поколеба се, взрян надолу. След това чу изтракването на стъпки по метално мостче. Сграбчи тънкото стъбло на храст дива череша, залюля се над ръба и се спусна, драскайки по хлъзгавите стени на шахтата, опитваше се да намери опора за краката си. Не успя обаче; корените на черешата се изтръгнаха с пукот и Хач усети как пада свободно в празното пространство.
След кратко, ужасяващо падане той се приземи тежко върху калното дъно. Изправи се с мъка на крака, разтърсен, но читав. Над главата си съзираше едва различимо късче небе, размазано, тъмносиво, почти черно петно. Ала видя, или му се стори, че вижда, някаква сянка да се движи по ръба на отвора.
Последва оглушителен рев, придружен с ослепителна светкавица. Вторият рев дойде почти веднага след първия и нещо изплющя в калната шахта на сантиметри от главата му.
Хач се извъртя и се затича надолу по тунела. Разбра какво целеше Стрийтър: използва проблясъка от първия си изстрел, да се прицели за втория.
Наклонът на тунела бе стръмен и Хач започна да се хлъзга по пода му. Губеше равновесие, докато тичаше, и с мъка се удържаше да не рухне, изгубил контрол, в пълния мрак. След няколко ужасяващи секунди наклонът намаля достатъчно, за да намери по-стабилна почва под краката си и да се спре.
Стоеше на влажния студ в тунела, ослушваше се, опитваше се да овладее задъханото си дишане. Да тича сляпо напред бе равно на самоубийство. Тунелът можеше и да е надупчен и пресечен от други тунели или шахти…
Дочу зад гърба си движение, последвано от шумни, шляпащи в калта стъпки.
Хач опипом намери стената на тунела. Ръката му обви слузестия крепеж и той отново се заспуска, като се опитваше да действа най-разумно. Стрийтър несъмнено щеше да стреля отново. Навярно щеше да опита още два последователни изстрела. Ала стратегията му можеше да се окаже от полза и за Хач: светлината от първия изстрел можеше да му даде представа какво лежи пред краката му.
Вторият изстрел щеше да бъде смъртоносен.
Първият прозвуча почти веднага, сякаш в отговор на мислите му, и отекна оглушително в тясното пространство на тунела. Хач се хвърли странично в калта, а вторият куршум се заби в крепежа точно зад него.
На светлината на изстрелите той забеляза, че тунелът продължаваше надолу без разклонения.
Скочи на крака и затича с разтворени ръце, ту се препъваше, ту се плъзгаше, но тичаше колкото можеше по-надалеч и по-надалеч. Най-накрая спря, отново намери опипом стената и се ослуша. Стрийтър би трябвало да продължава да го преследва, но този път по-предпазливо. Ако Хач можеше някакси да се отърве от него в тунела, би могъл да достигне точката, дълбоко под земята, където Бостънската шахта се пресича с Наводнената. Найдълман щеше да е там. Той не би могъл да знае какво бе замислил Стрийтър; Стрийтър сигурно бе изпаднал в психичен срив, нямаше друго логично обяснение. Ако можеше само да достигне до главната шахта…
Прогърмя нов изстрел, далеч по-отблизо, отколкото бе предполагал. Извъртя се отчаяно встрани и вторият за малко не го улучи. Видя, че напред тунелът се разклонява: тесен проход вляво свършваше по всяка вероятност със зееща яма. Изтрещя трети изстрел, после четвърти и нещо премина през ухото му, ужили го и го разкъса.
Улучи го. Тичайки, той опипа обезумял лицето си, усети кръвта, която се стичаше по лицето му от разкъсаното ухо. Мушна се приведен в тесния проход и стигна дотолкова близко до ямата, колкото посмя. След това се притисна плътно до стената и зачака с напрегнати мускули в пълния мрак. При следващия проблясък на дулото ще отскочи, ще сграбчи Стрийтър и ще го хвърли надолу. Възможно бе дори Стрийтър в бързането си да налети сам в ямата.
В напрегнатата тишина той дочу леко почукване, едва ли беше по-силно от биенето на собственото му сърце. Беше Стрийтър, вървеше опипом покрай стената. Хач изчака. Вече чуваше тихото му, хриптящо дишане. Стрийтър пестеше мунициите. Очевидно запасите му бяха ограничени. Може би щеше да бъде принуден да…
Изведнъж просветна и прогърмя изстрел. Хач се хвърли напред, опитвайки се отчаяно да избегне втория изстрел, но като приближи Стрийтър, върху главата му се стовари страхотен удар. Очите му се изпълниха с ослепителна светлина, която изпепели мислите му, изпепели всичко.
